Едуард Литън
Бурен живот (55)

I

Лъмли Ферърс беше един от малцината хора в света, които действат по широка, обмислена и организирана система. Когато беше на двадесет и една години си беше казал: „Младостта е сезонът за развлечения; успехите на средната възраст и богатствата на напредналата възраст не могат да компенсират една младост, прекарана в неприятни мъчения“. Съобразно това правило той беше решил да не се отдава на каквато и да е професия. И, обичайки пътешествията и бидейки с неспокоен темперамент, той се беше отдал в странство на всякакви развлечения, каквито умереният му доход би могъл да осигури. Доходът му се изразходваше повече на континента, отколкото у дома в Англия, и именно на континента той пътешестваше постоянно. Сега, след като прищевките и страстите на младостта бяха задоволени, и узрял от едно разнообразно и изчерпателно познаване на хората, неговите силни умствени способности се развиха и се централизираха в амбиция, която подхождаше на неговата природа, и той действаше също по определен и методичен план на поведение, който изпилваше до подробности. Имаше малко или нищо в себе си, което да се изпречи на сухите му теории чрез противоречия в практиката, понеже не беше обуздан от принципи и беше направляван от малко вкусове. А нашите вкусове са често тъй силни пречки, каквито се явяват и принципите ни. Поглеждайки върху английското общество, Ферърс видя, че на неговата възраст, с едно двойствено положение, нямайки нищо, което да рискува, за него е необходимо да захвърли всички свойства на характера на един скитник и едно момче.

„Няма нищо почтително в хубавите жилища и коли — си каза Ферърс (себе си считаше за най-голям доверител!) — и нищо установено. Те са за един живот от днес за утре. Човек не чувства съществуванието си, ако не плаща наеми и данъци и няма сметка при месаря.“

Според това схващане, той се настани удобно, без да каже нито дума на никого, в голяма къща на една от онези тихи улици, които имат претенции, че притежателите на къщите им не желаят да блестят с високо положение — улици, в които ако имате хубава къща, предполага се, че това е защото сте в състояние да имате именно такава. Той обърна особено внимание къщата да бъде точно на почтена улица. И избра улица „Джордж Велики“.

Тук отсъстваха нещата, които обикновено се срещат в жилищата на самотните мъже. Нямаше никакви украшения и кабинетни картини в тъмните приемни стаи на Лъмли. Той купи всичката стара мебел от наемателя, който го предшестваше. Тя се състоеше от пердета в тъмен цвят, столове, канапета и кресла, които имаха почтен и тържествен вид, вследствие на натрупалия се върху тях прах и тяхната двайсет и пет годишна възраст. Единствените предмети, на които обърна внимание, бяха една много дълга маса за хранене, която можеше да събере двадесет и четири души, и един нов скрин.

„Не зная — каза си той, — но забелязвам, че всички почтени семейни хора вършат това. Трябва да има някакво значение. Ще открия тайната постепенно.“

В тази къща Ферърс се настани с две слугини на средна възраст и с един прислужник, когото избра от куп кандидати, защото изглеждаше особено добре охранен.

След като се беше установил по този начин и след като беше казал на всекиго, че наемният договор за къщата е за шестдесет и три години, Лъмли Ферърс направи едно малко изчисление на вероятните си разходи, които, добре направлявани, намери, че може да възлязат на около една четвърт повече от обикновения му доход.

„Ще взема част от своя капитал — каза си той, — и ще направя опит с него за пет години. Ако сметката ми накрая не излезе и не ми бъде от полза, тогава или трябва да не се живее заради хората, или Лъмли Ферърс е много по-тъп, отколкото се мисли.“

Господин Ферърс изучи всестранно характера на чичо си, както разумен спекулант изучава качествата на една мина, в която има намерение да вложи капитала си. Много от сегашните му действия бяха преднамерени с цел въздействие върху чичото и върху света въобще. Той видя, че колкото повече може да постигне за себе си, не една шумна светска репутация, а добра, трезва и съществена сигурност, толкова повече ще е подобно мнението на Темпълтън за него, и толкова повече ще се увеличи вероятността той да бъде направен наследник на чичо си — разбира се, ако госпожа Темпълтън не отмени това с брачни туземни маслинени клончета. Тази последна опасност обаче изчезна постепенно с течение на времето поради различни причини. И, следователно, Ферърс помисли, че е разумно да се впусне в играта, на която се осмеляваше да разчита. Имаше едно нещо обаче, което смущаваше много неговото спокойствие. Темпълтън, въпреки че беше груб и строг в своето държане към съпругата си, беше очевидно привързан към нея. И над всичко питаеше силна обич към заварената си дъщеря. Грижеше се тъй много за здравето, възпитанието и малките й детински развлечения, като че ли беше не само неин родител, но изобщо много добър родител. Не можеше да търпи да я види сърдита или лишена от нещо. Беше изключително внимателен и методичен с нея. Малкото момиче от своя страна беше нежно и възхитително приятно. То увеличаваше очарователността си и обаятелността на детинските си навици с всеки изминат ден. Темпераментът й беше мил и приятен и дори многото ласки към нея, които понякога й се даваха безразборно, даваха още повече възможност да се види нейната признателна й нежна натура. Може би отмерената доброта на една по-резервирана любезност щеше да се доведе до разваляне на такава натура, чийто инстинкти са склонни към изискване и възвръщане на много обич. Тя беше растение, което при слабо слънце би изстинало и увехнало. Но под една некапризна и незаоблачена слънчева светлина, нейното сърце придоби луксозно разцъфтяване и най-мило разположение.

Всички, дори и тези, които обикновено не обичат деца, се възхищаваха от това очарователно създание, освен господин Лъмли Ферърс.

Беше му известно колко често се случваше някой богаташ, оженил се в напреднала възраст, да остави всичко на някоя млада вдовица и децата й, веднъж привързал се към тях. И той добре чувстваше, че много малко може да разчита на чувствата на Темпълтън към него. Реши, следователно, доколкото е възможно, да отчужди чичо си от младата му жена, надявайки се, че щом влиянието на жена му отслабне, това на детето ще се намали също. И така очакваше да се издигне в суетността и амбицията на Темпълтън в ролята на съюзник, който ще може да го осигури с липсващата обич. Започна да преследва тази двойна цел с голямо изкуство и умение. Най-напред се помъчи да спечели доверие и симпатии у меланхоличната и нежна майка. И постигна пълен успех в това, тъй като тя беше неопитна и неподозрителна. Сърдечните му маниери и почтителното му внимание подпомагаха изкусността, с която отстраняваше от нея влиянието на лошото разположение на господин Темпълтън върху нея. Веселостта, в която обикновено се намираше състоянието на неговия дух, придаваше жизнерадост на иначе донякъде мрачната къща. Клетата дама започна да се радва на неговите посещения и да вярва в неговото приятелство. Може би тя чувстваше задоволство, когато се прекъсваше интимността между нея и един строг и необщителен съпруг, който не изпитваше съчувствие към тъгите, от каквото и естество да са те, които я обземаха и търсеше грешки у нея, където можеше.

Следващата стъпка в политиката на Лъмли беше да насочи оръжието на суетността на Темпълтън против жена му, като постоянно опреснява съзнанието му за жертвата, която е направил с женитбата си, и за евентуалния положителен ефект от това, че би постигнал всичките си желания, ако беше направил един по-разумен избор. Като наблягаше постоянно и възможно най-правдоподобно върху този тъжен момент, той възбуди раздразнителността у Темпълтън и тя подейства на всичките му мисли, включително на тези за неговите стремежи. Обаче, за голямо учудване и недоволство на Лъмли, докато Темпълтън охладняваше към жена си, той все повече се привързваше към детето. Лъмли не беше помислил достатъчно върху жаждата и копнежа за привързаност у повечето човешки сърца. И Темпълтън, въпреки че не беше точно от тези хора, които обичат, имаше някои отлични качества: въпреки, че ако обръщаше по-малко внимание на общественото мнение, той не би боледувал за един перски сан, този негов разяждащ стремеж, както и стремежа за светост, произлизаха от едно болезнено почитание към желанието за светски почести и уважение, които чувстваше, че само способностите му не могат да му доставят. Но в дъното на душата си той беше един добродушен човек — милостив към бедните, снизходителен към слугите си и притежаваше желанието да обича и да бъде обичан, което е едно от нещата, с които атомите на вселената са циментирани и хармонизирани. Ако госпожа Темпълтън проявяваше любов към него, той би упорствал срещу всичката дипломация на Лъмли, би се утешавал при нея от всички светски неприятности и би бил един добър и дори предан съпруг. Но тя очевидно не го обичаше, въпреки че беше приятна, търпелива и съобразителна съпруга. А дъщеря й го обичаше — обичаше го тъй много, почти както обичаше майка си. Умен и проницателен, какъвто беше Лъмли, той никога не можа да разбере напълно тази слабост, както я наричаше. Защото ние никога не можем да познаваме хората напълно, освен ако имаме съвършени симпатии към тях във всичките им прояви на чувствата; а Природата не беше довършила напълно Лъмли Ферърс, като му беше отказала възможността да се грижи за каквото и да е друго нещо, освен за себе си.

Неговият план обаче да се издигне в очите на Темпълтън и да спечели неговото уважение, напълно успя. Той внимаваше животът му да не изглежда разточителен. Всичко беше трезво, тихо и добре обмислено и направлявано. Той декларира, че така се е уредил, че напълно спокойно може да живее със своите доходи. И Темпълтън, не чувайки никакъв намек за пари, нито знаейки, че Ферърс, когато е бил на континента, е изхарчил значителна част от средствата си, се успокои. Ферърс даваше доста много обеди, но не се придържаше към онзи глупав план, изработен от мнозина хора, претендиращи да познават живота, да ги превръща в средство за печелене на популярност. Той не искаше да се покаже, че дава по-хубави обеди от другите хора. Знаеше, че освен ако не сте някой много богат или много велик човек, никоя глупост не е равна на тази да се мисли, че се смекчават сърцата на приятелите ви чрез разни супи и вина! Те всички си отиват, казвайки си: „Какво право има този човек да дава по-хубави обеди от нас? Какъв ужасен вкус! Какво смешно предположение!“

Не. Въпреки че Ферърс беше епикуреец и поддържаше лукса на яденето до най-висша степен, той сервираше на приятелите си, както сам се изразяваше, „почтителна храна“. Не искаше с това да докарва край себе си духовити и блестящи оратори. Задоволяваше се да има край себе си хора с неголеми за себе си мнения и обикновено внимаваше да бъде най-умният между присъстващите и започваше да разговаря за сериозни проблеми — търговия, политика и прочее. Въздържайки веселостта си, въпреки че поддържаше прямотата си, той се стремеше да бъде възприеман като добре информирана личност и трудещ се, упорит човек, който несъмнено ще се издигне. Връзките му и известния безименен ореол на очарование около него, състоящо се главно от едно приятно лице, смела, но печелеща прямота, и отсъствие на всякаква надменност и претенции, способстваха да събира често гостите на скромната си маса, която ако не удовлетворяваше вкусовете, поне не нараняваше самолюбието на никого. Тази маса успяваше да събере достатъчно количество общественици с издигнато положение и бележити търговци и успяваше да отговори на неговите намерения. Мястото на къщата, близко до парламента, беше удобно за политиците и постепенно големите и тъмни приемни на Лъмли започнаха да се посещават от общественици, които разговарят върху хилядите планове, сплетни и интриги, с които се служи на някоя партия, или се атакува такава. Ферърс несъзнателно се опозна с парламентарните среди, дела и управляващи партии, политиката на които възприе и започна много да хвали съобразно момента. Очакваше някой ден и те да направят нещо за него.

Докато кариерата на този способен и безпринципен човек се отваряше по този начин (което разбира се не стана за един ден), Ърнест Малтрейвърс се изкачваше по един груб, трънлив и страшно труден път към тази височина, на която са построени паметниците на истински заслужилите хора. Неговият успех в обществения живот не беше блестящ, нито внезапен. Защото, въпреки че притежаваше красноречие и знания, той ненавиждаше всичките ораторски ловкости. И въпреки че беше буен и енергичен, едва можеше да бъде наречен горещ привърженик на някоя партия. Срещна голяма завист и много спънки. И грациозната и плавна общителност на темперамента и маниерите му, която в младите му години го беше направила идола на неговите връстници в училището и колежа, отдавна се беше превърнала в една студена, застинала и високомерна, макар и благородна, резервираност, която не привличаше към него животинските духове на тълпата. Но въпреки че говореше рядко и изслушваше мнозина с половината от вниманието си, в по-ентусиазирано разположение той не можеше да не привлече внимание и почит, въпреки че не беше любимец на някоя партия или коалиция. Малтрейвърс тихо израстваше сред апелираната широко от него вяра в своите праведни намерения, неподкупна честност и правилни и добре обмислени възгледи. Задоволяваше се да остане в очакване на своето време.

Всеки ден той ставаше все по-привързан към тази единствено вярна философия, която прави човека, доколкото света може да позволи, една действително свободна институция. И от височината на едно спокойно и кротко себеуважение той чувстваше как слънцето грее над него, докато враждебни облаци се разпростираха мрачно и отблъскващо отдолу. Не презираше, нито отблъскваше твърдоглаво мненията на другите, но не им се подмазваше и не ги ласкаеше. Там, където считаше, че трябва да одобри, той одобряваше; където считаше, че трябва да презира — презираше. Има много случаи, в които един честен, добре образован и с добро сърце човек, е много по-добър съдия от тълпата за това кое е право и кое е криво. И в тези работи той не струва нищо, ако остави тълпата да го обърка или примами да се откаже от съждението си. Публиката, ако се отнесете снизходително към нея, е една най-проклета бъбрица, завираща носа си в хорските работи, където няма право да се произнася и бърка. И в тези случаи, когато публиката биваше нахална, Малтрейвърс презираше и се противопоставяше на нейното бъркане тъй гордо, както би постъпил с бъркането на всеки нахален член от нахалното цяло. Именно тази смес от силна обич и дълбока почит към всички хора и спокойно презрение към онази капризна шарлатанка — тълпата — направи от Ърнест Малтрейвърс един оригинален и самотен мислител и един актьор, в действителност скромен и добродетелен, а наглед арогантен и необщителен. В човека, който зависи от другите за поддържане на моралното си съществувание, има една ясно определена морална нищета — липсата на себеуважение.

Обзет от тази философия, той следваше своя горд и самотен път и чувстваше, че в дълбоката душа на човечеството, когато завистта и предразсъдъците изчезнат, ще се появи симпатия към неговите мотиви и кариера. Що се отнася до здравето му, както винаги, от опита можеше да се види резултата. Никаква умора от груба работа, в случая от многобройни тъпи речи в късни часове, не можеше да причини ужасно изтощение, както това правят усилията на душата да се изкачи към висшата атмосфера на строги мисли и интензивно въображение. Ърнест познаваше много малко личните удобства и приятните преживявания, свързани с тях. Постепенно се отчужди от стария си приятел Ферърс, защото навиците им станаха противоположни. Кливлънд прекарваше повечето си време на полето и беше извънредно доволен от начина на живот на своя ученик и неговата прогресираща репутация, за да го безпокои с насърчения или съвети. Цезарини беше добил голяма литературна известност и минаваше за гений във всички периодически издания — по силата на същия принцип, който ни кара да хвалим чуждестранните певци или мъртвите (по принцип човек чувства подтик да хвали нещо, но не му е приятно да хвали тези, които му се изпречват). Цезарини беше станал, следователно, извънредно суетен. Той се кълнеше, че Англия е единствената страна, където се ценят заслугите, и вече не прикриваше завистливия си гняв по повод по-голямата известност на Малтрейвърс. Ърнест видя със състрадателна въздишка, че той се губи и разпилява способностите си в салонни дреболии. Даде си труд да го предупреди, но Цезарини го слушаше с такова нетърпение разговора им да свърши, че той се отказа. Цезарини остана склонен да продължава пътя си. И накрая Цезарини дойде до един съвършено несигурен път в живота. Неговото желание за емоционални преживявания и насищания се заловиха единствено за очакването да бъде наречен и велик, и остатъка от „гения“ му започна да изчезва с всеки нов ден.

Малтрейвърс писа няколко писма на Дьо Монтен. Писмата на Дьо Монтен утешиха Малтрейвърс за загубата на малкото подходящи за него приятели. Французинът беше станал сега известен и с високо положение човек. И неговата преценка за Малтрейвърс беше по-приятна за последния, отколкото биха били шумните одобрения на тълпата. Но през всичкото това време неговата суета биваше задоволявана и любопитството му — възбуждано от неспирната кореспонденция на тази невидима жена, която никъде не успяваше да открие. Тази кореспонденция (ако може да бъде наречена така, защото се водеше само от едната страна) вече продължаваше от доста дълго време. Нейният тон напоследък се беше изменил — беше станал по-тъжен и по-подчинен — говореше се за лъжовността, както и за наградите на славата, и с един замах на истинското женско чувство често се наблягаше повече на пленителността на утешителното отпадане, отколкото на ликуващите победи. Във всички тези писма имаше едно безспорно засвидетелстване на висок интелект и силни чувства. Те предизвикваха силен и остър интерес у Малтрейвърс, въпреки че интересът му не беше така силен, че да подтикне в него желанието да открие изпращача и да го обича. В по-голямата си част те бяха преизпълнени с иронията и горчивината на мъжкия дух, за да бъде очарован някой, който счита, че нежността е същината на женската сила. Характер говореше в тях не по-малко от ум и сърце, а той беше от тези мъже, които обичат жените да бъдат женствени, за да им се възхищават.

„Чувам често да се говори за вас — непознатата пишеше в едно от тези странни писма, — и аз ставам почти сърдита при мисълта дали могат да предполагат глупаците, че са в състояние да ви хвалят или корят. Как се гнуся и мразя този мизерен свят, в който живеем, и въпреки това желая да служа и да го командвам! Слабо противоречие, женствен парадокс! О, хиляди пъти е за предпочитане да избягаш от низостите на изкушенията му и жалките му награди! Ако пустинята беше мястото, където вие живеете, и имахте нужда от мен, като от водоносец, аз бих се отказала от всичко — богатство, ласкателство, репутация, женственост — и бих дошла да ви служа.

Някога аз се възхищавах от вас заради гения ви. Болестта се е развила в мен и сега почти ви обожавам такъв, какъвто сте изобщо. Виждала съм ви, Малтрейвърс, често, без да подозирате за моите погледи. Сега ви разбирам по-добре. Ние не можем да съдим за хората по техните книги и дела. Потомството не може да знае нищо за съществата от миналото. Хиляди никога ненаписани книги, хиляди никога неизвършени дела, са в очите и устите на малцината по-велики от стадото. В този хладен и разсеян ваш поглед, в това бледо и гордо чело аз чета презрение към пречките, което е достойнство за онзи, който вярва в целта. Но очите ми се изпълват със сълзи, когато ви наблюдавам! Вие сте натъжен, вие сте самотен! Ако неуспехите не ви изтезават, успехите не ви издигат. О, Малтрейвърс, жена, каквато съм аз и живееща в един тесен кръг, дори аз, знам, че да имаш по-благородни желания и по-възвишени цели от тези на другите, значи да се откажеш от будния живот и да се отдадеш на болезнени и меланхолични сънища.

Влезте повече в света, Малтрейвърс, влезте повече в света или го напуснете изцяло. Вие трябва да излезете срещу неприятелите си. Те се увеличават, те се засилват. Вие сте извънредно спокоен, извънредно бавен в стъпките си към наградата, която трябва да бъде ваша, за да се задоволи моето нетърпение, да се задоволят вашите истински приятели. Бъдете по-малко чист в амбициите си, за да можете много по-бързо да бъдете полезен. Глинените крака, след всичко, достигат най-бързо в надбягването. Дори Лъмли Ферърс ще ви задмине, ако не внимавате.

Защо продължавам да пиша така? Вие обичате друга, но въпреки това не падате по-долу от идеала, който бих могла да обичам — ако някога обичам някого. Вие обичате… както и да е… няма значение.“