Дарил Лондон
Човек на почит (11)

10.

— Вярно ли е? Кажи, вярно ли е? — попита Бепи Дана, без да отклонява поглед от пътя. Гледаше движещите се коли отпред и се усмихваше.

— За какво говориш? Кое да е вярно? — попита Дана, лениво отпусната на седалката.

— Майка ти наистина ли се е борила с госпожа Фонтано за последната моцарела^[1] в супермаркета на Орелио? Чух, че се търкаляли по пода и се борели, дърпали моцарелата напред-назад пред всички, насред магазина.

Дана сграбчи Бепи за рамото, което стана причина колата рязко да завие наляво.

— Ма tu si pazzo!^[2] Майка ми никога не би направила такова нещо. Откъде ги чуваш тези измислици, в игралната зала ли?

— По-полека! Колата се люлее. Внимавай къде удряш! — предупреди я закачливо Бепи. — Игралната зала? Ако го бях чул там, непременно щеше да е вярно.

— Стига глупости, Бепи. Нямам настроение тази вечер. Постоянно се заяждаш заради майка ми, а тя се отнася толкова добре с теб. Днес ти сготви шкембе. Винаги се старае да ти угоди.

Бепи рязко спря колата.

— Сега пък какво? — попита Дана. — Защо спираш?

— Искам да купя няколко горещи кифлички. Ще пием кафе с пресни кифлички, като се приберем вкъщи. Тази вечер са започнали да пекат рано. Надушвам ги. Ммм! Бог да благослови тия евреи. Разкошни кифли правят. Имаме ли масло вкъщи, Дана?

— Да, преди два дни купих половин кило подсладено.

— Чудесно. Ще пием по чаша кафе с топли кифлички. Доста е студено навън тая вечер.

— Добре звучи — съгласи се тя. — С удоволствие бих си похапнала, докато гледаме нощното шоу.

Докато вървеше към пекарната, Дана му викна през прозореца:

— Вземи няколко със сусам!

Бепи влезе в магазина.

— Една дузина кифлички, ако обичате. Половината със сусам, половината без — каза той на човека, който почистваше един сандък за хляб. Вдъхна дълбоко аромата на току-що опечени кифлички. — Ох, как хубаво миришат — добави той с усмивка.

— Още нямаме със сусам. Много е рано — отговори пекарят. Облегна се на тезгяха, провесил дългия си като банан нос, и зачака следващото решение на Бепи.

Желанието на Дана за сусам се очертаваше като голям проблем. Беше бременна и Бепи знаеше, че ако не й занесе сусам, бебето може да се роди с бенки по лицето. Старите италианци наричаха това силно желание на бременните, скомина. Казваха също, че ако сънуваш ягоди, на бебето може да му излезе брадавица на лицето.

„Защо ми трябваше да спирам тук за кифлички? — замисли се Бепи. — Животът ми никога не върви гладко. Предпочитам синът ми да няма бенки по лицето.“

— Е, искате ли нещо или не? — попита пекарят.

— Господине, жена ми е бременна и много й се ядат кифлички със сусам. Моля ви, направете ми няколко. Ще ви платя повече за тях. — Той отново се усмихна. — Много е важно да имат сусам. Вече е в седмия месец. Нали ще ми влезете в положението, а?

— Слушай, приятел. Това тук е пекарна, а не болница. Не правим кифлички със сусам преди пет часа сутринта. Съжалявам. Или ела след пет, или опитай пак догодина.

— Хайде, господине. Евреите и италианците имат едни и същи разбирания и суеверия относно успешното раждане на децата им.

— Не съвсем.

— Чуйте, господине. Не се правете на остроумен. Аз съм клиент, така че имайте малко уважение. Когато вкарвате кифличките в пещта, поръсете отгоре малко сусам… Само върху няколко, а? Моят чичо Антонио е пекар и винаги хвърля шепа сусам върху хляба в последния момент. Не му е проблем. Често съм го наблюдавал, когато пече италиански хляб. Направете ми тази услуга. Жена ми чака навън и е като балон. Трябва да й намеря малко сусам. Важно е. Ние сме италианци и й стана скомина.

— Така ли? Е, тогава иди при твоя чичо еди-кой си. Виж дали може да направи кифличка за скомина.

Фурнаджията тръгна към вътрешността на пекарната. Бепи извика подире му:

— Моля ви, господине, услужете ми. Направете няколко със сусам. Какво ще кажете?

— Не, благодаря.

— Добре, тогава направете само една със сусам, не повече — повиши тон Бефино.

— Казах ти, в пет сутринта. Навий си будилника и ела тогава.

„Ама че гадост! — помисли си Бепи. — Тоя скапан евреин иска да започне война заради една кифла. Прави се на много остроумен… Навий си будилника, а!“

Оглеждайки се, Бепи забеляза още един човек, който работеше при пещите в дъното.

— Колко пекари сте тук? — попита той първия евреин, който се връщаше в предната част на постройката с тава кифлички, намазани с жълтък.

— Двама братя сме. Нещо друго не те ли интересува?

— Да. Има ли телефон тук?

— Не, нямаме телефон. Ще поискаш ли още нещо, което нямаме? — Пекарят се ухили на собственото си остроумие.

Бепи също се ухили.

— Ей сега ще се върна. — Той изтича до колата. — Хей, Дана, много ли ти се яде от тоя проклет сусам?

— Какво ти става? Знаеш, че понякога обичам да ям сусам, а тази нощ направо умирам за него. Вземи по равно.

— И аз бях решил така. — Той бръкна под шофьорската седалка, взе пистолета и го мушна в джоба си. — Дана, остани в колата. Няма да се бавя. Хората ги пекат, така че стой си спокойно.

Дана не забеляза, че взима пистолета. Бепи се върна в пекарната, заключи вратата зад себе си и тръгна направо към вътрешното помещение. Намери ключа на стената и загаси осветлението отпред, така че работилницата да изглежда затворена. Вътре двамата братя месеха кифлички на масата.

— О, я кой се е върнал — подхвърли първият. — Племенникът на еди-кой си, фурнаджията италианец.

Двамата пекари се засмяха едновременно.

— Приличате ми на двете тъпи копелета — викна им Бепи. — Вие сте грешка на природата. — Той извади пистолета. — Тъпунгери такива! Бая народ съм изтрепал през живота си, но за първи път ми се случва да убивам двама зурлести евреи заради някаква си шибана кифличка със сусам. А сега ми направете хиляда кифлички и всичките със сусам. Веднага. Побързайте, за да не проверяваме дали вие, евреите, можете да ходите по вода. — Изчака малко и добави: — С пробити черепи. Бързо направете кифличките, остроумни дърдорковци. — Бепи издърпа ударника на пистолета.

Скоро из цялата работилница захвърча сусам. Излезе първата тава. Бепи нахвърля дузина кифлички в плик и пусна един долар на масата.

— Това е за първоначалната ми поръчка. Искам остатъка от хилядата кифлички, всичките със сусам — постарайте се да сложите на всичките — да бъде доставен в седем часа в черквата „Света Розалия“ за закуска на децата. Гледайте да бъдат там точно в седем. Децата обичат сутрин да хапват кифлички с яйца. Ще направите едно чудесно дарение за католическата църква. А ако не дойдете, ще се върна и ще убия и двама ви. Така че започвайте да печете. Доста кифлички трябва да направите, обаче не забравяйте за сусама.

Братята стояха вдървени, провесили носове тъжно и объркано. На вратата Бепи се обърна, намигна и каза:

— От мен да мине, анулирайте поръчката.

— Благодаря, благодаря! — заповтаряха те, кършейки пръсти.

Бепи се качи в колата и потегли.

— Ау, колко хубаво миришат! Нали, Бепи? — каза Дана и надникна в плика.

— Да, тия пекари наистина са майстори. Хубави хора. Разбраха какво значи за нас скомината.

— Много мило. Радвам се, че още има отзивчиви хора на този свят.

Бепи погледна небето и се намръщи.

 

 

В понеделник трескаво се сключваха сделки. Бепи беше станал личен посредник на господин Густини и купуваше хиляди акции на „Пасо дел Нова“ — компания за добив на газ. Господин Густини не разговаряше много с Бепи в оживената търговска зала. Беше прекалено зает да бълва нареждания, докато говореше по телефона.

— Да. Добре, Джулиъс. Ще регистрирам заявките ти още сега. — Погледна над рамките на очилата си и изрече нарежданията си на висок глас, без да затваря телефона на Джулиъс. — Купувай! Повтарям, купувай! Купи десет хиляди на борсата. Купи десет хиляди на пет долара. Купи двадесет хиляди на четири и седем осми. Направи отворена оферта на четири и седем осми. — Слушаше и продължаваше да дава нареждания на Бепи. — Побързай! Задействай и моите десет хиляди на борсата.

Бепи предаде нарежданията по телефона до етажа на борсата. Изчакаха няколко минути за отговор оттам. Бепи усети, че сега е моментът и попита:

— Господин Густини, какво става с „Пасо дел Нова“?

— Джулиъс чул, че в сряда ще бъде публикуван много добър баланс. Това ще вдигне акциите. В момента има много непродадени дялове. Моята група купува масирано. Все още има голям пакет, който се предлага по шест и половина. Ще се покачи на десет, Бефино. Можеш да закупиш за себе си колкото искаш. Обичам да правя бързи печалби от акции. Но само от краткосрочни. — Телефонът на господин Густини отново иззвъня и той направи знак с ръка на Бефино да се заема с работата си. — Дръж ме в течение. Ще бъда в постоянна връзка с Джулиъс. А, утре сутринта заминавам за Рим. Ще отсъствам около две седмици.

Въпреки крайно напрегнатия ден същия следобед, когато нарежданията на господин Густини спряха да валят, Бепи отдели време да закупи двадесет хиляди акции за собствена сметка. Плати ги по пет и една осма долара. Господин Густини бе купил общо двеста хиляди акции на средна цена пет долара. Други брокерски къщи също купуваха масирано и при затварянето на калифорнийската борса цената на акциите достигна шест и четвърт. Бепи беше спечелил почти двадесет хиляди долара от хартийки. Реши, че когато господин Густини започне да продава, ще продава и той.

Още след сватбата Бепи и сестрата на Дана — Джина, — както и съпругът й Фил, станаха близки. Бепи знаеше, че тя постоянно търси начин да направи сполучлива сделка и прахосва много време да ходи по врачки. Затова й се обади и й каза за акциите.

— Купи ми хиляда — поръча развълнувано Джина. — Съгласна съм. Имам добро предчувствие. Името на фирмата ми харесва.

— Какви ги дрънкаш? Добро предчувствие, името ти харесвало. Тук става въпрос за информация от вътрешен човек. Името няма никакво значение.

— Не ми ги разправяй на мен тия! — възнегодува тя. — Вчера ходих при една гледачка на авеню „Декалб“ и тя ми предрече, че ще направя добър удар. Пред мен се задавали полезни изкопаеми. Точно така ми каза, Бепи.

— Наистина ли вярваш на тия глупости? Помниш ли, когато гледачката счупи яйцето, с което беше спала цяла нощ, и от него потече мастило, а ти повярва, че ти е направена лоша магия? Искаше ти хиляда долара, за да развали магията, и ти щеше да се вържеш на тая измишльотина. Спомни си, Джина, че аз те спрях. А сега пак ми дрънкаш за врачки. Единствените полезни изкопаеми, с които ще си имаш работа, са газовете в корема ти. Разби ми ентусиазма. Вече ми се ще да продам моите акции.

Бепи затвори телефона.

— Не мога да ги понасям тия циганки. Непрекъснато лъжат. Ако акциите мръднат малко, ще ги продам. И нейните, и моите. Не вярвам на гледачки — завърши той разговора си с Джина без нейно участие.

След две седмици акциите скочиха на осем и четвърт и Бепи се обади на Джина.

— Ей, сестричке, продавам си акциите. Гледайте си работата и ти, и твоята врачка. Ще си взема печалбата.

— Нека изчакаме, Бепи. Казах ти, че имам добро предчувствие.

— Дрън-дрън! Излизам от играта още сега. Преди цената да е паднала на три долара. И повече да не си стъпила при оная проклета циганка.

Продаде целия свой пакет на осем долара и пет осми. После продаде хилядата акции на Джина по осем и седем осми. Цената се покачи до девет и една осма. Бепи й се обади по телефона.

— Сестричке, току-що ти продадох акциите по осем долара и седем осми. Изкара добра печалба. Доволна ли си?

— Не съм ти казвала да продаваш моите дялове. Защо ги продаде? По колко взе за своите?

— Осем и пет осми. Какво искаш, дявол да го вземе? За две седмици натрупахме състояние, без да правим нищо.

— Обаче аз предчувствам, че цената ще стане много по-висока. Гледачката каза, че моят кораб ще пристигне.

— Ей, Джина, престани с тия врели-некипели. Корабът ти щял да пристигне. Ако пристигне, аз ще съм му капитан, не забравяй това.

— Акциите ще се покачат. Предчувствам го, Бепи.

— Дявол да го вземе! Не мога да повярвам! Аз се опитвах да ти помогна. Исках да се погрижа за теб.

— Мога и сама да се грижа за себе си. Достатъчно голяма съм — тросна се тя.

Четиридесет минути по-късно господин Густини се обади от Рим и попита за борсовата цена и количествата акции от „Пасо дел Нова“.

— От осем и пет осми до осем и седем осми. Деветдесет хиляди на четиристотин хиляди — осведоми го Бепи. — Максимумът беше девет и една осма. Дяловете малко паднаха. Този следобед са се раздавали някакви дивиденти. Брокер от Калифорния е предложил за продажба голям пакет на осем и седем осми — четиристотин хиляди акции.

— Ясно — измуча господин Густини в слушалката. — Бефино, продай двеста хиляди акции в полза на личната ми сметка, знаеш номера й. Прехвърли комисионите по сметката на кантората в Рим. Продавай постоянно, но не се издавай пред посредниците колко имаш за продан. Пипай внимателно. Не им позволявай да усетят, че се освобождаваме. — В гласа му се долавяше възбуда. — Старай се да стоиш с една осма от пункта по-ниско от онзи голям пакет. И продавай, продавай… Много внимателно.

— Разбрано, господин Густини, ще действам внимателно. Ще ви изпратя резултатите по телекса.

Бепи започна да изпраща ордери за продажба и да наблюдава внимателно количеството на продажбите и покупките. Продаде сто и шестдесет хиляди акции в рамките на осем и три четвърти до осем и една осма, а след това четиридесет хиляди акции по осем долара. Цената падаше бързо, понеже на борсата се появиха още продавачи. Скоро акциите на „Пасо дел Нова“ се продаваха по седем и четвърт при активна размяна.

На следващия ден господин Мелвин, проверявайки всички сделки от вчера, забеляза, че Бепи е продал за собствена сметка двадесет хиляди акции по осем долара и пет осми и че Фонтано е продала хиляда акции по осем и седем осми.

— Откъде взе пари да купиш акции за повече от сто хиляди долара? — попита той Бепи.

— От богато семейство съм. Притежаваме маслинови дървета в Сицилия.

— Така ли? А коя е тази Фонтано?

— Балдъза ми е. Тя е добър клиент на „Жюл Харт и съдружници“. Защо се интересувате от нея?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето — отговори му Мелвин, обърна се и излезе от кабинета.

Върна се след тридесет минути.

— Искам да си поговорим насаме, Бефино Менесиеро.

Отидоха в заседателната зала и Мелвин седна, загледан в тавана.

— Нарушил си правилника на фондовата борса и това е много сериозна простъпка. На практика можеш да станеш причина фирмата ни да загуби лиценза си. Нарушил си едно много важно правило на Комисията за борсите, господин Менесиеро.

— Не, не съм.

— И още как. Господин Густини ти се е обадил от Рим. Казал ти е да продадеш двеста хиляди акции, но ти си продал първо своите, за да получиш по-изгодна цена. Нарушил си правилника на фирмата и на борсовата комисия.

— Глупости. Продадох акциите си четиридесет минути преди да ми се обади. Проверете часа на ордерите ми. Подпечатах ги на контролния часовник при гишето за подаване на ордерите, което е нормалната процедура в кантората! Господин Густини се обади четиридесет минути по-късно и ми даде нареждане да продавам. Вече бях продал своите акции. Проверете при посредниците. Те също имат ордери с обозначен час. В действителност нямах представа, че господин Густини ще се обади и ще започне да продава акциите си. На какво си мислите, че разчитам? На циганка с кристална топка? — Бепи започваше да се ядосва.

— Тогава какво те накара да продадеш акциите си, когато цената им се покачваше? Ти ги продаде при тенденция нагоре, почти на максимума за деня.

— Максимумът беше девет и една осма. И какво? Може би съм преценил правилно. Може би съм добър брокер. Не сте ли видели оценката ми от изпита? Деветдесет и седем. Не е зле за хлапак от Бруклин. Така или иначе мое право беше да продавам. Не съм се възползвал от заявките на клиентите.

— Това тепърва ще се проверява, мойто момче. Ще направя справка в телефонната компания за действителния час, в който си разговарял с Рим.

— Защо непрекъснато се опитвате да ме закопаете, господин Мелвин? Не си ли върша работата? Постоянно ме дебнете още от постъпването ми тук. Всички началници ме харесват, с изключение на вас. Защо? Живота ми ли се опитвате да провалите?

— Не се опитвам нищо, а в случая изобщо не става въпрос за това. Длъжен съм да проверя тези неща. Ако се открие нередност, трябва да я докладвам — без значение за кого става въпрос. Това ми е работата.

— Още от първата ми среща с вас имам чувството, че ме мразите и в червата. Какво съм ви направил? А, господин Мелвин?

— Абсолютно нищо — отговори Мелвин и си тръгна.

Бепи остана на мястото си, загледан подире му.

— Ето това е. Тоя ме мрази.

 

 

Бепи бе спечелил шестдесет хиляди долара от тези сделки и бързо забогатяваше, обаче продължаваше да живее в стария си стил, за да не бие на очи. Двамата с Дана имаха чудесен апартамент, дрехи от най-добро качество и нова кола, но се въздържаха от големи разходи.

Снекбаровете носеха много пари. Обаче Червения и Джони Мак откриваха нови, елегантни ресторантчета с красиво обзавеждане и оформени с въображение сепарета в близост до снекбаровете на Бепи. Хората в района харесваха новите заведения и затова бизнесът започваше да запада, което притесняваше Бепи. Червения беше хитър. Използваше слабостите на Бепи, за да укрепи собствената си фирма.

— Струва ми се, че времето на Червения е дошло — каза един ден Бепи на Але Хоп. — За пореден път проявява неуважение към мен. Отправя предизвикателство към наследствените черти в характера ми. Отворил е още един ресторант точно срещу нашето заведение номер четири.

— Дай да очистим тоя мръсник! — каза възбудено Але.

— Трябва да си помисля, Але. Не е толкова просто. Доста хора знаят, че съм в лоши отношения с него. Много сериозно трябва да размисля. Ще бъде трудно. Прекалено дълго чаках. Направих грешка. Ако го премахна, непременно ще ме заподозрат. До този момент досието ми е чисто. Никой не допуска, че мога да направя подобно нещо. Ако Червения хапне дървото, ще започнат да ме разследват най-щателно, а аз не искам това, Але. Не мога да поема такъв риск.

— Ще го убия вместо теб — отвърна Але.

Няколко дни по-късно съобщиха на Бепи, че дон Емилио иска да го види.

— Възлагам ти онази голяма поръчка, за която говорихме. Спомняш ли си? Големите пари — каза донът, когато се срещнаха. — Искаме да заминеш за Ню Орлиънс.

— Ню Орлиънс?

— Да. С теб изпращаме и още един човек. Казва се Бени и има опит в изпълнението на поръчки в други градове. От Стейтън Айлънд е. Двамата ще си разделите възнаграждението. Ще ви се плати по сто хиляди на човек плюс разходите. Бени е един от най-добрите. Същинска змия. Напада и изчезва мигновено. Работи самостоятелно, като теб. Не принадлежи към никого. Двамата би трябвало да се разберете чудесно. Вие сте един екип. Не го забравяй. Освен това, Бепи, не се опитвай да чукаш неговата жена, както направи със Сали. Този тип за нищо хваща спусъка. Ще си изпатиш от него, разбра ли ме? Когато убива, убива бързо. Опасен е. Така че внимавай. Понякога не се погаждаш много добре с другите. Няма да забравя как Сали искаше да те очисти заради постъпката ти. Струва ми се, че тоя Бени по професия е погребален уредник, затова бъде нащрек.

Бепи разбра шегата. Обаче идеята да замине по изпълнение на поръчка извън Ню Йорк не му допадаше.

— Бени умее да прави всичко — продължи донът. — Той е и бомбаджия. Убеден съм, че в екзотичните убийства ти си най-добър, Бепи. Като че ли винаги успяваш да направиш едно убийство много объркващо за полицията. Харесвам стила ти. Използваш ума си. Ти не просто разстрелваш и бягаш, а разстрелваш с изградена версия. Това е чудесно. Имаш въображение. Пипаш чисто и оставяш подвеждащи следи. — Той потупа Бепи по рамото. — И така, ти и Бени ще работите заедно по тази поръчка и ще се разберете как да свършите работата. Убийството трябва да бъде от висша класа. То е много важно за моя добър приятел Анджело в Ню Орлиънс. Той има голям проблем. Много голям. Ето защо цената на поръчката е толкова висока. Ако се провалите, той сигурно ще отиде в затвора за много години. Убеден съм, че именно на теб мога да разчитам, Бефино Менесиеро. За този удар е нужен човек с мозък, а не като някои от нашите хора, които се препъват в собствените си крака. Стрелят с ловджийски пушки и пак не улучват целта. Сума ти безделници си търсят работа. Не мога да ги използвам, защото са тъпи. Спомням си, когато ние бяхме млади. За едно поръчково убийство се плащаха само по пет долара и бяхме щастливи, ако получим работата. И я вършехме както трябва, като теб, Бефино. Всеки професионален убиец си има свой стил.

— За този Бени ли ще работя?

— Не, Бефино. Той ще работи за теб. Момчетата от Бруклин никога не работят за хора от Стейтън Айлънд. Там са само фермери. Всичко е само обработваема земя. Почти никой не живее там, но това е наша територия и ние я използваме. От време на време изхвърляме трупове на Стейтън Айлънд. Тамошните хора са разклонение на нашата фамилия и ни се подчиняват. Ти обаче трябва да се отнасяш с уважение към Бени, защото той е много опитен. Сицилианец е и истински професионалист. От дванайсет години изпълнява наши поръчки. Наехме го случайно. Очисти по погрешка един от нашите хора. Малко е шантав. Имаше навик да убива хора без причина. Наш човек го видял при едно от нападенията му. Когато започнахме да го разпитваме, той само се смееше. Използваме го от време на време за специални поръчки. — Морано поклати глава, спомняйки си поведението на Бени. — Срещни се с Бени и се уговори с него.

Бепи слушаше мълчаливо и изчакваше да види дали Морано ще му каже нещо повече.

— Този път ще ти платим след изпълнението на задачата. Включително и разноските. Но да не ми донесеш квитанции, а, момче? Само ми кажи каква е сумата и аз ще я поискам от Ню Орлиънс. — Те плащат триста хиляди плюс разходите. На теб и Бени ще дадем по сто хиляди и разноските, а аз ще взема чисти сто хиляди за моите хора. Става въпрос за нещо много важно, момче. Това убийство е политическо. Тази е причината да получим такъв солиден хонорар. Момчетата от Ню Орлиънс не могат да измислят как да се справят с положението, а ни остават само няколко дни. Трябва да успеете. Направете нещо хитро. Нещо изискано, разбираш ли? Като произшествие, може би автомобилна катастрофа. Такива неща винаги са сполучливи. Използвам теб, млади приятелю, защото вярвам на преценката и въображението ти.

— Как ще се свържа с този Бени?

— Ето ти телефонния му номер. Обади се в кантората му и си уговорете среща. Заминете за Ню Орлиънс колкото може по-скоро. Бени вече знае това, което ти казах току-що. Срещнахме се с него тук по-рано днес и му дадохме всичката информация за важния човек, когото представляваме в Ню Орлиънс. Казахме му също, че си млад, но ти имаме пълно доверие. Да не ни изложиш, Бефино. — Донът се усмихна и го хвана здраво за двете рамена.

— Казахте ли на Бен, че през целия си живот съм бил млад? — попита иронично Бепи.

Донът се усмихна.

— Добре, господин Морано. Ще ви се обадя, когато се върна в Ню Йорк. Ще направя най-доброто, на което съм способен.

— Buona fortuna, Бефино. Желая ти успешно пътуване.

Бепи се прибра вкъщи и позвъни на Бени по телефона. Отговори му пресипнал глас и му каза да се обади на друг номер след петнадесет минути. Бепи изчака, позвъни на новия номер и този път му отговори друг човек.

— Ало, Бени ли е на телефона?

— Не. Какво желаете? — каза троснато потаен глас.

— Искам да си уговоря среща за обяд… С Бени.

— Обядът ви е уговорен за един часа утре, в „Рибарски кей“, Стейтън Айлънд, маса номер 14 — отговори мъжът и затвори телефона.

Бепи разбираше причината за краткия разговор — телефоните са опасни, могат да се подслушват — обаче защо бяха тези потайни гласове?

Взе един горещ душ. Дана готвеше нещо много ароматно и той се промъкна в кухнята да хвърли едно око. Видя картофено пюре и телешки котлети. Приближи се зад Дана, потупа я по дупето, целуна я и прошепна:

— Обичам те, миличка.

— И аз те обичам, скъпи — каза тя с престорено пресипнал и загадъчен глас.

— Какво става днес с всички гласове, дявол да го вземе? — попита той раздразнено.

— Не разбираш ли от майтап? Само се закачах.

Той я прегърна силно за момент, замислен за онова, което му предстоеше.

— Ммм, много хубаво мирише.

— Да бе — отвърна Дана. — Има си хас! Знаеш ли колко ми струва едно кило от тези котлети?

— Не и не ме интересува. Не ми казвай цените, Дана. Пазарувай за нас от най-доброто. Съгласна ли си? Давам ти достатъчно пари, така че продължавай все така добре. Не излагай майка си. Тя е много горда с готварските си умения, а ти си същата като нея. Постоянно мърмориш като бабичка.

Дана посегна войнствено към дървената лъжица — магическата пръчка на всяка италианска домакиня.

По средата на вечерята Бепи отново подразни Дана:

— Телешкото и виното са чудесни, обаче картофеното пюре е малко на бучки. Какво се е случило с вълшебната ти пръчица тази вечер?

— На бучки ли? Мозъкът ти е на бучки — засегна се мигновено Дана. — Никакви бучки няма. Бърках го двайсет минути. Ако наистина смяташ така, следващия път ще ти изпържа картофи — от ония, дето ги продават замразени в торбички. Така добре ли е?

— Не, не е добре. Ремонтирай си магьосническата пръчка.

След вечерята той попита:

— Стана ли кафето?

Дана наля по едно чисто еспресо и отново седна до масата.

— Ето, опитай това — каза тя, докато режеше парчета от сладкиш с извара. — Правил го е германецът от немската пекарна. Виж дали ще ти хареса как готви той.

— Миличка, хайде за минутка да поговорим сериозно. Налага се да замина по работа за няколко дни. Не казвай на никого, че ме няма, и не разговаряй с никого за мен по телефона. Дори с майка си и баща си. Важно е всички да мислят, че съм в Бруклин. Разбра ли ме, Дана? Така че, по-добре даже не говори с никого няколко дни. Стой далече от телефона.

— Къде отиваш, Бепи? — попита тя с подозрение. — Звучи като нещо наистина много важно. Какво ще правиш, банка ли ще обираш? Или пък заминаваш за Вегас с Марджи?

— Марджи?

— Да, Марджи. Майка ти ми каза, че с години си се въргалял с нея.

— За такива неща ли си говорите с майка ми? Не съм виждал Марджи от години. Бях още юноша. Май трябва да кажа на майка ми да престане да се хвали — каза той раздразнено. — Отивам на риболов. Не ми задавай повече въпроси, разбра ли?

— А как мога да знам, че не ме мамиш? — нацупи се Дана.

— Много си красива. Като кинозвезда си. Скоро ще ни се роди бебе. А и остава ли ми време да кръшкам?

— На какъв риболов ще ходиш?

— Ще опитам да хвана Моби Дик. Когато бях малък, се зарекох, че ще го хвана. Сега съм решил да го спипам.

— Моби Дик ли? — повиши глас тя. — Измисли някоя по-умна лъжа, за да не се притеснявам. Тази не ми харесва.

Дана обърна към него котешките си очи и тъжното си овално лице, след което поглади корема си, за да му напомни, че носи неговото бебе.

— По-умна лъжа ли искаш? Добре. Участвам в бойскаутското движение и заминавам на двудневен излет. Слушай, Дана, да ме нервираш ли искаш, а? Имам си работа. Не ми задавай въпроси и не ми говори повече за тези неща. Правя това, което трябва, и ти го знаеш. Затова недей повече да приказваш, а отиди да си купиш една съблазнителна нощница за завръщането ми. Искам да се повъргалям с теб — засмя се той.

— С този корем? Благодаря много. — Дана се засмя. — Точно това ще се получи — въргаляне. Я ме виж. Приличам на булдозер.

 

 

В един часа на другия ден Бепи и Маймуната пристигнаха в „Рибарски кей“ на Стейтън Айлънд. Запътиха се към маса номер 14 и я намериха цялата затрупана със сняг. Беше двадесети януари, а температурата — минус десет градуса.

— Ей, Бепи — пошегува се Маймуната, — да нямаш среща с ескимос? Тук всичко се пука от студ!

— Не знам. Странна работа, а, Маймун? Нищо не разбирам.

Огледаха внимателно наоколо. Една врата се отвори и излезе мъж с вид на побойник.

— Ти ли си Бефино от Бруклин? — попита той с приветлив, тънък глас. Лицето и гласът му не си подхождаха.

— Не, скъпи — отвърна Маймуната, — ние сме двама ескимоси от Аляска. Няма ли печка наоколо?

Човекът се засмя.

— Хайде, елате с мен.

— Тоя тип чурулика като канарче — пошепна Маймуната.

— Да бе! А един друг звучеше по телефона като жабок.

Последваха мъжа до винарната, където на една маса ги чакаше Бени. Ръкуваха се и Бени нареди на бодигарда си да се качи на горния етаж и да вземе „Майната-му“ със себе си.

— Хапнете горе, момчета. Ние имаме разговор — каза той. — Нали нямаш нищо против, Бефино?

Маймуната не беше доволен от начина, по който Бени преиначи прякора му, и погледна объркано Бепи. Откъде би могъл Бени да знае, че го наричат Маймуната?

— Всичко е наред — кимна му Бепи. — Иди да хапнеш с канарчето. Аз ще обядвам с Бени жабока.

— Опа, опа — каза Бени и скочи от мястото си. — Слушай, Бепи, или както ти е там името, никога недей да ме наричаш Бени. Ще ми викаш Бен. Ah capeesh?

Бепи беше изненадан от неочаквания ход на Бени. „Я го гледай тоя дребен капут! Още отсега започва да се ежи.“

— Дадено, Бени. Щом искаш, ще ти викам Бен. Ти пък ще ме наричаш Бефино, а не Бепи. Името на приятеля ми е Алдо, а не „Майната-му“. Недей да забравяш! А сега ми кажи, Бен, свършихме ли с това запознаване, или искаш да науча и второто ти име?

— Да, свършихме — отговори Бен, виждайки, че Бефино е негов тип човек. Точно в този момент дойде сервитьорът и те си поръчаха риба и вино.

Докато ядяха крехките calamari, разговаряха за пътуването си до Ню Орлиънс. Бепи разказа как, когато бил малък, дядо му много говорел за Ню Орлиънс. „New Orleansa duta Siciliano et New Orleansa — повтарял той, искайки да каже, че в Ню Орлиънс има много сицилианци. — Заселиха се там заради богатия улов на риба.“

— Точно така — съгласи се Бен. — Дядо ти е прав. Те са първо и второ поколение, като нас. Родили са се там. Обаче са особени. Приличат на италианци, като нас, но говорят като южняци. Когато им видиш физиономиите, ти се струва, че гласовете им не са техни. Да не се разсмееш, като се срещнеш с някой от тях. Не е необходимо да ядосваме, когото и да било.

— Като твоя бодигард ли имаш предвид?

— Именно! Бързо се ориентираш, Бепи.

— Не ме наричай Бепи. Казах ти да ми викаш Бефино.

И двамата едновременно избухнаха в смях.

— Направо виждам как ще имаме куп неприятности по време на това пътуване — каза Бени. — Ти си напълно откачен!

— Гледай да не го забравиш — отвърна му Бепи с лукава усмивка. — А сега ме информирай подробно за пътуването със самолета, хотела и всичко останало.

— Билетите ни за самолета са само еднопосочни, защото не знаем кога ще приключим с работата. След покушението ще решим как ще се върнем обратно. А, да, вземи си няколко хилядарки за в случай, че ни потрябват пари.

— Брей, това е страшно хитро — каза саркастично Бепи. — Когато настане голямата бъркотия, ние ще си търсим начин да се приберем вкъщи. Не ми звучи много добре, но давай, Бен, продължавай.

— Заминаваме тази нощ в единайсет и половина. Билетите ни са под други имена. И няма да пътуваме заедно. Ти ще бъдеш в предната част на самолета, а аз в задната.

Бефино се ухили.

— Да бе, знам, че на юг негрите пътуват отзад. Ние отиваме на юг, така че най-добре е да седиш отзад, Бени.

Бен се засмя, но вече малко по-слабо, понеже усещаше как Бефино изискано превзема водещата позиция. Все пак продължи:

— Хайде да говорим сериозно. Трябва да се разберем прецизно, понеже повече няма да разговаряме, докато не стигнем в Ню Орлиънс. Ще летим до Чикаго, откъдето имаме други резервации за Ню Орлиънс, под други имена. Ще си вземем билетите от касата в Чикаго. В Ню Орлиънс ще ни чака човек. Ще носи сиво бомбе с журналистическа карта под околожката.

— Сиво бомбе, журналистическа карта? — изсмя се Бепи. — Какво, филм ли ще снимаме?

— Тези неща се правят така. И помни, недей да говориш с мен, докато се качим в колата. Все едно че не сме заедно. Поотделно ще последваме сивото бомбе до колата му, а той ще ни отведе до мястото за преставане и на среща с онзи южняк дон Санторо.

— О, Санторо ли му е името? Не си спомням Морано да е споменавал фамилията му пред мен.

— Санторо е един от най-могъщите босове в страната и не си знае парите. Постъпи много хитро. Наследи от баща си в Луизиана корабчета за лов на скариди, а после прилапа и корабите на всички останали. Беше истински пират. Хората нямаха избор. Той сложи ръка върху тях. Обаче даде работа на всички и сега наистина го уважават. Грижи се за ловците на скариди. Държи Ню Орлиънс в ръцете си. Повярвай ми, този човек е голяма работа. Но също така има много големи проблеми с ФБР, конгресмените и сенатската комисия по организираната престъпност. По тази причина спешно има нужда от помощта на Морано. И затова ни беше дадена поръчката. Двамата с теб не сме познати на ФБР и можем да се движим, без да ни забележат.

Бени помълча малко и каза:

— Добре. Хайде да се разотиваме. Ще се видим нощес в самолета.

Стиснаха си ръцете и си тръгнаха.

В три часа през нощта самолетът кацна в Ню Орлиънс и двамата, носещи само по едно малко сакче, се отбиха до мястото за получаване на багаж, където забелязаха човека със сивото бомбе. Последваха го, разделени, през тъмния, мъглив паркинг на летището, качиха се в колата му и ги откараха в един стар автосервиз. Там имаше само два разстлани на пода дюшека и одеяла. Никой от тримата не пророни дума. Деловата част вече бе започнала. Обстановката беше уединена и неприветлива. Двамата нюйоркчани бяха изтощени от пътуването, а добрата почивка — особено важна за предстоящата им работа. Проснаха се на мръсните, осеяни с петна дюшеци.

Към девет и половина на следващата сутрин ги събуди чукане по вратата.

— Добро утро, господа — каза някакъв човек. — Време е да тръгваме.

Бен изпълзя бавно от завивките с вид на кобра, излизаща от дупката си.

— Къде можем да се измием? — попита той.

— Долу, в гаража, има маркуч.

— Майтапиш ли се? Маркуч? Искаме да си измием лицата, а не колата. Нямате ли топла вода? А къде да се изпикаем? През прозореца ли?

— Хайде, приятели — каза човекът, — големият ви чака в ранчото си на закуска. Трябва да побързаме. Имаме поне час и половина път, докато стигнем там. Следващия път, когато дойдете в Ню Орлиънс, ще ви настаним в най-добрия хотел на града. Приема ли се?

Бепи слезе в гаража с четка и паста за зъби. Успя да се справи, като държеше маркуча с едната ръка и четката с другата. Наблюдавайки го, Бен каза:

— Брей да му се не види, и аз трябваше да си взема четка и паста.

— Забравил си си четката и пастата за зъби? — попита го Бепи с пълна с пяна уста. — Това е признак на небрежност. — Той изплю пастата на пода и си изплакна устата. — Трябва да уча разни селяни от Стейтън Айлънд как да пътуват. Дано не се наложи да те уча как се върши работата, за която сме дошли.

Бен се засмя самоуверено:

— По-полека, момче. По-полека.

Събраха си нещата и потеглиха да се срещнат с дон Анджело Санторо в ранчото му. Имението представляваше типична южняшка къща, заобиколена от обширни, оградени с черни дъбови дъски ливади, в които пасяха породисти коне. Гъста и тучна трева покриваше полегатите хълмове. Подобно нещо бяха виждали само във филмите.

— Гледай само какво имение. Това ранчо е великолепно — каза с възхищение Бепи. — Струва ми се, че такъв живот сред природата много би ми допаднал. — После добави на тих глас: — Някой ден непременно трябва да се сдобия с нещо такова.

Донът с нетърпение изчака мъжете да слязат от колата. Поздрави най-напред Бен. Целуна го по двете бузи, което накара Бен да се почувства много горд. След това се обърна, прегърна Бепи със същата радушност и изведнъж си го спомни.

— Ха! Аз те помня. Запознахме се на сватбата на Големия Пат в Бруклин — каза той с усмивка.

— Да. Прекрасна сватба беше! — отговори Бепи.

— Чувал съм единствено хубави неща за теб, Бефино — продължи донът. — Ти си човек, на когото се възлагат много надежди, и аз съм щастлив, че си тук. Слушал съм за досегашната ти работа — изключително прецизна и свършена с вещина. Елате, сигурно сте гладни. Приготвили са ни яйца по бенедиктински, но както ги правят в Ню Орлиънс.

Сервираха им закуската в една пълна с цветя, остъклена отвсякъде зала с изглед към тренировъчна писта за състезателни коне, по която препускаха няколко животни. Бепи и Бен бяха силно впечатлени от имението на Санторо. Самото им присъствие там ги караше да се чувстват важни личности.

— Яйцата са превъзходни — отбеляза Бефино.

Когато приключиха със закуската и последната чаша кафе беше допита, Санторо премина към деловата част.

— Защо не се поразходим и да си поговорим навън? — прекъсна го с въпрос Бепи.

— Защо? — попита Санторо.

— Гледам доста филми в Бруклин — обясни Бепи. — В тях цветята винаги са с микрофони. Знае ли човек? В днешни времена не можеш да бъдеш съвсем сигурен даже и в собствения си дом. — Усмихна се и добави: — А в тази стая имате твърде много цветя. — Той направи знак с вежди по посока на вратата.

Навън Санторо запали дълга пура и им предложи по една. Бен прие.

Докато тримата се разхождаха по пистата, Бепи и Бен получаваха нареждания, но все още не знаеха самоличността на обекта, който явно беше много високопоставен човек. Дон Санторо на два пъти подчерта, че грешки, от каквото и да е естество са недопустими. Неприемливо е да започват слухове. Трябва да бъдат прецизни във всяко свое действие. Оправдания няма да се изслушват.

— Това е покушение, при което или успяваш, или умираш — каза им той с непоколебим поглед. — За тази работа плащам триста хиляди долара и очаквам да бъде свършена с класа, така че да обърка полицията. Очаквам също така следите да не се насочат към мен. Това е особено важно. Ясно ли е?

Погледите на Бен и Бепи се срещнаха за миг. Съзнаваха, че залогът е изключително висок.

Дон Санторо им обясни, че в сряда във Вашингтон ще бъде изслушан доклад. Трима конгресмени от Юга оглавили разследване срещу него, обвинявайки го в организирана престъпност.

— Ако ги очистя аз, това напълно ще разруши позициите ми и невинната ми фасада — каза той. — Реакцията ще бъде унищожителна за цялата ми фамилия. Обаче времето ни притиска. Налага се да действам. Комисията ме е разобличила напълно и това ми е известно. Трябва да предприема драстични мерки или да се примиря с двайсет и пет годишна присъда в някой федерален пандиз. До сряда един от конгресмените в тази комисия трябва да бъде мъртъв. — Той изчака, за да постигне пълно въздействие. — Ако някой от тях благоволи да умре, другите бързо ще омекнат. На практика единият от конгресмените е почти купен. Просто има нужда от още малко агитация и аз съм сигурен, че ще се откаже от кампанията си срещу мен. Ще им надяна траур за известно време — каза той, повишавайки глас — и след това ще разберат, че трябва да съжителстват мирно с мен. Този, който искам да умре, е конгресменът Макдоналд. — Погледна и двамата право в очите. — Той е водачът в тази кампания срещу мен. Ето ви домашния му адрес. Няма предпочитания към някой ресторант и не членува в нито един клуб в града. Обаче от време на време играе голф в местния кънтри-клуб. По рождение е аристократ от Луизиана. Това влечуго даже не е женено. Живее с брат си. Не ни е известно да има склонност към някой порок. Невъзможно е да пратя хората си в близост до него. Рискът е прекалено голям. Ако сгафят, последствията ще бъдат толкова сериозни, че няма да мога да се справя с тях.

Бен го погледна малко недоверчиво.

— Трябва да има някакъв порок. Всеки има. Не е женен, живее с брат си? Да не е с обратна резба?

— Действително не знам. Никога не съм чувал нещо от този род за него. Обаче има разрешение за носене на пистолет, издадено от щатските власти в Луизиана. В това съм сигурен. Така че може и да е въоръжен — най-вероятно с малокалибрен пищов. Не знам как да ви обясня колко е важно за мен този човек да изчезне от Конгреса. Той е опасен за страната ни.

Когато Санторо каза „опасен за страната ни“, очите на Бен и Бепи отново се срещнаха. Трябваше да се владеят. Моментът не беше подходящ за търсене на комичното.

— Той мрази италианците — продължи донът с по-тънък и по-южняшки глас. — Искам да си разчистя сметките с този човек веднъж завинаги.

Бен се усмихна на Бефино, сякаш искаше да му каже: „Разбра ли какво имах предвид? И те са италианци като нас, но говорят малко по-различно.“

— От какъв тип е отоплителната система в дома му? С природен газ ли работи? — попита Бепи.

— Изобщо нямам представа за тези неща. Не можем да се доближим до него. Всичко, което можем да ви дадем, е служебният и домашния му адрес. Нищо повече. Съжалявам, момчета — каза Санторо и на лицето му се изписа тежестта на проблема. Той огледа внимателно двамата мъже, които щяха да решат съдбата му: двама главорези от Бруклин, задаващи въпроси, чиито отговори не знаеше. — Поръчката е доста деликатна, разбирам го — добави той и потри брадичката си.

— Да оставим остатъка от деня за размисъл по въпроса — каза Бепи. — Днес е събота и довечера всички ще плъзнат из града. Моментът може да се окаже подходящ за покушение, стига да успеем да се доберем до вашия човек. Ако е в града, ще опитаме да приключим тази нощ.

— В събота не ходи ли в някое предпочитано от него заведение? — попита Бен.

— Казах ви, че никога не ходи в един и същ ресторант. Този боклук няма никакви навици, освен че непрекъснато прави мръсотии. Единственият му навик е да ходи на черква в неделя. Всяка неделя застава отпред заедно с пастора и се ръкува с всички. Обаче как да убиеш човек в черквата?

— Даже и светците биха се отказали от такава работа — възкликна Бен.

— Да, доколкото знам, организацията на светците не е като нашата — каза Бепи.

— Ето ви една негова снимка, изрязана от вестник. Публикувана беше миналата седмица и напълно отговаря на външността му.

Санторо подаде снимката на Бепи. Бен надникна над рамото му.

— Приличат ли си с брат му? — попита Бепи. — Не искам да сбъркаме човека.

— Не, но въпросът е уместен, Бефино — отбеляза Санторо. — Аз изобщо не се сетих да ти спомена за това. Обаче не се притеснявай. Брат му е много мургав, никак не прилича на него. Майка им сигурно е имала доста безразборни сексуални връзки по крайбрежието. Братът прилича на мулат.

— Е, щом като всяка неделя ходи на църква, той или е религиозен, или прикрива нещо, или пък просто си създава авторитет сред избирателите. Всеки върши по нещо, за което не иска да приказва. Може би трябва да се погрижим да направи нещо нередно. Много нередно — предложи Бепи.

— Може копелето да е педераст, но още никой да не знае — добави Бен. — Може да е извратен, но да не го споделя с никого. Може би трябва да го измъкнем от сянката.

— Вероятно замисляте нещо, но аз не съм много убеден, че неща от този род вършат добра работа — изкоментира Санторо.

— Господин Санторо, можем ли да получим два дългоцевни револвера, тридесет и осми калибър, с подмишечни кобури. Трябват ни такива, които са ви за изхвърляне, със заглушители, ако имате. Господин Морано каза, че ще ни осигурите всичко необходимо. Нужен ни е и шофьор — човек, който не ви трябва, понеже след покушението ще се наложи да премахнем и него — обяви решително Бепи.

Санторо завъртя очи.

— Виж, човече. Разбирам какво имаш предвид, но не искам и шофьорът ми да става жертва. Никой в града не познава човека, който ще бъде с вас. Той е чист и сигурен. Има четири деца и жена, така че няма да се разприказва. Освен това не знае кои сте и откъде сте. Добре познава района на Ню Орлиънс, което ви е необходимо, и ще ви закара, където поискате. И преди съм го използвал при покушения. Свестен човек е и му имам доверие. Съгласни ли сте? Отива си само Макдоналд.

— Както кажете, господин Санторо — отвърна Бепи. После се обърна към Бен: — Хайде да вървим в града. Предстои ни много работа.

Санторо им даде пистолетите и шофьора и те заминаха за града.

— Тая работа няма да е много лесна, а, Беп? — каза Бен полушепнешком, отпуснат на задната седалка. Когато колата наближи главния портал, пазачът им махна с ръка да минат. — Вече чувствам напрежението — продължи да мърмори Бен. — Да знаеш, тия удари на чужд терен са добре платени, но са много трудни. Налагало ми се е да правя доста гастроли по поръчка на Морано. Винаги ме товари с най-черната работа. Веднъж…

Бепи го прекъсна, говорейки на много тих глас:

— Дай да мислим заедно и да подготвим едно изискано погребение за тоя тип. Искам в понеделник сутринта да се върна на работа на „Уолстрийт“, за да не разбере никой, че съм отсъствал.

— На „Уолстрийт“ ли работиш?

— Да. Така си изкарвам хляба.

Бен го погледна с широко отворени очи, но не каза нищо.

— Спри на ъгъла — каза Бепи на шофьора, когато наближиха търговската част на Ню Орлиънс. — Няма да се бавя. Искам да се обадя по телефона.

Влезе в телефонната кабина до някаква дрогерия и се обади на една самолетна компания. Направи резервация на името на господин Алварес за полета до Чикаго в единадесет часа. После се обади на друга самолетна компания и направи резервация за господин Санчес от Чикаго до Ню Йорк. Резервира билети и за Бен, като използва други имена и размени компаниите, но се постара часът на излитане да бъде горе-долу един и същ. Ако късметът им проработеше и успееха да извършат покушението, можеха да напуснат Ню Орлиънс още тази нощ. Върна се в колата.

— Къде беше, Беп?

— Не ме наричай Беп! Викай ми както щеш, но не използвай името ми! — просъска Бепи в ухото на Бен и кимна към шофьора.

— Ти си истински педант — изсмя се Бен.

Бепи отново му направи знак, че за всеки случай не бива да използват имена пред шофьора. После шепнешком съобщи за самолетните резервации. Бен се усмихна, потупа го по коляното и го похвали:

— Голяма глава си.

Бепи помоли шофьора да ги закара в квартала с червените фенери.

— В първокласния ли искате да отидете, или в по-долнопробния? — попита шофьорът.

— Търся най-нечистоплътните курви в града. Трябва ми истинска разгонена свиня. Заведи ме в четвъртокласния квартал.

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане. В очите му се четеше недоумение.

— Доколкото се досещам, имаш намерение ти да поръчваш музиката, а? — попита Бен.

— Да. Ако не възразяваш, ще си пробвам възможностите.

— Знам, че това ти е първи гастрол, но изглеждаш уверен, а аз не съм. Никога досега и по никаква причина не съм бил дори и малко разколебан. Не се чувствам напълно в свои води. Убийство от този тип не е в стила ми. Обичам да ги пречуквам набързо и да се измитам от града. В сегашния случай тинята е много гъста и не се чувствам в свои води — повтори Бен.

— И на мен ми се ще да го пречукаме набързо и да се изметем от града, но този път е нужна мисъл, а не желание. Обаче донякъде дълбоката тиня ми допада — успокои го Бепи. — Най-добър съм, когато има предизвикателство.

Бяха обикаляли цял час из квартала с публичните домове, когато Бепи попита шофьора:

— Къде са изчезнали тия проститутки?

— Излизат по-късно.

— В колко часа започват да се разхождат по улицата? — попита Бепи.

— Около седем изпълзяват като змии от чувал.

— Добре тогава. Да спрем пред някое заведение и да си поръчаме по нещо за обяд.

Отидоха в едно малко ресторантче, в което сервираха морски деликатеси, и шофьорът, мислейки, че ще седне при тях, започна да се представя. Бен го прекъсна:

— Имаш ли нещо против да си намериш отделна маса? После ни донеси сметката си. Ние ще я платим.

Шофьорът беше изненадан, но бързо схвана подтекста и се премести на една маса в ъгъла.

— Надявам се, че си измислил нещо свястно — подхвана Бен. — Защото, ако се провалим, Санторо ще поръча да ни ликвидират.

— Чуй ме добре — отвърна Бепи. — Морано те смята за професионалист, така че е нормално да ми кажеш това. Но слушай какво ще ти кажа аз, Бен, защото си имам собствен стил и той ми харесва. Благодарение на него оцелявам и нямам намерение да позволя на когото и да било да ми провали живота. Ако по някаква причина нещо се обърка и ние само раним жертвата или пък направим гаф и работата се изплъзне от контрол, ще се върнем в ранчото на Санторо да убием както него, така и всеки, който е там. Ние сме единствените външни хора, които пазачите ще пуснат в ранчото, така че със сигурност ще можем да се доберем до него. Тогава, убиваме пазачите, шофьора и Санторо. Даже и иконома му, ако е там. Tu capeesh, Бен?

— Искаш да ликвидираш Санторо? — попита с ужас Бен. — Откачил ли си или какво? Говориш за предателство.

— Не, просто говоря разумно.

Бен се взря напрегнато в очите на Бепи.

— Ами Морано? Какво ще кажеш за него?

— Ако се наложи да очистим Санторо, ще изхвърлим Морано по пижама през прозореца, все едно че е ходел насън. Слушай, Морано е по-късен етап, така че ще можем да си помислим. За неговия случай имаме време, така ли е?

Потресен от хладнокръвния план на Бепи, Бен се наведе по-близо до него и изпъшка:

— Ти си побъркан, момче. Казвам ти, побъркан си.

— Да, побъркан съм… на тема самосъхранение.

Бен помисли известно време над идеята, а лицето му ясно показваше, че тя го кара да се чувства нервен. После обаче се усмихна в знак на съгласие.

— Да, Санторо каза „или успяваш, или умираш“. Е, ако не успеем, умира той. Дадено, Бепи, съгласен съм. Ще се създаде впечатление, че докато сме си вършили работата, друга банда е очистила Санторо и хората му. В такъв случай може би няма да е необходимо да се занимаваме с Морано. Нека си живее. Знаеш ли, Бепи, дълбоко съм възхитен от начина ти на мислене и действие. Ти си смел и решителен.

— И аз съм възхитен от теб, Бени — каза с усмивка Бепи, — защото се съгласи с такова драстично, налудничаво предложение. То обаче е само за в краен случай. Не смятам, че нещо ще се обърка. Планирам всичко да мине гладко.

— Да, това е само план за спасяване на кожата — каза Бен, поглеждайки в менюто и после пак към Бепи с възхищение и увереност. Разбираше, че си има работа със силен човек. Наистина вярваше, че Бефино е готов, ако се наложи, да премахне Санторо и Морано — босът на босовете.

След обяда отидоха до къщата на конгресмена, паркираха на отсрещната страна на улицата и в продължение на около час чакаха и наблюдаваха. Около три часа пристигнаха двама мъже в спортно облекло.

— Това е той. Сигурен съм — каза шофьорът. — Онзи със синята риза. Той е Макдоналд. Изглежда, са играли голф.

Двамата мъже влязоха в голямата и луксозна бяла къща. След петнадесетина минути вторият мъж си тръгна. Малко по-късно Бепи нареди на шофьора да ги върне в квартирата над гаража.

— Имам нужда малко да подремна. Прекалено съм изморен, за да продължавам наблюдението.

— Как можеш да спиш, като ни предстои такова нещо? — попита Бен.

— Само стой и ме гледай. Този сън ми е необходим. Трябва да съм прецизен при покушението, а сънят ще ми избистри мозъка. Това е особено важно за Санторо. Предполагам, че и конгресменът прави същото — легнал е да подремне. И щом като е ерген, вероятно по-късно вечерта ще излезе да яде някъде… може да има среща. Ще се върнем, като стане време за вечеря. Ако съм прав, всичко ще бъде точно. Засега имам един приблизителен план.

— Какъв план? — попита Бен.

— Обичам да си съставям мислен план, който да бъде в съзвучие с деня — и обектът на покушението, и денят, и всяко нещо си имат характерни особености. Опитвам се да ги съчетавам и това доста ми помага. Не се притеснявай, Бен, разчитай на мен. Ah capeesh?

— Никога не правя покушение, без да съм наясно — отвърна му Бен. — А ти ме държиш в пълен мрак. Не съм убеден, че това ми харесва.

— Имаш ли по-добра идея, Бени? Искаш ли ти да поемеш инициативата? Аз ще си стоя в мрака. Нямам нищо против. Само кажи, приятелю.

Бен го погледна смутено и не отговори.

— Добре тогава. Събуди ме след един час. Не по-късно. Да не забравиш, пет и половина. Ще имам нужда от малко проветрение на мозъка, за да мога да сглобя плана си.

— Няма да забравя — измърмори Бен. — Чак не мога да повярвам. Сега пък трябвало и детегледачка да му ставам.

Час по-късно Бен събуди Бепи, който отиде долу и отново си изми лицето с маркуча.

— Добре. Хайде бързо да отидем пак при къщата — нареди той на шофьора, докато бършеше лицето си с хартиена салфетка.

Шофьорът подкара прекалено бързо и Бепи го скастри остро:

— Като казах бързо, нямах предвид с превишена скорост. Само да ни спрат ни трябва.

— Доволен ли си от дрямката? — попита го Бен заядливо.

— Да — отвърна Бепи, без да го поглежда.

Пристигнаха пред голямата бяла къща малко преди шест часа. Тя приличаше на дом на едър земевладелец, каквито ги показват във филмите за Юга, но беше разположена в гъсто населен район. Подминаха къщата, паркираха на известно разстояние от нея и зачакаха да се появи Макдоналд.

Бепи се взираше в старата къща с дълбоко замислен вид. Накрая, след около двадесет минути, той наруши тишината.

— Събота вечер е — каза той на Бен. — Ако не ме лъже интуицията, през следващите няколко часа той ще излезе.

— Ами ако не излезе? Да допуснем, че си остане вкъщи тази нощ. Какво ще правим тогава?

— В такъв случай ще вляза вътре сам и ще го обработя. Имам резервен план, който също ще предпази Санторо от разследване. Ако Макдоналд не изпълзи до единайсет или дванайсет, аз ще отида вътре и ще свърша необходимото. Но ще чакаме до единайсет и тогава ще го решим. Той ще излезе. Сигурен съм.

— Дано да е така — отвърна му Бен.

Времето вървеше бавно за Бен и бързо за Бепи, който многократно проиграваше плана си мислено. Най-после предната врата се отвори и конгресменът Макдоналд тръгна по дългите стъпала към паркираната на входната алея кола. Облечен беше в лек светлокафяв костюм, яркосиня риза и вратовръзка в тон с жълто-кафявите му обувки. Качи се в колата и бързо потегли.

— Ей, гледайте, момчета! — Шофьорът посочи развълнувано с пръст. — Той отпраши!

— Спокойно. Не се вълнувай толкова. Настигни го постепенно. Не прекалено бързо — разпореди се Бепи. — Следвай го, без да го изпускаш. Дръж се на около три коли разстояние зад него. Изобщо няма да му мине през ума, че е следен.

Докато караха зад Макдоналд, Бепи даде допълнителни указания на шофьора.

— Щом спре на светофар или когато аз ти кажа, спри точно до него. Ние ще изскочим и ще се напъхаме в колата му.

Бепи надяна ръкавици и подкани Бен:

— Сложи си ръкавиците. Когато се прехвърлим, ще поемеш волана от конгресмена. Приготви се. Времето за действие наближава.

— А ако паркира, преди да сме го нападнали? — попита шофьорът.

— В мига, в който направи опит за паркиране, спри точно до него, а ние много бързо ще го накараме да потегли. Не забравяй, ние не познаваме Ню Орлиънс. Затова трябва да ни бъдеш като пилотираща кола. Старай се да не ни изгубиш. Ще те следваме с неговата кола до оня квартал с червените фенери. Щом стигнем там, ще ни намериш една проститутка, истинска свиня. Да си личи, че е смрадлива. Няма значение колко пари ще й предложиш. Само я качи бързо в колата. Разбрахме ли се? Ние ще спрем точно зад теб или наблизо. След като вземеш проститутката, откарай я на някое безлюдно място — може би край брега или пък на уединен паркинг, който е затворен през почивните дни. Нещо от този тип, разбрахме ли се? Гледай непременно мястото да е отдалечено и затворено. — Бепи говореше бързо, за да успее да даде на шофьора ясна представа какво иска. — Сигурно има много фабрики, които не работят след осем и половина в събота вечерта.

— Да, знам едно точно такова място — отвърна шофьорът. — Не се притеснявайте. Оставете това на мен.

— Обаче, каквото и да стане — нареди му Бепи, — няма да ни изоставяш. Разбираш ли ме, приятел? Ти си средството ни за бързо измъкване от Ню Орлиънс.

— Не се тревожи. Дон Санторо също ми е дал нареждания. Ще ви бъда такси, докато ви изведа оттук, и ще стоя залепен като с лепило за вас, докато ми кажете, че работата ми е finito.

— Намери проститутката по най-бързия начин. Бързината е много съществена за този план. Дотук се справяш отлично. От голямо значение е да бъде сама, а не с други проститутки. Говори с някоя, която стои сама — продължаваше да бълва указания Бепи, докато следваха колата на Макдоналд.

След още десетина минути конгресменът зави в северна посока и спря пред светофара на пресечката между два булеварда.

— Да го хванем сега! — каза Бепи и настойчиво бутна Бен. — Аз ще го карам да кротува. Ти управлявай колата.

Двамата изскочиха навън и бързо отидоха до автомобила на конгресмена — Бен откъм шофьорската врата, а Бепи от другата страна. Отвориха рязко вратите и Бен опря пистолета си в слепоочието на Макдоналд, принуждавайки го грубо да се отмести. Вмъкнаха се от двете страни и го приклещиха в средата.

— Това пък какво е? — попита Макдоналд.

Бепи го сръга с върха на заглушителя в ребрата.

— Затваряй си устата! — заповяда той. — Ако направиш някое глупаво движение, ще те убия, Мак. Стой кротко и ще живееш. Трябва само да си поприказваме с теб. Така че не се паникьосвай. Искаме само да поговорим. Всеки гаф от твоя страна може да ти струва живота. Не ме принуждавай да натискам спусъка.

Това беше стилът на Бепи. Обичаше да поддържа положението спокойно, да избягва съпротивата и възможните нежелани усложнения.

— Тази нощ ще празнуваме рождения ти ден и за подарък сме ти приготвили една красива дама — каза му Бен, стараейки се да бъде също толкова хладнокръвен.

— Вие майтап ли си правите или какво? Аз съм американски конгресмен. Казвам се Макдоналд.

— Така ли? — присмя му се Бен. — Благодаря за потвърждението. Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти напълним гъза с толкова олово, че във флота ще могат да те използват за котва. Така че млъквай. Един човек трябва да си поприказва с теб и няма да ти отнеме много време. Затваряй си устата. Не разговаряй с нас и нищо няма да ти се случи. — Бен говореше, за да покаже на Бепи, че е спокоен.

Последваха колата с шофьора им до квартала с червените фенери. Една проститутка се разхождаше по тротоара и махаше на колите. Беше черна като катран, с руса перука.

„Страхотно! — помисли си Бепи. — Идеална е — черна курва с руса перука! Това покушение може да мине толкова безупречно, че даже да влезе в историята.“ Тя беше точно такава, каквато си я представяше.

Шофьорът започна да се пазари с нея и след обичайните увещания, че не е ченге, тя се съгласи. Качи се в колата му и той ги заведе на едно пусто през почивните дни място. Беше тъмно и съвсем усамотено. Бен спря зад колата на шофьора. Дотук всичко вървеше гладко.

Конгресменът не разбираше какво става. Бепи обмисляше следващия ход. Трябваше да поддържа бързия ход на акцията. Слезе, отиде при другата кола и пъхна главата си през прозореца.

— Здрасти, сладурче — каза той на проститутката и се ръкува с нея. — По колко взимаш?

— Двайсет за пълна програма, десет за духане, петнайсет за по малко и от двете — отговори тя с усмивка.

— Слушай, искаме да се помайтапим. В колата ми има един мухльо. Ще ти платя двеста долара да му натриеш хубаво муцуната с катеричката си. Искам да му дам един добър урок, понеже е девствен и никога не е виждал рунтавелка. Обаче трябва да го направиш бързо, защото нямам време. Става ли, сладурче? И знаеш ли какво? Ако се изкендзаш отгоре му, ще ти дам премия от още двеста долара.

— Добре ли те чух? Искаш за двеста долара да му натъркам физиономията с оная си работа и после да се изкендзам отгоре му? Ти добре ли си бе, човек? Никога не са искали такива неща от мен — отвърна тя, клатейки глава. — Вие сте откачени бе, копелета! Я ме върнете обратно.

— Виж, сладурче. Говорим делово. Плащам с парите си и искам само да отъркаш котенцето си по цялата му физиономия. Искам да мирише. Това е всичко. Той е педал и искаме да му покажем какво е путка. Ще ти дам двеста и по още двеста за всяко допълнително изпълнение, което можеш да направиш. Искам тоя мухльо здравата да мирише, разбираш ли?

Проститутката го изгледа озадачено и след това попита спокойно:

— Какво те кара да мислиш, че котенцето ми мирише, скъпи? В целия град ми викат „Захарче“.

— Добре, тогава, натъркай го хубаво със захарчето си, направи го да мирише сладко. Все ми е едно, само му натрий мутрата здраво. — Той вдигна парите пред лицето й. — Хайде, Захарче. Вече нямаме време.

— Добре, кой е късметлията? — попита тя и очите й блеснаха.

— Не те интересува кой е. Просто един плужек. Не е важно какво ще ти говори. Ще правиш каквото аз ти казвам, разбра ли? Аз плащам сметката. Не забравяй това и ще се разберем.

Тя кимна в израз на съгласие.

— Щом плащаш, значи ти поръчваш… Ти командваш, Сам.

Бепи й подаде първите двеста долара и тя беше толкова доволна, че едва не напълни гащите преждевременно. Докато вървеше към колата на конгресмена, тя попита Бепи:

— Ей, приятел, ами ако напикая тоя мърльо? Колко ще получа?

— За това сто долара — отвърна й той. — Знаеш ли какво, Захарче… Ще дам даже двеста за подмокрянето. Съгласна ли си?

Поглеждайки вече сериозно на работата, проститутката опита да демонстрира делови размах.

— Чудесно. Чудесно — отговори тя. — За начало ще опикая цялото копеле. Ще действам без ограничения. Даже може да го обезчестя. За шестстотин долара си струва.

Тя скочи върху задната седалка и каза на конгресмена:

— Значи ти си сладурчето?

Бепи заповяда на Макдоналд да се премести на задната седалка.

— Прехвърли се през облегалката — нареди му той.

Бен първо го претърси и намери пистолета му — автоматичен, двадесет и пети калибър.

— Седни до госпожицата — заповяда Бепи. След това се обърна към Бен на италиански: — Дръж пистолета и портфейла му подръка. След малко ще ми трябват.

Бен беше удивен от класата и умението, с които Бепи вършеше всичката работа. Не каза нищо.

Наредиха на конгресмена, с опрени в главата му пистолети, да си свали панталоните по най-бързия начин. Той обаче се заинати.

— Я стига! Няма да чукам тая чернилка — изкрещя той.

— Защо не? Хубавица е — викна му в отговор Бепи. — Добре, Макдоналд, давам ти десет секунди да й оближеш катеричката. И най-добре я оближи хубаво или ще те убием. Толкова бързо ще те убием, че няма да я видиш как изглежда. Мозъкът ти ще се разлети из цялата кола.

Проститутката бързо застана в нужната поза и каза:

— Не е зле да имаш апетит, господине. Тук има доста за ядене.

— Май ще е по-добре да пукна, отколкото да докосна тая черна кучка — отвърна упорито Макдоналд. — Мисля, че предпочитам да умра.

Бепи издърпа ударника на пистолета и отново го насочи към главата на Макдоналд.

— Както кажеш, Мак.

Макдоналд бързо смъкна панталоните и бельото си и легна по гръб на седалката, излагайки на показ безжизнения си атрибут.

— Не страдай от предразсъдъци и започвай да действаш, мухльо. Оближи я — заповяда му Бепи.

Проститутката бе започнала да смуче члена му, опитвайки се да го предразположи. Бепи я спря грубо.

— Стига вече с тия глупости. Сложи си задника на мутрата му. Хубаво разтъркай миризливата си пунгия по физиономията му. И не се мотай. Направи така, че да мирише на путка. Искам това влечуго да смърди.

Грубите думи на Бепи прокънтяха в ушите на проститутката и тя опря глава върху седалката, повдигна високо таза си, насочвайки го към главата на своя клиент. Бен облещи очи, когато уличницата обкрачи нещастния конгресмен и започна да търка задника си нагоре-надолу, размазвайки влагалищен секрет по лицето му.

— Така добре ли е? — попита тя.

Бепи кимна одобрително и си помисли: „Задникът й смърди на кенеф.“ Беше много доволен от избора, но бе принуден да извърне глава, за да подиша малко чист въздух. Бен си беше запушил носа.

— Проклета чернилка! — изкрещя Макдоналд. — Вониш! Убийте ме! Предпочитам да умра!

— Ей, приятел, приготви двестате долара премия — подвикна проститутката. — Започвам.

Тя пусна силна струя урина върху лицето и дрехите на Макдоналд. По-невероятна сцена не бяха виждали. Очите на Бен се опулиха толкова широко, че заприлича на взираща се в тъмното миеща мечка.

Конгресменът започна да се дави и гърчи върху седалката, мъчейки се да си поеме дъх. Проститутката се държеше здраво за седалката и вратата. Беше навела главата си близо до пода, така че задникът й да стои нависоко, насочен към лицето на Макдоналд. С дулото на пистолета, Бепи го накара да легне, за да се накисне хубаво.

— Стой долу, Мак, глупако. Не ме принуждавай да те гръмна — нареди му Бепи почти шепнешком. — Не се изправяй.

Обаче Макдоналд отчаяно се бореше да избяга от струята урина. Бепи извади сгъваемия си нож и го подаде на проститутката.

— Това пък за какво е? — попита тя, взимайки го в шепата си. — Защо ми го даваш на мен?

Главата й продължаваше да стои опряна на пода, а задникът й стърчеше нагоре и от него още се отцеждаха капки.

— Помогни ми да го отворя, сладурче — нареди й Бепи, без да обръща внимание на въпроса й. — Искам да му нарежа кожената тапицерия. Това копеле и скъпата му кола са ми противни.

Тя отвори ножа, Бепи го хвана с ръкавицата и мигновено го заби в гърдите на конгресмена, като се целеше в сърцето. Явно бе успял да улучи жизненоважния орган, защото конгресменът умря моментално, изплезвайки език. Бепи остави ножа забит и бързо взе от Бен пистолета на Макдоналд. Проститутката изпадна в паника, когато чу звука от забиването на ножа в гърдите на конгресмена и хъркането при смяната на живота със смъртта. Направи опит да стане и да отвори отсрещната врата, но преди да успее да се измъкне, в гърба й попаднаха два куршума от половин метър разстояние. Бепи ги изстреля от почти същия ъгъл, от който би го направил легналият Макдоналд. После незабавно пъхна пистолета в ръката му, за да полепнат по нея част от барутните остатъци.

Измъкна портфейла на мъртвия и го пъхна в джоба на палтото на проститутката, но чак след като прибави още двеста долара в нови банкноти. Взе още три съвсем нови банкноти и ги пъхна отстрани в обувката на Макдоналд, където повечето мъже крият парите си, за да не ги откраднат проститутките. После опразни от джобовете на конгресмена дребните му пари и сложи част от тях в джоба на проститутката.

Решаващо за успеха на операцията беше полицията да бъде твърдо убедена, че Макдоналд е застрелял проститутката, след като му е забила ножа. Трябваше да мислят, че е бил в състояние да произведе два изстрела, преди да умре. Щяха да видят, че се е изпикала отгоре му — без значение дали идеята е била негова или не, — после е намушкала нещастника, взела е портфейла и парите му и се е опитала да излезе от колата. Според Бепи всичко изглеждаше безупречно.

— Огледай ги — каза той на Бен. — Провери дали и двамата са мъртви. Не бива после да научим, че някой от тях е останал жив. Убеди се, че и двамата са мъртви, Бен. Това е финалната сцена. Вече почти сме си вкъщи.

Бен провери пулса на двамата и погледна в очите им. Докато надничаше в очите на проститутката, Бен каза:

— Повярвай ми, видиш ли, че езиците им са изплезени по тоя начин, значи вече са на оня свят.

Неочаквано лицето на жената се извърна нагоре и от гърлото й излезе глух стон. Очите й се изцъклиха широко срещу Бен.

— Какво беше това? — попита възбудено Бепи. — Още е жива!

— Не, току-що ни напусна. Това беше последното й издихание. Мъртва е. И двамата са мъртви — отговори Бен.

— Добре, хайде да се измитаме оттук!

Отдалечиха се от колата, оставяйки зад себе си отвратителната миризма. Наредиха на шофьора да тръгва към летището.

— Не карай прекалено бързо — каза Бепи и се облегна назад.

Прибраха ръкавиците в саковете си и мушнаха револверите под седалката.

— Върни ги на шефа си — продължи Бепи. — Чисти са.

Шофьорът кимна. Почти не разговаряха.

На летището се сбогуваха лаконично с шофьора и го оставиха със зяпнала уста. След това Бен и Бепи се разделиха, взеха си билетите и се срещнаха отново в кафенето на летището в Ню Йорк, какъвто беше предварителният им план. Бепи не искаше лицето му да бъде запомнено от някой шофьор на такси, а Бен бе оставил една кола на паркинга. Вече се чувстваха в безопасност. Знаеха, че са успели.

— Не мога да повярвам, че успя да организираш такова покушение само за няколко часа — каза Бен на Бепи, докато го возеше към Бруклин.

— Точно заради това Морано изпрати нас — отговори му Бепи. — Ние бяхме най-сполучливият тандем за поръчката.

— Да, но аз не направих почти нищо. Изпитвам неудобство.

— Ти свърши чудесна работа, Бен. Не ми се натрапваше, а на мен точно това ми харесва. Имаше ми доверие.