Рейчъл с удоволствие слушаше разговора между двамата. Допадна й вниманието, с което той се отнесе към крехката възрастна дама. Не можа да скрие загрижеността и топлотата в гласа си. Увери се, че въпреки своята суровост, Зак не би наранил Нана.

— И какво по-точно бихте желали да узнаете?

— Бих искал да науча колкото се може повече за Франсиска.

— Мисля, че мога да ви помогна. Ако прочетете дневниците, ще получите по-ясна представа за характера й. Но аз мога да ви разкажа как историята интерпретира нейната съдба.

Професорът извади малък бележник и писалка от джоба си.

— Ще ви бъда много благодарен. Мога ли да си водя бележки?

— Разбира се. — Нана се надигна в стола си. — Доколко познавате историята, млади човече? Какво знаете за калифорнийските ранча?

— Знам, че те са принадлежали на заможните мексиканци и преселници от Испания, които са живели тук от хиляда осемстотин и тридесета до хиляда осемстотин и петдесета година. Мисля, че това е всичко, което съм чувал.

— Би трябвало да те разведа из ранчото, когато имаш време — обади се Рейчъл. Той й хвърли обезкуражаващ поглед и тя реши, че е по-благоразумно да замълчи.

— Прав сте — съгласи се Нана. — Ранчерите пасели добитък, овце и коне на обширни участъци земя. Печелили от продажбата на кожи и животинска мазнина. Франсиска Ариста е била дъщеря на такъв ранчеро.

— Умряла е млада, нали?

— Да, съвсем млада. На двайсет и две. Но според нейните дневници, тя е изживяла един пълен живот за тези години. — Нана се наведе към Зак и прошепна: — Била е истинска красавица.

Той се ухили.

— Невероятно! Мога ли да запиша това?

— Можете. Това е самата истина. Момичето е имало повече ухажори, отколкото пера имат птиците по себе си. Но истинската й любов е бил Хуан Ортега.

Рейчъл посегна към врата си, за да извади медальона, но баба й направи предупредителен знак и тя го скри. Защо ли не й позволи да го покаже?

— Как е умряла? — Професорът пишеше нещо в бележника си и пропусна техните жестове.

— Според информацията, която имаме, нейният годеник я намерил мъртва в ръцете на Хуан. Двамата господа са се били на дуел за честта й. За нещастие, фатално е пострадала именно тя. Умряла е, стискайки в ръцете си медальон, който оттогава насетне се пази в нашето семейство.

— Не звучи да е имала кой знае каква чест за защитаване — отбеляза Зак.

— Историята подкрепя вашето твърдение. Но ние не.

— Вие не? — вдигна вежди той.

Нана поклати глава, дантелата се свлече на раменете й.

— Ако не беше предана по душа, защо нейният любовник щеше да гравира на медальона думите „Верен до гроб“?

— Може би е било някаква интимна шега.

Възрастната жена неодобрително се намръщи и Рейчъл се обади:

— Дневникът й отбелязва също и за съществуването на един пръстен, който Хуан й подарява, пръстен с два големи диаманта, обковани заедно — символ на тяхната любов. Семейството й не е одобрило Хуан и са я принудили да се сгоди за друг. Неприятното е, че тази част от дневниците е изгубена.

— Жалко. А какво е станало с пръстена?

— Никой не знае — отговори Нана. — Вероятно Хуан Ортега го е прибрал след нейната смърт. Не, не пишете това. Аз само предполагам.

— И откакто е мъртва, обитава ранчото, така ли?

— Да. Някои казват, че това е изкупуване на вина, защото била толкова… — Нана намигна игриво. — … Може ли да се каже — не съвсем добродетелна?

— Но вие не сте съгласни?

— Разбира се, не. Така се говори, за да се предпазят други момичета да не повтарят нейната участ.

— Вече е станало традиция за сгодените двойки да се промъкват в ранчото с надеждата да я видят или да чуят камбаните — продължи обяснението Рейчъл. — Ако успеят, легендата твърди, че бракът им ще бъде изключително щастлив.

— Както беше моят с дядо ти — потвърди баба й. — В нощта преди сватбата ние посетихме гроба й. Видяхме светлините и чухме камбаните, и преживяхме четирийсет и пет благословени години заедно.

— Не знаех, че Франсиска е погребана в ранчото.

— Да, наистина. В онези времена семейното гробище се е намирало на територията на ранчото.

— Бих искал да го видя.

— Няма проблем. То е отворено за посетители — кимна Рейчъл.

— Отлично — рече той и добави още няколко бележки в тефтерчето си. — А тези явления къде стават? Има ли някакво специално място?

Тя се замисли.

— Специално място, да — ранчото. Но бих казала, че стават в специални случаи.

— Например по време на празници или събирания — добави баба й. — Но най-любими са й сватбите. Много сантиментално, не намирате ли?

Той пропусна забележката и се обърна към момичето.

— Ти имаш описани случаите в ръкописа, нали?

— Да.

— Бих искал да го видя, а също и нейните дневници. Това ще е първата ми работа, за да мога да си създам хипотеза. След това ще разпитам очевидци и ще преценя доколко са надеждни сведенията им.

— Вероятно това е много суха и скучна дейност за вас, професор Кингстън — обади се Нана.

Зак Кингстън спря да пише. Възрастната жена седеше изправена в количката, с ръце, скръстени в скута и наклонена на една страна глава. Той затвори тефтерчето си и го пъхна в джоба.

— Да, суха и скучна работа е. Но аз съм учен и следвам определени методи. Изследвам свидетелствата и правя заключения. С други думи, разчитам само на инструменти, факти, цифри и конкретни данни.

Тя го погледна със съжаление.

— Ами всички онези неща, които не могат да се измерят или да се подкрепят с факти, нито пък да им се зададе конкретна стойност?

— Не им вярвам!

— Така вие печелите очевидното, но губите неуловимото. Живеете без любов, вяра и надежда. — Гледаше го съчувствено и говореше тъжно. — Един ден ще откриете, че това не е кой знае какъв живот, професоре.

— Не се оплаквам до този момент. — Той явно не искаше да спори.

— Ще ми кажете ли защо го правите? Защо за вас е толкова важно да определите дали нашият призрак наистина съществува?

— Защото не бива да се печели от лековерността на другите. — Този път погледът му беше хладен и суров.

— Такава цел заслужава похвала. Човек може само да гадае защо сте превърнали това занимание в цел на живота си.

Зак се усмихна.

— Може би ще ви кажа един ден.

— Ще се радвам да го чуя. А сега, ако ме извините, малко съм уморена. Бих искала да си полегна.

Рейчъл се разбърза.

— Ще ти помогна. Зак, би ли почакал малко?

— Разбира се.

Старата дама се отпусна на стола си и затвори очи. Момичето я закара в спалнята й и й помогна да си легне, като покри краката й с плетено на една кука одеяло.

— Хубав човек. Висок, красив… Много красив, макар че е малко объркан — мърмореше си Нана.

— Може би щеше да ме убедиш, ако не знаех особеното ти мнение по тези въпроси. За теб и Джак Изкормвача е бил неразбран от своето време.

— Ох! — Баба й свали обеците на Франсиска и й ги подаде. — Остави ги някъде.

— Нана, защо не даде Зак да види медальона?

Лицето й се сгърчи в ситни бръчици и тя придърпа одеялото към гърдите си.

— Защото… Защото той няма да разбере, че стойността на медальона не е в скъпоценните камъни и златото, а в магическата му сила. Той не вярва в чудеса и почувствах, че трябва да го пазим от него.

— Тогава няма да му го показвам.

Рейчъл целуна баба си и мина в своята стая, за да остави обеците. Поколеба се за момент, а после докосна медальона и прошепна:

— Направи така, че да повярва. Той трябва да вярва в нещо. — Погледна към кутията с ръкописа си и почувства неудобство. Върна се в дневната и му подаде дневниците.

— Моят издател каза да не ти давам ръкописа си. Спомена, че е възможен конфликт на интересите. — Прехапа устни.

— Конфликт на интересите? — Гласът му прозвуча цинично. — Някъде съм чувал това.

Тя вдигна брадичка.

— След като знаеш думата, предполагам, че ще разбереш позицията на издателя ми. Мога да ти дам списък на очевидците, които съм интервюирала и общата история на ранчото. Това ще ти свърши ли работа?

— Би трябвало.

Рейчъл не можеше да се стърпи и зададе въпроса си, който съдържаше плаха надежда:

— Промени ли си решението да разобличаваш Франсиска? Срещата с Нана имаше ли изобщо някакво значение за теб?

— Да, имаше. Но намерението ми остава.

— Още ли мислиш, че се опитвам да те измамя?

— Съдът не се е произнесъл. Макар че, ако се опитваш да лъжеш някого, то баба ти не е замесена в тази история.

— Много благодаря!

— Какво очакваш? Ясно е, че страшно се нуждаеш от пари и виждаш в книгата си един лесен начин да ги получиш. Отчаяните хора предприемат отчаяни действия. Може вече да си затънала достатъчно и да не виждаш почтен начин за измъкване.

Рейчъл се обиди.

— Отчаяна или не, никога не бих извършила нещо неетично!

— Радвам се да чуя това, тъй като имам намерение стриктно да проверя фактите около Франсиска.

— Без значение кого или какво ще бъде жертвано?

— Ако експериментите ми провалят книгата ти, да.

Никога не се беше замисляла колко боли понякога истината.

— Чудя се защо ли ти помагам…

В очите му светна весело пламъче, което стопи напрежението.

— Помагаш ми, защото мислиш, че греша, нали така?

Рейчъл се приближи и докосна ръката му.

— Не мисля, а знам. Ще видиш, че Франсиска ще те опровергае.

— Възможно е. Но заради самата теб се моля очевидците да са надеждни.

Какви бяха неговите стандарти за надеждност? Ако има предвид доколко вярват в това, което се е случило с тях, да. Те само преповтарят собствените й преживявания. Но точно тях Зак Кингстън оспорва.

— Какво имаш предвид като надеждни?

— Например нормални и здравомислещи. До няколко дни няма да започвам експериментите. Бих искал да си създам работна хипотеза. С Кърт ще разпитаме свидетелите. Искаш ли да присъстваш?

— След като не съм на работа, няма къде да ходя. Освен това, уговорката е да сме заедно, нали?

— Много добре. Ще държим връзка.

Той взе кутията и се запъти към вратата. Спря, обърна се и задържа погледа си върху нея. После бързо излезе.

Господин Харпър държеше в ръцете си репортажа на Рейчъл.

— Ейвъри, замисляла ли си се за някаква професия извън журналистическата?

— Не.

Поне не наскоро. Бяха я уволнявали от толкова много места, че изборът й беше ограничен.

— Знаех си, че ще ми отговориш така. — Червеният му молив бързо шареше по листа.

Тя се изкашля.

— Господин Харпър, бих искала да ви попитам за първата статия, която написах. — Рейчъл намръщено погледна вестника в ръката си. — Или, по-добре е да кажа, първата, която бе пренаписана след мен. Тази за професор Кингстън.

— О, това е твоята статия, Рейчъл! Имаше нужда от малко разумна редакция, това е всичко.

— Вижте, не поставям под въпрос разумните ви редакторски способности…

— Какъв напредък!

— Но аз много работих върху материала!

— Вярвам ти, Рейчъл.

— Във вестника няма нито дума от това, което писах.

— Разбира се, че има. Целият първи ред представлява комбинация от думи, които си използвала в статията си. — Той хвърли на бюрото страницата, която току-що бе редактирал. — Погледни поправките, които направих по тази.

Момичето взе листа и зачете.

— Мисля, че моят вариант е много по-интересен.

— И аз така мисля. Изречението за това, как слънцето блести в меднозлатистата коса на професора, ще ме вдъхновява през целия ден. То веднага навежда на мисълта, че Кингстън ще разобличава твоя призрак.

Тя се усмихна.

— Наистина ли? Все още нищо не сте видели. Почакайте само следващия ми репортаж. Утре Зак започва да интервюира очевидците.

Харпър затвори очи и изпъшка.

— Просто агонизирам от нетърпение да го прочета.

Рейчъл се усмихна още по-широко.

— Щастлива съм да направя каквото мога.

— Къде за пръв път усетихте това присъствие? — попита Зак свидетелката на Рейчъл.

— Почакайте да си спомня — вдигна замислено вежди възрастната жена. — Бях излязла от къщата и обикалях из гробището. Тогава го почувствах. Не, не — преди това беше. В трапезарията. Или май че беше в кухнята? В ранчото със сигурност.

Професорът отбеляза нещо.

— Опишете това присъствие.

— Беше… неясно. Тъмно и неясно, ако разбирате какво имам предвид.

— Тъмно и неясно…

— Точно. Гъделичкаше ме и ме накара да се смея.

— Бяхте ли пила лекарствата си този ден? — кротко я прекъсна Кърт Морис.

Тя кимна с побелялата си глава.

— Да. Взимам хапчетата всеки ден. Синът ми се сърди, ако не ги пия редовно. Без тях получавам халюцинации, нали разбирате?

Рейчъл затвори очи и въздъхна.

— Този призрак е нищо работа, нищо.

— Така ли мислите? — попита Зак.

— Аха! Нищо ти казвам, в сравнение с онази работа, дето видях.

— Наистина? Каква работа?

Старият господин се наду като пуяк.

— Засякох първата си летяща чиния в хиляда деветстотин петдесет и пета. Докладвах. Дойде някакъв мухльо от правителството да говори с мен. Дрънка куп щуротии за балони и слънчеви петна. Тези от правителството правят заговор и крият истината.

Зак погледна Рейчъл и отново се обърна към свидетеля.

— Коя истина?

— За онези, извънземните. — Той се наведе и зашепна: — Тези отгоре не дават никой да знае, че има такива из цялата страна, държат ги в тайни военни бази. Ама аз ги открих!

— И как?

— Видях ги. С очите си ги видях! От друга планета са.

Рейчъл се отпусна на стола си.

— Благодаря за идването, господин Карътърс — ухили се Кърт. — Следващият!

— Аз и Джони се намъкнахме в гробището, щото Фред Уилкинс ни рече пъзльовци. Но мен не ме е страх ей толкова. Чакахме до среднощ… И тогава я видяхме!

— Какво видя, Майк? — попита Зак.

— Нея. Призракът! С дълга черна коса и горящи червени очи. И ръмжеше. Щеше да ни изяде. Аз и Джони духнахме бързо.

— Благодаря. Майк. Можеш да си вървиш.

Хлапакът се изви на стола.

— Нищо ли няма да платите?

Рейчъл зарови лице в ръцете си и започна горещо да се моли.

— Вие видяхте призрака, така ли? — зададе обичайния си въпрос Зак.

— Не, никого не съм видяла. — Жената се колебаеше. — Трудно ми е да го обясня. Беше повече като усещане.

— Усещане ли? — намеси се Кърт. — Е, благодаря ви за идването…

Зак го прекъсна:

— Какво усещане?

— Топло… Някакво кадифено усещане. О, и аромат…

— Сяра? — услужливо предложи Кърт.

Жената се усмихна.

— Разбирам вашия скептицизъм. Аз също не вярвам в призраци. Нито твърдя, че съм видяла духа на Франсиска. Казвам само, че с мен се случи нещо необичайно, когато посетих ранчото. Не съм изпитвала подобно нещо преди и никога няма да го забравя.

— Моля, продължете. Споменахте някакъв аромат — подсказа й Зак.

— Правилно. Усетих миризма на гардении.

— Може да е идвала от някой храст през отворен прозорец, а?

— Питате ме това, което аз самата съм се питала. Ароматът не беше от истинско цвете. В стаята нямаше цветя, а и в този сезон не цъфтяха. С мен нямаше никой.

— Парфюм на някой служител или на човек от предишната група?

Жената поклати глава.

— Не, не. Съжалявам. Сигурна съм, че не миришеше, когато влязох в дневната. Усетих единствено дъх на току-що полирано дърво. Помня добре, защото ми направи впечатление колко чисто поддържаха всичко. Други миризми нямаше.

— Какво се случи после?

— Стори ми се, че ме наблюдават. Може да не ме разберете правилно, но впечатлението беше много силно. Във въздуха се усещаше някакъв хладен повей, както когато плувате в океана. Разбирате ли? Когато плувате в топла вода и изведнъж попаднете на ледено течение?

Професорът кимна.

— Чудесно описание! Какво стана след това?

— Същевременно усетих топлина.

Кърт я погледна объркано.

— Хлад и топлина?

— Знам, че звучи странно. Но вие попитахте какво се случи и аз ви описвам. Не мога да обясня причината. Давам ви само фактите. Тръгнах из стаята. Наоколо нямаше никой. Усетих лека миризма на полирано дърво. Разхождах се наоколо, защото затова си бях платила. Въздухът изведнъж стана леденостуден. Едновременно с това долових онази кадифена топлина. Стана ми уютно, някак си се чувствах защитена. Не изпитах никакъв страх. Ароматът на гардении ме обгърна. През цялото време усещах нечие присъствие. Но в действителност нямаше никой. После студът изчезна, а заедно с него и миризмата на гардении.

Зак беше заинтригуван.

— А после не усетихте ли същия аромат?

— Не, нито пък студено течение.

— Благодаря ви, госпожо Макдоналд. Мога ли да ви извикам, ако се нуждая от повече информация?

— Разбира се. — Тя се поколеба. — Има още нещо…

— Да?

— Ще ви прозвучи много странно.

Кърт се ухили отново:

— Ни най-малко!

— Предполагам, че сте чували най-невероятни истории. — Жената се намръщи. — Както и да е. В този ден носех много скъпи диамантени обеци, подарък от съпруга ми. И през цялото време на… моето преживяване имах чувството, че някой иска да ги свали. Държах ръцете си на ушите.

— Изплашихте ли се? — попита Рейчъл и инстинктивно докосна собствените си обеци.

— Не. Само ми се струваше, че ако не ги държа, ще ги изгубя. По-късно осъзнах колко бе налудничаво това. — Тя с неудобство се засмя. — Глупаво е, нали? Затова досега не съм го споменавала. Мислите ли, че е важно?

— Никой още не знае. Благодаря, че дойдохте. — Зак й подаде ръка.

— Надявам се, че помогнах.

След минута професорът затвори вратата на апартамента си. Рейчъл погледна двамата мъже.

— Безнадеждно е, нали?

Той поклати глава.

— Елси Макдоналд е единственият надежден свидетел досега, но всичко, което е усетила, е промяна в температурата, необяснима миризма и общо, неопределено смущение.

Момичето беше почти отчаяно.

— Имам още очевидци, които ще подкрепят нейните сведения. Или поне част от тях. Всъщност, не помня на някого да са заплашвали да му свалят обеците.

Кърт се закиска, но Зак му хвърли предупредителен поглед.

— Оставаме само с това неопределено „усещане“. Не може да се провери съществуването на дух с такова смътно доказателство. Трябват ти по-съществени данни.

— Но и на теб ти трябват такива, за да опровергаеш съществуването й. Нещо конкретно, абсолютно и надеждно.

— Май че е време да сложа моята апаратура — предложи Кърт.

— Да, инсталирай я. Трябва да открия физическата причина за температурните промени. — Зак погледна иронично Рейчъл. — Може би ще намерим достатъчно свидетелства и ще задоволим адвокатката на нашия дух.

— Едва ли ще откриете научно обяснение за камбаните и светлините.

— Тук е земетръсна зона. Ще се свържа с лабораторията в Пасадена — обади се Кърт. — Евентуално да свържат датите на тези явления със сеизмична активност.

— Правилно. — Зак провери тефтерчето си. — Това означава магнитометър, спектроскоп, термограф и филм за инфрачервения спектър. Ще използвам детектор за звук и движение с диодни микрофони. Да опитаме с тях и да видим какво ще се получи.

Рейчъл беше направо стъписана.

— Какво е всичко това?

— Това, което поиска. Апаратура, която ще ни даде конкретно, абсолютно и надеждно доказателство. — Професорът погледна асистента си. — Колко време ти трябва?

— Около два дни.

— Давай тогава.

— Чакайте малко! — Рейчъл застана между двамата. — Кой ще провери дали нещо не извъртате?

Кърт се обърна към шефа си.

— Да тръгвам ли, професоре?

— Да, залавяй се за работа.

Зак хвана Рейчъл под ръка, взе един стол и я сложи да седне. Докато успее да отвори уста, за да протестира, Кърт се измъкна от стаята.

Тя гледаше ръката му. Дълги силни пръсти с грижливо поддържани нокти. По дланите му имаше втвърдявания от мазоли и Рейчъл се чудеше откъде ли ги е получил. Съдейки по широките му рамене и силата му, вероятно се занимаваше с активни физически упражнения.

— Ще ти обясня всичко, след като Кърт си свърши работата.

Тя потърка ръката си, макар че той я бе стиснал съвсем леко.

— Ти можеш да ми обясниш, но аз все пак нищо не разбирам от такава апаратура.

— Тогава, освен да ти дам телефоните и адресите на хората, от които сме я получили. Те ще потвърдят, че е надеждна.

Зак седна на ръба на масата и подпря крака си на един стол. Беше… твърде близо до нея. Трябва бързо да си тръгне. Лудост е да се остави този мъж да я изкушава така. Още по-голяма лудост е да го остави да забележи това.

Рейчъл се опита да се съсредоточи в разговора.

— Тоест, трябва да повярвам на думите на някакви непознати, че машинарията ти е истинска, така ли?

Зак въздъхна шумно и нетърпеливо, подпря ръка на коляното си и се наведе още по-близо.

— Добре. Можеш да доведеш, когото искаш, за да провери апаратурата ни. Така по-добре ли е?

— Да. Случайно се оказа, че имам експерт по електроника в джоба си. Ще го извадя и ще го накарам да следи Кърт.

— Ами, да.

— А аз какво ще правя?

Зак грабна един стол, сложи го пред нея, седна назад и обгърна облегалката с ръце. Лицето му беше само на сантиметри от нейното.

— Първо, трябва да прецениш възможностите си.

Рейчъл преглътна. Разбираше ли той двусмислието на думите си? Усещаше ли, че една малка глупава част от нея я подтиква да обвие ръце около врата му и да го помоли да й помогне… да оправи цялата тази ужасна каша.

— И ако осъзная, че нямам никакви възможности?

— Тогава нямаш избор. Ще трябва да ми повярваш.

Момичето сведе очи, за да скрие тревогата си.

— Шегуваш се, нали? Караш ме да завися от нещо, което не може да се измери с уреди, да се подкрепи с факти или да му се зададе конкретна стойност?

— Цитираш ли някого?

— Не, но бих могла. Цитирам: ти каза, че залагаш само на уреди, факти и цифри. Край на цитата.

— Споменах ли, че паметта ти направо ме плаши? — Развеселен, Зак опря брада върху ръцете си.

— Всъщност каза, че тези мои способности са забележителни.

— Не, отредактирай това. Смени го с „ужасяващи“.

Той се наведе още по-напред — устните му бяха на сантиметър от нейните. Тя се отдръпна и столът й се блъсна в стената. И двамата замълчаха. Съзря в очите му същото чувство, което изпълваше и нея. Зак бе увлечен. В следващия момент той се отдръпна и тя разбра, че се съпротивляваше на тази мисъл. Рейчъл се опита да говори нормално.

— Избягваш да ми отговориш.

— Какъв беше въпросът? — Гласът му прозвуча някак вяло.

— Въпросът за доверието. Каза, че трябва да ти вярвам. Ако беше на мое място, щеше ли да зависиш само от вярата?

— Не. Но аз съм учен. Ти си така нареченият „вярващ“. От мен са фактите и цифрите, от теб доверието, вярата и надеждата.

— И любовта? — осмели се да попита Рейчъл.

Лицето му се стегна.

— Ти се занимаваш и с това. Така че оставаш в по-неизгодно положение. Приеми съвета ми: изравни шансовете си с моите и намери електронен експерт. — Зак протегна ръка, хвана я за китката и я вдигна от стола. — А дотогава нека отидем в ранчото и ти покажа какво може да прави апаратурата ми. Не бих искал някой да каже, че съм се възползвал от твоята… наивност.

Към следващата част или към съдържанието

Дей Леклеър Семейният призрак (5)

Метаданни

Данни

Семейният призрак

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта глава

Дей Леклеър
Семейният призрак (5)