Дей Леклеър
Завещанието (4)

Трета глава

Правило 10:

Списъкът е стълба, по която се изкачваш към целта си.

По-късно същата нощ Кали вървеше по пътеката към Уилоус Енд. Спря и се загледа в къщата. Напоследък всяка нощ излизаше навън, за да я види и да се увери, че нищо не се е променило. Дали сега, без Моуди, не бе различна, празна и тъжна? Не! Посланието, което къщата отправяше към нея, бе същото, както преди единадесет години, когато тя за първи път пристигна: „Влез, тук ще бъдеш обичана и аз ще те пазя“.

Устните на Кали се извиха в лека усмивка. Толкова се страхуваше, че без Моуди духът на къщата ще умре! Но този особен вътрешен живот продължаваше да присъства. Стоящият до нея Брут изръмжа.

— Добре, хайде тогава да влизаме — каза тя. — Само пази тишина. Тези твои нокти могат да събудят и… — Той излая възмутено и Кали млъкна. — Извинявай. Не го мислех. Но ако Джулиън ни хване, ще ни иска обяснение, което трудно ще му дадем.

Тя се поколеба на входа, хвана бравата и се ослуша. Силното бръмчене на насекомите, което преди й се струваше романтично, сега бе направо оглушително. Пое дълбоко дъх, завъртя дръжката и отвори вратата. Мушна глава вътре и бързо огледа наоколо.

— Хайде, чисто е — прошепна на Брут. — Можеш да влезеш.

Без да изчака тя да се отмести, Брут я блъсна. Кали се просна на прага, а той се втурна в къщата, като лаеше възбудено. В своето нетърпение да влезе, той се препъна в нея и се сгромоляса на пода. Лампите светнаха.

Кали повдигна глава и се взря в десет боси пръста, застанали на няколко сантиметра от носа й. Погледът й се придвижи нагоре по двете големи стъпала, следвани от дълги крака, обути в сива пижама. След тях се показаха широки голи гърди с привлекателен шоколадов загар, красиво изваяна шия и накрая глава и лице. Лицето изглеждаше доста мрачно.

— По дяволите!

— Казано меко, но точно — съгласи се Джулиън. — Много лошо. Този път бях убеден, че е крадец. Затова взех това с мен. — Той вдигна една бухалка за бейзбол.

Брут я погледна и хукна панически.

— Предател! — извика Кали след него, седна, махна косата от очите си и погледна Джулиън. — Колкото и да обичам Брут, той си е направо страхливец. И ти използваш това. Всъщност винаги си го правил.

— Кой, аз? Слязох само, за да се справя с крадеца. Как можех да предположа, че не е никакъв крадец? А това била скъпата ми сестричка, промъкваща се вкъщи след бурна нощ на забранени удоволствия.

— Не съм ти сестра! — осведоми го тя. — Когато майка ми се разведе с баща ти, ние също се разведохме. Сега сме… бивши. И не съм прекарала бурна нощ на забранени удоволствия!

— Тогава къде беше? — Устните му весело трепнаха.

Тя продължи да седи на пода, придърпа колене към гърдите си, като че ли да се предпази, и ги обгърна с ръце.

— Аз… водих Брут на гробището.

— Кали, минава един след полунощ — намръщи се Джулиън. — Какво, за бога, си правила там в този час?

— Знам, че е късно, но не можех да отида по друго време. Нали разбираш, забранено е кучета да влизат в гробището. Единственият начин Брут да отиде там беше да го вкарам през нощта.

— Искаш да кажеш, че си се промъкнала в гробището, за да може този грамаден колекционер на бълхи да посети гроба на Моуди?

— Ами… Да. Не. Не съвсем. Жените, които ходеха заедно с Моуди на църква, уредиха да се постави плоча в нейна памет и Брут искаше да я види.

— Той ти каза това, нали? С всеки изминат ден това куче става все по-талантливо.

Кали зарови лице в черните джинси, покриващи коленете й — в този момент не беше в състояние да понесе сарказма му. Очите й се напълниха със сълзи и тя с мъка ги задържа. Беше късно и силите й се изчерпваха. Последните няколко дни бяха погълнали цялата й енергия. Опита всичко, което знаеше да прави добре и каквото смяташе, че Моуди би одобрила. Чувстваше се изморена, твърде изморена, за да спори с него.

— Хей, скъпа, извинявай. Не исках да те разплача. — Той коленичи до нея и силните му ръце обвиха раменете й.

— Аз не плача — прошепна дрезгаво тя и една самотна сълза се търколи по бузата й.

— Да, виждам. — Гласът му звучеше леко насмешливо. — Хайде. Разкажи всичко на своя голям брат.

— Непрекъснато забравяш… — успя да изрече тя задавено. — Вече не си ми брат.

— Нямам нищо против. Ще бъда какъвто пожелаеш: брат, баща, чичо. Какво ще кажеш за втори братовчед? — Той я вдигна на ръце и тръгна към стълбите, водещи към втория етаж. — Дори да съм твой втори братовчед, всичко може да си остане като в доброто старо време. Ще седнем тук и ще ми разкажеш за проблемите си. Можем да си договорим. — Раменете на Кали се разтресоха от слабо ридание и той добави: — Или да поплачем.

Неговото състрадание беше последната капка, която преля чашата. Тя зарови лице в голото му рамо и се разплака. Мъката, която беше таила напоследък, бликна. Не че той имаше нещо против. Джулиън извади носна кърпа от джоба си и я предложи на Кали.

— Благодаря — измърмори Кали и избърса бузите си. — Целият си мокър! — Тя докосна с ръка раменете му. — Не исках да те удавя в сълзи.

— Няма проблеми. Мокрите рамене са необходимо условие, за да бъдеш брат, тоест, втори братовчед. Макар че предпочитам да ме намокрят заради Моуди, отколкото заради Томи Ли Тейлър…

— Томи? О, спомням си. От години не съм се сещала за него — въздъхна Кали. — Бях на седемнадесет и сърцето ми беше разбито само защото Томи беше поканил на абитуриентския бал Синтия Бентли вместо мен. Ти ме намери разплакана при езерото. Заради мен те скъсаха на един изпит и за малко да не завършиш счетоводния курс!

— Това беше единствената слаба оценка, която получих, и много се гордея с нея. — Той разроши косата й с нежност. — Между другото, кавалерствах на най-красивото момиче в целия Уилоу на нейния абитуриентски бал и го избавих от нещастието.

— Същински рицар в бляскави доспехи, нали? — Тя едва не се разхълца от смях.

— Да, такъв съм. Напоследък не ти беше лесно. Извинявай — каза той с разкаяние. — Не бях тук, когато имаше нужда от мен, и съм готов на всичко, за да поправя грешката си.

— Не се извинявай. Нямаше откъде да знаеш — побърза да го увери тя. — И сама се справих. Поне първата молба на Моуди е изпълнена.

— Първата молба на Моуди?

— Точно така. Не съм споменавала за останалите й молби, нали?

— Ако ми беше казала, щях да си спомня.

— Съвършено вярно. — Кали се нагласи по-удобно и скръсти ръце в скута си. — Искаш ли да ти разкажа за тях сега?

— Моля — въздъхна той примирено.

— Преди да умре, Моуди ме помоли да използвам нейните бележки със спомени за честването. Тази първа молба беше най-лесно изпълнима.

— Лесна? Съмнявам се. Да стоиш изправена сама пред огромна тълпа и да говориш за Моуди, както направи ти, трябва да е било много трудно.

— Не толкова. По-трудно ще ми бъде да изпълня следващата й молба.

— Позволи ми да отгатна. Отнася се до ремонта на къщата.

— Да — призна тя. — Когато го започна, Моуди написа всичко, което искаше да се направи. Остави десетки бележки, свързани с това. В болницата ме помоли да завърша ремонта. Не можех да откажа.

— Разбира се, но не съм сигурен дали знаеш как се прави ремонт.

— Знам — усмихна се тя дяволито. — Само ми липсва практика.

— Поне ще ти помогна да изпълниш тази нейна молба. Безпокои ме мисълта, че трябва да се занимаваш с тези проблеми сама. — Бузата му потрепна конвулсивно. — Какво се е случило с баща ми и майка ти? Явно е, че са имали основателна причина да не дойдат на помена… Извинявай — на честването. Какво беше извинението на баща ми този път?

Тя се поколеба. Предпочиташе да му обясни за третата молба на Моуди, ала може би моментът не бе подходящ. Джулиън не изглеждаше в настроение да слуша за малолетни закононарушители и членство в комитети. Щеше да му разкаже друг път.

— Баща ти е на разкопки в някакъв отдалечен район на Южна Америка и не може да мръдне оттам.

— Нищо ново. Той винаги е на разкопки в някоя отдалечена част на света. А майка ти? Май помените с пикници не са в неин стил. Все още ли е в Лос Анжелос? Или в Лондон?

— В Ню Йорк е.

— И не успя да дойде? Просто те остави да се справиш с всичко сама? — В гласа му имаше ярост, неговите думи звучаха повече като укор, отколкото като въпрос.

— Тя изпрати цветя. — Кали постави ръката си върху неговата и почувства под дланта си твърдите му напрегнати мускули. — Мама изпрати този огромен, ужасен букет от лилии. Знаеш, че Моуди мразеше лилиите повече от всичко!

— Какво направи с цветята? — повдигна вежди той.

— Нищо. Вършат добра работа като тор за градината.

— Моуди би одобрила това. — Джулиън се засмя и се облегна на ръба на дървеното стъпало. — Винаги е имала необикновено чувство за хумор. Спомням си веднъж… — Той замълча и поклати глава, изгубил желание, неспособен да довърши разказа си. Единият край на устата му се изкриви нагоре. — Господи, колко ми липсва!

Кали отново сложи глава на неговото рамо, ръцете й се плъзнаха нагоре и обвиха врата му. Чуваше бавните ритмични удари на сърцето му. Той с мъка пое въздух и тя стисна очи, почувствала неговата болка.

— На мен също, Джулиън. Не мога да повярвам, че е умряла.

Той я обгърна здраво и тя се притисна към него, споделяйки мъката му. Не знаеше колко време са седели така. Нито пък разбра кога мъката й се беше заменила от ново усещане. От промяната я полазиха тръпки. В един миг Кали беше в обятията на брат си, а в следващия — той се бе превърнал в мъж, който я притискаше към голите си гърди!

— Джулиън… — Усети устните му да докосват леко челото й.

Топлият му дъх погъделичка кожата й и тя потрепери. Помъчи се да преодолее обзелото я объркване, съзнавайки, че скръбта по Моуди се бе смесила с друго чувство. Искаше сигурност, а не това странно усещане.

— Няма нищо, Кали. И аз се чувствам като теб — промълви той. Устните му бяха близо до ухото й и тя не можеше да спре да трепери. — Ще ти мине, обещавам. Само ти трябва време и мъката ще изчезне. — Той плъзна ръка по врата й, нежната милувка й подейства хипнотизиращо.

— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен, че ще изчезне?

— Защото изпитвах същото, когато почина майка ми. Не стана веднага, обаче мъката премина.

— Какво?! — Очите на Кали се разшириха.

— Когато майка ми почина, се чувствах така, както ти се чувстваш сега след смъртта на Моуди. — Той стисна рамото й. — Но отмине ли мъката, човек си спомня повече хубавите неща, отколкото тъжните. Истина е, че времето лекува.

— О, не! — извика задавено Кали и в отчаяното си желание да се отдалечи от него опита да се измъкне от скута му.

Действително бе откачила. Ако Джулиън се сети какво си бе помислила… Как се беше почувствала… Ще си легне веднага щом се измъкне от него, ще поплаче, докато заспи, а когато се събуди, хубаво ще се посмее над себе си. Няма съмнение, че ще бъде така!

— Слушай — Джулиън я хвана за ръцете и не й позволи да си тръгне, — може вече да не ме смяташ за брат, обаче все още съм способен да те утеша. По всяко време съм готов да ти помогна. Разбрано?

Тя кимна с пламнало лице. Джулиън я придърпа към себе си и нежно я целуна по бузата. След това се изправи и посегна да оправи косата й.

— Опитай се да поспиш, Кали. Утре животът ще изглежда по-хубав. — Той се обърна и се качи в стаята си.

На следващата сутрин Кали се събуди от влажна кучешка целувка.

— Не, Брут. Все още съм изморена — каза сънено тя. Обърна се и отново затвори очи.

Кучето отпусна глава на леглото и въздъхна. Вдигна огромната си лапа, постави я на нейното бедро и я забута, докато не му отвърна.

— Престани! — запротестира Кали. Нямаше желание да се събужда, макар че не бе съвсем сигурна защо се чувства странно. Наистина беше уморена, ала това не обясняваше нежеланието й да… Неприятните спомени нахлуха в мислите й и тя бързо се изправи в леглото.

— Джулиън! — произнесе на глас Кали.

Тя и Джулиън… Гробището… Стълбата… Придърпа колене към гърдите си и, стенейки, се хвана за главата. Брут се качи върху леглото и пъхна нос в ръцете й.

— Какво? Искаш да научиш какво се случи, след като ме изостави снощи ли? — попита тя нетърпеливото куче. — Проявих се като пълна глупачка. — Кали се измъкна изпод масивното му тяло и се опита да остане отгоре. — Седях в скута на Джулиън, чувствах се особено и странно, когато той… — Брут изръмжа глухо. — Не това, глупчо! — Прегърна кучето и зарови лице в козината му. — Джулиън се държа като истински джентълмен. Опита да ме успокои. Много се ядосах на себе си, на начина, по който реагирах. Сигурно полудявам.

Брут изсумтя, очевидно съгласен с нея.

— Ще ме оставиш ли на мира? Смъртта на Моуди ме обърка. Много съм разстроена. Аз съм… емоционално претоварена. Когато нещата се успокоят и чувствата ми към Джулиън ще станат същите, както преди. Съвсем естествено е да се обърна към единствения си брат, когато имам нужда.

Кали отмести Брут и го погледна гневно.

— Вдигаш отвратителен шум! Да, казах „брат“. Беше голяма грешка да мисля, че не е. Виж какво се случи, като че ли си нямах достатъчно грижи. Сега слез от леглото и се обърни.

Тя изчака Брут да изпълни молбата й, скочи и съблече нощницата си. Облече се набързо, среса косата си и я завърза на тила с яркочервена панделка. После прехапа устна — искаше й се миналата нощ никога да не е била. Как ще погледне Джулиън? Беше твърде унизително. През цялото време той вероятно е разбирал какво изпитва тя и само се е преструвал, за да й спести неудобството. Повече няма да му се наложи да се безпокои за това!

— От днес Джулиън е само мой брат — съобщи тя на Брут. — Точно така. Край на странните усещания. Когато го гледам, ще бъде все едно, че виждам… шоколадов кекс. Може да е апетитен, но не ми е позволено да ям от него.

Брут изскимтя, дългият му розов език се подаде от устата. Кали се поколеба. Кога за последен път бе успяла да се откаже от шоколадов кекс? На рождения ден на Валери? Не. Тогава изяде две парчета. На празненството по случай завършване на училище? Тя поклати глава, не можеше да си спомни. Май не бе избрала най-подходящата аналогия.

— Разбираш какво искам да кажа. — Кали погледна Брут строго. — Така че нито дума по този въпрос. Той има да пише книга, а ние трябва да се погрижим за заръките на Моуди.

Тя отиде до нощното си шкафче, измъкна малкото четвъртито чекмедже и го изсипа върху леглото. Десетки парчета хартия се разпиляха по чаршафите.

— Добре. Да видим какво има тук. С коя задача ще се заемем днес?

Брут също отиде до леглото и почака, докато тя подреди листчетата в стройни редици. Той разгледа подред всичките, след това взе едно със зъби и го пусна в полата на Кали.

— Трапезарията? Сигурен ли си? Това е доста работа. Може би първо трябва да свършим с кабинета. Джулиън не се зарадва много, като видя какво е останало от стените.

Брут поклати глава упорито и Кали се съгласи с лека въздишка.

— Моуди наистина нямаше търпение да оправим трапезарията. Добре. Ще постъпим както ти искаш, но ще трябва да обясниш на Джулиън, когато разбере.

Някаква врата шумно се затвори на долния етаж и Брут се отдалечи от Кали с наострени уши. Погледна назад и слабо излая, преди да се втурне навън. Тя скочи и забърза след него. Първото, което видя, слизайки по стълбите, беше Джулиън. Разголеният до кръста, рошав „брат“ от миналата нощ изведнъж престана да съществува. На негово място стоеше елегантен, изискан непознат. Той бе облечен в тъмнокафяв костюм. Златиста вратовръзка подчертаваше бледите тънки райета на плата. Беше застанал в подножието на стълбите със скръстени ръце. Повдигна въпросително едната си вежда и се загледа в нещо, което тя не можеше да види.

Объркана и слисана, Кали разбра, че чувствата, които бе изпитала към него, не бяха изчезнали, а я завладяваха отново и то с пълна сила! Единственото, което успя да си помисли, като го гледаше, бе, че изведнъж ужасно й се прииска да си хапне шоколадов кекс. Стомахът й започна да се бунтува.

— Ето те и теб. Добре. Твоите малки помагачи нахълтаха преди няколко минути. Тъкмо се готвех да те извикам, Кали.

Тя продължи да слиза по стълбите и застана до него. Забеляза двамата шестнадесетгодишни младежи, ученици в горните класове на гимназията, за които се отнасяше третата молба на Моуди. Разбираше съмнението в гласа на Джулиън. Момчето и момичето не вдъхваха голямо доверие.

Дона, чиято руса коса бе нашарена с ужасни розови и моравочервени цветове, стоеше и наблюдаваше втренчено Джулиън, като че ли беше кладенец, пълен с вода, а тя се беше изгубила в пустинята преди три седмици. Кори, приятелят на Дона, гледаше сърдито.

О, боже! Този малък сценарий не предвещаваше нищо добро. Може би не трябва да обяснява какво правят Кори и Дона в Уилоус Енд. Защо да си търси белята? Погледна Джулиън, който беше присвил очи, и реши да не го занимава с тези неща. Не днес. Той има достатъчно грижи, за да го тревожи допълнително. Какво облекчение бе за нея, че не му спомена за това миналата нощ!

— Излизаш ли? — усмихна се тя невинно.

— Да. Но първо искам да говоря с теб. — Погледна скептично за последен път нейните „помагачи“ и тръгна към кабинета. — Относно твоите работници…

— В днешно време трудно могат да се намерят добри помощници — каза оживено Кали.

— Забелязвам. Затова не мисля, че наемането на тези деца…

— За щастие мога да си го позволя. — Тя сви рамене смутено, разтревожена, че той ще се заинтересува от Дона и Кори и ще се наложи да му обясни последната молба на Моуди. — Всъщност те са всичко, което мога да си позволя. — Тя не излъга. Безплатната помощ, дори ако в това число влизаха и осъдени, отговаряше напълно на определението за позволено.

Джулиън се поколеба за момент, след което кимна неохотно.

— Ако това означава да сложат къщата в ред, съгласен съм. — Огледа набързо кабинета и за първи път Кали започна да вижда стаята с неговите очи.

Гледката не беше красива. Мазилката беше напълно свалена от стените и натрошени парчета от нея лежаха разпръснати по пода. За щастие, Джулиън не погледна съвсем отблизо оголените греди и пропусна да види, че бяха започнали да гният. Вместо това, се взря в полилея, който висеше изкривен на изтънелите жици. Погледна тавана, после нея, а след това — и изкорубените от водата дъски.

— Интересно — каза той. — Това е нещо ново, нали?

— Малко тече.

— Аха, според твоето „малко“ сигурно и Ной е бил застигнат от пролетен дъждец. — Джулиън обърна гръб на най-ужасната част от бъркотията и мина към следващия въпрос. — Адвокатът на Моуди се съгласи да се срещнем днес сутринта. Въпреки това, което ти ми каза, се надявам, че той ще има копие от нейното завещание или поне ще знае къде може да го е скрила.

— Звучи разумно — съгласи се Кали предпазливо.

— Благодаря — отвърна сухо той. — Между другото, ще съм благодарен, ако ти и твоите помагачи си отваряте очите за завещанието, докато почиствате. Не мога да не отбележа колко важно е да го намерим.

— Няма проблеми. Ще го открием.

Джулиън изглежда искаше да оспори твърдението й, ала вместо това поклати глава:

— Обещах да ти помогна да изпълниш втората молба на Моуди, но този ремонт се оказа по-голям, отколкото си мислех. Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш?

— Разбира се!

— Не знам, Кали — погледна я той със съмнение. — Мисля, че трябва да изчакаш и да не правиш нищо, докато не обсъдим положението. Такова начинание изисква много време, а и пари. Преценила ли си това?

Кали прехапа долната си устна, искаше й се да не бе повдигал този създаващ грижи въпрос — парите. Напоследък финансите й бяха доста намалели. Но нямаше нужда да бъде песимист.

— Джулиън…

— Знаеш ли какво? Нека да не правим предварителни планове, а да видим как ще потръгнат нещата. Става ли?

— Добре — съгласи се тя с облекчение.

— Трябва да се залавяме за работа, ако искаме да намерим това завещание, да поправим къщата, а и да ми остане достатъчно време да завърша книгата си в определения срок. Бих искал да обсъдим също и плановете, които ти и Моуди сте направили за този ремонт.

— Планове?

— Нали разбираш? Твоята система. — Той се намръщи. — Сигурно имаш система?

— Точно така. Моята система — усмихна се тя широко на смяната на темата. Това решаваше нещата. Моментът определено не бе подходящ да му каже за третата молба. С малко повече късмет Кори и Дона щяха да изтърпят наказанието си, без Джулиън да научи. — Защо не обсъдим системите, плановете и всичко останало по-късно?

— Права си. Сега нямам време. Ще остане за следобед.

— Следобед — повтори тя успокоена, че ще има няколко часа на разположение да измисли нещо, което би могло да мине за система пред Джулиън.

Той очевидно усети нейното безпокойство и я прегърна през раменете, като я притисна към себе си.

— Не се тревожи. Ще измислим нещо. Сега обаче наистина трябва да тръгвам.

Двамата се запътиха към хола, където Джулиън хвърли съмнителен поглед на чакащите младежи.

— Пожелавам ви успех в почистването на къщата. Ще ми е интересно да видя на какво сте способни. — Той се наведе, целуна Кали по челото и излезе.

Тя се престори, че не чу леката блажена въздишка на Дона. Малко по-трудно й бе да се направи, че не забелязва широко отворените й, блеснали очи.

— Ей ти, русата, ела на себе си. — Кори сръга Дона в ребрата и свъси черните си вежди. — Ако продължаваш да мигаш така с невинните си сини очички, клепките ти ще изхвръкнат. Все пак какво намираш в този дядка?

— Той не е дядка! — извика възмутено Дона и се обърна към Кали за потвърждение. — Той е само мъничко по-стар от теб, нали? Имам предвид, че не е на повече от… Но в никакъв случай не е стар!

— С шест години е по-голям от мен — призна Кали с неоправдано задоволство. — Миналия месец навърши тридесет.

— Тридесет? — За един кратък миг Дона оклюма, ала след това се оживи. — Не изглежда на толкова. Вероятно е от този тип хора, на които никога не можеш да определиш възрастта.

— Да, сигурно — изсумтя Кори. — Когато видях този приятел, си казах: „Ето един мъж, чиято възраст не можеш да определиш“. Изглежда на тридесет, а се обзалагам, че е поне с пет години по-стар. Братът на Кали е на не по-малко от тридесет и пет. Гледай на нещата реално.

Бивш брат, щеше да каже на глас Кали, обаче си спомни, че бе променила решението си. Джулиън си оставаше неин брат.

— Хайде — подкани ги тя, преди Дона да успее да си поеме дъх и да заспори отново. — Хайде да се залавяме за работа.

— Предполагам, че си направила още от онези бисквити с шоколадова плънка? — попита Кори по момчешки лакомо. — Бяха много вкусни!

На лицето му беше изписана такава надежда, че Кали не можа да се сдържи и се усмихна.

— В кухнята са — отвърна тя.

— Мислиш ли, че можем да опитаме някое ново домашно къдрене? — обади се Дона. — Мама невинаги има време…

— Ще направим нещо — увери я Кали. — Започваме ли? — И тя ги поведе към трапезарията, като изпитваше известна вина, че не следва заръките на Джулиън да започнат от кабинета. — Брут избра за днешните ни занимания трапезарията. Това означава смъкване на мазилката от стените.

— Страхотно! — възкликна Кори и потри ръце. — Тотално унищожение. Любимото ми занимание!

— Не се радвай толкова — намръщи се тя. — Затова са те осъдили на принудителен труд. Според съдията малкият номер с флаконите със спрей, който си скроил долу при дока, е била последната капка, която е преляла чашата.

— О, да, точно така — измърмори Кори.

Кали изгледа двамата подред и каза с неприсъща за нея строгост:

— Единствената причина сега да не сте в поправителния дом е, че Моуди се съгласи да поеме отговорността за вашето поведение. Или ще работите тук, или ще прекарате лятото в „курорта“ за малолетни нарушители на реда. Ако имате късмет, съдията ще ми позволи да поема задълженията на Моуди. Първо обаче трябва да се съглася. Така че внимавайте!

— Ако свалянето на мазилка те прави благосклонна, аз съм изцяло за! — ухили се нахално Кори.

Няколко часа по-късно Дона надникна в кухнята и видя Кали да налива лимонада в три високи чаши.

— Хей, Кали, свършихме в трапезарията. Искаш ли да видиш?

— Разбира се. Заповядай, пийни лимонада.

— Благодаря. — Дона взе една чаша и бързо отпи от нея. — Този път внимавахме много. Дори почистихме всичко. — Тя отвори вратата на трапезарията със замах.

Кали огледа наоколо впечатлена.

— Изглежда страхотно — каза тя и подаде на Кори неговата чанта с лимонада.

Двамата бяха свършили фантастична работа. Първо бяха свалили грозната черна ламперия и олющената суха мазилка, покриваща стените, като най-накрая бяха почистили всичко и напълнили с отпадъците десетина пластмасови чувала. Дори бяха отворили прозорците, за да се проветри. Кори се ухили на доволното й изражение.

— Всичко е направено, само не сме изнесли боклука на сметището. Решихме да го оставим на теб. Не можеш да очакваш от нас да свършим цялата работа.

— Боже, опази! — засмя се Кали.

— Мислиш ли, че брат ти ще хареса това, което сме свършили? — попита нетърпеливо Дона.

— Разбира се — заяви Кали, като се стараеше думите й да звучат убедително. Тя огледа трапезарията за последен път.

Непрекъснато я учудваше фактът какво голямо значение имат стените за общия външен вид на стаите. Без тях подпорите, които не бяха особено важни, оформяха само контурите им, заедно със старата неизправна електрическа инсталация, която минаваше между дървените греди. Ще дойде ден, когато къщата ще се нуждае от цялостна реконструкция. Но засега… Тя погледна към Кори.

— Ще може ли брат ти да дойде утре и да започне смяната на старата електрическа инсталация?

— Той просто няма търпение. — Кори събра инструментите и ги прибра в кутия. — Казва, че за него това ще бъде полезен опит, преди да стане истински електротехник.

— Добре. Кажи му да дойде утре рано сутринта.

— Няма проблеми. В десет часа ще бъде тук. А ние какво ще правим, докато Тед оправя електричеството? Или Брут още не е решил?

Кали не се подразни. Беше свикнала със закачките по адрес на кучето, които ни най-малко не промениха убедеността й в неговите свръхкучешки способности и човешки наклонности.

— Ще те уведомя утре — съобщи тя учтиво. — Кой знае? Може би ще разглобим пода!

А може би Джулиън ще я разкъса. Кали извади от джоба си последната бележка на Моуди — тази, която младежите бяха намерили скрита в трапезарията, и я разгледа внимателно. Извършеният ремонт нямаше да й създаде неприятности. Не и след като той прочете бележката и разбере, че тя е логичният път към откриване на завещанието. Джулиън цени високо логичните неща и разбира от логика. Той живее, диша и се храни с нея!