Дей Леклеър
Завещанието (6)

Пета глава

Правило 12:

Чувството е като врящо гърне. И двете имат нужда от похлупак, и двете нямат връзка с бизнеса.

Очите на Кали се разшириха в болезнено недоумение. Забавления и игри? Само това ли означаваше целувката им за него? Не беше ли почувствал притегателната сила и необикновеното в тяхната прегръдка? Очевидно не. Наведе очи, за да скрие от проницателния му поглед объркването си. Явно бе отдала твърде голямо значение на целувката. Беше сметнала лекото удоволствие, което той изпита, за нещо повече. По-лошото бе, че всъщност си беше изпросила тази целувка. Трябваше ли да обвинява Джулиън, че бе достатъчно любезен да се подчини? Беше станало недоразумение. Ала тези неща се случват, нали? Пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Прав си. Трябва да поговорим за Моуди и завещанието й — съгласи се покорно тя. — Нейният адвокат помогна ли ти?

— Ни най-малко. Питърс няма понятие къде го е скрила.

— Същото ти казах и аз. Не би следвало да си изненадан.

— Не, не съм. Само съм разочарован. Много се надявах на Питърс.

— Не се безпокой. — Кали подпря лакти на коленете си. — В последната й бележка пише, че го е скрила на сигурно място. Трябва само да продължим да го търсим.

— Открила си още една бележка и не си ми споменала?! — Беше ядосан.

— Забравих — честно призна тя. — Нося я със себе си, тук е, в джоба ми. — Наведе се назад, пъхна ръка във влажните джинси и извади прогизнало парче хартия.

— Страхотно! — измърмори той и се изправи. — Предполагам, че си прочела бележката и можеш да ми кажеш какво пише в нея.

— Да, но… — Тя се колебаеше. — Няма да се разсърдиш, нали? — Той тръсна нетърпеливо глава и Кали призна: — Моуди съобщава, че е оставила друга бележка, която ще ни разкрие къде е завещанието. Необходимо е само да я намерим.

— Първо трябваше да открием завещанието, а сега някаква бележка! — Явно се мъчеше да запази самообладание. — Какво може да е имала предвид? Обяснила ли е защо постъпва така, като оставим настрана факта, че работя прекалено много и се нуждая от почивка? Въпреки че, ако това разбира под почивка, по-добре ще е да си пиша книгата.

Кали не смееше да го погледне.

— Може да е споменала и друга причина.

— Какво точно е казала? — попита той през зъби и тя се сви.

— Моуди съзнаваше, че напоследък ти и аз сме се отдалечили един от друг и се надяваше по този начин отново да ни сближи. — Тя притаи дъх в очакване Джулиън да избухне.

Това не стана и той изрече със спокоен глас:

— Това е първото разумно нещо, което е казала досега. Добре. Нека да го обмислим.

Наведе се, взе ризата си и я нахлузи през главата. След това прокара ръце през косата си и приглади късите непокорни кичурчета назад. Кали го наблюдаваше със съжаление. Нейният Джулиън бързо изчезна и на мястото му застана аналитичният господин Лорд. Трябваше да си сложи само проклетите очила и щеше да се превърне в студения бизнесмен!

— Къде намираш бележките? — попита той.

— Навсякъде. — Невярващият му поглед я накара да уточни: — Тези, които се отнасяха до завещанието, бяха в кабинета и трапезарията. Но другите, свързани с ремонта, беше поставила навсякъде. Открих ги в чекмеджетата, под килимите, в кутията за брашно и под възглавниците… Просто ги събирам.

— Като знам чувствата ти към Уилоус Енд, учудвам се на твоето безгрижие. Ако не намерим завещанието, няма да наследиш къщата. Нито пък аз. Според Питърс баща ми ще наследи имението с всичко в него, както и откаченото куче.

— Но… — Невъзможно. Джулиън сигурно грешеше!

— Страхувам се, че не можем да имаме възражения. От това, което разбрах, ако Моуди последна е притежавала завещанието и то не може да бъде открито в рамките на един разумен период, съдът приема, че тя го е анулирала. — Даде й време да осмисли думите му, преди да добави: — И така, скъпа, ако не искаш да продадат твоя дом под носа ти и да финансираш една от експедициите на Джонатан с него, по-добре ми помогни да разберем къде е скрила бележката и завещанието!

Очите й се разшириха. Едва сега осъзна надвисналата опасност. Нейният дом. Можеше да го загуби! Тя тревожно се взря в Джулиън.

— Не! Трябва да направим нещо. Те не могат…

— Не се тревожи, Кали. — Навярно бе доволен от промяната в поведението й и опита да й вдъхне увереност. — Ще го намерим. Не изпадай в паника. Трябва само да разберем как е разсъждавала Моуди.

Това не звучеше добре! Откъде можеше да знае Кали как е разсъждавала Моуди?

— Можем да се справим, Кали — продължи той. — Ако работим заедно, убеден съм, че ще оправим тази бъркотия.

— Точно така. Трябва да работим заедно.

— А сега внимавай — каза Джулиън твърдо. — Ето какво искам да направиш. Следващият път, когато дойдат онези два пубера, внуши им идеята, че търсят съкровище. Предостави къщата на тяхно разположение. Разбира се, в границите на разумното. Ала ги накарай да търсят бележките на Моуди.

— Добре, щом настояваш. — Бе повече от съгласна да му сътрудничи. Откъде Кали можеше да знае, че завещанието ще се окаже толкова важно?

— Да, това е мнението ми. — Той закрачи по сала, безпокойството му бе очевидно. — Нямам време за глупости, трябва да завърша книгата. Не мога да си позволя да се отдам на игри, поне не на такива, включващи някакво завещание, което може и да не съществува.

Няма време за игри… Целувката за него означава забавление и игра… Губене на време. Да седи на слънце и да разговаря също ли е загуба на време? Вероятно. Лицето й помръкна. Мразеше промените, които бяха настъпили в Джулиън през последните две години. Някога той беше толкова забавен: изобретателен, с творчески способности, винаги готов да се засмее и с вкус към удоволствията, което спираше дъха й. Никога преди не беше смятал приятните минути или часове, прекарани с нея, за загубени. Сега работата бе неговият бог, а времето определяше задачите му. Тя го разсейваше. А Джулиън не обичаше да го разсейват. Кали се изправи.

— Трябва да приготвя обяда — тихо съобщи тя.

— Ако не възразяваш, мисля да се връщам.

— Права си. Колкото и да е приятно…

— Знам. Време е да се залавяме отново за работа — довърши тя вместо него, като се помъчи да скрие обидата си.

Той сложи ръка на рамото й и я обърна към себе си.

— Исках да кажа, че колкото и да е приятно, не бих желал да настинеш. Дърветата хвърлят сянка, а и вятърът се усили. — Продължи да наблюдава изражението й, докато ръката му нежно галеше нейната. Тя не можа да се сдържи и потрепери. Джулиън забеляза това и я попита: — През последните няколко часа се държиш много странно. Какво има, Кали?

— Нищо. — Искаше й се да не я докосва. Това, което беше изпитвала към него преди, изобщо не можеше да се сравнява със сегашното й усещане. Неговата топла и тежка ръка се спря на голата кожа над лакътя й.

— Причината е в целувката, нали? — отгатна Джулиън, което я накара да се почувства неудобно. Устните му се извиха нагоре, като че ли си спомняха вкуса на нейните. При вида на изражението му дъхът на Кали секна. — Забрави за нея, чуваш ли? Престори се, че я е нямало. Ще ми бъде мъчно, ако нашето приятелство се разруши заради такава глупава случка. Недоразуменията относно Гуен ни причиниха достатъчно зло, за да позволим подобно нещо да застане между нас.

Той никога нямаше да узнае колко жестоко я нараниха думите му. Отдръпна се от него, като смело му се усмихна.

— Прав си. Глупаво е да позволим една нищо не означаваща целувка да развали всичко.

— Добро момиче — засмя се Джулиън. — А сега свали джинсите.

— Моля? — ококори се тя…

— Добре ме чу. Свали джинсите.

— Защо? — Сърцето й лудо заби. — За какво са ти?

— Изобщо не ми трябват. Исках само да ги свалиш, преди да заплуваш обратно към брега. Едва не се удави, докато стигна тук. Ще ти бъде много по-лесно без тези излишни двадесет килограма, които ще те теглят надолу.

— И дума да не става! Ще си опитам късмета.

— Не, няма. — Джулиън се обърна с гръб и скръсти ръце. — Не гледам. Дори няма да надзърна, обещавам. Свали си джинсите и ми ги дай. Ще ги взема с мен и ще можеш да се обуеш на плиткото.

Тя въздъхна, свали ципа на все още влажните джинси и ги събу, изпитвайки неудобство от това, че бе останала само по риза и бельо. Със смесени чувства забеляза, че Джулиън спазва обещанието си и изобщо не помръдва. Погледна го за последен път, хвърли се във водата и заплува към брега. Дори с преднината, която й даде, и затруднен от допълнителния товар, той все пак успя да стигне пръв. Застана на брега, наблюдавайки нейното приближаване. Кали си спомни за недостатъците на една мокра риза и остана във водата.

— А сега би ли ми хвърлил джинсите, Джулиън?

За момент си помисли, че няма да й ги даде. Държеше ги в ръка, а на лицето му се бе изписала дяволита усмивка. След това се смили и й ги хвърли.

— Макар да е срамота, като знам със сигурност, че моята „втора братовчедка“ има най-хубавите крака в целия Уилоу. — Намигна й и се отправи надолу по брега.

— Не съм твоя братовчедка! Нито сестра! — извика Кали, когато той се върна обратно. — Надявам се, че не съм ти никаква!

Рано сутринта на другия ден Кали се вмъкна в кухнята, решила да се заеме веднага с домакинската работа и задачите от списъка. Тя погледна с отвращение пода. Линолеумът не можеше да остане чист за повече от един-два дни, тъй като всичко бе потънало в прах от ремонта. Беше дошъл ред да помете и измие навсякъде. Нави ръкави и започна.

Метенето не й отне много време. После взе парцала и кофата, напълни я с гореща сапунена вода и се захвана да лъсне мръсносивия под. Беше стигнала до средата, когато телефонът иззвъня.

— Здравей, Кали! — поздрави приятелски глас. — Обажда се Сюзън Ашмор от училищния съвет. Обаждам се за кексовете, които обеща да изпечеш. Успя да ги направиш, нали?

— Разбира се. Готови са. Кога искате да ги вземете?

— Това е проблемът — леко се засмя Сюзън. — Тази сутрин съм ужасно заета и се надявах, че може би ти ще имаш свободно време да ги оставиш. Мога ли да разчитам на теб?

Кали се поколеба дали да наруши искането на Джулиън да не се залавя с още услуги. Но занасянето бе част от ангажимента.

— Разбира се, няма проблеми. По кое време ти трябват?

— По обяд удобно ли е?

Кали хвърли поглед към все още непочистения под, към дългия списък на кухненската маса и въздъхна.

— Добре.

— Тогава нали ще вземеш пая на госпожа Ханкъм и царевичните сладкиши на Лу Риджуей? На път са ти.

— Разбира се. — Като се е хванала на хорото, трябваше да играе докрай! — Няма проблеми.

Вратата зад нея се отвори. Кали се обърка и видя Валери с Дани. Махна й да влезе. Валери тикна бебето в ръцете й и след многобройни неразбираеми знаци изчезна. Миг по-късно се появи отново, като теглеше зад себе си един висок стол.

— Трябва да ти кажа, че съществува още един малък проблем — продължи Сюзън.

— Да? Какъв е той?

Валери взе Дани, сложи го на стола и му подаде няколко бисквити и шише. Целуна го бързо и си тръгна. Дани видя, че майка му излиза и сбърчи малкото си личице. В момента, в който разбра, че тя няма да се върне, отвори уста и нададе яростен рев.

— Кали, чуваш ли ме?

— Все още, Сюзън. — Тя запуши с пръст ухото си, опитвайки се напразно да заглуши рева на бебето.

— Става въпрос за следното. Тъй като си нашата най-нова детска учителка, ти беше избрана да поемеш тестуването на четиригодишните и петгодишните. Нали разбираш, да решиш кое е по-добро за тях — предучилищни занимания или детска градина. Не е ли чудесно?

— Чудесно… — повтори Кали унило. Не си спомняше да й бяха споменавали за някакви тестове.

Тя изтегли телефонната жица, докъдето можа да стигне, и предложи на Дани една сладка. Валери ще се ядоса, но точно сега беше повече загрижена да не безпокои Джулиън, отколкото да се тревожи за гликозата на детето. То престана да плаче и погледна сладката. Малката му пълна ръчичка се стрелна мигновено, сграбчи лакомството и го напъха в устата.

— Съществува само един мъничък проблем — изкашля се Сюзън.

— Един мъничък проблем ли? Какъв? — разсеяно попита Кали и хвърли поглед на Дани. Той й се ухили с беззъбата си уста и запокити надъвканата сладка на пода. Тя се удари в кофата със сапунена вода с учудваща точност. Дани изпищя, смеейки се. Добре, помисли си Кали, по-добре това, отколкото сълзи.

— Госпожа Мартин, нашият специален инструктор, ще бъде в Европа през лятото. Обикновено тя изпитва новите ученици за нейния клас, обаче… Няма да може, ако скитосва по континента. Така че се сетихме за теб. Ще се справиш, нали?

Това определено нарушаваше третото искане на Джулиън. Не че имаше голям избор, не и ако искаше през септември да работи като учителка. Кали разсеяно подаде на бебето бисквита с шоколадова плънка.

— Струва ми се, че ще мога — съгласи се угрижено тя и изпъшка, вниманието й бе привлечено от лудориите на Дани.

Доволен от успеха си със сладката, той се опита да направи същото и с парченцата от бисквитата. След това полетя и шишето му. То се удари в линолеума и капачката му отхвръкна, млякото опръска току-що почистената част от пода.

— Прекрасно! — възкликна Сюзън. — Скоро ще ти съобщим точните дати. Трябва да тръгвам. Не забравяй да оставиш кексовете. — Връзката се прекъсна.

Кали чу гласа на Джулиън зад себе си и се стресна.

— Какво става тук? — поиска да узнае той, като наблюдаваше как тя събира парчета бисквити.

— Нищо особено — сви рамене тя. — Училището има нужда от допълнителна помощ за тестовете, свързани с разпределението на учениците по класове за следващата година.

— Остави пода. — Той я хвана за лакътя и я изправи. — И аз мога да свърша тази работа. Седни и ми обясни.

Когато Джулиън взе една книжна салфетка и избърса остатъците от храната на Дани, Кали запремигва от изненада.

— Джулиън, защо не оставиш на мен…

— Не, не. Мога да се справя — настояваше той. — И така, училищната управа е решила ти да проведеш тези тестове? И, естествено, ти се съгласи. Мисля, че вече се споразумяхме. Повече никакво пилеене на време или пари, докато не изпълниш сегашните си задължения. Спомняш ли си?

— Спомням си. Но това е различно. Такава ми е работата. Изпитването е част от моите задължения.

— Добре. Мога да приема това. — Той седна на пети и разгледа лепкавия под със задоволство. — А Дани? Не забелязах да е включен в списъка ти.

— Защото бележката е залепена на хладилника — намръщи се тя. — Защо така изведнъж се загрижи как прекарвам времето си?

— Ти си великодушен човек, Кали. — Джулиън се изправи. — Понякога мисля, че хората използват това в твой ущърб. Единственият начин да довършиш сегашните си задачи е да не се залавяш с нови. Освен това, обеща, че най-напред да намериш завещанието на Моуди.

— Не се безпокой, децата ще ми помогнат да го открия. Трябва да дойдат всеки момент. — Тя хвана парцала и мина с него по онази част от пода, която Джулиън беше „почистил“.

— Ти не схващаш същността на въпроса. — Той отиде до нея и взе парцала. — Ако от намирането на завещанието не зависеше съдбата на къщата, и пет пари нямаше да дам. Тревожа се само, че ще се съсипеш, като се опитваш да свършиш всички неща, с които си се нагърбила. Знам, че все още тъгуваш за Моуди. Но да се изтормозиш, не е най-добрият начин да преодолееш мъката си.

— А аз мисля, че непрекъснатата заетост ще ми помогне да я превъзмогна. — Кали грабна парцала от ръцете му и го пъхна обратно в кофата. — Ти какво ще кажеш? Миналата нощ те чух да работиш на компютъра. Пишеш тази книга в малките часове, нали? Или това е различно?

— Да, по-различно е. Захващам се само със задачи, които са по силите ми. Можеш ли да кажеш същото и за себе си?

— Не — тъжно призна тя. — Никога не съм го твърдяла.

Задната врата се отвори и влязоха Дона и Кори.

— Здравейте, господин Лорд… Джулиън! — извика Дона и се усмихна жизнерадостно, сега неоновата й коса бе зелена.

— Здравей — предпазливо я поздрави той, преди отново да се обърне към Кали: — Ако имаш нужда от мен, ще бъда горе в моя временен кабинет. Не смятай нашия разговор за завършен, само го отлагаме. Пожелавам ти… ползотворен ден.

— На теб също — отвърна Кали и се обърна към Кори: — Брат ти ще дойде ли?

— Разбира се. Той наистина се надява да изпробва уменията си тук. А ние какво ще правим? Продължаваме ли да рушим?

— Не, ала какво ще кажете за търсене на съкровище? — Те нададоха възторжени викове. — Всъщност нямам представа къде да търсите тази бележка. Може да е навсякъде. Единствено ви моля да се опитате да бъдете тихи заради Джулиън.

Когато двамата шумно се втурнаха навън, Кали взе Дани.

— Е, какво ще кажеш, млади момко? Да оставим ли пода и да се погрижим за нашите задачи? Сюзън каза по обяд, но с бързината, с която се движим, няма да можем да излезем преди вечеря. — Някой позвъни на вратата и тя се засмя. — Нали разбираш сега какво имам предвид?

Кали се отправи бързо към предната част на къщата и отвори на брата на Кори, Тед. Вторачи се в него слисана. Той не изглеждаше по-възрастен от нейните помагачи, а външният му вид вдъхваше два пъти по-голямо недоверие. Неговите дрехи бяха скъсани, както бе модерно, а дългата му коса бе вързана отзад на тила с връзка за обувки. През една дупка на ризата му, тя различи татуировка на череп. Той прекрачи прага, огледа се и подсвирна.

— Какъв дворец! — Заобиколи Кали, като надничаше навсякъде. — Не ми обръщайте внимание — вметна той и отвори вратата на трапезарията. — Погледнете тази антична инсталация! Какъв кеф! Нетърпелив съм да я поправя.

— Слушай, Тед — каза Кали с тревога, — господин Лорд искаше да се посъветвам с него, преди да правим каквото и да било. Тревожи се за ремонтите, плановете и схемите…

— Не знам нищо за планове и схеми, обаче кажете на господин Лорд, че си разбирам от работата. Почакайте само да види сметката!

— Сметката? — отекна разтревоженият глас на Кали. Това означаваше пари, а те напоследък болезнено не достигаха. — Кори се надяваше да се споразумеем някак.

— Разбира се. От вас зелените хартийки, а от мен — поправката. — Той се разсмя силно и Дани избухна в плач. Тед се обърна и погледна бебето подозрително. — Слушай, ще трябва да проверя как стоят нещата. Нали няма да имаш нищо против, ако се разходя наоколо?

— Ами аз…

— Чудесно! — Той се запъти към хола. — Не знаех, че все още съществуват такива места. Обикновено отдавна са изгорели.

Кали загриза устната си. Може би ще трябва да го обсъди с Джулиън. Ала това ще означава да прекъсне работата му. А вчера на сала изглеждаше много разтревожен, че не напредва с книгата. Освен това. Тед само ще огледа, без да прави нищо. Няма опасност да причини големи повреди. Това реши нещата и Кали се отправи към кухнята.

— Хайде да занесем кексовете на Сюзън — каза тя на Дани. — С Тед ще се заемем по-късно.

Кали се върна вкъщи късно следобед. Занасянето на кексовете й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато пристигна във фермата на Ханкъм, разбра, че Сюзън се е обадила и е поръчала да събере още няколко дарения. След като обиколи половината град и върна Дани на Валери, Кали се почувства изморена. Влезе в къщата, от библиотеката долитаха възбудени гласове. Показа се главата на Дона.

— Ела бързо! Намерихме нещо!

Кори и Дона разглеждаха малък плик. Дори Брут се бе присъединил към тях и скимтеше, опитвайки да се мушне между двамата. Кали огледа стаята и купчините книги, натрупани на пода.

— Какво, по дяволите… — започна тя, но Кори веднага я прекъсна:

— Свалихме всичко от лавиците — съобщи той. — И виж какво намерихме. — Подаде й малък розов плик.

— Това е чудесно, Кори. Прилича на бележка от Моуди. — Взе плика и го разгледа. Отпред бяха написани нейното име и това на Джулиън. — Може би трябва да почакаме господин Лорд, след като е адресирано и до него. — Те изпъшкаха недоволно и тя отстъпи. — Добре, нека видим дали е важно. Не бих искала да го тревожа излишно.

Неспокойна, Кали разпечата плика. Вътре имаше бледорозово листче хартия. Извади го и във въздуха се разнесе лек мирис на цветя — парфюмът на Моуди. Кали се застави да прочете бележката:

„Скъпа Кали, Джулиън, извинявайте. Тази бележка не се отнася до завещанието. Въпреки това, не се предавайте! Щом я четете, значи, че съм си отишла, ето защо посадете едно цвете в моя памет. И когато то цъфне, спомнете си колко много ви обичах.

Леля Моуди“

Когато свърши да чете, по бузите й се стичаха сълзи. Дона хвърли един поглед и изтича към вратата, Брут я последва. Кали седна на малкото канапенце и покри лицето си с ръце. Как е могла Моуди да си помисли, че ще има нужда от цвете, за да си спомнят за нея? Тя живееше в сърцата на толкова много хора, особено в сърцето на Кали!

По стълбището се чуха забързани стъпки и Джулиън нахълта през вратата. Огледа наоколо с недоверие и строго заповяда:

— Вън. Всички да излязат.

След като стаята се изпразни, седна до Кали и внимателно избърса сълзите й.

— Какво има, скъпа? — прошепна той. — Какво се е случило?

Тя мълчаливо му подаде бележката. Той обгърна с ръка раменете на Кали, преди да вземе листчето и да го прочете.

— По дяволите! — измърмори Джулиън. Устните му докоснаха главата й. — Не плачи, Кали. Всичко е наред. Ще го направим заедно, двамата. Какво ще кажеш да посадим рози? Винаги е обичала рози.

Кали кимна и избърса очите си.

— Жълти и розови рози. И онези големите — червени със силен аромат. Беше луда по тях. Ще напълним двора с рози…

Слаб съскащ звук отвлече вниманието им.

— Какво…? — понечи да каже Джулиън, точно когато лампите изгаснаха. Тялото му се скова. — Ах ти, кучи сине!

— Тед! — простена Кали ужасена. — Трябваше да се досетя.

След миг крушките светнаха толкова силно, сякаш щяха да се пръснат.

— Не е възможно! — възкликна Джулиън. — Само си въобразявам. Сигурно не е така.

— Страхувам се, че е така — каза тя, когато лампите пак изгаснаха.

— Някой току-що уби компютъра ми — чу се гласът на Джулиън в тъмното. — И се обзалагам, че паметта му е изгоряла. Хората ги бесят и за по-незначителни неща, нали?