Дей Леклеър
Семейният призрак (9)

Осма глава

Зак пристъпи в трапезарията.

— Мадам Зуфало, колко неприятна изненада.

— Професор Кингстън, какво нещастие да ви срещна отново. Бюла, съжалявам. Трябва да вървя. Желая ви успех с Франсиска. Обадете ми се, когато престанете да общувате с такива несимпатични господа.

Мадам бързо си събра нещата и хлопна външната врата.

— Боже мой, напоследък хората влизат, излизат толкова бързо — измърмори Нана.

Рейчъл светна лампата.

— Къде е Ана? Защо не е при теб?

— Когато пристигна Мадам, я пуснах.

— А защо дойде тази Зуфало?

— Отказвам да отговарям на въпроси, на които знаеш отговора — смръщи нос баба й.

— Но, Нана…

— Тревожехме се за вас, Бюла. — Зак успокоително сложи ръка на рамото на момичето.

— Нямаше нужда. Мога сама да се грижа за себе си.

— Това звучи успокояващо. — Зак внимателно подбираше думите си. — Опасявах се, че плащате на госпожата за нейните услуги. Надявам се, не е така?

За голяма изненада на Рейчъл бузите на възрастната дама се зачервяха. Тя смутено започна да рови за носна кърпичка.

— Вие сте безочлив млад човек и отказвам да говоря.

— О, Нана, никога не си ми казвала, че й даваш пари. Мислех, че сте приятелки — прошепна Рейчъл.

— Ние сме… бяхме. Освен това, не й давах много. Само колкото да компенсирам идването й до тук.

— И откъде вземаше парите?

Баба й нервно чупеше пръсти.

— От сметката за домакинството.

— С това плащаме храната и дрехите!

— Реших, че мога да мина и без нова рокля, а също така да се храня два пъти на ден. Заслужава си. Мадам щеше да се свърже с Франсиска и да разберем как да използваме медальона. Не разбирам, Рейчъл, за мен и за майка ти той работеше без никаква трудност. С теб като че ли не е така.

— Мадам Зуфало е шарлатанка — обади се Зак. — Злоупотребява с вашата уязвимост. Тя може да се свърже с Франсиска толкова, колкото и аз.

— Мадам ме предупреди, че ще кажете точно това — възкликна Нана.

Зак се ядоса.

— Мълчах доста дълго. Отнасях се с хумор към вас с Рейчъл, защото разбирах, че действително вярвате в призрака, а не сте вътре в играта на тази дама. Но нещата отидоха много далече. Ще трябва да спрете тези глупости, преди да стане късно.

— За какво говориш? Какви глупости? — Рейчъл се мъчеше да се освободи от ръката му.

— Говоря за връзките с несъществуващи духове и очакванията един медальон да реши проблемите ви. Това е чиста фантазия, приятен сън, но не реалност.

— Ти нищо не разбираш! Ще видиш, че Франсиска ще…

— Достатъчно, Рейчъл. — Той посочи един стол до Нана. — Седни там и двете ме слушайте. Ще ви разкажа една история.

Рейчъл се намръщи.

— Не мисля, че ще ни хареса.

— Не, няма. Но аз искам да я чуете. — Зак започна тихо: — Преди години живяла една нещастна и отчаяна жена. Казвала се Мари.

— Много хубаво име — обади се Нана.

— Благодаря. Мари имала дъщеря, Аманда, която родила извънбрачно дете. Макар че Мари не одобрявала това, тя приела дъщеря си и нейния син в дома си и се грижела за тях всеотдайно. Няколко години по-късно Аманда загинала. Скоро след смъртта й приятелите на Мари започнали да шушукат за инцидента. Казвали, че това не е случайност, а дъщеря й нарочно се е хвърлила под колата.

— Глупости! — ядоса се Нана. — Трябвало е да им затвори устата!

Зак едва-едва се усмихна.

— Да, ако Мари е била толкова уверена, колкото сте вие. Но тя се обърнала към медиум. Един такъв, много подобен на Мадам Зуфало. Искала да разбере истината. Спиритистът й обещавал, че ще се свърже с Аманда и ще я попита дали се е самоубила.

— И какво й казала мъртвата?

— Нима не разбирате, Нана? Нищо не й е казала. Мъртвите не говорят. Медиумът убеждавал жената, че контактът не е лесна работа. Вземал пари от нея. Много години подред я ограбвал. Мари работела на две места. Продала бижутата си.

— Какво станало после?

— Зимата, когато внукът й станал на петнайсет години, Мари се разболяла от пневмония. Нямали пари за лекарства, а гордостта й не позволила да искат помощи от държавата. Без осигуровка, без болница, без лекарства тя починала.

— Мари е твоята баба, нали? — едва чуто попита Рейчъл.

— Да — продължи Зак. — Мари беше моята баба. Видях как този мошеник я разори. Едва я бях погребал и той отново почука на вратата ми, за да ми предлага да се свърже с баба ми. — Той сви юмруци. — Изхвърлих го и се заклех… Заклех се, че ще намеря начин да изобличавам всички тези шарлатани!

Нана мачкаше кърпичката си.

— Но вие не мислите, че Мадам Зуфало е като тях.

— Не мисля, знам, че е такава. Тя беше една от първите, които разобличих. Една моя съседка смяташе, че домът й е обитаван от духове. Извикала Мадам и госпожата се съгласила да ги отпрати срещу солидна сума. Съседката не разполагаше с толкова много пари и ме помоли за заем.

— И ти разобличи духовете?

— Нямаше никакви духове. Никога няма такива неща. Открих, че шумовете в къщата идват от алуминиевите вентилационни тръби. През нощта металът изстива и се свива, а през деня, когато се нагрява, при разширението се чува силно пукане. При всички мои изследвания, никога не съм регистрирал призрак. Съжалявам.

— Но Мадам може да накара масата да се движи — упорито настоя старата дама. — Тя се свързва с духове, които й помагат. Сама съм го виждала. Дори снощи го направи.

Зак огледа масата.

— Срещу вас ли седеше? — Нана кимна и той зае мястото на Мадам Зуфало, сложи на масата ръцете си с разперени пръсти. — О-о-о…

Масата се повдигна.

— Боже милостиви, как го направи? — извикаха двете жени.

— Натискам с ръцете си и леко придърпвам масата към себе си. Краката от вашата страна се повдигат. Ако пъхна обувката си под крака на масата от моята страна, тя ще затанцува.

— Значи всичко, което Мадам е правила, е било лъжа? — Старата жена силно пребледня.

— Да, Бюла. Истината е, че тази жена е измамница. От това изкарва пари. Злоупотребява с нещастни хора, които са в затруднено положение, които търсят отговор на важни въпроси и които са готови… да платят, само и само да получат отговор.

Нана гордо вирна брадичка, но устните й трепереха.

— Ще се оттегля, ако нямате нищо против. Рейчъл, ще ми помогнеш ли?

— Да, разбира се. — Погледна към Зак. Нямаше намерение да ги нарани, но беше го направил. — Мисля, че е по-добре да си вървиш.

— Съжалявам. Съжалявам повече, отколкото можете да си представите. Ще се чуем утре. — Той се отправи към вратата.

Рейчъл стисна медальона. Вярата й беше понесла удар. Мъчеше се да изкаже най-подходящото желание.

— Моля те, Франсиска. Докажи, че не е прав — прошепна момичето.

 

 

Кърт влезе в хотелската стая и хвърли ключовете си на масичката.

— Не изглеждаш весел. Какво се е случило? Пак ли се спречкахте с Ейвъри?

Зак взе ръкописа на Рейчъл и го хвърли до ключовете. Уморено прокара ръка по врата си.

— Чете ли го? Може ли да се продаде?

— Направо ли да отговоря или да го поукрася?

— Давай направо.

— Може би има едно или две изречения, които могат да останат, но това е всичко.

Кърт седна срещу Зак.

— Някой добър редактор би могъл да помогне.

— Редакторът по-скоро ще си направи харакири. Ето, прочети тук.

Кърт взе страницата и подсвирна.

— За половината от тези прилагателни не съм и чувал.

— Издателят й би трябвало да бъде разстрелян. Той я уверява, че книгата й ще се продаде. И тя разчита на това.

— Басирам се, че му е платено за четенето.

— Не разбирам. — Зак гледаше втренчено асистента си. — Момичето работи за вестник. Кой би помислил, че тя не може да пише даже и за…

Кърт се намръщи.

— Тази история не свърши, както очаквахме.

— По дяволите, Кърт! Рейчъл вярва от сърце и душа в своя призрак. Това личи от всяка, макар и лошо написана, страница в този ръкопис!

— Мислехме я за алчна измамница, която иска да си напълни джобовете, а тя не е… Какво ще правим сега?

— Нямаме избор — стисна устни Зак. — Ще продължим играта.

 

 

Следващите няколко седмици бяха най-мъчителните в целия живот на Рейчъл. Безпомощно наблюдаваше как Зак и Кърт с яростна безпощадност се опитваха да намерят рационално обяснение на всички необичайни явления в ранчото. Проверяваха по няколко пъти, обсъждаха, дискутираха, потърсиха независими експерти. Рейчъл отправяше молба след молба към медальона си без никакъв резултат.

А любовта й към Зак растеше. Успя да се убеди в неговата почтеност и отговорност към работата. Напразно се мъчеше да задържи отношенията им на професионално равнище. Зак като че ли не й обръщаше внимание. Като капак на всичко, Франсиска повече не се обади. Това е знак, отчаяно си мислеше момичето. Наказание за съмнението й. Съмнение, което по един коварен начин започваше да се прокрадва в душата й.

— Стига, Рейчъл — каза й Зак една сутрин. — Виждала ли си се напоследък?

— Направих го дори тази сутрин, докато се решех — рече тя с намръщена физиономия.

— Когато пристигнах тук беше загоряла от слънцето, пълна с енергия, жизнена. Сега изглеждаш пребледняла и изтощена. Почини си няколко дни, иди на плаж, прочети някоя книга. Махни се от ранчото за няколко дни.

Очите й уплашено се разшириха.

— Не! Ами ако Франсиска се появи!

— Вече три седмици няма и следа от нея. Нищо няма да се случи за няколко дни.

— Ще дойде, знам, че ще дойде!

— Рейчъл!

— След два дни ще има сватба, която не искам да изпусна. Мислех си, не можем ли да прекараме на открито нощта преди венчавката. Тогава винаги се случват разни неща — камбаните бият, светлини проблясват. Познавам се с булката и… мисля, че Франсиска ще благослови тази двойка.

— Значи искаш да лагеруваме навън?

— Да, моля те, Зак! — Тя умолително се облегна на него. — Може да нямаме друг шанс.

— Права си, не мога да остана още дълго. Скоро започвам работа. Трябва да подготвя курса си. Помниш, че крайният срок беше Хелоуин?

Тя потрепери. Вдигна се на пръсти и нежно го целуна.

— Рейчъл, не искам да те наранявам.

— Знам, че нямаш избор, имаш своята работа — облегна глава на гърдите му тя.

Той не отговори, само силно я притисна към себе си.

 

 

Зак стоеше насред гробището сред купчина багаж.

— Какво е това?

— Екипировка за къмпинг. Една приятелка ми го даде назаем. Бети искаше да ни услужи с всичко, от което имаме нужда. — Рейчъл безпомощно гледаше огромния товар.

— Палатка, спален чувал, одеяла. За какво са ни одеяла, като е толкова топло?

— През нощта става студено.

— Щом казваш… Походна печка, лампа, мрежа против комари. Боже мили, и това ли?

— Бети май е прекалила…

— Явно няма и да гладуваме. — Той вдигна чанта, пълна с консерви. — Бас държа, че приятелката ти е била скаут.

— И двете бяхме. Въпреки, че тя беше по-добра от мен — призна си честно.

— Аха, кибрит, покривало за земя, още завивки, чук… Какво е това? Указания „Как да устроим лагер“.

— Слава богу. — Рейчъл грабна листа от ръката му. — Да започваме. Кое е първо?

Стиснала здраво указанията на Бети, Рейчъл помогна да построят лагера в един ъгъл с чудесен изглед към гроба на Франсиска и ранчото. След половин час бяха готови. Седнаха един до друг и се загледаха в залеза. По едно време Зак се обърна към нея.

— Трябва да поговорим. — Притегли я към себе си, като отмахна къдриците от очите й. — Какво ще правиш, ако разоблича Франсиска?

— Няма да я разобличиш! Ще видиш, че…

— Моля те, спри! — рязко я прекъсна той. — Кажи ми какво ще стане с вас, ако го направя?

— Нана може да изгуби къщата — отвърна му неохотно.

— Може или ще…?

— Ще я изгуби — прошепна момичето. После бързо поде: — Но Франсиска ще се появи, ще си продам книгата и ще платя сметките!

След известно напрегнато мълчание той каза:

— Дано да си права… Но дори и да ти дам някакъв шанс относно призрака, това не гарантира успеха на книгата ти.

— Но редакторът ми каза…

Зак я погледна строго.

— Имаш ли писмено предложение от издателството?

— Не, но…

— Тогава не можеш да разчиташ на продажба… Трябва да си наясно с фактите, Рейчъл.

Тя го погледна насълзена.

— Кои факти? За това, че трябва да продам медальона? Нана никога няма да се съгласи… Не, Зак, не искам да слушам нищо повече. — Извърна се на една страна и по детски изтри очи. — Виж невероятните цветове на небето. Забеляза ли кълбата горещ въздух? През цялото време ги наблюдавам.

Зак пъхна един спален чувал зад гърбовете им и я притегли към себе си.

— Може би един ден ще полетим като тях.

— Може би… Какво стана с теб след смъртта на Мари?

— Взеха ме под опека…

— Извинявай!

— О, не, това беше най-добре за мен. Хората, у които израснах, бяха сърдечни и щедри. Върнаха ме обратно в училище… Аз бях напуснал и работех, защото не можехме да се издържаме. Мари даваше всичките си пари на онзи шарлатанин. Моите настойници ми намериха частни учители. Бях много добър по математика и физика. Сега използвам способностите си да разобличавам измамниците. Може да се каже, че това е мисията ми в живота.

Стомахът й се сви.

— Как избирате вашите обекти?

— Обикновено се заемам с онези, които печелят пари от измамите си, като например тази Мадам Зуфало.

— А защо избрахте мен? — Рейчъл искаше да разбере какво ужасно нещо е извършила, та към нея са се отнесли като към безскрупулна мошеничка.

Той се засмя.

— Избрах те заради тази проклета книга… Ако историята не беше трагична, всичко щеше да бъде много смешно.

Тя го гледаше объркано.

— Защо трагична?

— Сега разбрах защо си я написала. Кажи ми нещо за твоя медальон. Искам да знам как действа той. Трябва да вярваш и да изказваш желанията си, така ли?

Рейчъл се усмихна.

— По-точно казано, трябва да имам вяра и да си пожелая онова, което е най-скъпо за сърцето ми. Мислиш, че е лесно, но не е така. Може би, защото… — Тя спря, колебаеше се да приеме това, което проблесна в ума й.

— Защото какво?

— Вероятно, защото мисля за пари. — Погледна го с нещастно изражение. — Чувствам, че според Франсиска това е непростимо. Ти какво мислиш?

— Парите ли са най-съкровеното ти желание? — Зак я гледаше усмихнат.

— Не, не точно. Да се грижа за Нана е най-важното за мен.

И любовта ми към теб, помисли си момичето. Това беше истината, която не искаше да признае пред себе си до този момент. Ами Нана? Ако най-много от всичко иска Зак да я обича, какво ще стане с баба й и неплатените сметки? Тя се отдръпна малко от него.

— Какво има?

— Аз… Аз не съм мислила за най-съкровеното си желание — призна объркано.

— Няма проблем. Измисли го тогава. — Той я прегърна през раменете.

И да избере Зак пред Нана? Не, трябва да избере нея първа. Всичко се обърка в главата й. Зак я целуна.

— Късно е. Ще хапнем нещо и ще лягаме. Жалко, че Бети ни е оставила два спални чувала — весело я подразни той. — Чудя се какво да правя с теб. Ти си прекалено добра, за да си истинска.

— Не, ако човек вярва в доброто — поклати глава Рейчъл.

Горчива усмивка се появи на устните му.

— Отдавна съм я изгубил.

— Мога да ти помогна отново да я откриеш.

— А ако не успееш?

Тя се сгуши в него.

— Ще ти дам от моята. Аз имам за двама.

— Опитай.

Зак я задържа в прегръдките си, като непрекъснато я целуваше. Тя се притисна към него и пожела с цялото си сърце мечтите й да се сбъднат — да има вечна пролет, да живеят в радост и любов, Зак да я обича и да свърже съдбата си с нейната. Позволи си да повярва, че сънищата се сбъдват.