Дей Леклеър
Шанс за любовта (10)

Десета глава

Щеше да напусне компанията! Наистина щеше да го стори!

Кит се отпусна на канапето във всекидневната и втренчи поглед в празното пространство. От понеделник — край на лабораторните експерименти, край на забавните играчки, които толкова обичаше да човърка и усъвършенства… И най-лошото от всичко — край на Стивън! Хвърли поглед през прозореца и едва тогава забеляза, че навън отдавна беше паднала нощта. Изведнъж се почувства ужасно уморена.

Бавно се дотътри до спалнята и без да се съблича, се хвърли по корем върху леглото. Стивън дори не се опита да я задържи, мислеше си тя, сломена от отчаяние. Дори не се обърна! Сякаш бе решил с един замах да сложи край на всичко, което ги свързваше… Кит потръпна. Заспа след малко, завладяна от тази потискаща мисъл.

Следващите два-три дни отминаха като на сън. Някак подсъзнателно в главата й узря решението — да се прибере в родния си дом. Набързо стегна багажа си. Отнесе чантите в колата и седна зад кормилото на малката хонда. Не забеляза табелата на Пасадена, сякаш караше в мъгла. Дори не помнеше кога паркира колата и отвори багажника. В един миг осъзна, че стои пред родната си къща, готова да почука на входната врата.

Как щеше да обясни присъствието си на родителите си, внезапно се опомни тя и прехапа почти до кръв долната си устна. Може би щеше да смотолеви нещо от рода на: „Скъсахме със Стивън… Не се тревожете, никога не съм отдавала голямо значение на тази връзка“. Или щеше да им каже, че той е настоявал да напусне работата си, за да му ражда деца, а тя не е могла да приеме оскърбителното предложение и затова не иска да има от никого деца…

Вратата се отвори и на прага застана баща й.

— Здравей, Кити. Видях колата ти. Смяташ ли да влизаш вътре или си решила цял ден да стоиш пред вратата?

Трябваше да минат няколко секунди, докато закачливите думи на Кристъфър проникнаха в съзнанието на Кит.

— Скъсахме със Стивън — промърмори тя. — Но това не бива да ви тревожи. За мен връзката ни нямаше значение. Той искаше да напусна работата и да му родя деца, а аз не бях съгласна. Тъй че… Напуснах работата си…

— Доколкото разбирам, не си се отказала от бебетата… — попита със сериозен тон баща й и бръкна в джоба за лулата си.

— О, не! Няма бебета! — отвърна съкрушена тя и изведнъж избухна в плач.

— Горкото ми момиче! — Кристъфър прегърна нежно дъщеря си. — Ще прибера багажа, а ти иди и потърси майка си. Разкажи й всичко, за да ти олекне. Знаеш, че винаги си добре дошла в родния си дом…

— Благодаря ти, татко! Май отдавна не съм ви казвала колко много ви обичам двамата с мама. Извинявай!

Кит откри майка си в най-отдалечения край на двора да плеви цветята. Елизабет засенчи очите си с ръка и се усмихна.

— Здравей, скъпа. Май си решила да се изповядаш? Сядай на тревата. Дошло е време да ни кажеш истината за годежа си със Стивън, нали? — изгледа я тя въпросително.

— Не… Всъщност да… Само че не съм дошла да се изповядвам — запелтечи объркана Кит и се отпусна уморено на тревата. — През цялото време сте знаели, че не сме сгодени, нали така?

— Кит, защо смяташ, че сме чак толкова наивни? — намръщи се Елизабет. — Тогава Стивън постъпи като кавалер, като се опита да те измъкне от неудобното положение. Малко съм разочарована обаче, че ти не пожела навреме да изясниш нещата…

— Права си, мамо, трябваше да дойда по-рано. Ужасно съжалявам! — въздъхна Кит. — Нещата някак се заплетоха… Предполагам, че ще съжалявам и за някои свои прибързани постъпки…

Какви ги дрънкаше? Предполагала… Отдавна вече съжаляваше, че толкова прибързано напусна работата си, че заряза Стивън, без да се замисли!

— Ти си влюбена в него, нали, момичето ми?

Кит стисна зъби. Сърцето й се късаше от мъка.

— Много го обичам. Боли ужасно! — Осъзна, че е произнесла гласно тези думи едва когато майка й я хвана нежно за рамената и я накара да се изправи.

— Знам, мила моя, знам! Ела, ще ти направя чай. Ще се помъча да ти дам кураж. Може би все пак нещата не са чак толкова безнадеждни?

Близо час Кит изливаше сърцето си пред своята майка. Когато свърши, почувства огромно облекчение. Елизабет я слушаше мълчаливо — без забележки или поучения.

— Смятам, че сте постъпили правилно със Стивън, като сте решили известно време да не обсъждате въпроса за кариерата ти — каза тя, щом Кит завърши дългия си разказ. — Когато човек обича, винаги е по-склонен към компромиси.

— Но той изобщо не желае никакви компромиси, щом стане дума за моята кариера! — избухна Кит и бутна рязко настрана чашата за чай.

— Право да ти кажа, приличате ми на двама души, заклещени на тясно място. Никой не отстъпва дори крачка, за да се разминат. Кажи ми, наистина ли искаш да се омъжиш за Стивън?

Не беше нужно Кит да отговаря. Копнежът, пламнал в очите й, говореше красноречиво.

— М-м-м, да… Не си представях, че си хлътнала чак толкова — промърмори Елизабет. — Не ти завиждам. Ще се наложи да направиш труден избор. И ако той наистина е решил да не отстъпва, ще трябва да избираш между кариерата и брака.

— Искам ги и двете!

— За съжаление не можем винаги да имаме всичко, което пожелаем! — въздъхна майка й и тъжно поклати глава.

— Да не смяташ, че вече не съм мислила да зарежа работата и да се омъжа за Стивън? — попита Кит. — Но какво ще стане, да речем, след десет години. Няма ли да съжалявам някой ден, че ме е принудил да избирам?

— Кит, в брака няма гаранции — отбеляза Елизабет. — Възможно е да продължиш кариерата си и след пет или десет години в семейството ви пак да възникнат проблеми. Такъв е животът, моето момиче! Доколкото разбирам, причината за отрицателното отношение на Стивън към съпругите, които държат на работата си, се корени в неговото детство. Може би, ако и двамата отстъпите малко, в наглед непримиримите ви възгледи все пак ще се намерят допирни точки… — Елизабет прикова очи в дъщеря си. — Чуй, Кити, ти също трябва да направиш компромиси. Това е основата на всеки брак. Или поне на щастливия брак. Много любов и още повече компромиси.

 

 

През следващите дни Кит често мислеше за думите на майка си. Родителите й тактично я оставяха сама. Съвсем сериозно тя преценяваше как би постъпила, ако Стивън продължеше да държи непоколебимо на възгледите си за брака. Беше ли по-важна кариерата за нея от любовта към Стивън? Разбира се, че не, мрачно си каза Кит. Всъщност като че ли най-много я смущаваха неговите предразсъдъци. Само ако решеше да отстъпи малко, щеше да му докаже, че никога не би поставила съпруга си или децата на втори план заради работата. Но щеше ли да се опита той да я разбере? Обичаше ли я наистина?

Дните се изнизваха един след друг. Една съботна сутрин, две седмици след като беше дошла в Пасадена, тя си даде сметка, че повече не може да отлага своето решение. В понеделник трябваше да търси нова работа или да се срещне със Стивън. Всъщност отдавна бе решила как щеше да постъпи…

— Кит, на телефона!

Сърцето й сякаш спря да бие. Сигурно звънеше Стивън. Все пак бе решил, че може да отстъпи…

— Ало? — Гласът й трепереше издайнически.

— Ей, здравей, скъпа! Как си?

— О, ти ли си?

— Много ти благодаря! — възкликна възмутено Тод. — Няма що, възторжен поздрав!

— Извинявай, Тод! Наистина се радвам да те чуя!

— Да, почти ти вярвам… Знаеш ли, сладурче, през колко перипетии преминах, докато издиря телефонния ти номер? Ако случайно не знаеш, номерът ви не е регистриран в „Услуги“.

— Не знаех това. Все пак как го откри? — полюбопитства Кит.

— А, трябваше да ме попиташ! Хич не беше лесно! — Тод беше в стихията си. — Наложи се да се поровя в личното ти досие, пазено като съкровище от госпожица Добсън. Да знаеш само какви интересни нещица успях да прочета в него!

— Глупости, не може да бъде!

— Ако щеш ми вярвай! — Кит чу шумолене на хартия. — Да ти прочета ли нещо?

— Май ме будалкаш, Тод! Такива неща не се пишат в досиета…

— Готова ли си да ме опровергаеш? — Кит не отговори. — Значи агенция „Клюк-клюк“ пак е права! — разсмя се шумно той и после продължи със сериозен глас. — Скъпа, кажи най-сетне какво става! Наоколо гъмжи от слухове, но батко Тод не дава лесно ухо на клюки. Някои разправят, че са те изритали от компанията, ала от най-високо място чух, че си взела отпуск. Предвид обаче оня дребен инцидент с червейчетата, не беше лесно да преглътна историята с отпуската. Затова реших да потърся информация от първа ръка.

— Трогната съм от вниманието ти, Тод! — рече кисело Кит. — За твое сведение никой не ме е гонил, нито пък съм в отпуска. Напуснах сама…

Последва дълго мълчание. После Тод тихо изруга.

— Напусна заради него, нали? Той е виновен!

— Тод, грешиш ужасно…

— А, греша значи? Слушай, скъпа, да не мислиш, че съм сляп? От седмици цялата компания само за това говори… По дяволите, Кит! Не мога да остана безразличен, когато някой те обижда! Знам отлично, че през цялото време за теб единственият мъж на света беше Сейнт Клеър, макар, ако питаш мен, изобщо не го заслужава!

— Тод…

— Извинявай! Кажи, няма ли начин да се върнеш пак на работа?

— Не знам… Мисля, че не е възможно…

Тод въздъхна тежко.

— Знай, скъпа, че винаги съм насреща, когато почувстваш нужда да изплачеш мъката си на нечие рамо. Само че какъвто си фъстък, ще се наложи да си носиш стълба. — Звънкият му смях се разми в сълзите, бликнали от очите й. — Чао, сладурче! Пази се. Обещай ми, че ще се обаждаш!

— Обещавам — прошепна глухо Кит и затвори телефона. По страните й се стичаха парещи сълзи.

Излезе навън и тръгна бавно през високата трева към задния двор. Обви кръста си с ръце. Как й се искаше това да са ръцете на Стивън. Обичаше го, много го обичаше! Повече от всичко на света! Много повече от някаква си кариера… Щом той не бе съгласен да продължава да работи, щеше да си стои вкъщи. Животът беше пълен с толкова прекрасни неща! Тя щеше да направи компромисната стъпка…

— О, Стивън, къде си? — трескаво прошепна Кит. — Моля те, обичай ме! Не бих могла да понеса мисълта, че всичко между нас е свършило!

И като че ли в отговор на горещата й молитва, чу гласа му.

— Здравей, Кит!

Тя се вцепени. Усети, че дъхът й спира. Стивън беше тук! Сърцето й преливаше от безумно щастие. Бавно се обърна с лице към него. Очите й искряха. Цялата сияеше, а ръцете й трепеха неудържимо.

Стивън направи крачка и спря, обзет от колебание. Кит се втурна обезумяла към него, сякаш се боеше да не изчезне като призрачно видение.

Дълго, много дълго, двамата стояха прегърнати, без да кажат дума. Страхуваха се, че словата биха могли да разрушат магията на близостта им. Най-сетне той се наведе и нежно я целуна.

— Хей, здравей! — прошепна тя, сгушена до гърдите му. — Моето честолюбие беше дотук. Май не бях особено въздържана, когато се хвърлих на врата ти?

— Не беше, вярно — разсмя се Стивън. — Благодаря ти много, мила моя! Липсваше ми страшно. Не трябваше да си заминаваш. Превърна живота ми в ад! — Усети, че думите му са несправедливи и бързо би отбой. — Не, знам, че не си виновна ти… Аз, такова… Исках само да кажа…

— Тогава чия е вината за двете ужасни седмици, които преживяхме? — попита Кит.

— Ти ме напусна, нали така?

— Една-единствена твоя дума щеше да ме спре. Но ти не ме извика… Дори не се обърна!

— Ласкаеш ме, сладка моя, ала това едва ли щеше да помогне. Като знам обаче колко лесно се препъваш, може би все пак…

— Много смешно! — Кит усети, че се изчервява. — Значи си пропътувал толкова километри, за да ми демонстрираш чувството си за хумор, или защото… Защото…

— Или защото съм променил намеренията си?

Да! Ужасно много й се искаше да е така. Макар че вече бе решила: каквото и да станеше, тя щеше да остане с него…

— Кит, обичам те! — Той я притисна до себе си и изтри с длан бликналите сълзи. — Недей, мила моя! Трябваше отдавна да ти обясня. Но беше трудно. Самият аз не осъзнавах как стоят нещата…

— Не те разбирам, Стивън… — прошепна Кит.

— Сестра ми… — Гласът му беше дрезгав. Пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Казах ти за нея — почина отдавна… Казваше се Кери. Беше толкова сладка и добра. Удави се в деня, когато навърших осем години. А беше само на пет годинки…

Кит усети огромна буца в гърлото си, която сякаш щеше да я задуши. Сълзите отново замъглиха очите й.

— Как стана това? — попита тихо тя. Усещаше инстинктивно, че нещастието, сполетяло семейството на Стивън, има връзка с отношенията им.

— Трябва да започна от смъртта на баща ми — въздъхна тъжно той. — Майка ми беше бременна с Кери. Останахме без средства. Тя трябваше да се бори за прехраната на своето семейство. В онези дни не беше лесно. Заплащането на жените беше твърде ниско в сравнение с техните колеги. Тогава тя реши да създаде, едва ли не от нищо, свой собствен бизнес.

— Значи такова е било началото на империята Клеърингтън?

— Да — кимна Стивън. — Било е неимоверно трудно, но накрая тя успя. Майка ми постоянно разширяваше дейността на компанията, а това поглъщаше все повече и повече от времето й. Децата останаха на втори план. Живеехме в огромна къща с басейн, за нас се грижеха прислужнички и гувернантки, а нея почти не виждахме!

— Разбирам всичко, Стивън — промълви Кит. — Горчивината, наслоена в детската душа, е породила твоите предразсъдъци.

— По дяволите, Кит! Нямам нищо против работещите съпруги, но искам децата ми да имат майка, която да се грижи за тях. Знаеш ли какво се случи на рождения ми ден? — продължи задъхан той. — Мама беше обещала да го празнуваме край басейна. Но закъсня, ужасно закъсня. Кери беше малка и се умори да я чака. Изобщо не разбрах кога си е облякла банския костюм… Решила да се изкъпе в басейна. О, ако тогава майка ми не беше закъсняла! Боже мой, защо не бях с Кери!

— Стивън, недей! Не се измъчвай! Ти си бил дете. Никой не е могъл да предположи какво ще се случи. Смъртта на Кери е нещастен случай. Не е виновен никой! — каза твърдо Кит.

— Знам, Кит, знам! Разбрах го едва сега. След толкова години за първи път говорих с мама за смъртта на Кери. Тя плака много, изплака си очите. Мисля, че това помогна и на двамата. Излекува раните, които все още кървяха в душите ни. Грешах, Кит. Затова дойдох да ти го кажа. Съзнавам, че моето натрапчиво желание жена ми да не работи е било заради децата — да не им се случи нещо лошо. Но това е глупаво. Все едно, не е възможно да си с тях всяка секунда. Нещастието с Кери можеше да стане, дори ако мама си беше вкъщи.

— Наистина ли мислиш така? — попита Кит, сякаш не вярваше, че чудото е станало. — А сега какво ще стане с нас?

Неочаквано Стивън се разсмя високо, от сърце. Изглеждаше спокоен. Нямаше и помен от мрачното му изражение.

— Моя малка кутсузлийке! Категорично мога да твърдя, че бракът с теб не би ми дал никакви гаранции за сигурност.

— Много смешно! — нацупи се Кит. — Защо увърташ и не отговаряш на въпроса ми? Какво ще стане с нас? — повтори тя, тръпнеща в очакване на отговора.

— Предлагам ти да се оженим. Ако искаш… — отвърна Стивън, като навиваше на пръста си кичурче от нейните коси.

— Ако искам!? — Кит пое дълбоко дъх. — Ужасен, невъзможен мъж! Какво си мислиш ти? Че през тези четиринадесет дни подсмърчах заради теб, за да се правя на интересна? Разбира се, че искам да се оженим!

— Чудесно! — Той потри ръце доволно. — В лабораторията е пълна каша. Тод не може да се справи с проклетите ти тарантули. Продуцентите се готвят да ни обесят, ако не им предадем навреме паяците. Има и някаква засечка с водните пистолети. Сигурен съм обаче, че няма да ти се опре… — Стивън замълча и я погледна усмихнат. — Искаш да се върнеш на работа, нали така?

Дали иска? Ах, идеше й да го убие, да го разкъса на парчета! Само че Стивън я целуна бързо и тя в миг забрави всички помисли за кървавото отмъщение.

— Ако го правиш, за да се върна на работа…

Нова продължителна целувка й отне възможността да продължи.

— Не ти ли отговорих на въпроса? — Кит кимна, сияеща от щастие.

— Стивън, не сме говорили за… — започна тя след малко.

— За децата, нали? — Той прокара нервно пръсти през косата си. — Кит, ще се старая с всички сили, но не мога да ти обещая, че няма да се тревожа… — Докосна лицето й, като се взираше напрегнато в очите й. — Знам, че правя грешка, като те питам, но това е по-силно от мен… Бъди откровена — ще бъдат ли за теб децата винаги на първо място или…

— Не, Стивън! — прекъсна го тя с твърд глас. — На първо място винаги ще бъдеш ти, а след това децата! Но знай, че ще им дам цялата обич, на която съм способна. В живота ми не би могло да има по-важно нещо от моето семейство!

— Кит, обичам те! Ако знаеш само колко много те обичам! — Той погледна към къщата. — Мисля, че трябва да кажем на родителите ти как стоят нещата…

— Не бързай толкова! Ще го научат, не се притеснявай! — Кит се усмихна и го изгледа предизвикателно. — Ако питаш мен, имаме по-важна работа преди това…

Застанали на прага, Кристъфър и Елизабет наблюдаваха усмихнати как двете фигури се сляха в една.