Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Catch a Ghost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дей Леклеър. Семейният призрак

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0221-2

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Те се качиха в колата на път към ранчото. За Рейчъл това бе отиване у дома. Познаваше и обичаше всяка педя от голямата сграда. Тя го поведе през вътрешния двор към предната веранда. Красиви пейки от ковано желязо бяха поставени по алеята към огромна дъбова врата.

Вътре в помещенията температурата бе много по-ниска.

— Стените са дебели около метър. Осигурявали са защита от капризите на времето и от индианци.

— Тази стая е великолепна! — Зак оглеждаше високия таван и масивната каменна камина.

— Това е било така наречената зала. Използвали са я за семейни събирания и празненства. Мога да те разведа, ако искаш.

— Нека първо видим Кърт.

Асистентът беше в трапезарията, разопаковаше апаратурата.

— Ще останете ли известно време тук? — попита Кърт. — Затварят ранчото и искам нещо да хапна. Не ми се оставят нещата без надзор.

— Върви, аз ще остана. Тъкмо ще проверя екипировката — отвърна Зак.

Рейчъл гледаше камерите, металните кутии и електрониката, съвсем не на място сред старинната обстановка. И цялата тази машинария срещу един малък беззащитен дух?

— Какво би искала да ти обясня най-напред?

Тя посочи малък цилиндричен предмет, подобен на леща за камера.

— Това е спектрометър. Прикачва се на фотоапарат. Ако снимам някакъв обект, например птица, спектрометърът пречупва светлината и обектът се фотографира в спектралните си лъчи — като цветна композиция.

— Ъ-хъ.

— Сега ще ти покажа. — Извади от една чанта снимки и й ги подаде. — Това са фотографии, направени със спектрометър.

— Чудесни цветове!

Зак се приближи и леко се облегна на рамото й, като й показа едно петно.

— Това е орел. Виждаш ли очертанията?

— Да — излъга Рейчъл.

В този момент виждаше и чувстваше само неговото присъствие. Усещаше непреодолимо силно привличане, което я правеше неспособна да владее естествените си реакции. Той изглежда нищо не забелязваше.

— Да кажем, снимал съм нещо и съм уловил, без да знам, птицата в рамката. Ако искам да разбера какво съм фотографирал, изпращам снимката в лабораторията. Там могат да я идентифицират по цветовете й, тоест по спектралния състав.

— И какво общо има това с призрака? — Рейчъл се мъчеше да говори спокойно и свързано.

— Теоретично духовете се състоят от енергия, която оставя спектрални следи. Те могат да се фотографират. Ще поставим няколко такива камери, няколко обикновени апарати и някои други, заредени с филми за инфрачервения спектър. Ако Франсиска се появи, ще можем да я снимаме по някой от тези начини.

— А как ще решите кога да снимате?

— Използваме детектори за звук и движение. Щом те се включат, камерите автоматично правят снимки, които по-късно анализираме. Всичко, което не можем да си обясним, изпращаме в лабораторията за анализ.

— А какво е онова там? — Тя посочи черна метална кутия с бутони и цифри по нея.

— Магнитометър с катодни лъчи.

Зак се върна при нея и й подаде магнитометъра. Наведе глава над уреда и почти допря бузата й. Рейчъл затвори очи и вдъхна аромата, който идеше от него. Миришеше на сапун и на одеколон с дъх на кедър. И на още нещо — нещо неописуемо приятно, което я обгърна с кадифена топлота. Тя се почувства защитена и…

До ухото й прозвуча смях.

— Ще трябва да погледнеш, ако искаш да разбереш как работи.

Рейчъл отвори очи и се вгледа с невиждащ поглед в апарата. Разбираше ли Зак как се чувства в момента? Ох, господ да й е на помощ.

— Гледам, гледам.

— Другата теория е, че духовете създават отклонения в магнитното поле. Този уред може да отчита това по всяко време.

— Но стрелката не се движи! Счупен ли е?

— Не.

А би трябвало да се движи!

Той взе магнитометъра от ръцете й и го върна на мястото му. Извади друг прибор — голяма кутия с прозорче и руло хартия вътре. Включи го в електрическата мрежа.

— Това е термометър, който отбелязва на графика промените в температурата. Него ще монтираме тук, на мястото, където Елси Макдоналд е почувствала студения участък.

Зак завъртя един ключ, иглата премина по хартията и след малко се стабилизира на трийсет и два градуса.

— Трийсет и два? Всъщност е много по-топло — обади се Рейчъл.

И стана още по-топло, когато Зак клекна до нея и се загледа в апарата. Скалата бързо започна да пада и стигна двайсет и осем градуса. Рейчъл усети отново миризмата на неговия одеколон заедно с другия приятен аромат. Отнякъде този парфюм й беше познат… Но, да — гардении!

— Зак?

Той потупа термометъра.

— Кърт трябва да провери уреда дали не се е повредил при транспортирането.

— Зак! Каква е тази миризма?!

— Каква миризма?

— Тази на цветя.

Той изключи уреда и го остави на мястото му.

— Вероятно някакъв парфюм?

— Това са гардении!

— Не знам. Може би.

— О, божичко, тя е тук! — Рейчъл започна да обикаля наоколо. — Франсиска е тук! Бързо, направи нещо с твоите машини. Започвай да спектромагнетизираш твоите катометри!

Изтича до магнитометъра и го разтърси.

— Започвай да се отклоняваш, глупава машино! Франсиска е тук!

— Рейчъл, внимавай с това! Много е чувствителен!

Тя удари кутията с юмрук.

— Чувствителен, друг път! Изобщо не работи. Направи нещо!

Започна нервно да обикаля наоколо, ала изведнъж се спъна и падна по гръб. Обецата на Франсиска изхвръкна от ухото й, удари се в дървения под и падна право в краката на Зак.

— Не го направих аз! Тя го направи.

Той изсумтя с отвращение.

— Глупости, падна от ухото ти!

— Франсиска я измъкна. Точно така е постъпила с Елси Макдоналд.

Той се наведе и взе обецата.

— Първо искаш да повярвам в призрака. А сега пък и в призрак-крадец на обеци. Сложи си я обратно и ми дай магнитометъра.

Подаде й ръка и я изправи на крака. Рейчъл неохотно се подчини.

— Какво трябва да направи Франсиска, за да те убеди, че съществува? Ароматът на гардении, падане на температурата, обецата изхвръква. Това не е ли доказателство?

— Съвпадения. — Той леко я разтърси за раменете. — Спри и помисли малко, Рейчъл. В момента на включването машината подаде погрешна температура. Ти усети ли някакъв студ във въздуха?

— Как да усетя, като ти направо ме задушаваше!

— Как така те задушавах?!

— Висеше над мен. При това положение не бих почувствала и нов ледников период!

Рейчъл изтръпна и се изчерви. Присвитите му очи направо й казаха, че е разбрал всичко! Зак се колебаеше как да реагира. После се усмихна, а погледът му заблестя с неописуема чувственост. Този път не се съпротивляваше на онова, което направо беше изписано на лицето й.

— Какъв аромат казваш?

— Ами… В началото помислих, че си ти. Твоят одеколон. — Тя отстъпи с неудобство. — Той мирише малко на гора. После усетих другия дъх на цветя. Реших, че вероятно е сапуна ти.

Зак се приближи.

— Искаш да кажеш, че си се опитвала да доловиш миризмата ми?

— Да, заради работата. Опитвах се да разбера дали са гардении.

— А сега, можеш ли да помиришеш? Още ли ти мириша на цветя?

Тя подуши.

— Не, само одеколонът ти.

— И никакви гардении? — Той се приближи още по-плътно до нея. — И след това се развълнува?

— Е, развълнува е прекалено силно казано…

— Да, но се спъна в килима и падна.

— Добре де, развълнувах се. Какво от това?

Ръцете му обхванаха бедрата й и той я притегли към себе си. Рейчъл се бореше с желанието веднага да го прегърне.

— И ти падна силно, така че обецата ти изхвърча, нали така? — Притисна я до себе си и почти допря устни до нейните.

— Не е вярно! — бранеше се тя.

— Мисля, че точно това се случи! — И я целуна.

Чудесно бе да бъде в ръцете му, чудесно бе да я целува, да чувства докосването му. Всичко потъна — мислите й, разума й. Сърцето й биеше силно, гореща топлина я заливаше. Една част от нея се сля с мъжа, който я притискаше до гърдите си. Нещо се промени. Повече никога нямаше да бъде същата.

Чу се лек звън и обецата на Франсиска отново падна.

 

 

— Тук виждам, че те очаква щастие.

Рейчъл разсеяно слушаше как Мадам Зуфало гадаеше на баба й по една кристална топка. Всъщност нещо съвсем друго занимаваше ума й. Получиха предупредително писмо, че Нана ще бъде изправена пред съд за неплатени дългове.

— Виждам голямо богатство. Ще дойде от неочакван източник.

Момичето отчаяно стисна медальона. Защо желанието й не се изпълнява по-бързо?

— Виждам някаква външна намеса. Виждам мъж… любов. Бюла, скъпа, намерила си някакъв красавец и не си ми казала?

Рейчъл се чудеше какво да прави. Как да накара човек, който даже не вярва в любовта, да повярва в един дух? Разбира се, мислеше за Зак — този господин „Факти, Цифри и Конкретни Доказателства“. Мислеше и за целувката. Как може тя да бъде обяснена научно? О, вероятно той ще намери начин да я оправдае. Стисна медальона: „Помогни ми, Франсиска. Докажи му, че съществуваш! И направи така, че бързо да намеря тези пари!“.

— Виждам блясък на… О, колко е красив! Блясък на диаманти!

Да, господин Сантос спомена, че могат да решат финансовите си проблеми, ако продадат медальона на Франсиска. Но Нана е непреклонна. Медальонът ще остане в семейството! Какво би останало от нейната собствена вяра и надежда? А какъв ще е шансът за любовта тогава?

— Виждам благополучие, което ще дойде откъдето най-малко очаквате, просто изневиделица.

С едно ужасяващо мяукане Снийктийф скочи в скута на Рейчъл и пусна от устата си обецата на Франсиска. Тя я сложи в джоба си.

— А къде е другата, Снийк? — Рейчъл започна да го гали зад откъснатото ухо. Той затвори очи и шумно замърка.

Мадам Зуфало привърши с гледането и седна до Рейчъл.

— Твоята аура е така… безцветна, скъпо дете. Какво се е случило? Нещо с книгата ти?

— Това не е единственият проблем. Моят издател каза, че книгата ще има успех само ако Зак не разобличи Франсиска.

— Не звучи утешително. Опасявах се, че професорът ще създаде усложнения.

— И то какви! Двамата с асистента му поставят апаратура из цялото ранчо. Никога не сте виждала толкова много джунджурии.

— Електроника?

— Да. Той се опита да ми обясни как работи, за да разбера експериментите му, но аз не съм квалифицирана достатъчно, за да проверявам резултатите.

— Помниш ли каква бе апаратурата?

Тя погледна неразбиращо в Мадам Зуфало. Когато ставаше дума за машинарии, фантастичната й памет винаги й изневеряваше.

— Ъ-ъ, имаше катометър магна-не-знам-си-кой.

— Магнитометър с катодни лъчи?

— Да, май така го нарече. И-и… термо-нещо, и спектро-не-знам-си-какво.

— Термограф и спектрометър, предполагам.

Рейчъл се облещи:

— Откъде знаете тези неща?

— Попадала съм, ъ-ъх, познавам ги — изкашля се Мадам.

— Ще ми помогнете ли? Моля те, Зак каза, че мога да доведа експерт за проверка.

Мадам се колебаеше.

— Разбира се, мен трудно може някой да ме излъже. Но не мисля, че… Добре, ще ти помогна, но при едно условие.

— Какво е то?

— Ще проверявам, когато професор Кингстън не е там.

— Трудно ще е, но мисля, че мога да го уредя. Защо не искате да го виждате?

— Защото… — Мадам Зуфало се разкашля. — Защото невярващите пречат на моите сили. А той е именно такъв, нали?

— И то какъв!

 

 

Мадам Зуфало надникна изпод големите си слънчеви очила и дръпна шала си ниско над челото.

— Дотук добре. Имат видеокамера във всяка стая, детектори за звук и движение, камери на камбанарията и на гробището, спектрометър и така нататък.

— Да, Зак каза, че Франсиска ще бъде засечена поне от един от тези апарати.

— М-м, да. Опасявам се, че ще бъде трудно да ги излъжем.

— Какво искате да кажете?

— Как какво? Искам да кажа, че най-накрая ще успеят да я филмират. Инсталирани са на места, незащитени от външни влияния. Детекторите лесно могат да излязат от строя.

— Това добре ли е?

Мадам весело се усмихна.

— Да. Чудесно за улавяне на нашия малък призрак… Или за нещо друго.

— Животно, което може да мине наоколо?

— Четириного, или… — Тя замърмори под нос. — … някое двукрако.

— Някой от охраната ли имате предвид?

— Ох, и охрана ли имат? — Мадам се ослуша. — Твоят професор е тук! Трябва да бягам!

Госпожата бързо се изниза през изхода.

Рейчъл изчака Зак.

— Чух, че си намерила електронен експерт и реших да се отбия, за да се запознаем. — Забеляза как Мадам напусна и се намръщи. — Изглежда ми позната. Познавам ли я отнякъде?

— Не вярвам. Не ми спомена такова нещо.

— Предполагам, че се лъжа. — Погледна към Рейчъл и тя разбра за какво ще говори по изражението му. — Трябва да обсъдим снощната случка. Между нас съществува привличане, някаква химическа реакция, бих казал. Направихме грешка. Повече няма да се повтори.

— Няма? — Изумление и съжаление звучаха в гласа й.

— Не. Ти беше развълнувана от свидетелството на Елси и когато апаратурата леко се отклони… — Зак вдигна рамене.

Аха, това беше научното му обяснение на случая.

— Чакай да схвана точно. Аз бях прекалено развълнувана от погрешните данни, защото мислех, че Франсиска беше там, това се комбинира с тази… химия и настъпи спонтанно избухване, така ли?

— Да, експлозивна реакция, казано точно.

Обзе я ярост и гняв.

— И за да се случи отново такова нещо, са необходими подобни обстоятелства?

— Да. — Зак говореше напълно сериозно.

— А тази машинария в момента работи ли погрешно?

— Не — леко се усмихна той.

— Франсиска тук ли е?

— Не, доколкото разбирам.

— Тогава, обясни ми това.

Рейчъл обгърна врата му и го целуна силно. За нейна изненада не срещна съпротива. Той също я прегърна и й отговори. Желанието отново пламна между тях. Тя се чувстваше издигната до звездите и в тази реакция на двамата нямаше нищо рационално, абсолютно нищо. След много, много време дойдоха на себе си. Рейчъл се задъхваше.

— А това, което сега изпитахме, беше само физическо желание, така ли?

— Точно така. Съвсем доброволно, ако не се лъжа.

— И нищо неясно, неуловимо, безразсъдно?

— Не, освен ако тези думи не включват напълно земната страст.

— Чакай да разбера по-добре. Ти реагираш така с всяка жена, която целуваш, така ли?

— Какво искаш от мен? — Той я погледна подозрително.

— Искам отговор — да или не. Защото, ако отговориш с „да“ това значи, че нещо не разбирам.

— Досега не си била целувана така?

— Не, определено не.

— И искаш да бъдеш целуната отново по този начин?

— Да. — Тя се отдръпна, преди той да пристъпи към действие. — Но не само заради напълно земната страст. Нито пък защото искаш да го направиш още веднъж.

— Разбирам. — Зак скръсти ръце. — Ти искаш нещо ирационално, неуловимо, нематериално.

— Така мисля. Искам това, което е имала Нана и моите родители. Искам… Имам нужда от постоянство.

— Щях да бъда лъжец, ако кажа, че мога да ти предложа такова нещо. Не мога да завоалирам нещата. И двамата изпитваме физическо привличане един към друг. По природа не вярвам във вечни клетви за вярност, нито в любовни магии. Мога да бъда излъган. Но не мога да бъда мамен твърде дълго!

— За мен любовта не е измислица. Тя съществува! Винаги съм я чакала, мечтала съм за нея… Онова неуловимо чувство, безразсъдство и лудост…

— Рейчъл, аз съм открит и прям човек. Не обичам лъжите и нечестните игри. Кажи ми, защо подхвана този разговор за постоянната връзка? Малко неочакван е. Нима вярваш, че твоят семеен призрак е нашият добър дух?! Може би смяташ, че той ни събра? Или целиш единствено да ми докажеш, че призракът съществува?

Необходимо й беше доста време, за да проумее думите му. И когато това стана, нещо у нея угасна. По-добре беше още сега да разбере, че звездите са твърде високо. Преди копнежът да стане непреодолим.

— Казах ти и преди. За нищо на света не бих използвала близостта ни с някаква користна цел. Как можа да го допуснеш дори?

— Защото и преди са се опитвали.

— Не, не и аз! Никога!

Той не отговори. Прегърна я през раменете и леко я погали по тила.

— Имах намерение да сложа край на нашата връзка. Признавам, увлечен съм по теб. Дори желая нещо повече, поне за известно време. Но нито за миг не си мисли, че ще позволя чувствата да повлияят на резултатите от моята работа.

Зак се наведе и я целуна. И за един миг Рейчъл се издигна до звездите. После се отскубна от ръцете му и избяга. Избяга от онова, което искаше най-много на света.

 

 

— Рейчъл, скъпа, не мога да следя програмата по телевизията, ако обикаляш така насам-натам. — Възрастната дама наклони глава.

Момичето седна на стола до баба си.

— Нана, защо Мадам Зуфало не иска да се види със Зак?

— Това ли те тревожи? Лесен въпрос. Ако ти отговоря, ще ме оставиш ли да гледам предаването за дивите патици?

— Ама ти истината ли знаеш? — Рейчъл бе удивена.

— Разбира се. Още от началото забелязах, че реагира странно на името му. Зададох й няколко въпроса и получих отговор. Добрият професор преди време е изобличил някакъв неин дух. Това много я разстроило. Беше ми казала, че задълго време си е изгубила дарбата. Едва отскоро се върнала към бизнеса си, само че този път като гадателка… О, виж, програмата свърши. Ще ми помогнеш ли за леглото?

Половин час по-късно телефонът иззвъня.

— Госпожице Ейвъри? Обажда се Хектор от охраната на ранчото.

— Здравей, Хектор. Как е малкият Мануел? Чух, че има морбили.

— Добре е, госпожице. Обаждам ви се, защото тук има някаква странна жена, която си играе с апаратурата на професора. Каза, че работи за вас и настоя да я пусна. Искам да проверя.

— Мадам Зуфало?

— Ако носи огромна шапка и някаква лъскава дреха като пижама, значи е тя. Мисля, че не бива да бърка в машините. Бихте ли дошла да поговорите с нея?

— Идвам веднага.

Петнайсет минути по-късно Хектор я придружи по пътеката към гробището.

— Покачила се е на едно дърво. Ей там, госпожице Ейвъри?

Мадам стърчеше на един клон недалече от гроба на Франсиска и се мъчеше да завърже някакъв странен предмет точно над камерата.

— Какво правите горе? — извика Рейчъл.

Мадам сграбчи най-близкия клон, за да не падне.

— Господи, изплаши ме.

Като пуфтеше и пъшкаше, тя се смъкна на земята.

— Мога да обясня…

— Саботирате експериментите на Зак, нали? Защо?

Гадателката вирна брадичка.

— Обвинявате ме в такова недостойно нещо?

— Да. И искам да знам какво става?

— Виждаш ли онзи малък паяк там? Той не е истински, а магнитен. Като го сложиш пред магнитометъра, ще предизвика отклонение. Това ще даде на професора физическо доказателство. Освен това донесох и лед. — Тя извади малък контейнер иззад един надгробен паметник. Отвори го и оттам започна да излиза пара. — Температурата пада, създава чудесна илюзия за призрак и не оставя никакви следи. Харесва ли ти идеята ми?

— Не!

Мадам раздразнено хлопна капака.

— Не те разбирам. Професорът е сериозен проблем. Той ще разобличи твоя дух и надеждите ти за книгата пропадат. Бюла ще изгуби къщата си, а аз — една добра приятелка. И за какво е всичко това?

— Защото е нечестно. Забравихте ли моя медальон? Желанието ми ще се изпълни, ако остана завинаги вярна.

— Какво общо има честността с верността?

— Вие не вярвате във Франсиска, така ли? — Рейчъл се почувства нещастна. — Смятате, че е някаква измислица?

— Е, измислица е много силно казано, но… Мисля, че си много откровено момиче. Имаш развито въображение.

Без да каже дума, Рейчъл отиде до дървото, покачи се на клона и откъсна конеца, на който висеше магнитът.

— Вземете си това! — заповяда на гадателката, като отмахваше листата от лицето си.

— С удоволствие!

Рейчъл замръзна на мястото си. Това не беше нито гласа на Мадам, нито на Хектор. Зак…

— Така, така. Ако не се лъжа, това е моята стара приятелка, шарлатанката Мадам Зуфало. — Зак погледна разярено към Рейчъл. — И поредната й съучастничка в престъплението, както виждам.