Едуард Литън
Бурен живот (59)

V

Малтрейвърс не се видя с Флорънс в разстояние на няколко седмици. През това време Лъмли Ферърс направи своя дебют в парламента. Строго придържайки се в плана си да действа по обмислена система, Ферърс не започна, както повечето обещаващи нови членове, с блестяща първа реч. Макар че беше смел, бърз и готов, той не беше красноречив и знаеше също, че при случай, когато се изискват големи речи, големите топове искат огъня да бъде техен. Но той говореше често, късо и смело, с весел вид. Той беше човекът, когото един министър би накарал да каже това, което други не биха желали да кажат. Той правеше това с голямо безстрашие, което отстраняваше всичко, наподобяващо лош вкус. Скоро стана известен оратор в парламента. Между него и Малтрейвърс сега съществуваше видимо отчуждение. Ърнест гледаше на стария си приятел като на студен и лицемерен авантюрист, докато Ферърс, виждайки, че приятелят му не може сега да му бъде от полза, с удоволствие беше склонен да премахне една безполезна интимност. Даже той си мислеше, че е разумно да предизвика скарване с него, което смяташе за най-доброто средство да се отстрани един предполагаем съперник от дома на благородния му роднина лорд Саксингъм. Но не му се представи никакъв удобен случай. Лъмли имаше запазени достатъчно грубости и сарказми в резерв, които щеше да употреби, ако някога му се случеше да има нужда от тях.

Сезонът, както и сесията, бяха към своя край. Малтрейвърс получи настойчива покана от Кливлънд да прекара една седмица във вилата му, където щяло да има много приятни хора. Малтрейвърс имаше желание да прекара известно време на чист въздух и затова нареди да изпратят багажа и любимите му книги в Темпъл Гроув, а в началото на август замина и той самият за там.

От няколко седмици не беше получавал нищо от неизвестната си кореспондентка, която продължаваше да му пише близо две години. Докато тези мисли преминаваха през главата му, той беше поразен от красотата на едно момиче на около единадесет години, което вървеше край пътя с една придружаваща го жена. Казахме, че той беше поразен от красотата му, но това е неправилно изразено — той беше по-скоро очарован от изражението на лицето му, отколкото от съвършенството на чертите, една очарователност, която беше неизразимо привлекателна за него. В тази очарователност имаше чудновата невинност и топла нежност. Ние всички си изработваме един идеал, когото желаем за наш земен господар и някак си капризно премерваме и утвърждаваме възхищението си от живите образи, според това този идеал повече или по-малко съвпада, или се приближава към тях. Красота, която не съвпада с бляновете на нашето въображение, може да спечели само нашата хладна почит. Докато един поглед, една черта, въобще нещо, което се смесва дори отдалеч с портрета, който носим у себе си, има привлекателност, особена за нашите очи и разпалва чувство, което почти изглежда че принадлежи само на паметта. Малкото момиче, което Ърнест гледаше, излъчваше точно тази невероятна хармония, която съвпадаше с неговите понятия за красивото. Момичето срещна очите, отправени към него — блестящи и красноречиви, каквито бяха, с един безстрашен и неподозиращ нищо поглед. С детински бърз и необуздан импулс, детето посочи на придружителката си блестящата черна грива на гордия и красив арабски кон на Ърнест.

Между Малтрейвърс и това дете, което беше предмет на неговото възхищение, се случи едно малко приключение, което направи така, че да се фиксира в паметта му тази кратка среща. Години след това момичето помнеше както обстоятелствата на приключението, така и чертите на Малтрейвърс. То носеше една от онези големи сламени шапки, които изглеждат тъй хубави върху главите на децата, а горещината го беше накарала да развърже панделките си. Когато при една извивка на пътя полето стана по-открито, изведнъж се появи вятър и отнесе шапката почти до копитата на коня на Ърнест. Детето естествено направи скок напред, за да хване шапката, но се подхлъзна по склона, който беше доста стръмно издигнат над пътя й нададе вик от болка. Да слезе от коня, да вземе шапката и да я върне на притежателката й, за Ърнест беше работа за един момент. Бедното момиче си беше изкълчило глезена и се облягаше на прислужницата за помощ. Но когато то видя загрижеността и почти тревогата по лицето на непознатия, направи усилие да се овладее, нещо необикновено за нейната възраст, и с една принудена усмивка го увери, че не е много пострадала, че се чувства съвсем добре.

— О, госпожице — каза прислужницата, — сигурна съм, че сте много зле. Драга моя, колко ще бъде сърдит господарят! Но това не стана по моя вина, нали така, уважаеми господине?

— О, не, не беше по твоя вина, Маргарит, не се плашете. Татко няма да ви укори. Сега съм много по-добре. — Казвайки това, момичето се опита да върви, но усилието беше напразно — пребледня още повече и сълзите потекоха по бузите му.

Много странно беше, но Малтрейвърс никога досега не се беше чувствал по-покъртен. Сълзи се появиха в очите му. Той копнееше да вземе момичето и да го носи на ръце, но странният му вид на напрегната смиреност му забрани това. Прислужницата може би очакваше да стане така. Обаче след известна пауза тя взе детето, което, засрамено от сълзите си и почти победено от болки, сгуши главата си на гърдите на жената. Малтрейвърс тръгна до нея, а умният му и добре дресиран кон го следваше на известно разстояние и, от време на време спирайки се, се навеждаше да откъсне с уста по няколко листа от живия плет.

— О, Маргарит! — каза малката госпожица. — Не мога да търпя, действително не мога повече.

И Малтрейвърс забеляза, че Маргарит беше оставила куцото краче да увисне неподпряно, тъй че болката действително трябваше да е едва поносима. Той не можа да се въздържи повече.

— Вие не сте достатъчно силна, за да я носите — каза той остро на слугинята и в следващия момент малката госпожица беше в ръцете му.

О, с каква нежност я носеше той! И беше тъй щастлив, когато тя обърна лицето си към него и, усмихвайки се, му каза, че сега почти не чувства болки. Ако би могъл да се влюби в дете на единадесетгодишна възраст, то Малтрейвърс в случая би трябвало вече да си каже: да, аз съм влюбен. Той сниши гласа си до шепнене и изливаше всичките утешителни и успокоителни изречения с едно естествено красноречие на хората, обичащи деца. Ърнест Малтрейвърс беше от тях — той ги разбираше и им симпатизираше; самият той имаше много от детинското под грубата и студена обвивка на гордата си резервираност. Най-после стигнаха до една къща. Маргарит запита дали господарят и господарката са у дома и изглежда остана възхитена от това, че не са. Ърнест настоя да занесе товара си през градината до къщата, която, както в повечето вили в предградия, беше на близко разстояние от оградата. Получавайки най-уверителни обещания, че веднага ще бъде повикана хирургическа помощ, той беше принуден да се задоволи с поставянето на болната на едно канапе в приемната. Тя му благодари мило и го увери, че се намира в удобно положение, с такъв нежен глас, че на него му се прииска целият свят да може да я целуне. С това тя беше завършила победата си над него. Целуна я, но по ръката, уверявайки се сам, че никой кавалер не е целувал ръката на дамата си с по-голяма почтителност. Тогава, за първи път, госпожичката се изчерви и като че ли за първи път почувства, че ще дойде ден, през който няма да бъде повече дете! Защо ли се случва това? Може би защото това е една ера в живота — първият знак на една нежност, която въодушевява и подтиква към почит, не към фамилиарност.

„Ако някога се влюбя — си каза Малтрейвърс, докато мушкаше с шпорите коня си по пътя, — действително мисля, че това ще бъде в това възхитително дете. Чувствата ми са по-големи от тази любов от пръв поглед, по-големи от всякакво вълнение, което красотата някога ми е причинявала. Алис, Валери… не. Първата гледка към тях не ги предизвика. Но каква глупост е това — едно дете на единадесет години; та аз наближавам трийсетте!“

Образът на младото момиче започна да преследва Малтрейвърс. Преследването продължи много дни, докато промяната на мястото, сериозните мисли на зрялата му възраст и над всичко една серия от ангажиращи обстоятелства, за които ще се разкаже по-нататък, постепенно заличиха това странно, но възхитително впечатление. Той научи обаче, че господин Темпълтън беше собственик на къщата, където беше отнесена младата госпожица. Тогава писа на Ферърс, за да му опише случката, и го запита за положението на пострадалата. От отговора му научи само, че тя е оздравяла и си е заминала с господин и госпожа Темпълтън за Брайтън за промяна на климата и почивка сред морски въздух.