Дей Леклеър
Завещанието (8)

Седма глава

Правило 41:

Навиците са като бълхи. Може да се чешеш колкото си искаш, но истинско облекчение носи само прахът против бълхи.

— Обясни и то бързо! — заповяда Джулиън.

— Кори и Дона имаха малко неприятности с правосъдието. — Кали преглътна. — Моуди чу за това и се съгласи да ги наблюдава по време на условното им освобождаване. Съдията реши да помагат с работа в Уилоус Енд…

Реакцията му не закъсня. Лицето му започна да придобива тъмночервен цвят.

— По дяволите, прекрасно знаеш, че си пропуснала да споменеш тази съвсем малка подробност! Истината е, че си внимавала да не се изтървеш и да кажеш за третата молба на Моуди. И аз много добре знам защо. Защото никога нямаше да се съглася!

— Нямах избор! Не можех да откажа на Моуди. Тя умираше!

— Мога да разбера затруднението ти, но, по дяволите, Кали! — Джулиън закрачи напред-назад из стаята. — Колко ще продължи този… изпитателен срок? За какво са вътре?

— Само за лятото е — побърза да го увери тя.

— А какво е престъплението им? — Погледът му се закова в нея.

— Разрушаване на собственост… — измърмори Кали.

— Искаш да вкараш тези двамата в правия път, като им позволиш да разсипят целия Уилоус Енд? Или съм луд, или…

— Това не ти харесва, нали?

— Правилно си разбрала. — Джулиън силно се разсмя. — Какво става с теб? Къде ти е чувството за отговорност?

— На мястото си. Помагам на хората в нужда…

— И поемаш върху себе си проблемите на целия свят, независимо дали можеш да се справиш с тях или не. Благородството не е лошо качество, но ти прекаляваш!

— Ако искаш да ме обидиш, ще трябва да се постараеш — заяви тя. — Обясних ти за молбите на Моуди. Просто забравих да кажа за тази.

— Страдаш от избирателна амнезия. Много изгодно, няма две мнения! Сега как следва да постъпя? Да стоя край теб и просто да наблюдавам как се съсипваш? Не мога да го сторя. Ако продължаваш да се натоварваш толкова много, ще се разпаднеш. А аз не искам да съм този, който ще събира парчетата. И то при условие, че имам възможност да го предотвратя, като продам къщата.

— Моля, престани със заплахите, че ще продадеш Уилоус Енд! Къщата няма нищо общо с желанието ми да помагам на хората.

— Защо го правиш? — обърна се Джулиън към нея.

— Кое?

— Не кое. Защо?! Защо обичаш да помагаш на другите? Защото ти е необходимо да имат нужда от теб? Обзалагам се, че трябва да благодарим за това на Хелън.

— Майка ми няма нищо общо!

— Попаднах близо до целта, нали? — Джулиън се приближи до нея и я последва, когато тя отстъпи назад. — Това обяснява много неща. Майка, която те изоставя, която недоволна се мести от място на място, от съпруг на съпруг в постоянно търсене на идеалния живот и съвършената любов… И която винаги е пропускала да забележи едно — дъщеря си!

— Не — поклати глава Кали. — Грешиш.

Той пристъпи още по-близко, докато гърбът й не опря в стената и тя нямаше вече накъде да отстъпва.

— Дъщеря, която се научава да дава и дава с надеждата да получи късче от любовта и вниманието, които винаги са й били отказвани. Помисли за това, Кали.

— Не, благодаря! — изгледа го тя гневно. — Това няма нищо с децата.

— Сменяш темата, а? — Джулиън подпря ръце на стената от двете страни на главата й. — Добър ход, но няма да мине.

— Това, че помагам на хората, не е и наполовина толкова лошо, колкото твоите глупави планове и правила. Ти не правиш и стъпка, ако не е запланувана. Остава да ме вместиш само в графика си за деня. Нали разбираш — от осем часа и една минута до осем часа и пет минути: да целуна Кали.

— Звучи страхотно. — Той наклони глава и устата му се приближи на сантиметри от нейната. — А сега е четири и петдесет и шест минути следобед.

Устните му покриха нейните и Кали въздъхна, осъзнала, че не може да мисли, още по-малко да спори. Ръцете й бавно се придвижиха към раменете му. Пръстите му докоснаха леко нейните гърди и Кали притаи дъх. Никога досега не бе изпитвала подобни усещания. Постепенно той отслаби прегръдката и вдигна глава да я погледне. Тъмните му очи излъчваха страст.

— Е? — попита Джулиън. — Достатъчно спонтанно ли беше?

— Да — отвърна тя, като дишаше тежко. — Значи не планираш всичко. Но никога няма да ме убедиш, че можеш да живееш без твоите списъци и разписания.

— Така ли мислиш? Има един начин да разберем.

— И какъв е той?

— Да направим ли малък облог? — Очите му проблеснаха.

— Още един облог! — възкликна Кали и се засмя. — Одобрявам, това е най-доброто разрешение. Хващам се на бас, че не можеш да изкараш и седмица без часовник, будилник, правила или списък.

Джулиън наведе глава и докосна с устни чувствителното място зад ухото й.

— Забрави правилата.

— То е едно и също — каза Кали, като се стараеше да говори нормално.

Той се засмя и я пусна, което й позволи да диша по-свободно.

— Почакай малко, Кали. Не искаш ли да чуеш какво ще трябва да направиш? Може да не се съгласиш, след като узнаеш.

— Какво?

— За да спечелиш облога, трябва да не вършиш никакви услуги в продължение на една седмица.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. Когато Сюзи се обади за някой нов училищен проект, трябва да откажеш. Ако позвъни Валери и отчаяно те помоли да гледаш безценния Дани, да отговориш с „не“.

— Това ли е всичко? — усмихна се тя дръзко. — Ще стане много лесно. Трябва само да извикам Тед и да го накарам да пререже отново телефонните жици.

— Само през трупа ми.

— Или по-скоро през неговия. — Кали наклони глава. — Защо имам чувството, че много хитро ме манипулираш?

— Защото наистина е така, скъпа — отвърна засмян той. — Надявам се, че като си починеш една седмица, ще разбереш колко много си се претоварвала напоследък. — Преди Кали да успее да го оспори, той добави: — Ако успееш да спечелиш, ще ти помогна да изпълниш докрай последните две молби на Моуди, без да се оплаквам или меся.

— Наистина ли? — оживи се тя. — Това ми харесва. Но какво ще стане, ако аз загубя, а ти спечелиш?

— Обратното. Ще правиш каквото аз кажа.

— Без да се оплаквам или меся — добави Кали.

— Не вярваш, че мога да мина без списъците си, нали?

— Без тях си загубен!

— Много добре, ще видим. — Той свали часовника си и й го подаде. — Ето. Въпреки че много скоро ще си го взема обратно. Не можеш да издържиш и седем минути, какво остава за седем дни, без да отстъпиш и да помогнеш на някого.

— Същото се отнася за теб и твоите скъпоценни списъци.

— Обзалагаме ли се? — Тя кимна и той я притегли към себе си. — Защо не го затвърдим с целувка, но не по съребрена линия?

На следващата сутрин Джулиън слезе да закуси с Кали.

— Имам новина — съобщи той направо с мрачно лице и си наля чаша кафе. След това, за нейно голямо удоволствие, я вдигна от стола и седна на него, като я взе в скута си. — Няма да ти хареса. — Нежно я погали по бузата.

Гласът му беше сериозен, много сериозен и дрезгав, сякаш се мъчеше да преодолее някакво силно чувство. Очите му издаваха силен гняв. В тях гореше ярост, която я плашеше. Тя постави ръка на рамото му и попита:

— Какво се е случило? Нещо не е наред ли?

— Баща ми се обади.

При други обстоятелства тази информация нямаше да я разтревожи. Но леденият му глас говореше друго.

— Какво искаше?

Той впери поглед в чашата с кафе, след това я вдигна и отпи.

— Уилоус Енд.

— Не разбирам — прошепна Кали. — Какво искаш да кажеш?

— Напротив, разбираш. Споменах ти, че може да се случи. Обясних защо е необходимо спешно да намерим завещанието. Джонатан е научил, че то липсва. Не ми е известно откъде и как е получил информацията, макар че засега това няма значение. Той знае. След две седмици се връща, за да предяви претенциите си за имението.

— Защо? За какво му е?

— Има намерение да постъпи точно така, както ти казах. — Устните на Джулиън се изкривиха в цинична усмивка. — Ще го продаде. Експедицията му е зле финансирана и му трябват пари.

— Не е честно! — Тя опита да овладее обзелата я паника.

Ненавиждаше изражението в очите на Джулиън. То ясно й показваше, че това, което е правилно и честно не струва пукната пара. Такава беше грубата действителност. Той я прегърна, за да я успокои, и зарови ръка в косата й.

— Можем да зарежем всичко, да забравим за завещанието и за Уилоус Енд. — Джулиън опря брадичка на главата й. — Сред целия този хаос изведнъж открих нещо много хубаво, а нямам време да му се насладя.

Неговото предложение я изкуши. И то доста. Ала това означаваше да загуби къщата!

— Какво искаш? — попита тя нерешително. — Да се предадем?

— Не — изпъшка той. — Искам да останем сами двамата; загрижен съм за твоето благополучие и не мога да забравя отговорностите си. Желанието на Моуди, а не алчността на баща ми ще определи кой наследява Уилоус Енд.

— Тогава какво ще правим?

— Ще намерим завещанието. То е единственият ни шанс. Може би ще успеем да докажем съществуването му, но дори Питърс не е в състояние да заяви пред съда какво пише в него. Той твърди, че не знае какъв е последният му вариант, тъй като Моуди го е променяла няколко пъти. А щом завещанието го няма, необходимо е някой да се закълне пред съда какво е съдържанието му.

— Тогава ще намерим завещанието — твърдо каза тя. Взе парченце препечен хляб и го намаза с масло. — Досега не сме го търсили настоятелно. Сега ще трябва да го направим. Днес, след като пристигнат децата, пак ще организираме търсене на съкровището. Ще претърсим къщата сантиметър по сантиметър.

— Това са много сантиметри — засмя се Джулиън и раздразнението му изчезна.

— В такъв случай по-добре ще е да хапнеш. — Тя поднесе филийката към устата му. — Ще имаш нужда от сила и организаторския си талант.

— Забрави нещо. — Той отхапа голямо парче от филийката.

— Какво? — погледна го Кали озадачена.

— Облогът ни започна тази сутрин. — Очите му изразяваха мила закачливост. — Не мога да организирам нищо.

— Това е отвратително, Джулиън — намръщи се тя. — В затруднено положение сме, а ти продължаваш с този глупав бас. Колко ли дребнав можеш да бъдеш?

— Доста дребнав, мила. — Той грабна препечения хляб от ръката й. — Ще оставя ти да организираш всичко. Ще ти е от полза. Погрижи се за списъците и задачите, а аз ще…

— А ти какво?

— Аз ще се подчинявам на всяка твоя заповед, разбира се. — Джулиън я целуна.

Кали въздъхна и се сгуши в обятията му. Когато я прегръщаше и целуваше, тя почти забравяше за опасността да загуби Уилоус Енд. Почти…

Кали изчака всички да седнат на масата в трапезарията, преди да прочете задачите, които беше набелязала. Ако успехът на начинанието не беше толкова важен, тя сигурно би се развеселила от вглъбеността, изписана по младежките лица.

— Ама това истина ли е? — попита Кори. — Ти ли правиш списъците със задачите сега?

— Страхувам се, че да — отвърна Кали. — По график изоставаме с времето. Така че направете всичко, което е по силите ви. Ако намерите някакво указание, дори и незначително, донесете ни го. — Тя подаде на Джулиън неговия лист. — Ти си на тавана. Ще бъде загуба на време, но ти предложи да претърсим всичко.

— Няма за какво да се безпокоиш. По-добре да действаме логично отначало докрай, отколкото да пропуснем нещо.

— Предполагам. Просто Моуди никога не ходеше на тавана. Мразеше го. Там е мръсно, има паяжини и паяци… Само не казвай после, че не съм те предупредила. — Следващият лист подаде на Кори. — Ти си в библиотеката.

— Отново ли? — изпъшка той. — Току-що сложихме всички книги на местата им. Бъди милостива!

— Милостива съм. Но завещанието е в къщата. — Тя даде на Дона нейния списък. — Забележете, че съм нахвърлила няколко предложения за това къде да търсите. Проверете тези места във всяка от посочените стаи. И помнете, Моуди имаше странно чувство за хумор, така че използвайте въображението си. Ако имате нужда от мен, ще съм в кухнята.

— Да, шефе — отдаде чест Кори, изправи се и помъкна Дона със себе си.

Денят изглеждаше безкраен. Кали извади всички чинии от лавиците в кухнята. Огледа всяка тенджера, кутия и купа, всеки сандък, уред и бюфет, ала не откри нищо.

Късно следобед Дона и Кори се промъкнаха в кухнята.

— Нищо не намерихме — каза Кори. — Може би утре.

— Точно така, утре — съгласи се Кали, опитвайки да вложи оптимизъм в думите си.

Дълго след като те си бяха отишли, тя продължи да седи насред пода в кухнята. Около нея бяха натрупани чинии и тенджери. Тя ги погледна и избухна в плач. После извика Брут, почувствала нужда от утехата му. Когато той тежко се приближи, тя обви с ръце шията му.

— Смяташ ли, че Джулиън е имал късмет? — Кучето поклати огромната си глава и Кали въздъхна. — Има места, където не сме търсили, но времето няма да ни стигне. По дяволите, Моуди, къде си го сложила? — извика високо и се изправи.

— Този метод на търсене не ми беше дошъл на ум — обади се Джулиън, застанал точно зад нея. — Кажи ми, ако ти отговори.

Кали се обърна и очите й се разшириха — той целият бе покрит с прах и мръсотия.

— О, господи!

— Хайде сега. Не можеш ли да измислиш нещо по-силно? Как ти се струва „Божичко мили“?

— Добре. Божичко мили! Въпреки че те предупредих за тавана. — Тя го погледна с надежда. — Намери ли нещо?

Джулиън поклати глава и от нея се посипа облак прах. Брут кихна, а Кали сложи ръка на устата си, за да прикрие своята усмивка, учудена, че все още може да се смее, като се имат предвид обстоятелствата. Положението не беше розово. Бе направо отчайващо.

— Хайде да се качим горе. След като се изкъпя и преоблека, можем да поговорим — нареди Джулиън.

Тримата се качиха и той настани Кали в кабинета си, преди да влезе в спалнята си през междинната врата. Откакто Джулиън се върна, тя не беше посмяла нито веднъж да се приближи до стаите му. Кали огледа наоколо с интерес. На масата, където той работеше, бяха подредени прилежно купчина документи и тя ги разгледа с любопитство.

— Всичко това правила ли са? — извика тя. — За какво са ти толкова много правила?

— За книгата ми по организация и управление на труда. Прочети ги. Може би ще намериш нещо полезно.

Тя се намръщи, като прочете първото. Много го мразеше. „Никога не бъди зависим от нещо, което на всяка цена би искал да запазиш.“ Тя продължи да чете списъка и започна да се кикоти. Последното правило, което прочете, не беше писано от него. Джулиън пъхна мократа си глава в стаята.

— Какво толкова смешно има?

— Ами, правило номер седем.

— Е, и? „Работното ти място трябва да прилича на ума ти: Хармонично, Акуратно, Организирано, Сериозно.“ Какъв е проблемът?

— О, съгласна съм с него — побърза да каже тя. Погледът й се спря на една капчица вода, която се търкулна надолу по загорялата му шия към гърдите. — Искам да кажа, че ти не би се изразил така. То е…

— Хайде, говори, скъпа! Какво не ти харесва в него? — Джулиън влезе в стаята, като намъкваше някаква тениска.

— ХАОС.

— Мислиш, че е хаотично? — повтори той, видимо недоволен. — Това правило е най-малко хаотичното от всичките ми правила. Всъщност нито едно от тях не е хаотично. Нито едно!

— Нямах предвид хаотично. Просто правилото прилича на акроним. Всички тези думи образуват акроним, който е „ХАОС“.

Той дръпна списъка с правила и го разгледа.

— По дяволите! Права си. — Той я погледна, в кафявите му очи се четеше раздразнение. — Винаги забелязваш такива неща.

— Да, винаги. — Тя скромно наведе очи.

— Продължаваш да ме учудваш. — Джулиън хвърли листа на бюрото си. — А аз мислех за тавана.

— Толкова ли лошо беше? — съчувствено го попита тя.

— Била ли си там скоро? Има паяжини, в които може да се хване и Брут.

— Предупредих те. — Тя огледа стаята, критичният й поглед попадна на старинния скрин. Явно таванът не беше единственото място, покрито с паяжини. Съвсем очевидно бе, че стаята не е чистена от седмици. Трябваше да направи нещо по този въпрос. И то скоро.

— Не стигат паяжините, ами има и паяци. Огромни космати паяци…

Тя продължи да гледа втренчено ореховия скрин.

— Джулиън, какво прави там вазата за рози на леля Моуди?

— Моля?

— Нейната ваза за рози. — Кали посочи голямата тумбеста ваза, поставена върху скрина. — Държеше я винаги в спалнята си. Какво прави върху шкафа?

Брут жално изскимтя, след това отиде при Кали и захапа ръкава на блузата й. Започна да я дърпа и тегли към вратата, водеща към коридора.

— Престани, Брут! — отблъсна го тя. — Не желая да излизам. Искам да видя тази ваза. — Той пусна ръкава и поклати глава. Кали го погледна. Неговите действия събудиха подозренията й. — Вътре има нещо, нали? Със завещанието на Моуди ли е свързано?

Кучето отново поклати глава.

— Не ти вярвам.

Тя се отправи към скрина.

Брут излая силно. Когато това не я спря, той избяга от стаята. Кали не се замисли над странното му поведение. Цялото й внимание беше насочено към вазата.

— Мислиш, че е вътре ли? — попита Джулиън и я последва. — Защо?

— Защото вазата не стои тук. Мястото й е върху нощното шкафче на Моуди. Тя винаги я държеше там и в нея винаги имаше цветя. В повечето случаи рози, затова я наричаме така. — Тя изчака той да осъзнае значението на факта. — Помниш ли предишната бележка? Тази, която намерихме в библиотеката? В която Моуди ни молеше да посадим цветя в нейна памет?

Джулиън започна да се смее. Той посегна, свали порцелановия съд и надникна през отвора му. С възторжен вик, той бръкна вътре и измъкна ухаещ розов плик.

— Умно, Кали. Много умно!

С разтуптяно сърце, Кали отвори плика и извади единствения лист хартия. Тя прочете на глас:

„Скъпи Кали и Джулиън, много, много добре! Намерихте и последната ми бележка. Сега трябва да откриете завещанието. Няма да бъде лесно. Както съм казвала винаги, не си заслужава да получаваш нещо наготово.“

— Кога го е казвала? — попита Джулиън. — Никога не съм я чувал. Тя повтаряше: „Простото е това, което се прави лесно“. Или: „Ако не можеш да го направиш както трябва, изобщо не се захващай“. Нито веднъж не е споменавала, че не си заслужава да получаваш нещо наготово.

— Мисля, че съм чувала да го казва — призна Кали и добави: — Но само веднъж. — Тя отново погледна бележката. — Защо просто не я прочета докрай?

„… да получаваш нещата наготово. (Макар че, ако Джулиън, който много обича класическата литература, не разбере намека ми, ще бъда много разочарована.)“

— За какво, по дяволите, става дума сега? — нацупи се недоволно Джулиън. — Мразя класическата литература!

— Отново ме прекъсваш. Моля те, успокой се и ме остави да довърша! — Кали изшумоля с хартията и продължи да чете:

„… ще бъда много разочарована. Готови ли сте? Ето го и указанието: «И ти ли…» Схвана ли го? Разбира се, че го схвана, умното ми момче. Знаех си, че обичаш класиците.“

— Мразя класиците! Престани да твърдиш обратното!

— Мълчи, Джулиън!

„Обичам ви и двамата.

Моуди“

— Това ли е? Това ли е всичко, което е написала?

„П. С. Вие двамата станахте ли отново приятели? Всъщност, надявам се, че вече сте нещо повече от приятели. Успя ли планът ми?“

— И ние бяхме подложени на всичко това, защото Моуди е искала да ни сближи?

— Колко хубаво от нейна страна, нали? Има още един послепис:

„П. П. С. Не позволявайте на Джонатан да сложи ръка на Уилоус Енд. Единственото, което може да направи, е да я продаде заради някое от налудничавите си приключения.“

— Разбира се, че Джонатан ще я продаде — изпъшка Джулиън. — По дяволите, Моуди! Ако не си искала това да се случи, защо просто не ни каза къде е проклетото завещание, вместо да се правиш на…

— Джулиън, много си непочтителен. И говориш с нея, като че ли действително те чува. А това е доста странно.

— Ти ли го казваш? Ти, която разговаряш с кучета и лалета?

— С нарциси и санбернари.

— Нещо такова! Предполагам, разбираш, че трябва да изгорим тази бележка. Няма друг начин. Ако баща ми я прочете, ще обяви Моуди за луда. И ще пожъне успех. Защото нито един нормален човек няма да повярва, че жената, която е написала тези глупости, е с всичкия си.

— Възмутена съм! Говориш за леля ми Моуди, все пак!

— Моята леля Моуди. Престани да се възмущаваш, скъпа. Това няма да промени фактите. — Той щракна с пръсти. — Разбрах! Хайде. — Джулиън направо изхвърча от стаята. Кали хукна след него.

— Знаеш какво означава? Успял си да отгатнеш? — Тя го последва в библиотеката, като го наблюдаваше изумена как прерови купчините книги по неприсъщ за него начин и отрупа пода с тях.

— Какво търсиш?

— Тук някъде имаше книга с цитати… Аха! — Той измъкна един дебел том. — „И ти ли…“, „И ти ли…“. Ако е цитат от нещо класическо, трябва да го има тук. — Разгледа съдържанието, а след това обърна отзад на индексите. Най-щателно прочете целия списък. — Нищо. — Джулиън изсумтя недоволно, затвори книгата и я хвърли на земята.

— У нея сигурно е останало впечатление, че обичаш класическата литература. Откъде ли е дошло то?

— Глупости!

— Джулиън, бъди сериозен.

— Сериозен съм. Нямам никаква представа откъде може да са й хрумнали всички тези идеи, още по-малко тази!

— Сигурно те е видяла да четеш Хемингуей, Шекспир или нещо такова. Помисли! По някакъв начин трябва да си създал това впечатление у нея.

Брут подаде глава от вратата и надзърна. Джулиън го погледна втренчено. Очите му се присвиха.

— Не. Не може да бъде!

— Какво? Какво има?

— Прекалено абсурдно е. Дори за леля Моуди… „И ти ли…“ Възможно ли е да е имала предвид… „И ти ли…?“ — Той пристъпи към вратата, вперил очи в Брут, и стисна ръце в юмруци. — Ти, краставо куче! През цялото време е било у теб, нали? Скъпата леля Моуди! Каква памет! Спомнила си е, че последната година в гимназията играх Юлий Цезар! — Джулиън започна да рецитира: — „… И ти ли, Бруте, сине мой? — пронизан падна Цезар!“ Шекспир. Трето действие, сцена първа. Мразех тази пиеса! Ела тук, кученце. Кучи-кучи-кучи! — Той се приближи към санбернара, като се хилеше. — Дай да видим какво има в това старо буренце за коняк…

Брут заотстъпва назад колкото можеше по-бързо. След това изскимтя ужасено и хукна да бяга, а Джулиън го последва.

— Джулиън, почакай! Ти го изплаши! Освен това го нарече куче, и то краставо! — извика Кали.

Тя се помъчи да ги настигне, като потрепваше при силните трясъци, долитащи от кухнята. Горките й тенджери и тигани! Беше ги разпръснала по целия под. Чудеше се дали нещо щеше да остане здраво. Когато пристигна там, от двама им нямаше и следа, а задната врата зееше широко отворена. Съдовете бяха разпилени.

Без да обръща внимание на бъркотията, Кали излезе навън, където я обгърна хладният нощен въздух. Слънцето отдавна беше залязло, ала наоколо бе учудващо светло. Тя погледна надолу към езерото, очаквайки да види Брут и Джулиън, вкопчени в смъртоносна схватка. Но тях просто ги нямаше.

Къде ли бяха? Огледа ливадата и забеляза изпомачканата висока трева, където нечии стъпки бяха образували пътечка. Кали тръгна по нея с решителна крачка и се озова пред къщата, където ги забеляза на верандата.

— Брут, слез от Джулиън! — ядосано заповяда тя. — Не бива да се държиш невъзпитано!

Думите й не предизвикаха никакъв ефект. Брут продължи да седи на гърба на Джулиън, без да обръща внимание на неясните заплахи, идващи от мъжа под него. Кали се изкачи по стълбите на верандата.

— Джулиън само се опитва да вземе завещанието от буренцето на врата ти. То е вътре, нали? — Брут излая и тя го възприе като знак за съгласие. — Тогава какъв е проблемът?

— Би ли престанала да спориш с това ужасно куче и да го свалиш от мен?

— Опитвам се — озъби се Кали. — Не виждаш ли, че не иска да се подчинява. Може би, ако престанеш да го наричаш куче и му се извиниш, ще успеем да се споразумеем. Той май не схваща напълно сложността на нашето положение.

— А аз мисля, че ти не схващаш напълно сложността на моето положение! Малко остава да бъда осакатен напълно, а ти ми разказваш приказки от „Хиляда и една нощ“! Не прави никакви компромиси, нито се съюзявай с него. Само го свали от мен!

— Добре, добре. — Тя погледна гневно Джулиън. — Нека бъде както ти казваш. — Обърна се към Брут и му каза колкото може по-яростно: — Сам си го изпроси и после не казвай, че не си бил предупреден. Ако веднага не слезеш от Джулиън, оттук насетне за мен ще си само едно куче!

Тя скръсти ръце и зачака. Не й отне много време. Точно след секунда Брут вече седеше до Джулиън, вместо върху него.

— Дай ни буренцето за коняк. — Кучето отстъпи назад и Кали въздъхна.

— Какво има сега? — попита Джулиън.

— Няма да го даде.

— Защото няма ръце! Опитай да разбереш какъв е проблемът.

— Наистина ли? — ухили се Кали. — Искаш да разговарям с него? Как така изведнъж се съгласи?

— Съгласен съм да направя всичко, което ще ни помогне да получим това буренце. Говори с него, направи каквото искаш. Само го вземи. Ако настоява, дори ще му се извиня…

— Отказваш да разбереш, нали? — поклати глава тя разочарована. — Вече познаваш Брут, а все още се отнасяш към него като към куче.

— Той е куче.

Кали се направи, че не го чу.

— Ако Брут не иска да ни даде завещанието, за това вероятно съществува някакво много разумно обяснение. — Брут се втурна към Кали и се потърка в нея, с което подкрепи твърдението й. — Виждаш ли?

— Хей, ако ми дадат и най-малка възможност, аз също бих се притиснал в теб. Помисли само колко време изгубихме да търсим проклетото завещание. А можехме да го прекараме… в целувки!

— Джулиън! — запротестира Кали възмутена. — Не пред Брут!

— Да си намери някоя от неговата порода — измърмори той. — А дотогава трябва да вземеш завещанието. Обясни това на кучето, щом си толкова сигурна, че разбира всичко. Кажи му какво ще се случи, ако не го получим.

Изведнъж Кали се досети и щракна с пръсти.

— Точно така. Брут никога не е бил с нас, когато сме говорили за това. — Тя коленичи и хвана с ръце огромната муцуна на Брут. — Слушай, скъпи. Сигурна съм, че имаш много сериозна причина да не ни даваш завещанието, сигурна съм, че си обиден на Джулиън… Но ако не го получим, Джонатан ще наследи всичко! — Кали замълча, преди да добави многозначително: — А в това число влизаш и ти.

Брут нададе пронизителен гневен вой. След това се просна по гръб, с което искаше да покаже, че ще умре, по начин, който дотогава Кали не беше виждала. Тя хвърли многозначителен поглед към Джулиън, който се изправяше на крака.

— Казах ти, той не е знаел, че баща ти ще наследи Уилоус Енд, иначе щеше веднага да ни даде завещанието. Това нямаше да се случи, ако му беше поговорил, вместо да се държиш с него като с куче! — Тя отиде до Брут, отвърза буренцето от врата му и го подаде на Джулиън. — Доволен ли си сега?

— Не, не съм. Никак не съм удовлетворен.

Той я хвана през кръста, притегли я към себе си и продължително я целуна. След това я пусна, но веднага промени намерението си и я прегърна още по-силно. Обви лицето на Кали с ръце и я целуна с такава страст, че очите й се напълниха със сълзи.

— А сега — прошепна той до устните й — трябва да наваксаме пропуснатото. Запомни, мила, независимо какво пише в завещанието и кой е наследникът, важни са хората. Хайде, нека влезем вътре и видим дали си е струвало труда. Да отидем в кабинета ми.

Брут се втурна пред тях. Когато влезнаха в стаята, той вече седеше и ги чакаше. Джулиън махна книгите от масата и тържествено постави буренцето върху нея. Двамата седнаха и втренчиха погледи в него.

— Защо не го отвориш? — предложи Кали. — Все пак, ти разгада последното указание на Моуди.

— Но това нямаше да стане, ако ти не беше намерила бележката й.

— Добре. Аз ще отворя буренцето, а ти прочети завещанието. — Кали взе малката бъчвичка и затърси отвора й. — Знаеш ли, ти я отвори, а аз ще го прочета.

Той пъхна палец в една почти невидима цепнатина, като раздели бурето на половини. Отвътре изпадна дълъг тесен плик, на който пишеше: „Завещание на Моуд Маргарет Ханигън.“

— Намерихме го! — промълви Кали. — Наистина го намерихме! Прочети го. Аз няма да мога.

Брут изскимтя и положи глава на скута й, гледайки тъжно с огромните си очи. Кали разсеяно потърка ушите му. Джулиън отвори плика, извади напечатаните на машина страници и ги изучи внимателно.

— Има подпис и дата. Изглежда истинско. Трябва да го дадем на Питърс да го погледне, но поне е подписано от свидетел и е заверено нотариално.

— Добре, но не мислиш ли, че трябва да го прочетем?

— Странно, нали? — Джулиън поклати глава и се взря в листовете. — Толкова време изгубихме да го търсим и въпреки това се колебая да го прочета.

— Защото то слага край на всичко — прошепна Кали. — Тя е мъртва и завещанието го потвърждава.

— Дай ми една минута да добия основна представа и тогава ще ти го прочета. — Джулиън бавно го разгърна.

Страниците бяха четири и не му отне много време да ги прегледа. Когато стигна докрай, върна се отново на първата и я прочете още веднъж. След това взе плика, надзърна вътре и извади друг отделен лист. Бързо го прочете и прошепна:

— Е, зеленоочке, май ще имаме проблеми.