Дей Леклеър
Шанс за любовта (8)

Осма глава

— Виж само как вали!

— Да не повярваш — въздъхна Кит и се сгуши в прегръдката на Стивън. Двамата наблюдаваха пороя през прозореца на кабинета му. — Свикваш с лазурното небе, с полъха на морския ветрец, решаваш, че лятото ще продължи вечно и изведнъж — есента дошла. Така е в Южна Калифорния… Докато някой ден действителността те цапардосва безмилостно!

— Моля ти се, Кит! Разбрахме се да оставим нещата да следват естествения си ход, нали така. Ако не си забравила, бяхме при родителите ти преди малко повече от месец…

Точно преди шест седмици и шест дни, помисли Кит и се усмихна тъжно. И всеки миг в този месец и половина тя сякаш се намираше на седмото небе от щастие. Не искаше изобщо да допусне, че някой ден всичко това можеше да свърши. До преди малко… Тя се обърна към Стивън. Притисна лице до мекия син пуловер и го прегърна през кръста.

— Как успяваш с такава лекота да четеш мислите ми? Казах само…

— Каза само, че идва ден, когато трябва да погледнеш действителността в очите! — прекъсна я унило той. — Ще ти призная, че не съм готов да го направя. Иска ми се да поживея още малко със слънчевата светлина на лятото, преди снегът и ледовете да помрачат прекрасното ми настроение!

— Много добре знаеш, че тук не пада сняг — опита да се пошегува Кит. — А колкото до леда — зареждай редовно формичките в хладилника и винаги ще имаш под ръка, когато ти притрябва.

— Ужасна си! Къде остана романтиката? — Стивън я погледна с обич. — Знаеш ли, харесвам те повече с разпусната коса, отколкото с плитка — добави той и погали меките като коприна кичури.

— Нали знаеш защо я сплитам… — подхвърли тя и усети, че се изчервява.

Стивън направи учудена гримаса и притисна с длани пламналите й страни.

— Не си спомням да си ми казвала… — Той се взря в блесналите й очи. Изведнъж усмивката му се стопи и в погледа му пламна страст. Наведе се и целуна сочните й устни. — Кит, качваме се веднага горе! Ще спуснем плътните завеси и няма да се интересуваме изобщо дали навън вали като из ведро, или грее слънце. Искам да останем в леглото цяла нощ и цялата неделя!

— М-м-м, готова съм да се поддам на изкушението! — прошепна Кит. — А приемът на майка ти?

Стивън докосна нежно устните й.

— Не е нужно да търсиш оправдания. Казах ти, ще чакам, докато сърцето ти подскаже, че си готова… — Той я целуна по носа и бързо смени темата. — Предполагам, че предстоящата среща с майка ми те кара да се чувстваш нервна…

— Малко — призна тя. Все едно, от Стивън нищо не можеше да скрие. Беше излишно да се преструва, че не се притеснява. — Майка ти съвсем не е глупава! Рано или късно ще се досети за отношенията ни.

— Съвсем естествено е, след като ти присъства на сватбата на Лидия… — сухо отбеляза той.

— М-м-м! Мен ако питаш, причината бе начинът, по който ме целуна. — Кит го изгледа предизвикателно. — Съмнявам се, че Лидия успя да забележи — нейният Питър изцяло я бе омаял. Не мога да твърдя обаче същото за майка ти!

За нейна изненада, на сватбата Виктория Сейнт Клеър се беше държала твърде дружелюбно. Дори остави впечатлението, че тайно одобрява връзката им… Естествено Виктория — тя настоя Кит да я нарича така — не обели дума по въпроса. Както винаги, острият й език не прощаваше никому. На Кит обаче й се строи, че забелязва някакво облекчение в красивите й тъмни очи. Може би…

— Любопитна съм да видя новата й къща! Никога не съм присъствала на парти по такъв случай! Как мислиш, ще има ли много гости?

— Доколко познавам майка си, смятам, че ще присъства целият местен елит — отвърна Стивън кисело.

— Да ти призная, нейните приеми са твърде префърцунени за моя вкус. Но както казват хората — всяко зло за добро. Ще се измъкнем, без някой да забележи нашето отсъствие, а после ще се отдадем по-приятни занимания. Готова ли си? Да тръгваме.

Половин час търсиха адреса, който Виктория Сейнт Клеър беше дата на сина си. Най-сетне спряха пред неголяма къща, сгушена сред вековни борове. Стивън погледна листчето с адреса и пак се взря в табелката с номера.

— Има някаква грешка! — измърмори той.

— Изглежда много малка… — добави Кит.

— Меко казано! Това тук би се побрало във всекидневната на последната й къща! Сигурно съм записал погрешно номера.

В същия миг входната врата се отвори и на прага се появи Виктория Сейнт Клеър.

— А, та това е майка ми! Оказва се, че в крайна сметка, няма грешка! — подхвърли Стивън развеселен. — Интересно, какво ли е измислила сега?

Новият дом на Виктория Сейнт Клеър не се покриваше изобщо с очакванията на Кит. Беше обзаведен непретенциозно и все пак изглеждаше очарователно с меките пастелни тонове и топлината на домашния уют.

— Виждам, че си изненадан, Стивън! — Виктория Сейнт Клеър изгледа сина си насмешливо. — Пази си силите. Тази вечер съм ви подготвила и други изненади! Елате с мен. Ще ви покажа къщата. В действителност е много по-просторна, отколкото изглежда отвън. Има две спални с отделни бани, всекидневна, трапезария, уютен малък кабинет и кухня. Кухнята е моята гордост! Сигурно ще се наложи да взема няколко урока по готварство, за да я използвам — добави тя и погледна крадешком към Стивън.

— Къщата ти е прекрасна, мамо! Намирам, че е твърде необикновена за твоя вкус! — Думите му бяха искрени. Той се настани удобно на малко канапенце пред горящата камина и прегърна Кит. — Никак не прилича на дома ти в Лос Анджелис. Кой измисли обзавеждането?

— Аз! Съвсем сама! — с нескрита гордост заяви Виктория, като се усмихваше щастливо. — Архитектът, който ангажирах, реши, че не съм в ред. Убеждението му се затвърди напълно, когато настоях да облицоват едната стена в спалнята с морски камъчета. Накрая чашата преля. Не можа да преживее водопада и цветната градинка, които държах да стигат до всекидневната. Тръшна вратата и заяви, че докато е жив, не желае да ме вижда. А, звънна се! Отивам да отворя — скочи тя и хукна към входната врата.

— Много се е променила — рече Кит нерешително. Замисленият вид на Стивън я смущаваше. — Изглежда… Как да се изразя? Някак си щастлива, освободена…

— Пак е намислила нещо! Никак не съм сигурен, че то ще ми допадне… — намръщи се той.

Виктория се върна във всекидневната, придружена от Лидия и чернокос младеж със сериозен вид. Изнервения младоженец, смътно си припомни Кит и се усмихна.

— Предвид обстоятелствата на вашето запознаване, да ви представя пак: Лидия и Питър Валънс, Кит Мелъри. Стивън го познавате, надявам се.

— О, да! В деня на сватбата беше толкова напрегнато… — заоправдава се Лидия и се усмихна мило. — Но имам смътен спомен, че сме се срещали и преди това… Стивън, не беше ли в твоя кабинет? Признавам, че тогава бях малко изнервена…

Виктория я изгледа въпросително и Лидия се изчерви виновно.

— О, какво говорите! Така е винаги пред сватбата… — бързо се намеси Кит. Очевидно Лидия не искаше леля й да разбере, че се бе оплаквала на Стивън от нейната намеса в подготовката за сватбата. — Стивън каза ли ви какво си помислих тогава? — продължи Кит и за да отвлече вниманието на Виктория, разправи най-подробно за комичната си грешка. Когато най-после завърши забавния си разказ, Лидия я погледна с благодарност.

— Майко, бях разбрал, че сме канени на парти по случай новия ти дом. Подранили ли сме или това са всички гости? — попита Стивън.

— Този път реших, че ще празнуваме в тесен кръг. Отивам за шампанското. Лидия, вървете с Кит в кухнята и донесете чаши. Те са в шкафчето над мивката отдясно.

Кит забеляза, че Лидия и Стивън размениха тревожни погледи. Очевидно поведението на майка му ги безпокоеше. Доколкото се беше запознала вече с непредвидимия характер на Виктория Сейнт Клеър, навярно не им липсваха основания, си каза Кит.

— Мислех, че гостите ще бъдат много повече — подхвърли тя, когато влязоха в кухнята.

— Не, леля ме предупреди, че ще бъде семейно тържество — отвърна младата жена. — Да не би да има повод, достоен да се полее с шампанско, а аз още да не знам?

— О, не! Няма такова нещо! — побърза да отхвърли намека й Кит и веднага попита: — Това ли е цялото семейство? Стивън спомена, че баща му е починал, когато е бил много малък, а сестра му — преди доста време. Все пак… — Тя замълча, чувствайки, че е навлязла в деликатна тема.

— Не се притеснявай! — успокои я Лидия. — За съжаление, това е цялото семейство. Татко и мама загинаха при самолетна катастрофа, когато бях на десет години. Отидох да живея при леля Виктория. Никога не бих могла да й се отблагодаря за обичта и грижите, с които ме обграждаше. — Кит се обърка. Думите на Лидия никак не съответстваха на образа, който Стивън й беше представил. — Учудвам се, че Стивън е споменал за Кери — продължи Лидия. — Тази тема е табу в дома на леля! Никога не съм ги чувала да разговарят за нея. Всъщност знам за съществуването й, защото веднъж родителите ми заговориха случайно пред мен. Струва ми се, че е излишно да задълбаваме по въпроса. Съгласна ли си? — попита тя, макар отлично да съзнаваше, че думите й разпалиха въображението на Кит. — Да се връщаме при другите! Умирам от любопитство най-сетне да узная тайнствените новини, с които леля е решила да ни смае!

И наистина, всички буквално онемяха от изумление, когато Виктория Сейнт Клеър съобщи какъв бе поводът за малкото семейно тържество.

— Какво си направила? — Стивън пръв възстанови способността си за говори.

— Мисля, че ме чу добре! — Виктория вирна надменно глава. — Продадох всичко. Компанията, апартамента, вилата. Всичко!

— Защо го направи? — извика Стивън, без да обръща внимание на това, че Кит го хвана за ръката, мъчейки се да го успокои. — Клеърингтън бе целият ти свят, смисълът на твоя живот!

— Не те разбирам, Стивън. Защо се сърдиш? — изгледа го с изненада майка му. — Смятах, че ще се зарадваш…

— Преди двадесет години — да — прекъсна я безцеремонно той. — Но днес не виждам смисъла на твоята постъпка!

— Знам, че съм отскоро член на вашето семейство и навярно нямам право… — колебливо се намеси Питър. Изкашля се смутено и намести очилата върху носа си. — Виктория, може би има някаква причина… ъ-ъ… свързана със здравето ти?

За миг в стаята надвисна гробно мълчание. Стивън се втренчи уплашено в майка си. Най-после смехът й, необикновено топъл, сложи край на потискащата неизвестност.

— Какво говориш, Питър? Притесненията ти ме трогнаха, ала наистина няма за какво да се безпокоите! Не ме заплашва никаква коварна болест! — каза тя и погледна крадешком към сина си. Кит беше готова да се закълне, че в очите й проблесна нежност и тъга. — Хей, Кит, я долей шампанско в чашата на Стивън. Горкото ми момче, много е пребледняло!

— Благодаря, но няма нужда! — отказа той нетърпеливо предложеното вино. — Започвам да си мисля, че ще се наложи да съм напълно трезвен, докато получа някакво смислено обяснение за постъпката ти, майко! Прочутата Виктория Сейнт Клеър, образец за светска елегантност, е решила да се свре в тази къща? Какво падение! Не отричам, тук всичко е очарователно, ала според мен, не се покрива с твоите изисквания…

— Мисля, че слабо ме познаваш, Стивън! — възрази разпалено майка му. — Просто реших, че е крайно време и аз да се порадвам на семейството си. Ето Лидия вече е омъжена и недвусмислено намеква за деца. Ти и Кит фактически живеете медения си месец… — Млъкна изведнъж, стъписана от унищожителния поглед на сина си, но бързо се съвзе и продължи атаката. — Може да съм всичко, Стивън, само не се опитвай да ме правиш на глупачка! При това, не виждам какво лошо има да ми се иска да се погрижа за вашите деца, когато се родят? — заключи безгрижно тя.

— Че откога изпитваш такава нужда? — подметна той.

— Стивън! — извикаха в един глас Лидия и Кит.

Лидия се спусна към леля си и я прегърна нежно.

— Знаеш колко много ще се радвам, лельо! — възкликна тя въодушевено, поглеждайки наежено към Стивън. — Винаги съм те смятала за своя втора майка! Двамата с Питър ще сме щастливи да бъдеш баба на нашите деца!

— Стивън, а ти няма ли да си щастлив децата ти да имат такава баба? — попита Виктория и го изгледа насмешливо.

— Какво говориш, майко! Ще очаквам със затаен дъх деня, когато твоят внук ще се напишка върху любимата ти рокля! — рече той и смирено наклони глава.

— Наистина ли? — Усмихна се загадъчно възрастната дама. — Сигурно няма да повярваш, но и аз очаквам този ден с нетърпение!

— Невъзможно! — разсмя се Стивън.

— Скъпи синко, ти само ме дари с внук и пак ще си говорим! Готова съм да жертвам най-скъпия си тоалет! Хайде, да сключим ли примирие? — усмихна му се тя и го хвана за ръката. — Хей, няма ли гладни в тази къща? Какво ще кажете да хапнем нещо! Умирам от глад!

 

 

— Държах се като последния кретен! Нали така? — навъсено попита Стивън, когато стигнаха пред къщата на Кит.

— Е, струва ми се, не биваше да даваш десетминутна преднина на Лидия и чак тогава да се сетиш, че за теб ще бъде върховно щастие децата ти да щъкат около баба си, с риска дори да подмокрят скъпата й рокля! Мисля обаче, че се поизхвърли, когато настоя за конституционна поправка по въпроса и за незабавното й ратифициране от присъстващите.

— Хм! А според теб нормално ли е по време на десерта да се четат цитати от наръчника „Възходът на жените — десет начина да държиш мъжа под чехъл“? Кажи, просто тъй, от любопитство, винаги ли го мъкнеш в чантата си?

— Винаги! — отсече Кит. Не смяташе да му признава, че една съседка — ревностна поклонничка на феминизма, с доста странни възгледи за мъжката половина от света — я беше помолила да върне книгата в градската библиотека.

— В един момент ужасно съжалих, че нямам фотоапарат! — засмя се Стивън. — Трябваше да запечатам за поколенията неповторимото изражение на Лидия, когато четеше пасажи от главата „Сексуалната власт над мъжа — повече изобретателност, за да го оковете във вериги“. Стори ми се, че Питър щеше да получи удар!

— Сигурно пихме малко повече шампанско! — изчерви се Кит.

— А, моля! Говори в единствено число! През цялото време бях трезвен като младенец!

— Тогава нямаш оправдание! — заключи тя заядливо и изпревари сърдитото ръмжене с въпроса: — Мислиш ли, че майка ти ще ми прости свободното държание?

— Боже мой, ти май се шегуваш! Та тя е във възторг от тебе! Убеден съм, смята, че най-сетне съм намерил подходяща жена!

— А ти какво мислиш по въпроса?

Усмивката изведнъж изчезна от устните му.

— Разбирам, че искаш да попиташ променил ли съм отношението си към съпругите, които държат на кариерата, нали? — присви очи той. — Сметнах, че тази вечер отговорих доста точно на въпроса ти, макар и под формата на шега. Не, отношението ми е непроменено! А твоето?

— И моето!

— Добре! Според мен обаче пропускаш някои дребни подробности, когато правиш толкова категорични заявления…

— Какви например?

— Например тази! — С рязко движение Стивън я притегли към себе си и я целуна.

 

 

— Не знам защо не се получава! — въздъхна Кит. — Да опитаме с някое друго „прелестно“ създание?

— Аз вземам пиявиците… — Сивите очи на Тод блеснаха дяволито. — Ако искаш, опитай с Хлъзгавото змийче.

— А, няма нужда! Защо да му давам повод да ме изхвърли от компанията? — измърмори Кит и включи предупредителната сигнална лампа.

Не беше виждала Стивън от вечерта, когато гостуваха на майка му в новия й дом. Вече шест дни сякаш беше потънал вдън земя. Напразно се оглеждаше с надеждата поне за миг да зърне едрата му фигура по коридорите на сградата.

Добре, но ако си въобразяваше, че тя ще направи първата стъпка, жестоко се заблуждаваше! Отлично съзнаваше каква беше целта на Стивън — да я принуди да избира между него и работата. Кит сви устни. Подлият му номер нямаше да мине! От днес нататък щеше да го държи на разстояние с отблъскваща студенина и безупречен професионализъм. Пък ако ще да полудее!

— Ти да не си решила цял ден да стърчиш там? — прекъсна Тод пороя мрачни мисли, които се въртяха в главата й. — Знаеш ли, моето момиче, вече не си интересна! Никакви експлозии, никакви гафове. Нищо! С две думи — скучна си! Защо не споделиш какво терзае душичката ти в последно време?

— Не разбирам за какво говориш…

— Разбираш и още как! — натърти Тод и започна да пълни водните пистолети. — Уж разговаряме за нещо, а ти витаеш някъде другаде. И не се мъчи да ме убеждаваш, че господин Главният няма вина за това! Откакто ти и Сейнт Клеър… — Тод забеляза, че лицето й пребледня и млъкна. Нейната уязвимост го измъчваше. Беше наясно колко безнадеждни са чувствата му към нея, затова му се искаше поне да я утеши.

— Извинявай, Кит! Тук е пълно с клюкари! — изруга той сърдито. — Трябваше да я зашия тая проклета уста! Но нали знаеш, скъпа, колко се тревожа за теб. Ако някой път изпиташ нужда да излееш душата си — аз съм насреща. Може би това ще те облекчи…

— Благодаря ти, Тод! — На устните й заигра измъчена усмивка. — Ти си истински приятел, но те уверявам, че ще се справя и сама.

Тод беше абсолютно прав, призна пред себе си тя. Трябваше да се отърси от отвратителната си антипатия. Нямаше да позволи работата й да страда заради Стивън. Кит тръсна решително глава и съсредоточено зачете бележките, пръснати по лабораторната маса.

— Вземи топчето и го пусни в пистолета — оживено нареди тя.

— Знаеш ли откога очаквам този миг? — погледна я усмихнат Тод — Струва ми се, че не съм пораснал много, когато стане дума за игра.

— Чудесно! — Кит взе малко жълто топче, постави го във водния пистолет и енергично го разклати. — Да видим какво ще се получи този път. Хей, не е честно! — изписка тя, когато край ухото й прелетя тъмночервена струя. Една престрелка с водни пистолети ще бъде най-добрия лек срещу мрачни мисли, помисли си развеселена.

— Кит, я виж! Получи се! Ела насам! — разнесе се въодушевеният глас на Тод.

— Няма да ме метнеш! — изкиска се Кит и надникна недоверчиво иззад масата, като се целеше в приведената фигура на Тод. Натисна спусъка и лепна точно над главата му върху отсрещната стена голямо жълто-зеленикаво петно. Обхваната от детски ентусиазъм, тя наблюдаваше с възторжена усмивка как лепкавата течност бързо се сгъстяваше и приемаше формата на преплетени в кълбо змийчета. — Ура-а! Успяхме!

— Хей, Кит!

Без да се замисля, тя се обърна по посока на гласа и в същия момент по лицето й потече лепкава тъмночервена течност.

— Тъпкано ще ти го върна! — изръмжа Кит заканително.

Отвърна й подигравателното кикотене на Тод, последвано от шум на отваряща се врата.

Кит трябваше да изчака търпеливо, докато набъбващата смес се втвърди, и чак тогава успя да я изчисти от лицето си. Все пак най-важното беше, че успяха! Стивън щеше да е във възторг… По дяволите, отново Стивън!

— Госпожице Мелъри? — Припукващият звук на високоговорителя я накара да замръзне. — Безопасно ли е влизането?

Кит хукна към вратата, отвори я и се вторачи в Стивън, сякаш искаше да го погълне с очи. И това ако беше студенина и сдържаност! Поне да се беше хвърлила в краката му и така да приключи всичко, печално си помисли тя.

— Заповядайте! Бойното поле е прочистено от мини! — Кит се усмихна дружелюбно, макар да й струваше усилие, когато забеляза Лидия, застанала до Стивън.

— Реших, че за Лидия ще бъде интересно да се запознае с естествената ти среда — обясни с насмешка Стивън. — Имаше известно колебание, когато узна подробности за някои от по-живописните ти изпълнения, ала накрая успях да я убедя, че днес опитите са безопасни.

— Надявам се да не преча — каза смутена Лидия.

— Боже мой, какво говориш! — отвърна й чистосърдечно Кит. — А ти бъди спокоен, прибрали сме динамита на сигурно място! — обърна се тя към Стивън. — Експериментът с нитроглицерина беше вчера. Днес работим с безобидни буболечки — добави и очите й блеснаха закачливо. Стивън приветства думите й с весел смях и Кит усети, че гневът й изведнъж се изпарява. Господи, къде останаха лютите закани? Единственото, което й се искаше в този миг, беше да го зарадва, да съзре одобрение в очите му. — Ето нагледен резултат от днешните ни опити — посочи тя с ръка към ярко жълтото кълбо, залепено на стената.

— Това пък какво е? — попита нервно Лидия и се отдръпна боязливо.

— Нарекли сме го Хлъзгавите змийчета. Точно днес улучихме формулата и можем да използваме сместа във водни пистолети — гордо съобщи Кит и погледна Стивън в трепетно очакване.

— Нима успяхте? — възторжено извика той, спусна се към нея, грабна я през кръста и я завъртя във въздуха. — Фантастично! Моите поздравления! — Остави я на пода. — Бях сигурен, че ще се справиш, Кит! — добави нежно и неохотно дръпна ръцете си.

— Наистина велико нещо! — заобяснява оживено Кит, готова да литне в небесата от щастие. Изобщо не забеляза, че Лидия не проявяваше особен ентусиазъм. — Всичко е безкрайно просто — пускаш топчето във водния пистолет, разклащаш го и се целиш. Топчетата ще бъдат в четири цвята. Не остават никакви петна. Но най-страхотното от всичко е…

— Звучи почти като реклама! — засмя се Стивън.

— Защото страшно ми харесва! Но най-изумителното е, че…

Вратата на лабораторията се отвори. Кит не се обърна, погълната изцяло от описанието на новия продукт.

— Хей, Кит! — чу тя зад гърба си гласа на Тод и инстинктивно се наведе.

— Ой! — разнесе се уплашеният писък на Лидия.

Изтръпнала от ужас, Кит стисна очи. О, не! Само това не! Повдигна леко клепачи и погледна крадешком към Лидия. О, не! Бяла като платно, младата жена гледаше с погнуса червеното пихтиесто петно върху копринена си рокля. Кит се спусна паникьосана към нея и започна да я успокоява.

— Лидия, моля те, не се тревожи! Ей сега ще го изчистя! Изобщо няма да личи… Това са ония животинки, за които ти разказвах… — Тя грабна гърчещите се червеи и ги размаха пред ужасените очи на Лидия. — Разбери, нищо не могат да ти сторят! — извика тя, търсейки отчаяно изход от безнадеждната ситуация.

— Кит! — Гласът на Стивън прозвуча предупредително.

— Виж, това са Кръвожадните пиявици. Гледай сега! — Кит пусна в устата си отвратителния гумен червей и го задъвка, засмяна до ушите. — Дори се ядат!

— Ох! — тихичко изстена Лидия, преди да се свлече като чувал на пода.