Дей Леклеър
Семейният призрак (10)

Девета глава

Една светкавица блесна в очите на Рейчъл преди изгрев-слънце на другия ден. За най-голям ужас откри, че е спала цяла нощ в прегръдките на Зак.

— Здрасти! — извика Кърт. — Я да видим какво има тук!

Зак отвори очи и шумно изруга:

— Махни този проклет апарат или ще видиш един разбит нос!

— Ц-ц-ц… Какво ще кажете за хубава гореща чаша кафе, сръдливци такива?

— А какво ще кажеш за насинена муцуна? — Зак се надигна.

— Вместо носа или като добавка към него?

— Ела по-близо, Морис, и ще разбереш.

— Колко е часът? Франсиска появи ли се? — Рейчъл се отмести на прилично разстояние от него, макар да беше излишно.

— Около час преди изгрев-слънце, а няма и следа от призрак. Да сте чули камбани или да сте видели някакви светлини?

— Нито едното, нито другото. Защо?

— Наистина ли? Колко изненадващо — Кърт седна до тях, като остави фотоапарата. — Тук навън вероятно не сте разбрали, че снощи отново имаше кратко прекъсване на електричеството в ранчото.

Зак сериозно го изгледа.

— Не. Интересно развитие, какво ще кажеш?

— Това ще бъде мотото на века. — Кърт се обърна към Рейчъл. — Предполагам, че утрешната булка един ден ще се разведе.

— Пак ли — въздъхна момичето. — Надявах се, че греша за нея този път. Толкова съм разочарована!

Зак стана и започна да раздава команди:

— Кърт, сложи провизиите в колата ми. Рейчъл, навий спалните чували. Аз ще събера палатката.

— Да, сър — отдаде чест Кърт. — Но после, професоре, ще трябва да поговорим.

— За какво? — заинтересува се Рейчъл.

Кърт вдигна рамене.

— За електроуреди, за научни данни — такива неща…

— Искаш да кажеш: „Не е твоя работа“, нали? — Рейчъл подхвърли към него един спален чувал.

— Точно така, можеш да ме дадеш под съд — прие го той със смях.

 

 

Рейчъл се прибра вкъщи щастлива. Вече беше сигурна, че обича Зак. Само че това не й помогна да реши проблема с желанието. И как би могла да избере между двама души, които са й най-скъпи на света. Ако пожелае да се справят с финансовите беди на баба й, ще я обича ли Зак? А пък, ако пожелае Зак да я обича, какво ще стане с Нана? Ох, трябва да измисли едно желание, което да реши и двата проблема.

— Рейчъл? — Нана придвижи количката в дневната. — Не те чух, когато си дойде. Успяхте ли нощес?

— Не. — Тя прегърна баба си. — Но не губи надежда, все още има време.

Телефонът иззвъня и Нана вдигна слушалката. След минута я подаде на Рейчъл.

— Саймън Хендерсън е. Нищо не разбирам какво ми говори.

Рейчъл взе телефона. Разговорът с адвоката на баба й не обещаваше нищо добро.

— Господин Хендерсън? Рейчъл е на телефона. Нана малко е объркана от думите ви.

— Да, юридическите въпроси никога не са й били ясни. Рейчъл, имам лоши новини за вас. Опитах се да отложа плащането на дълговете ви.

— Предполагам, че не сте успял? — Паниката започна да я обхваща.

— Въпреки усилията ми, кредиторите получиха решение. Ще сложат запор на имуществото й. Това значи, че ще ипотекират къщата, за да се погасят дълговете.

— Знаехме, че ще се стигне до там. Нищо ли не можем да направим?

— Нищо. Неприятно ми е, че ви съобщавам това. Обадете се, ако имате нужда от мен по-нататък.

— Благодаря, че се обадихте, господин Хендерсън. Ще ви позвъня по-късно.

Момичето бавно затвори телефона и погледна баба си.

— Ще изгубим къщата, нали? — попита Нана.

Рейчъл прехапа устни и кимна.

— Какъв срам, да напусна след толкова много години. — Възрастната дама меланхолично се огледа наоколо. — Това почти мога да понеса, но не и да загубя теб.

— О, не — спусна се към баба си Рейчъл. — Ще намерим начин да останем заедно. Няма, няма да те изпратя в старчески дом!

Нана клатеше глава и гладеше косата й.

— Нямаме избор, скъпа. Нашата църква поддържа един много хубав дом. Няма да ни коства и стотинка.

— О, не! — Рейчъл сграбчи ръката й. — Той е в най-отдалечената част на града. Ще трябва да живееш в съвсем малка стая с още две други жени. Няма да мога да те виждам всеки ден. Нана, ще продам медальона! Господин Сантос каза, че струва много пари. Много повече от дълговете ни.

— В никакъв случай! Забранявам ти! — Баба й се наведе и изтри сълзите й. — Мога да живея без къщата. Мога да се откажа от вещите си тук. Но да се продаде медальона, значи да се откажа от вярата си, да не вярваме повече в чудеса. Остави ми поне някаква надежда.

Рейчъл бавно кимна.

— Права си, ще потърсим друго разрешение. Още не сме се предали!

— Точно така, моето момиче. Не бързай да пренебрегваш Франсиска. Тя все още може да ни изненада. Освен това, написа и книга, която вероятно ще се продаде.

Момичето я прегърна още веднъж.

— Трябва да вървя в ранчото.

— Ана ще дойде всеки момент, тръгвай.

— Сега, имам да взема още някои неща.

Рейчъл се отби в спалнята си. Отвори едно чекмедже на дрешника и отмести дрехите. Измъкна изпод тях ключодържател със закачена на него заешка лапа и го пъхна в джоба си. После отвори кутията за бижута. Порови малко и извади златна обеца-амулет. Така… Два вълшебни предмета, които носят късмет. Трябват още. Такива жизненоважни ситуации изискват крайни мерки! Но да, разбира се! Изтича в кухнята. На вратата на хладилника беше залепен магнит с формата на четирилистна детелина. Пъхна го при обицата и заешката лапа. След това се върна в дневната и затършува в кутията с играчките на котката. Извади от там гумена подкова. Сега вече имаше достатъчно талисмани.

Затвори очи, стисна медальона… и си пожела нещо.

— Имаш помощници. Започвай да действаш! Не можеш да загубиш Нана!

 

 

Рейчъл намери Зак и Кърт в ранчото до камбанарията. Бяха разглобили брояча и човъркаха нещо, събрали глави.

— Какво правите?

— Проверяваме — отговори Зак. — Добре, опитай това.

— Не, нищо.

— А сега?

— Не. Какво мислиш, прав ли бях?

— Възможно е — съгласи се Зак, — макар че е рано за окончателни изводи. Провери теста още веднъж от началото.

— Ето го.

Зак леко дръпна Рейчъл настрана.

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Ще вземем Бюла и ще отидем в някой хубав ресторант.

— Звучи чудесно. Но не може веднага. Тук липсват работници и аз предложих да им помогна.

— Тоест, връщат те на работа?

— Ако цитирам точно, шефовете казаха: „Има времена, когато голямата нужда се оказва по-силна от етиката“. Ще имам работа около час.

Той я целуна по носа.

— С Кърт си тръгваме, но ще мина да те взема.

Рейчъл се зае с работа и скоро привърши. Остана да изпразни кесията на прахосмукачката. Тръгна с нея през трапезарията, но изведнъж чу странен шум. Нещо дращеше наоколо. Разбра, че идваше от магнито-машината на Зак. Отиде при нея и погледна вътре. Стрелката показваше голямо отклонение, а писецът лудо се движеше по хартията. Франсиска!

Момичето се огледа. Зак? Точно сега трябваше да е тук! Спокойно, нека да помисли… Отиде в средата на стаята и подуши въздуха. Никакъв аромат. Писецът спря. По дяволите! Франсиска се е отказала да се появи. Тя отново приближи машината и отново стрелката започна да се движи бързо насам-натам, а писецът да дращи по рулото. Отстрани се, всичко спря. Най-накрая проумя какво става.

Бръкна в джоба си и извади талисманите. Разбира се, магнитът! Мадам се опитваше да се вмеси в експериментите на Зак с магнит.

— Ох, боже мой, разбутах му, как се казваха тези уреди…

Тя отстъпи назад, спъна се в една жица на камерите и падна. Кесията от прахосмукачката излетя от ръцете й и тупна наблизо. Из въздуха се разнесе облак прах. В този момент камерите се включиха и отвсякъде я заслепиха светкавици.

Рейчъл изпъшка. Господи, пак направи нещо. Зак ще я убие. Запълзя по пода и взе кесията, като се стараеше да не включи отново светкавиците. Слава богу, успя. Така пълзешком се измъкна от стаята. Какво да прави? По-добре е да каже на Зак веднага, щом пристигне. Иначе може да си помисли…

Може да си помисли, че е била Франсиска. Точно така: най-напред машината регистрира отклонение, след това падна кесията и камерите се включиха. Нея не са могли да фотографират, защото беше ниско долу… Следователно, снимали са облак прах. Могат да си помислят, че е призракът.

Какво да прави? Ако не му каже нищо Зак ще се оттегли, ще продадат книгата и двете с Нана ще са спасени. Отново трябваше да избира. Затвори очи и прошепна: „Има времена, когато голямата нужда се оказва по-силна от етиката“. Не, няма да лъже! Ако Зак я попита, ще му каже истината. Ако не, ще го остави да вземе своето решение.

Изправи се, без да размисля повече, взе парцали и препарат и се отправи обратно към трапезарията. Като внимаваше да не попадне в обсега на камерите, почисти пода.

Чувството за вина я притисна като голям сив облак прах.

 

 

Следващите два дни бяха кошмарни за Рейчъл. Разбра колко зле се чувства виновният човек. Не можеше да се храни, да се отпусне. Разбра също, че чувството за вина расте и погубва тялото и душата й. Като капак на всичко изчезнаха и обеците на Франсиска. Търси ги безрезултатно много часове. Накрая реши, че леля й я наказва, задето е изгубила вярата си в чудеса и се е поддала на изкушението да манипулира експериментите. Рейчъл изгуби всякаква надежда.

В деня преди Хелоуин тя се дотътри до ранчото. Искаше да направи нещо, да си признае някак си, но не се решаваше.

— Ти ме шашваш, Ейвъри! — оплака се Кърт, седнал на една висока стълба. — Какво става?

Рейчъл подскочи.

— Не съм го направила! Не бях аз!

Зак вдигна очи от доклада си и развеселен я изгледа.

— Това ме успокоява. Но ако не си го направила ти, тогава кой е?

Момичето пребледня. Открили са я… Вече знаят за инцидента. Едва отвори уста:

— Направила какво?

— Не знам. Ти ми кажи — вдигна рамене той.

— Не съм сигурна. Но във всеки случай не съм аз.

Зак остави молива и внимателно се вгледа в нея.

— Тогава би ли отговорила на въпроса на Кърт? Аз също съм любопитен да чуя отговора.

Рейчъл се помъчи да си спомни какво я попита Кърт. Главата й бръмчеше.

— Не мога да кажа — отговори момичето.

— Какво, Ейвъри? — промърмори Кърт, като преместваше една от камерите. — Изглеждаш странно.

Тя въздъхна. Защо никой не спомена нищо за случката! Всеки момент всичко ще се срине. Зак ще я намрази и Кърт ще я намрази, и Нана… Затвори очи. Нана ще бъде толкова разочарована.

Достатъчно. Днес ще каже на Зак истината. Днес нежността ще изчезне от лицето му и това ще е краят. Все пак ще бъде честна с него. Тя застана в средата на стаята в очакване на неизбежното.

— Така, това е краят — обяви Зак. Остави настрана бележките си. — Прочетох и последния доклад.

— Съвпада ли? — попита Кърт.

— Всичко се потвърждава. Можем да направим пресконференция и да обобщим резултатите.

— Какво се потвърждава? — Тя гледаше смаяно ту единия, ту другия.

Зак я грабна през кръста и я завъртя високо във въздуха.

— Данните от лабораторията! Край на експериментите. — Сложи я на земята и я целуна.

— Край? Как така? Защо?

— Преди два дена открихме отклонение, но не исках да ти кажа, защото не бях сигурен. Вече всичко е уточнено. Има някои факти, които не мога да обясня научно. Но те са достатъчно разумни, за да мога официално да изразя увереност в съществуването на Франсиска.

Два дена? Точно, когато стана… инцидентът. О, не! Проявили са снимките с облака прах и са помислили, че е духът. Аномалиите в магнито-машината са потвърдили съмненията им. Рейчъл избухна в плач.

— Зак…

Той отново я целуна нежно.

— Не разбираш ли, твоят призрак е спасен, Рейчъл! Няма да бъде разобличен. И доказателствата са достатъчно силни, за да не породят въпроси в близко бъдеще.

— Какво е доказателството? — навлажни устни момичето.

— А, не! Никаква информация предварително. Ще чуеш всичко, заедно с останалите репортери на пресконференцията. Утре в десет, на празника на Хелоуин, много подходящо, нали?

— Предполагам…

Той наведе глава и удивено вдигна вежди.

— Не разбирам. Това е твоят триумф, моментът, който отдавна чакаш. Мислех, че ще бъдеш щастлива.

— Щастлива съм. Виж! Щастлива… — Чувството за вина направо изкриви лицето й.

— Виждам — изсумтя Кърт. — Ако това е щастие, то аз съм маймуната на чичо й.

— Да, така е, и аз съм! — Рейчъл се обля в сълзи.

— Какво й направи, Кърт? — извика Зак.

— Аз? — Кърт се смъкна от стълбата. — Ти си тук с мен през цялото време. Нищо, по дяволите, не съм й направил. Всичко, което наговори до този момент, е пълна безсмислица.

— Защо тогава плаче?

— Проклет да съм, ако знам! Питай я.

— Ще я питам. Искам да знам, дали ти не си казал нещо…

— Не, не е негова грешка! Аз съм виновна.

Кърт се обърна към Зак.

— Какво ти казах! Главният й процесор е извън строя. Няма захранване. Според мен половината й чипове са се скапали.

— Стига, Морис! — Зак съчувствено се обърна към Рейчъл. — Успокой се, скъпа. Какво си направила? Не говориш смислено.

— И как си го направила? — измърмори Кърт.

— Морис!

— Мислиш, че не разбирам от намеци ли? Разбирам, ето, отивам си. — С тези думи той излезе от стаята.

— Трябва да отмениш пресконференцията, Зак! Заключението ти е погрешно. Франсиска не накара машините ти да се отклонят.

— Ти как разбра?

— Просто знам. Това не е ли достатъчно? — Не, не можеше да му каже истината. Много го обичаше. Нямаше да понесе презрението му, когато разбере измамата й.

— Проверили сме всичко, нямаме грешка.

— Моля те, Зак, моля те! Отмени пресконференцията!

— Не, ако не ми обясниш какво става. Мислех, че ще бъдеш въодушевена. Толкова много се бори за това.

— Съжалявам, съжалявам…

Последната й битка не беше честна. Излъга го. Не можеше повече да остане тук. Без да каже дума, Рейчъл се обърна и избяга — избяга от Зак, от ранчото и от всичко, което й беше най-скъпо на света.