Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jinxed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Шанс за любовта

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-11-0145-3

История

  1. — Добавяне

Девета глава

— Бързо! Бутнете насам фотьойла! — извика Стивън, задъхан от гняв. — Да не мислите, че ще се правя на Суперман! — Той стоеше разкрачен и се стараеше да пази равновесие под тежестта на отпуснатото тяло на Лидия. Беше успял я да хване, миг преди да се строполи на пода.

Кит се спусна към креслото. Втрещен, Тод остана да стърчи на прага, с насочен воден пистолет.

— Ужасно съжалявам, господни Сейнт Клеър! — замънка той. — Над вратата светеше червената сигнална лампа… Забелязах госпожата, чак когато Кит приклекна… Но беше много…

— Млъквай, Темпълтън! — грубо го прекъсна Стивън. — Тичай и донеси вода!

Тод изгледа съкрушено безжизненото тяло на Лидия и бързо изчезна зад вратата.

— По дяволите, защо ти трябваше да ги ядеш? — изруга Стивън. — Всичко щеше да е наред, ако не беше сложила в устата си отвратителния червей!

— Ох, страшно съжалявам! — отчаяно измънка Кит. — Чудех се как да помогна…

— Да помогнеш? — изгледа я кръвнишки той. — Самият аз за малко не припаднах от погнуса, когато налапа пихтиестата гадория! Дори пред мен не беше споменавала, че се ядат!

— Изобщо не е гадория! — Кит събра кураж да защити изобретението си. — Дори са много вкусни. Кръвожадните пиявици са с черешов вкус, жълтите змийчета с лимонов…

— Кит!

— Опитах се да ти обясня, но не ми дадохте възможност! — разсърди се не на шега тя. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха наежено.

Вратата се отвори с трясък и на прага цъфна Виктория Сейнт Клеър.

— Какво става тук? Казаха ми, че на Лидия й прилошало! — Виктория съзря племенницата си, все още в безсъзнание на креслото, и се спусна разтревожена към нея. — Господи, какво е станало? — Тя се засуети около нея, като от време на време хвърляше буреносни погледи към Кит. — Ох, знаех си аз! Защо ли я оставих да дойде в лабораторията? Каква каша си забъркала сега, Кит?

— А ти какво си мислиш, дявол да го вземе! — гневно избоботи Стивън, преди Кит да си е отворила устата. — За пет минути госпожицата направи такива поразии! Косата ми се изправя от ужас, само като си помисля какви можеше да ги надроби, ако имаше още пет минути!

— Ругатните няма да помогнат, Стивън! — изгледа го строго Виктория. — Излишно е да ми проглушаваш ушите с крясъците си. Нищо нямаше да се случи, ако беше довел Лидия направо в колата, а не в тая лудница, която управляваш! — Обърна се към Кит, готова да я срази с хаплива забележка. Измъченото й лице изглежда събуди известно съжаление. — Кит, ще ми разкажеш ли най-сетне сега пък какво е станало? — въздъхна тя.

— Червеи… Припадна заради тях… — заобяснява несвързано Кит.

— Червеи? Що за щуротия? — Виктория се изкашля нервно.

— Майко, стига! Коментарите са излишни. Като не можеш да помогнеш с нищо, изчакай в колата. Щом Лидия се съвземе, веднага ще я доведа.

— Ако се съвземе, искаше да кажеш — подхвърли сухо Виктория.

Като по команда, Лидия се размърда. Черните й мигли леко трепнаха. Изведнъж отвори широко очи, в които се четеше паника.

— Стивън — простена тя. — Какво се случи? Нищичко не помня… — Погледът й попадна на Кит и тя се сви в креслото, разтърсена от нервни спазми. — Тя ги налапа, Стивън! Изяде отвратителните червеи! — изхлипа истерично Лидия.

— Кит, изчезвай! — заповяда Стивън и прегърна нежно братовчедката си. — Намери онова дърво Темпълтън и до пет следобед да не се мяркате в компанията. В пет часа ви искам в кабинета си! Мисли му, ако закъснеете!

Кит преглътна мъчително заседналата буца и заотстъпва съкрушена към вратата. Дори съчувственият поглед на Виктория не облекчи с нищо измъчената й душа.

 

 

Вече десет минути Кит и Тод тъпчеха нервно пред кабинета на Сейнт Клеър. От време на време се споглеждаха, дирейки един в друг тъй нужната им за момента морална опора. В този час на петъчния ден в сградата нямаше жива душа.

— Колко е часът? — попита шепнешком Кит.

— Две минути по-късно отпреди две минути — отвърна Тод.

— Почукай, моля те! Мисля, че е време.

— Ти си откачила! — процеди през зъби Тод. — Той каза пет часа! Ако толкова примираш да го видиш, почукай ти!

— Глупости! По-добре да подраним с пет минути, отколкото да го вбесим със закъснението си!

— Моля, заповядайте! Влезте, ако обичате! — покани ги Стивън. Прекомерната любезност звучеше като подигравка. Кит и Тод подскочиха като ужилени. Погълнати от спора, не бяха чули отварянето на вратата. — Не издържах на напрежението да гадая кой от двамата ще се престраши накрая да почука на проклетата врата… — Вратата хлопна зад гърба им и звукът отекна като погребален звън в измъчената душа на Кит. — Седнете! — Стивън посочи с ръка креслата.

Кит и Тод се подчиниха моментално, сякаш изпитаха огромно облекчение, че не се налага да седят на пода. Стивън отиде до прозореца, застана с гръб към тях и скръсти ръце. Кит забеляза, че мускулестите му рамене потръпваха. Очевидно му струваше усилие да сдържи гнева си.

— Господин Темпълтън!

Тод трепна уплашено и се изкашля.

— Слушам, господин Сейнт Клеър!

— Май днес не можете да се похвалите с особено успешно изпълнение!

— Така е… Безкрайно съжалявам!

— Вината не е само ваша! — Стивън се обърна и ги изгледа навъсено. — Аз също нося известна отговорност, защото си позволих да вкарам Лидия в тази лудница, която на шега наричаме лаборатория! Признавам, не трябваше да го правя, най-малкото докато над вратата светеше червената сигнална лампа. Всъщност, откъде можехте да знаете, че на огневата линия стоят, ъ-ъ… гости.

— Господин Сейнт Клеър, моля ви горещо да поднесете личните ми извинения на госпожа Валънс!

— Изчезвайте от погледа ми, Темпълтън! — въздъхна примирено Стивън.

— Слушам, господине!

Тод се измъкна заднешком. Чак когато вратата се затвори зад гърба му, Стивън се обърна към Кит.

— Госпожице Мелъри!

— Кажете, господин Сейнт Клеър… — Окуражена от това, че Тод се беше отървал доста леко, Кит го погледна крадешком. — Кажи, Стивън…

— Сега не съм ти Стивън! — Студеният му глас я попари като слана. — И не си въобразявай, че ще ме подкупиш, като се усмихваш невинно и приклепваш с дългите си мигли!

— Изобщо не се опитвах… — заекна Кит.

— О, нима? — възкликна той ехидно. — Аз пък си помислих, че се опитваш да използваш отношенията ни, за да се измъкнеш суха от кашата, която пак забърка!

— Не! Не е възможно наистина да мислиш така! — възрази гневно тя. — Познаваш ме достатъчно добре! Всъщност не аз, а Тод изпръска Лидия. Наистина, когато налапах червеите, нещата се влошиха. Повярвай ми обаче, имах най-добри намерения… — Кит го погледна умолително. — Хайде, Стивън, май преувеличаваш малко…

Това точно не биваше да го казва.

— Аз да преувеличавам?! — Той скочи на крака, стисна я за раменете и я разтърси гневно. — Кит, отдавна вече не си дете. Не можеш да сочиш с пръст Тод и да се оправдаваш: „Той го направи, аз не съм виновна“. Това не е игра. Ти си възрастен човек и си отговорна за всяка своя стъпка.

— Мислиш ли, че не го знам? — Кит се мъчеше да се освободи от здравите му ръце. — Не обвинявам Тод. Ти сам призна обаче, че беше неприятно стечение на обстоятелствата. Нали не смяташ, че съм искала нарочно да уплаша Лидия?

— Ох, Кит, как мога да си мисля подобни глупости? — въздъхна почти отчаяно Стивън. — Но ти като че ли все още не разбираш какво искам да ти кажа! Не Тод, а ти си отговорна за работата на лабораторията и целия отдел. Оказва се, че дори насърчаваш такова… Как да го нарека? Не дотам сериозно поведение на работното място… — Очите му отново заблестяха гневно. — По дяволите, Кит! Горката Лидия няма навик да дъвче червеи, да взривява лаборатории или да обстрелва хората с ракети. Твоето всекидневие й е напълно чуждо. Затова направо изпадна в шок след днешното ти изпълнение!

— Аз… Аз много съжалявам… Не…

— Да не си посмяла пак да кажеш, че си имала най-добри намерения! — прекъсна я той разярен. — Нищо не оправдава безотговорните ти действия в лабораторията. Точно така, абсолютно нищо! — натърти Стивън, без да обръща внимание на опита й да възрази.

Тя се изчерви и сведе глава. Той беше прав. Някак неусетно творческата свобода, с която експериментираше в лабораторията, се бе превърнала в заплаха за сигурността на хората около нея. Кит прехапа нервно долната си устна. Работата й харесваше. Увлечена от нея, на моменти забравяше най-важното — че все пак беше работа, а не игра. И ако трябваше да бъде честна, всъщност Стивън се отнасяше твърде снизходително към служебните й несполуки.

— Искам да сме наясно — любовната ти връзка с президента на компанията не е гаранция, че няма да бъдеш уволнена, ако не си гледаш съвестно работата! — безцеремонно заяви той.

— Нашите отношения нямат нищо общо с това! — възкликна Кит безпомощно. Чувстваше се дълбоко засегната от думите му. — Назначена съм в компанията, защото съм добър специалист! По същата причина все още ме държиш тук.

— Понякога се питам, дали наистина е така… — въздъхна той. Внезапно гневът му се беше изпарил. — Извинявай, Кит, май че прекалих със забележките. Ако не беше този твой свръхентусиазъм в работата ти, бих казал, че си съвършен специалист.

— Наистина ли, Стивън? — Кит се почувства безкрайно поласкана.

— Това обаче не променя отношението ми към днешния инцидент — добави сухо той, като видя доволната й усмивка. После хвана ръцете й и я притегли към себе си. Телата им почти се докоснаха. — Знам, че не трябва да го правя, ала когато си до мен, сякаш умът ми отказва да мисли трезво. Нещо неудържимо ме влече към теб. Понякога се питам дали не си сирена, която ме зове към собствената ми гибел… — Безпомощната откровеност на това признание я разтърси до дъното на душата й. — Дори когато не сме заедно, не мога да се съсредоточа върху работата си, защото постоянно мисля за теб — продължи той мрачно. — Улавям се, че мисля за странни неща, като например за нежното ухание на косите ти, за кехлибарените ти очи или за топлите ти устни, които се разтварят жадно, когато ги докосна…

Сгушена до него, Кит потрепери. Гигантска лавина от чувства заплашваше да я задуши.

— Стивън, защо го правиш? — едва чуто прошепна тя. — Това ли е наказанието ти заради Лидия? — Кит постави длани върху широките му гърди и се помъчи да се освободи, ала той хвана ръцете й и я притегли към себе си.

— Така ли ти се струва? Смяташ, че те наказвам? — засмя се тихо той. — Аз пък сякаш съм на седмото небе от щастие! — Стивън дръпна края на копринената панделка, с която Кит беше прибрала косите си и я развърза. — Досещаш ли се за какво си мисля сега?

— Ще съжаляваш ли, ако отговоря с „да“? — попита нервно тя.

Колебанието й го накара да се усмихне.

— Спомняш ли си деня, когато дойде в този кабинет и накрая се озовахме на пода, а ти се беше закачила здраво за гърба ми? Беше уплашена до смърт. Тогава бях готов да те разкъсам на парчета. Знаеш ли, ужасно ми се иска сцената да се повтори. Сигурен съм, че този път ще бъде съвсем различно…

— Така ли? И какво ще направиш? — прошепна Кит.

— Ето това ще направя! — Той целуна нежно устните й и леко ги ухапа, преди да се откъсне от тях. — Щеше ли да те шокира моята постъпка?

— Да! — Кит облиза устните си. — Не бих казала обаче, че щеше да ми е неприятно… — откровено призна тя и се изчерви.

— Ами ако поисках… — Дъхът му опари ухото й и я накара да настръхне от възбуда.

— Щях да ти позволя — отвърна Кит с дрезгав глас.

Ала в очите й се четеше тъга. Стивън изпита неудържимо желание да изпие с устни тъгата й. Да й покаже колко много я обича. Че иска да се грижи за нея, както никой друг досега…

— Кит, мила моя Кит! — Той обгърна с длан брадичката й и се взря с копнеж в очите й. — Позволи ми да ти докажа, че ти си всичко за мен! Разреши ми да ти дам малко късче от любовта, която изпитвам към теб!

Думите сякаш заседнаха в гърлото й. Бяха твърде слаби, за да изразят онова, което чувстваше в този миг. Тя бавно се прилепи до едрото му тяло и притегли главата му към себе си, за да го целуне.

Времето като че ли спря. Никога усещането, че принадлежи на този мъж, не бе завладявало Кит с такава сила. Сърцето й преливаше от щастие.

— Повече от всичко на света в този миг искам да те любя! — прошепна той и сложи пръст на устните й. — Не казвай нищо, Кит! Защото, ако кажеш „да“, едва ли ще намеря сили да се въздържа. Ако пък отговориш с „не“, сигурно ще се помъча да те накарам да промениш решението си…

— Стивън, скъпи, никак няма да е трудно!

Сърдечна усмивка озари лицето му.

— Благодаря ти, обич моя! Едва ли би могла да си представиш колко съм щастлив да чуя това! — Пръстите му бавно се плъзнаха по копринената й коса и затъкнаха един кичур зад ухото. С огромно нежелание отстъпи крачка назад. — Изкушението е толкова голямо, че не смея да стоя прекалено близо до теб — пошегува се той. — Налага се обаче да поговорим за някои разногласия, които ни разделят — добави той, вече сериозно. — Не бих желал да допусна грешка, заради която един ден ще съжалявам.

— Наистина ли мислиш, че ще бъде грешка? — попита тя с горчивина.

Стивън притвори очи.

— Да, ще бъде грешка, ако не помислим предварително за последствията — отвърна той след кратко колебание. — Не на последно място съм длъжен да мисля за възможността да забременееш. Не искам да те принуждавам по този начин да променяш убежденията си. Знам, че после ще ме намразиш. А и аз самият ще се ненавиждам. Освен това не бих могъл да падна толкова ниско и да се възползвам от моментната ти слабост. Като Джефри…

— Между вас няма нищо общо, Стивън! За щастие, отношенията ни с Джефри никога не бяха толкова близки, че да се налага да избирам. Защото той едва ли би пропуснал възможността да се възползва от колебанието ми… Все пак не говореше сериозно, че можеш да използваш бременността ми, за да ме принудиш да постъпя против волята си? — попита тя неуверено.

— Ако стане такова нещо, преди всичко ще настоявам да се оженим. Естествено, ще държа да напуснеш работа. Но знай, че ще те даря с цялата си обич и внимание, на които съм способен. Това не ти ли стига, Кит?

Божичко, дали й стигаше! Кит тръсна силно глава, сякаш за да отпъди натрапчивата мисъл. Отстъпи крачка назад. Властното влияние на този мъж й пречеше да разсъждава.

— Стивън, ако преди време Джефри ми бе предложил да се оженим, навярно, обезумяла от радост, щях да се хвърля на врата му. Бракът ни обаче щеше да се провали, защото между нас нямаше истинска любов. Кажи ми, може ли да обичаш някой истински и да искаш да го промениш?

— Предполагам, че това бяха камъни по моята глава! — отвърна Стивън остро. — Значи, ако обичам жена си и желая най-доброто за нея и за децата си, аз се опитвам да ги променя?

— Ако ги принуждаваш да бъдат това, което всъщност не са, значи не ги обичаш истински! — каза твърдо Кит.

— Ти винаги извърташ нещата!

— Не е така! Обичам работата си, а ти искаш да ме лишиш от нея. С лека ръка си готов да унищожиш част от мен, за да се превърна в оная идеална съпруга, каквато ти си си въобразил, че съществува.

— Значи ме поставяш след кариерата — горчиво отбеляза той.

— Какво, май ме ревнуваш от работата? — Кит го изгледа с невярващи очи. — Боже мой, Стивън! Това е пълен абсурд! Ти винаги ще бъдеш най-важното в живота ми!

— Кит, знам от личен опит, че нищо няма да излезе…

— Слушай, Стивън, аз не съм Виктория Сейнт Клеър! Убедена съм, че на първо място винаги ще бъдеш ти и нашите деца. Само че ти просто отказваш да го повярваш! Заинатил си се като магаре, само защото майка ти е пренебрегнала децата си заради своята кариера.

— Смятам, че в интерес на децата е майка им да си стои вкъщи — повтори глухо Стивън.

— Така ли ще приключи разговорът ни? — Той мълчеше. Кит стисна очи, обзета от отчаяние. — Стивън, не мога да се съглася с теб! Смятам, че не е възможно възгледите ни за брака и семейния живот някога да се доближат. Те просто се изключват! — Направи пауза, в очакване той да реагира, но напразно. — Още утре ще изпратя оставката си на госпожица Добсън!

Близо минута, която й се стори цяла вечност, Кит се надяваше отчаяно той да каже нещо, което би спасило положението. Ала Стивън дори не се обърна, когато тя затвори тихо вратата зад гърба си.