Дей Леклеър
Шанс за любовта (3)

Трета глава

— Подай отвертката! Не, не тази! Другата! — Кит подаде мълчаливо инструмента на Тод. Почервенялото му от яд лице я накара да се усмихне, но след миг застана пак сериозна. — По дяволите, Кит! Ти се водиш специалист по електрическите инсталации, а не аз. Защо не се качиш при мен?

— Ти пък си мъж, Тод. А това е мъжка работа… — уведоми го тя любезно.

— Я виж ти! И кога реши, че полът играе роля за професионалното умение?

— Когато ти реши, че трябва да пробиеш дупка в стената, за да гарантираш сигурността на господин Сейнт Клеър — отвърна тя самодоволно.

— Добре, щом е така! Само не се опитвай после да си приписваш някакви заслуги! Смятам, че шефът ще одобри идеята ми да изведем сигнална лампа извън лабораторията. Това ще накара хората да бъдат по-внимателни, когато вътре се правят опити… Пфу! Не мога да повярвам още, че не изхвърчахме от компанията заради оная бъркотия!

— И аз не мога да повярвам! — възкликна Кит.

— Защо не ми разкажеш по-подробно какво се случи в кабинета? Спомена ми, че просто си му обяснила какво точно е станало… — Той й подаде отвертката. — Смятам обаче, че си извъртяла някой номер на Ледника. Няма начин!

Кит трепна, когато колегата й произнесе прякора на Стивън.

— Знаеш ли, Тод, стигнах до заключението, че прякорът на шефа не е точен. Бих казала, че повече ще му подхожда, ако го наричахме Вулкан. Понякога е тъй измамно спокоен, а в следващия миг е готов да те залее с лава…

— Не може да бъде! — Тод се извъртя на стълбата и я изгледа с любопитство. — Я, я разкажи!

— Няма нищо за разказване… — промърмори тя, съзнавайки, че прекалено се е разприказвала. — За момента няма да ни уволнява. Това обаче съвсем не означава, че решението му е окончателно…

— Ще ми дешифрираш ли загадъчните си обяснения? — ехидно я попита Тод.

— Не!

— Пак си сгафила, нали така? — заключи той, докато слизаше по стълбата. — Случайно да има някаква връзка с десетината пожарни коли, които вчера се събраха пред сградата?

— По дяволите, Тод! Защо винаги предполагаш най-лошото? — извика Кит разпалено, макар да бе шокирана от точността на предположението му.

— Защото те познавам! — простичко отвърна той и я погледна със съчувствие. — Щом казваш обаче… — Взе някаква червена лампа и се покатери пак на стълбата. — Между впрочем, ще ми обясниш ли какво й се е случило на служебната ми карта? Ъглите по нея са повече, отколкото сме учили в училище… — Избилата по бузите на Кит червенина не убягна от погледа му. Очите му светнаха от любопитство. — Защо не ми разкажеш?

Тя не отговори веднага. Несъмнено някакво пакостливо дяволче си играеше със съдбата й. Май наистина трябваше да си потърси друга работа! Ала с нейния късмет това едва ли щеше да помогне… Кит се усмихна тъжно.

— Закопчалката на твоята карта се закачи за нещо и се наложи доста да си поиграя, докато я откача — обясни накрая тя.

— Закачи се значи… — повтори Тод, без да откъсва очи от зачервеното й лице. — Защо имам чувството, е от мозайката липсват някои части?

— Добре де, закачи се за една риза! Сега доволен ли си? Просто риза… — изръмжа сърдито Кит и едва се въздържа да не ритне стълбата. — Ядосах се ужасно!

— И горкичката ми карта го е отнесла! Много мило от твоя страна! Когато пожелаеш, можеш да отидеш до администрацията и да я смениш — предложи той глухо. — Все пак се изясни произходът на късчето коприна в закопчалката. — Тод завъртя последното винтче и продължи: — И аз да бях на твое място, щях да беснея, ако проклетата ми карта се закачеше за стодоларова риза… Ама какво ти става? — попита той, като се вгледа от върха на стълбата в моравото й лице. — Обикновено не го изживяваш толкова тежко. Освен ако… — Думите му увиснаха във въздуха и Тод едва не зяпна от неочакваното си прозрение. Ъгълчетата на устните му трепнаха насмешливо, макар че продължи със сериозен тон. — Знаеш ли, сладурче, никак не е лошо човек да може да си позволи такава скъпа риза, какво ще кажеш по въпроса?

— Нищо!

— Доста странно… Бих се заклел обаче, че късчето коприна е от мъжка риза.

Тя затвори очи. Внезапно в стаята се разнесе неистово кикотене, от което Тод едва не се задави.

— Че какво чак толкова смешно има? — озъби му с Кит.

Той буквално се тресеше от смях.

— Да можеше отнякъде да видиш физиономията си — рече на пресекулки Тод, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Едно последно уточнение, сладурче, преди да сложим точка на този тъй любопитен разговор. Вчера, когато влязох в банята да взема душ, открих надиплени до умивалника един-два дантелени атрибути, които според мен не спадат към мъжкото облекло. Случайно да имаш някаква представа чии са?

— О, не! — отчаяно изпъшка Кит. Бельото! Беше го забравила съвсем!

— Кит, най-откровено ти признавам, че въображението ми е твърде бедно да пресъздаде апокалиптичната картина — скъсани ризи, измачкани служебни карти и пожарни сирени… Но онова, което умът ми не побира, е как една жена ще хукне из сградата, облечена само с гащеризон!

— Тод, затваряй си човката! Щом толкова знаеш, оправяй си сам скапаната лампа. Аз изчезвам! — Тя му обърна гръб и тръгна по коридора.

— Кит, Кит! — извика след нея Тод. — Забрави да ми кажеш защо Сейнт Клеър не бил ледник, а вулкан…

 

 

Тод все още се въртеше около сигналната лампа, когато Стивън Сейнт Клеър цъфна пред лабораторията и огледа одобрително червената светлина. После се обърна към Кит. Младата жена почувства досадно неудобство от веселите пламъчета, които, както й се стори, блестяха в очите му.

— Находчиво, господин Темпълтън! — обади се накрая той. — Надявам се това изобретение да ни даде известен шанс за оцеляване от непредвидимите предизвикателства на госпожица Мелъри.

— Е, ако не друго, поне ще си запазите костюмите, господин Сейнт Клеър! — изкоментира злъчно Кит и в същия момент съжали за думите си.

Стивън насочи цялото си внимание към нея и тя усети, че се изпотява от смущение.

— Благодаря, че ми напомнихте, госпожице Мелъри! Точната равносметка на вчерашните злополуки излиза на два костюма и три ризи. Имате късмет, че отчитам само личните щети.

— Три ризи ли каза той? — прошепна Тод на ухото й. — Между тях случайно има ли и една небесносиня?

— Искахте нещо да добавите ли, господин Темпълтън? — Стивън го прониза с поглед. — Госпожица Мелъри може да се смята за късметлийка, че не изхвърча от компанията, дори само заради лабораторията. Онова, което стана вчера…

— Един момент! — рязко го прекъсна Тод и хвърли гневен поглед към посърналата Кит. — Нали ми каза, че си му обяснила всичко?

— Обясних му, Тод, млъквай! — измърмори под носа си Кит и побърза да го хване за ръката. — После ще обсъдим всичко…

— Няма после! — Той дръпна силно ръката си и умишлено застана пред нея, сякаш искаше да я зашити. — Тук има ужасно недоразумение, господин Сейнт Клеър! Аз съм виновен за експлозията и никой друг! Помислих, че ви е обяснила… Бях смесил предварително химикалите, а после, без да искам, разлях вода… Ако все пак сте решили, че трябва да накажете някого, изгонете мен!

— Искреното ви разкаяние е достойно за похвала, господин Темпълтън! — подхвана насмешливо Стивън. — Но то едва ли променя нещата. Госпожица Мелъри оглавява този отдел и носи отговорност за всичко, което става в него.

— Ще сгрешите много, ако я уволните! Тя е най-способният шеф, който отделът някога е имал! — разгорещено заяви Тод и се приближи плътно до Кит, сякаш се готвеше да я защити с тялото си.

— Тод, млъкни за бога! — тихо заповяда тя.

— Не, нямам никакво намерение да мълча! — Добродушното му изражение се беше изпарило. — Кит е истински гений, когато започне да измисля подобрения за вашите играчки, господин Сейнт Клеър — разпалено продължи той. — Знаете ли, че от три месеца насам нито една играчка не е излязла оттук без подобрение? Благодарение на нея!

— Прав сте, отчетите го потвърждават… — започна Сейнт Клеър, ала бе прекъснат от наежения защитник.

— Ако си бяхте направили труда да прегледате балансите, щяхте да се убедите, че печалбите от нейните изобретения са многократно по-големи от „щетите“, както вие ги наричате. Отделът за развитие на производството горещо приветства голяма част от нейните „щети“…

— Вашата преданост…

— Очевидно е необходима — прекъсна го бързо Тод. — Готов съм пръв да призная, че богатото въображение на Кит понякога създава известни неудобства. Но знаете ли, без него компанията не би могла за толкова кратко време да се превърне в една от водещите в отрасъла.

— Достатъчно, Темпълтън! Изслушахме блестящата ви пледоария. Госпожице Мелъри, ще ми обясните ли как го постигате?

— Кое как постигам? — попита Кит объркана.

— Всеки, който ви познава, ви защитава като лъв! Как става това? Да не им плащате случайно?

— Вие се шегувате!

— Е, може би се пошегувах… — Стивън повдигна безгрижно рамене. — Изглежда събуждате у хората покровителствени инстинкти…

— Наистина ли смятате, че съм се опитвала да подкупя Тод? Да ме защитава?! — Ръцете й се свиха в юмруци.

— Да го подкупвате ли? Признавам, че се пошегувах. Моля да ме извините, ако не съм бил разбран добре! Все пак си мисля, че господин Темпълтън би излъгал дори, за да ви защити. — Кит почервеня от гняв и понечи да каже нещо, но Стивън я изпревари и добави рязко: — Убеден съм, че този път не ме излъга, поемайки изцяло вината за вчерашния инцидент. Ако в бъдеще обаче се опита да ме излъже, може да е сигурен, че ще намеря начин да го разбера! — Сините му очи стрелнаха предупредително високия младеж. — Всъщност днес изобщо нямах намерение да влизам в спор с вас, госпожице. Моля, качете се в кабинета ми!

— Сега?! — прошепна тя и погледна уплашено Тод. Нима все пак шефът беше решил да я уволни? Усети, че краката й омекват.

— Ако това не ви затруднява много — нетърпеливо махна с ръка Сейнт Клеър.

— За два дни вече втори път съм тук — нервно измърмори Кит, когато влязоха в кабинета. С изненада установи, че от вчерашната катастрофа нямаше дори следа.

— Може да ви стане навик — подхвърли Стивън и сложи ръка на рамото й, за да я насочи към креслото.

Кит трепна, сякаш до кожата й се докосна нагорещено желязо. Притвори очи несъзнателно и си представи картината от вчерашния ден, когато лежаха на килима и тя се мъчеше да освободи закачената служебна карта. Почти физически усети твърдите мускули на едрото му тяло. Как й се щеше да ги докосне пак…

Кит премигна объркана и поклати глава. Май наистина откачаше! Стивън беше докоснал само рамото й с ръка, а тя започваше да халюцинира…

— Кит, добре ли сте?

— Мисля, че намразвам тази стая — засмя се тя пресилено. — Не мога да се отърся от усещането, че тук ме дебне някаква беда! Например вчера… — Кит прехапа нервно долната си устна. — Уволнението не ми се разминало, нали?

Стивън застана пред нея. Повдигна брадичката й с едната си ръка, а другата сложи на рамото й. Сянка на съчувствие като че ли омекоти суровите черти на лицето му.

— Не става въпрос за уволнение, Кит. Крайно време е обаче да изясним някои неща, които създават помежду ни напрежение…

Кит прекара език по сухите си устни. Днес за трети път той се обръщаше към нея по име.

— Май вчера не налучкахме най-подходящия тон… — подхвана колебливо тя.

— Може и така да се каже… — Очите на Стивън заблестяха насмешливо. — Не бих искал това да се повтори…

— Имате предвид злополучните инциденти, нали?

— Да — кимна той. — Не смятате ли, че трябва да направим нещо и по този въпрос? — Понечи да продължи, но рязко почукване на вратата го прекъсна. — Седнете, Кит. Сигурно е госпожица Добсън. Да видим дали с общите усилия на тримата ще изясним нещата.

— Намерих го! — обяви победоносно госпожица Добсън, когато застана на прага. — А разправят, че съм нямала чувство за ориентация. Кабинетът ти е точно там, където го оставих последния път! — Тя огледа разхвърляните папки по бюрото на Стивън и сърдито забеляза: — Не можеш ли да сложиш малко ред?

— Не се тревожете, всичко е наред! Седнете, ако обичате! — покани я Стивън и хвърли бърз поглед към Кит. — Тази сутрин госпожица Добсън ми донесе всички ваши документи — обясни той. — За съжаление, когато вчера разговаряхме, бях взел единствено… Ще бъда откровен! Бях прегледал само докладите за щетите, нанесени на фирмата от досегашните ви експерименти. Днес обаче се запознах подробно с цялата документация…

— И? — нервно го прекъсна Кит. Какви ги увърташе сега? Изглежда госпожица Добсън трябваше да изпълнява ролята на буфер, когато обявеше уволнението. Кит усети, че страните й пламват. А пък й разтягаше локуми за изглаждане на недоразуменията помежду им… — Господин Сейнт Клеър, кажете ми точно какво търсите и бих могла да ви помогна! — заяви тя рязко. Нямаше никакво намерение да се предаде без бой! — Ще ви спестя излишна загуба на време да се ровите за други мръсотии. Подскажете ми какво ви е необходимо и все нещо ще се уреди…

— Госпожице Мелъри! — Гласът му беше леден. — Противно на параноичните ви предположения, интересуват ме вашите препоръки, а не някакви интриги или клюки!

— Препоръчителните ми писма са безупречни!

— Нямах това предвид, разбира се…

— Защо не приключим набързо, без толкова увъртания? Уволнете ме…

— Не ме предизвиквайте! — повиши той глас. — Повярвайте, с най-голямо удоволствие бих ви уволнил! — Пое дълбоко дъх, като се мъчеше да преодолее раздразнението си. — Не можете ли поне пет минути да мълчите? — Лицето му почервеня, когато Кит пак понечи да му възрази. — Млък! — заповяда той вбесен. Щом се увери, че Кит се подчинява, премести поглед към дребната жена, която наблюдаваше с интерес разгорещения двубой. — Госпожице Добсън, ако не възразявате, ще ви задам няколко въпроса! Бих желал да изясним едно недоразумение, засягащо отдела на госпожица Мелъри.

— И в какво се състои недоразумението, Стивън? — весело попита възрастната жена и се разположи удобно на голямото кожено кресло.

— Ако паметта не ме лъже, вие ме уведомихте, че сте назначили мъж на този пост…

Госпожица Добсън премигна и с пъргави движения оправи посребрените къдрици на челото си.

— О, да! — кимна енергично тя. — Младежът, който се представи на събеседването, беше толкова мил и интелигентен. Веднага реших, че няма да намерим по-подходящ кандидат!

— И как се казваше той? — попита Стивън.

— Малкълм… Матю… — Госпожица Добсън беше смръщила чело от напрежение. — Мелоу… Кърт Мелъри — обяви накрая тя и се усмихна доволна, че си е спомнила името. — Така ми се струва…

— Кит Мелъри, госпожице Добсън… Не беше ли това името на кандидата? — намеси се Кит и погледна предизвикателно към Стивън. Какво си въобразяваше той? Че тя ще легне върху релсите и най-смирено ще чака влакът да мине отгоре й?

— Знаеш ли, скъпа, май си права… Точно така, Стивън! Младежът се казваше Кит Мелъри. Очарователно момче!

Кит едва не се изхили. Започваше да става интересно. Наблюдаваше развеселена усилието, с което Стивън се мъчеше да прикрие раздразнението си от нелепите обяснения на възрастната жена. Реши отново да се намеси, за да предотврати избухването му.

— Госпожице Добсън, аз съм Кит Мелъри — каза тя любезно.

— Но, разбира се! Прекрасно, очарователно момиче! Боже мой! — Хвърли бърз поглед към двамата и попита развълнувано: — Да не би да съм сгрешила нещо?

— О, не, нищо съществено! — процеди Стивън. — И все пак — кого смятахте да назначите?

Изведнъж добродушната разсеяна старица се преобрази. Със скоростта на компютър започна да изрежда биографични данни, дипломи и професионални качества, съответстващи на изискванията за поста завеждащ отдела по проучвания и изпитания в компанията.

— Ето кого смятах да назнача на този пост, скъпи Стивън! — заключи госпожица Добсън. Обърна се към Кит и съвсем открито й намигна. — Ако паметта не ми изневерява, току-що съобщих данните от твоето служебно досие. Нали така, моето момиче? — попита тя невинно.

— Да — потвърди развеселена Кит и погледна объркания Стивън. — Това са моите препоръчителни писма, господин Сейнт Клеър!

— Ох, слава богу! — въздъхна с облекчение госпожица Добсън. — Очарователна девойка, не си ли съгласен с мене, Стивън? Истинско съкровище за компанията! — Странният звук, който шефът й издаде, трябваше да означава съгласие, макар че Кит не беше абсолютно сигурна в това. Очевидно госпожица Добсън го беше възприела по същия начин, защото скочи на крака и рече: — Ако нямаш нищо друго, аз си тръгвам! — Запъти се към вратата, но Кит я изпревари и я отвори. — О, Кит, благодаря ти! Нямаше нужда! Каква възпитана девойка! Стивън, честно ще ти кажа, в наши дни е рядкост да срещнеш такава перла!

— Защо, по дяволите, имам чувството, че току-що бях в епицентъра на ураган? — изръмжа Стивън, когато вратата хлопна зад гърба на госпожица Добсън.

— А пък аз след всяка наша среща имам усещането, всичко се обръща с главата надолу — измърмори Кит.

— Тя е нещо невероятно! — засмя се Стивън и поклати глава. — Но както винаги, е права в едно…

— В какво е права?

— Че е назначила най-подходящия човек на този пост! — Кит не можеше да повярва на ушите си. — Да, снощи прегледах документацията за всички нововъведения, направени в компанията, откакто постъпихте. Тод е абсолютно прав. Необяснимо как дори грешките се превръщат в печеливши идеи… — Сериозен, Стивън я гледаше право в очите. — Кит, искам да се извиня за всички недоразумения. Изобщо не съм смятал да ви уволнявам, когато слязох в лабораторията. Исках просто да поговорим за работата…

— Междувременно Тод спретна малък скандал…

— Този младеж е готов да се бие до смърт! — Безгрижният му тон все пак не прикри вниманието, с което я наблюдаваше.

— О, няма нищо лично! Нали знаете, човек инстинктивно изпитва състрадание към онеправданите…

— Сигурна ли сте?

— В какво? — намръщи се тя. Стори й се, че неусетно бе изгубила нишката на разговора. — Дали съм сигурна, че Тод е кавалер?

— Че няма нищо лично?

Кит замръзна. Сега пък накъде биеше този човек? Не, не бе възможно да подпитва дали тя… Дали Тод… Че двамата…

— Май не разбрах въпроса ви…

— Тод призна, че вчера експлозията е станала по негова вина — обясни Стивън и повдигна леко русата си вежда. — Навярно е така. Ако вместо да гледа работата си, той е мислил за…

— Как смеете! — скочи Кит, готова да му издере очите. — Значи ви трябва нова изкупителна жертва, след като се убедихте, че не съм безмозъчна идиотка, за каквато ме мислехте? Е, добре! Тод не е такъв!

— Естествено, във вашата защита няма нищо лично, нали? — Сарказмът на Стивън беше повече от очевиден. Кит сметна, че най-добре ще бъде да възприеме същия тон.

— Опазил ме Господ да се заглеждам по колеги! Ако вие обаче смятате, че останете ли сам с една жена, непременно трябва да започнете да я сваляте, то знайте, че…

— Доколкото си спомням, госпожице, вчера в този кабинет вие ме свалихте на земята. Винаги ли сте толкова енергична, когато решите да сложите някой мъж в хоризонтално положение?

— О-о! Та аз се спънах и паднах върху вас! — Стивън повдигна скептично вежди. Кит усети, че й е невъзможно да сдържи гнева си. — Чуйте, господине! Мръсните ви намеци не ме интересуват! Не съм имала намерение да ви свалям нито в хоризонтално, нито във вертикално, нито в диагонално положение! Нямаше да го направя, дори ако се бяхте появили чисто гол пред мен, покрит със злато четиринадесет карата!

— Страхотна идея…

— И искам още да ви кажа, че не спя с Тод!

В стаята на секретарката нещо падна шумно на земята, после се разнесе енергичното тракане на пишеща машинка.

— Доволен съм, че тъй охотно споделяш с всеки срещнат личните си преживявания — рече Стивън, усмихнат до ушите. — Надявам се това да сложи точка на някои гадни клюкички, които се шушукат в компанията…

— Вие… Вие…

— Млъкни, Кит! Започна да пелтечиш… — Стивън се приближи до нея, хвана я за раменете и я целуна. За миг Кит се вцепени. После се дръпна рязко и притисна длан до устните си.

— Защо… Защо го направихте?

— Просто не можах да устоя! Хормони… — обясни той с насмешлива откровеност. — Нали знаеш, мъж и жена — сами в стаята… — Приближи съвсем до нея. Дъхът му сякаш изгаряше лицето й. — Някаква неудържима сила ме накара… — прошепна Стивън на ухото й.

Тя почувства странни тръпки в слабините, които като мравки плъзнаха по цялото й тяло. Пръстите му нежно галеха меката й кожа. Усещаше силата на здравите бедра, притиснати до нейните. Знаеше, че трябва да се дръпне или поне да протестира… Но не можеше, не искаше… Отпусна се свободно в прегръдката му, сякаш цял живот я беше чакала.

— Моля те… Аз… — дрезгаво прошепна Кит, останала без дъх. Ръцете й сами потърсиха мускулестите гърди, после сграбчиха широките му рамене. Отметнала назад глава, тя впи огромните си, блестящи очи в неговите. — Умолявам те! Недей…

Не беше възможно човек да устои на подкупващия й чар. А и Стивън съвсем не смяташе да се държи като ученичка. Целувката му преди малко бе спонтанна, ала сега съвсем съзнателно привлече Кит към себе си. Бавно, много бавно, приближи устни до нейните и ги докосна с леки, милващи движения. Кит усещаше как в тялото му се разгаря страст. Целуваше я все по-настойчиво, възбуждащо и пламенно.

Нетърпеливите му пръсти потърсиха копчетата на блузката й и бързо се справиха с тях. Кит потрепери, като че ли я разтърси ток, когато ръката му докосна твърдата й гръд. Устните му се плъзнаха по шията й, целунаха заобленото рамо и като перце погалиха сатенената кожа на гърдите.

Сърцето й биеше до пръсване от възбуда. Притисна се до Стивън и едничката й мисъл в този миг беше опияняващите му милувки да не спират. Не чу изобщо почукването на вратата. Когато той нежно я отблъсна, тя впери в него смаяни, горящи от желание, очи.

— Какво… — заекна объркана.

— Някой чука на вратата…

Бавно, с огромна неохота, Кит потисна дивия копнеж, завладял тялото й.

— Надявам се, че не е майка ти…

На вратата отново се почука.

— Момент! — извика нетърпеливо Стивън. — По дяволите, не можеш ли поне за миг да постоиш мирно — измърмори той, докато се мъчеше да закопчае блузката.

Кит се подчини, макар че краката й се подкосяваха, когато ръката му докосваше гърдите й. Господи, какво й ставаше?! Дори не направи опит да се противопостави на дръзкото му и безцеремонно поведение! Достатъчно беше Стивън да се допре до нея, за да се подчини тя напълно на желанието… Това й се случваше за първи път…

Той я огледа изпитателно и тръгна към вратата.

— Стивън, да не преча? Не бих желала да прекъсвам работата ти! — разнесе се любезен глас.

— О, не! Влизай, Лидия! — покани той младата жена, която стоеше нерешително на прага. — Да ти представя Кит Мелъри. Кит, това е Лидия.

— Стивън, налага се да поговорим! Не търпи отлагане! Моля да ни извините! — Лидия погледна бегло Кит, хвана Стивън за ръката и го отведе в дъното на стаята.

— Дявол да го вземе! Обясни най-сетне какво е станало!

— Трябва да се направи нещо! — прошепна възбудено младата жена. — Майка ти постоянно се бърка в плановете ни и проваля всичко! Не ме оставя дори сама да избера смокинга, да не говорим за булчинската ми рокля! Ами цветята? Веднага промени реда, който бях определила!

— Лидия, сигурен съм, че ако поприказваш с нея…

— Не! Изобщо няма да ме изслуша! Стивън, умолявам те! Трябва да направиш нещо! — Лидия го хвана нежно за ръката. На средния й пръст блестеше огромен диамант.