Дей Леклеър
Завещанието (3)

Втора глава

Правило 4:

Планирането е ключът, който отваря всички врати.

— Да!

— Не! — Кали погледна намръщено Джулиън, преди да поздрави приятелката си. — Тъкмо навреме идваш, Валери.

— Не, не идва навреме — противопостави се Джулиън. — Прекъсна разговора ни. А аз бих искал да знам какво имаш предвид под „липсва“, Кали.

— О, боже! — Валери отвори широко очи. — Да ви оставя ли?

— След като предлагаш… — започна Джулиън.

— Не бъди глупава! — бързо се намеси Кали и смушка Джулиън с лакът. — Той само те дразни. Нали, Джулиън?

— Не.

— С облекчение установявам, че някои неща никога не се променят. — Валери се изкикоти, тъмните й очи блестяха злорадо. — Здравей, Джулиън. Много хубав костюм имаш. Малко е черничък, нали?

— Колко мило от твоя страна да забележиш. — Той погледна Дани. — Доколкото разбирам, все пак си решила да задържиш малкото чудовище. Не можа дори да се откажеш от него, а? Лошо.

— Кретен! — Валери притисна своя син до рамото си, сякаш да го предпази. — Само стой настрана от него. Не бих искала нещо да му се случи. — Тя смигна на Кали. — Ще ми направиш ли услуга да погледаш Дани няколко минути, мила? Имам да върша куп неща, а с него е невъзможно.

— Разбира се. — Кали протегна ръце да вземе Дани и гушна разлигавилото се бебе. То сграбчи носа й с мокра ръка, а тя се разсмя и го погъделичка по коремчето, докато я пусна.

— Това не е най-отвратителното нещо, което някога съм виждал, но разликата е дяволски малка. Не можеш ли да контролираш сина си, Вал? — повдигна вежди Джулиън.

— Той още е бебе — възмутено запротестира Валери. — Кали няма нищо против. Нали? — Погледна приятелката си в очакване да потвърди думите й и продължи: — Като ви гледа човек как се карате, би помислил, че сте истински брат и сестра. О, за малко да забравя да те попитам, Кали. Госпожа Ашмор искаше да знае дали все още имаш желание да печеш онези кексове за училищното събиране, а кметът има нужда от още един член в Комитета по спасяването на Белфри. На всички казах „да“ от твое име. Добре ли съм постъпила?

— Да, да — кимна Кали, свикнала отдавна с Валери и навика й да се съгласява от нейно име. — Не се безпокой. Ще се погрижа за всичко. — Тя сложи Дани на одеялото до нея, извади от кошницата парче оризов кекс и му го предложи.

— Тогава ще се видим по-късно. — Валери бързо се отдалечи.

Джулиън я проследи с поглед, на лицето му се бе изписала тъга.

— Какво означават всички тези услуги? Да не са покаяние за нещо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Валери ти тръсва детето си, а след това те включва в комитет, който само кметът Фишбекър може да измисли. И като връх на всичко, те връзва да печеш кексове. Ако питаш мен, доста нахално е от нейна страна, особено като се имат предвид… сегашните обстоятелства.

— Какво разбираш под нахално? Валери не знае значението на тази дума.

— Накарай я да го провери в речника.

— Не можеш да си представиш колко ми помогна тя през последните няколко дни. — Кали забеляза, че думите й не накараха Джулиън да омекне. — Освен това, обичам да помагам на достойни дела.

— Според теб спасяването на Белфри добро дело ли е? — сухо попита Джулиън.

— Да! — убедено отвърна Кали. — Що се отнася до Дани, бавила съм го още, когато беше на две седмици, и вероятно ще продължа да го гледам, докато се ожени.

— Е, добре, но преди това, би ли извадила този бръмбар от устата му?

Тя погледна към смеещото се бебе, взе го на ръце и надникна в устата му. Буболечката, която вероятно бе напъхало там, вече отдавна беше погълната.

— Вероятно Дани е помислил, че е стафида — каза Кали след малко. — Не разрушавай илюзията му, Джулиън.

— О, да, стафида с крачета. Имам новина за теб. Ако през последните две минути не се е родила подобна телевизионна реклама, това, което малкият току-що изяде, не е стафида. И не ми казвай, че белтъчините са си белтъчини.

— Направо ми взе думите от устатата — засмя се Кали. Тя прогони една мравка от кошницата с храната, без да обръща внимание на писъка на Дани, който протестираше срещу загубата на още една вкусна хапка.

— По-късно, миличко. Ако продължаваш така, ще разстроиш чичо си Джулиън. — Кали се обърна към заварения си брат. — Между другото, Джосая Ханкъм каза, че мога да науча историята с ябълките от теб.

— Само ако ме нахраниш. Умирам от глад. И повече никакви мариновани херинги!

Кали с мъка откъсна поглед от дългите му тънки пръсти, чието движение я хипнотизираше. Бръкна в кошницата и извади друга кутия. Не искаше да признае пред себе си странното усещане, което изпитваше. Все пак Джулиън бе неин брат, поне такава бе ролята му през последните единадесет години. Това, че изтръпваше, когато го гледаше, не бе нормално.

— Заповядай — подаде му кутията тя, — вземи си сардина. А сега ще ми разкажеш ли историята с ябълките?

— Имаш предпочитания към рибата, нали? — попита той с изкривена от отвращение уста.

— А не е ли така с всички? — изненада се тя. — Е, ще ми разкажеш ли за ябълките на Джосая?

— Сардините не са достатъчни, за да научиш историята. Не се опитвай да ме трогнеш с жалните си зелени очи. От години не си успявала.

— Моля?

— Склонен съм да те оставя да ме подкупиш. Кажи ми, че в тази кошница има и друго, освен риба и оризов кекс, и ще ти разкажа историята с ябълките. В противен случай може да умра от глад, преди да съм стигнал до средата.

— В кошницата има и друго — покорно повтори тя. — А сега ще ми разкажеш ли историята?

— Добре, добре, но не е кой знае какво. — Джулиън започна да навива ръкавите на бялата си риза над лактите, излагайки на показ златистокафявата кожа на ръцете си. — Когато бях на около десет години, чух леля Моуди да казва, че най-хубавите ябълки за пай са ябълките на Джосая.

— И ти открадна от тях!

— Сгреши! Учителките трябва да знаят най-добре, че когато другите говорят, не е хубаво да ги прекъсват. Предполагам, че просто можех да открадна ябълки, ала ти познаваш Моуди. Тя никога нямаше да го одобри. Щеше да ме накара да ги върна. А сега слушай и се учи. Старият Ханкъм не обичаше хората да минават през земите му. Мразеше и децата. Особено онези, които влизаха в имота му. Беше измислил много ефикасен начин да ги откаже.

— Какъв?

— Още ли не си отгатнала?

— Да не би да хвърляше ябълки по вас? — Кали се разсмя.

— Точно така. Когато на леля Моуди й трябваха ябълки за пай, изтичвах до стопанството на Ханкъм и чаках стария Джосая да започне да ме замерва с тях.

— А той не се ли досети?

— Предполагам, в противен случай е бил единственият в Уилоу, който не е разбрал. — Той погледна Дани и изпъшка отвратен. — Кали, това дете е решило да си хапне земя за десерт. Не можеш ли да го контролираш? Не се учудвам, че Валери бързаше да се махне.

Тя грабна кошницата и извади кърпичка, с която избърса мръсните пръсти и устата на Дани.

— Жаден ли си? — попита тя Джулиън. — Взела съм лимонада и бисквити с шоколадова плънка. — Подаде на Дани една бисквита и той лакомо я сграбчи.

— Сигурно са вкусни, но бих искал да хапна нещо по-хранително. Всъщност имаш ли нещо, което да става за ядене?

— Искаш ли салата? — предложи тя.

— Салата? Може. От маруля е, нали?

Кали махна капака и разгледа съдържанието на кутията.

— Не. Краставици с майонеза и домати с черен пипер.

— Значи без маруля, а сосът е вкусен и пикантен, нали?

— Е, ако не беше толкова капризен…

— Или ако ти беше приготвила някаква истинска храна. — Той се наведе и вдигна Дани, който усърдно мажеше обувките си с шоколадовата плънка на бисквитата. — Защо просто не пропуснем храненето? Приятно нещо е, ала не е зле да се върнем на въпроса за наследството. Още си спомняш, нали? Беше точно преди това енергично дете да се намеси в живота ни. Струва ми се, че последните ми думи бяха: „Да открием завещанието?! А то липсва ли?“ И ти ми отговори…

— Не може да се каже, че липсва — услужливо обясни Кали. — Колко време можеш да отсъстваш от работа? Това вероятно ще отнеме няколко дни.

— За щастие, имам на разположение известно време. — Джулиън опита да подруса Дани на коляното си. — Тъкмо се готвех да се самопоканя в Уилоус Енд за лятото, за да пиша книга, когато разбрах за Моуди.

— Наистина ли? Прекрасно! Значи ще можем заедно да разрешим нашия малък проблем.

— Малък проблем ли? Винаги съм харесвал непоколебимия ти оптимизъм пред лицето на непреодолимата беда. — Той се засмя на гримасата й, взе парче оризов кекс и го подаде на лакомото бебе. — Смятам, че по-добре ще е да говоря с адвоката на Моуди колкото се може по-скоро, за да разбера как трябва да действаме по-нататък.

— Ако мислиш, че това ще помогне… Макар да се съмнявам, че той знае къде го е скрила.

Настъпи дълго мълчание.

— Моуди е скрила завещанието? — попита Джулиън много предпазливо и сложи Дани на одеялото. — Не си споменавала подобно нещо. Сигурен съм. Ти каза, че завещанието липсва. А сега излиза, че е скрито, така ли?

— Не се тревожи, Джулиън — смръщи се тя. — Не е толкова спешно. Вече ти казах какво горе-долу пише в завещанието. Нужно е само да го намерим, за да уредим нещата законно.

— Кали — едва успя да изрече той, — не е толкова просто! Само въз основа на твоите думи съдът не може да реши кой ще бъде собственик на имението. Особено след като не знаеш какво точно пише в завещанието. Нужно е доказателство, черно на бяло. А адвокатът на Моуди? Той няма ли копие?

— О, мисля, че не.

— И защо не?

— Заради това. — Кали бръкна в джоба на полата си и извади розов напарфюмиран плик.

— Какво е това? — Той взе плика и го разгледа.

— Бележка от Моуди за нас двамата. — Кали прехапа устни. — Намерих я в кабинета. В нея се обяснява за завещанието и за това, че е скрито.

— Не мога да повярвам! Не спомена ли Моуди къде го е скрила?

— Разбира се, че спомена!

— Добре, това е успокоително. Къде е?

— Каза, че е някъде в къщата.

— Някъде в… — Джулиън прокара ръка през тъмната си къдрава коса. — Кали, тази къща има три етажа заедно с тавана, две крила и повече стаи дори от дворец на плъх! Без да споменавам мазето, различните веранди и многото килери. Можеш ли да кажеш къде по-точно в къщата е вероятно да бъде завещанието?

— Не мога. Това щеше да провали целия замисъл, не мислиш ли?

— Няма как, ще те попитам. Сигурен съм, че ще съжалявам, но искам да знам. За какъв замисъл става дума, Кали?

— Ако прочетеш бележката, ще разбереш!

— Добре. — Той измъкна от плика единствения лист и бързо го прочете. — Пише, че работя прекалена много. Какво има предвид? Аз не работя прекалено много.

— Разбира се, че го правиш, Джулиън. Тя смяташе, че търсенето на завещанието ще бъде почивка за теб. Ще се откъснеш от всички закони, документи и планове…

— А какво ще кажеш за всичките ти комитети и училищни събрания? Не се ли безпокоеше Моуди, че вършиш прекалено много неща и ще се изтощиш?

— За това не се споменава — отвърна самодоволно Кали. — Бележката й е съвършено ясна. Ако искаме да разберем кой наследява къщата, необходимо е да намерим завещанието. А за да го открием, трябва да го потърсим. Причините да скрие завещанието може да са малко неясни, но помисли колко полезно ще е за теб неговото издирване. Ще бъде забавно. Ще ти помогне да си починеш.

— Аз не съм изморен.

— Разбира се, че не си — успокои го Кали. — Затова всичките ти мускули са се свили така…

— Може да обичам напрежението.

— Наистина ли? — Развеселена, Кали поклати глава и погледна към Дани. Седнал, с щастливо изражение, в едната си ръка той държеше буркана с маринованата херинга, а другата беше пъхнал през малкия отвор и мачкаше парчетата риба между пръстите си. Тя извади ръката му, избърса я със салфетка и скри буркана. — Сигурен ли си, че няма да хапнеш, преди да съм прибрала яденето?

— Не! Искам да реша въпроса със завещанието!

— Няма нужда да крещиш, Джулиън. Не е здравословно да се ядосваш. Що се отнася до завещанието, няма какво да решаваме. Първо трябва да го открием. — В отговор Джулиън само скръцна със зъби. — Сигурен ли си, че не си гладен? Изглеждаш странно. Ето това сигурно ще те накара да се почувстваш по-добре. — Тя бръкна в кошницата, извади малък пакет и му го подаде. — Вземи си малко сушена риба!

 

 

Когато Кали и Джулиън се върнаха в Уилоус Енд, слънцето вече залязваше. Джулиън остави нещата от пикника на предната веранда, обърна се и погледна Кали, която стоеше неподвижно на пътечката.

— Идваш ли? — попита той.

— След малко. Исках само да погледна къщата.

— Променила ли се е? — Джулиън слезе обратно по стълбите при нея и се загледа в Уилоус Енд. — Не е. Все същото старо местенце си е, при това — пълно със спомени. — Той се намръщи. — Струва ми се, че трябва да се боядиса. А и капаците на прозорците са за смяна…

— Не бъди такъв! Къщата е чудесна, прекрасна, красива…

— И заключена. — Джулиън се усмихна и протегна ръка към Кали. — Опитах да отворя входната врата, заключена е. Ще ми дадеш ли ключа? — Тя се поколеба и Джулиън щракна с пръсти. — Ключът, зеленоочке. Събуди се. Денят бе твърде дълъг и бих искал да си почина. ….

Сара запристъпва от крак на крак, без да смее да го погледне в очите. Това нямаше да му хареса, но нищо не можеше да направи.

— Ами, нали разбираш, там е проблемът. Ключът не е у мен.

— Не е у теб ли? А у кого е? — Той се намръщи. — Не е у Моуди, нали?

— Не. Не е у Моуди. — Тя се изкашля. — Всъщност никой няма ключ.

— Никой? Пуснала си секрета и никой няма ключ?

— Знаеш, че тук не заключваме. Поне досега не сме го правили. Така че дори и да е имало някога ключ, вероятно отдавна е изчезнал.

Джулиън притвори очи и опита да подреди мислите си.

— Какво те накара да заключиш?

— Брут. Не исках да излезе.

— Пак се започна — промърмори той. — Кали, чуй какво ще ти кажа и, моля те, опитай се да го запомниш. Брут е куче. Глупаво животно. Мозъкът му е колкото грахово зърно, а неговата интелигентност се равнява на твоя ежедневен умствен растеж. Той няма човешки чувства и не му е присъщо нищо човешко, нито пък може да отваря затворени врати.

— Напротив, може.

— Добре. Да предположим, че е така. Тогава защо просто не го завърза? И нямаше да има нужда да заключваш врата, която не можеш да отключиш.

— Да го завържа?! — ахна тя. — Да завържа Брут?! Как е възможно да помислиш подобно нещо? Разбираш ли колко жестоко би било? Той никога нямаше да ми прости. Никога!

— Така значи, никога нямаше да ти прости. Мисля, че още по-малко ще ти прости, ако не успеем да влезем в къщата и умре от глад. Или това не ти е хрумвало?

— За твое сведение, оставих един прозорец отворен. Трябва само да се покачим, да влезем вътре и ще отключим вратата. Много е просто.

— Не мога да повярвам! Искаш да кажеш, че си заключила всички врати заради това куче, а в същото време оставяш прозорците отворени, като че ли не може да излезе през тях!

— Ами да, може, но няма да го направи.

— Господи, дай ми сили! Наистина ми е интересно защо Брут не би излязъл през прозореца? Да не би да е свързано с някакво особено чувство за кучешко достойнство?

— Искам да знаеш нещо, скъпи братко — отвърна тя със сладък глас. — Мразя те, искрено те мразя! Ако искаш да знаеш, откакто Брут влетя през онова стъкло, той се ужасява от всякакви стъкла, включително и от прозорци! Ще ти кажа нещо, Джулиън — побърза да смени темата тя. — Ще съжалявам, че Гуен падна в езерото, докато съм жива.

— Съжаляваш, че тя падна?

— Да. Почти през цялата изминала година се измъчвах за това. Сега разбирам защо. Вие двамата сте били родени един за друг. Тя беше също толкова изискана и съвършена като теб.

— Благодаря — усмихна се той. — Но искам да те уверя, че никога не съм те обвинявал за случката при езерото.

— Вие взаимно се заслужавахте — продължи Кали. — Ала никога няма да ми стане ясно защо Брут не го разбра. По някаква причина той мислеше, че вие двамата…

— Кали! Къде е прозорецът?

— Отзад. Защо? Какво не е наред?

— Всичко ще бъде както трябва, ако спрем разговора сега, преди да си казала нещо, за което ще съжаляваш. — Той слезе по стълбите и се запъти към задната част на къщата, като си мърмореше под носа: — Винаги забравям, че завръщането ми тук е все едно да попаднеш в епизод от „Зоната на здрача“. Трябва да си го запиша, за да го запомня.

Кали тръгна след него. Той не приличаше на себе си. Това вероятно се дължеше на смъртта на Моуди и най-добре щеше да бъде, ако му отстъпва. Освен това, не трябваше да му споменава за Гуен.

Джулиън спря толкова внезапно, че Кали едва не се блъсна в него. Той впери невярващ поглед в тесния прозорец на банята, който се намираше малко над височината на раменете му, и попита:

— Това ли е прозорецът, през който трябва да вляза?

— Не — отвърна Кали търпеливо. — Това е прозорецът, през който ще вляза аз. Дори да можеше да се вмъкнеш през него, забравиш една малка подробност.

— Коя е тя?

— Брут е вътре…

— И какво от това?

— Без съмнение, той е чул всичките ти жестоки, злобни забележки, които отправи по негов адрес на верандата. А и да не е, леля Моуди ми разказа какво се е случило миналата зима, когато си дошъл на гости. Мога да ти гарантирам, че Брут не ти го е простил.

— Сега пък за какво намекваш?

— За пиратките, с които си гърмял в Новогодишната нощ миналата година, докато аз бях на екскурзия в Чикаго с момичетата от шести клас! Знаеш колко се страхува Брут от силни шумове. Беше много разстроен.

— Разстроен ли? Той бил разстроен! А Моуди каза ли ти какво правеше в леглото ми?

— Той е спял върху него, когато си пускал онези глупави неща. Но повярвай, било е случайно.

— Беше нарочно. И двамата го знаем.

— Така ли? — Тя широко отвори очи. — Как е възможно да е било нарочно? Едно същество с мозък колкото грахово зърно и интелигентност, равняваща се на ежедневния ти умствен растеж, да извърши такова нещо преднамерено?

— Как ще влезем в къщата, Кали? — въздъхна Джулиън примирен.

— Трябва само да ме повдигнеш и ще вляза вътре.

— Не знам. С тази рокля… Изглежда рисковано. — Той погледна прозореца, след това нея и в тъмните му очи проблесна злорадство. — Предполагам, не би се обзаложила, че ще влезеш вътре, без да си скъсаш роклята, нали?

— Вече не се обзалагам, Джулиън — отговори надуто тя. — Не съм го правила от доста време.

— Скъпа сестричке, една година не е много време! Точно толкова измина от последния ни облог. А единствената причина да ми откажеш, е, че винаги губиш. Хващам се на бас на пет цента, че е така.

— Изненадана съм от теб, Джулиън. — Кали се престори на възмутена. — Нали разбираш, че това е доста сериозен твой недостатък. Отдавна трябваше да си го преодолял. В обзалагането няма логика и то не ти отива. Но ако увеличиш залога на четвърт долар, готова съм да се съглася.

— Прието.

— Е? Какво чакаш? — Кали застана между него и къщата с ръце на хълбоците. — Искаш ли да влезеш вътре? Ако е така, повдигни ме.

Слънцето се бе скрило зад хоризонта и сенките ставаха все по-плътни. Въздухът бе изпълнен с бръмчене на най-различни насекоми, дирижирано от дълбокото басово квакане на жаба.

— Нека да отворя още малко прозореца и ще те повдигна.

Джулиън се наведе към нея и Кали усети свежата, лека миризма на одеколона му. Тя го гледаше втренчено, без да може да мръдне, очарована от начина, по който първите меки лунни лъчи очертаха суровите черти на лицето му. Той изглеждаше толкова… различен. Пресегна се през нея, подпря една ръка на къщата и вдигна другата, за да отвори по-широко прозореца. Кали осъзна, че трябва да се отмести и се опря на стената.

Гърдите му леко докоснаха нейните и дъхът й замря от неочакваното усещане. Каква странна реакция, помисли си тя, обаче миг след това, когато силните му ръце обхванаха кръста й, изпита още по-необикновено чувство.

— Дръж се за раменете ми — нареди той, очевидно неповлиян от близостта й, за разлика от нея. — Роклите не са направени да се катериш с тях по прозорците. Но ако седнеш на перваза и провреш крака, последиците сигурно ще са по-поносими. И не се безпокой. Тук съм и ще те хвана, ако изгубиш равновесие.

Тя направи каквото й нареди и постави ръце на широките му рамене. Топлата му кожа изгаряше дланите й дори през ризата. Кали се намръщи объркана. Това беше само Джулиън! През последните единадесет години той бе неин брат! И щеше да си остане такъв! Все пак Кали не можеше да забрави, че нямаха кръвно родство.

— Кали, ще трябва да помогнеш малко. Ако продължаваш да ме държиш така здраво, ще се наложи да ни разделят с лост.

— Извинявай — измърмори тя и се помъчи да отслаби мъртвешката хватка на пръстите си.

— Готова ли си? — Когато тя кимна, той я хвана през кръста, повдигна я и я постави на перваза. — Добре ли си?

— Да. — Кали проклинаше задъхания си глас, ала нищо не можеше да направи. Усещаше неговите твърди и широки гърди, притиснати до краката си. Ръцете му се плъзнаха от кръста й и останаха да я крепят от двете страни на бедрата. В един миг на безумие тя се изкуши, ужасно се изкуши, да се наведе напред и да остави тялото си да падне в ръцете му.

— Кали, сигурен съм, че панорамата отгоре е много приятна. И, разбира се, не бих искал да прекъсвам удоволствието ти, но раздвижи се все пак!

Тя излезе от вцепенението си, плъзна крака над перваза и скочи в къщата. Роклята й се закачи на една дървена тресчица и в топлия нощен въздух отекна звук от скъсан плат.

— Казах ти, че ще стане така — достигна до нея смехът му. — Това ще ти струва двадесет и пет цента.

Тя реши да затръшне прозореца и да остави Джулиън заключен навън цяла нощ. Ала като го познаваше, знаеше, че ще намери начин да влезе.

— А сега да видим какво ново има — измърмори Кали, бързо излезе от банята и се запъти към хола, като палеше всички лампи по пътя си. — Брут!

Той се появи, като скимтеше тихичко. Кали се втурна към него и коленичи. Отмести декоративното буренце за коняк и прегърна масивния врат на кучето.

— Здравей, скъпи — прошепна тя в клепналото му ухо и прокара ръка по ивицата бяла козина, която се спускаше до средата на главата му. — Бедничкият! Страх ли те беше да стоиш тук сам?

Брут заскимтя по-силно и зарови муцуна в рамото й. Кали почувства неговия топъл дъх. Той мяташе опашката си напред-назад и тя се удряше със силно плющене в стената.

Дълго седяха така, Брут й „говореше“ с леки въздишки, и тихи радостни проскимтявания, а Кали му разказваше с подробности за „честването“ на Моуди. Изведнъж къщата се разтърси от силно, продължително хлопане, което й напомни за присъствието на Джулиън. Кали скочи на крака. Брут се разлая в знак на протест.

— Не го казвай — заповяда му тя. — Знам, че няма да се зарадваш да го видиш точно сега, но и той има причини да се притеснява от теб.

Брут изсумтя и обърна глава. Тропането й подсказа, че ако не отвори веднага, щяха да имат нужда от нова врата.

— Идвам!

— Кали! Отвори! Ако не отвориш веднага…

Тя отключи вратата и широко я разтвори. Джулиън стоеше на прага и я гледаше втренчено, тъмните му очи горяха от гняв.

— Защо се забави, по дяволите? Не, не ми казвай. Нека да отгатна. Заради глупавото куче! Двамата се заприказвахте как си прекарала деня и ти забрави, че ме остави заключен отвън!

— Ами, да — призна тя.

— Отмести се! Стой надалеч и се отстрани от пътя ми. Първо, искам да очистиш пътеката от тази врата до спалнята ми от всички живи същества, в противен случай не отговарям за последствията. Второ, когато пристигне разносвачът на пици, прати го горе. За бакшиша ще се погрижа аз. Трето…

— Джулиън… — Като видя изражението му, тя млъкна и се отстрани от пътя му.

Той прекрачи прага и замря, невярващ на очите си. По стените на хола бяха издълбани огромни дупки, а от тях висяха жици. Черни, нарисувани със спрей линии и стрелки обезобразяваха това, което беше останало от мазилката, а в единия от ъглите на дъбовия под бяха изкъртени няколко дъски. Тънък слой прах покриваше всичко. Джулиън се огледа ужасен, след това отиде до най-близката врата и я отвори.

— Господи, Кали! Не се учудвам, че толкова дълго време не ме пусна да вляза. Повика ли вече полиция?

— Моля?

— Хайде. — Той я сграбчи за ръката и я поведе навън. — Движи се зад мен. Махаме се оттук. Може още да са вътре.

— Кои?

— Хората, които са тършували тук, разбира се! Хайде! Вземи това проклето куче, ако не искаш да тръгнеш без него, и да изчезваме. Веднага!

— О, сигурно имаш предвид ремонта — противопостави се тя. — Знам, че изглежда малко мръсно, но след като укрепим стените…

— Не е смешно! — процеди през зъби Джулиън.

— Никой не се забавлява или шегува! — премигна Кали изненадана. — Още не си видял кабинета. Как, мислиш, открих бележката на Моуди? Веднъж да укрепим стените и да изнесем мазилката, ще стане прекрасно. Честна дума!

— Да не би да намекваш, че си го направила нарочно? Домът, в който израснах, който обичам… — Джулиън я изгледа гневно. — Постъпила си така с къщата, която е собственост на семейството ми почти от сто години? И то нарочно?

— Ами, да. — Тя опита да скрие обидата си. — Моуди пожела…

— Махни се от очите ми!

— Моля?

— Махай се! Стой далеч и се отстрани от пътя ми! Първо, искам да очистиш пътеката от този праг до това, което е останало от спалнята и кабинета ми, от всякакви живи същества или не отговарям за последствията! Второ, когато пристигне разносвачът на спиртни напитки, изпрати ми го! За бакшиша ще се погрижа аз. Трето, не ме питай коя е четвъртата ми и последна заповед: