Дей Леклеър
Завещанието (7)

Шеста глава

Правило 10:

Грешки стават. Особено когато няма изработен план.

На следващия ден Джулиън седеше зад бюрото във временния си кабинет и гледаше втренчено своя компютър. Отмести книжата си и взе телефона. След няколко минути се свърза с Брад.

— Какво има, стари приятелю? Изглеждаш разстроен — попита съдружникът му с шеговит глас.

— Наистина съм разстроен! Положението е много лошо. Загубила се е цялата информация, която имах в компютъра, когато това откачено хлапе реши да поправи електричеството. Компютърът ми е вън от строя. Всичко, което бях свършил за десетина дни, отиде на кино.

— Не мога да повярвам, че не си взел със себе си компютърния генератор. Не е присъщо за теб. Може би аз трябва да се заема с книгата и да дойда да я пиша в Уилоус Енд. Винаги съм харесвал това място.

— Остави. Брут ще те просне на земята, преди да си прекрачил прага. И то с вързани на гърба лапи.

— С вързани… Какво става с теб? Говориш, сякаш това куче е човек. Ако ти създава проблеми, отърви се от него.

— Да се отърва от него? Да не си полудял? — Джулиън замълча. Действително ли защитава този ужасен пес? Сигурно прекарва прекалено много време с Кали.

— Нямам предвид някакви сурови мерки. Просто му намери друг дом. Да кажем, някъде в Аляска.

Джулиън си представи как ще реагира Кали на новината, че е преместил Брут в Аляска и поклати глава. За нищо на света не би я подложил на подобно изпитание. Само при мисълта, че някой може да нарани Кали, той страшно се ядосваше.

— Остави това, Брад!

— Добре, добре. Просто предложих. Но трябва да ти кажа, че се безпокоя за теб. Не си взел генератора, говориш, като че ли това куче е човек… Изглежда я губиш…

— Какво губя?

— Щом питаш, значи си по-зле, отколкото мислех — засмя се Брад. — Джулиън Лорд, директор на компания, се свива от страх; господарят на правилата, самият господин „Имам система“, не може да организира едно момиче, откачил електротехник и дяволче, преобразено като куче!

Джулиън стисна телефонната слушалка така, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Ако можеше да се пресегне и да хване Брад за гърлото…

— От думите ти излиза, че шансовете да наследиш къщата на Моуди са наполовина. Аз наистина обичам Уилоус Енд, езерото, тишината и спокойствието, огромната стара къща. Защо не ми ги продадеш и да приключиш с въпроса, преди да си останал без пукнат грош?

— Не ти трябва Уилоус Енд! — озъби се Джулиън.

— О, хайде, Джулиън — изнудваше го съдружникът му. — Обещай, че ако ти си наследникът, ще я предложиш първо на мен.

— Как ли пък не! Да не би да искаш и луната, опакована и вързана с панделка? Стегни се и кажи как вървят семинарите. Имам нужда от нова информация.

— Добре! Това прилича повече на стария… — Гласът на Брад изведнъж изчезна.

Джулиън удари по вилката няколко пъти, преди да разбере, че линията е прекъсната. Напълно. Той окачи слушалката и подозрително присви очи. Не можеше да бъде. След вчерашната катастрофа, дори и тъй нареченият електротехник на Кали сигурно нямаше да има смелостта да се върне. Ако си знае интереса, нямаше да го направи. Джулиън излезе от стаята с решителни стъпки. Вече му беше дошло до гуша!

Кали опита да скрие паниката си зад привидно спокойствие.

— Не можеш ли да го свържеш отново?

— Ти се шегуваш, нали? — попита Тед.

— Не. Не се шегувам. Напълно сериозна съм — обясни тя внимателно. — Ти си специалистът. Ти прекъсна линията. Заший я или… или я завържи. Само я поправи. Бързо!

— Какво, да не си полудяла? Да, разбирам от електричество. Но това не е електричество, а телефон. А аз не съм Александър Бел. Защо не се обадиш на телефонната компания?

— Не мога да се обадя на телефонната компания! — Кали едва се сдържаше да не изкрещи. — Как да се свържа? Телефонът ми е развален, защото ти преряза жицата. Спомняш ли си?

— О, да. — Смехът му напомняше на Кали за едно магаре, което беше чула веднъж да реве на местния панаир. — Губя по точки, признавам. Наврях се направо… — Тед млъкна, като гледаше втренчено през рамото й. Преглътна и лицето му пребледня.

Кали се обърна. Знаеше, че ще види Джулиън.

— Чудесно — измърмори тя и леко се усмихна. — По-хубаво измисли нещо, Тед. И то веднага! На лицето на този човек е изписана смъртна заплаха.

— Добре, махам се! — бързо заговори Тед и заотстъпва към вратата. — Пожелавам ти късмет с телефона, Кали. И с електричеството също. — И той излетя навън.

— Хей, почакай малко! — извика тя подире му. — Не можеш да си тръгнеш така. А моята телефонна линия? Тед!

— Ще го убия! — заяви Джулиън, почервенял от гняв, и се приближи. — Не. Първо ще убия теб за това, че си го пуснала в къщата. После него. И в двата случая ви чака смърт.

— Той… Аз… — Кали заотстъпва.

Не си спомняше някога да е виждала Джулиън толкова ядосан. Бузите и челото му потъмняха и той сви сурово устни. Тя опита да го погледне в очите. Цветът им не беше кафяв. Нито едно примамливо шоколадово петънце не бе останало в тях.

— Как можа?! — попита той и се надвеси над нея. — Как можа да му позволиш да дойде отново след това, което направи вчера? Нищо ли не означават за теб обещанията ти?

— Разбира се, че означават. — Кали се отдалечи и се заоправдава: — Тед искаше да помогне. Чувстваше се толкова ужасно заради компютъра ти. Помоли ме да му позволя да оправи нещата. Какво можех да направя?

— Какво можеше да направиш?! — Джулиън пристъпи към нея, гласът му беше дрезгав и опасно тих. — Да се опиташ да кажеш „не!“ Толкова е просто. Две малки букви. Опитай. „Не!“

— Джулиън…

— Не „Джулиън“, а „не“. Думата е „не“!

— Ти не разбираш…

— Не можеш да я изречеш, нали? Ето защо прекарваш целия си живот, като поемаш работата, задълженията и отговорностите на другите. Целият град го знае. Добрата стара Кали, винаги готова, съгласна и на разположение да играе ролята на изкупителна жертва!

Тя усети, че пребледнява и не можа да скрие болката, която неговите думи й причиниха. Не беше справедлив! Винаги бе смятала, че делата й са достойни за възхищение. Джулиън, обаче, изглежда не ги одобряваше. Кали събра цялото си достойнство и вдигна поглед към Джулиън.

— Опитвам се да помагам на хората, Джулиън. Харесва ми да го правя. Ако това е грешно, съжалявам, макар никога да не съм мислила, че правя нещо, за което ще трябва да се извинявам!

— Може би се изразих малко по-силно, отколкото трябваше. Да помагаш на другите е хубаво, Кали, ала ти го вземаш прекалено присърце. Трябва да признаеш, че резултатите са невероятни.

— Имаш предвид Тед…

— Имам предвид Тед, ремонта, Дани и всички останали разнообразни проекти, които движиш! Кали, веднъж вече започнахме да обсъждаме това, обаче не довършихме разговора. Може би ще трябва да го направим сега.

— А може би не. Никога няма да се споразумеем по този въпрос. За мен е важно да помагам на другите, докато ти го смяташ за глупост. Не виждам място за компромис, ето защо предлагам да не опитваме.

— Съгласен съм. — Лицето му придоби каменно изражение. — Това само затвърждава моята убеденост, че единственият избор е да продадем къщата. Не мога да те накарам да изоставиш Уилоус Енд, ако я наследиш, но в случай, че аз съм наследникът, ще я продам!

— Не говориш сериозно, нали? Не можеш да продадеш Уилоус Енд и след това да живееш спокойно!

— Наистина ли? Ще почакаме и ще видим. Както вървят нещата, нямам друг избор. Отговорността за къщата е на моите плещи, независимо дали ми харесва, или не. Опитахме както ти искаше. Не стана. Сега ще постъпим според моите виждания.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато разберем кой е законният собственик на Уилоус Енд, вземам нещата в свои ръце! — Видът му на бизнесмен я плашеше. — Компютърът ми е развален и в сервиза не знаят колко време ще отнеме ремонтът. Ако мога да оправя тази бъркотия с къщата и завещанието, ще съм в състояние да започна да пиша книгата си, веднага щом компютърът ми пристигне.

— Ако потърсиш завещанието, ние с децата ще можем…

— Откажи се. В действителност ремонтът може да се окаже дар божи. Дава ни възможност да търсим завещанието, докато подготвяме къщата за живеене. — Той се усмихна тъжно. — Нареди на бандата да дойде утре рано сутринта. И като казвам това, нямам предвид десет души. Осем са достатъчни. След това ще ви поставя задачите.

— О, Джулиън! — изпъшка Кали. — Няма да започнеш отново с първо, второ и трето, нали?

— Ако това е начинът да се оправят нещата тук, ще постъпя точно така!

 

 

— През последните две седмици опитахме, Кали. Честно ти казвам — каза Кори. — Работата е там…

— Той наистина е на тридесет, нали? — тъжно въздъхна Дона.

— Виж какво направи с горкия ми брат — продължаваше Кори. — Тед отиде и се записа във флота, само и само да не се срещне отново с господин Лорд!

— Не преувеличавай! — Кали сложи ръце на кръста си.

— Кой преувеличава? Майка ми е страшно развълнувана. За първи път от пет години насам всички лампи проработиха! Мама иска да опече пай на приятелчето ти в знак на благодарност.

— Приятелчето? — Кали го погледна с ококорени очи. — Надявам се, че нямаш предвид господин Лорд.

— Остави пая, Кори — прекъсна ги Дона. — И забрави за глупавия си брат. Никой не го е грижа за него. Това, което ни интересува, са тези листчета. Време е да обсъдим нещата сериозно. Трябва да решим какво ще правим.

— Това, което ще направите, е да се заловите за работа — заяви Кали с нетърпящ възражения глас.

— Няма да го бъде. — Кори седна на пода в кухнята и скръсти ръце. — Смятай го за бунт. Нали разбираш, прекратяване на работа. Както са правили някога.

— Прекратяване на работа? Имаш предвид стачка. Но това не е… — Май е време за урок, разбра Кали, когато и Дона седна на пода до Кори в знак на солидарност.

Трябваше да намери начин да промени тяхното решение. Защото ако не го направеше, двамата пак щяха да се озоват в поправителния дом и щеше да се наложи да дават показания пред съдията, който нямаше да погледне благосклонно на последния инцидент. Това означаваше също, че нямаше да изпълни докрай една от молбите на Моуди, за която не беше споменала на Джулиън. Най-лошото бе, че щеше да предаде тези деца и те щяха да носят последствията от днешните си прибързани действия завинаги.

— Знам, че не сте свикнали с подобно отношение и че настъпилите промени са малко драстични, но бих искала да дадете на Джулиън още една възможност — настоя Кали. — Моля ви само за още един ден. Успяхте да издържите две седмици. Не можете ли да преживеете още един ден?

— Много се съмнявам — отвърна Кори. — Става въпрос за коренна промяна в поведението. Известно ти е, че се изискват ужасно много усилия, нали?

— Добре. По пет долара на ден на всеки за коренна промяна в поведението. Приемате или не?

— Десет и сделката е сключена — отсече Дона.

Десет долара! Трябваше да вземе заем, обаче си заслужаваше.

— Добре. Това обаче означава, че ще следвате плана му до стотни от секундата! И, Кори, повече никакви остроумни забележки. Още една шегичка като тази, че ще трябва да се изпращат съобщения с помощта на дим, защото телефонът не работи, и сделката се разваля. Споразумяхме ли се?

— Споразумяхме се — отвърнаха двамата въодушевени.

Кали прекара останалата част от деня, чувствайки се виновна, че е подкупила децата.

В момента, в който Джулиън слезе, стана ясно, че се бе променил. Бизнесменът, с неговите списъци и подробни инструкции, си бе отишъл. На негово място стоеше весел, енергичен предводител. За няколко минути той накара нейните помощници да се надпреварват кой да изпълни нарежданията му.

Кали се опита да помогне с нещо, ала постепенно се озова изолирана, а това не й харесваше. Младежите шпакловаха стените, чистеха подовете, а Джулиън прилагаше всичките си знания в опит да оправи електричеството и телефона.

Късно следобед, след като се бе справил с повредите, Джулиън прекрати работата за деня.

— Добре. Това е засега. През последните две седмици работихте усърдно, за което съм ви благодарен. Къщата придобива вид. Още малко и всички стени ще са готови.

— Жалко, че не намерихме завещанието — каза Кори. — Но две бележки от Моуди, в които не пише за него, три чорапа и чифт спортни гащета не са чак толкова лоша придобивка.

— Разбира се. Въпреки че щеше да е по-добре, ако в това число влизаха истински стени и пласт боя отгоре — отвърна Джулиън. — Сега, когато къщата е почти пригодна за живеене, ще се съсредоточим върху откриването на завещанието. Междувременно искам да ви благодаря. Уредил съм безплатни мелби с банан в сладкарницата на Фаркъл. Само недейте да преяждате, за да може, след като се върнете тук, да поплувате.

Последва шумна олелия.

— Това е страхотно! — прошепна Кали на Брут, който през целия ден споделяше принудителното й бездействие. — Разваля им зъбите. Тъпче ги със сладко. При това действа чрез подкуп! Колко ли ниско може да падне човек?

— Фантастично! — възкликна Кори. — Двадесет долара от Кали да спрем стачката, плюс безплатни мелби от господин Лорд. Това се казва изключителен ден!

Тишината, която последва, след като те шумно излязоха, се стори на Кали направо оглушителна.

— Подкупила си ги, нали? — подложи я на кръстосан разпит Джулиън, който се качи на една стълба, за да огледа тавана. — Изненадан съм от теб.

— А според теб мелбите при Фаркъл какво са? — попита тя. — Потупване по рамото ли?

— В известен смисъл, да. През последните две седмици децата направиха всичко, което можаха, и исках да изразя благодарността си. Но подкуп… — Той поклати глава и отново заоглежда тавана.

Бе прав, призна пред себе си Кали. Не трябваше да ги подкупва. Ала беше отчаяна. Какво друго можеше да направи? Тя се притисна още по-силно към Брут, като опитваше да събере смелост и да се извини.

— И какво от това, човешко е — измърмори Кали в ухото на кучето, без да мисли. — И Джулиън ще стане човек, ако някой го свали на земята при простосмъртните…

Брут излая радостно, скочи на крака и се понесе към стълбата и Джулиън.

— Не, стой! — изкрещя Кали, обаче вече беше късно. — Нямах това предвид!

Брут чу предупредителния вик на Кали и направи бърз опит да спре навреме. Той отчаяно се мъчеше да се закове на задни лапи, но безрезултатно. Неговото огромно тяло поднесе, а опашката и хълбока му се удариха право в стълбата и я пометоха изпод краката на Джулиън. Последва оглушителен трясък.

Изплашена, Кали закри очи и се сви. Измина дълга минута на напрегната тишина, преди да се осмели да надзърне през пръсти. Потрепери. Нейният заварен брат лежеше проснат на пода, а до него се беше строполил Брут. Джулиън повдигна глава и погледна кучето.

— И ти ли, Бруте… — изпъшка той. След това изстена, отпусна глава и затвори очи.

Кали скочи и се втурна към него.

— Джулиън! Джулиън, добре ли си? — Кали коленичи на пода и се вторачи в бледото му неподвижно лице, притаила тревожно дъх. — О, не! Дано не си се наранил! Съжалявам. Не исках да стане така. Нямах предвид да накарам Брут да го направи.

През главата й премина ужасяваща мисъл. Ами ако Джулиън си е счупил нещо? Ами ако си е ударил главата и е в кома?

— Не мога да си спомня какво се прави при нараняване на главата — завайка се тя. — Краката ли трябва да се повдигнат или главата?

Брут разреши въпроса вместо нея. Пъхна носа си в лицето на Джулиън и го близна.

— Престани! — изруга Джулиън, без да отваря очи. — Достатъчно поразии направи, няма нужда да ме олигавяш целия.

— Джулиън! — въздъхна Кали с облекчение.

Единият му клепач се повдигна.

— Кой друг, по дяволите, може да бъде? — озъби се той и затвори отново око.

— Добре ли си? — попита тя. — Не се движиш.

— Хей, не съм глупав. Само да мръдна и това дяволско изчадие ще ме налапа.

— Кой? — Кали премигна объркана. — Брут? Защо да те яде?

— А защо върши другите бели? Защото е бесен. — Джулиън скръсти ръце на гърдите си. — Не искам да рискувам. Благодаря, оставам там, където съм.

— Той те събори от стълбата, защото аз му казах — обясни Кали, като се извиняваше. — Няма да те изяде, освен ако не му кажа, а аз няма да го направя. Обещавам!

— Това ме кара да се чувствам много по-добре. Да не би да го правиш по навик?

— Да, да, по навик — призна тя, обзета от чувство за вина. — О, защо не мога да спра и да помисля, преди да кажа първото нещо, което ми хрумва? — Кали погледна строго Брут. — Дяволите да те вземат! Защо трябва да приемаш всичко толкова буквално? Казах „някой“. Известна ли ти е думата „някой“? Някой да го свали на земята. Не ти. Не от стълбата. Преносно значение! „Някой трябва да полее Гуен със студена вода.“ Разбра ли? Не ти. И не да я окъпе в езерото! Брут излая в отговор.

— Гуен?! — Джулиън отвори очи и хвърли поглед на Кали. — Позволи ми да отгатна.

Кучето поклати глава и трогателно изскимтя. Опита да се покачи в скута на Джулиън, като че ли искаше да се извини. Дъхът на Джулиън спря.

— Престани или ще ме убиеш — успя да изрече той, като отблъскваше грамадното животно. — Хайде сега, седни. Не съм ядосан. — Проницателният поглед на Джулиън се спря върху Кали. — Това не важи за теб.

— Мога да обясня — избърбори тя.

— Обзалагам се. Започни с Гуен и продължи нататък.

— Гуен… Добре. — Кали преплете пръсти. — Бяхме край езерото и Гуен каза някои неща, които съвсем не ми…

— Не ти харесаха? — подхвърли Джулиън.

— Не ми харесаха. — Кали се хвана веднага за думата. — Добре. Не ми хареса разговорът, който тя подхвана, и не можах да се овладея. Казах, че заслужава някой… — Тя замълча и отново погледна Брут строго. — … да я полее със студена вода.

— И?

— И някой го направи. Тоест, Брут я блъсна в езерото. Буквално възприемане. След това Гуен твърдеше, че аз съм виновна.

— Знам. — Гласът му звучеше сърдито.

Тя се размърда неспокойно, чудеше се дали гневът му е насочен към нея, или към Гуен. Така или иначе Гуен не беше виновна — факт, който трябваше да му бъде изяснен.

— Грешката бе изцяло моя — горещо настоя Кали. — Може да не съм я блъснала в езерото с моите собствени ръце, но отговорна за случилото се бях аз. И приех обвинението.

Джулиън седна и изохка, поставил ръка на ребрата си.

— Няма нужда да ми разказваш повече. Разбрах. — В тъмните му очи вече не се четеше гняв, а дяволито пламъче. — Винаги съм знаел, че Брут блъсна Гуен в езерото. Прозорецът на спалнята ми гледа натам. Видях всичко. Само не разбрах, че ти си наредила на Брут да изпълни присъдата. Ала дори да ми бе казала, нямаше да ти повярвам, ако не беше днешната случка.

— Защото мислеше, че Брут не разбира. — Думите й прозвучаха като твърдение. — Сега вярваш ли?

— Да кажем, че имам желание да гледам на тази възможност с по-голямо разбиране. — Той посегна и нежно подръпна дългата й кафява коса. — Ти обвиняваше себе си за раздялата ми с Гуен, нали, зеленоочке? — Кали кимна и Джулиън придоби сериозно изражение. — Нашата връзка приключи в момента, в който тя излъга за теб.

— О, само да знаех!

— Следващия път питай. — Той се загледа в нея, в гласа му прозвуча любопитство: — Знам с какво те раздразних сега. Какво обаче толкова ужасно ти каза Гуен тогава, че предизвика принудителното си накисване във водата?

Въпросът му я изненада и лицето на Кали почервеня. В никакъв случай няма да му отговоря, реши тя. Устата й беше запечатана, залепена и заключена. Дори да умира, няма да издаде какво й беше казала Гуен. Бе твърде унизително. Най-добрият изход беше да се оттегли. По-скоро бързо, отколкото грациозно, тя опита да се изправи на крака.

— О, не, няма да го направиш! — Ръката на Джулиън бързо се стрелна и я хвана за китката. — Няма да ти позволя да се измъкнеш, преди да сме свършили този разговор. Хайде, казвай! — Той я дръпна до себе си.

— Не!

— Дължиш ми го. Всъщност това е най-малкото, което ми дължиш. Говори. Какво ти каза тя?

— Беше груба… — замънка Кали, като се мъчеше да отклони въпроса. — А аз не понасям груби хора.

— Глупости! Кажи ми истинската причина.

Тя облиза устни, като се стараеше да не го поглежда. Защо Брут не й помага? Защо си седи там и се подхилва глупаво? Не можеше да каже истината на Джулиън. Той щеше да си създаде погрешно впечатление. Или, по-точно, но и по-лошо, щеше да добие вярна представа за нещата. Щеше да помисли, че тя…

— Кали!

— Гуен ми каза, че съм влюбена в теб! — изстреля тя в отговор и вътрешно изстена. Толкова за запечатването, залепването и заключването. — Каза ми, че ти правя мили очи и ако не престана, тя…

— Какво? — тихо й подсказа той.

— Заплаши ме, че ще съобщи на теб и на Моуди. — Наведе глава. — Каза, че не е хубаво да изпитвам друго към теб, освен сестринска обич.

Настъпи момент на мълчание и Кали не можа да се сдържи да не хвърли бърз поглед нагоре. Сърцето й лудо заби. Да наблюдава внезапното проумяване на ситуацията от Джулиън, беше все едно да гледа запалването на светлина. Почти виждаше как през ума му преминават събитията от последните няколко седмици, как той ги преобръща, анализира и най-накрая осъзнава значението им.

Очите му потъмняха като абанос и странно заблестяха. Чувствайки, че жестоко се е изложила с признанието си, тя зачака със страх той да се разсмее или по-лошо — да я съжали. Обаче очакваните дразнещи забележки не последваха. За нейна изненада, на устните му се появи топла усмивка. Кали разпозна в погледа му страстния пламък на желанието и дълбоко пое дъх. Това повлия по странен начин на дишането й.

— Тогава ти не изпитваше сестринска обич към мен, нали? — попита Джулиън строго. Ръката му освободи китката й и започна да се движи нагоре по нейната, като чертаеше малки окръжности. — Какво би станало, ако ти кажа, че не ме интересува сестринска обич? Че сегашните ми чувства към теб нямат нищо общо с това, което изпитват братята към сестрите или дори вторите братовчеди един към друг?

Кали потрепери от допира на пръстите му и се опита да разсъждава трезво. Не трябваше да търси скрит смисъл в думите му. Не беше ли допуснала веднъж тази грешка? Разбира се, че Джулиън не се чувства като неин роднина. Ала той не й е роднина! Животът ги бе събрал за кратко време чрез една случайна женитба… Случайна!

Ръката му стигна до рамото й и тръгна надолу, лекото докосване накара кожата й да настръхне. Трябваше да запази самообладание. Не можеше да си позволи да се отпусне дори за миг. Ако го направеше…

— Говори ми. Не се срамувай, Кали. Какво би станало, ако ти кажа, че ме привличаш?

Тя поклати глава. Той няма предвид това, което тя би искала. Все пак, дълбокият му страстен глас говореше друго. Ръката му проследи извивката на брадичката й. Кали облиза неспокойно пресъхналите си устни.

— Ти кажи какво би станало, Джулиън. — Постара се гласът й да прозвучи хладно и сдържано. — Това са само фантазии. Приятно е да мечтаеш за тях, но те не са истински. — Очите й срещнаха неговите и тя потъна в техните кадифени дълбини.

На лицето му бе изписана решителност. Още нещо се отразяваше там, нещо, което тя по-трудно можеше да разбере, нещо, излизащо извън границите на опита й.

— Това е реалност, Кали, а не фантазия. — Джулиън се наклони към нея и обхвана лицето й с двете си ръце, дъхът му се смеси с нейния. — Това, което чувствам сега, е толкова истинско, колкото ние самите. Можеш ли да го отречеш?

— Не… — Тя забрави всичките си съмнения и отговорът й затрептя между тях.

Джулиън прошепна името й и я прегърна. Думите отлетяха нанякъде, остана само чувството. Той не я целуна веднага. Устните му останаха надвиснали над нейните, докато тя го почувства с цялото си същество. Точно когато мислеше, че не би могла да издържи и миг повече без неговата близост, твърдите му устни се спряха върху нейните. Тя обви с ръце врата му, отдавайки се с цяло сърце на удоволствието. Каквито и да бяха истинските чувства на Джулиън към нея, сега тя му принадлежеше. Постепенно той отслаби прегръдката си и ръката му се спусна бавно по гърба й.

— Не бях предвидил, че ще стане така — прошепна Джулиън.

— Ти всичко ли планираш? — въздъхна Кали и зарови лице в гърдите му.

— Не — усмихна се той. — Първата ни целувка не беше планирана, нали? Доколкото си спомням, беше също толкова спонтанна, колкото и тази.

— Може и да е така — неохотно призна тя и се отдръпна назад, за да го погледне в очите. — Но тя не се брои. — Джулиън повдигна изненадано вежди и Кали се почувства задължена да обясни: — Не беше истинска. Ти все още беше мой брат.

Джулиън избухна в смях.

— Трябва да научиш някои неща за братските целувки, скъпа. — Той пъхна ръцете си в нейната коса и приближи лицето й до своето. — Ала няма да ти ги кажа аз.

— Не? — прошепна Кали.

— Не. И тъй като първата не се брои, ще я заменим с друга.

— За каква друга целувка става въпрос? — попита Кори от трапезарията. — Какво става? Какво пропуснахме? — Той се обърна и извика в коридора: — Изпускаш нещо интересно, Дона. Те разговарят за целувки!

— Ако не престанеш да си навираш любопитния нос в стаята, ще заприказвам за смърт и други подобни неща! А не забравяй, че Брут възприема всичко в буквален смисъл! — изръмжа Джулиън.

— Хей, не ми обръщайте внимание. Само исках да съобщя на Кали, че гласувахме и сме единодушни.

— Вие сте гласували? — повтори Кали смутено и усети как се изчервява. — За какво?

— Ами за парите, които ни предложи, за да работим за господин Лорд. Решихме, че можеш да ги задържиш. Днес получихме достатъчно, така че няма да е честно. Ако имате нужда от нас, ние сме при езерото. — Той се ухили дяволито. — Струва ми се, че може да продължите това, което правехте, преди да вляза. Аз със сигурност бих го сторил! — И се измъкна.

Джулиън седна.

— Нямаше нужда да им предлагаш пари. Знам, че бяха готови да се противопоставят на промените в работните навици, които наложих, но щяхме да се споразумеем.

— Мислиш ли? — отвърна тя, забелязвайки със съжаление промяната в настроението му. — Съжалявам, обаче това беше единственият начин да ги накарам да продължат да работят.

— Като ги подкупиш? Ти си учителка, би трябвало да знаеш и по-добри начини.

— Навярно можех да постъпя и другояче. Но не съм сигурна как. Те дойдоха при мен. Бяха разстроени, почти готови да се откажат, а аз не исках това да се случи. И затова…

— … ги подкупи. Не би следвало да ти обяснявам къде грешиш в разсъжденията си. — Погледна я строго. — Ала ще го направя. Първо, подкупите не помагат, а само подклаждат алчността.

— А сладоледите при Фаркъл не бяха ли подкуп?

— Не. Да изразиш благодарността си за свършената работа не е същото, като да плащаш на хората, за да работят.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш.

— Така. Второ. Ако работеха за някой друг и се бяха опитали да го сплашат по този начин, щяха да бъдат уволнени незабавно. Това, което трябваше да направиш, е да ги накараш да седнат и съставят списък на своите оплаквания и искания. Да дойдеш при мен и да ги представиш в добре обмислен вид. Научи се да правиш компромиси само в краен случай, когато не се съглася с всичките им искания.

Беше толкова просто! Кали не можа да повярва, че не се бе сетила. Отчаянието променя по странен начин човека. Тя въздъхна и му се усмихна кисело.

— Сега — трето. Имам правило, което използвам в бизнеса. Това е моето правило номер едно и гласи: „Никога не бъди зависим от нещо, което на всяка цена би искал да запазиш“. Вярвам, че не правиш подобни компромиси със себе си. Това правило важи и за хората. Какво щеше да направиш, ако на Кори и Дона им беше омръзнал този план?

— Не знам — призна Кали. Неговото правило номер едно не й прозвуча добре. То я разтревожи. Дали решимостта му никога да не зависи от нещо не се отнасяше и за чувствата му към нея? Възможно ли бе по този начин да я предупреждава?

— Ако се бяха отегчили, щеше да наемеш някой друг, който го бива повече за тази работа — каза той малко нетърпеливо.

Да наеме друг? Той да не би да си мисли, че всеки и всичко може да се замени?

— Не. Нямаше да го направя, защото Кори и Дона трябва да работят за мен. В противен случай… — Тя хвърли на Джулиън виновен поглед и видя как очите му се присвиха от внезапно обзелото го съмнение. Изглежда бе дошло време за признания. Моуди винаги казваше, че честността е най-добрата политика. По-добре да последва този съвет, преди да я е убил. — Може би пропуснах да ти спомена една съвсем малка подробност.

— Само една съвсем малка подробност? — повтори Джулиън сухо.

— Само една. Става въпрос за третата молба на Моуди.

— Третата молба на Моуди?

— Точно така — усмихна се весело тя. — Тази, която е свързана с Кори и Дона и тяхното условно освобождаване.