Карлос Раш
Синята планета (9)

Гал-Уку-Патези и лазурните камъни

Гал-Уку-Патези крачеше неспокойно насам-натам из своята голяма кожена шатра. Глъчката на свободните от наряд войници в палатките на войсковия лагер наоколо сега бе стихнала. Бе късно след полунощ. Само контролните викове на постовете, които сключваха обръча около града, се чуваха на по-големи разстояния покрай лагерните огньове. Когато на разсъмване луната залезе и постовете бяха вече капнали за сън, виковете се чуваха по-често.

Гал-Уку-Патези имаше енергично, силно обгоряло от слънцето лице с тесен дълъг нос. Косата му бе подстригана толкова късо, че не се подаваше под двойната кожена каска, която той винаги носеше. Затова здравият му врат беше открит. Гъста тъмна брада обкръжаваше цялото му лице. При това Гал-Уку-Патези беше едва тридесетгодишен. Пълководецът, чието мускулесто тяло не бе отпуснато въпреки множеството празненства, бе облечен във вълнена дреха, която стигаше едва до коленете, и в тясна кожена жилетка, от която се подаваха голите силни ръце. На краката си носеше сандали. Кръстът му бе пристегнат с колан, на който бе завързана торбичка. В нея той държеше един калем, уред за писане и малък цилиндър за печати от печена глина.

Пълководецът минаваше за един от най-богатите робовладелци в Ур. Затова, изглежда, винаги носеше със себе си къс, дебел колкото палец, кожен камшик. В боя той единствен носеше особено оръжие, с което никой друг не можеше да си служи. Това беше въже, дълго няколко крачки, на чийто край бе завързан камък с неправилна форма и остри ръбове: когато замахваше с него, то нанасяше опасни рани на улучения неприятел. Враговете му благоразумно го избягваха. Въжето се обвиваше около кожените щитове и винаги достигаше своята жертва. Ако срещу пълководеца се изправеше някой воин или ако бъдеше нападнат от няколко страни едно временно, той хващаше боздугана, къса дебела тояга, осеяна с остри зъби от бронз. Размахваше го и помиташе всичко около себе си. Освен това имаше на двете си китки две тясно прилепнали плътни гривни, за които се говореше, че му придавали огромна сила.

Гал-Уку-Патези продължаваше да крачи неспокойно насам-натам из своята шатра. Той мислеше огорчен: „Тази лисица Енмеркар отказа да ми отстъпи военното право в Двуречието. При това този поход бе така добре подготвен. На какво може да се дължи, че владетелят на Ерех не прекланя глава?“

Въоръжаването на войската бе траяло две години. Търговците от Ур бяха закупили кожи отвсякъде, дори от степните жители, за да се изработят от тях обувки, каски, брони, щитове и колчани. Отдалеч бе докарано дърво от кедри и тамарикси, за да се изработят рамки за щитовете, копия и стрели. Отгледали бяха множество волове и магарета и бяха дали на войниците многобройни стада за клане. И най-после, когато положението на звездите бе посочило времето за действие, войската бе потеглила. Една сутрин тя се появи пред стените на Ерех. Наистина вратите на града бяха залостени и войниците не можаха да проникнат вътре, но Гал-Уку не бе имал изобщо намерение да завзема града с насилие. Войниците му бяха нужни за други битки. Той се бе надявал, че само появата на добре строените му и много добре въоръжени войници ще обезкуражи Енмеркар и неговите съветници и ще ги сплаши. Но Ерех не се уплаши и той се видя принуден да обсади града. Енмеркар сигурно щеше да предприеме утре нападение. Най-малкото липсата на вода в града щеше да го принуди към такава стъпка. Имаше изгледи да се стигне до битка в открито поле.

Най-после Гал-Уку-Патези реши да подсили обсадата на противоположната на реката страна и да охранява с по-малко сили страната откъм брега. По този начин Енмеркар може би щеше да предприеме нападение към Пурату и тогава войниците от Ур можеха да атакуват неприятеля, да го натикат в реката или да го принудят да се върне обратно в града.

Когато утрото просветна, Гал-Уку-Патези се хвърли на своето ложе и бързо заспа.

Събудиха го силни викове. Пълководецът скочи и грабна кожената си каска. Ярките лъчи на изгряващото слънце проникваха през един тесен отвор в шатрата и за миг го заслепиха. Гал-Уку-Патези излезе навън. Войниците стояха наоколо и втренчено гледаха към небето. Високо над обсадения град летеше някаква кръгла плоча, около която се въртеше пръстен. Странната, невиждана досега тайнствена птица, се спусна малко по-ниско и почна да лети близо до стените на града над линията на постовете. Войниците там се пръснаха на всички страни. Само във военния лагер, който бе разположен малко встрани, войниците все още стояха на местата си.

 

 

През това време жреците от храмовете на града се бяха погрижили жителите на Ерех — мъже, жени и деца, войници и сановници, водоносачи, продавачи, търговци, лодкари, подкарвачи на товарни животни, писари, грънчари и всички останали — да узнаят за присъствието на небесните синове и хвърчащата къща. Всички поглеждаха плахо към хвърчащата къща на боговете, когато тя се появи над кулите на храмовете, но никой не избяга в панически страх.

Хората се стекоха с радостни викове, когато владетелят Енмеркар, придружен от върховния жрец на свещеното магаре, от нубанда и други висши сановници, от Ядулин и офицери от гвардията, излезе от двореца и се запъти по улиците към южната врата на града. Говореше се, че тази нощ небесните синове оповестили някакво послание на боговете в храма на Нанар и настояли да бъде сключен мир. Владетелят отивал сега извън града, за да прогони чуждата войска.

Войниците на Енмеркар по валовете, кулите и стените видяха как постовете от Ур побягнаха при появата на хвърчащия пръстен. Те се спуснаха от стените и хукнаха след тях, викайки и размахвайки оръжие, за да обърнат окончателно обсадителите в бягство. Но изведнъж хвърчащият пръстен се върна и прокара между тях и неприятеля една огнена линия, от която светнаха искри, лумнаха пламъци и се издигна пушек и пара. Войниците се спряха уплашени и не посмяха да прекрачат огнената линия.

Когато въпреки всичко един млад офицер я прескочи, хвърчащият пръстен се спусна още по-ниско. Младият офицер приклекна смаян зад един голям камък, но отново скочи, когато една страшна фигура падна от къщата на боговете и се заклати срещу него. Той избяга обратно в града. Зад него камъкът се пръсна на безброй парчета с ужасен пукот и трясък. Невидимият огнен чук на бога го бе разбил за назидание.

През това време Енмеркар, Ядулин и всички други от свитата на владетеля бяха стигнали до южната врата. Те видяха с очите си как небесните синове пуснаха огън от небето и по този начин попречиха на войниците на Ерех да убиват хората от Ур. Енмеркар бързо даде заповед на своите офицери да изтеглят войниците от полето и да ги върнат на стените и валовете. В този момент нищо не би било по-ужасно от това да разгневят синовете на Инануа, които тогава сигурно щяха да повикат своята огнена птица да ги накаже. Кой можеше да каже дали тогава боговете нямаше да се отвърнат от Ерех и да разрешат на Гал-Уку да влезе в града?

Ядулин избърза пред шествието. Жълтото му наметало се виждаше отдалече. Той се запъти право към Гал-Уку-Патези, който веднага позна в негово лице тамкара на Енмеркар. Ядулин каза на пълководеца, че владетелят на Ерех идва лично при него, за да му предаде едно послание на Ану, Инануа, Нанар, Нингал и другите богове. Това послание било оповестено през нощта от двамата сина на Инануа. Никой не трябвало да се страхува от двамата богове, които съпровождали Енмеркар с хвърчащия пръстен, но зло щяло да сполети всеки, който вдигне оръжие и по този начин разгневи двамата небесни синове.

След това Ядулин отстъпи встрани и не каза повече нито дума. Той видя, че благоволението на небесните синове към Ерех направи силно впечатление на Гал-Уку-Патези. Огорчение и подозрение се изписаха по лицето на могъщия воин от Ур. Ядулин изпита чувство на тържество. Гал-Уку изглежда предчувствуваше какво поражение му се готви.

Ядулин бе съобщил на пълководеца за идването на Енмеркар и за намерението му с такъв силен глас, че ония, които го заобикаляха, чуха всичко и бързо разпространиха вестта между войниците. Никой от офицерите не помисли да строи войниците за посрещането. Едва когато полевите жреци, които още рано сутринта бяха научили от тайни пратеници за нощните събития в храма на Нанар, се разтичаха из лагера, увещавайки войниците, те се строиха против волята си.

Шествието начело с Енмеркар бавно се приближаваше. Зил и Азул бяха слезли от хвърчащия пръстен. В своите чудновати, тежки скафандри те придружиха Енмеркар до средата на лагера. На малка височина ги следваше пръстенът, управляван автоматично от пилотрона.

Шествието се движеше само по пътищата, избягвайки да минава направо през полето. Нубанда, мислейки вече за своите задължения, се оглеждаше. Само няколко ниви на двореца, които бяха засети с жито и ечемик, бяха ожънати, когато преди няколко дни се появи войската на Ур. Много посеви бяха опустошени, изтъпкани от войниците на Гал-Уку или опасани от стадата, които те водеха със себе си. Все още нещо можеше да се спаси, ако още днес войници и роби бъдеха докарани за жътва. Само по тази причина вече съветът на небесните синове се стори на нубанда особено мъдър и умен. Те наистина бяха помислили за всичко.

Азул намираше положението за твърде комично. Ако преди шест светлинни периода, когато настояваше да кацнат, някой му бе казал, че ще играе ролята на идол и ще придружава владетел на жителите на една планета при друг владетел, за да ги накара да се откажат да убиват, той нямаше да повярва. Благородният стремеж на Зил да бъде полезен на жителите на синята планета ги бе докарал в това странно положение.

Зил наблюдаваше внимателно и напрегнато това, което ставаше около него. Желанието му да предпази човешките същества от взаимно унищожение, изглежда, се осъществяваше. Още през нощта Енмеркар бе направил с много усилия и енергия всички приготовления, за да превърне „посланието на боговете“ в действителност. Ако владетелят и занапред възнамеряваше да щади живота на своя народ, Зил може би щеше да забрави, че Енмеркар бе поискал от него помощ, за да убива. Зил се бе зарадвал много, когато владетелят поиска сам да направи на своя противник разумното предложение.

В това време те бяха стигнали своята цел. Владетелите на двата съседни града Ерех и Ур стояха един срещу друг. Енмеркар наведе леко глава и заговори:

— Смели и трудолюбиви Гал-Уку-Патези! Като верен слуга на боговете, който следи в храмовете всеки ден да се принасят жертви и винаги да бъде възхвалявана мъдростта и добротата на боговете, аз си спечелих висшето благоволение на небето. Боговете ми се откриха и изпратиха при нас с послание двамата сина на Инануа, съпругата на нашия върховен бог Уну. Те сериозно ни се сърдят. Защо наистина, смели и трудолюбиви Гал-Уку-Патези, ти дойде със своята войска пред вратите на моя град и с това предизвика боговете? Те искат между нас да няма никакви разпри. Те настояват твоите воини да се върнат и всичкото им оръжие да бъде събрано. Те трябва да вземат оръдия на труда, за да увеличават богатството на нашата страна. Владетел на Двуречието трябва да бъде онзи, в чийто град има най-малко бедност и в чиито храмове живее Инануа. Ала Инануа живее в Ерех, жителите на който строят в нейна чест нов храм. Ако не изпълниш волята на боговете, небесните синове ще извикат една огнена птица, чиито сто огнени езика ще сломят всяко неподчинение. Попитай Ядулин. Той доведе небесните синове като мой тамкар. Той е видял и огнената птица, ужасно голяма, и може да ти разкаже как камъните оживяват под нейния палещ дъх и пушек почва да излиза от всички пукнатини на земята.

Енмеркар отново наведе леко глава, приближи се и каза тихо:

— А сега те моля да поговорим насаме.

Гал-Уку-Патези учудено вдигна вежди. Последните, тихо изречени думи звучаха съвсем различно, те го накараха да наостри уши и му вдъхнаха надежда. Но не се ли криеше в очите на Енмеркар присмех и подигравка? Докато стоеше, без още да е взел решение, той размишляваше и скришом разглеждаше двете странни фигури. Ами ако не са синове на небето, ако не са богове, помисли си той. Тъй като им се подчиняваха огънят и пламъците, те можеха да бъдат пратеници на Нергал, бога на подземния свят. Но дори да можеше да докаже това, този път за него тук всичко би било загубено. Трябваше да бъде доволен, че Енмеркар иска да говори още с него насаме. Може би му се предлагаше някаква възможност да се върне в Ур не като победен, а като послушен слуга на боговете.

Гал-Уку-Патези почувствува, че всички очи бяха устремени към него. С жест той покани Енмеркар в своята шатра. Двамата владетели влязоха мълчаливо в нея. Там те стояха няколко мига един срещу друг, без да продумат нито дума, и се разглеждаха.

Владетел на Двуречието трябва да бъде онзи, в чийто град има най-малко бедност и в чиито храмове живее Инануа. Ала Инануа живее в Ерех, жителите на който строят в нейна чест нов храм, бе казал Енмеркар. Но невъзможно бе само това да е спечелило висшето благоволение на богинята. От разказа на свои разузнавачи той знаеше много добре, че строежът на този храм вътрешно и външно все още не бе завършен, че в него още не служеха жреци и не бяха се състояли нито храмови, нито жертвени тържества. Трябва да има и нещо друго, което е донесло на Енмеркар и Ерех благоволението на боговете, си мислеше Гал-Уку-Патези. „Какво да направя, че двамата небесни синове да дойдат и в Ур“ — се питаше той.

Тогава Енмеркар започна отново да говори.

— Велики приятелю на нашата страна от Ур, защо трябва да изразходваме силите си един срещу друг, като имаме достатъчно врагове около нашата страна? — Тъй като не получи отговор, а, изглежда, и не очакваше да получи, след кратка пауза той продължи. — Твоята енергия ще служи по-добре на общите цели, ако се съчетае с моя опит. Остави военното право у Ерех. Аз ще управлявам още няколко години и след това ще умра. Боговете ще те издигнат за владетел на моето място — каза Енмеркар сега по-тихо и продължи, шепнейки: — Върховните жреци на нашата страна знаят как може да се уреди това. — После Енмеркар продължи високо: — За да се увериш, че наистина искам да бъда твой приятел, че имам честни намерения и искам да управлявам заедно с тебе за благото на нашата страна, ще ти кажа какво ми донесе висшето благоволение на Инануа. И така знай, аз бях изпратил моя мъдър тамкар Ядулин през Сухата страна и планината до морето на запад, при владетеля на мореплавателите и търговците Арат, за да измоля от него лазурит и карнеол за украсата на храма на Инануа. Ще изпратя на Арат сто магарета, натоварени с хубаво жито, и ще получа срещу него преди всичко лазурит. Върховният жрец бе разбрал чрез науката за видението, че Инануа обича най-много тъкмо тези красиви сини камъни с бели жилки. Велики сине на град Ур и на нашата страна, изпрати и ти на Арат товарни животни с жито и украси с лазурит един храм в чест на Инануа. Скоро ще разбереш, че боговете ще ти окажат същото висше благоволение както на мен, и че по заповед на Инануа небесните синове ще дойдат и в твоя град.

Младият пълководец чувствуваше, че Енмеркар бе честен към него. Обзет от чувство на благодарност, избавление и облекчение, той сложи ненадейно в ръцете на владетеля на Ерех своето странно и ужасно оръжие, въжето с вплетения в него остроръбест камък.

— Благодаря ти за откровените думи и за твоето приятелство — каза той.

Двамата излязоха от шатрата и се показаха на войниците. На всички стана ясно, че тези двама владетели на два големи града са станали приятели.

Гал-Уку-Патези високо и ясно нареди на своите офицери да съберат войската, да прочетат посланието на боговете пред всички войници, да вдигнат лагера и да започнат да се оттеглят.

Зил и Азул наредиха на своя хвърчащ пръстен да кацне и се качиха в него. Желанието им бе изпълнено, убиването бе предотвратено. Особено Зил бе извънредно доволен от резултата от срещата между двамата владетели. Те се издигаха с хвърчащия пръстен и известно време наблюдаваха отвисоко как войската на обсадителите се оттегляше и как и в Ерех войниците предаваха своето оръжие в двора на двореца. Зил подробно докладва на „Куа“ за успеха на своята „божествена мисия“. Гоати, Тивиа и другите честитиха на двамата добрия изход на тяхната странна авантюра.

По-късно в Ерех Ядулин и нубанда дълго разсъждаваха как Енмеркар бе успял да превърне своя враг в приятел. Върховният жрец почна да се съмнява, че времето на Енмеркар наистина вече е изтекло и през следващите нощи загуби много време да изследва положението на звездите от върха на зикурата и да се допитва до науката за видението.

Три дни след като Гал-Уку-Патези бе заминал със своята войска, дамкарът, върховният търговски сановник на Енмеркар, настойчиво поиска да бъде пуснат при владетеля. Защо не отиде при нубанда, се учуди Енмеркар, но нареди да го пуснат.

Дамкарът беше много възбуден.

— Велики владетелю, нашите лазурни камъни са застрашени! — извика той, едва престъпил прага. — Търговци от нашия град, който снощи се върнаха от път, разказват за голям керван от магарета, който пътува отвъд Пурату по посока на изворите й, за да откара на Арат големи количества жито през Сухата страна. Те ще пристигнат там преди нас. Тогава Арат няма да има вече лазурни камъни за нас или пък ще ни даде по-малко и Инануа ще се отвърне от нашия град и ще иска да живее в Ур.

Енмеркар вдигна успокояващо ръка:

— Знам — каза той. — Нима дамкарът е забравил, че Гал-Уку-Патези и аз станахме приятели и че поради това няма значение къде живее Инануа и чии храмове са украсени с лазурни камъни? — сърдито каза владетелят.

Уплашен, търговският служител поиска да се оттегли. Той смяташе, че носи на своя господар особено важна новина, а сега имаше опасност да изпадне в немилост.

— Остани! — заповяда му Енмеркар. — Къде се намира сега нашият транспорт с жито за Арат? — попита той.

— Велики господарю, на другия ден, след като бе вдигната обсадата, той бе изпратен с лодки нагоре по реката. При град Мари, близо до керванския път, той ще бъде прехвърлен на магарета. Но лодките трябва да се борят срещу течението и срещу вятъра. Ако вятърът не се обърне скоро, магаретата на Гал-Уку-Патези ще ги изпреварят. Господарю, ти нареди житото да пътува по този начин! — напомни дамкарът, за да се предпази от гнева на владетеля.

— Добре — каза Енмеркар. — Благодаря ти за новината. Ако лодките напредват бавно, то ще е по волята на Инануа. Свободен си!

Дамкарът бързо излезе.

Малко по-късно Енмеркар напусна своя дворец, придружен от офицери и придворни. Той се запъти към квартала на храмовете.

„Енмеркар е любимец на боговете, защото често отива да ги възвеличава“ — си казваха хората по улиците. Този ден владетелят поиска да бъде пуснат в зикурата, в кулата на храма. Жреците, които му отвориха, се изненадаха, че го виждат толкова рано преди обед в храма. Те известиха бързо върховния жрец. Когато той дойде, двамата сами се изкачиха на първото стъпало, на храмовата кула, за да изпълнят там службата в пълно уединение.

По обед Енмеркар беше отново в двореца.

Но пак по обед един жрец на магаре напусна града, отправи се нагоре по Пурату и стигна до брода, прекоси реката и привечер насочи своето животно към Сухата страна.

Две седмици по-късно пристигна вестта, че лодките на Енмеркар пристигнали благополучно в Мари и че житото вече пътувало по керванския път, а керванът от Ур бил нападнат от едно племе от степните жители и плячкосан.

Гал-Уку-Патези, който прозря играта и разбра кой му бе нанесъл тази загуба, въпреки всички уверения в приятелство, изпрати един свой офицер в Ерех. Той поиска от Енмеркар да върне въжето с камъка, знака за техния съюз.

Енмеркар му предаде въжето и една глинена плочка, на която бе написано:

„Скъпи приятелю! Дълбоко съжалявам за решението на Инануа да помогне за успеха на моето начинание, в което те посветих, докато твоето тя осуети. Страдам заедно с тебе, че богинята отхвърля твоите жертви и че поради това ти презря нашия съюз.“

„Лицемер“ — помисли си Гал-Уку-Патези разгневен, когато прочете тези думи. Той реши да потегли отново срещу Енмеркар в борба за върховното военно право в Двуречието, веднага щом Зил и Азул се върнат обратно в небето при Ану и Инануа.

 

 

През следващите дни Зил и Азул проучваха живота на човешките същества в Ерех. Азул обикаляше храмовете, търсеше глинени плочки и често отлиташе до „Куа“, за да ги дешифрира. Той бързо се запозна с култа към боговете в Двуречието.

Зил предпочиташе да ходи из улиците на града и да излиза в полето извън градските врати. Той искаше да се запознае с производствената дейност на човешките същества. Жителите на Ерех постепенно свикнаха с него, със скафандъра му. Отначало всички бягаха от него и се криеха в къщите и колибите, макар и да знаеха, че небесните синове бяха донесли само добро на всички хора и ги бяха освободили от обсада и война. Ако не бяха жреците, десет-петнадесет от които винаги заобикаляха Зил, и ако Ядулин не го придружаваше непрекъснато, и сега всеки щеше да бяга от него. Но така всички виждаха, че на жреците и на Ядулин не се случва нищо лошо. Просяците и робите първи разбраха, че съвсем не е опасно, ако човек се прилепи до стените на къщите и остави шествието да мине. Държането на много жители в града от ден на ден се променяше.

При първата си разходка из града Зил разгледа строежите. От въздуха, от хвърчащия пръстен, Ерех изглеждаше като кръг от натрупани жилищни клетки. Безброй бразди — улиците — прорязваха този кръг, като се разминаваха, кръстосваха и срещаха отново. Само дворецът в края на града и храмовете в центъра със своите монументални постройки изпъкваха с някаква система сред хаоса на останалите части на града.

Разхождайки се из града, Зил видя, че повечето от неговите жители живеят в сгради от няколко клетки, които заобикаляха малък простичък двор. Стените на малките къщи бяха изградени от жълта пръст или от дълги, гъсто преплетени сламки.

Веднъж Зил откри близо до градските стени къща с двор, който излизаше на улицата.

— Тук живее водоносач — обясни му Ядулин и посочи множеството големи и издути глинени съдове, които бяха наредени в двора.

Един възрастен мъж току-що бе напълнил съд с вода на някаква жена. Тя го отнесе на главата си.

— Това е Аким, известен с чистата си и прясна вода, която докарва с магарето от един извор далеч извън града — разказа Ядулин.

През един отвор Зил разгледа вътрешността на жилището на Аким. Изплетени от слама рогозки покриваха пода и стените. В голям куб от гладки, твърди камъни гореше огън.

— Това е огнище от кирпич, на което Аким приготовлява яденето си — научи Зил.

Малки червени, черни и тъмнокафяви съдове, оскъдно украсени с орнаменти, стояха тук-таме до стените или в ъглите на пода. Бяха паници и гърнета.

Зил, Ядулин и жреците продължиха пътя си. Близо до двореца и около квартала на храмовете космонавтът забеляза други къщи, по-големи и по-солидно изградени. Те принадлежаха на по-заможни хора. Приземният етаж на тия къщи бе изграден от тухли, а вторият — от дърво и глинени плочи. Всички стени на стаите — десет до четиринадесет на брой — бяха грижливо изгладени и белосани.

Дни след това, когато вече никой не бягаше и не се криеше от него, Зил бе поканен в една от тези къщи. Оказа се, че в нея живее дугурът на Енмеркар, управителят на всички складове на владетеля. Той посрещна Зил, Ядулин и придружаващите ги жреци прекалено любезно и словоохотливо. За Зил бе трудно да влезе в къщата през ниската и тясна врата. Трудно му беше също да стои в жилищните клетки на човешките същества, защото скафандърът му пречеше да се движи в тях.

Затова Зил излезе на големия, светъл и просторен двор. Той бе застлан с чисти каменни плочи, а в средата му се намираше кладенец. На много места цъфтяха цветя и се зеленееха растения. Наоколо имаше помещения, в които се влизаше откъм двора. Всички отвори се затваряха от подвижни дървени плоскости. Имаше дори четириъгълни отвори на прозорци, които ако не се затваряха също с дървени плоскости, можеха да бъдат поне завесени с тъкан или кожа.

През това време спътниците на Зил бяха минали през преддверието. Там се намираше голям леген с вода, в който всеки посетител трябваше да измие ръцете и краката си от праха, както повеляваха законите на учтивостта.

Дугурът представи на Зил тримата си сина. Личеше, че е много горд със своите деца, които вече посещаваха храмовото училище и по-късно щяха да заемат високи постове.

— Нямаш ли дъщери? — попита съчувствено Зил.

За това на Хелоид всеки щеше да съжалява. Неговото хармонично общество предполагаше еднакъв брой момчета и момичета. Там това отдавна се постигаше със средства за въздействие върху ражданията.

Зил се учуди, че дугурът не му представи своята другарка в живота. Дали не е починала? — се питаше той. Затова неволно каза с тържествен тон: — Поздрав на майката на твоите деца! Бъди й благодарен, тя е животът!

Дугурът стоя няколко мига неподвижен, вслушвайки се в особения почтителен тон на тези думи на небесния син. След това се озърна, но изглежда никой не бе разбрал тези думи.

Той бързо продължи да говори и обяснява на своя висок посетител предназначението на всички помещения в къщата си. Тичаше от врата към врата и ги отваряше. До преддверието, в което се намираше легенът с вода, имаше приемна, цялата застлана с рогозки, кожи и възглавници. След това идваха кухнята, жилищните и спалните помещения. Каменна стълба водеше към чардака на втория етаж, който бе ограден с дървен парапет. От чардака се влизаше в стаите на синовете и стаята за гости.

— Четирите ми дъщери и майката на децата живеят заедно с робите в една пристройка при магаретата, воловете и козите — каза той най-накрая между другото.

Сега Зил на свой ред стоя няколко мига неподвижен. Жената, дъщерите и робите живееха при животните в обора, въпреки че в тази страна майката на земята, на плодородието и живота се почиташе като върховно божество. Най-после, овладявайки с мъка гнева си, Зил каза:

— Твоята жена и дъщерите ти би трябвало също да живеят в тази къща като тебе и тримата ти сина. Нали те принадлежат към семейството ти, а не към добитъка. На робите би трябвало да дадеш свобода. Те копнеят да се върнат в своята родина.

По лицата на околните се изписа голямо учудване.

Някои гледаха смутено и изненадано. Зил долови един сърдит поглед на Ядулин. Дугурът бе дълбоко засегнат. Да даде свобода на робите — това беше невъзможно. Кой щеше да върши цялата работа в къщи? С какво можеше да покаже човек своето богатство й своя пост.

Той плесна силно и нервно с ръце. Дотичаха робите и дугурът им заповяда веднага да приготвят две от помещенията за жена му и дъщерите му.

За това необикновено желание на небесния син се заговори бързо из града. То разтревожи както лугулите, знатните хора, така и загите, урдусите и решусите, както наричаха различните роби. В почти всички къщи на сановници дъщерите и жените бяха преместени от оборите в жилищните помещения, защото лугулите се страхуваха от гнева на боговете. Но на робите никой не върна свободата. Невъзможно бе това да е волята на боговете. Мнозина разговаряха за това с жреците, които изказаха същото мнение.

Докато човешките същества в двора на дугура коментираха тихо искането на небесния син, Зил вдигна очи към билото на покрива на къщата. В рамката на зелените корони на високи дървета над него стърчаха върховете на храмовете и огромните стъпала на зикурата с нейните мощни червени, черни и сини дялани камъни. Сравнени с издигащите се високо в небето постройки от непрекъснато променяща се изкуствена материя, с големите жилищни зали и с просторните, изградени дълбоко в земята производствени предприятия на Хелоид, храмовете изглеждаха малки, да не говорим за бедняшките жилищни кутийки на човешките същества, които нямаха почти никаква уредба, нито прочистен, стерилизиран и климатизиран въздух. Въпреки всичко монументалните сгради на храмовете и дворците показваха вече интересни зачатъци на една бъдеща култура и архитектоника на човешките същества.

Къде ли се намират производствените предприятия на надарените с разум същества на синята планета, се питаше Зил. Без да се сбогува и потънал в размисъл, той напусна къщата на дугура и тръгна по улиците. Досега бе успял да открие само жилищата и култовите места, храмовете.

Все повече и повече любопитни се спираха по пътя на Зил, а броят на онези, които ходеха след него и групата от жреци, от ден на ден ставаше по-голям. Начинът на живот на човешките същества се разкриваше пред Зил в пъстрото си многообразие. Но между него и жителите на този град съществуваше невидима преграда, която никой не прекрачваше и която и той не можеше да събори. Той непрекъснато чувствуваше, че те гледаха на него като на бог.

Поради това Зил често изпитваше желание да бъде сред степните жители и тримата бивши роби от Ел Убаид, за които — той всеки път отново чувствуваше това съвсем ясно — той не беше бог, а чуждо същество от непознат далечен край. И така стана, че той през два-три дни отлиташе до скалистата клисура в Сухата страна и се разхождаше между стадата и островърхите кожени шатри на лагера. Привечер, преди да отлети, мъжете и жените се събираха по стар навик под летящия пръстен и Зил слушаше отново и отново повтарящите се разговори за стадата, за пашата, за водата, за храната и за суша.

Един ден след полет до базата на морето на мъртвата вода и до скалистата клисура в Сухата страна, когато Зил отново кацна на големия полукръгъл храмов площад в Ерех, от хвърчащия пръстен слязоха тримата бивши роби от Ел Убаид. От този ден те и Ядулин непрекъснато придружаваха Зил. Групата от жреци все по-често изоставаше, защото сега Зил често предприемаше полети в околностите на Ерех.

Един предобед Зил възнамеряваше да излети от града, за да види как човешките същества обработват земята. На Хелоид земята отдавна вече не се обработваше, защото хранителните продукти се произвеждаха изкуствено, най-често с помощта на фотосинтеза.

Самолетът се намираше, както винаги, в двора на храма на Нанар, който и този път беше безлюден. Зил излетя с хвърчащия пръстен, но контролните уреди му показаха смущение в енергийното поле на двигателната система и го заставиха веднага отново да кацне. Той се приземи в съседния двор на храма на Мардук, бога на бурите.

Колко се учуди Зил, когато видя тук усърдна дейност. Около широкия четириъгълен двор на храма бяха разположени редица помещения, в които влизаха и излизаха много хора.

— Днес е пазарен ден — обясни Ядулин.

Летейки над града, Зил често бе виждал вече много хора в дворовете на другите храмове. Но всякога бе мислил, че те се събират, за да отдадат почит на боговете на града. Сега обаче забеляза, че те носят товари насам-натам, шумят и бързат. Шадраванът, от който бликаше вода, бе заобиколен от хора. Селяни пояха със засмолени ведра магаретата, с които бяха докарали плодове и зеленчуци от нивите и градините. Масите от тухли с дълбоките улеи за жертвоприношение бяха отрупани с плодове. Навсякъде по земята върху сламени рогозки бяха изложени най-различни стоки за размяна.

Многобройна човешка тълпа се събра около хвърчащия пръстен. Зил, Ядулин и тримата от Ел Убаид слязоха. Те обиколиха този и други дворове. Навсякъде Зил откриваше същата пъстра картина. Той скоро забеляза, че храмовите дворове са не само място за търгуване, но и, както изглежда, така дълго търсените места за производствена дейност. Тук например се намираха кухните. Тримата мъже от Ел Убаид му разказаха, че тук се приготвя храната не само за жреците, но и за сановниците, войниците и робите на Енмеркар. В големи пещи се печеше хляб за целия град. Но най-много помещения около храмовите дворове служеха за производство на облекло. Зил видя редица предачници, в които посредством прости уреди вълната от овците се изпридаше на дълги влакна. До тези помещения се намираха работилници, в които се крояха и шиеха изтъканите платове.

Ядулин обясни, че тук се изработват дванадесет различни вида облекло. Предачките и тъкачките получавали ежедневно точно определено количество вълна, от което трябвало да приготвят определен брой облекла.

Между предачниците, тъкачниците и шивачниците имаше кошничарници, помещения за преработване на кожи, работилници за производство на оръжие или оръдия за работа, грънчарници и помещения, в които съдовете се боядисваха и украсяваха с орнаменти.

На няколко места седяха жреци, които приемаха данъците на земевладелците и робовладелците и след това ги записваха на още меки глинени плочки. Подлежащите на разваляне хранителни продукти веднага биваха отнасяни на търговските сергии за размяна. До обед се събраха големи количества олио в делви, жито на големи купчини, плодове и зеленчуци, вълна и добитък. Тогава се появиха тромави животни с рога, които теглеха големи тежки коли. На тях бе натоварено всичко и откарано в складовете на храмовете. Големите, плътни колела на дървените коли скърцаха и пукаха под тежкия товар.

Зил се върна при хвърчащия пръстен и разказа на своите другари в „Куа“ за най-новите си открития. Той насочи еридера към храмовия площад, така че и космонавтите от морето на мъртвата вода да могат да видят какво става в този момент на него. Гоати посъветва Зил да изследва още по-точно през един от следващите дни системата на разпределение на производството в общността на човешките същества.

Най-напред Зил отстрани смущението в енергийното поле на двигателя. След това отлетя с Ядулин и тримата бивши роби към нивите на село Ел Убаид. Скоро кацнаха на полски път. На един хвърлей от тях работеше група роби. Те се изправиха, когато пръстенът забръмча и кацна, и със страх поглеждаха към него. Безизразните им неподвижни лица просветнаха от безкрайно учудване, когато от хвърчащата къща слязоха хора. Някои нададоха викове на изненада, защото бяха познали някогашните си другари по нещастие, които преди месеци бяха избягали със степните жители. Те се втурнаха едни към други и шумно и радостно се поздравиха. Тримата от скалистата клисура в степта трябваше подробно да опишат своето бягство. Плътен кръг от слушатели се образува около тях. Тримата разказаха също как са се запознали с небесните синове.

Надзирателят на робите не се осмели да се намеси и да накара решусите да продължат своята работа. Заострените прътове за раздробяване на почвата лежаха настрани и никой не им обръщаше внимание.

Ядулин с недоволство установи, че днес в този кръг никой не го поглежда.

Изведнъж всички скочиха и втренчено загледаха към небето. Тримата бивши роби извикаха:

— Идва сестрата на небесните синове!

Зил позна високо в небето „Бялата стрела“. Той бързо се плъзна към хвърчащия пръстен и влезе във връзка с космическия кораб.

— Ало, „Куа“, тук пръстенът! — извика той.

Обади се Синио.

— Синио, какво става с „Бялата стрела“? Тя лети сега тук над Двуречието и плаши хората.

— Странно! Тивиа излетя, за да прелети и изследва горещия континент.

Зил си спомни, че от няколко дни космонавтите от морето на мъртвата вода често излитаха с ракетния самолет и атомисера, за да правят изследвания на други части на планетата. Дори Гоати често пътуваше.

— Ало, пръстен! Ало, Зил! — ясно и отчетливо прозвуча в ухото му гласът на Тивиа. Звучеше много енергично. — Ще кацна — съобщи тя кратко.

Малко встрани синьото небе бе прорязано от огненото сияние на спирачните дюзи на малката разузнавателна ракета. Зил отлетя с хвърчащия пръстен към мястото, където бе кацнала „Бялата стрела“. Тивиа вече бе слязла от своята кабина и бързаше към него. Тя изглеждаше много развълнувана.

— Те продават децата си — каза тя, дишайки бързо, когато застанаха един срещу друг.

Зил не разбра за какво говори. Запъвайки се, той попита:

— Кой? Човешките същества?

— Да, продават ги в робство… — Гласът й се задави от вълнение. Зил си представи колко възмутена е Тивиа. След това тя каза: — Наистина те се намират в началото на цивилизацията, но аз не вярвах, че все още вършат подобни работи. Трябва да предприемем нещо срещу това.

— Откъде знаеш? — попита Зил.

— От глинените плочки — каза Тивиа.

— Глинените плочки на Азул от храмовете?

— Да!

— Защо Азул е скрил това от нас? — каза натъжен Зил. — Нали той прегледа всички глинени плочки.

— Питай него — каза Тивиа.

— Дали той не чувствува вече нещата като нас? — прошепна Зил. След малко той я помоли: — Покажи ми текста.

— В твоята кабина.

Те се плъзнаха към хвърчащия пръстен и се качиха в него. Със затаен дъх Зил гледаше светлинната лента и зачете плъзгащите се по нея символи на превода:

„С това аз, жрецът Бит-Адин, верен слуга на храма в Ерех и на бога на справедливостта и правото Бабар, който е син на Нанар и Нингал и същевременно владее ужасната и пресушаваща сила на слънчевия пек, потвърждавам в свещената сянка на седемстъпалния зикурат, че длъжникът Сопет от селото Сума-Абу не може да върне на своя кредитор Утика, също от Сума-Абу, взетото назаем семе за посев, нито полагащата се лихва в размер на една трета от заетото жито поради слабата реколта, която бе лоша, защото Сопед не поддържаше и не се грижеше за рова с вода; за погасяване на своя дълг той му дава вола си на стойност три сребърни шекела и му предава като роби двете си деца — Тайма, на седем години, и Тахо, на девет години, всеки на стойност по един сребърен шекел. Сопед и неговата жена Варуна остават свободни.“

Люкът шумно се затвори. Сега Зил бе разбрал Тивиа. И той беше възмутен като нея. Те продават децата си, за да останат свободни, мислеше Зил с огорчение. Той стартира с хвърчащия пръстен толкова бурно, че Тивиа политна към остъклената част на кабината. Сега Зил разбра също това, което знаеше отдавна от подобни явления в старата история на Хелоид, но което неговото чувство не му бе позволявало да повярва: жреците, преди всичко висшите жреци, не служеха, както той бе смятал отначало, на науката и на културата, а помагаха на силните в този свят да господствуват над многото неуки хора. А Ядулин, се запита веднага Зил, на чия страна беше Ядулин? Не беше ли и той на страната на владетеля и неговите сановници и жреци? Ония жреци, които се наричаха слуги на бога на правото, а служеха на неправдата и помагаха да се продават деца? Не трябваше ли да се пазят повече от тях? Не се ли бе доверил прекалено много на Ядулин?

След кратък полет те кацнаха отново на широкия полски път, на който все още стояха групата роби, тримата мъже от степта и Ядулин и гледаха очаквателно към тях.

Двамата хелоиди се приближиха. Зил прочете още веднъж документа на човешките същества и мионовия уред гръмко преведе думите му на техния език.

— Защо това трябва да бъде така? — попита Тивиа Ядулин, когато Зил завърши четенето.

— Това се случва ежедневно — отговори той. Ядулин беше объркан, защото чувствуваше, че небесният син и небесната дъщеря са разгневени. „Дали жрецът Бит-Адин, един от най-старите и най-мъдри служители на боговете, не е определил доста голямо наказание?“ — размишляваше той. — Законите, които са ни дадени от боговете, не изискват по-строга присъда — прибави той, сякаш извинявайки се.

Това се случва ежедневно, бе казал Ядулин. Следователно той не намираше нищо лошо в него. Тивиа и Зил се спогледаха многозначително. Никой ли не можеше да помогне на безбройните деца, които може би точно в този момент биваха продавани навсякъде в тази голяма страна между двете реки? Защо бащите и майките допускаха това? Защо хората караха деца да работят за тях?

Ние трябва да помогнем, мислеше Тивиа. Но за нея бе ясно, че екипажът на „Куа“ е безсилен да помогне. Как можеха да запазят децата на човешките същества от такава неправда.

— Азул, моля, обади се! — извика Зил няколко пъти по малкия радиопредавател в скафандъра. Но Азул не отговори.

— Качи се в нашата хвърчаща къща и ни покажи къде се намира селото Сума-Абу — каза Зил на Ядулин.

И на тримата от Ел Убаид той даде знак да се качат. Поне в този отделен случай той искаше да отстрани неправдата.

От хвърчащия пръстен Зил още веднаж се опита да влезе във връзка с Азул, за да получи от него по-подробни данни за обичая на хората да продават деца. Но и сега Азул не се обади.

Те летяха бавно на малка височина и следваха пътищата, които им сочеше Ядулин.

Село Сума-Абу беше малко и се състоеше само от няколко глинени колиби, между които се виждаха и няколко колиби от тръстика. Те кацнаха. Кредиторът Утика беше единственият лугул на селището. Само той притежаваше тук земя и роби. Дори жреците и Енмеркар нямаха тук никакви владения.

Зил помоли Ядулин да слезе и да разпита в колибите за децата и родителите.

Ядулин отиде в най-голямата къща. Лугулът Утика беше на полето, за да надзирава работата на робите.

Тамкарът намери само домашните роби и робите, които се грижеха за добитъка. Всички си спомняха за Сопед и Варуна.

Когато Ядулин се качи отново по малката стълба в кабината, каза:

— Младата жена Варуна през зимата тихо и без да се оплаква се преселила на оня свят, така разказват хората тук. От мъка, че децата й са станали роби, тя починала. Нейният мъж, Сопед, дълго стоял до мъртвата и я оплаквал. След това я погребал и напуснал селото и страната. Говорело се, че се преселил при степните жители. Децата Тайма и Тахо са още тук и сега работят на полето. Когато си заминавал, Сопед проклел боговете и дал клетва, че ще върне всеки удар с пръчка, който Утика нанесе на неговите деца. Скоро щял да се върне. Утика искал да продаде децата в друго село, близко до града, веднага щом свърши жетвата, защото се страхувал от бащата. Той бил много развълнуван, защото преди два дни рано сутринта на мястото, където била погребана Варуна, намерили голям пръстен съд с ечемичени зърна. Робите разказват, че Утика изтичал дотам и разгневено ритнал с крак съда. Но през нощта двете деца отишли, събрали парчетата и зърната и отново ги поставили върху гроба на майка си. Затова Утика предполагал, че Сопед все още се намира някъде наблизо. Той не разбрал, че двете деца са направили това. Робите се страхуваха да ми разкажат всичко това и само страхът от вас, небесните същества, развърза езиците им.

— Можеш ли да пишеш? — попита Зил Ядулин.

— Научих се в храмовото училище, сине на небето — отвърна тамкарът.

— Иди и вземи от робите на Утика една прясна плочка. Ще оставим известие за Сопед. Пиши: „Децата са при степните жители от племето на нахатчейците. Тръгни по керванския път и оттам през степта и среднощ ще стигнеш скалистата клисура“. — Постави плочката при съда с ечемичените зърна.

След като Ядулин изпълни поръчението, те прелетяха над нивите, близо до групата с работещите роби.

— Този, който стои малко встрани, трябва да е Утика — предположиха тримата бивши роби от Ел Убаид.

Още по време на полета Зил очерта с лъчевия пистолет един огнен пръстен в земята около изплашения робовладелец. След това хвърчащият пръстен кацна.

Зил помоли Ядулин да отиде при робите, да хване децата за ръце и да ги доведе. На мъжете от Ел Убаид той предложи да се покажат около хвърчащия пръстен, та Тайма и Тахо да видят хора, да не се изплашат и да дойдат с Ядулин.

— Небесните синове са дошли да ви вземат. Искат да ви заведат при вашия баща — каза Ядулин.

Хората наоколо чуха тези странни думи. Те помислиха, че и бащата в това време е починал и че децата сега също ще бъдат отведени на небето.

Седемгодишната Тайма и деветгодишният Тахо бяха добре приети в степната клисура. Една година по-късно, когато хелоидите отдавна вече бяха отлетели, в клисурата се появи чужд мъж. Когато наближи лагера от шатри, срещу него с радост се затекоха две деца.

 

 

Азул се чувствуваше нещастен. Нощ след нощ той все по-мъчно намираше в хвърчащия пръстен трите или четирите часа сън, от които се нуждаеше, за да почерпи нови сили за работата и за престоя на тази планета. Обсипаното със звезди небе над него, което ясно се виждаше през стъкления купол на кабината, привличаше погледа му с магическа сила. То ставаше все по-непоносимо и все по-потискащо за него. Азул често мислеше за „Куа“ и се питаше: докъде са стигнали днес, докъде са стигнали сега с изработването на новата жироскопна система? Часът на отлитането приближаваше към него като смазваща черна стена, неумолимо и неотменимо. Всеки път, когато отлиташе с нови копия от плочките към морето на мъртвата вода, когато влизаше в „Куа“ и сядаше пред мионовия мозък, той избягваше да пита за отлитането. Неизвестността го измъчваше толкова повече. И след това нощем все това обсипано със звезди небе. Това беше ужасно. Как бе възможно той, астрономът, да мрази звездите?

В такива моменти Азул ставаше и отиваше в храмовете, потънали в поносим за неговите очи сумрак. Пазачите на храмовете почнаха да се страхуват от нощите, защото знаеха, че небесният син Азул витае из храмовите зали.

— Той изгонва демоните, които са се вмъкнали в наглите храмове — си шепнеха те.

В храмовете Азул се чувствуваше защитен. Около себе си той чувствуваше тясното пространство, а не вече безкрайността. Тук звездите не го пронизваха с острата си светлина. Азул беше благодарен, че може да се разсейва така. Скоро в негова чест нощно време навсякъде горяха малки жертвени купички с масло или дори факли. Хората, които искаха да се молят, се появяваха все по-често и изпълняваха своите движения в негово присъствие. Азул стоеше търпеливо с часове и гледаше техните своеобразни пестеливи движения и играта на огромните сенки. Фантазията му превръщаше тези движения и играта на сенки във великолепен танц, при който хората веднъж го величаеха като велик дух, друг път като повелител на природните сили, и трети път — като „връх на техните души“. Тогава Азул внезапно се събуждаше от своя унес, наричаше се глупак и бързо си отиваше, готов да се презира. Скоро обаче жреците почнаха да устройват пред него храмови тържества и церемонии. Дълго време той мислеше, че е само мълчалив наблюдател, докато най-после откри, че всъщност е станал център на нощните култови тържества. Сега обаче за него бе вече късно да се оттегли, защото се ласкаеше и ставаше неспокоен, когато преминеше нощ, в която да не е бил чествуван и почитан.

С настъпването на утрото всички видения изчезваха, а с тях и страхът от звездната нощ. С появата на първия слънчев лъч Азул съвсем се променяше и мислеше, че цяла нощ е проучвал същността и характера на култа към боговете на третата планета, както му бе възложено. Остротата на неговия разум се връщаше и той отново можеше да мисли ясно.

Когато в онзи следобед, в който Зил и Тивиа бяха в село Сума-Абу, бе устроено храмово тържество в чест на узрялото жито. Азул с голям интерес наблюдаваше многообещаващите приготовления, а след това и самите церемонии. На тях този път бяха допуснати дори представители на светската власт в Ерех и жители на града. Тържествеността нарастваше все повече и повече и късно вечерта, когато бе вече тъмно и нощта се бе спуснала, достигна кулминационната си точка. Движещите се маси от човешки същества, суровият, непрекъснат ритъм на храмовата музика, шумящите молитви на хората и дори жертвените тържества, убиването на много животни, караха Азул да гледа с любопитство.

Накрая се появи Енмеркар, съпроводен от един музикант, който носеше прекрасна арфа. Инструментът бе украсен със злато, сребро, лазурит и позлатена глава на бик. Енмеркар застана пред Азул. Върховният жрец пристъпи към него и му взе скиптъра, жезъла на властта, и владетелската корона. Енмеркар, сега вече детрониран, коленичи страхопочитателно и зашепна молитва. Тогава върховният жрец взе камшик и нанесе на владетеля удар по гърба. Множеството болезнено изстена. Ала Енмеркар мълчеше и понасяше търпеливо. В колонната зала цареше абсолютна тишина. Енмеркар се изправи, когато бе въведена една антилопа с дълги рога, каквито в тази страна от време на време впрягаха в ралото. Той уби животното със собствените си ръце и го принесе в жертва на боговете. Едва когато тялото му вече не потрепваше, върховният жрец му върна обратно знаците на неговия сан, диадемата и скиптъра. Това символично изразяваше, че боговете отново му дават за една година властта да управлява.

Енмеркар почна да говори. Всяка година досега в този момент на церемониите той беше произнасял гръмко и отчетливо един точно определен текст. Този път обаче го промени.

— Боговете и небесният син Азул направиха мен, Енмеркар, прочутия и страхуващия се от боговете воин, отново владетел на Ерех и Двуречието. Аз съм избраник на боговете, който особено много се издигна чрез присъствието на един жив бог. Аз съм цар, божествена издънка, брат на боговете, които ми възложиха да управлявам народа и да донеса благоденствие на страната!

Късно след полунощ шумът на храмовото тържество заглъхна. Тогава Азул отново почувствува, че го обхваща страхът от Космоса и реши да не се връща повече при космонавтите. Той имаше достатъчно познания, за да съумее да се запази жив на тази планета.

Напразно Зил ходеше из улиците и из храмовите зали, за да търси Азул, напразно хвърчащият пръстен кръжа до сутринта над града и над полето, непрекъснато излъчвайки от своята антена сигнала „Азул“; напразно космонавтите в „Куа“ се ослушваха около приемателите за някакъв отговор. Чуваше се само монотонният, изпращан в етера от кръжащите радиоспътници/ сигнал: „Азул, Азул, Азул…“