Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch a Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Семейният призрак

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0221-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Рейчъл Ейвъри стоеше пред офиса на шефа си с вестник в ръка и събираше смелост да почука. Справедливото възмущение накрая успя да надвие вродената й плахост. В такива случаи решителността й се превръщаше в инат и това кой знае защо дразнеше хората. Погледна вестника и почука.

— Господин Харпър? Видяхте ли вестника тази сутрин?

Хюбърт Харпър, редакторът на „Местни новини“, се облегна на стола.

— Видях го и още как! Та нали аз съм го редактирал. Това ми е работата, ако случайно си забравила.

— Не съм! — Тя седна на стола пред бюрото му.

— Радвам се да го чуя. Заповядай, седни. Чувствай се удобно. — Говореше с едва доловима ирония. — Кажи какъв ти е проблемът. Допускам, че има проблем…

— И то голям! — Рейчъл разгърна вестника и посочи заглавието на първа страница. — Тук е написано: „Световноизвестният учен по паранормални явления Зак Кингстън ще се заеме с разобличаването на местен призрак“.

Харпър смръщи вежди.

— Знам какво е написано. Колкото и да си смаяна, умея да чета, нали едно от основните изисквания на професията…

— Но не е само! — с упорита нетактичност продължи тя. — Защо не съблюдавате изискването за обективност?

— Тук вървиш по много тънко въже. Начинаещите репортери трябва много да внимават как разговарят с главните редактори. Особено онези, които са получили работата си с помощта на тези или онези познати и роднини. Искаш да кажеш, че в статията има нещо невярно?

— Да, сър. — Лицето му почервеня като на пуяк и тя бързо се поправи: — Е, в известен смисъл…

— В известен смисъл?! — изсумтя Харпър.

Очите й се разшириха от уплаха и тя бързо посочи текста.

— Аз всъщност оспорвам само тази дума „разобличаване“.

— Нима не разбираш смисъла?! „Разобличавам“ означава да разкрия имитацията или фалшификацията на нещо. Така пише в последното издание на тълковния речник.

— А-ха. Това е точната дефиниция. Само че няма имитация, нито пък фалшификация за разкриване. И не само това, текстът предполага, че този професор наистина ще се опита да го извърши. Искам да кажа, да разобличи…

— А съмняваш ли се?

— Да.

— Глупости! Говорих с него. Каза, че ще се справи с тези измишльотини за призрака на място, в самото ранчо.

Рейчъл се оживи, доволна, че бързо е схванал нещата. Обикновено хората по-трудно я разбираха.

— Прекрасно! Живяла съм в ранчото и знам…

— Знаеш какво?

— Че това е нелепо!

— Май че изгубих някъде нишката на разговора. — Редакторът потърка уморено чело. — Имах тежък ден. Изтощен съм. Обядът ми вече е изстинал, а жена ми се е отчаяла да ме чака. Искаш ли да прекъснем този разговор? За какво, по дяволите, говориш?

— За професор Кингстън и неговите твърдения. Написано е така, сякаш той наистина ще разобличи Франсиска.

— Франсиска?

— Нашият призрак. Но това е друго нещо. Тя е истински призрак и наистина обитава ранчото. Роднина ми е.

На Харпър му трябваше минута, за да свърже логически информацията.

— Чакай малко! Франсиска Ариста ти е роднина?

— Точно така. И тя е истински призрак! Не ме интересува какво казва вашият професор Кингстън! Никой не е в състояние да я разобличи! — Тя кимна намръщено към вестника. — Тази статия е пълна с неточности.

— Престани да говориш за малко и ме остави да помисля.

Рейчъл покорно замълча, макар че не разбираше какво толкова има за мислене. Много просто! Поредната грешка на редакцията. Професорът не може да разобличи Франсиска и те трябва да напечатат опровержение.

Накрая Харпър проговори:

— Ейвъри, ти работиш отскоро тук, нали?

— Да, сър. — Не обърна внимание на лукавия блясък в очите му.

— И искаш да ти дам шанс да пишеш за вестника?

Момичето подскочи. Може би не подигравка, а мъдро прозрение се четеше в погледа му.

— Да, сър, много бих искала!

— Ето, давам ти тази възможност. Ще проследиш професора и ще напишеш няколко статии за експериментите му и за резултатите от тях. Или… — бързо добави, като видя помръкналото й лице — … липсата на такива. Можеш ли да бъдеш обективна в тази ситуация?

— О, да! Разбира се, че мога. Знам, че съм права. Той греши!

— След като обективността не е проблем за теб, защо не напишеш статиите? Познаваш ранчото, значи плуваш в свои води и можеш да го…

— Шпионирам?

— Наблюдаваш. Репортерите наблюдават и записват наблюденията си.

— Ще се радвам да направя репортажа. — Рейчъл се опита да бъде любезна. Все пак това беше нейният работодател. — Но просто няма какво да се описва!

Господин Харпър въздъхна.

— Знаеш, че мога и да не се занимавам с всичко това. Аз съм шефът тук. Ти си един анти репортер! Би трябвало да целуваш краката ми за тази изключителна възможност. Кажи ми, моля те, защо няма смисъл да се пише?

— Защото това е една анти история и няма да можете да продадете броя.

— Анти история? — повтори той съвсем анти настроено.

— Да. Или поне ще стане такава, след като поговоря с професора. — Рейчъл се намръщи. — Хората на науката вярват само на факти. Ще му докажа, че Франсиска наистина съществува и той ще си замине. Което означава, че историята ще се превърне в анти история.

— Аха, схванах. — Господин Харпър се наведе напред. — Рейчъл, приветствам твоята опозиция. Честно казано, това е достойно за възхищение у всеки, с изключение, може би, на подчинените. Но виж какво, остави на мен да се тревожа за продажбата на вестниците. Затова ми плащат. А на теб ти плащат да изпълняваш моите нареждания!

Помълча в очакване на отговор.

— Да, господине. — Само това можа да й дойде в главата. Слава богу, този път улучи. Харпър разцъфна в усмивка.

— Чудесно! А сега отиваш и написваш тази „анти история“. Очаквам да бъдеш честна, обективна и прецизна. Ще ми позволиш аз да реша заслужава ли си да се отпечата.

— И ако не го направя?

— Е, тогава ще разбереш какво означава да си безработен.

Рейчъл побърза да кимне.

— Вече ме въведохте в темата. Необходима ми е журналистическа карта.

 

 

Рейчъл взе градския автобус към хотел „Примавера“, красива старинна сграда с орнаментирана фасада и червен покрив, разположена сред горичка финикови палми. Зад хотела се белееха още няколко вили. Професор Кингстън беше наел една от тях на име „Линда Виста“.

Младата жена заситни по алеята, като четеше имената, изписани с цветни мозайки на предните веранди на всяка от вилите. Около входа на „Линда Виста“ се виеше декоративен храст, отрупан с морави цветове.

За кой ли път Рейчъл побутна кока на тила си, за да се убеди, че не се е развалил и приглади полата си. Бележки! Репортерите винаги си водят бележки. А след като вече е сред тази елитна група…

Затършува из чантата си и успя да открие химикалка и един смачкан плик. Е, добре, какво толкова… Пое дълбоко въздух и почука. След малко вратата се отвори.

Един огромен мъж заплашително застана на прага, скръстил ръце с изпъкнали мускули.

— Да? — Гласът му — чакъл, разсипан върху кадифе.

Рейчъл преглътна. Вероятно бодигардът на професора. Не й беше хрумнало, че Кингстън има нужда от охрана. Може би трябва да бъде подкупващо любезна? Пусна една усмивка в стил „Идвам с добро, не ми правете зло“.

— Искам да се видя с професор Кингстън.

В отговор мъжът отстъпи назад и устните му леко потръпнаха. Дълбоки бръчки се очертаха около устата и очите му. Линиите на смеха, помисли тя, докато не срещна зеленикавите му очи и не съзря в тях порядъчна доза цинизъм.

— В неподходящо време ли идвам? — Отстъпи крачка назад. Май сгреши, като се усмихна. — Мога да дойда по-късно.

— Нямате уговорена среща, нали?

— Не — нервно забърка из чантата си тя. — Значи не мога да се видя с професора?

Той извърна глава и един лъч от залязващото слънце, проникнал през свода от декоративни растения, придаде червеникав оттенък на вълнистата му кестенява коса. Помълча малко, сетне попита:

— По какъв въпрос?

Рейчъл го наблюдаваше с възхищение. Не, това положително бе един много възпитан и умен човек. Може би я изпитваше и искаше да я принуди да отстрани поредната пречка в името на професията.

— Вие сте по-добър от госпожа Дъмфри — констатира на глас Рейчъл. — Тя строго охранява офиса на моя шеф. Като цербер е. Никой не може да се промъкне покрай нея.

— С изключение на вас, може би!

Тя сведе скромно очи.

— Е, аз съм решителна, затова. Между другото, госпожата винаги забравя да включи копчето на кафемашината, когато прави кафе на господин Харпър.

— Колко забавно! Но още не сте ми казала за какво сте дошла — подсети я високият непознат, без да помръдне от входа на вилата.

Ако иска да види професора, трябва да преодолее тази малка пречка. Тази огромна малка пречка, поправи се самоиронично тя и му подаде ръка.

— Рейчъл Ейвъри, репортер за „Местни новини“. Бих искала да задам няколко въпроса на професор Кингстън, ако има време.

Мъжът срещу нея вдигна вежди и погледът му стана враждебен.

— Вие сте репортер? Докажете!

— Разбира се — отново затършува тя из чантата си и протегна ръка. — Вижте… Ето ми писалката, лист хартия, по-точно плик, за да си водя бележки и така нататък…

Събеседникът й се подсмихна.

— Господи, какъв професионализъм!

— Благодаря. Старая се.

— По-добре да влезем.

Макар поканата да не беше особено учтива, Рейчъл успя да постигне целта си, а това бе най-важното. Изглежда по-хубав, когато се усмихва, мина й през ума, докато внимателно минаваше покрай него. Не й беше оставил много голям проход, нито пък имаше намерение да се отмести от вратата. Бедрата й почти се отриха в неговите. Все още се бореше с инстинктивното си желание да избяга. Пристъпи в покритото с мраморни плочи антре и замря:

— Божичко!

Вилата беше направо огромна. Вдясно от себе си забеляза модерно обзаведена кухня, отляво — малък салон, използван по всяка вероятност за дневна. Когато пристъпи вътре, сандалите й потънаха в скъп ориенталски килим. Леки плетени ратанови мебели бяха разположени в кът за отдих, недалеч от камината.

— Не мога да повярвам! Телевизор с видео плеър, касети, компактдискове — цяла фонотека, двойно касетъчен касетофон…

— Всички удобства на един дом.

— Как ли пък не! В този салон има повече техника, отколкото в магазин за електроника, камо ли в къщата ми. Професор Кингстън сигурно е безбожно богат, щом може да отседне тук. Доходен бизнес ли е да разобличаваш духове?

Не можа да се въздържи и натисна едно копче на стереоуредбата. Хевиметъл музика изрева от колоните и тя отскочи назад, като се удари в един здрав гръден кош зад нея. О, господи!

Мъжът я заобиколи, натисна друго копче и възстанови тишината.

— Не е толкова доходен, колкото да мамиш лековерните хора с измислици за бродещи призраци и неведоми сили. — Дълбокият му глас идеше някъде отзад и отгоре.

Рейчъл вдигна глава, за да срещне погледа му. Бодигардът не помръдна и тя реши, че прави всичко това, за да я сплаши. Глупаво! Въобще не е уплашена, ни най-малко!

— Той смята, че духът от ранчото е лъжа?!

— А не е ли? — Мъжът посочи към канапето. — Седнете, госпожице Ейвъри, и ми кажете защо сте дошла.

Момичето се подчини, ала едва приседна на отрупания с възглавнички диван.

— Казах ви, бих искала да се видя с професор Кингстън. — За да я обърка още повече бодигардът се разположи до нея, без да се притеснява, че е заел по-голяма част от канапето. — Искам да обсъдим предстоящото развенчаване на Франсиска Ариста — призрака. Или по-точно, че начинанието му е обречено на неуспех.

— Пречи ли някому планът му?

— Да. Той не е в състояние да я разобличи. И никой не е!

Мъжът до нея бе видимо развеселен. Но внимателният й поглед откри, че всъщност не е в толкова добро настроение.

— Не може? И защо да не може?

— Ох, не че не може! Неправилно се изразих. Разбира се, може да опита. Но просто няма да успее. — Тя се взря настойчиво в лицето му. — Точно това искам да кажа на професора. Губи си времето. Мислех, че като дойда лично и му обясня…

— Той ще си отиде?

Рейчъл кимна, доволна, че събеседникът й схваща детайлите без много-много обяснения.

— Така-а… Вие сте тук от името на вашия вестник, за да се отървете от професора?

— О, не! — Ако господин Харпър чуеше това, с нея бе свършено. — Аз съм тук, за да се отърва… ъ-ъ-х… За да го разубедя. Нещо такова. Но не от името на вестника.

— Интересен отговор. Не много убедителен, но това не ме учудва.

Разговорът не вървеше според очакванията й. Може би, ако не беше толкова привлекателен или поне не толкова внушителен, нещата щяха да се развият в нейна полза. Изпъна гръб. Както и да е! Трябва да се съсредоточи. Да, но не беше толкова лесно. Този човек непрекъснато я провокираше. Въздъхна.

— Мога ли да бъда откровена?

— Разбира се, бъдете откровена!

— Добре. Тук съм наистина заради вестника. Шефът ми възложи да интервюирам професора. Предупредих го, че тази история е предварително обречена, но той не се вслуша в думите ми. Е, положението все още не е съвсем безнадеждно, нали разбирате. Но щом поговоря с професора, сигурна съм, че всичко ще се уреди. Това е и другата причина, заради която съм тук. Искам да го убедя да си замине.

Този пункт привлече вниманието му.

— Защо онова, което възнамерявате да му кажете, би го накарало да си тръгне?

— Защото аз съм права, а той греши за Франсиска.

— Мислех, че репортерите са по-обективни.

Рейчъл изпита леко чувство на вина.

— Е, и шефът ми спомена нещо такова, но това е, защото той не разбира…

— Случаят „Франсиска“?

— Точно така.

— И вие искате да разкажете на професора за нея.

— Да. Вижте, аз съм нейна пра-пра-праплеменница. Или нещо такова… Не съм смятала точно. А тя ми е пра-пра-пралеля. Накратко пралеля.

— Аха, схващам идеята.

— О, слава богу!

Огромният мъж нетърпеливо се наведе към нея.

— Все още не сте обяснили как роднинството ви с Франсиска ще накара професора да се откаже от намеренията си?

Момичето прехапа устни.

— Аз… Аз се опасявам, че това е само началото. Споменавам този факт само за да се разбере, че приемам нещата много сериозно.

— Професорът също.

Тя го изгледа изпитателно. Дали беше искрен? Посрещна я непоколебим поглед. Може би все пак се отнася с разбиране към предупреждението й.

— Радвам се. Страхувах се, че това е нещо като игра или хоби за него. Франсиска обитава ранчото от сто и петдесет години. Тя е местната историческа забележителност. А хората не бива да се отнасят зле с историческите паметници. Още повече пришълците. Това е… Това не е по американски!

Мъжът срещу нея видимо се забавляваше.

— Признавам, това е нещо ново.

— Ново какво?

— Ново виждане.

Рейчъл нищо не разбираше.

— Какво виждане?

— Нека аплодираме дамата. Много сте добра. Най-добрата посредничка на призраци, която съм срещал.

Аха, интересен поглед. Вероятно става дума за статията. Хареса му ъгъла, от който ще разглежда историята с Кингстън. Изчерви се. Бе поласкана. Какво пък, вероятно журналистическите разследвания бяха амплоато й. Може би е роден репортер, с остри рефлекси и проникновено разбиране на нещата. Скромно сведе очи.

— Благодаря. Бих искала да ви чуе господин Харпър. Обзалагам се, не подозирате, че за пръв път ми поръчват серия от статии.

— Никога не бих повярвал.

Този път обаче думите му някак не й прозвучаха ласкаво. Тя го стрелна объркано с поглед.

— Не вярвате, че за пръв път ще правя репортаж?

— Искате да кажете, че за пръв път ще се наложи да си измисляте?

Рейчъл се втрещи.

— Не разбирам… Мислех, че говорите за репортерските ми способности. Какво общо има това с разни измислици? Да не би да намеквате, че съм измамница?

Той се разсмя.

— Репортерски способности? Ха! Чии репортерски способности?

— Моите, разбира се! — Гласът й огорчено затрепери. Разговорът нещо не вървеше. Де да можеше да разбере къде сбърка. — Тези, за които току-що казахте, че са добри.

Мъжът срещу нея присви очи.

— Престанете да играете, госпожице Ейвъри! От самото начало съм наясно. Не сте никакъв репортер!

— Аз съм! — кипна тя от възмущение. — В известен смисъл… Най-малкото, ще стана, когато публикуват първата ми статия.

— Врели-некипели! Вие може и да не сте ме познали, но аз ви разпознах веднага.

Той стана и отиде до библиотеката. Едно списание прелетя и тупна в краката й. Бе с доста измачкана корица. Рейчъл се ококори срещу почти скъсаната си снимка на нея.

— Хей, това съм аз! А това е статията за моя призрак!

— Каква проницателност!

Тя объркано загримасничи. Толкова по въпроса за острите рефлекси, проникновеното разбиране на нещата и истинските репортери! Този път трябваше да се опре единствено на женската си интуиция.

— Бихте ли ми подсказали? Изобщо не съм наясно какво става, ако все още не сте забелязал.

Мъжът се засмя и Рейчъл се изуми от неочакваната топлота, която я заля. Скованото му отчуждено лице се преобрази — искрен хумор, страст и стъписващо нетърпение да направи нещо се изписаха върху него. Прииска й се да опознае по-добре този чаровен и силен мъж.

— Смейте се, хайде, насмейте се!

— Просто не мога да се въздържа. Добре, ще играя по вашите правила. Тази статия ме доведе тук.

Внезапно я обзе някакво тревожно предчувствие.

— Ви доведе тук? Вие? Вас самият? — Тя изпъшка. — Не ми казахте името си.

— Не, не ви го казах.

— Може би тъкмо сега е удобният момент?

— Зак. Зак Кингстън.

Рейчъл кимна, без да се смути.

— Не допускам да сте Зак Кингстън Младши, син на професора?

— Не.

— Може би Кингстън III?

— Не-е-е.

— Не сте му роднина, така ли? Носите същото име по стечение на обстоятелствата? Колко странно…

— Не, не и не! — Гънките около устата му станаха още по-дълбоки.

— Някак си не си представях нещата така. Вие сте самият професор Кингстън?!

— Да, ако позволите.

— Но това е ужасно!

— Вие се изпързаляхте. Тъкмо затова предварителното проучване е много важно. Журналистът винаги трябва да познава обекта, пардон, жертвата, която си е набелязал.

— О, това едва ли има толкова голямо значение. — Рейчъл гледаше ту смачканата страница, ту смачкания плик в ръцете си, на който щеше да си води бележки. — Всичко това щях да го кажа, дори и да знаех кой сте.

— Тогава защо се гневите?

— Защо ли? Питате ме защо, след като толкова много говорихме, а не записах нито дума! — размаха плика под носа му тя, като прехвърли гнева си от безобидното парче хартия върху не дотам безобидния професор. — Първата ми истинска статия и аз се провалих! Но откъде да знам, че сте професора? Вие не казахте и дума! Изобщо не приличате на професор!

— А какво очаквахте?

— Брада, очила, благовъзпитан преумен вид? Най-малкото, би трябвало да носите развлечен пуловер с кожени кръпки на лактите и да пушите лула!

— Толкова е нездравословно…

— Може би, но това би трябвало да правят всички професори! Сега заради вас ми пропадна работата!

Зак Кингстън замълча. Облегна се на полицата на камината и я загледа с присвити очи.

— Какво искате, госпожице Ейвъри?

— Интервю. Не! Това, което в действителност искам, е да оставите Франсиска на мира. Искам да си изберете някой друг нещастен призрак и да си го разобличавате, колкото искате!

— Защо? — Острият му тон изискваше открит отговор.

— Защото, ако обявите, че сте успял, това ще провали шансовете ми да продам книгата, която написах за Франсиска. За мен е много важно тя да се продава.

— Сигурен съм в това.

— Но…

Той я прекъсна рязко и решително.

— Госпожице Ейвъри, нали искахте нещо да запишете?

— Да.

— Отлично. Тогава запишете следното.

Тя се поколеба, после махна капачето на химикалката и се наведе над хартията.

— Готова съм.

— На всяка цена! Пише се: н-а в-с-я-к-а…

— Знам правописа. Това ли е всичко? На всяка цена? — Рейчъл гледаше думите, смръщила вежди в недоумение.

— Да. — Зак се доближи до канапето. — Ще разследвам вашия призрак! На всяка цена! Нищо, което кажете или направите, няма да ме спре. Сега, след като ви видях, съм още по-сигурен, че това е измама. И съм още по-убеден от преди, че трябва да действам.

Младата жена мълчаливо сложи обратно капачето на химикалката си, прибра я заедно с плика в чантата и го погледна право в очите.

— Защо?

— Защото мразя лъжците! Моето призвание е да ги разобличавам.

Тя вирна брадичка.

— Аз не съм лъжкиня! Вършете своето зло дело, професоре! Призракът на Франсиска Ариста съществува! И аз ще я защитавам с всички сили от хора като вас.

Върху лицето му отново се разля усмивка.

— Не се и съмнявам!

— Довиждане. Все пак това беше опит да ви отрезвя. Лош опит! За съжаление… — измърмори тя и се запъти бързо към вратата.

— До утре, госпожице.

— До утре ли? — хвърли му бърз поглед през рамо Рейчъл.

— Да, на пресконференцията. Ако наистина сте репортер от местния вестник, би трябвало да знаете, че утре ще има пресконференция в ранчото. Там официално ще обявя намерението си да развенчая вашия призрак.

— Редакторът е забравил да ми спомене — объркано промърмори тя пътьом.

— Точно така!

Ироничният му глас я вбеси. Обърна се и този път ядно изстреля:

— Ще се видим утре тогава! И, професоре…

— Да?

— Предполагам, разбирате, че това съвсем ще влоши нашите отношения!

С тези думи Рейчъл величествено прекрачи прага и затръшна вратата.