Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jinxed, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2008)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Шанс за любовта

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-11-0145-3

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Остатъка от пътя изминаха за рекордно кратко време, почти в мълчание. Най-сетне спряха пред голямата, боядисана в бяло къща на семейство Мелъри. Стивън погледна Кит. Лицето й изразяваше тревога и напрежение.

— Значи вадя меча, поемам дълбоко дъх и се хвърлям в бърлогата на лъвовете! — пошегува се той, за да я поразведри.

Кит дори не бе успяла да се усмихне, благодарна, че се опитва да я успокои, когато от къщата излетяха две хлапета и се втурнаха към колата.

— Лельо Кит! Лельо Кит! — запищяха те възторжено с тънките си гласчета.

— Хей, зверчета! Какво търсите тук? — сгълча ги уж сърдито тя, когато я задърпаха с не дотам чистите си ръце и почти насила я измъкнаха навън.

— Как можеш да питаш? Дойдохме да те посрещнем! — намигна чернокосият Крис. — Когато сутринта разбрахме, че си идваш, замолихме мама да ни пусне. Накрая й писна и ни разреши! Каза, че ще ни даде на тебе. Искаш ли ни, лельо?

— За нищо на света! — извика Кит с престорен ужас и отстъпи крачка сякаш се готвеше да се скрие в колата. Хлапетата се разкикотиха като луди.

— Какво ни носиш, Кит? — попита по-малкото момче и изтри с ръка осеяния си лунички нос. Русолява рошава коса закриваше челото му, а сините му очи горяха от любопитство.

— Млъквай, Бобчо! — сръга го в ребрата Крис. — Нали знаеш, че трябва да изчакаме мама…

Стивън погледна Кит с недоумение. Тя измърмори нещо и стрелна свирепо с очи хлапетата.

— Да вървим, после ще го обсъждаме. Баба и дядо сигурно се чудят къде се бавим.

— Баба каза, че си водиш мъж. Този ли е? — попита Крис, като оглеждаше критично Стивън.

Пламнала като божур, Кит изохка, а Стивън прихна да се смее.

— Слушайте, зверчета, я изчезвайте, докато запозная Стивън с баба ви! — нареди Кит. За нейно облекчение, хлапетата се подчиниха и хукнаха към задния двор.

Елизабет Мелъри беше дребна на ръст, със стегната фигура и къса червеникава коса, тук-там вече посребрена. Златисто кафеникавите й очи, досущ като на Кит, грейнаха щастливо, когато приближи до тях.

— Как се радвам, че си тук! — прегърна тя дъщеря си и шумно я целуна.

— Чудесно е да се върнеш у дома! — Кит я притисна силно. Не криеше вълнението си. После сякаш изведнъж се сети за Стивън и се освободи от прегръдката на майка си. — Мамо, запознайте се със Стивън Сейнт Клеър — мой приятел. — Наблегна на думата „приятел“, преструвайки се, че не забелязва ироничния му поглед.

— Предлагам да се обръщаме един към друг на малки имена — каза Елизабет с очарователна усмивка. — Радвам много да се запознаем след всичко, което ми разказа Кит за теб.

— Моля да не й вярвайте нито дума! Предполагам, че се е постарала хубавичко да ме подреди!

— Е, не беше чак толкова ужасно! — премигна невинно Елизабет. Кит трепна и затвори очи. Изражението на майка й, което познаваше така добре, не вещаете нищо добро за нея. — Кристъфър ме успокои. Каза, че дори половината от онова, което наговори Кит, да беше вярно, нямаше да те доведе у нас.

— Майко!

— Кит, исках да обясня на Стивън, че с татко ти сме непредубедени… — Погледна към Стивън и каза след кратко колебание: — Познавам Кит и смея да твърдя, че не е твърде точна в преценките си, особено по отношение на мъжете.

— Майко!

— Така си е, моето момиче! Казвали сме ти го неведнъж. Нека „приятелят“ ти да знае, че никога не сме очаквали да видим някакво чудовище!

Стийвън се засмя, хвана Елизабет за ръката и й намигна съучастнически.

— Кит сигурно се чувства неловко, че има… Приятел… — Стивън старателно придаде на лицето си свенливо изражение. — Винаги най-трудно се оказва представянето на родителите.

— Знам, така е! — Елизабет кимна съчувствено и го потупа по ръката. — След години обаче, когато вашите деца доведат възлюбените си вкъщи, ще се смеете от душа, припомняйки си днешното неудобство.

— Смятаме децата да са пет — подхвърли дяволито Стивън.

— Стивън, ти ми обеща… — избухна Кит, ала ударите на огромния часовник в коридора, който отброи дванадесет, заглушиха гневната тирада. Почти веднага към гръмкото отмерване на времето се присъединиха още половин дузина не по-малко гласовити часовници.

— Действат като спирачка срещу гнева — засмя се Елизабет. Кит отвори уста да възрази, ала от гърлото й се изтръгна само сърдито хриптене. — Кристъфър е влюбен в своите часовници. Не дава и да се издума да махнем дори най-обикновения. — Елизабет хвана Стивън под ръка. — Ела да ви запозная. После ще ви оставя да си поприказвате, докато ние с Кити приготвим обеда.

— Кити? — Очарован, Стивън недоловимо повтори галеното име на младата жена.

Кит стоеше пламнала от смущение и наблюдаваше с невярващи очи как двамата, хванати под ръка, се отдалечиха към всекидневната. Е, няма що, по-голямо нахалство от Стивън едва ли можеше да се очаква!

— Кит, да не си решила цял ден да стърчиш в коридора? — сепна я гласът на майка й.

За момент Кит съвсем сериозно си помисли, че май това бе най-доброто разрешение за нея. После се отби във всекидневната да поздрави баща си, а оттам се шмугна в кухнята.

— Още не съм влязла вкъщи, а вече ми вързаха кухненска престилка. Да видят всички каква прилежна домакиня съм! — измърмори тя сърдито.

— Каза ли нещо, скъпа? — надигна глава майка й, която подреждаше старателно подноса.

— Нищо! Искам да ми обясниш обаче какъв театър разиграваш? Кога съм ти разказвала за Стивън? Позвъних, за да ви предупредя, че няма да съм сама и толкова! Как ти хрумна да му разправяш, че съм го представила в ужасна светлина?

— Права си да се сърдиш, Кити. Но явно той смяташе, че си постъпила така. Защо, мислиш, е останал с такова впечатление? — Майка й я изгледа строго. — Според мен приятелят ти е много симпатичен, интелигентен. Допадна ми чувството му за хумор. Освен това, държа да го подчертая, той е ерген. — Не особено деликатният й намек очевидно се отнасяше за Джефри.

— Мамо, разбери, ние сме приятели и нищо повече!

— Знам, моето момиче! Стивън сам го подчерта! — усмихна й се лъчезарно Елизабет.

— Не е вярно! Той намекваше…

— Знам, знам, скъпа… Кит, потърси горчицата, ако обичаш. Потънала е вдън земя!

Кит трябваше да се предаде. По всичко личеше, че майка й бе решила да си тълкува сама нещата. И нямаше сила на земята, която да я спре!

Кит отвори хладилника и извади бурканчето с горчицата, което, както можеше да се очаква, беше най-отпред на рафта.

— Кит, изнеси количката за сервиране в задния двор, а аз отивам да ги поканя за обяд.

Беше прекрасен калифорнийски ден. Слънцето блестеше весело на безоблачното небе. Масата беше сервирана за шестима, а отстрани на малка масичка трябваше да седнат хлапетата. На масата бяха подредени голям поднос с шунка, студено печено месо и кошче с нарязана франзела.

— Май че тук са шетали един-два гладни мишока! — каза високо Кит и се зае да подрежда блюдата, които бе донесла с количката за сервиране.

От близкото дърво се разнесе шум на чупещи се клони. Измежду листата се подаде една рошава глава и две очички, които блестяха като живи въгленчета.

— Само гледай да ни изпортиш! — предупреди пискливо гласче.

— Чух ви, ужасни зверчета! — избоботи зад гърба на Кит плътен бас. — Бързо долу! И да не сте посмели да пипате храната, докато всички не седнем на масата!

— Фредрик! Къде беше досега, разбойнико? — извика Кит и се хвърли в прегръдките на брат си.

— Запознавах се с твоя… ъ-ъ… Със Стивън. Ан ме предупреди за нищо на света да не разпитвам за твоя… Стивън — оплака се намусен Фредрик. — Толкова ли са сериозни нещата? И защо все аз последен трябва да научавам?

— Въпросите ти са вече два — кисело подхвърли Кит и се измъкна от прегръдките му. — Не си научил нищо, защото няма нищо за научаване! — каза тя, като натъртваше на всяка дума. — Със Стивън просто сме приятели!

— Добре де, кой е казал нещо друго? Но ако все така упорито подчертаваш, че сме приятели, бъди сигурна, че всички ще се усъмнят! — обади се зад нея Стивън. После я хвана непринудено през кръста и я притегли към себе си.

Кит стоеше като препарирана. Изобщо не знаеше как да реагира. Усещаше силните му мускули, прилепнали до нежните извивки на тялото й.

Не, това не се издържа! Ще полудея, повтаряше си тя, разтреперана от нерви, докато се мъчеше да се отскубне от здраво стисналата я ръка.

— Стивън… — изпъшка жално Кит, съзнавайки, че брат й наблюдава сцената с любопитство.

Стивън сложи пръст на устните й.

— Шт… Не трябва да се караме пред близките ти — сгълча я нежно той и се усмихна на Фредрик. — Сестричката ти е опасна! Избухва като сух барут!

Това вече беше прекалено! Без да се замисля, Кит ухапа силно пръста му. За миг Стивън сякаш се вцепени. После я изгледа сърдито и изсумтя:

— Ако знаех, че си толкова дива, щях да приложа други средства, за да затворя хубавата ти уста!

Кит впери поглед в стиснатите му устни, които я привличаха като магнит. Божичко, той беше способен да го направи! Тук, пред цялото й семейство! Тя изпита непреодолимо желание да го целуне. Идеше й да го сграбчи и да го събори на тревата…

— Слава богу, че Джеси не е свидетел на тази сцена! Сърцето му щеше да се пръсне на хиляди парчета от мъка! — чу се напевен женски глас.

Изненадан, Стивън се обърна към младата жена, която ги наблюдаваше усмихната. Дишането му се учести, като че ли внезапно бе получил силен удар под лъжичката.

— Не го жали чак толкова твоето братле! — измърмори Кит. — Веднага ще се разтуши с някоя от многобройните си приятелки. Добре, че не съм ревнива! — добави тя и посочи Стивън. — Запознайте се — това е Стивън. А това — домошарката!

— Домошарка ли? — Ан погледна въпросително към Кит.

Като ученичка Ан беше миловидно девойче, което не блестеше с изключителна хубост. Сега с чиста съвест човек можеше да я нарече красавица. Гъста гарвановочерна коса падаше на вълни върху раменете й и обрамчваше съвършения класически овал на лицето й. Черните вежди и дългите тъмни мигли контрастираха невероятно със сиво-сините й очи и с леката руменина, обагрила високите изящни скули. Когато протегна ръка на Стивън, на устните й разцъфна лъчезарна усмивка и разкри блестящи като перли зъби.

— Тук всички с нетърпение очаквахме да се запознаем с вас… — Кадифеният й глас галеше слуха.

— Аз също горях от желание да се запознаем! — отвърна Стивън. — Кит ми разказа доста неща за вас, но пропусна да спомене колко сте красива.

— Не вярвам да се е впуснала чак дотам в подробности, че да ме нарече… домошарка…

Ярка червенина изби под бронзовия загар на Стивън. Кит наблюдаваше смущението му с нескрито задоволство.

— О, не! Как може! — запелтечи той объркан. — Аз… Тя…

— Предполагам, че ще обясниш… — обади се Кит, като разглеждаше с огромен интерес ноктите си.

— Моля да ни извините! — Тежката ръка на Стивън я стисна за рамото и я дръпна настрани. Присъстващите ги наблюдаваха с подчертано любопитство. — Ужасно хитро, Кит! Направо гениално! Да знаеш, ще ми платиш за това!

— О, нима? Интересно, по кой начин възнамеряваш да изпълниш заплахите си?

— Ето така! — отсече Стивън. И без да се колебае нито секунда, той я привлече към себе си, хвана силно брадичката й, та чак я заболя и жадно впи уста в нейната.

Движението му беше толкова бързо, че Кит дори не понечи да протестира. Пък и защо ли? Повече от всичко в този миг желаеше да се отпусне премаляла върху меката трева и да усети допира на неговото силно и възбуждащо тяло.

— Как мислите, обедът май може да почака? — Гласът на Елизабет им подейства като леден душ.

Кит се дръпна рязко и се освободи от прегръдката на Стивън. Близо минута стоя полуобърната към „публиката“, чийто интерес към разигралата се сцена беше очевиден. Да можеше земята да се разтвори и да я погълне, отправи тя гореща молба към небето.

— Хей, Кит, ще ме умориш от смях! — изкиска се Бобчо. — Лицето ти прилича на домат.

— Защото той я целуна — с пренебрежение обясни Крис на брат си. — И мама се изчервява, когато татко я целуне.

— М-м… После мама винаги целува татко… Кит, няма ли да го целунеш?

Кит хвърли отчаян поглед наоколо. Макар и без особена надежда, потърси повод да се измъкне някак от неудобното положение.

— Мамо, забравила си майонезата! — заекна с треперещ глас. — Ще изтичам да я донеса.

— Ох, винаги забравям нещо! — въздъхна примирено Елизабет.

— Мамо, къде са ножовете? — попита Фредрик и бързо се оттегли след сестра си.

— Скъпа, знаеш колко мразя да наливам масло в огъня! — обади се Кристъфър Мелъри, като надзърташе над очилата си. — Ще се наложи обаче да взема няколко чаши, ако все пак искаме да пийнем нещо.

Най-сетне всички се събраха около масата. Докато обядваха и разговаряха непринудено, Кит неусетно се отпусна. Само особеният блясък в сините очи на Стивън я караше да чувства известно неудобство. Когато обедът приключи, Фредрик и Ан съобщиха, че се прибират вкъщи. След дълги увещания разрешиха на Крис и Бобчо да погостуват още малко на баба си и дядо си.

— Ще ви чакаме за вечеря! — настойчиво помоли Елизабет. — Толкова рядко ми се случва да ви видя всички, събрани около трапезата!

— Какво си намислила да приготвиш за вечеря? — погледна я подозрително Фредрик.

— Е, и ти сега! — премигна невинно Елизабет. — Рецептата съм я опитвала… Обещавам, че този път всичко ще е както трябва!

— Ще ти повярвам, чак когато опитам яденето! Познати са ми кулинарните ти подвизи. Добре, ще бъдем тук в шест.

— Стивън, какво ще кажеш да се поразходим до стадиона? Има мач по ръгби — предложи Кристъфър. Надигна се от стола и затърси из джобовете си лулата. — Ще ми разкажеш нещо и за твоята компания. Доколкото разбрах, правенето на играчки се оказва доста доходен бизнес.

— За да бъда точен, ще подчертая, че успехът ни зависи много от всички, които работят в компанията — обясни Стивън, поглеждайки иронично към Кит. — Нямате представа каква огромна роля може да играе всеки отделен човек.

— Така ли? — разсеяно отвърна Кристъфър и тръгна към къщата, като пропусна да забележи как дъщеря му се изплези нахално на госта. — Между другото, играеш ли голф?

Кит се изкиска. Стивън изобщо нямаше представа какво го очакваше след малко. Полека и с кадифени ръкавици баща й щеше да се добере до всичко, което искаше да узнае за личността на господин Сейнт Клеър. Целият следобед оставаше на разположение на Кит. Можеше да поиграе до насита с любимите си племенници.

 

 

Слънцето вече клонеше към залез, когато тримата, капнали от умора, се излегнаха на гъстата трева в задния двор.

— Вижте онези облаци — посочи Кит небето. — Приличат на огромно стършелово гнездо…

— Ами! — възрази провлечено Бобчо. — На мене ми прилича на хралупа, в която се крият бухали.

— Глупости! Това е машина за пуканки. Не виждате ли, че пуканките са се разсипали покрай съда… — рече Крис с тон на познавач и се претърколи по корем. — Ей, Кит, носиш ли нещо?

— Кога съм ви забравяла? — Тя седна на тревата и извади от джоба две пакетчета с цветни топчета. — Ще ни трябва една чиния и вода. Я да видим, ще успеем ли да се доберем до кухнята, без баба да ни забележи?

Тримата скочиха на крака и хукнаха към къщата. Бобчо отвлече вниманието на баба си, докато Крис измъкна от бюфета една чиния, а Кит грабна чаша с вода. Като се превиваха от смях, хлапетата хукнаха към най-закътаната част на двора. Събраха глави над странните подаръци, изгарящи от любопитство.

— Гледайте внимателно какво ще стане! — Кит извади едно черно топче от пликчето, пусна го в чинията и наля малко вода. Топчето моментално започна да набъбва. В началото наподобяваше безформена пихтия, но не след дълго прие очертанията на страховит закръглен черен бръмбар.

— Не е ли противен? — попита Кит, като го хвана за крачето и го вдигна високо.

— Пфу, ужасен е! — Крис го изгледа с отвращение. — А как се казва?

— Още не съм му измислила име. Как ви се струва Кошмарната Буболечка? А тези червени топчета съм ги нарекла Кървящите Пиявици. Стават много отвратителни.

— Покажи ни! — в един глас замолиха хлапетата със светнали от възторг очи.

— А, не може! — разсмя се Кит на детската им кръвожадност. — Сега умуваме с Тод как можем да изстрелваме топчетата с воден пистолет. Представете си, целиш се в противника и изведнъж… А знаете ли кое е най-невероятното?

— Кит!

— Уф, баба ви ме вика! Бързо съберете всичко! По-късно пак ще си поиграем с топчетата. Засега ви възлагам бойната задача да измислите имена за тези симпатични приятелчета. Освен бръмбара и пиявицата, има още отровно жълта змия и виолетов паяк. Ще се справите ли със задачата?

— И още как! — отвърнаха в един глас момчетата. — Дядо ще ни помогне. Страхотен е, когато трябва да измисля имена!

Крис и Бобчо хукнаха към къщата. Откриха дядо си във всекидневната. Разговаряше оживено със Стивън. Хлапетата се разположиха на килима пред телевизора.

— Слушай, как мислиш? Можем да наречем змията Хлъзла — предложи Бобчо. — Или Завъртулка?

— Не, Завъртулка подхожда повече на паяка, а на змията — Хлъзла. Какво ще кажеш?

— Ох, ужасно съм гладен и направо не мога да мисля! — оплака се Бобчо. — Дядо, кога ще вечеряме?

— Боя се, че не мога да ви кажа — отвърна спокойно дядо им. Децата го изгледаха с огромно разочарование. — Днес за вечерята отговаря баба ви.

— А, не! Само това не! — извикаха в хор те и се спогледаха.

— Мирише ми на изгоряло! — намръщи се Крис. — Ако това е нашата вечеря, вече не съм гладен!

— И аз! — побърза да обяви Бобчо.

— Наистина мирише на изгоряло! — Стивън се размърда неспокойно в креслото и подуши въздуха. — Може би ще се наложи да помогнем?

— Да, трябва да е задушеното на Елизабет… — отбеляза Кристъфър дълбокомислено и изпусна няколко кълбета дим от лулата си. — Чудесно задушено… беше.

С крайчеца на окото си Стивън долови многозначителните погледи, които си размениха Крис и Били.

— Може би… Ако все пак… — започна той, ала не довърши, озадачен от развеселеното изражение на Кристъфър.

— Стивън, добре ще е навреме да научиш, че ако Елизабет си навие нещо на пръста, значи край! Изобщо не си струва да я разубеждаваш! Например, тя категорично държи сама да приготвя яденето, когато имаме гости.

Под вратата на всекидневната пропълзя тънка струйка черен дим.

— Деденце, пушек! — предупреди Бобчо със загрижен вид. — Ако не побързаш, знаеш какво ще последва!

Крис сръга братчето си. Двамата събраха глави и възбудено зашепнаха. Стивън напрегна слух, ала долови само отделни думи. Къде, по дяволите, беше изчезнала Кит? Нещо трябваше да се предприеме!

— Какво ще последва? — попита неспокойно той.

— Отлично знам какво ще последва — отвърна разсеяно Кристъфър, без да откъсва очи от телевизора. — Не виждам какъв е смисълът да се крещи, щом реферите са слепи! Виж го само! Погрешен пас за трети път само в тази четвъртина!

— Може би все пак да изключим печката… — предложи Стивън, когато черните талази, които идваха от кухнята, се сгъстиха. — Сигурно Елизабет не би възразила…

— Боя се, че не е така. О, господи, какво правиш?

— Какво стана? — скочи като ужилен Стивън.

— Видя ли го? Направо му подари топката! — Кристъфър поклати отчаяно глава, като се взираше напрегнато в екрана през гъстия облак черен дим, изпълнил стаята. — Къде ги намират тия играчи, не знам!

За момент Стивън искрено помисли, че сърцето му ще спре. Внезапно в стаята отекна пронизителният писък на димния детектор.

— Започна се! — изкрещя Крис, мъчейки се да надвика оглушителния шум, и си запуши ушите.

— О, божичко! Всички в това семейство са като Кит! Защо не го предвидих? — измърмори Стивън, обзет от паника.

— Майко! — долетя от кухнята разтревоженият глас на Кит. — Обеща ми, че ще наглеждаш яденето! Изключи печката! Веднага!

Последва шум от бързи стъпки, цвъртене на вода, излята върху нажежен предмет, прекъсвано от странно пукане и свистене. Кристъфър изтръска пепелта от загасналата си лула.

— Крис, тичай и кажи на Кит да изключи детектора. После отвори задната врата! И да не се изпуснеш пред баба си, че аз съм те накарал! — намигна той заговорнически на внука си. — Били, като че ли някой чука на вратата. Моля те, виж кой е! — После се обърна към Стивън. — Сядай, момко! Ще се наложи да почакаме за вечерята!

— Нищо подобно! — На вратата беше застанал Фредрик и се усмихваше широко. В ръцете си държеше огромна кутия. — Ние пак сме тук! Съвсем навреме, ако се съди по миризмата! Предлагам да опитаме пицата, която случайно реших да купя по пътя. Кой е против?