Едуард Литън
Бурен живот (70)

III

Лекарят беше направил вечерната си визита. Лорд Саксингъм беше отишъл на министерска вечеря, защото животът винаги трябва да върви редом със смъртта, Флорънс Лейсълс беше сама в една стая съседна на спалнята й. Това беше стая, в която през хубавите си дни, блестящата и капризна наследница обичаше да показва фантастичните си и особени вкусове. Там тя беше свикнала да размишлява, да пише, да учи. Там беше заслепена от новия блясък на величествените мисли на Ърнест и беше разбрала най-напред романтичността на младостта, което я беше накарало да разговаря с Малтрейвърс, непознат дотогава за нея. Там тя беше изповядала на себе си, че го обича и беше преминала през уединените любовни чувства, през съмнението, надеждата, възторга, ужаса, обезкуражението до агонизиращото отчаяние! Книгите, картините, музикалните инструменти и мраморните бюстове, полузасенчени от класически пердета, и всички деликатни елегантности на женския лукс, още продължаваха да дават на стаята приветлива грация, като че ли младостта и красотата щяха да бъдат завинаги в нея.

Флорънс Лейсълс умираше, но не изцяло от тази необикновена, мистична болест на едно съкрушено сърце. Нейното здраве, винаги деликатно, беше постепенно и незабелязано подкопавано, дори преди Ърнест да й беше изповядал своята любов. В особения блясък на тези очи с големи зеници, в нежната прозрачност на този величествен растеж, опитният наблюдател много отдавна би могъл да открие семената на смъртта. В нощта, когато нейното неспокойно и възбудено сърце тъй неблагоразумно я беше накарало да излезе не добре облечена да чака Ферърс, когото беше изпратила при Малтрейвърс, в тази нощ болестта й вече беше станала сериозна. Туберкулозата грабна жертвата си. Лекарите, които се грижеха за нея, бяха най-добрите в Лондон и лорд Саксингъм беше убеден, че няма никаква опасност. Той не можеше да допусне дори мисълта, че смъртта ще вземе тъкмо госпожица Флорънс, докато имаше толкова много бедни хора по света, за които не би било неуместно да се отърват от него. Но Флорънс знаеше опасността, в която се намираше, но високият й дух не трепваше. Въпреки това, когато Цезарини, поради тежкото угризение на съвестта си, написа и изповяда цялото си участие във фаталната измама, макар и верен на обещанието си да прикрива съучастника си, тогава тя действително роптаеше срещу съдбата и копнееше да погледне още веднъж с очите на любовта и радостта в лицето на красивия свят. Но обикновено болестта на тялото дава една скрита сила и философия на душата, които здравето не познава. Бог милостиво е наредил, като обикновена съдба на умиращия, последните си дни да прекара по-леко. Всеки следващ ден смъртта изгубва лъжливия си вид на призрак, и той пада най-после в ръцете й, както изморено дете пада в обятията на майка си.

С тъжно чувство Флорънс слушаше монотонното тракане на часовника, който отмерваше малкото минути, които й оставаха. С лице заровено в ръцете си, тя се наведе над малката маса до канапето, на което лежеше, и се отдаде на меланхоличните си мисли. Никакви приятели нямаше около нея, защото Флорънс никога не ги беше създала. Самотна беше нейната младост, самотни бяха и нейните последни часове.

Докато тя седеше така и мислеше, се чу трополенето на колела откъм улицата. Стаята леко се разтресе и шумът престана.

Колата спря до вратата.

Флорънс повдигна очи и си помисли: „Не, не, това не може да бъде“. Въпреки това, отпадналите й и увехнали бузи леко порозовяха, гърдите й се повдигнаха.

Последва затишие, което изглеждаше безкрайно, тя се обърна с дълбока въздишка.

В това време прислужницата влезе с многозначителен и слисан поглед.

— Извинете, госпожице… но…

— Но какво?

— Господин Малтрейвърс е дошъл и пита за вас. Господин Въртън е изпратил да ме повикат и аз казах, че госпожицата е много зле, за да може да види когото и да е, но господин Малтрейвърс не иска да му се отказва и чака сега в кабинета на лорда, като настоя да дойда при вас и да ви съобщя за неговото идване.

Гласът на госпожа Шинфилд не беше особено мек, но на Флорънс се струваше, че никога не е чувала по-хубаво красноречие. Младост, любов, красота, отново се появиха в очите й изведнъж, осветлявайки лицето й и изпълвайки тялото й с измамлива сила.

— Добре — каза тя, — нека дойде господин Малтрейвърс.

— Да дойде тук, госпожице? Боже! — нека оправя косите ви, вие сте наистина в много небрежно положение.

— Добре е, както си е, Шинфилд. Той ще извини всичко. Отивай.

Госпожа Шинфилд повдигна рамене и излезе.

След няколко минути се чуха стъпки по стълбата и вратата изскърца.

Малтрейвърс и Флорънс бяха отново сами.

Той стоеше неподвижен на прага. Тя се беше повдигнала неволно така че бяха един срещу друг. О, небеса! Пред Малтрейвърс стоеше призрак. Това лице, някога тъй красиво закръглено, сега беше изпито и бледо. Беше изчезнал величествения и пълен с блясък поглед, от който всичкия живот на гения, всичката гордост на женствеността беше светила.

Той стоеше ужасен и обезумял.

Най-после глухо изръмжаване излезе от устата му. Той се втурна напред, спусна се на колене до нея, и хващайки двете й ръце, захълца високо, обсипвайки ги с целувки. Всичкото могъщество на силната му натура беше разрушено и сега чувствата му, отдавна намиращи се в затишие, неподатливи на контрол, представляваха нещо ужасно за гледане.

— Недей… недей… да плачеш така — измърмори Флорънс, уплашена от неговата буйност, — аз съм болна, но грешката е моя… Ърнест, мой най-добър, най-нежен и едничък, как съм могла да бъда толкова безумна!… И ти ми прощаваш? Аз пак съм твоя, за малко пак съм твоя! Не, недей да скърбиш, когато съм тъй блажена!

Докато говореше, сълзите й падаха върху наведената му глава и върху ръцете му, които продължаваха още да стискат нейните.

Малтрейвърс погледна диво към лицето й и потрепери, когато я видя да се опитва да се усмихне. Той стана внезапно, хвърли се върху един стол и покри лицето си с ръце. С голямо усилие се мъчеше да се обладае. И само повдигането на гърдите му и тежкото дишане издаваха бурната борба в него.

Флорънс го загледа с горчиво и почти егоистично разкаяние, и каза:

— И този е бил човекът, който ми е изглеждал тъй устойчив към по-нежните чувства, това е било сърцето, което съм потъпкала, това е бил мъжът, в който не съм имала вяра!

Тя се приближи до него, трепереща и със слаби стъпки. Постави ръката си на рамото му, след това, обладана от любов, прехвърли ръцете си около него.

— Такава е нашата съдба… такава е моята съдба — каза Малтрейвърс най-после, събуждайки се като че ли от кошмарен сън и с глух, но спокоен глас добави: — Ние сме играчки на съдбата и тя ни е смачкала. Това е ужасно положение — да се прекара този човешки живот! Какво представляват мъдростта, добродетелта, верността към хората, вярата в Бога и всичко, което правим за нас с желание да достигнем една по-висша сфера, когато сме играчки на най-малката случайност, жертви на най-дребно мошеничество. И самото ни съществуване, почти самите ни чувства зависят от милостта на всеки предател, на всеки глупак!

Имаше нещо в гласа на Ърнест, както и в размишленията му, което изглеждаше тъй неестествено спокойно и дълбоко, щото създаде у Флорънс един много по-голям страх от този, който беше причинен от предишното му буйство. Той стана и мърморейки на себе си, тръгна насам–нататък, като че ли не чувстваше присъствието й, и наистина беше така. Най-после той се спря и я фиксира с поглед. С шепнещ и пронизващ тон каза:

— Сега името на нашия злосторник?

— Не, Ърнест, не, никога, освен ако обещаеш, че ще изоставиш намерението си, което чета в очите ти. Той се изповяда, разкая се, аз му простих и ти трябва да направиш същото!

— Името му? — повтори Малтрейвърс и лицето му, което досега беше много зачервено, стана изведнъж необикновено бледо.

— Прости му! Обещай ми!

— Името му, питам… името му! — и Малтрейвърс удари по пода с крак от ярост.

— Това добродушно ли е?… Ти ме ужасяваш… Ти ще ме убиеш! — едва издума Флорънс и потъна в канапето изтощена. Нервите й, сега тъй слаби, напълно се разстроиха от неговата буйност и тя започна да кърши ръцете си и заплака жално.

— Ти не искаш да ми кажеш името му? — каза Малтрейвърс, все така с висок, непроменен тон. — Нека бъде така. Няма да питам повече. Мога да открия сам. Бог, който наказва, ще го открие.

При тази мисъл той се успокои малко и тъй като Флорънс продължаваше да плаче, седна край нея и започна да я гали, да я успокоява и утешава, Флорънс скоро се успокои. И тогава, докато над главите им яростният скелет държеше погребалния си саван, те отново размениха клетви, и с чувства, по-силни отколкото преди, заговориха за любов.