Карлос Раш
Синята планета (11)

Потопът

Тивиа седеше пред контролния пункт на жироскопната камера. Непрекъснато, дни наред тя наблюдаваше светлите ивици, на които трептяха кривите и символите на измервателните уреди, понякога трескаво бързи. Изпробваха новите жироскопи. Тивиа ги пускаше отначало на малки обороти, след това бавно увеличаваше броя на оборотите. През това време правеше измервания и корекции и отново измервания и корекции, без край. Тя не вдигаше поглед от въртящите се гиганти във вакуумната камера. Най-после контролният пулт издаде тихо и дълбоко бръмчене, което се засили и се превърна в свистене. Скоро жироскопите достигнаха най-високите обороти. Тивиа вдигна очи от контролния пулт и радостно почна да наблюдава величествения танц на кореместите великани. Щяха ли да издържат? Тя се страхуваше. Тивиа дълго стоя така. Изведнъж усети леко докосване. Зил бе дошъл. Той искаше да бъде при Тивиа в този момент, когато жироскопите отново бръмчаха. Зил се облегна на стъклената стена и се опита да се вслуша като нея в тайнствената мелодия на жироскопите.

— Изпитание на устойчивостта? — попита Зил след тържествено мълчание.

Очите на Тивиа блеснаха утвърдително. Зил побърза да излезе.

По това време Азул и Синио вървяха по ослепително белия от солта бряг на морето на мъртвата вода. През последните дни те бяха контролирали заедно с Тивиа изпробването на жироскопите. Като астроном Азул бе установил точните галактични координати на сегашното им положение, параметрите на орбитата на синята планета и други величини, по които бяха нагласени осите на жироскопите, а с помощта на мионовия мозък Синио бе изчислил разликите между данните на Азул и Тивиа. Най-после жироскопите бяха монтирани съвсем точно.

Азул и Синио напуснаха работните си места. Само Тивиа продължаваше своята работа.

Беше ранна утрин. Ослепителните лъчи на жълтата звезда се изливаха върху гладката повърхност на гъстата вода и върху стръмния скалист бряг наоколо. Азул и Синио бяха сложили леките си скафандри. Тези блестящи облекла нямаха гравитационни плочи с антиполета, така че двамата космонавти трябваше да се движат със собствени сили. Но движението им действуваше добре. Бавно се отдалечаваха те от „Куа“. Всеки един от тях се бе предал на мислите си.

След преживяването си в пещерата на мъртвите Азул отново бе станал старият другар, космонавтът, астрономът и навигаторът на експедицията. Срещата му с Мършавия, който бе преодолял страха на роба, преди още да бе решил да копае изход от гробницата, и който удари божеството с факела, му помогна да преодолее страха на космонавта от завръщането в мрака на Космоса, накара го да се замисли за себе си, за своето достойнство и го отклони от намерението да остане на Земята.

В оня ден, в който зазиданите хора бяха освободени от пещерите при Ерех, Азул откровено разказа на своите спътници за страха си от Космоса. След завръщането си на „Куа“ те се събраха и разискваха за бягството на Азул от Вселената, за отклонението му от групата. Но никой не го осъди за това, никой не загуби доверието си в него. Защото Азул навреме бе намерил пътя към тях. Излекуването му от страха пред Космоса бе един от най-важните резултати на пребиваването им върху третата планета на жълтата звезда.

В размишленията си Гоати отиваше дори по-далеч. „Една от причините за този страх от Космоса — мислеше той — беше нехомогенният състав на екипажа. Грешка беше да се изпратят на такова далечно пътешествие петима космонавти и само две жени.“ — Той искаше да съобщи тази своя констатация още при следващото радиопредаване до Хелоид, които на големи промеждутъци от време „Куа“ редовно изпращаше през Великата бездна по посока на Общността на галактическия живот, за да предпази по този начин други експедиции от страха от Космоса.

От онази сутрин, когато на храмовия площад в Ерех Гоати бе обяснил на хората, че космонавтите не са богове, а странници по звездите, които обичат и уважават живота и презират всички, които зазиждат живи същества, хелоидите се бяха оттеглили от хората. Те бяха проучили особеностите на планетата и на живота на нея до такава степен, че се увериха в правилността на представите си за другите светове и обогатиха своите познания. Построяването на новата жироскопна система също беше към своя край. Азул се бе оправил, в това нямаше вече никакво съмнение, а Зил бе разбрал, че те не са в състояние да спестят на хората пътя през робството и вярата в боговете. Те трябваше да минат по него, за да стигнат до нови познания и да вървят напред.

Скоро „Куа“ щеше да продължи своя полет към световете от външния ръкав на Галактиката. Времето, което оставаше дотогава, трябваше да бъде използувано. Хелоидите поканиха шестима от хората, с които бяха най-близки, да дойдат на брега на мъртвото море. Това бяха Ядулин, водоносачът Аким, Мършавия от гробницата и тримата бивши роби от Ел Убаид. От седмици вече те живееха в къщи на брега на мъртвото море. Те разбраха много странни за тях явления, научиха много полезни неща и проникнаха в някои тайни на природата. Космонавтите им обясниха движението на звездите, запознаха ги с човешкото тяло и с елементарните правила за неговото лекуване и те скоро вече можеха да боравят с цифри и да правят малки изчисления. Когато се върнеха в Двуречието, щяха да бъдат в състояние да помогнат на своите събратя в нужда и опасност.

Това бяха приблизително мислите, които вълнуваха Азул и Синио. „Изпитание на устойчивостта“, им съобщи тогава командната централа на „Куа“. Азул и Синио прекъснаха разходката си по белия бряг и отправиха поглед към космическия кораб. По големия радиус на неговия корпус забълва една от множеството наредени в кръг командни дюзи и изтика „Куа“ към голямото езеро. След това внезапно около космическия кораб почнаха да припламват последователно други командни дюзи. Те непрекъснато нанасяха на гигантския кораб силни удари от всички страни. „Куа“ се люшкаше насам-натам, трептеше, въртеше се и се поклащаше. Най-после гигантският кораб съвсем се наклони настрана, но отново се изправи. Това бяха изпитания на удар, на устойчивост и на равновесие. След това бе изпробвано ускорението. С мощни скокове космическият кораб излезе на водната писта. При всички тези движения новите навигационни жироскопи във вътрешността на „Куа“ трябваше да запазят положението си непроменено и да продължат да работят точно. Най-после звездолетът доплува до мястото си на брега. Дивият танц бе свършил. Сега трябваше отново да се правят изчисления й измервания.

Към Синио и Азул се бяха присъединили шестимата приятели.

— Небесните тръби на вашия хвърчащ град ни събудиха — каза Ядулин на Синио и Азул. — С това вие, небесни синове, много ни изплашихте.

„Той не иска да се откаже да вижда в нас богоподобни същества“ — помисли Азул сърдито.

— Защо, странници по звездите, не заповядате на вашия звездолет да мълчи, да се върне на мястото си и да стои мирно — попита Мършавия.

— Ние се страхуваме, че искате да ни напуснете — казаха тримата от Ел Убаид.

Аким мълчеше и гледаше замислено морето на мъртвата вода.

Азул и Синио бяха в затруднение. Как можеха да обяснят на шестимата си приятели какво представляваха навигационните жироскопи и защо трябваше да бъдат изпробвани. Затова Азул каза само:

— Нашият звездолет се подчиняваше на заповедите на Гоати, когато танцуваше по водата. Той изпробваше силата на огнените крила, защото след няколко дни ние ще трябва да ви напуснем.

— Кога? — попита бързо Ядулин. Той беше много развълнуван.

— Ще се съвещаваме днес по този въпрос с Гоати — отговори Азул.

„Чудно — помисли Синио — Ядулин избягва да срещне нашия поглед. Какво може да означава това?“ — През последните дни той бе забелязал това вече няколко пъти. Сега пак.

— Ние ще ви съобщим, когато наближи часът за раздяла — каза той.

Синио и Азул оставиха групата на брега и отново се качиха на борда на космическия кораб, за да проверят резултатите от изпробването на устойчивостта и ускорението.

Този път Тивиа можеше да почива. Тя предпочете да си отдъхне на платформата на върха на „Куа“. Оттук се откриваше просторен изглед към водата и брега. Върху блестящата повърхност на морето стояха готови за старт атомисерът и „Бялата стрела“. Долу на брега Тивиа видя малката група на шестимата приятели.

На околните височини неподвижно стърчаха високите антени на направляващите станции. Те зорко наблюдаваха космическия кораб, атомисера, „Бялата стрела“ и хвърчащия пръстен на платформата на „Куа“. Издигнеше ли се във въздуха някой от тях, антените направляваха неговия полет.

В края на водната писта бавно пълзеше по брега продукторът. Той търсеше първична енергия. Продукторът приличаше на многоръко същество, което простираше ръцете си на всички страни. Хоботите помпеха вода от морето и смучеха сол от брега. Продукторът ги смесваше в рядка каша, която минаваше през много камери, при което се отделяха в химически чист вид всички важни елементи за различните двигатели на „Куа“ и на нейните летала за кацане. Те движеха реакторите, дифузьорите и анихилаторите. Червените роботи пренасяха това ядрено гориво в отделни складове, които бяха специално осигурени срещу самостоятелни верижни реакции. Складовете също се намираха в края на водната писта. В района, където работеше продукторът, не се допускаше никой.

От платформата Тивиа видя как две тепита, яйцеобразни летала, напуснаха космическия кораб и бързо се понесоха над пясъчния бряг към края на водната писта. Те имаха задачата да пренасят на „Куа“ ядрените материали от складовете в края на морето. Това недвусмислено показваше, че отлитането наближава.

Тивиа бавно слезе от платформата и се върна на работното си място.

Малко по-късно същия ден Аерона пое дежурството в командната централа. Тя наблюдаваше на екрана как тепитата летяха над дългия, ослепително бял бряг. Много пъти бяха направили те тази сутрин своя рейс до края на водната писта и обратно и бяха разтоварили опасния си товар в корпуса на „Куа“. И още много пъти трябваше да го повторят, докато всички запаси от гориво бъдат пренесени в складовете на космическия кораб.

Подобният на октопод продуктор трябваше да работи още само до обед. Тогава роботите щяха да го разглобят и да го приберат в кораба. И останалите съоръжения трябваше да бъдат пренесени готови, за полет в помещенията на „Куа“, също и атомисерът, „Бялата стрела“ и накрая летящият пръстен.

Току-що бе завършило съвещанието на всички космонавти, на което бе решено „Куа“ да отлети след третия изгрев на слънцето. Командните дюзи трябваше да издигнат звездолета от мъртвото море и да го изведат в траектория. Едва тогава, съгласно плана, трябваше да бъде включен главният двигател в края на корпуса на кораба. Само така щяха да бъдат нанесени минимални вреди на обитателите на планетата и на другите живи същества на този свят. Тогава с бързо растяща скорост космическият кораб щеше да се насочи отново към своята далечна цел.

Аерона бе изтръгната от мислите си. Измервателните автомати, които бяха поставени на брега и върху планините, даваха трескаво трепкащи предупредителни сигнали. Те съобщаваха за земетръсни удари в югоизточно направление. Ударите следваха бързо един след друг и ставаха видимо по-силни. Аерона скочи. Тя видя шестимата приятели да тичат по брега към „Куа“. Веднага даде тревога и нареди тепитата и червените роботи да се върнат обратно. Пилотроните на атомисера и на „Бялата стрела“ получиха заповед да се готвят за стартиране, а хвърчащият пръстен изчезна от платформата в корпуса на „Куа“.

Пристъпите на земетресението отслабваха и отново се засилваха, спираха за кратко време и отново започваха. В това време атомисерът и „Бялата стрела“ профучаха над водната писта и се издигнаха високо във въздуха.

Гоати дойде тичешком. Той погледна данните за земетресението и почна да пресмята бързо.

— Епицентърът на земетресението е далеч — каза Аерона. Тя го беше пресметнала вече и назова точното разстояние. — Трябва ли да излетим и с „Куа“? Това земетресение не може да представлява опасност за нас, нали?

В очите на Гоати се появи решителен и твърд блясък. Аерона разбра без отговор, че все пак съществуваше голяма опасност.

— Шестимата приятели и космонавтите на борда ли са? — попита той кратко.

— Да.

Раздадоха се кодови сигнали. Те означаваха:

— Включете двигателите! Излитаме!

„Куа“ направи гигантски скок и понесена от огнения венец на командните дюзи, разположени по големия радиус, се издигна високо във въздуха над стръмния бряг. Стартовият тласък хвърли Аерона на пода, а и Гоати се движеше несигурно в командното помещение. Белият солен бряг изчезна от екрана и на негово място се появи тъмен порой.

Ту засилващият се, ту стихващ грохот на земята бе заглушен от страхотен удар като от експлозия.

Аерона скочи, за да разчете светлинните сигнали върху контролните прибори и в случай на нужда да вземе съответно решение. Погледът й премина бързо по екрана на еридера, стремейки се да открие по повърхността на земята видими признаци на земетресението. Изненадана Аерона се взря в края на водната писта. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й:

— Продукторът!

В края на морето на мъртвата вода бе зинала широка, достигаща до хоризонта пукнатина. Пенейки се, водите на морето се устремиха в нея, понесоха продуктора със себе си и го хвърлиха в зиналата бездна заедно със складовете с ядрени материали, които не бяха още окончателно опразнени. Нова земетръсна вълна премина върху земята. Ръбовете на гигантската пукнатина се наклониха един към друг, затваряйки пропастта. С шум и трясък се сгромолясваха една върху друга огромни земни маси.

— Всички космонавти при мен! — извика командирът по бордовата радиоуредба.

Гоати посегна към мионовия преводач. Той установи връзка с онова помещение на „Куа“, което бе временно нагодено за жителите на планетата и бе изпълнено с нейния въздух.

— Приятели — каза той — земетресение ни принуди да се издигнем в облаците, за да запазим нашия звездолет от повреди. Опасността сега премина. Скоро ще кацнем отново. Дотогава ви моля да имате малко търпение. Тивиа скоро ще дойде при вас и ще ви съобщи всичко останало.

През това време Калаено, Азул, Зил, Тивиа и Синио бяха дошли в командната централа. Гоати им обясни накратко какво се бе случило. След това каза:

— Вече няма да можем да попълним горивото за нашите двигатели.

Гоати не се решаваше да продължи. Всички знаеха какво означаваше това. Те познаваха Гоати. По този начин им правеше той важните съобщения.

— Да продължим нашия полет към външните светове без продуктора, би било рисковано. Не успеем ли да достигнем телоидите, няма да можем да се върнем. Само те могат да ни дадат първичната енергия за връщането. Или да поемем още сега обратния път и да се върнем на Хелоид.

Командирът се огледа. Лицата на всички бяха извънредно сериозни. Предстоеше да се вземе важно решение. Дълго никой не каза нито дума. Всички мислеха. Какво щеше да излезе при това положение от тяхната експедиция. Едно земетресение, незначително в сравнение с опасностите на Космоса, заплашваше да я осуети.

— Ще построим нов продуктор, нали си построихме нови жироскопи — каза най-после Зил уверено. — Тогава ще можем да попълним запасите си от гориво и да се върнем обратно, дори да не намерим телоидите.

— Това ще ни отнеме много време — напомни Гоати. — Ние не можем да останем повече на третата планета, а трябва да излетим, за да се ползуваме отново от бавно течащото време. Иначе ще остареем много бързо. И така, трябва да летим.

— Ще търсим телоидите, на всяка цена — каза Азул. — Не успеем ли да ги достигнем, ще трябва да намерим начин и да се опитаме през време на полета да си направим нов продуктор, за да можем сами да си произведем необходимата енергия за връщането ни на Хелоид.

Космонавтите задълбочено обсъдиха това предложение. След това решиха, въпреки злощастието, да излетят в определения вече срок и да вземат курс към външните светове.

Земетресението бе свършило. „Куа“ отново кацна.

Тивиа отиде при хората, за да ги осведоми за станалото. Тя скоро се обади.

— Ядулин иска да знае какви щети е причинило земетресението в Ерех. Предлагам да отлетим заедно с нашите приятели с хвърчащия пръстен към Двуречието. Може би там се нуждаят от нашата помощ.

Всички се съгласиха с това предложение. Калаено и Тивиа бяха натоварени да извършат този полет с шестимата приятели.

— Трябва да се изследва и епицентърът на земетресението — каза Зил.

— Добре, с „Бялата стрела“ — каза Гоати.

— Това ще забави нашето отлитане — възрази Аерона.

— Ние трябва непременно да установим каква е активността на земетръсния център и каква е опасността за Двуречието и за нас самите до отлитането — отвърна Синио.

Шестимата човеци и тримата хелоиди се приготвиха за своите задачи — полетите с хвърчащия пръстен и с „Бялата стрела“. Хората облякоха защитни облекла, а хелоидите — скафандрите си. Всички, а също и хората, получиха по един микрофон и големи чанти с медикаменти и превързочни материали.

 

 

„Бялата стрела“ се вдигна в синьото небе. Зил я насочи в югоизточна посока към епицентъра на земетресението. Под него, докъдето, му стигаха очите, се простираше обширната суха земя на степните жители. Видимостта бързо намаляваше. Синьо-черна стена от облаци се зададе от далечината. „Бялата стрела“ се издигна по-високо и прелетя над нея. Тя бързо се насочи на север, тласкана очевидно от силен вятър.

Точните изчисления на данните за земетресението показваха, че центърът му трябва да се търси в средата на едно море, южно от Двуречието.

Това море бе свързано само чрез тесен пролив с гигантските океански водни площи в южната половина на планетата. Това ясно личеше на въздушните снимки на релефната карта.

Центърът на земетресението трябваше да е вече близо. Дали не бе изригнал вулкан? Зил прелетя над центъра. Слоят от облаци под него си оставаше все същият. Не можеха да се видят нито дим, нито огнени езици, нито огнено сияние. Сгрешил ли беше автоматичният навигатор? „Бялата стрела“ обиколи центъра на земетресението и се спусна предпазливо в спираловиден полет надолу в дебелата облачна покривка. Зил не можеше вече да види нищо нито през бронираното стъкло на покрива на кабината, нито на екрана. Около него се разстилаше само клокочещ, пронизван от светкавици мрак. Но приборите съобщаваха за обширна водна повърхност. Зил реши да слезе още по-ниско. Силни въздушни течения и вихри връхлитаха върху ракетата и я разтърсваха. Най-после мракът бе сменен от пепеляв, жълтеникав здрач. Зил съзря под себе си разбушувана, клокочеща водна повърхност, шибана от проливен дъжд. Огромни вълни се носеха на север. Бурята подхвърляше пенливите им гриви високо във въздуха. Но надлъж и нашир не се виждаше никакъв вулкан.

Зил отново насочи ракетата вертикално нагоре.

— Сбъркал съм целта на разузнаването — докладва Зил на „Куа“.

— Центърът на земетресението се е преместил по посока на пролива — му каза Гоати.

Зил насочи ракетата на юг и достигна морето на двете реки. Той следваше сега линията на брега. Внимателно изследваше нейните очертания, търсейки пролива, за да се ориентира. Но не го откри. Отново ли се беше заблудил?

Зил извика „Куа“ и поиска указания. След малко Гоати се обади:

— Сега трябва да си над него!

Зил погледна надолу. Къде беше проливът? Висок планински хребет отделяше морето на двете реки от океана.

— Не, проливът не съществува! — извика Зил. Следователно и данните на „Куа“ бяха погрешни.

— Не съществува, или вече не съществува? — попита Гоати.

Зил позабави отговора. Дали от земетресението дъното на морето не се бе издигнало? Дали проливът не бе задръстен от изтласкани скални маси?

— Ще проверя още веднъж! — отговори Зил.

Той няколко пъти прелетя над скалната преграда, която разделяше водната повърхност на две, и измери нивото на двете морски площи. Тогава „Бялата стрела“ се насочи внезапно на север и с ревящ двигател се устреми право надолу към центъра на черната зона на бурите, вихрушките и проливния дъжд.

В тази част на морето на двете реки теренът действително се бе издигнал, и то толкова много, че нивото на водната маса се бе повишило значително. Но щом изходът към океаните бе преграден, водата имаше само един път за оттичане — на север. Тя щеше да залее цялото Двуречие и да унищожи онази част от жителите на планетата, които след стотици хиляди години се намираха най-после в началото на цивилизацията. Приятелите трябваше да бъдат спасени от гибел. Някъде по това бучащо море трябваше да се движи огромна водна маса, тласкана с все по-голяма сила от бурята към север. Той трябваше да я намери. Само по нея можеше да се разбере колко време още оставаше, за да се предупредят хората.

Зил повика „Куа“. Той съобщи на Гоати резултатите от своите наблюдения и изказа страхотното си предположение.

Гоати отново свика космонавтите на съвещание. То продължи много кратко. Тивиа и Калаено, които вече бяха кацнали с хвърчащия пръстен близо до един град, и Зил в „Бялата стрела“ взеха участие в съвещанието по радиото.

С няколко думи командирът описа положението. След това каза:

— Десетки хиляди човешки същества са застрашени от наводнение. Ние можем да предотвратим голямо зло. Трябва да прелетим над градовете и селищата и да ги предупредим. Нашите шестима приятели и ние трябва да кацаме там, за да покажем на хората ония хълмове и плата в страната, които вероятно няма да бъдат наводнени.

Зил се обади. Той беше достигнал водната стена, която се движеше на север като огромна водна маса.

— Надвечер тя ще достигне сушата — каза той.

Зил даде точните данни за сегашното й местонахождение, за посоката на движението и скоростта й и за височината на водната маса.

— Има ли при вас вече признаци на буря — попита Гоати хвърчащия пръстен в Двуречието.

— Досега беше ясно. Но сега небето почва да се покрива с облаци. Стана много душно — съобщи Тивиа.

— Ние идваме с атомисера и ще докараме три тепита — й каза Гоати. След това той заповяда: — Готови за отлитане! Тепитата да се екипират с подвижни крила и енергийни патрони за двигателя! Синио остава тук да дежури!

 

 

Град Ур на десния бряг на Пурату, близо до морето на двете реки, бе много неспокоен. Преди един час бе преминал последният земен трус. Но хората още не се осмеляваха да се върнат по домовете си. Много от глинените колиби се бяха срутили от земетресението. По стените на по-солидно построените къщи на лугулите имаше широки пукнатини. Почти всички кладенци на града бяха засипани. Много хора бяха ранени. Сърцата на всички бяха изпълнени със страх от гнева на боговете и с тайнствен ужас.

Слънцето не беше достигнало още пладне, когато един хвърчащ пръстен прелетя над града и кацна пред една от вратите му.

— Небесните синове! — закрещяха хората.

Небесните синове не бяха идвали още в Ур. Но в последно време от Ерех в Ур бяха стигнали много сведения за тях. За небесните синове не се говореше нищо лошо, но се разказваха много чудеса. Особено войниците на Гал-Уку-Патези си спомняха с ужас за обидата на Ерех, при която огънят на небесните синове бе разделил една от друга двете войски.

„Тътенът и грохотът на земята възвестиха тяхното пристигане — си шепнеха хората, оглеждайки се плахо наоколо си. Неизвестност се прокрадваше в душите на хората и засилваше страха им. Те се тълпяха на големи групи и забравяха да се оплакват за разрушените си и повредени къщи.

Придружен от дворцови служители и жреци, Гал-Уку-Патези обикаляше града, за да установи размера на разрушенията. Палатът и храмът бяха останали невредими. Сега три разглеждаше градската стена. Изведнъж един от телохранителите му посочи към небето, към хвърчащия пръстен над града. Гал-Уку-Патези се спря смаян. Той се питаше какво може да означава това. Тогава дотича пратеник от една от градските врати и съобщи, че хвърчащата къща на боговете е кацнала. Върховният жрец посъветва всички да отидат при тази врата и да посрещнат небесните синове.

Насред път срещу тях се зададе една от странните, големи и безформени фигури на небесните синове, придружена от шестима души.

— Прочутият Ядулин е между тях — почнаха да си шепнат дворцовите служители.

Мършавия излезе напред и се обърна към Гал-Уку-Патези:

— Владетелю на Ур! Странникът по звездите Калаено е дошъл в твоя град, за да узнае какви щети е причинило земетресението. Ние искаме да превържем раните на децата, жените и мъжете, които са пострадали от срутените къщи. Странникът по звездите Калаено те моли да му кажеш от каква помощ се нуждае градът.

Внезапно конусовидната фигура се приближи и каза тихо:

— Току-що получих друга новина. Градът е застрашен от още по-голяма опасност. Владетелю, трябва незабавно да говоря с тебе и с върховния жрец.

Заобиколени от шестимата приятели на космонавтите, Гал-Уку-Патези и върховният жрец узнаха за страшната буря от юг и за водната маса, която се носеше отдалеко към сушата с бясна скорост. Гал-Уку-Патези не искаше да повярва. Той не можеше да проумее това, което му съобщаваха. Откъде можеше небесният син да знае за такова решение на боговете на подземния свят?

И върховният жрец не искаше да повярва в подобна опасност. Нали, както всеки сам можеше да види, слънцето все още грееше от небето. Освен това досега боговете винаги бяха оповестявали волята си на хората чрез положението на звездите. Само висшата наука за тайната на видението имаше правото да тълкува знаците на небето.

— Защо боговете на небето изпращат само своите синове, за да ни предупредят? Защо те не отклонят злото от нашия град. Или боговете на подземния свят са по-силни от боговете на небето? — попита върховният жрец на Ур.

— Калаено не е син на небесните богове — викна Мършавия нетърпеливо. — Той е странник по звездите!

През това време в тясната улица се бе събрал много народ. Войниците от охраната с мъка задържаха тълпата по-далеч от владетеля, неговите сановници, жреците, Калаено и приятелите на космонавтите. Хората вдигаха глави, за да видят чуждия бог. Шумът на техните стъпки се губеше в бученето на морето, което се чуваше отдалеко.

Внезапно Ядулин се обърна към тълпата и извика високо:

— Морският бог Енки иска да погълне вашия град! Бягайте на хълмовете, преди черната буря от юг да е започнала. Водата ще дойде тази нощ. Тя ще погълне и Ерех!

Сякаш за да потвърдят думите му, няколко силни напора на вятъра профучаха над града, вдигайки стълбове от прах. Хората погледнаха нагоре и видяха как слънцето се скри зад гъсто мъгливо було. Раздадоха се викове на ужас. Думите на Ядулин се носеха от уста на уста.

— Енки се сърди… морето идва! — повтаряха хората непрекъснато.

Калаено разбра, че трябва да действува другояче. Той се бе надявал, че ще може да обсъди с държавните и религиозните ръководители на този град какво трябва да се направи, за да бъдат изведени хората спокойно, бързо и организирано от опасната зона. Но владетелят и върховният жрец се колебаеха и не му вярваха. А Ядулин създаваше паника. Калаено предупреди Ядулин. След това даде указания на шестимата приятели.

— Ти ще отидеш при жреците в храма и ще им заповядаш да изведат хората от града — каза той на Ядулин.

— Ти, Аким, ще изтичаш към морето и ще го наблюдаваш. Почне ли да се отдръпва, значи, че подготвя нападението си. Тогава ни извикай.

Мършавия получи нареждане да отиде при войниците и да ги убеди да не изпълняват погрешни команди на своите офицери и да не пречат на изтеглянето на хората към хълмовете. Тримата от Ел Убаид той изпрати при робите и търговците, за да ги предупредят.

Шестимата приятели тръгнаха в различни посоки, за да изпълнят възложените им задачи. Някои хора вече бързаха към вратите на града. Те мъкнеха вързопи, чували и делви, пълни с храна, или караха добитъка пред себе си.

Калаено се опита още веднъж да обясни опасността на владетеля и на върховния жрец.

Изведнъж от въздуха прозвуча мощен глас. Хвърчащият пръстен летеше над града. Тивиа предупреждаваше хората чрез мионовия преводач. Високоговорителите работеха с пълна мощност.

— Хора, бягайте на далечните хълмове! Водна стена се движи към вашия град! Вярвайте на странниците по звездите! Спасете се!

Напорите на вятъра връхлитаха все по-често върху града и помътнелият диск на слънцето едва прозираше зад застрашителното було на мъглата. Далеч на хоризонта над морето се виждаше сиво-синя ивица. Трескавото суетене на хората секна. Те си сочеха един на друг тази ивица и след това още по-бързо се устремиха напред.

— Водата идва! — викаха те.

Мнозина хвърлиха всичко, което носеха, за да могат да тичат по-бързо. Те, изглежда, вземаха за вода стената от облаци, която бързо се надигаше. Калаено ги остави да мислят така.

Сега най-после и Гал-Уку-Патези, и върховният жрец разбраха опасността. Те хукнаха, Гал-Уку-Патези — към двореца, а върховният жрец — към храмовете, за да дадат своите заповеди и нареждания. Но около тях не бе останал нито един от висшите сановници и главните жреци.“

Калаено тръгна по улиците на града. Видя, че той беше още пълен с хора, които тичаха изплашени един през друг и изглеждаха безпомощни. Само отделни групи вървяха бързо към далечните хълмове.

„Този град е предупреден. Сега трябва да помогнем на другите“ — помисли си Калаено.

Той повика Тивиа с хвърчащия пръстен. Те отлетяха към далечните хълмове и поставиха там силни прожектори, за да могат хората да намерят пътя и в мрака на урагана. След това взеха и своите приятели на борда. Само Аким остана сам на брега на морето.

Ядулин се бе изкачил на най-горното стъпало на зикурата. Оттук той наблюдаваше Морето, което се пенеше сиво на хоризонта. Силен вятър връхлиташе върху него и го караше да търси закрила, като се притиска до стената. Той бе изтичал в района на храмовете, бе събрал около себе си неколцина жреци и им бе наредил в името на боговете да заведат хората на хълмовете в края на широката речна долина. Ала само няколко жреци бяха отишли да изпълнят своята задача. Повечето от тях бяха останали и се молеха. Когато небето потъмня съвсем и посред бял ден настъпи нощ, те хукнаха да спасяват кожите си.

Ядулин се бе изкачил на кулата на храма и размишляваше. Небесните синове скоро ще отлетят към звездите — много рано, за да се сбъднат плановете му, за да му прехвърлят своята власт и да го направят голям човек в Двуречието. И така много по-рано идваше часът, в който той трябваше да действува. Енмеркар ще трябва да отстъпи пред властта на Ядулин, властта на един избраник на небесните синове. Той, Ядулин, искаше да стане владетел. И ако Енмеркар не се оттеглеше доброволно, той щеше да го заплаши с гнева на небесните синове. Всички се страхуваха от тях, макар те да правеха само добро. Той знаеше това много добре. Едва ли някой бе разбрал кои са всъщност небесните синове. Масата трябва да се остави да вярва, че това са наистина богове. Такова беше мнението му още от самото начало.

„Трябва да се сдобия с едно от техните оръжия, с един от техните невидими огньове“ — помисли си Ядулин.

С такова оръжие човек може да накара да му се подчиняват непокорните, например Гал-Уку-Патези, и да получи власт над всички градове в Двуречието. Двуречието ще може да се разшири до Централното море, до Арат. Но той още нямаше невидим огън.

Нямаше време за губене! Странниците по звездите скоро щяха да отлетят завинаги.

Когато дойдоха днес тук, зикуратът ясно се оглеждаше още в тъмните води на Пурату, позлатени от сиянието на слънцето. В далечината блестеше синьото море. Сега огледалото на водата бе помътняло и се бе разкривило.

Какво му остана на него, великия Ядулин, от всичките планове? Водата дойде и ги погълна. Тя ще погълне и Ерех. Цялото Двуречие ще се превърне в море — бе казал небесният син Калаено.

Сега той стоеше на зикурата, на най-горното стъпало на кулата, както се полага само на върховния жрец, когато се допитваше до тайната на видението. В мечтите си Ядулин си бе представял този момент другояче, с много хора, много слънце и съвсем тържествено. Вместо това бурята стремително наближаваше, трусове разтърсваха земята, хората бягаха с крясъци от града, а от морето заплашително идваше водната стена.

Ядулин коленичи и се помоли на Инануа. Той я молеше да смекчи гнева на Енки, за да погълне той само този град и да пощади Ерех и другите градове на Двуречието.

В този момент леко бръмчаща сянка падна върху него. Ядулин подскочи уплашен. Хвърчащият пръстен висеше над върха на кулата.

— Ела, качи се! — чу той гласа на Тивиа. — Трябва да продължим, за да предупредим следващия град!

Ядулин се качи в кабината на хвърчащия пръстен, мъчейки се да не издаде тайните си мисли. Внимателно слушаше как Калаено обяснява възникването на водната стена.

Бурята, която сега се бе разразила с пълна сила, връхлетя върху хвърчащия пръстен и го заклати. Денят се бе превърнал в нощ. Черни облаци покриваха небето. Долу на земята не се виждаше ни дърво, ни храст. Светкавици проблясваха и се лееше силен дъжд. Тивиа с мъка поддържаше курса.

Слабо огнено сияние прониза облаците и скоро отново изчезна. Това беше атомисерът. Внезапно и три от яйцеобразните тепита префучаха покрай хвърчащия пръстен. Атомисерът ги бе докарал и ги бе пуснал в движение още във въздуха. Четирите им подвижни крила, по две от всяка страна, ловко уравновесяваха напъните на бурята. Управляваха ги Гоати, Аерона и Азул. Космонавтите в хвърчащия пръстен и в тепитата си размениха по няколко думи и след това се отдалечиха в различни посоки. Малко часове оставаха още до наводнението.

Аерона насочи тепито към следващия град във вътрешността на страната и предупреди всичките му жители за наводнението. Точни изчисления й дадоха възможност да открие бързо една местност, където хората можеха да избягат. Тя не беше много отдалечена от града, издигаше се едва забележимо над околността и все пак беше достатъчно висока, за да не бъде заляна от водата. Аерона бързо даде указания на хората да издигнат бент във формата на квадрат върху слабо издигнатата част от местността, за да направят още по-сигурно това убежище. Аерона зорко следеше не само робите, но и жреците, сановниците, търговците и войниците да помогнат за това. Хората послушно изпълняваха нейните указания. Дишайки тежко, те носеха в делви пръст, глина и камъни. По нейно нареждане храмовете и дворът на владетеля трябваше да отворят своите складове. Когато придошлата вода вече се плискаше в насипа, дълги редици от мъже я прегазиха и донесоха делви с жито и масло, както и месо. Наводнението не можа да унищожи тук нито един човек.

Съгласно даденото му поръчение Аким добросъвестно наблюдаваше прииждащите вълни. Черната буря от юг вилнееше около него. Проливният дъжд често така забулваше небето, че той не можеше повече да вижда вълните. Понякога му се струваше, че гигантската вълна вече наближава и връхлита върху сушата. За да преодолее страха си, той внимателно се придвижи малко по пясъчния бряг до едно място, където корабостроители бяха складирали дървен материал и където бяха строили лодки наблизо до града. Сега те бяха напуснали това място. Аким трескаво търсеше нещо. Скоро намери това, което му бе нужно: волски кожи, нарязани на ивици. Моряците си правеха от тях колани. Но Аким изплете здрави кожени въжета. След като ги завърши, той ги уви около корпуса на една лодка, построена тук. След това се ослуша. Скоро Аким чу как бученето на голямата вода постихна и дори съвсем замря. Морето се връщаше назад. Тогава той разбра: гигантската вълна се приближаваше. Нейното движение най-напред привличаше водата към себе си, за да се разрази след това с още по-голяма сила. Аким извика „Куа“ и съобщи, че морето се оттегля. Синио му благодари и му съобщи, че праща едно тепи.

И наистина след малко дойде едно от тези водни кончета, както Аким наричаше тепитата, управлявано от Азул. Аким поговори с него:

— Вземи коженото въже — помоли го Аким. — Вдигни лодката и почакай да мине вълната, аз няма да дойда с тебе, искам да остана тук.

Азул не се съгласяваше, но Аким енергично настоя на своето.

Азул вдигна лодката, с Аким високо. Водната стена прошумя под тях. Когато тя отмина. Аким помоли да го спуснат във водата.

Тази нощ Аким спаси живота на много хора, които водата влачеше.

Тивиа бе отлетяла с Калаено и приятелите на космонавтите към друг град, за да предупреди населението му за наводнението. Всеки един от приятелите трябваше да предупреди определена група от населението за опасността: Ядулин говореше с жреците, Мършавия — с войниците, Калаено — с владетеля на сановниците, а тримата степни жители — с робите, търговиите и селяните.

След като всички градове бяха предупредени и вълната наближи, космонавтите свалиха своите приятели на различни хълмове в страната, послужили за убежище на хората. Накрая в хвърчащия пръстен бяха останали само Тивиа и Ядулин. Нови изчисления показваха, че водата няма да достигне град Ерех. Тивиа побърза да успокои Ядулин. При това съобщение на лицето му ясно се изписа невиждан досега израз. Докато преди това беше в потиснато настроение, сега той видимо се оживи и помоли Тивиа да го закара в Ерех, за да може оттам да организира помощ за наводнените области. Тивиа намери това предложение за уместно, закара Ядулин в града и кацна близо до градската стена. Така докладва тя по-късно на борда на „Куа“. Излизайки от кабината, Ядулин се хвърли изотзад върху нея внезапно.

 

 

Зил остави високата водна стена далеч зад себе си. Ослепително бялата пяна просветна още няколко мига в мрака. С пълна скорост Зил насочи „Бялата стрела“ напред. Ракетата прониза облаците и взе курс към морето на мъртвата вода, изхвърляйки дълга огнена струя.

По пътя Зил разсъждаваше как могат да помогнат още по-добре на хората. Тогава му хрумна една идея. Имаше възможност да се прекърши силата на водата, да се смекчи ударът й, да се спаси и запази от гибел по-голямата част от Двуречието. Да, водата дори ще се оттегли и морето ще се върне в старите си брегове. Ще трябва да се съвещавам с моите другари, помисли Зил. Но дали те ще се съгласят да се откажат и от последната си надежда? Загубата на продуктора без друго беше направила твърде съмнителен благополучния изход на експедицията.

Докато пилотронът управляваше автоматично малката ракета, Зил повика всички участници в експедицията:

— Тук „Бялата стрела“! Тук Зил! До всички! Бързо! Моля, обадете се!

— Тук тепи две — обади се пръв Азул.

— Тук „Куа“ — прозвуча гласът на Синио.

— Тук тепи едно.

Това беше Гоати. Тепи три с Аерона и хвърчащият пръстен с Калаено и Тивиа се обадиха последни.

— Трябва да вдигнем във въздуха провлака! — каза Зил. Той се ослуша. „Ще разберат ли какво имам предвид?“ — Водата трябва да се насочи на юг, а не на север! — Гласът му стана по-настойчив.

От тепи три Аерона колебливо попита:

— Как? С геологически ракети ли?

— От тях имаме само две — каза Калаено от пръстена. — Те далеч не са достатъчни за вдигането на провлака във въздуха.

— Тогава с ядрено гориво! — каза Гоати. Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Да — потвърди Зил. Гласът му звучеше твърдо.

— Каква част от нашите запаси ще бъдат нужни за тази цел? — попита Синио от „Куа“.

— Около шестдесет процента — пресметна Зил.

— Това значи, че ние няма да можем да продължим нашата експедиция — възрази Гоати.

— Остатъкът едва ще стигне и до Хелоид — обади се Синио от „Куа“. Той бързо бе направил сметка с помощта на мионовия мозък.

— Ако пожертвуваме сега толкова много гориво, не бихме могли вече да се ползуваме напълно от забавения ход на времето — припомни Гоати.

За това Зил съвсем не бе помислил. За повечето от участниците в експедицията това означаваше, че те трябва не само да прекъснат безрезултатно своята експедиция и да се върнат на Хелоид, но и че бързо ще остареят и ще умрат, преди още космическият кораб да е достигнал родната планета. Само за най-младите, за Тивиа и за него, имаше изгледи да видят отново Хелоид.

— Нашият продуктор е унищожен — предупреди Калаено.

— А задачата на нашата експедиция? — попита Синио.

Никой не каза нищо повече. Предавателят донасяше до слуха на Зил воя на бурята в Двуречието.

— Как ще взривим? Как ще запалим? — попита най-после още веднъж Аерона след пауза, която му се стори безкрайно дълга.

— Ядрено разпадане! Свръхкритични количества! Прокажените! Атомисерът ще ги закара! — каза Зил бързо. Защото това беше най-добрата възможност за взривяването на провлака, макар че при това огромна част от енергията оставаше неизползувана. Но нямаше време за губене.

— Да — проговори пръв Азул. Той беше най-старият. Него това решение засягаше най-много.

— Аз също съм съгласна — чу Зил гласа на Тивиа.

— И аз — каза Калаено.

— Странно — промърмори Синио. — Никой не е преодолял още Великата бездна. — Той вече се беше примирил, че експедицията ще се върне, без да е изпълнила задачата си, и че може би дори няма да достигне отново Хелоид.

— Трябва да направим това — реши Аерона.

— Ще взривим — каза Гоати.

Решението беше взето.

„Какво направих аз — запита се в този момент Зил смутено. За миг той се поколеба. — Та това е смъртна присъда за другите“ — помисли си той. В края на краищата това означаваше, че експедицията се проваляше. Защо? За взаимно унищожаващите се, борещите се едни срещу други живи същества на чужда планета? Не, той не бива да мисли така. Те постъпваха така, за да могат жителите на тази планета след няколко хиляди години сами да летят в Космоса и разумът да възтържествува сред тях.

— Благодаря ви — каза Зил тихо.

Тогава той извика „Куа“.

— Атомисерът току-що кацна — докладва Синио. Прокажените са вече готови да прехвърлят ядреното гориво.

Малко по-късно и Зил кацна с „Бялата стрела“ на брега на морето на мъртвата вода. Той се прехвърли в атомисера. В това време Синио бе пуснал нови колони от роботи да прехвърлят ядреното гориво. Зил гореше като в треска. Всяка минута, с която можеше да бъде ускорено взривяването, спасяваше живота на хиляди хора, които не бяха стигнали още хълмовете. Грижливо определи той местата на ядрените заряди върху задръстения пролив. Най-после дойде сигналът за излитане. Атомисерът стартира. Прокажените бяха на борда му. Скоро бързият атомисер достигна целта си. Имаше още достатъчно време да се сломи силата на водната стена и една част от водата да се насочи на юг към океана през вдигнатия във въздуха провлак.

Десет пъти каца Зил с атомисера на земната бариера, която земетресението беше издигнало между двете водни площи, и всеки път четири червени роботи напускаха голямата ракета. Те изнасяха обезопасени контейнери с ядрено гориво от складовите помещения. Издигаше ли се Зил отново с ракетата, за да стовари малко по-нататък своя разрушителен товар, оставените роботи започваха своята работа. Те изваждаха ядрените заряди от обезопасените контейнери и ги разпределяха на подкритични количества по земята. Накрая всеки един от тях оставаше при един от зарядите. Свършеха ли своята работа, роботите преставаха да се движат. Те чакаха последната заповед.

Най-после складовите помещения бяха изпразнени. Люковете се затвориха. Още няколко минути само и атомният огън щеше да помете мощната скалиста бариера. Атомисерът се издигна вертикално нагоре и прекоси зоната на бурята и бясно движещите се маси от облаци. Синьото небе и ярката златна светлина на жълтата звезда посрещнаха Зил. Той никога не би могъл да помогне на човешките същества. Нито на робите, които работеха за чужди хора, нито на заблудените верующи, които се оставяха да им бъдат втълпявани съмнителни мъдрости, нито на степните жители, които трябваше още дълго да се скитат без отечество из своята Суха земя, преди да настъпи някога за тях по-добър и по-безгрижен живот. Но сега, този единствен път хелоидите все пак ще помогнат на хората и ще ги предпазят от гибел.

Зил погледна данните за разстоянието. Скоро трябваше да предаде по радиото на червените роботи заповедта за взривяване. В този миг внезапно прозвуча вик за помощ. Зил вдигна поглед, превключи еридера към хвърчащия пръстен и много се изплаши. На екрана видя вътрешността на кабината на пръстена. Тивиа стоеше до отворения люк и се бранеше отчаяно срещу Ядулин, който се опитваше да й отнеме малкия лъчев пистолет. Той вече държеше оръжието в ръка и се прицели в Тивиа. Пръстът му се протягаше към спусъка. Неборавил с оръжието, той не го намери веднага. Този миг бе достатъчен. Тивиа се метна настрана и хвана Ядулин за китката на ръката. Дулото на лъчевия пистолет почна да описва бесни кръгове и най-после се насочи към покрива на кабината. Скафандърът пречеше на Тивиа. Тя не успя да изтръгне от ръката на Ядулин опасното оръжие. Най-после Ядулин пусна опожаряващия лъч. Той прониза покрива на кабината, плъзна се надолу, облиза, съскайки, скафандъра на Тивиа и отново се насочи нагоре.

От покрива на кабината закапа течно бронирано стъкло. Нажежени капки паднаха върху рамото на Ядулин. Той се сви и извика от болка. Изгарящият лъч се наклони отново и разяде лицето му. Ядулин умря на място. Лъчевият пистолет угасна и падна на земята. Тялото на Ядулин се смъкна и се сгромоляса през отворения люк. Бурята вън го подхвана и търкулна безжизненото му тяло върху глинестата почва под хвърчащия пръстен. Жълтото защитно наметало се развърза и бе отнесено от вятъра. Булото на дъжда закри гледката.

В сиянието на ярки светкавици Зил позна на екрана силуета на храма в Ерех.

Тих жаловит стон прозвуча в ухото му. Зил гледаше ужасен към трептящия екран. Тивиа се превиваше от болка. По движенията й Зил разбра, че имаше опасност да се задуши. През дълга, зееща цепнатина азотният въздух на планетата проникваше в нейния скафандър. Тивиа полагаше усилия да затули цепнатината, но не успяваше. Тя залитна и се сгромоляса.

— Тивиа! — извика Зил.

Еридерът угасна. Сърцето на Зил спря да бие. „Свърши се — помисли си той. — Няма никой до нея да й помогне. Нищо ли няма да ми спести тази планета? Така ли му благодаряха нейните обитатели? Защо тъкмо Ядулин му отнемаше най-скъпото от всичко?“

Неизразима болка прониза Зил. Секундите течаха, атомисерът се носеше на север.

Малка надежда проблесна у Зил. Не бе ли натиснала Тивиа при падането съзнателно бутоните на пилотрона? Нали малко преди картината да изчезне, тя бе започнала да затваря люка? Може би без да иска тя бе изключила при падането си предавателя? Значи Тивиа все още се бореше за своя живот! Може би помпите на хвърчащия пръстен изпомпваха азотния въздух и вкарваха хелоиден въздух в кабината?

Един сигнал припламна на екрана. Червените роботи се обаждаха. Очакваха последната заповед. Те напомниха на Зил неговата задача. Той отдавна вече бе излетял на сигурно разстояние. Зил посегна към сигналния бутон и уморено го натисна. Знаеше, че четиридесетте червени роботи пристъпват сега със своите подкритични заряди към съответно разпределените количества експлозив и ги докосват. Възниква свръхкритична маса. Неуправляваната верижна реакция започва. Блясват атомните светкавици.

Зил бавно се огледа. Той вече не чувствува истинска радост, че бе помогнал на хората от Двуречието.

Далеко на хоризонта морето от облаци се разкъса, високо в синьото небе изригна дим и пушек. Лумна ослепителен огън. Изникна гора от гъби.

Зил се извърна. Какви усилия бяха положили те да направят колкото е възможно по-малко радиоактивна атмосферата на тази планета, а ето че дойде земетресението, което погълна при морето на мъртвата вода продуктора и запасите с ядрено гориво и издигна фаталната стена в пролива, която сега бе пометена от атомните експлозии. Зил си помисли, че затова пък водните маси, клокочейки и пенейки се като след пробиване на язовирна стена, течаха сега през направения пробив на юг към океаните. Спечелено бе ценно време, спечелено за живота на десетки хиляди от обитателите на тази планета.

Но какво щеше да стане с тяхното връщане на Хелоид, какво ставаше с Тивиа?

Зил механически съобщи на „Куа“, че взривяването е извършено.

Сега на екрана се появи Синио.

— Курс към Ерех — каза той и след като отправи продължителен поглед към Зил, добави: — Тивиа е жива! Тепи едно с Гоати е там. Вземи и двамата над Ерех на борда на атомисера и се върни колкото можеш по-бързо тук!

 

 

„Куа“ стартира в определеното време.

Калаено последен се върна на космическия кораб. По поръчение на космонавтите той още веднъж отиде при техните приятели, които, пръснати навсякъде из страната по спасителните хълмове, действуваха между хората. Взе си сбогом с тях.

— Сега ние се връщаме обратно към звездите. Никога вече няма да се видим, но децата на нашите деца отново ще се срещнат в далечно бъдеще. Пожелавам ви, човешки същества, щастие по вашия път към по-добро време, което сигурно ще дойде за вас. Ние излитаме, но ще говорим с вас още няколко дни от облаците посредством уредите, които ви дадохме — каза той на приятелите. — Уважавайте живота — извика им той и след това се прегърнаха по човешкия обичай. Калаено се качи в пръстена и той се издигна във въздуха. Дълго и замислено гледаха приятелите след сивата сянка на пръстена, който изчезна в далечината над хълмистата земя и над водната повърхност.

Изразходваното при взривяването гориво принуди хелоидите, без да губят повече време, да стартират с пълната сила на главната дюза, за да могат колкото може по-бързо да се откъснат от обсега на притегателната сила на планетата и на нейната жълта звезда.

Никой не е в състояние да каже дали хелоидите са тръгнали със своя космически кораб обратно, за да могат в надпревара с времето, забавяйки хода му, да се върнат през Великата бездна на Хелоид, или са решили да рискуват и да се отправят към световете на външния ръкав на Галактиката с надеждата сами да си направят по пътя нов продуктор или да намерят телоидите. В първия случай „Куа“ в това време е кацнала на Хелоид или поне се намира близо до своята родна планета. Във втория случай експедицията на хелоидите е достигнала в това време своята цел, изследвала е световете на външния ръкав на Галактиката, влязла е в контакт с телоидите и е установила трайна радиовръзка през Великата бездна. Сега те може би извършват обратния полет към Хелоид със скорост, близка до скоростта на светлината.

Но „Куа“ едва ли някога ще кацне отново на нашата Земя, колкото и Тивиа, Зил, Гоати и другите да биха искали да узнаят какъв прогрес са направили през това време хората в своето развитие. Би могло да се предполага, че екипажът на „Куа“ отдавна вече е изпратил радиосъобщение на Хелоид, в което се разказва за съществуването на човешки същества. Може би в някое от бъдещите хилядолетия на Земята отново ще кацне космически кораб на хелоидите. Нали Калаено бе дал такова обещание на доверените приятели.