Дей Леклеър
Семейният призрак (11)

Десета глава

На следния ден в десет и пет Рейчъл се промъкваше сред тълпата журналисти и телевизионни репортери, изпълнили докрай двора на ранчото. Пресконференцията още не беше започнала.

— А, ето, че се появи и ти — чу нисък плътен глас зад гърба си.

Рейчъл изпъшка. Само това й липсваше — нахаканата Оупъл, нейната съперница репортерка, която си пъхаше носа навсякъде.

— Здравей, Оупъл. Да си чула нещо интересно напоследък?

— Някои глупости. Но най-интересната новина е тази, че си дошла да направиш репортаж за провала на професор Кингстън. Чудесен завършек на цикъла ти статии.

— Как научи всичко това?

— В последния момент, благодарение на някои източници. — Тя записа нещо в тефтерчето си. — Това първо.

— Не разбирам…

— В този бранш човек много бързо губи розовите си представи за живота, скъпа. Вече свикнах с подли политици, с отвратителни по своята жестокост престъпления, с липса на социална защита и удари под пояса от всякакво естество. Истинско удоволствие е да направи човек репортаж за една хубава, честна история. Нещо, което връща вярата ти и за минута те кара да допуснеш, че чудеса наистина се случват на тази земя.

Рейчъл я гледаше поразена. О, господи, каква промяна! И всичко това благодарение на едно малко магнитче в джоба и една кесия с прах от прахосмукачка. Всичко бе лъжа и измама.

— Извини ме, трябва да говоря с… — рече тя е се запровира през тълпата към подиума.

Микрофоните предупредително изпращяха и Зак се появи на платформата.

— Благодаря на всички за проявения интерес — извика професор Кингстън и гласът му отекна в каменните стени на двора. — Преди известно време пристигнах тук, за да изследвам явления, приписвани на призрак, обитаващ това ранчо. Очаквах да намеря научно обяснение на някои странни случки тук.

— Моля, моля ви, трябва да стигна дотам! — мъчеше се да си пробие път с лакти Рейчъл между телата, но много малко от хора се трогваха и отстъпваха.

— Докарах тук съвършена апаратура, направлявана успешно от моя асистент Кърт Морис.

Рейчъл вече виждаше площадката. Пред нея стоеше само един широкоплещест оператор с камера на рамо. Тя го потупа.

— Извинете, трябва да се кача ей там.

— Хич не си го мислете, госпожице! Оттук имам много добър ъгъл и не мръдвам.

Тя събра целия си запас от енергия и стовари юмрук в гърба му. Ала той отскочи, без онзи да забележи дори. Дебелокож носорог!

— За моя голяма изненада получих противоречиви данни, които не съм в състояние да обясня научно.

— О, не, не, не… — отчаяно изхлипа Рейчъл. — Не казвай това!

— Престанете, луда госпожице! Пречите на снимките!

— Имам неопровержимо доказателство, че нещо… — Професорът се засмя. — … и аз не мога да определя какво, извади от строя моята апаратура по начин, който нито аз, нито моят експерт по електроника, нито половин дузина професионалисти можаха да обяснят.

Рейчъл увисна на ръката на мъжа пред себе си.

— Имаш работа с отчаяна жена, глупако, и ако не се преместиш, ще бутна камерата ти. Разбра ли ме?

Мъжът намести камерата на другото си рамо, без да й обръща внимание. Вбесена, тя настъпи с все сила крака му и докато той охкаше, успя да се промъкне през малкото пространство, което се отвори. След миг се озова пред платформата. Зак продължаваше:

— Има няколко интересни явления, които не могат да бъдат обяснени от науката.

— Зак, трябва да ти кажа нещо — тихо се обади Рейчъл.

Той се поколеба за миг, после топло й се усмихна.

— Извинете ме за момент. — Помогна й да се провре под предпазния кордон и й прошепна в ухото: — Радвам се, че дойде.

— Извинявай, не исках да те злепоставям. — Ръцете й трепереха и едва сдържаше сълзите си.

Той погледна към публиката.

— Ако случайно не си забелязала, искам да ти обърна внимание, че точно сега не е време за интимни разговори. Нека поговорим след пресконференцията.

— Не, сега трябва да говорим. Знаеш ли, исках да повярваш, исках да вярваш в…

— Повярвах. Ти ми помогна да повярвам… Нека сега…

— Не, извърших нещо крайно погрешно. Направих го, за да спася Нана и нашата къща от кредиторите. Знам, че това не е извинение. Надявам се, един ден да ми простиш.

— Какво? За какво говориш…

— Мен, а не призрака регистрира апаратурата ти!

— Рейчъл, ти не знаеш какво говориш. По-точно, аз не зная за какво говориш.

Зак направи крачка към нея. Някакъв импулс я тласна напред и тя грабна микрофона. Без да мисли повече, извика към публиката:

— Искам да направя изявление. Относно експериментите на професор Кингстън. Той не знае, че в действителност е разобличил духа на Франсиска.

— Чакай! Не разбираш…

— Разбирам! — обърна се към него тя. — През цялото време, докато бяхме заедно, ти говореше за истина, обективност и честност. Но аз не те послушах. Исках да продам глупавата си книга! Облакът не е Франсиска, а прах от кесията на прахосмукачката, която изпусках.

— Знаех си, че техниката няма да издържи — мърмореше Кърт някъде отстрани. — Процесорът направо изгоря. Всички данни в паметта са изтрити…

— Тихо, Морис! — едновременно извикаха Зак и Рейчъл.

Тя отново се обърна към публиката:

— Грешката не е на професора. Трябваше да му разкрия какво направих. Исках Франсиска наистина да съществува, исках той да повярва в нея, както аз вярвах… — Рейчъл се задушаваше. — Точно така, както вярвах. Няма никакъв призрак! Сигурно и никога не е имало. Митът за Франсиска Ариста, следователно, е развенчан!

Без да поглежда към него, тя скочи от сцената и си запробива път към изхода. В ушите й репортерите крещяха някакви въпроси, но Рейчъл не ги чуваше. Беше се отървала от ужасното чувство за вина, но на негово място в сърцето си почувства само болка — дълбока и силна.

Стигнала вече входната арка на ранчото, тя се обърна и погледна назад. Зак говореше нещо в микрофона, като се мъчеше да привлече отново вниманието на журналистите. За миг погледите им се срещнаха. Не успя да види ярост в очите му, но знаеше, че е дълбоко разочарован и ядосан. Беше я предупредил да не се опитва да го мами.

Сега никога не би обикнал една измамница.

 

 

Рано на другата сутрин Рейчъл стоеше пред магазина на господин Сантос. В едната си ръка държеше медальона, в другата — писмо от издателя. „Връщам ви ръкописа. Няма интерес към него“ — гласеше то. Отговорът не я учуди. Човек би трябвало да вярва в нещо, за да може да се удивлява. А тя вече не вярваше в нищо. Пое въздух и влезе вътре.

— Господин Сантос?

Той се появи веднага на вратата откъм вътрешния салон.

— Рейчъл, скъпо дете! Очаквах те. Ела да пием чай. Имам лавандула с лек дъх на върбинка. Чудесен е за твоето състояние.

— Моето състояние? Какво състояние… — Тя го последва, без ни най-малко да се учуди, че старецът я е очаквал.

— Депресия. Меланхолия… — Господин Сантос я погледна над телените рамки на очилата си. — И голяма доза любовна мъка, ако не се лъжа. Седни.

Тя въздъхна. Е, може би все още може да се удивлява. Поне господин Сантос винаги е успявал да я изненада.

— Не грешите относно състоянието ми. Макар да не съм дошла затова.

Той сипа чая.

— Не?!

— Дойдох, за да продам медальона.

— Реши ли се? — Възрастният антиквар остави чашката си на масата и поглади бялата си брадичка.

— Да, нямам избор.

— Човек винаги има избор, моето момиче!

— Избрах да го продам.

— Престанала си да вярваш в чудеса? Вече не мислиш, че могат да се случват, така ли?

Не бе в състояние да му отвърне, само леко кимна.

— Още една светлинка угасна — тъжно рече господин Сантос. — До преди малко таих надеждата, че ще светне още една, а не и тази да угасне.

— Господин Сантос, медальонът…

— Да, да. Днес не мога да го взема. Може би в понеделник.

— Защо в понеделник?

— Нека да му отпуснем още един уикенд. — После я погледна строго. — Казвала ли си своите желания?

— Да, не мога да ги преброя, толкова са много.

— Но нито едно най-съкровено?

Тя го гледаше объркано. Вярно, не беше изказвала най-съкровеното си желание, защото имаше толкова много по-важни, много по-спешни от него…

— Не се извинявай, скъпа — скара й се старият господин. — Ако искаш магията да проработи, трябва да спазваш правилата. Да вярваш! И помни, най-съкровеното! А сега, бягай вкъщи. Обмисли всичко още веднъж. Ако все още искаш да го продадеш в понеделник, ще се постарая да му намеря добър купувач. Ще получиш много пари и животът ти бъде обезпечен. Така-а-а…

Не, не и без Зак. Не и без любов, помисли си нещастно Рейчъл.

— Не — призна на глас. — Няма как да стане.

Той одобрително кимна.

— Ш-т, призракът витае наоколо. А сега си върви. Имаш още работа да вършиш. — Старецът я изпрати до вратата и взе ръката й. — Скъпо дете, мисля, че няма да се видим повече. И това ме радва. Пази се!

— Но нали казахте…

Той я целуна по челото. Рейчъл усети край него чуден аромат. Напомни й за борова гора и сняг, за шейнички със звънчета и детски смях, за студени нощи с мигащи звезди и топли пухени юрганчета. За магии и чудеса, за вяра и надежда…

— Довиждане, господин Сантос. Благодаря ви за всичко!

 

 

Рейчъл се прибра у дома. Нана нетърпеливо я чакаше.

— Изпусна събитието — възкликна тя. — Зак току-що си тръгна.

— Какво искаше?

— Много е разтревожен за теб. Каза да му се обадиш веднага, щом се прибереш. Попита дали си чела вестниците тази сутрин.

— Нямах време, защо?

Баба й премигна.

— Не знам. Колко съм глупава, не го попитах.

— За какво събитие говориш?

Нана плесна с ръце.

— О, не! Ела в дневната. Има голяма изненада за теб!

— Нищо вече не може да ме изненада. — Рейчъл забута количката по коридора.

— Този път грешиш. Виж ей там — посочи тя в ъгъла на стаята.

— Какво е това, играчката на Снийктийф?

— Не, свитата на Снийк. Виж по-добре.

Рейчъл прекоси стаята. На земята беше прострян най-хубавия й вълнен пуловер. Върху него седеше Снийктийф, а наоколо пълзяха шест мяукащи котенца.

— Боже мой — измърмори Рейчъл, — още гърла за хранене.

— Оказа се, че Снийк е била бременна. Нито аз, нито ти подозирахме. И ето доказателствата.

— Не мога да повярвам! — Снийк захапа едно от котенцата за врата, както котките носеха малките си, и Рейчъл възкликна: — Обеците на Франсиска!

— Странно, преди малко не бяха там — измърмори баба й.

— Изчезнаха, когато… — Когато се намеси в експериментите на Зак. Рейчъл се наведе и внимателно измъкна обеците изпод купчината топли телца. — Чудя се откъде ли ги е домъкнала. И то тъкмо сега!

— Виждаш ли, трябва само да повярва човек и… всичко се оправя!

Прави бяха баба й и господин Сантос. Чудесата ставаха пред очите й едно след друго. Вчера Снийк беше сама, а днес е заобиколена от шест малки котенца. Обеците изчезнаха, а сега — ето ги на най-необичайно място. Може би и Зак ще й повярва отново…

— Нана, искам да те питам нещо много важно.

— Какво, скъпа?

Рейчъл коленичи до нея.

— Ако си пожелая най-съкровеното ми желание да се сбъдне и то се случи, ще ми позволиш ли да продам медальона?

— Не знам — тъжно продума баба й. — Той се предава в нашето семейство от поколение на поколение…

— За мен е по-важно да останем заедно. Ако го продам, ще запазим къщата. Какво предпочиташ?

— Ами твоите деца? Нали и те ще имат желания?

— Все още нямам деца, но имам теб. Ще бъда много, много нещастна, ако се разделим.

— И аз — призна старата дама. — Обещаваш ли да не го продаваш, преди да се е изпълнило желанието ти?

— Обещавам.

— Тогава, разрешавам. — Очите на Нана се напълниха със сълзи.

Рейчъл нежно я целуна.

— Обичам те, бабо! — каза тя и свали медальона от врата си. — Е, добре, няма да си пожелая пари, тъй като ще ги имаме, след като го продадем. Искам истината. Искам да узная дали по света все още се случват чудеса, дали семейният призрак съществува. Но най-много от всичко искам…

Баба й я погали по ръката.

— Ангел мой, най-най-съкровеното ти желание!

Рейчъл послушно затвори очи и изказа наум най-скъпото на сърцето й нещо. Нещо, което би й върнало вярата, надеждата, мечтите…

Рейчъл откри Зак в трапезарията на ранчото да опакова апаратурата.

— Идвах да те търся. Трябва сериозно да си поговорим — изгледа я строго и се намръщи той.

Тя се изплаши и отстъпи назад.

— Съгласна съм. За пресконференцията, нали…

— Да, и за нея — сграбчи я той за раменете.

— Не, ще ми причиниш болка! Съжалявам, ужасно съжалявам! — затвори очи тя и зачака да последва нещо ужасно.

За нейна изненада обаче нищо не се случи.

— Би трябвало да съжаляваш. Наложи се цял час да укротявам репортерите. Единственото, от което се интересуваха беше, защо си си въобразила, че си саботирала експериментите ми.

— Съжалявам за това. Виждаш ли… — Тя млъкна и ококори очи. — Чакай малко, въобразила ли каза?

— Въобразила, да, а не направила!

— Но аз наистина го направих! Преди няколко дни. Помниш ли, когато чистех ранчото. В джоба си носех магнитче с форма на четирилистна детелина. За късмет. И то отклони магнито… нещото ти там.

— Магнитометърът с катодни лъчи.

— Точно така! После се изплаших, подхлъзнах се и изпуснах кесията от прахосмукачката.

— И от нея излетя облак прах. Знам.

— Знаеш?!

— Да, всичко е записано на лентата. Кърт умря от смях. Предупредих го да не ти казва нищо, за да не те притесни.

— Но аз не бях в обсега на камерите.

— Забравила си видеокамерата в ъгъла. Когато се включват фотоапаратите, тя също се задейства.

— Тогава… Излиза, че облакът прах и магна-незнам-си-какво не са твоето доказателство? Има нещо друго за Франсиска, така ли?!

— Да. Открихме явления, за които нямам научно обяснение — поправи я Зак. — Ти твърдиш, че това е Франсиска. За мен данните са необясними.

— Да, да, да! — За пръв път от няколко дни Рейчъл се отпусна. — Разказвай тогава! Спектризирахте ли я? Магнетизирахте ли я? Катодизирахте ли я? Какво?

— Ако си чела днешните вестници, трябва да знаеш.

— Зак!

— Случи се още при първата сватба, когато електричеството изключи.

— Но нали обяснихте всичко по научному!

— Да, но в нощта, когато бяхме в палатката, Кърт е засякъл грешки. Главно с брояча. Нали си спомняш, че той спомена за ново спиране на тока. — Тя кимна, а Зак продължи: — Какво трябваше да стане, когато електричеството отново дойде?

— Броячът трябва да се върне на дванайсет и камбаните да забият. Но, Зак! Не чухме никакви камбани!

— Не, скъпа, те мълчаха. Но нали звъняха в деня на сватбата. Затова решихме, че броячът се е развалил.

— И така ли се оказа? — Рейчъл подозрително чакаше отговора.

— Извадихме го и го проверихме основно, кабел по кабел. После го изпратихме в лабораторията.

— И какво?

— Нищо. Броячът не беше развален. Още един интересен факт: в деня на сватбата не е регистрирана никаква повреда в електрозахранването.

— Ами бушоните на ранчото?

— Не. Токът дойде от само себе си, значи нямаше изгорял бушон. По-нататък, Кърт провери електросистемата — всичко си беше наред.

— Но защо угасна токът?

— Още един въпрос без отговор.

Тя го сграбчи за ризата.

— И това беше достатъчно, за да спаси Франсиска?

Зак я хвана през кръста и я притегли към себе си.

— Според мен, а и според експертите, с които се консултирах — да. Достатъчно бе да се спаси Франсиска.

Внезапно Рейчъл си спомни за… случката и ентусиазмът й се изпари.

— И въпреки това… Не ти казах какво съм направила. Или по-точно, мислех, че съм го сторила. Така че не заслужавам повече доверие от Мадам Зуфало.

— Не, не е така. Освен това, тя се промени. Изглежда, съвестта я гризе, дойде и ми предложи помощта си.

— Я, каква изненада!

— Нищо не ме изненадва вече — рече той.

— И аз мислех така, но се оказа, че греша за много неща.

— В какво например?

— Например, че можеш да вярваш в чудодейната сила на един медальон, в духове… Истинската вяра е вътре в нас.

— И си престанала да вярваш във Франсиска? — вдигна вежди Зак.

— Вярвам с цялото си сърце! Но чаках тя да ми помогне да реша проблемите, а всъщност всичко е в моите ръце. Мога да продам медальона.

— Ами твоето най-съкровено желание?

— Обичаш ли ме, Зак? — развълнувано изрече Рейчъл и го погледна.

— С цялото си сърце и душа! — без никакво колебание отвърна той и я погали.

— Това желаех! Не искам нищо друго. Аз също те обичам. Затова ми беше трудно да избера — теб или Нана.

— Никога няма да ти се наложи да избираш отново — взе ръката й той и я целуна. — Рейчъл, би ли се омъжила за един тесногръд позастарял професор?

Сълзи се стичаха по лицето й.

— Очарована съм от това, повече от очарована! — Поколеба се малко и попита: — А ти би ли живял с Нана и седем котки?

— Седем?!

— Снийктийф роди шест малки котенца.

— Наистина има неща, които винаги ще ни изненадват — прегърна я той. — Обичам те и искам да прекарам живота си с теб, Нана… и ако трябва, със седем котки.

Зак я целуна нежно и Рейчъл потъна в топлата му прегръдка. Чу се лек звън и обецата на Франсиска падна на пода.

— Рейчъл? Какъв е този аромат? — промърмори той.

— Гардении…

— Гардении! — Зак отстъпи назад и се чу силно изпращяване.

— О, не! Обецата на Франсиска! Извинявай, скъпа, настъпих я и тя се счупи. — Той се наведе и я вдигна внимателно.

— Може ли да се залепи?

— Не мисля… — намръщи се той и се взря в нея. — Странно, има нещо вътре.

Разтвори парчетата емайл и в ръката му се търкулна огромен диамант. И двамата го гледаха смаяни.

— Пръстенът на Хуан Ортега! — възкликна Рейчъл. — Това е диамант от пръстена, който е подарил на Франсиска.

— Вероятно си права. Щом е била принудена да се омъжи за друг, най-добрият начин да скрие подаръка му е бил, да облече диамантите в емайл.

Сълзи потекоха по лицето й.

— Разбираш ли какво означава това?

— Няма нужда да продаваш медальона.

— О, Зак! — хвърли се на шията му тя. — Това е искала да ни каже през цялото време. Затова е бил засиленият й интерес към обеците. Сега Нана ще може да плати всички сметки.

— Виждаш ли какво става, когато човек искрено повярва…

— Не мога да се начудя! Нали не вярваше в нея? Нали разчиташе единствено на апаратурата си, на фактите, на цифрите и конкретните данни?

— Има някои неща, които уредите не са в състояние да регистрират. Например, вярата, доверието — погледна я топло с кафявите си очи той. — Любовта… Обичам те, скъпа! С теб всичко е възможно, дори чудесата! Сигурно винаги ще бъде така.

Той я притисна към себе си и нежно я целуна. Ароматът на гардении се носеше наоколо. Камбаните забиха силно и кълбо светлина заплува из стаята. Камерите, които още висяха тук-там, засвяткаха.

Но Зак и Рейчъл нищо не забелязваха.