Дей Леклеър
Шанс за любовта (2)

Втора глава

— Ало, Кити? Здравей! Как си?

— Здравей, мамо! — Кит се тръсна на дивана, опъна крака върху мраморната масичка и шумно се прозя. — Чувствам се отлично! А ти как си?

— Ако се съди по прозявката ти, май съм по-добре от теб! — Смехът на майка й звънна в слушалката. — Все още ли работиш до среднощ?

— Какво да ти кажа? Доста съм заета наистина, но работата ми харесва. Оставам по собствено желание!

— Знаеш колко се тревожа, скъпа! Надявам се, че не се преуморяваш.

— Мамичко, ти самата казваше, че да се занимаваш по цял ден с играчки изобщо не било работа! — пошегува се Кит.

— Ами, не може да бъде! — весело отвърна майка й. — Била е другата майка — онази, която постоянно ти мели на главата.

— Точно така, сега си спомних! Беше онази майка, която обича да говори назидателно разни дълбокомислени неща като: „Децата си остават деца за майката, докато е жива“! — Искреният смях на Елизабет Мелъри се разнесе в слушалката и тя подхвана играта, измислена от Кит, когато беше малка. — Наскоро пак я чух да пита кога най-после ще се задомиш…

Кит трепна, при все че не чуваше въпроса за първи път.

— Надявам се, че си я поставила на място!

— И още как! Дадох й да разбере, че дъщеря ми изобщо няма намерение да се обвързва с някакъв си мъж. Кариерата над всичко, какво си мисли тя!

— Невероятна си! — възторжено извика Кит. — А тя какво ти отговори?

— Ами… — Елизабет Мелъри направи драматична пауза и продължи шепнешком. — Само не й споменавай, че съм ти казала! Предложи ми да те поканя да ни погостуваш през почивните дни. Естествено, поканата няма нищо общо с брата на Ан, който също смята да ни навести.

— Че как ще има! — Кит сподави смеха си. Познаваше отлично майка си. — Обещавам ти обаче, щом видя тази жена, която от десет години се представя за моя майка, добре да я насоля!

— Ако те остави! — отвърна троснато Елизабет. — Шегата настрана, ще можеш ли да дойдеш в събота? Брат ти и снаха ти се оплакват, че не са те виждали от месеци.

— Успокой ги, ще си дойда. Надявам се, че няма да се разочароваш прекалено, ако не се хвърля от вратата на врата на Джеси. Нали знаеш, харесвам го, но как да ти обясня? Няма я оная тръпка, която те разтърсва, сякаш те удря ток.

Кит си помисли разсеяно, че щеше да е доволна, ако можеше да сподели чувствата на Джеси. Тогава цялото семейство би си отдъхнало с облекчение. И биха прекратили досадното сватосване. Ала липсваше тръпката… Която усети оня ден… Тя настръхна. Не, само това не! Стивън Сейнт Клеър нямаше никакво право да се вмъква като крадец в мислите й!

Човек би казал, че двамата мъже външно си приличаха — красиви, високи, руси, синеоки. Със своя открит характер обаче Джеси приличаше на дете. Далеч по-сложна беше личността на Стивън. Шефът й бе надянал маска на ледено високомерие. Макар да се оказа, че зад студената фасада се крие необуздан темперамент.

Никакво сравнение не можеше да става между физическото въздействие на двамата. Два-три пъти беше излизала с Джеси. Осмели се да я целуне, но тя не почувства нищо. А краткото съприкосновение със Стивън — докато лежеше закачена за гърба му — събуди в тялото й истинска буря от чувствени усещания и емоции.

— Кит, Ан разбира, че с Джеси сте само приятели. — Гласът на майка й, за щастие, я изтръгна от вятърничавите мисли. — Просто й се иска ти да си щастлива… Предполагам, откакто стана така с Джефри… — подхвана тя след кратко колебание.

— Откакто скъсах с Джефри, започнах да се интересувам най-вече от кариерата си — прекъсна я Кит. — Наистина, когато скъсахме, ме заболя. Но отдавна претръпнах. Искам да сте наясно — Джефри не е причината да съм сама. Все още не съм срещнала мъжа, с когото бих желала да се обвържа трайно.

— Може би просто не му даваш шанс? Прощавай, скъпа, нямах намерение да ти чета проповеди! Не сме се виждали отдавна и много ни се искаше на всички да си дойдеш!

— Непременно ще си дойда, мамо! — Кит се стараеше думите й да прозвучат безгрижно. Усещаше обаче огромно напрежение.

— Пази се, Кити! Обичам те!

— И аз те обичам много, мамо! — отвърна Кит. После остави слушалката и закрачи нервно из малкия апартамент.

Очакваше родителите й да се обадят. Вече два месеца търсеше всякакви оправдания, за да отложи гостуването си. В последно време, когато се прибираше в родния си град, родителите й или Фредрик и Ан все по-настойчиво се мъчеха да й натрапят нови запознанства. Разбира се, тя нямаше нищо против новите приятели. Ала безкрайният парад на кандидати за женитба започваше да я потиска. Представяше си близките — насядали около масата, обсъждат „тежкия случай“. Горката Кит, въздишаха навярно те с мрачни физиономии, вече е на двадесет и пет години, а все още е мома! Не се ли сещате за някой, с който не се е запознавала? Нали знаете, годинките летят…

Кит въздъхна. Изпитваше необяснимо отчуждение от техните вълнения. Дори Ан, най-добрата й приятелка от училище, като че ли беше по-близка с родителите й, отколкото самата тя. Амбициозните мечти на младите момичета безвъзвратно останаха в миналото. Или поне за Ан… Приятелката й заряза плановете си да следва вътрешна архитектура, щом на сцената се появи Фредрик.

Брат й бе отсъствал пет години от града. Когато се завърна и срещна порасналата Ан, двамата се влюбиха безумно един в друг. Сватбата не закъсня. Точно след девет месеца се роди първият им син. Не мина и година, пръкна се и вторият.

Всъщност сватбите и бебетата си бяха нещо съвсем нормално. Онова, което Кит не харесваше, беше промяната в характера на хората, които познаваше от деца. Тя отвори гардероба и измъкна някакво тънко яке. Искаше й се да подиша чист въздух.

Излезе навън и се насочи към океана. Една от главните причини да наеме точно този апартамент беше близостта му до брега. Намираше се в красивия курорт Карлсбад, на петдесетина километра от Сан Диего. Работата й не бе далеч, а океанът — на няколко пресечки. И всеки път, когато душата й се свиваше от притеснение, търсеше спокойствието и тишината на пясъчния бряг, нарушавани единствено от плясъка на морските вълни. А днес определено й дойде много!

Мислите й се върнаха към Ан. Познаваше много жени, зарязали обещаващите кариери, за да се превърнат в изрядни домакини. Ала промяната на Ан я объркваше и озадачаваше. Най-болезнено изживяваше отчуждаването им.

Кит пресече главната улица на градчето и тръгна по тясната ивица, покрита с трева. Долу беше плажът.

Двете с Ан често се шегуваха с приятното и безметежно съществуване на своите родители, в което изобилстваха клубове за голф и бридж и пътувания до Лас Вегас в почивните дни. Сега Ан с удоволствие живееше по начин, заради който до неотдавна потръпваше от отвращение.

Кит въздъхна тъжно. В далечината като бели точици на хоризонта се виждаха платноходки. Смелчаци, които студената вода не можеше да стресне, летяха със сърфовете си върху вълните. Макар че вече беше средата на юли и денем ставаше горещо, в този час над океана се носеше лека мъгла и духаше силен и доста хладен вятър. Кит нахлупи качулката на якето и закрачи енергично по пясъчната ивица към моста над тесния канал между океана и съседната лагуна.

Мина по моста и се озова на крайбрежната алея. Погледна усмихната дузината рибари, накацали като врабчета по вълнолома. Свали сандалите си и нагази в пясъка.

Преди време — беше шест месеца след сватбата — събра кураж и подхвана разговор с Ан. Не й побираше ума как бе възможно да настъпи такава коренна промяна в отношението на нейната приятелка към кариерата и семейния живот.

— Сама ще видиш! — засмя се Ан. Очевидно неодобрителният тон на Кит изобщо не я засегна. — Как може да сравнявам това, което притежавам сега, с кариерата?

— Но… — опита се да възрази Кит.

— Кит, не можеш да ме разбереш, защото никога не си била влюбена. Един ден ще срещнеш мъжа, без когото животът няма смисъл. Тогава пак ще си приказваме! — заключи тя. Личеше, че съжалява приятелката си.

Кит си припомни този разговор, обзета от смущение. За пръв път имаше усещането, че пропуска нещо съществено в живота. Когато скъсаха с Джефри, в началото се чувстваше обидена. Много скоро трескавото всекидневие изтласка на заден план обидата. Нае първия си самостоятелен апартамент, записа се да следва отдавна избраната специалност, завърза нови приятелства. Животът течеше устремно напред. От близостта с Ан нямаше и помен, но все пак си оставаха добри приятелки.

Смръщила замислено чело, Кит ровеше с крак в пясъка. Бракът на приятелката й с Фредрик съвсем естествено следваше да промени центъра на интересите й. Не проумяваше обаче защо родителите й се мъчеха да я вкарат в същия калъп. Въобразяваха си, че нежеланието да удовлетвори мечтите им се дължи на Джефри. За съжаление грешаха. Вярно, понесе болезнено разочарованието от злополучната си връзка, ала не беше някоя глупачка или наивница, за да си мисли, че всеки мъж е копие на Джефри. Със сигурност един ден щеше да срещне голямата любов… Просто сега не разполагаше с излишно време да се огледа наоколо. Не желаеше да се обвързва само заради родителите си, загрижени за личното й щастие. Те не признаваха очевидното — работата я правеше щастлива. Какво лошо имаше в това човек да съсредоточи вниманието си върху кариерата? А щом някой ден се влюби — ако наистина настъпеше този ден — тогава щеше да му мисли как ще съчетава брака с кариерата!

Да, загадките на любовта и брака не бяха на дневен ред. Поне засега… Трябваше да мисли за работата си, естествено, ако не беше вече уволнена. Особено след като в кабинета нахълта оная отвратителна жена!

„Нима си паднал толкова ниско, че да задяваш служителките си? Какво ще кажат хората?“ Кит си спомни думите й и потръпна. Навъсен, Стивън беше реагирал остро, но това изобщо не трогна възрастната дама. Тръшна вратата и без да се смути се настани на кожения стол до бюрото.

— Казвала съм ти, че не харесвам грубите обноски! — жегна го тя и заоглежда с неприязън Кит, която беше застанала зад Стивън, сякаш се криеше от злобния й поглед. — Я стига си се свивала зад него! Няма да те изям! Поне засега… — Около минута жената се помъчи да запази маската на светска дама, но после буквално освирепя. — За бога, Стивън, ти си откачил! Няма ли у тебе капка благоприличие? Ами, ако вместо мен, беше влязла секретарката или пък Лидия?

Скръстил ръце на гърдите си, Стивън изслуша, без да трепне, яростната тирада.

— Лидия поне щеше да почука на вратата, мамо. А секретарката не би се осмелила да влезе, без да я повикам.

Кит гледаше изумена. Тази отвратителна медуза е майката на Стивън? А тя си мислеше, че той бил ужасен! Лукреция Боржия би се разтреперила от страх пред нея!

— Почуках — процеди майка му. — Явно не си ме чул, защото си бил твърде зает с тази… Тази…

— Достатъчно! — заповяда Стивън с тон, който не търпеше възражения. — Говориш, без да знаеш нищо. Не желая да те слушам! — Той се обърна към Кит и посочи креслото пред бюрото. — Изчакайте ме тук, докато си сменя ризата. Налага се да изясним доста неща. — После хвърли леден поглед към противната жена. — След петнадесет минути имам изключително важна среща. Тъй че, като се върна, се постарай да бъдеш кратка. Няма да се разсърдя никак, ако си си отишла!

— Какво великодушие! Няма да отнема и една излишна секунда от драгоценното ти време. Искам да се посъветвам с теб по личен въпрос, ако не възразяваш.

— Добре де — промърмори Стивън. — След минута ще съм тук. И ако обичаш, скъпа майчице, намери друг прицел за отровните си стрелички. Госпожицата не е от твоята категория!

Действително възрастната дама изчака половин минута, преди се обърне към Кит.

— Там е апартаментът му. Може би вече сте запозната с този факт?

— Не, не съм!

— А-ха… — По тона й личеше, че не вярва особено на това твърдение. — В случай, че не сте разбрали, аз съм майката на Стивън — Виктория Сейнт Клеър. — Облегна се назад и подхвърли небрежно кожената си чанта на бюрото. — Можете да ме наричате госпожа Сейнт Клеър.

Деликатното лице на Кит се изопна. Несъмнено тази жена беше готова да я разкъса. Искаше й се да спечели някак нейното благоразположение.

— Аз се казвам Кит Мелъри — отвърна тя любезно, като се мъчеше да скрие нервността си.

Майката на Стивън изглеждаше великолепно. Дори ръстът й внушаваше респект — беше поне една глава по-висока от Кит. Само да не гледаше толкова страшно!

Скъпият тъмночервен костюм, който сигурно струваше колкото две заплати на Кит, стоеше изумително на елегантната й фигура. Беше прибрала косата си на кок, подчертаващ изпъкналите скули. От нея се разнасяше финото ухание на парфюм за двеста долара. Обувките й струваха поне още толкова. Изобщо всичко беше суперлукс.

Възрастта й оставаше загадка. Времето сякаш бе отминало изискано гримираното й лице. Решително извити вежди над блестящите и умни очи, високи скули, пълни стиснати устни, подсказващи за непреклонния характер. Не приличаше на Стивън и все пак, странно, като че ли човек съзираше сина във всяка от чертите й.

Виктория Сейнт Клеър извади от чантата си златна табакера и запалка. Без да сваля очи от Кит, запали пурета, пое дълбоко дима и бавно го изпусна.

— Стивън постъпи честно, като те предупреди! — На устните й заигра нещо подобно на усмивка. — Изобщо не се опитвай да ми излизаш контра, моето момиче, защото ще си счупиш зъбките! Мога ли да знам какво търсеше в кабинета на сина ми, буквално задушавайки го в прегръдките си? — Въпросът прозвуча като заповед.

Кит имаше усещането, че крайниците й омекват и се превръща в треперещо желе. Затова едва не подскочи от изненада, когато устните й се разтвориха и чу категоричния си глас:

— Не!

Видимо шокирана, Виктория Сейнт Клеър остави цигарата си върху чашка с кламери и втренчи в нея невярващ поглед.

— Моля да ме извиниш, май не разбрах добре…

— Точно така! Редно е да помолите за извинение! — Изведнъж Кит осъзна, че й писва. Преди час лилавата пушилка едва не я погълна в лабораторията. После шефът й я обиди жестоко с абсурдните си подозрения, а сега беше длъжна да търпи и издевателствата на тази отвратителна жена. Синчето й изобщо не смяташе да я защити! Къде, по дяволите, се беше запилял? Като капак на всичко приличаше на плашило с огромния си гащеризон. — Какво по-точно не разбрахте? — попита тя с мазен глас. — Струва ми се, че бях пределно ясна. Впрочем, подпалихте хартията.

Виктория Сейнт Клеър скочи като ужилена. Грабна горящата хартия и я запрати в кошчето, от което мигновено лумна пламък. Секунда-две Кит гледаше стъписана подпаленото кошче, после хукна като луда към вратата. В червена кутия до кабинета имаше пожарогасител. Грабна чукчето и с един замах разби стъклото? В същия момент пронизителният вой на алармени звънци изпълни сградата. Пожарогасителят се оказа невероятно тежък, ала накрая тя все пак успя да се пребори с него, завлече го в стаята и го насочи към пламналото кошче. Потече гигантска струя пяна. Кит загуби равновесие и тупна по гръб на пода. Пяната продължаваше да изригва към тавана като вулкан.

— Спри го! Не натискай! — дочу тя отчаяния вик на Виктория Сейнт Клеър. Най-сетне смисълът на тази заповед проникна до съзнанието й. Кит отпусна вцепенените си пръсти и струята внезапно спря.

Трябваше да минат няколко безкрайни секунди, за да събере кураж и да се огледа наоколо. На метър разстояние стоеше майката на Стивън, покрита от главата до петите с бяла пяна. Вода като проливен дъжд шуртеше от тавана и бавно просмукваше с влага всеки сантиметър от кабинета.

 

 

— По дяволите, как можеше да ми хрумне, че майка ми ще те разкъса на парчета? Божичко, за нея трябваше да се тревожа, когато реших да ви оставя сами!

— Но аз не бях вин… — заекна Кит, задавена от ярост.

— О, господи! — Стивън махна отчаяно с ръка и като луд закрачи към прозорците, покриващи едната стена на кабинета. Върна се веднага до бюрото и грабна слушалката на телефона.

— Мили, нали ти казах да се обадиш в пожарната! Добре де, разбрах… Само че под прозорците са спрели пожарните на цяла Калифорния! Кажи им поне да изключат проклетите сирени! — заповяда той и тресна слушалката.

— Още щом чух алармата, разбрах, че си ти! — процеди през зъби Стивън, втренчил святкащи очи в Кит. — Нямаше кой друг да е! — Той пое дълбоко дъх. — По дяволите, ти си истинско наказание! Започвам да си мисля, че конкуренцията те е изпратила нарочно в компанията, за да я унищожи!

— По-абсурдна глупост едва ли можеше да се измисли! — стрелна го с очи Кит.

— Абсурдна?! Значи аз говоря глупости? Моите врагове са те програмирали да ме съсипеш, да превърнеш живота ми в ад!

— Не говорете тези глупости! — повтори тя. Чудеше се дали да се нахвърли с юмруци върху него, или да ревне от обида. Сърцето й се късаше от незаслужените обвинения и това направо я объркваше.

Стивън заобиколи бюрото и тръгна към нея. Обувките му шляпаха смешно по мокрия килим.

— След три месеца най-сетне прозрях истината! От появяването си в компанията имаш една-едничка цел — да ме съсипеш, за да превия врат пред конкуренцията!

В очите му гореше дива ярост. Уплашена. Кит заотстъпва бавно, ала провисналите крачоли се замотаха в краката й. Тя се подхлъзна и цопна по гръб върху килима. Навсякъде се разхвърчаха пръски.

— Стивън! — Суровият глас на Виктория Сейнт Клеър накара и двамата да погледнат едновременно към вратата, която водеше към личния апартамент на Стивън.

Кит не можеше да повярва на очите си. Облечена в розова хавлия, на прага стоеше майката на Стивън, без грим и с мокри коси, разпуснати на раменете, тя нямаше нищо общо с властната жена, която до преди минути искаше да я разкъса жива. Освен гласа…

— Помогни на момичето да стане!

О, чудеса! Ужасното чудовище сякаш се беше преобразило!

— Защо да й помагам? Кой знае какво още ще направи!

— Стивън, тя не е виновна!

— О, да! Тя никога не е виновна!

— За бога, успокой се! Моята цигара подпали кошчето. Вярно, че госпожица Мелъри се попрестара, но така или иначе бе по-добре, отколкото да изгори цялата сграда.

— Е, щом казваш… — измърмори Стивън и протегна ръка към Кит. — Имате ли с какво да се преоблечете? — попита той, неочаквано обзет от съжаление към младата жена.

— Разбира се! — отвърна саркастично тя. — Имам цял гардероб за случаите, когато кабинетът ви пламне и противопожарната система безотказно се задейства!

Стивън я изгледа така, сякаш се чудеше дали да не й извие врата.

— Предвид броя на злополуките, в които сте замесена, май ще трябва да помислите по въпроса!

— Ако се съди по облеклото, все още не е мислила това — намеси се Виктория Сейнт Клеър. — Май не е първият ти инцидент за днес? — попита тя развеселена. — Ето, тук има нещо да се преоблечеш.

Кит премигна, смаяна от искриците съчувствие, блеснали в кафявите очи на Виктория Сейнт Клеър.

— Благодаря ви! Ако ми разрешите да ползвам банята…

Стивън нетърпеливо махна с ръка.

— Домът ми е на ваше разположение, госпожице! Поне това, което е останало от него!

Кит преглътна ехидната му забележка и влезе в банята. Седна върху капака на тоалетната, откъсна парче хартия и си издуха носа. Този път наистина забърка страхотна каша! От кабинета се разнесе гласът на Виктория Сейнт Клеър:

— Стивън, можеше поне да ме предупредиш, че ме оставяш насаме с Кит Мелъри!

 

 

Кит се отпусна на пясъка, сви колене и подпря брадичка. Внезапно се почувства безкрайно самотна и нещастна. Една сълза се отрони от очите й и остави мокра следа по бузата.