Едуард Литън
Бурен живот (35)

IX

На другата сутрин, след закуска, банкерът взе коня си и като каза само, че отива по работа в околността и че няма да се върне за обяд, обърна гръб на града.

Яздеше бавно, понеже денят беше топъл. Хубавите и примамливи местности може би щяха да изкушат други да спрат по пътя, но нашия твърд и практичен светски човек се интересуваше много повече от часовника си, отколкото от хубавите гледки. Той не гледаше на природата с окото на въображението. Може би една железница, ако я имаше тогава там, щеше да го задоволи повече, отколкото сенчестите гори и долини, и лъкатушещата река, която украсяваше от време на време природата от двете страни на пътя. В края на краищата едва ли има един на сто от хората, които да се интересуват от това, което се намира край пътя, стига самият път да е добър и да няма стръмнини.

Беше обяд и много километри бяха изминати, когато банкерът изви надолу по една поляна и ускори хода си. След около час пристигна до самотна странноприемница, която се казваше „Ловецът“. Даде да приберат коня му, поръча вечеря за шест часа, помоли да намерят кошница, в която да сложи нещата си и тогава стана ясно, че дългата пръчка, която носеше със себе си, може да се превърне в рибарски прът. Той приготви различни прибори внимателно, сякаш да се увери, че не са се повредили по пътя. Прегледа внимателно съдържанието на една черна кутийка, пълна с мухи и други подобни, преметна кошницата през рамо, и докато конят му навеждаше глава и размахваше опашка, едно от многото кокетничества, които конете проявяват към прислугата, нашият достоен брат закрачи през зелените поля. Стигна до брега на реката и започна да лови риба, показвайки сякаш голям интерес към този спорт. Едва когато лятното слънце се наклоняваше, банкерът се върна в странноприемницата. Там се чудеха защо ли се е забавил и дали ще донесе риба за пържене. Скромната му вечеря, която бяха забавили, беше бързо направена. Конят му беше доведен до вратата, когато червените облаци на запад вече показваха отминаването на още един ден. Той бутна с шпорите си бързо галопиращия кон, който бягаше четиринадесет километра в час.

— Това конче е от много хубава кръв — каза прислугата, като си търкаше ухото.

— А кой е този? — попита пазачът на обора.

— Не зная. Идвал е тук два пъти до сега, но не казва нищо, от което да се разбере. Изглежда обича много да ходи за риба.

През това време банкерът отиваше надалеч и, без да се измори, продължаваше да галопира с красивия си кон. Отминаваха километър след километър. Вечерта ставаше все по-тъмна и започна да вали. Продължителен, ситен дъжд намокри човека до кости. На петдесет години един джентълмен, който се грижи за себе си, не е желателно да се измокри така, още повече, че той страдаше от ревматизъм. Банкерът реши за по-накратко да пресече пътя през нивите. Имаше няколко ниски плетища по този кратък път, но той бе идвал тук през пролетта и познаваше всяка стъпка от местността. Конят скачаше леко и два километра икономисани може би щяха да намалят болките от ревматизма. Банкерът се впусна през нивите, без да счита, че е постъпил неблагоразумно. Достигна до един плет, върхът на който едва се различаваше поради дрезгавата светлина. От другата страна, вдясно, имаше купа сено и близо до тази купа изглежда беше най-доброто място, откъдето можеше да се премине. Обаче, откак не беше идвал по тези места, тук беше изкопан ров от другата страна на плета и нито конят, нито човекът можеха да го видят. Тъй че скокът беше много по-опасен, отколкото можеше да се предположи. Не знаейки за това, банкерът се опита да прескочи мястото. Той беше високо във въздуха, с повдигната дясна ръка, когато конят се подплаши от нещо свито до купата, потъна в рова и изхвърли ездача на два-три метра през главата си. Банкерът се съвзе по-скоро, отколкото се очакваше. Като видя, че, макар и натъртен, е здрав, забърза към коня. Но бедното животно го беше сполетяла по-лоша участ от господаря му. Ребрата му вероятно бяха изкълчени. То се беше измъкнало от рова и беше застанало уморено край плета. Като видя колко много е пострадал коня, банкерът стана сериозен и неспокоен. Дъждът се увеличаваше, а той беше още на няколко километра далеч от дома си. Намираше се сред ниви, където нямаше нито една къщичка и не виждаше никаква пътека към главния път. Докато подобни мисли преминаваха през главата му, той изведнъж видя, че не е сам. Черната сянка, която беше подплашила коня, се повдигна бавно от мястото, което заемаше до купата сено, и един роптаещ глас, който прониза банкера до кости, извика:

— Хей! Кой си ти, дявол да те вземе?

Въпреки че конят му беше куц, банкерът моментално се завтече към него, но преди да успее да се качи на седлото една здрава ръка го хвана за рамото. Като се обърна, стараейки се да покаже колкото се може по-голяма свирепост върху лицето си, банкерът видя, както и тонът на гласа го накара да предположи, злокобните черти на Лука Дарвил.

— Ха! Ха! Моя стар приятел, който ми отпуска ренти. Весело старо момче, как си? Кой би помислил, че ще се срещнем в дъждовно време, до усамотена купа и един ров от другата ни страна, без никакъв комин да се вижда наоколо? Сега, стари приятелю, аз, Лука Дарвил, разбойникът, аз, когото ти изпрати по дяволите, задето е беден и обикаля своята дъщеря, аз съм тъй богат както и ти тук, тъй велик, тъй силен и властен. Нали? Кажи де?

— Е — каза богаташът, като се изкашля, — не зная дали обидих с нещо вашата бедност, драги ми господин Дарвил. Вярвам, че не съм, но сега не е време да разговаряме. Моля, оставете ме да се кача на коня си и…

— Не е време да разговаряме! — прекъсна то Дарвил сърдито. — Сега е тъкмо времето, според мен. Чакай да си помисля. Аз ти казах, че ако се случи да разговарям с теб в полето, мой ред ще бъде да имам най-добрите аргументи.

— Смея да кажа… смея да кажа, драги приятелю…

— Не съм ти приятел! Няма да ти ставам приятел сега. Казвам, че имам цялото преимущество тук, човек срещу човек. Аз съм ти противник!

— Но защо се карате с мен? — каза банкерът ласкателно. — Аз никога не съм ви мислил злото. Сигурен съм, че и вие не може да ми мислите злото.

— А защо? — попита Дарвил студено — Защо мислиш, че нямам зли намерения към теб?

— Защото сумата, която ви се отпуска годишно, зависи от мен.

— Много умно казано, ние ще разискваме по този въпрос. Моят живот е един лош живот, не заслужава да бъде откупен за повече от една година. Да предположим, че ти имаш повече от четиридесет лири в себе си, по-добре за мен би било да извадя нож и да ти срежа гръкляна, отколкото да чакам всеки три месеца за десет лири. Виждаш, че това е въпрос на сметка, драги господине. Как ти беше името?

— Но — каза банкерът и зъбите му започнаха да тракат, — аз нямам в себе си четиридесет лири.

— Откъде мога да зная това? Ти казваш така. Добре, в онзи град там, твоята дума минава повече от моята. Аз никога не оспорвах това, оспорвах ли го? Но тук, край купата сено, моята дума е по-важна от твоята. И ако аз кажа, че ти трябва да имаш четиридесет лири в себе си, да видим дали смееш да ми противоречиш.

— Гледай, Дарвил — каза банкерът, мъчейки се да събере всичките си сили и ум, защото силата на духа му започна да превъзхожда физическия страх. Той започна да говори спокойно, дори смело, при все че сърцето му туптеше силно, при все че можеше да бъде бутнат с едно перце, — лондонските полицаи в момента ви търсят усилено.

— Ха! Лъжеш!

— Честна дума, говоря истината. Научих за това миналата вечер. Те са намерили следите ви до град С., също и следите ви извън града. Само една дума от мен би ви поставила в ръцете им. Аз не съм казал нищо, вие сте спасен и можете да избягате. Дори ще ви помогна да избягате от тук и да преживеете спокойно колкото години имате още в безопасност.

— Ти не ми каза това оня ден, когато бяхме в приемната стая, но сега, когато съм по-силния, признай това, ми го казваш.

— Признавам — каза банкерът.

Дарвил се ухили и си потърка ръцете.

Богаташът отново се почувства важен и продължи:

— Тази е едната страна на работата, а ако предположим, че ме оберете и убиете, мислите ли, че моята смърт ще намали старанието им при търсенето? Цялата околност ще бъде вдигната на оръжие и преди да изминат четиридесет и осем часа ще бъдете хванат или пребит като бясно куче.

Дарвил мълчеше замислен и след малко отговори:

— Добре, какво имаш у себе си? Знаеш, че направи един лош пазарлък миналия ден, сега е мой ред да поставям условията.

— Всичко, което имам у мен, ще бъде твое — каза банкерът усърдно.

— Дай го тогава.

— Ето! — каза банкерът, поставяйки кесията и портфейла си в ръцете на Дарвил.

— А часовника?

— Часовника! Добре, ето го!

— Какво е това?

Чувствата на банкера се бяха изострили от страх, но те не бяха тъй остри като тези на Дарвил. Банкерът не чуваше нищо друго, освен дъжда, плискащ по листата на дърветата, и шумът на водата, течаща в близкия ров. Дарвил се наведе и се вслуша, докато повдигайки се отново с дълбока въздишка, каза:

— Мисля, че има плъхове в купата сено, ще тичат около мен, докато спя, но те са игриви същества и аз ги обичам. Сега, драги господине, страхувам се, че трябва да туря край на теб!

— Велики боже! Какво искате да кажете? Как!

— Човече, има и друг свят! — каза разбойникът, подражавайки тържествения тон на банкера от предишната им среща. — Толкова по-добре за теб! В този друг свят не се разправят басни.

— Заклевам се, че никога няма да ви предам.

— Така ли? Закълни се тогава!

— Заклевам се във всичките си надежди на земята и небето!

— Какъв страхливец! — каза Дарвил, като се смееше презрително. — Отивай си, ти си вън от опасност. Аз съм пак в добро настроение. И плюя на теб, тъй като никой не може да направи така, че да потреперя. И според мен, колкото и да ме мислиш за разбойник, докато се боиш от мен, не можеш да ме мразиш, ти ме уважаваш. Отивай си, казвам ти, отивай си.

Банкерът току-що щеше да изпълни това, когато изведнъж зад купата сено блесна червена светлина и в следващия момент Дарвил беше сграбчен от ръцете на човек, почти тъй силен като него. Светлината, която идваше от червен фенер, поставен на земята, откри фигурите на селянина и на още двама мъже със здраво телосложение, въоръжени с пистолети.

Цялата сцена се откри пред очите на банкера със светкавична бързина. Той остана като омагьосан на мястото си, с една ръка хванала юздите на коня и с крак готов да се преметне през седлото. За миг Дарвил хвърли противника си на земята и с лице, осветено от фенера, гледаше нападателите си. Той беше вече успял да извади пистолетите си, държеше ги в двете си ръце и очите му светеха под свитите вежди, обръщайки се бързо от противник към противник. Най-после тези очи се спряха върху банкера.

— И тъй, ти си ме предал — каза той много тихо и насочи пистолета си към него.

— Не, не! — извика един от полицаите, тъй като такива бяха нападателите на Дарвил. — Господинът не знае нищо за това!

— Съвършено нищо! — извика банкерът разтревожен.

— Тогава няма да стрелям — каза Дарвил, — но внимавайте! Първият, който се приближи, ще бъде мъртъв.

Разбойникът и полицаите бяха на такова разстояние, че не можеха да се прицелят добре и всеки почувства необходимостта да се предпази.

— Времето ти е дошло, гълъбче — извика по-главният от полицаите, — ти си действал на свобода изглежда доста продължително време. Сега трябва да отстъпиш. Предай се, или ще трябва да те застреляме и ще лишим бесилката от теб.

Дарвил не отговори и полицаите напреднаха към него с насочени пистолети.

Дарвил стреля и един от тях се залюля и падна. По някакъв инстинкт Дарвил беше улучил този, с когото се беше борил отчаяно преди малко. Разбойникът не дочака другите. Обърна се и започна да бяга през нивите.

— Бързо, ще избяга! — извикаха другите двама и се втурнаха да го преследват.

Последва затишие. После гърмеж. И друг, сетне проклятие и изръмжаване. Всичко утихна.

— Свършено е с него! — каза единият от преследвачите. — Той умира.

При тези думи селянинът, който до този момент се свиваше при купата сено, сграбчи фенера от земята и тръгна към мястото на произшествието. Банкерът неволно го последва.

Лука Дарвил лежеше на тревата още жив, но представляваше страшна гледка. Един куршум беше пронизал гърдите му, друг беше разбил челюстта му. Очите му се въртяха страшно и той късаше тревата с ръцете си.

Полицаите гледаха хладнокръвно. Единият от тях каза:

— Той беше един хитър човек!

— Създаде ни доста затруднения — каза другият, да видим какво става с Вил.

— Но той е мъртъв — каза банкерът разтреперан.

В това време Дарвил се повдигна съвършено прав, замахна със стиснат юмрук към победителите си и изрече страшно проклятие. Падна прострян на гърба си. Беше вече само един труп.

— Струва ми се, господине — каза по-възрастният полицай, като се обърна настрана, — вие едва сте се отървали, но как попаднахте тук?

— По-скоро как дойдохте вие тук?

— Честният Ходж там, с фенера, каза, че видял разбойника как се промъква до купата сено, докато самият той бил тръгнал на лов за зайци. Бил прочел нашето обявление и знаел, че се намираме в една пивница на няколко километра от тук. Дойде при нас и ни доведе тук. Чухме гласове, светнахме с фенера и видяхме нашия човек. Ходж, ти си един добър поданик и обичаш правосъдието.

— Да, но аз трябва да получа наградата — каза Ходж.

— Ще говорим за това после — каза полицаят. — Вил, как си, човече?

— Зле — изръмжа бедният полицай и кръв бликна от устата му.

Трябваше да минат много дни, за да може банкерът да мисли отново за Алис. Когато помисли за нея, с голямо задоволство си спомни, че Дарвил го няма вече. Още повече, че починалият разбойник се оказа познат в околността само под името Ватц.