Дей Леклеър
Шанс за любовта (5)

Пета глава

Кит усети, че изведнъж устата й пресъхна. Стивън я караше да сложи на едната везна кариерата, а на другата — семейството и децата. Както и да отговореше, щеше да се окаже в губеща позиция!

— Напомняш ми за моите родители — наруши накрая тя неудобното мълчание. — От години ми задават същия въпрос и не им омръзва.

— Решили са да те тормозят, докато капитулираш — пошегува се той. Лека усмивка разведри напрегнатото му лице. — Не отговори на въпроса ми, но аз ще проявя великодушие.

Кит се намръщи и реши да бъде откровена докрай.

— Наистина ужасно ми досаждат! Внушили са си, че ще изпусна влака. Не е особено приятно да ми го повтарят непрестанно. Изглежда все още имат някаква надежда, че в крайна сметка здравият ми разум ще надделее. Навярно в мечтите си ме виждат щастливо задомена — като брат ми Фредрик и жена му Ан. Да ти призная честно, те двамата също не ме оставят на мира. От къде на къде пък брат ми се е разбързал толкова да ме омъжва? Стивън, ако имаше сестра, щеше ли да й досаждаш постоянно с натякванията си, че трябва час по-скоро да уреди семейното си положение?

Лицето му побеля като платно. За миг очите му заблестяха гневно, после станаха безизразни. Кит го гледаше стъписана. Не можеше да проумее защо думите й предизвикаха такава странна реакция.

— Според мен, естествено е един брат да се чувства отговорен за сестра си. Убеден съм, че твоите близки ти мислят само доброто!

— Предполагам, че си прав. Само че щастието, което ми желаят, може би не отговаря на моите представи! Знаеш ли, поканиха ме да им гостувам в почивните дни. Досещаш ли се защо?

— Сигурно пак ще те сватосват — засмя се той, доволен, че вниманието й се бе насочило към друга тема.

— Много си досетлив! — кимна иронично тя. — Не че имам нещо против Джеси… Напротив, много е симпатичен…

— Само че не искаш да ти става мъж.

Кит го изгледа с неприязън.

— Чудя се, защо всички смятат, че една неомъжена жена мисли само как да се снабди със съпруг? Добре де! Ако стане — стане. Ако ли пък не — голямо чудо! — заключи тя с тон, който не търпеше възражение.

— А какво мислиш за децата? — попита Стивън след кратко колебание. — И те ли не те интересуват?

— Мисля, че не е необходимо да си омъжена, за да имаш деца! — отвърна Кит безгрижно, макар че определено преиграваше позата на светска дама. — За да избегнат усложненията на брака, много жени решават да си родят дете, без да се омъжват.

Сервитьорът, който прибираше чиниите от масата, я загледа с нескрито любопитство. Стивън го забеляза и се усмихна.

— Предполагам, че вече си натрупала солиден опит в това отношение? Или засега оглеждаш само потенциалните кандидати?

— Преди това да ви поднеса ли кафе? — нахакано попита младият келнер, ала побърза да се оттегли, когато срещна погледа на Кит, който не вещаеше нищо добро.

— Направи го нарочно! — сопна се тя на Стивън, почервеняла от гняв. Той дори не се опитваше да скрие усмивката си. — Отлично знаеш, че аз…

— Ти подхвана тази деликатна тема! — вдигна ръце Стивън, сякаш искаше да се предпази от свирепото й настроение.

— Слушай, Стивън, съвсем не ми е до смях! Ако благоволиш да ме изслушаш, ще ти обясня, че обичам работата си и искам да остана в компанията. И не е нужно някой да ме дебне по петите и да ме заплашва, че ще изхвърча заради най-дребната грешка! Или пък постоянно да треперя, че ако случайно реша да се омъжа, рискувам да загубя работата си, защото господинът не одобрявал омъжените жени!

— Извинявай, Кит, само се пошегувах! Искаше ми се да разбера как ти възприемаш нещата. Знай, че никой няма намерение да те уволнява, ако някой ден решиш да се омъжиш. Макар че, откровено казано, това едва ли ще ме зарадва много.

— Но защо, Стивън? Моля те, обясни ми! Не е възможно да си толкова категоричен, без да има някаква причина!

Тя почти не се надяваше да получи отговор, затова остана малко изненадана, когато чу тихия му глас, в който се долавяше скрита болка:

— Защото съм добре запознат с последиците. Надявам се никога да не ми се налага да го изживея пак…

Появи се сервитьорът с кафето и Кит беше принудена да замълчи. Имаше нещо неясно в цялата история, реши тя и погледна скришом Стивън. Вероятно някакво събитие в миналото го караше да отрича правото на една омъжена жена да продължава да работи. Не че имаше голяма логика в подобно заключение… Може би познаваше жена, готова да зареже всичко, дори децата си, заради кариерата. Не беше ли случайно майка му?

— Кит, знаеш ли какво си мисля? — Резкият глас на Стивън прекъсна разсъжденията й. — Може би причината за някои несполуки в работата ти се крие в постоянния натиск на близките ти? — Замълча и отпи глътка кафе, без да откъсва очи от нея. — Какво ще кажеш, ако те придружа до родния ти град?

— Моля?! — Кит зяпна от изненада. Парчето шоколадов сладкиш, което тъкмо щеше да налапа, падна върху снежнобялата покривка.

Той я наблюдаваше развеселен как напразно се опитва да заличи следите по покривката.

— Знаеш ли, идеята започва все повече да ми харесва! Предлагам ти да заминем заедно! Трябва… Искам да кажа, бих се радвал да се запозная с родителите ти.

Само че на нея идеята изобщо не й хареса! Смръщила чело, тя се бързо преценяваше възможните клопки, които криеше това, на пръв поглед невинно, предложение.

— Не знам какво точно си намислил, но по-добре го забрави! — заяви категорично Кит. — Не възнамерявам да те запознавам с родителите си!

— Защо пък не? Бих могъл да съм полезен за каузата ти — възрази засегнат Стивън.

— Ами, по-скоро ще налееш масло в огъня!

— Как ще реагират вашите, ако заведеш вкъщи някой мъж и им покажеш, че той те интересува?

— От радост ще публикуват съобщение за събитието върху цяла страница във вестника! — отвърна тя.

— Искам да ти помогна да намериш някакво решение на конфликта с родителите си, а ти го удряш на майтап! — каза през смях той. — Питам те съвсем сериозно: може ли моето появяване да те отърве от досадното опяване?

Кит като че ли забрави опасенията си и не на шега се замисли по въпроса.

— Не знам… Не съм сигурна… Предполагам, че ще започнат да задават хиляди въпроси, ще правят скрити намеци, а после всяка седмица ще настояват за отчет докъде са стигнали отношенията ни…

— Но ще престанат да ти натякват, че трябва си избереш съпруг, не съм ли прав?

— Може би — кимна бавно тя. — Само че, Стивън, какво общо има това с…

— Има много общо — прекъсна я той. — Струва ми се, че ако ме представиш на родителите си като, да кажем… много добър приятел, за момента това ще реши проблема ти.

— Стивън, пропускаш нещо важно! А Лидия?

— Е, до сватбата има още много време! — отвърна той и махна безгрижно с ръка.

— Не, Стивън! Изключено е! Не мога да го направя!

— Слушай, Кит, вдигаш много шум за нищо.

— За нищо?! — възкликна изумена тя. Съмняваше се, че Лидия ще е на същото мнение…

— Не те разбирам, Кит. Създаваш излишни усложнения. Не ти предлагам да се женим. Изведнъж ми хрумна, че родителите ти ще те оставят на мира, ако решат, че си хлътнала по някого. Това е всичко!

— Не знам… Но никак не ми харесва!

— Кит, мислех те за по-умна! — рече той с известно раздразнение. — Протягат ти ръка, а ти се дърпаш!

— Зависи от човека, който ти протяга ръка! — подхвърли тя. Стивън я прониза с леден поглед и Кит взе да се оправдава: — Извинявай, не исках да те обидя!

— Изобщо не те разбирам! Какво толкова губиш? Пристигаме при вашите и ти подхващаш от вратата: „Мамо, татко! Изненада! Запознайте се със Стивън, мой… — приклепваш два-три пъти с дългите си мигли — … мой добър приятел“. После два дни майка ти ще се разтапя от възторг, а баща ти ще задава многозначителни въпроси със сериозен вид. Например: „Къде работите сега?“ или „Какво е най-доброто ви постижение на голф?“

— А после? — засмя се тя, развеселена от живописната картина.

— После си заминаваме и ги оставяме да гадаят и да фантазират. Убеден съм, че вашите ще лапнат въдицата и ще те оставят на мира.

— За известно време… — уточни Кит.

— Дори и така да е. По-добре от нищо, нали?

Тя кимна колебливо. В погледа й се четеше съмнение.

— Питам се, какво печелиш ти от този театър? Да не би да гориш от желание да демонстрираш таланта си като артист?

— О, участието ми в представлението не е безплатно! — усмихна се загадъчно Стивън.

— А, не си прави илюзии! Нямам намерение…

— Кит, защо никога не изслушваш хората докрай? — попита насмешливо той. — От теб се иска само да ми обещаеш, че ще сложиш малко ред на работното си място. Увлечена в амбициите си да успееш, навярно се подлагаш сама на силно напрежение. Като прибавим и натиска на родителите ти — резултатите са налице. Моето предложение е временно да успокоя топката на семейния фронт, което ще ти позволи да се посветиш изцяло на драгоценната си кариера! Съгласна ли си?

— Не знам защо, но имам неприятното предчувствие, че ще съжалявам! — въздъхна тя.

— Изключено е! — увери я Стивън с бодър глас, остави няколко банкноти на масата и се изправи. Излязоха от ресторанта, сподирени от многозначителния поглед на сервитьора.

 

 

Не, не можеше да продължава така! Свъсила вежди, Кит се готвеше за изпитанието на новата играчка. Само да й свирне Стивън, беше готова да го последва до Северния полюс! „Така е, защото ти харесва, дори твърде много ти харесва — нашепваше й друг глас. — Излишно е да се заблуждаваш. Затова се съгласи да заминете заедно. Просиш си сама белята! Ами ако пак поиска да те целуне? Какво ще правиш?“ Тя усети, че бузите й пламват, защото не си правеше илюзии как щеше да реагира…

— Госпожице Мелъри!

Кит хвана несръчно контролната кутия на Чудовището Тарантул и без да иска закачи две жички. Проклятие! Ще има ли най-сетне миг покой? Като същински медиум този мъж се появяваше в лабораторията, когато нещо ще се случи!

Внезапно й хрумна мисълта, че Стивън е премислил и е дошъл да й съобщи, че няма да пътува с нея.

— Кажете, господин Сейнт Клеър, с какво мога да ви помогна? — Тя се стараеше тонът й да прозвучи дружелюбно.

— Исках да видя нашето чудовище. Нали не възразяваш? — Той посочи отвратителния паяк и я изгледа насмешливо. — За останалото вече се разбрахме…

По дяволите, изруга наум Кит. Какво толкова се е разхилил! Нека само да се отърва от досадните „сватовници“ и ще види!

— Моля, заповядайте! Чувствайте се като у дома си! — Внимавайте обаче, приятелчето хапе!

— Успяла си да го научиш вече! — измърмори под носа си Стивън. — Признавам, изглежда отвратително! — добави той, като разглеждаше внимателно косматото чудовище. — Как действа тази играчка?

— Напада! — отвърна лаконично тя.

Тод приближи до Стивън и измъкна паяка от ръцете му.

— Може и така да се каже… — побърза да обясни той и изгледа сърдито Кит. — Пълзи, естествено. И хапе…

— Челюстите му са доста здрави! — уточни Кит. Гримасата на устните й трябваше да мине за усмивка. — Включваш дистанционното управление и натискаш копчето. Тод, защо не покажеш на господин Сейнт Клеър как действа нашето чудовище?

— Ще ми бъде много интересно!

— За съжаление дистанционното управление не е в ред… — измърмори Тод. — Ще ви покажа обаче подвижните му части. Виждате ли този малък отвор между челюстите? Във филма чудовището ще изхвърля през него някаква киселина. Все още не сме намерили задоволително решение…

— Работим по въпроса! — съобщи Кит с предизвикателна усмивка. — Освен това трябва да подложим на изпитание още няколко гадинки. Ще имаме и изненади. Смятам, че засега се справяме отлично.

— Клиентите ни ще останат доволни — закима одобрително Стивън. — Чух, че бързали да започнат снимките на новия филм. Чакат само да довършите чудовищата. Господин Темпълтън, ще бъдете ли така добър да ми покажете отчетите за работата на лабораторията?

Кит понечи да възрази, ала Стивън я изгледа строго и тя замълча.

— Щом настоявате, господин Сейнт Клеър… — рече Тод след кратко колебание. — Веднага ще ги донеса.

— Това пък какво беше? — попита сърдито Кит, когато вратата се затвори след Тод. — Току-що изпратих копие от отчетите в твоя кабинет. Или може би търсеше повод да го изкараш от стаята?

— Колко си досетлива! Реших, че няма да ти е особено приятно господин Темпълтън да чуе подробности за пътуването ни в събота…

— Няма да има пътуване! Премислих и промених решението си.

— Добре. Аз обаче не смятам да променям решението си! — твърдо заяви Стивън. — От понеделник няма да допусна никакви оправдания за твоята разсеяност! Ще носиш пълна отговорност за всичко, което става в лабораторията! — Кит понечи да възрази, ала той я хвана за раменете и я разтърси леко. — Защо отново да спорим? Исках само да ти помогна и нищо друго!

— Не ми трябва помощта ти! — Тя бе обзета от чувство на безсилие. — Сигурна съм, че ще допусна голяма грешка, ако отидем заедно при моите родители. Пак ще бъде на моята глава! Предчувствам го.

— Доколкото те познавам, сигурно си права — съгласи се Стивън, като се мъчеше да скрие усмивката си. — За съжаление обаче наистина не виждам друго решение. Нужен ми е служител, който да си гледа работата. Ти пък искаш да се отървеш от досадното вмешателство в личния ти живот. В известен смисъл интересите ни се преплитат, затова престани да го увърташ. Къде живеят родителите ти?

— В Пасадена… — Кит се видя принудена да се предаде.

— Ще мина край вас в девет и половина. Понякога движението до Санта Ана е доста натоварено, а ми се иска да стигнем преди обед.

Без да се сбогува, той се обърна и излезе от лабораторията.

— Къде изчезна тоя господин? — учудено попита Тод, когато се появи след малко с дебела папка в ръка. — Нали искаше да види отчетите?

— Май промени намеренията си — измърмори Кит.

— Май че изобщо нямаше такива намерения — подхвърли саркастично Тод. — Най-после ще ми обясниш ли какво става между вас? Ако не те познавах, щях да си помисля, че си се забъркала в любовна авантюра! — намръщено добави той.

— Тод, моля те! — Гласът й прозвуча отчаяно и някак уморено. Господи, защо винаги нещата бяха толкова сложни!

— Кит, тревожа се за теб! — Тод направи крачка и сложи внимателно ръка на рамото й. В очите му се четеше съчувствие. — Не мога да те гледам тъжна! Сигурен съм, че ако се забъркаш със Сейнт Клеър, накрая ще пострадаш само ти.

— Слушай, Тод! Не съм се забърквала в никакви любовни авантюри със Сейнт Клеър, нито пък имам подобно намерение! — избухна тя. В същия момент вече съжали, че неоправдано стоварва яда си върху Тод. — Извинявай много! Уморена съм, не спах добре. Сигурно затова се дразня лесно… Хайде да прекъснем този разговор!

Тод я изгледа изпитателно, усмихна се и дръпна плитката й.

— Права си, рожбичко! Защо да се тормозим излишно? За твое сведение, едно от любимите ми занимания е да изпълнявам вятърничавите поръчки на Сейнт Клеър. Предлагам ти да се заемем сериозно с оная течност, дето паякът я плюе във филма. Сигурен съм, че ще ти подейства ободрително, ако започнем да се целим!

 

 

Остатъкът от седмицата измина като насън. За щастие и успокоение на Кит, Сейнт Клеър повече не се появи в лабораторията. Само на два-три пъти едрата му фигура се мерна в дъното на коридора.

В петък вечерта тя се прибра веднага вкъщи. Мечтаеше да се отпусне във ваната, а след това да се наспи. Приготви набързо пътната си чанта, после се обади в Пасадена да предупреди родителите си.

Заспа почти веднага, щом се мушна между хладните ленени чаршафи. Събуди се едва на сутринта. Ярките лъчи на слънцето изпълваха стаята. Скочи от леглото. Чувстваше се бодра, готова смело да посрещне всяко изпитание, макар че все още не можеше да свикне с мисълта за предстоящия театър.

Точно в девет и половина Стивън закова колата пред дома й. Без да го изчака да позвъни, Кит грабна чантата и хукна навън.

— Виждаш ми се малко нервна… — подхвърли той, когато седна зад волана.

— Така ти се струва! — излъга Кит. Всъщност защо да крие? — Прав си — призна тя. — Мисля, че е оправдано…

Стивън я погледна. Неочаквано между веждите му се очерта дълбока бръчка.

— Кит, защо забравяш, че те са ти родители? Не е възможно да са толкова лоши!

— Кой каза, че са лоши, Стивън? — смаяно попита тя. — Съжалявам, ако съм оставила такова впечатление. Притеснявам се заради фарса… Не съм го правила друг път…

Той се усмихна, облегна се върху седалката и каза:

— Сигурно няма да повярваш, но и аз не разигравам всеки ден театър! Струва ти се, че ги лъжеш, така ли е? — Кит кимна мълчаливо. — Може би ще се почувстваш по-добре, ако ме представиш като такъв, какъвто всъщност съм — твой приятел и шеф, без да правим намеци за някакви по-особени отношения.

— Тогава като че ли се променя смисъла на твоето гостуване? — рече нерешително тя.

— Надали. Ако съм те разбрал правилно, майка ти ще ни е оженила, преди още да съм се здрависал с нея, а след по-малко от час ще вижда поне пет внучета около себе си!

— Тя е чудесна майка, Стивън. Не искам да си мислиш…

— Не бъди мнителна! Сигурен съм, че е чудесна майка. И точно затова й е простено да пофантазира, че най-после любимата й дъщеря е срещнала идеалния съпруг. Толкова ли е страшно?

— Защо, няма нищо страшно! — Кит се разсмя чистосърдечно. За пръв път от много дни усети, че й олеква. — Разчитам на въображението й… — Стивън я изгледа въпросително. — Ще й е нужно доста голямо въображение, за да си представи, че си идеалният съпруг!

— Много бързо доби смелост! Имам неприятното усещане, че току-що ми нанесоха обида! — подхвърли той и натисна педала на газта.

В съботната сутрин движението по магистралата не беше натоварено. Кит наблюдаваше разсеяно познатата крайпътна картина, ала мислите й бяха другаде. Как изведнъж Стивън се оказа такъв яростен защитник на брака? Много мъже решаваха да постигнат чрез венчалната халка онова, което иначе им се изплъзваше. Например Джефри. Това разбира се не изключваше извънбрачни връзки. Или поне при Джефри… И все пак Стивън беше различен. Кит го усещаше може би инстинктивно.

Тогава на какво се надяваше? Той беше сгоден за Лидия. Ами ако родителите й узнаеха за това? Тази мисъл я накара да настръхне.

— Разкажи ми нещо за родителите си… — стресна я гласът на Стивън.

— Няма що, навреме си се сетил! — подхвърли иронично тя. — Но, както казват хората: „По-добре късно, отколкото никога“. Слушай тогава. Предстои ти да се запознаеш с Елизабет и Кристъфър Мелъри.

— Бих искал да узная какъв е баща ти. И той ли е „експлозивен“ като дъщеря си?

— О, не! — възкликна Кит и в очите й проблесна нежност. — Татко е много тих и спокоен. Благ човек може би е най-подходящата дума. Никак не приличам на него. Според мен, повече си приличат с Фредрик.

— А, баткото, който също те тормози със сватосване. Ще бъде ли у вас?

— Естествено! Той и Ан няма да пропуснат шанса да те видят! Значи ще имаш щастието да се запознаеш и с двете им хлапета. Крис е на пет годинки, а Бобчо ще навърши четири.

— Бобчо? Това пък що за име е? — развесели се Стивън.

— Всъщност името му е Били. Само ние с Крис си позволяваме да го наричаме Бобчо. Когато беше на две години, се навря в един чувал с боб и оттогава не иска да чуе за боб. Ще видиш, хлапетата са страхотни! Те са моите любимци!

Стивън я погледна с любопитство. За една жена, която не криеше пренебрежението си към брака, подобно отношение беше, меко казано, доста странно.

— Разкажи ми нещо за Ан — майката на страхотните хлапета.

— В училище беше най-добрата ми приятелка!

— А вече не е ли? — подхвърли уж случайно той.

— Вече сме големи. Съвсем естествено е пътищата ни да се разделят — натърти Кит, за да му покаже, че безразличният му тон не може да я заблуди. — Останахме добри приятелки… Просто не сме толкова близки.

— Не ми каза как изглежда?

Кит не отговори веднага. Чудеше се дали да му разказва всичко.

— Ще те оставя сам да прецениш…

— Представям си — сигурно е някаква домошарка. Според мен, главната причина да не гледаш с добро око на брака е тя.

— Млъквам! Повече няма да чуеш от мене дума! — разсмя се весело Кит. — Ти сам си го изпроси и аз няма да се бъркам!