Едуард Литън
Бурен живот (68)

I

Беше хубав декемврийски следобед, когато Лъмли Ферърс излезе от дома на лорд Саксингъм. Прозорците на третия етаж бяха леко отворени. В къщата имаше болест.

Лицето на Лъмли беше необикновено сериозно и дори доста тъжно.

„Тъй млада и тъй красива — промърмори на себе си той. — Ако някога съм обичал жена, вярвам, че съм обичал точно нея. Тази любов трябва да бъде моето извинение… Разкайвам се за това, което направих, но не можех да предвидя, че една чисто любовна хитрост ще има такива резултати. Метафизикът е бил много прав като е казал: «Ние симпатизираме само на чувствата, които познаваме». Едно малко разочарование от любов не би ми навредило много. Странно, че то й навреди така. Аз останах без никакво щастие. И прося от стария Темпълтън извинение. Лорд Варгрейв изглежда ми е сърдит. Той не хареса идеята да се оженя за Флорънс, когато му намекнах за това. Спомена, че го разочаровам в някои негови очаквания. Не мога да отгатна какво иска да каже. Освен това правителството беше предложило онзи пост на Малтрейвърс, вместо на мен. Фактически моята звезда не се намира в процес на изгряване. Бедната Флорънс, действително бих дал твърде много за нея, за да я видя здрава и възстановена! Извърших злодейство, но съм мислил, че това е само хитрост. Но всъщност съжалението е страстта на глупака. Боже! Говорим за глупаци и ето Цезарини!“

Бледен, грозен, почти приличащ на призрак, с нахлупена ниско над челото шапка, с небрежно облекло, Цезарини се приближи към Лъмли:

— Ние сме я убили, Ферърс. И един дух ще ни преследва до последния ни ден!

— Говори в проза, Цезарини. Знаеш, че не съм поет. Какво искаш да кажеш?

— Днес тя е по-зле — изръмжа Цезарини с глух глас. — Аз се скитам като дух около къщата и задавам въпроси на всеки, който излиза от там. Кажи ми… о, кажи ми, има ли някаква надежда?

— Действително вярвам, че има — каза Ферърс разгорещено. — Болестта само напоследък е приела тревожен вид. Отначало беше само една силна простуда, придобита от неблагоразумно излизане в дъждовна нощ. Сега се страхувам, че болестта е отишла в дробовете. Но ако можем да я заведем някъде, всичко би станало по-добре.

— Честно ли мислиш така?

— Така мисля. Кураж, приятелю. Не се упреквай, това няма нищо общо с нас. Разболяла се е от простуда, не от едно писмо, човече!

— Не, не. Аз съдя за сърцето й от собственото си. О, ако можех да върна назад миналото! Погледни ме, станал съм на развалина; денонощно припомнянето за моята лъжа ме преследва с угризение на съвестта.

— Пфу! Ще отидем в Италия двамата и сред вашата красива земя любовта ще бъде заместена от нова любов.

— Вече наполовина съм взел решение, Ферърс!

— Ха, и какво е то?

— Ще й пиша и ще й разкрия всичко.

Смелото изражение на лицето на Ферърс изчезна и то придоби черно-жълт цвят. Челото му се помрачи и прие ужасен вид.

— Направиш ли това, още следващия ден ще паднеш от ръката ми! — каза той.

— Заплашваш ли ме?

— А ти какво правиш? Заплашваш ме, че ще предадеш този, който, ако е направил грях, го е направил заради теб, заради твоята кауза. Който е искал да осигури за теб най-хубавата жена и най-княжеската зестра в цяла Англия, и на когото единствената обида към теб е, че не може да ръководи живота и здравето на този ангел… Флорънс.

— Прости ми — каза италианецът, силно разчувстван. — Прости ми, прости ми и недей ме разбира погрешно. Аз нямам никакво намерение да те предам; между заговорниците съществува честност. Имам намерение да изповядам само моето престъпление. Никога не бих разкрил твоето. Защо да го правя? Не е необходимо.

— Сериозно ли говориш? Искрен ли си?

— Заклевам се в душата си!

— Тогава действително си достоен за моето приятелство. Ще приемеш цялата фалшификация за твоя?

— Да, ще я приема.

Ферърс спря за момент и изведнъж каза:

— Ще се закълнеш ли в това?

— Във всичко, което е свято.

— Тогава виж какво, Цезарини. Ако утре Флорънс бъде по-зле, аз няма да поставя никаква пречка по пътя на твоята изповед, ако ти би решил да я направиш. Дори ще употребя възможно най-голямо влияние, доколкото ми позволиш, да смекча твоята вина и спечеля за теб прошка. И въпреки това, да се откажеш от надеждите си, да предадеш една, която е така обичана, в ръцете на един, който е тъй мразен — това е повече от великодушно — това е благородно, това е над моята способност за оценяване! Направи тъй, както искаш.

Цезарини тъкмо щеше да отговори, когато един слуга на кон ненадейно премина откъм ъгъла с най-голяма бързина. Дръпна юздите, погледът му се спря на Лъмли и той слезе от коня.

— О, господин Ферърс — каза запъхтяно, — ходих у вас, там ми рекоха, че мога да ви намеря у лорд Саксингъм… тъкмо отивам там…

— Добре, добре, какво има?

— Бедният ми господар, господине. Моят лорд, искам да кажа…

— Какво се е случило с него?

— Имаше припадък, господине… докторите са при него… господарката ми… понеже моят лорд не може да говори… ме изпрати бързо при вас.

— Дай ми коня си.

Докато слугата беше зает с коня, Ферърс се обърна към Цезарини.

— Не прави нищо прибързано. Бих казал, ако може, нищо, без да се съветваш с мен. И забележи, аз разчитам преди всичко на твоето обещание, на твоята клетва.

— Разбира се! — каза Цезарини мрачно.

— Довиждане тогава — каза Лъмли докато се качваше на коня и след няколко минути изчезна.

Докато Лъмли скочи от коня при вратата на чичо си, безредието и шумът на това място му направи голямо впечатление. Тук обикновено строгото око на господаря запазваше спокойствие и тишина, тъй съвършени, като че ли всичко вървеше по часовник. На зелената морава старите жени, които биваха заети с почистването на пътеките, бяха събрани на куп, клатеха главите си зловещо и коментираха с объркан шепот. В коридора една слугиня се беше подпряла на метлата си.

— Как е той?

— Господарят ми е по-добре, господине. Мисля, че е проговорил.

В този момент едно младо лице, подуто и зачервено от плач, погледна от стълбите надолу. В следващия момент Евелин се втурна запъхтяна в коридора.

— О, ела горе… ела горе, Лъмли. Той не може да умре в твое присъствие. Ти винаги изглеждаш тъй пълен с живот! Той не може да умре, ти не мислиш, че той ще умре. О, вземи ме с теб, те не искат да ме пуснат да отида при него!

— Мълчи, скъпото ми малко момиче, мълчи. Последвай ме тихо, така.

Лъмли стигна до вратата, почука тихо и влезе.

Евелин също се промъкна незабелязано, или поне не я спряха.

Лъмли изтегли настрана завесите. Новият лорд лежеше на леглото си: главата му беше подпряна с възглавници, очите му — широко отворени със стъклен, но не безчувствен поглед, лицето му беше страшно изменено.

Лейди Варгрейв коленичеше от другата страна на леглото, с едната си ръка държеше тази на съпруга си, а с другата му поставяше компреси. Сълзите падаха без хълцане и звук, бързо и често по бледото й лице.

Двама доктори разговаряха близо до прозореца. Един аптекар приготвяше лекарства на една маса. Две от най-възрастните прислужници стояха близо до лекарите, като се мъчеха да дочуят какво се говори.

— Скъпи чичо, как си? — попита Лъмли.

— А, ти си дошъл — каза умиращият със слаб, но ясен глас, — това е добре, имам да ти кажа много неща.

— Но не сега… не сега… ти не си достатъчно силен — каза съпругата умолително.

Докторите отидоха до леглото.

Лорд Варгрейв махна с ръка и повдигна главата си.

— Господа — каза той, — чувствам, че смъртта бърза към мен. Необходимо е, докато съм в съзнание, да говоря с внука си. Сега удобно ли е? Ако отложа, сигурни ли сте, че ще имам друго време?

Докторите се спогледаха.

— Драги лорде — каза единият от тях, — ако поговорите с внука си, това може би ще облекчи и успокои ума ви, а след това може да заспите.

Болният се съгласи. Единият от лекарите се приближи до Лъмли и го извика настрана.

— Трябва ли да изпратим за адвоката на лорда? — прошепна лекарят.

„Аз съм законният наследник!“ — помисли си Лъмли и каза на лекарят:

— Защо, не, драги господине. Не, мисля че няма нужда, освен ако той не изяви желание да го види. Без съмнение чичо ми трябва да е уредил вече работите си. Какво е положението?

Докторът поклати глава и каза:

— Ще ви кажа, господине, след като излезете от стаята на лорда.

— Какво си говорите там? — извика болният, остро и сърдито. — Опразнете стаята, искам да остана сам с внука си.

Докторите изчезнаха, старите жени неохотно ги последваха. Изведнъж малката Евелин изтича и се хвърли на гърдите на умиращия човек, плачейки така, като че ли сърцето й ще се пръсне.

— Бедното ми дете! Милото ми дете! Моето, моето мило! — издума лорд Варгрейв, прегръщайки я със слабите си ръце. — Бъди благословена! И бог ще те благослови!

Той се обърна с много нежен глас към съпругата си:

— Ако това са последните думи, които изказвам към теб, нека те да изразят всичката благодарност, която чувствам към теб, за дълга, изпълнен най-свято. Ти не си ме обичала, вярно е, и когато бях здрав и горд, чувството за това често ме караше да съм несправедлив към теб. Аз съм бил един жесток съпруг, ти си понасяла много, прости ми!

— О, не говори така. Ти си се държал много по-благородно и много по-добре към мен, отколкото съм заслужавала. Колко много ти дължа аз! Колко малко съм направила в замяна на това, което направи за мен!

— Не мога да понеса това. Остави ме, мила, остави ме. Аз може да живея още, надявам се, че може, не искам да умра. Излез… излез… и ти, детето ми, излезте.

Лорд Варгрейв целуна малкото създание, увиснало на шията му, със страстна обич, и след това, предавайки я на майка й, се отпусна изтощено върху възглавницата.

Лъмли отвори вратата на лейди Варгрейв, която плачеше горчиво, след това я затвори отново внимателно и отново седна до чичо си.

Когато Лъмли Ферърс излезе от стаята на чичо си, лицето му беше по-скоро мрачно и възбудено, отколкото тъжно. Той отиде бързо в стаята, която обикновено заемаше, и прекара там няколко часа докато чичо му спеше един дълъг и хубав сън. Но майката и детето отново се върнаха в стаята на болния и останаха там.

Оставаше около час до полунощ, когато по-възрастният доктор потърси внука.

— Чичо ви пита за вас, господин Ферърс, и мисля, че е правилно, ако кажа, че последните му минути наближават, направихме всичко, което можеше да се направи.

— Напълно ли осъзнава той това?

— Да, прекарал е последните два часа в молитва. Това е едно християнско смъртно легло, господине.

— Хм! — каза Ферърс, когато последва лекаря.

Стаята беше затъмнена. Една лампа, внимателно закрита, светеше на една маса, върху която се намираше и Книгата на Живота в Смъртта. По-скоро с ужас, отколкото със скръб, изписан по лицата им, майката и детето коленичеха край леглото.

— Ела насам, Лъмли — бавно каза умиращият. — Няма друг тук, освен вас тримата, най-близките и най-драгите за мен, нали? Това е добре. Лъмли, ти знаеш всичко, моята жена знае всичко. Детето ми, дай ръката си на своя братовчед — така, сега си обещайте. Когато пораснеш, Евелин, ще знаеш, че това е последното ми желание, да бъдеш съпруга на Лъмли Ферърс. Като ти давам този ангел, Лъмли, аз изкупвам всичко, което може да е изглеждало несправедливо спрямо теб. А за теб, детето ми, осигурявам положението и почестите, до които с мъка съм се издигнал, и на които ми е забранено да се радвам. Бъди добър към нея Лъмли! Ти имаш добро и откровено сърце, нека то да бъде нейният подслон. Бог да ви благослови всичките, и Бог да ми прости. Молете се за мен. Лъмли, утре ти ще бъдеш лорд Варгрейв, и винаги (тук болнава, но изпълнена с радост усмивка премина по лицето на говорещия) ще пазиш лейди Варгрейв. Лейди… така… лейди Вар…

Думите замряха по треперещите му устни, той се обърна на другата страна, и въпреки че продължаваше да диша в разстояние на повече от час, лорд Варгрейв не проговори нито дума повече.