Карлос Раш
Синята планета (5)

Чудесата в долината Хаджа Ел Хибла

Планинската пътека водеше стръмно нагоре през прохода. Ядулин, пратеникът, се задъхваше. С дрезгав глас той подкарваше своето магаре, натоварено с вода за пиене за пътуването през пустинята, с храната и покривките за спане. Ядулин искаше да достигне планинската долина Хаджа Ел Хибла още преди настъпването на нощта. Той знаеше там добро място за пренощуване.

Петимата войници, които трябваше да придружават тамкара, специалния пратеник на Двуречието, до границата на своята страна, до планинската долина, също дишаха тежко. С мъка вървяха те нагоре в разтеглена редица след пратеника. От време на време камънаците по стръмната пътека се свличаха под тежките им стъпки и с грохот се търкулваха към долината. Тежаха им оръжията: лък, копие и брадва от яспис. Хората страдаха от задушаващата горещина, която се излъчваше още от нагретите през деня голи скалисти склонове от двете страни на пътя.

Сенките на здрача ставаха все по-плътни и се сливаха в сива пелена.

През целия път Ядулин се опитваше да проумее дали резултатът от неговата мисия беше успех или несполука. Той виждаше новия храм в Ерех, който неговият господар Енмеркар бе наредил да построят в чест на Инануа, майка на всички живи същества. Дебелите колони и стените от тухли се издигаха голи и без всякаква украса. Богатото Двуречие нямаше с какво да украси достойно храма. Нямаше красиви камъни, нито дървен материал. Затова Енмеркар бе изпратил него — учения тамкар, с тайна мисия по дългия път на запад при Арат, владетеля на морския град.

Ден след ден Ядулин бе пътешествувал сам и настрана от керванския път през сухата и гореща страна на степните обитатели, беше прекосил двете планински вериги и планинската долина между тях и най-после след дълъг път бе достигнал брега. Стигнал в чуждия град, Ядулин бе накарал стражите при градските врати да го заведат веднага при Арат.

Сивите сенки на здрача се раздвижиха. Ядулин си спомни как влезе в двореца на Арат, как се яви пред прочутия владетел на мореплавателите и търговците, как се поклони дълбоко и предаде посланието на Ерех. При това той подаде на владетеля глинената плочка, на която бяха издълбани думите и печатът на Енмеркар.

Енмеркар искаше от Арат да му даде за украсяване на новия храм хубави камъни, особено лазурит — син камък с бели жилки, и карнеол — жълто-червен до кървавочервен камък за украса. Не получеше ли Ерех тези дарове, Енмеркар, който поддържа голяма войска, ще се обърне към богинята Инануа с молба да получи от нея отдавна обещаната помощ за наказание на Арат заради неговия отказ. Освен това той ще помоли морския бог Енки да наводни града на Арат, да му изпрати гръм и мълнии, огън и жупел.

Да бъдеш таен пратеник, беше неблагодарна и тежка задача, която криеше много опасности. Ядулин, който беше само пратеник и не беше посветен в плановете на Енмеркар, знаеше, че искането да се доставят красиви камъни бе равносилно на предизвикателство. Той чувствуваше пронизителния, изпитателен поглед на Арат. Беше ли владетелят разгневен? Щеше ли да нареди да го оковат във вериги заради неговото нахалство? Но Арат се овладя. На лицето му не се изписа нито гняв, нито възмущение. Заплахите в посланието на Енмеркар не го бяха изплашили.

Владетелят на морския град поиска от пратеника на Двуречието да почака за отговор един ден и една нощ пред градските врати.

На другата сутрин Ядулин отново стоеше пред владетеля.

Арат се чувствуваше сигурен. Войниците на Енмеркар не биха могли да прекосят толкова бързо обширната пясъчна област и двете планини. Затова заповяда на тамкара да предаде на Енмеркар неговия отказ. Той нямало да изпрати нито лазурит, нито карнеол. Боговете на. Ваал били на негова страна, защото получавали богати дарове от мореплавателите и търговците на града.

Успех или несполука? Ядулин все още не знаеше как да прецени резултата от своята мисия. Ако Енмеркар действително искаше да служи на боговете и да украси новия храм на Инануа великолепно, тогава отговорът на Арат беше несполука, тогава за него, обикновения тамкар, беше по-добре да не се връща в Ерех. Търсеше ли обаче Енмеркар само предлог да изпрати войската си на запад към морето и да покори града на Арат, тогава отказът беше добре дошъл, тогава мисията му беше успешна.

Като син на богат търговец, Ядулин се бе учил в жреческото училище при храма на Ерех и там бе научил не само езика на глинените плочи и тайните на цифрите, но и страхопочитанието пред боговете. Затова беше склонен да гледа на своето пътешествие като на несполука. Много жители на Ерех щяха да видят в отказа на Арат слабост и неспособност на Инануа да повелява на боговете на други градове или пък — което беше по-лошо — да помислят, че Инануа е оттеглила своето благоволение от Ерех. Ако имаше начин да бъде разубеден Арат, Ядулин би прибягнал до него. Той имаше също желанието да докаже на Енмеркар и на всички, че не е само тамкар, а тамкар-патези, не само познавач на пътищата, бърз пратеник, но и светски, учен посланик.

Картините изчезнаха и сенките на настъпващата нощ се сгъстиха. Слънцето бе потънало вече зад планините. Най-после пътят стана отново равен. Ядулин се спря, за да си отдъхне. Малката група се събра около него. Войниците развързаха козите мехове, защото ги мъчеше жажда, и лакомо засмукаха хладката течност.

Ядулин, напротив, си позволи само няколко глътки. След това той се качи на магарето и мина малко напред. Магарето, изглежда, бе подушило трева, защото хукна в тръс.

Още след първия завой на планинската пътека се откри планинската долина Хаджа Ел Хибла. Ядулин се спря по навик, подчинявайки се на повелята за предпазливост, огледа все още светлата, широка долина. За човек като него, който пътува с тайна мисия, беше разумно да избягва всекиго, още повече, че войниците на Арат го придружаваха само дотук. Но в долината, която се простираше като равнина до отвъдния планински хребет, не се забелязваха никакви признаци на живот. Войниците го настигнаха и се приближиха до него. Те бяха уморени и искаха още тук, в края на долината да си приготвят лагер за нощуване. На Ядулин обаче му се искаше да пренощува на едно място в средата на долината, дето имаше добра видимост на всички страни, а в случай на нужда — и благоприятни възможности за бягство. Затова той се опита да ги разубеди.

Внезапно във въздуха се разнесе страшно бучене и свистене. Високо над планинските върхове ослепителна светлина заля сумрачната долина. Огън се изсипваше от небето.

Войниците се вцепениха от уплаха. След това, обхванати от панически страх и надавайки силни крясъци, те хукнаха обратно към прохода. Фучейки, гореща буря ги удари в гърбовете. Страхотна гръмотевица почти ги оглуши. Задъхани и треперещи, двама от войниците се хвърлиха на земята. Краката отказаха да им служат. Но скоро страхът отново ги подгони.

И Ядулин бе като парализиран от страх. Гореща вълна мина като вихър покрай него. Дали това не беше Инануа, която му се сърдеше, че не носи красиви камъни за новия й храм? Неспособен да мисли повече, той се хвърли на земята. Ядулин почувствува как земята трепери. От въздуха падаше град от камъни.

След това внезапно всичко стихна. И огънят изгасна. Стелеха се облаци от прах и дим. Ядулин се изправи. Някаква тежест притискаше гърдите му. Със страх погледна облаците от прах. „Всеки момент иззад тази завеса ще излезе Инануа“ — помисли си той. Тогава усети силен удар в главата. С вик на болка се полюшна встрани, посегна към слепите си очи, залитайки няколко крачки и падна в безсъзнание на земята.

 

 

„Бялата стрела“ се бе възправила отвесно върху задната си част. Последните облаци от прах обвиваха ракетата. Зил посегна към пилотрона. Щракна ключ. От корпуса се издадоха три подпори. Те се забиха в стените на кратера, който двигателят беше изровил.

Зил се развърза и се изправи. Нямаше търпение да излезе от кабината и да прегледа „Бялата стрела“ отвън. Но навън цареше мрак. Той не се осмеляваше да излезе и да стъпи нощем на тази чужда земя. При настъпването на новия ден той щеше да бъде първият хелоид, докоснал земята на тази обитавана от живи същества планета. Само мисълта за това го изпълни с бодрост. Вдъхна му радостно, изпълнено с очакване настроение. Този нов свят сигурно бе пълен с изненади. Струваше му се, че още тук, в кабината, го облъхва чуждият, авантюристичен лъх на тази непозната планета.

Любопитството подтикна Зил да включи тулера, уреда за нощно наблюдение, и да изследва околността с топлинни лъчи. Той видя топлинната картина на планинската долина. Уредът отбеляза плътен венец от топлина около „Бялата стрела“. При кацането двигателят бе нагрял силно околните камъни. Малко по-нататък се очертаваше широка, неравномерна ивица. Тя се губеше в далечината. Това можеше да бъде само планинска верига. Колкото по-високо по склоновете се издигаше невидимият, опипващ лъч на тулера, толкова повече избледняваше температурната картина. Зил предположи, че отвъд се намира изсъхналата, кафява земя, която бе видял малко преди кацането.

Космонавтът насочи уреда на другата страна. Там трябваше да е втората планинска верига, зад която се намираха брегът и морето.

Тулерът регистрира топлинна крива, прорез в срещуположната планинска верига. „Може би там излиза някоя напречна гънка на планината“ помисли Зил. Преминаващият през нея въздух от топлата крайбрежна зона я правеше видима в тулера. Пред нея се открояваха две светли топлинни точки. Зил дълго ги наблюдава. Едната точка стоеше неподвижно, втората, малко по-голяма, се движеше лениво насам-натам. Какво можеше да бъде това?

Замислен, Зил се измъкна от кабината и влезе в корпуса на ракетата. Опита се да отстрани повредата в управлението. Стабилизаторът трябва да се бе огънал встрани от внезапен, необикновено силен, подобен на ураган въздушен поток.

От време на време Зил се връщаше в кабината и поглеждаше в тулера към прореза в планината. Двете инфрачервени точки бяха все още там.

И нещо друго го тревожеше: Гоати не се обаждаше вече. Отдавна вече връзката с „Куа“ трябваше да бъде възстановена. Зил седя дълго време пред уредите и се ослушваше. Нищо не се чуваше.

Загрижен, той се изкачи отново в корпуса. Когато най-после повредата бе отстранена, вече можеше да се осмели да стартира. Но Зил смяташе за разумно да огледа „Бялата стрела“ на дневна светлина и отвън, за да види дали няма повреди. Утрото не беше вече далеч. Освен това той искаше да разузнае какво представляваха двете инфрачервени точки.

Сега, след като бе свършил работата си, Зил почувствува колко бе изтощен. Продължителният полет през атмосферата, кацането, напрегнатото очакване да чуе сигналите на „Куа“, наблюденията с тулера и работата по поправянето на управлението го бяха изморили. Но Зил искаше да остане буден. Той трябваше бързо да възстанови силите си. Отправи се полека към задната стена на кабината. Изрече сигнален код и едно чекмедже се отвори. Зил грабна един сферичен съд, който съдържаше концентрирана течна храна. Пи от течността. Само след няколко мига почувствува как питието го съживи.

Малко по-късно започна да се развиделява. Бързо настъпи утрото. Околният пейзаж се разкри пред него. Първи блеснаха в слънчевата светлина планинските върхове. Тяхната дива красота, която по нищо не приличаше на меките, заоблени хълмове на Хелоид, отново въодушеви Зил. Светлината бързо заля и долината.

Цветът на земята наоколо, докъдето стигаше погледът, беше предимно кафяв. Няколко зелени острови със съвсем ниска, гъста растителност образуваха жизнерадостен контраст със сиво-червените склонове на двете планини, чиито клисури все още бяха изпълнени с тъмновиолетови сенки, въпреки ярката дневна светлина. По-надалеч планинските хребети от двете страни на долината губеха своя силно назъбен характер. Планините не се издигаха терасовидно. Склоновете се спускаха навсякъде полегато и по този начин скриваха мощността на две хиляди метра високия планински хребет.

Зил потърси прореза в планината, който бе открил през нощта с тулера. Трудно беше да се открие чупката на напречната гънка на планината при дневна светлина. Най-после той видя двете точки, които му бяха направили впечатление през нощта. Бързо насочи еридера към тайнственото явление.

Тъмните точки се появиха върху екрана отчетливо и в по-големи размери. Зил трябваше дълго да ги наблюдава, преди да схване непознатите форми на тези две явления.

Но това са живи същества! — разбра той внезапно.

Зил наблюдаваше смаян по-голямото от двете. То имаше тяло, което бавно и спокойно се движеше насам-натам върху четири тънки крайници. Тялото имаше в единия край удължение, което можеше да се върти на всички страни. Живото същество често навеждаше удължението на тялото към земята, за да откъсва с резки движения зелени и жълто-кафяви стръкове. На стоящия на известно разстояние космически скутер то не обръщаше никакво внимание. Очевидно това живо същество не притежаваше сетивни органи с по-широк обсег.

Зил съсредоточи напрегнато наблюденията си върху второто същество. То лежеше все още неподвижно на земята. Може би нямаше крайници? Но неочаквано то се изправи, стоя няколко мига неподвижно и след това, последвано от четирикракото, се насочи на два крака към космическия скутер.

В първия момент Зил се изненада. Наблюдаваше замислен приближаващите се същества. Какво щяха да правят? Внезапно той се наведе слисан напред. Видя, че дългата фигура носеше изкуствена обвивка. Това същество е надарено с разум, установи той с учудване.

Дневната светлина продължаваше бързо да нараства. Тя стана толкова ярка, че го заболяха очите. Или може би наблюдаването на двете същества го уморяваше толкова много? Зил бързо регулира лъчевия филтър в шлема на скафандъра си.

През това време дългото същество бе прекосило почти половината от долината. Зил можеше да види очертанията му вече сравнително добре и без еридера. То идваше право към мястото, където беше кацнала „Бялата стрела“.

Зил реши да изпита сетивата на съществото и включи прожектора. От един овален отвор от върха на „Бялата стрела“ бликна силен сноп червена светлина, която се виждаше добре въпреки ярката дневна светлина.

Съществото се спря.

Зил натисна един бутон. Подпорите, върху които лежеше ракетата, я разклатиха нагоре-надолу.

Живото същество се сви и падна на земята.

Зил върна ракетата в хоризонтално положение. Прожекторът изгасна. Но дългото същество продължаваше да лежи свито на земята.

Зил с нетърпение очакваше то да се размърда.

Едва след известно време съществото отново се изправи и почна бавно да се приближава. Но тогава фигурата се олюля и падна.

Лошо предчувствие сви сърцето на Зил. Дали носещото изкуствена обвивка същество не бе пострадало от радиоактивните излъчвания, които почвата наоколо бе погълнала от двигателя? Наистина от кацането бе минало доста време, най-опасното излъчване бе преминало. Действуваха още само дългите периоди на полуразпад, но те бяха достатъчни, за да застрашат намиращо се близо до ракетата живо същество без защитен костюм.

Зил бързо пристъпи към действие. Решително натисна един бутон на пилотрона. Помпите със свистене започнаха да изсмукват ценния хелоиден въздух от кабината. Зил прегледа бързо своя скафандър. Беше готов за излизане. За момент той все пак се поколеба. Ако сега азотният въздух на планетата навлезеше в кабината, в нея щяха да попаднат и съдържащите се евентуално във въздуха опасни микроорганизми. Това означаваше, че той ще може да свали скафандъра едва когато се върне в „Куа“. Но това неудобство му се видя незначително пред бедата и беззащитността на съществото навън, което може би той все още можеше да спаси и да предпази от голямо зло.

Зил изрече сигналния код за отваряне на люка, който веднага се откри. Свирейки и свистейки, бедният откъм кислород азотен въздух на Синята планета нахлу в кабината.

Зил бързо грабна една туба с дезактивираща паста и защитно наметало срещу лъчите. След това изскочи навън. Залитайки, той стъпи на земята на чуждата планета. Камбанообразният, конусовиден скафандър с дебелата антигравитационна плоча плавно уравновеси по-слабата притегателна сила на тази планета. Без да чувствува значението на този дългоочакван миг, Зил забърза с дълги, плитки дъгообразни скокове към неподвижно лежащото същество. На няколко крачки от него космонавтът спря и почна да го наблюдава внимателно.

Тялото завършваше с кръгъл израстък, който нямаше изкуствена обвивка, но затова пък почти навсякъде бе покрит с дълги тънки влакна. Двойки от вдлъбнатини и издатини на кожата говореха за сетивни органи, следователно за нервен център.

Кожата на създанието изглеждаше много тънка. Кожата на хелоидите, напротив, беше по-дебела и по-мека, защото на Хелоид беше по-студено, отколкото на тази планета.

Кожата на живото същество беше разкъсана близо до сетивните органи. Широка, тъмночервена, леплива ивица минаваше напреки през кръглия израстък. Зил се наведе. Пукнатини в кожата бяха за хелоидите опасни наранявания. През тях можеха да проникнат отрови и микроби. Сигурно и тук не беше другояче.

Очевидно дейността на сетивните органи на това същество бе вече прекъсната. Налагаше се бърза помощ. За миг Зил се поколеба, защото не знаеше как протичат жизнените процеси в това тяло и каква е неговата вътрешна структура. Той се реши най-напред да почисти раната и да я превърже, за да не могат вече да проникват отрови. Връщането на съзнанието и лечението тялото трябваше да осъществи със собствените си сили, за което то сигурно имаше нужда от спокойствие и закрила от жарките лъчи на жълтата звезда.

Зил внимателно вдигна на ръце съществото, за да го отнесе в сянката на една близка скала в средата на долината.

Изпита особено чувство, когато носеше това чуждо същество, което явно бе надарено с разум и заложби за интелигентност.

Все пак той не трябваше да забравя, че когато се събудеше, това същество щеше да се изплаши, че то можеше да види в него заплаха и да се бори с всички средства за своята свобода, за своя живот. Зил нямаше нищо със себе си, за да може да се справи с такава евентуалност. Той се укори в непредвидливост и нехайство.

Междувременно Зил бе стигнал до скалата, която хвърляше сянка. Земята около нея бе покрита с висока изсъхнала трева, която образуваше меко ложе. Зил разстла защитното наметало, постави създанието върху него и го зави. После бързо се отправи към „Бялата стрела“. След малко се върна с превързочни материали. Съществото все още беше в безсъзнание. Със сигурни движения Зил почисти раната върху сетивния център, като особено внимателно следеше дали неговите лекарства няма да имат вредно или възбудително действие върху чуждата кожа. Но не забеляза такива признаци и бързо направи превръзка.

Едно живо същество има нужда и от храна, размишляваше Зил. Трябваше колкото може по-бързо да установи какви субстанции влизаха в процеса на обмяната на веществата на това същество. На мястото на нещастието той бе забелязал някаква торба, която по всяка вероятност съдържаше храната на това същество. Забърза нататък, за да я донесе. След няколко секунди се върна. Едва беше оставил торбата на земята, и съществото се размърда. Зил бързо отскочи настрана и застана неподвижно.

 

 

Пронизваща болка в главата накара Ядулин да изстене. С мъка отвори очи. Над него се извисяваше чистото, синьо сутрешно небе. Побиха го тръпки. Откъде идваха тези болки в главата?

Внезапно Ядулин си спомни за чудовището, което слизаше от небето, ревеше и бълваше огън, за облаците прах, за Инануа. Скочи и се запъти, залитайки, към богинята.

Първото нещо, което Ядулин почувствува, беше лъчисто бяла чистота. Така стройна и безупречна можеше да бъде само Инануа!

Изведнъж почиващата богиня отвори окото си. Тамкарът се хвърли в праха. С разтуптяно сърце той видя как богинята се изправи. Стройното й тяло се издигна високо във въздуха. Той със страх констатира, че тя никак не приличаше на хората, нито на статуите в храмовете. Главата й беше тясна и остра, а под окото около врата й се виеше блестяща, широка лента. Ядулин наведе глава и почна да се моли.

Когато отново вдигна очи, Инануа стоеше спокойно на земята със затворено око. Ядулин се осмели да се приближи малко повече. Главата почна да го боли по-силно. Огнени кръгове танцуваха пред очите му. Внезапно черно було замъгли погледа му. Светът около него потъна…

Но скоро той усети, че му става необикновено леко. Не чувствуваше вече болки. Като след дълбок сън той бавно се връщаше от царството на сънищата. Само жажда го мъчеше. Ядулин посегна към козия мях с вода и почна да пие. Тогава погледът му падна върху почиващата богиня. Изплаши се, защото тя беше много близко. Как бе дошъл тук, в сянката на големия камък? Какво беше това особено жълто наметало, с което беше завит?

Тогава той съзря една фигура, която стоеше неподвижно. Сърцето на Ядулин почна да бие силно. Обзе го страх, който го стисна за гърлото. Мехът падна от ръката му. Тихо бълбукайки, водата изтече от него. Той смътно почна да се досеща, че именно тази фигура, а не бялото нещо, е божеството.

Високата мощна фигура му направи поразително впечатление. Беше обвита в широка твърда дреха с виолетов цвят без нито една гънка. Дрехата стигаше до земята, като покриваше и главата, а долу завършваше с широк волан. От безглавата на пръв поглед фигура се спускаше от горе до долу широка колкото човешка ръка ивица, която ясно се разпознаваше по зигзагообразния шев.

Фигурата бавно се отдалечи. Тя сякаш плуваше. От дрехата стърчеше високо над тялото дълъг връх, който се клатеше леко насам-натам.

Страхът на Ядулин от чуждото божество се засили. Ненадейно той скочи и хукна да бяга. Когато, тичайки през глава, погледна за миг назад, видя, че чужденецът отново се плъзна към скалата. Ядулин се спря. Той видя как фигурата се наведе, взе изпразнения кози мях и наля в него малко вода от един особен сферичен съд.

В този момент магарето проточи глава иззад скалата. Пръхтейки, животното тръгна към божеството и побутна с муцуната си козия мях. Магарето, изглежда, не се страхуваше от странното създание. Божеството вдигна козия мях и го сложи върху скалата, така че магарето да не може да го стигне, и го покри с жълтото платно. След това се върна при бялата си къща, обиколи я, постърга нещо по нея и я почука от всички страни.

Ядулин отново се окуражи. Щом магарето не се боеше, защо той трябваше да се бои? Преодоля своя страх и се върна при скалата. С любопитство опипа жълтото платно. То беше тънко като крилото на пчела, леко като птиче перо, меко като прясно изпрана вълна на млада овца и гладко като водата, когато няма вятър. Цветът му приличаше на цвета на пясъка. Фината нишка на тъканта едва се забелязваше.

Какво ли бе сипало божеството в козия мях? Ядулин пусна наметалото на земята и развърза мяха. Лъхна го силен, приятен аромат. Той изсипа малко от съдържанието върху шепата си. Жълтеникава, прозрачна течност намокри кожата му. Ядулин предпазливо я опита. Тя имаше сладък вкус и ухаеше така, сякаш бе събрала в себе си аромата на множество билки и цветя. Той вдигна мяха до устните си и пи. Веднага се почувствува освежен. И гладът, който го мъчеше, изчезна.

— Нер — каза тогава ненадейно един висок, напевен глас.

Ядулин вдигна очи. Чуждото божество се бе приближило. На няколко крачки от него то се спря.

— Нер — каза то още веднъж.

— Нер — каза и Ядулин като по заповед. Навярно божеството бе успокоило болките му, бе му направило превръзка, беше го отнесло в сянката на скалата и го беше пазило, докато дойде отново в съзнание? Но дали божество върши такива неща? Какво беше това същество? Не беше ли този чужденец син на Инануа или някакъв друг жител на небето? Изведнъж Ядулин почувствува безгранично доверие към това същество.

Изпълнен с очакване, макар и с туптящо сърце, Ядулин пристъпи към сина на Инануа. Подаде му своя отворен кози мях. И чужденецът, слязъл от облаците, напълни догоре мяха с нер. Ядулин грижливо го завърза.

Тогава с ужас забеляза, че магарето бе захапало жълтото наметало — небесното платно, бе поставило предното си копито върху него и го дърпаше. Материята можеше всеки момент да се скъса. Ядулин се спусна и дръпна наметалото. За голямо негово учудване то бе издържало на зъбите и копитата на магарето.

Зад него прозвучаха ясни, радостни и мелодични звуци. Синът на Инануа се смееше. Ядулин се вслуша учуден. Много му се искаше да види в този момент лицето на чуждото същество. Но гладката, без дипли обвивка закриваше фигурата и лицето.

Зил беше радостен и щастлив. Съществото с изправения вървеж, което бе повторило неговата дума „нер“, изглежда имаше доверие в него. Сега той охотно би разказал на Гоати, Тивиа и другите за срещата си с това живо същество. Но как да влезе във връзка с „Куа“, като при проверката на „Бялата стрела“ бе констатирал, че антените се бяха стопили при полета в атмосферата.

Тогава Зил си спомни за двете измервателни сонди, които трябваше да пусне. Бързо се плъзна към ракетата, извади ги от кабината и ги постави на открито. Със сигналите си те трябваше да покажат на космическия кораб къде се намира той. Сондите приличаха на малки сиви пирамиди. Върховете им завършваха с къса антена. Посредством измервателни пипала и малки отвори отстрани те регистрираха околните влияния като температура, слънчево излъчване, влажност и други и ги запазваха до призивния сигнал на „Куа“.

Дългото изправено живо същество се бе приближило до ракетата и с любопитство разглеждаше измервателните сонди. То носеше защитното наметало сгънато в ръката си. Зил бавно взе платното, разгъна го и го метна на рамената му. Съществото не се възпротиви.

Една бърза проверка бе показала, че предавателните и приемателните инсталации на „Бялата стрела“ не бяха повредени. За да установи връзка с космическия кораб, Зил изпъна до ракетата временна антена. След това включи предавателната уредба. „Бялата стрела“ почна да излъчва своя сигнал в етера посредством помощните антени. Най-късно след два часа трябваше да се установи радиовръзка с „Куа“.

Зил реши да заведе съществото в кабината. Искаше да оползотвори времето, което щеше да прекара в очакване пред приемателя, за да направи записи с говора на обитателя на планетата, които по-късно да дешифрира. С движение на тялото той посочи към ракетата, докосна внимателно съществото и леко го бутна пред себе си.

Ядулин отново се изплаши. Той бавно движеше крака. Но когато синът на Инануа го въведе в бялата къща, от учудване забрави страха си. Тук той видя чудновата стая. В нея се намираха голям стол и наклонена маса, които имаха само по един крак. На стената висеше жива картина — магарето.

Зил изключи еридера и посредством контакти на скафандъра се свърза със зрителния екран, на който почна да извиква изображенията на отделни предмети. Те се появяваха последователно върху екрана като биотокова картина. Най-напред се появи сферичен съд, от който се изливаше някаква течност.

— Нер — каза Зил.

— Нер — повтори и обитателят на планетата.

Сферичният съд бе закрит от някакво було от мъгла, от което изплува мощна фигура. Това беше космонавт със скафандър.

— Син на небето! — извика Ядулин.

Зил не разбра поредицата от звуци. Той Мъчно можеше да ги повтори. Но тонлентата се въртеше и записваше всички звуци, които обитателят на планетата изговаряше. Зил се концентрира върху ново изображение. Сега той си представи мислено „Бялата стрела“.

— Твоята хвърчаща къща — каза Ядулин.

При следващата картина Зил трябваше да се концентрира особено силно. Той си представи четирикракото с дългите уши. Беше му трудно да извика във въображението си чудноватото същество. Затова и биотоковата картина не беше съвсем правдоподобна.

Ядулин се засмя.

— Това е магаре! — извика той.

Зил си представи сега един планински хребет.

— Планини — каза неговият гост. Изведнъж човекът видя себе си.

— Ядулин! — извика неволно той. Неговото изображение изчезна и на мястото му се появи цяла група. Зил си беше представил известен брой от тези облечени същества.

— Хора — извика обитателят на планетата.

Зил изключи за момент зрителния екран и реши да направи един опит.

— Ядулин — каза той бавно и отчетливо.

Ядулин го погледна учудено. Защо го викаше небесният син? Зил посочи себе си и каза:

— Зил.

След това посочи него и повтори:

— Ядулин.

Най-после отново посочи себе си и каза повторно:

— Зил.

Ядулин разбра. Небесният син се казваше Зил. Значи, той беше бог, когото още никой не познаваше. Сигурно беше син на Инануа.

На стената се появиха нови картини: Ядулин видя пред себе си долината Хаджа Ел Хибла. Той и небесният син вървяха към самотната скала. Там чакаше магарето. Небесният син натовари на животното единия от двата триъгълни остри камъка. След това те потеглиха. Магарето носеше триъгълния камък и шишето с чудотворното небесно питие нер. Ядулин крачеше до него, загърнат с красивото жълто наметало, което не можеше да се скъса. Небесният син остана сам назад. Когато се отдалечиха вече доста, небесният жител се качи в дългата си бяла къща. Тя изригна огън, извиси се в небето и изчезна от погледа му.

Ядулин и магарето продължиха своя път. Изведнъж той се хвана за главата. Раната се беше отворила. Ядулин взе наметалото, покри с него триъгълния камък и много скоро в небето се появи изригващата огън къща. Тя се спусна на Земята и небесният син излезе от нея. Той дойде до него и смени превръзката.

Мъгла премина над тази картина. Когато тя се разпръсна, Ядулин беше в пустинята. Слънцето се издигаше високо в небето. Сенките бяха къси. Той посегна към козия мях, за да пие, но мехът беше празен. Тогава Ядулин разстла жълтото наметало върху триъгълния камък и много скоро бялата хвърчаща къща се спусна на земята. Небесният син му носеше един съд с нер.

Ядулин се събуди като от сън. Объркан, той се огледа. Спал ли беше? Намираше се в хвърчащата къща на небесния син. Погледна през прозореца на стаята. Вън все още се виждаше долината Хаджа Ел Хибла, над която трептеше мараня и се извисяваше синьото небе. Магарето почиваше спокойно под сянката на скалата. То сънливо предъвкваше няколко стръкчета и от време на време поклащаше уши, за да прогони досадните мухи. Нищо не се бе променило. Дори двата триъгълни камъка си стояха все още на мястото.

Ядулин огледа очертанията на прозореца. Едва сега забеляза необикновената му форма. Той не представляваше четириъгълник като прозорците на къщите в Двуречието и града на брега, а образуваше нещо като свод, който разделяше покрива и стените от двете страни. Ядулин поиска да подаде главата си навън, за да види докъде можеше да обозре оттук долината. При това се удари в нещо твърдо. Раната на главата му се отвори. Влажна и топла кръв потече изпод превръзката. Изплашен, Зил се притече, накара човешкото същество да седне в пилотското кресло и смени превръзката на главата.

Скоро Ядулин се съвзе дотолкова, че Зил можеше да продължи опитите с биокартините, за да разясни на човека каква полза ще има, ако носи навсякъде със себе си измервателната сонда. Тя щеше да показва на хелоидите по какъв път върви Ядулин, за да могат отново да го намерят.

Освен това при тези опити с биокартини мионовият мозък събираше всички звуци и възклицания, които човекът правеше при вида на картините. Когато се съберат достатъчно думи, горе на „Куа“ би могло да се дешифрира езикът на човека, да се конструира специален джобен уред, който да служи като електронен преводач за разбирателство между хелоидите и обитателите на планетата.

Зил се концентрира отново. Щракна ключ. Върху екрана на еридера отново се стелеше мъгла.

Ядулин любопитно се вгледа. Отново видя себе си и своето магаре. Яздеше през долината към прохода. Изплашен, той забеляза там много хора. Всички изглеждаха като него. Всички бяха тамкари. Какво искаха? Той се присъедини към тях. Внезапно къщата на небесния син се издигна в облаците, оставяйки голяма огнена опашка. Тази опашка облиза цялата долина и засегна него и другите хора. Всички загинаха.

Отново мъгла закри картината. Ядулин почувствува как бие сърцето му. Появиха се нови картини. Всичко се повтори отново. Но този път Ядулин събра хората в изхода на прохода и ги отведе настрана. Всички изтичаха надолу по планинската пътека или се скриха зад големи камъни. Когато огнената птица се издигна във въздуха и пламъците на опашката й облизаха долината, на никого не се случи нищо лошо.

Ядулин облекчено въздъхна, защото небесният син стана и излезе от своята къща. Сега вече нямаше да се появяват живи картини на стената и да го плашат.

— Ядулин! — извика Зил отвън.

Човекът послушно последва този зов и излезе от кабината. С движение на тялото небесният жител посочи към изхода на прохода. Ядулин погледна нататък и се изплаши. Там наистина се бяха събрали хора, тридесет-четиридесет души. Те, изглежда, не се осмеляваха да се приближат. На Ядулин се стори, че разпозна между тях и войниците, които вчера го бяха съпроводили дотук, но бяха избягали, когато от небето почна да пада огън.

Внезапно Зил чу познат шум във въздуха. Приглушен пукот разтърси въздушните маси като удар, съпроводен от далечно тихо свистене. То сякаш идваше от голяма височина. Зил изви тялото си назад и се втренчи в синьото небе. Дали се беше излъгал? Той се ослуша известно време, като същевременно наблюдаваше въздушния океан над себе си. Нищо не се чу вече.

Но там, високо над хребета на едната планинска верига, профуча едно необикновено дълго летало, едва видимо като чертичка на небето. Малко по-късно, но този път вече по-силно, в долината отново се чу пукот и глухо свистене.

Зил размишляваше. Това можеше да бъде само атомисерът, голямата ракета на „Куа“ за приземяване. Търсеха ли го? Бяха ли открили неговата „Бяла стрела“? Дали атомисерът искаше да кацне тук, в долината? В такъв случай трябваше да се действува бързо. Хората при изхода на долината не бяха още предупредени.

С големи скокове Зил се плъзна към самотната скала. Той взе едната от двете измервателни сонди и я натовари на магарето. След това забърза към прохода.

— Ядулин! — извика той.

Човекът, който страхливо вървеше наблизо, последва зова му и затича след него. Жълтото му защитно наметало се вееше като знаме. Магарето вдигна глава, въртейки възбудено уши. След това и то хукна в тръс.

Ядулин не знаеше защо небесният син бърза толкова към прохода. Големите му скокове, които никак не приличаха на нормално човешко тичане, изглеждаха като криволичещо плъзгане или олюляващо се плаване. Колкото и бързо да тичаше Ядулин, Зил беше все пред него, дори разстоянието между двамата се увеличаваше.

Тогава Ядулин чу над себе си страхотен трясък и грохот. Той спря да тича и впери с ужас поглед в небето. Една гигантска птица с дълга шия летеше над планината. Той разбра: втора хвърчаща къща беше току-що дошла през планините. Ядулин си спомни за живите картини. Когато на тях се появи такава огнена птица, той бе изтичал при хората в прохода и ги бе изблъскал настрана. Той разбра: небесният син искаше той да предупреди хората за опасността, за огъня, който щеше да се изсипе от облаците.

Ядулин отново хукна по-бързо от преди.

 

 

През нощта в града дотичаха войници без оръжия, изподраскани и смъртно уморени. Те разказваха ужасни неща. Тамкарът Ядулин, който се намирал на път за Двуречието с посланието на Арат, бил призовал със заклинания боговете в долината Хаджа Ел Хибла. Тогава от небето се изсипал огън и богове слезли в пламъци на земята. Под техния горещ дъх камъните оживели и от пещерите и пукнатините в скалите избликнал гъст дим.

Още при първите слънчеви лъчи целият град беше на крак. Навсякъде се тълпяха възбудени хора. Носеха се най-различни слухове. Разказите на войниците, изглежда, отговаряха на истината, защото привечер някои търговци, а също и рибари в морето, бяха видели огнено сияние над планините.

Малко по-късно отряд от смелчаци потегли към платото — войници, моряци и някои обитатели на пустинята, които искаха да прекосят двете планини и да отидат в своята родина, сухата степ отвъд върховете. Начело на всички крачеха жреци.

Когато достигнаха планинската долина, беше вече пладне. В долината лежеше дълга бяла пръчка, която явно имаше крила. Бог ли беше това? Странната му фигура накара страхливите да се скрият зад големи камъни. Жреците също не се осмеляваха да излязат напред. Само най-храбрите стигнаха до изхода на прохода. Тъй като нищо не се случи, и жреците се приближиха. С любопитство наблюдаваха те чудовището в долината. Никой не можеше да си обясни странното явление.

Три тъмни точки се движеха около чудноватата пръчка. Моряците, които имаха силни очи, казаха, че това били магаре, човек и някакъв исполин без глава. Като чу това, един войник изказа предположението, че исполинът бил убил бялото чудовище и в борбата загубил главата си.

Щом магаре и човек се намираха близо до мъртвото чудовище, опасността не беше вече голяма. Но къде бяха боговете? Войниците се осмелиха да навлязат малко по-навътре в долината. Моряците, които не бяха свикнали да ходят по планините и усещаха болки в краката, седнаха в сянката на скалите. Жреците обаче се събраха встрани и шепнешком почнаха да се съвещават как да си обяснят това, което виждаха.

Внезапно силни викове на войниците накараха всички да наскачат. Странно шествие се движеше из долината. Безглавият исполин се бе устремил с големи крачки към тях. Следваше го, тичайки бързо, човек с развято жълто наметало. Последно галопираше магарето пряко през долината. То носеше на гърба си странен триъгълен островръх ездач. След това над долината се раздаде страшен грохот.

Жреците първи избягаха в прохода. Но когато от почти безоблачното небе почна да гърми, и другите хукнаха, изпълнени с ужас, назад към брега.

Градът на брега не спа тази нощ. Всички очакваха завръщането на отреда, който бе тръгнал сутринта към долината Хаджа Ел Хибла. Когато в тъмнината прозвучаха бързи стъпки, шепот се понесе в редовете на ония, които бяха стояли пред града в мълчаливо очакване.

Те тръгнаха да посрещнат завръщащите се разузнавачи. Нетърпеливо им задаваха въпроси. Едва поели дъх, дошлите оживено разказваха какво бяха видели. Дълго шествие навлезе в града. Около хората от отреда се тълпеше народ.

Най-голямо впечатление направи едно описание, в което се твърдеше, че главата на исполина яздела върху едно магаре през долината. Едва на разсъмване по улиците на града и в колибите настъпи спокойствие. Но то трая много малко.

След изгрев-слънце в града се върна и Ядулин. Той бе последвал бягащите хора далеч в прохода, но не бе успял да ги настигне. През време на почивката през нощта той бе разсъждавал върху странните си преживявания в долината Хаджа Ел Хибла. Тогава му дойде една мисъл. Той реши да използува преживяванията си в свой интерес.

Сега крачеше из града и водеше до себе си магарето. Ядулин чувствуваше, че хората в къщите не спяха. Зад зидовете се чуваше тих шепот. Струваше му се, че го гледат стотици очи.

— Главата на исполина язди през града — си шепнеха все още сънените хора.

На площада пред двореца Ядулин се спря. Скоро тук-таме се подадоха глави. Най-после в края на площада се появиха силуети. Ядулин им махна с ръка и им изрече сутрешния поздрав. Няколко души се приближиха, гледайки го подозрително. Те хвърляха страхливи погледи към товара на магарето, който Ядулин развърза, свали и постави на земята. След това разстла своето жълто наметало наблизо и седна на него.

Малко по-късно шумерският пратеник от Ерех бе обкръжен от вълнуваща се любопитна тълпа. Разпитваха го за исполина и за бялото, бълващо огън чудовище. Ядулин разказваше за чудесата в долината Хаджа Ел Хибла. Страхопочитателно тълпата стоеше на разстояние от тамкара, посланика на владетеля. В свежия утринен въздух силният му глас кънтеше далеч над площада.

Ядулин разказваше за обитателя на небето Зил, сина на Инануа, който живее в хвърчаща къща при боговете в небето и се спуска през облаците на бълваща огън птица. Небесният син извиквал по стените на своята стая живи картини, с помощта на които като в сън можел да прозре далеч напред в живота на човека. Синът на Инануа му подарил островърхия триъгълен камък и жълтото наметало, което не можело да се скъса. Камъкът го закрилял и щял да унищожи с огън всеки, който би заплашил личността му. С него той можел по всяко време да извика на помощ небесния син. Зил го натоварил да предаде едно послание на Инануа до владетеля Арат.

Скоро дойдоха войници, които отново заведоха Ядулин в двореца при Арат. Владетелят, който бе заобиколен от тълпа жреци, покани тамкара да разкаже за чудните си преживявания в долината Хаджа Ел Хибла.

— О, княже Арат, владетелю на този град на морето! Зил, синът на Инануа, богинята на всички живи същества, слезе от облаците в долината Хаджа ел Хибла и ми се откри, като бълваше огън и тътнеше със страшен глас. Той ме подкрепи с прекрасно питие, заведе ме в хвърчащата си къща и направи подаръци на мен, пратеника на Енмеркар от Ерех. — Ядулин направи пауза, за да засили въздействието на по-нататъшните си думи: — О, Арат, боговете на Ваал не обитават вече твоите храмове. Те са те напуснали и ти се сърдят, защото не изпрати на Инануа лазурит и карнеол, за да бъде украсен нейният храм в Ерех. Огънят, който падна от небето, ще опустоши твоя град, ако продължаваш да отказваш да служиш на нашата богиня.

Арат дълбоко се смути от тая вест. След всичко, което неговите съгледвачи му бяха докладвали досега за събитията в планинската долина, боговете наистина бяха слезли там. Погледът на Арат обиколи залата, търсейки съвет. Покрай стените бяха поставени фигурите на неговите седем най-могъщи богове. Погледът на Арат се спря въпросително върху изображението на Ваал, главния бог на народа му. Какво трябваше да направи? Трябваше да се подчини на искането на Енмеркар и да му изпрати камъни за украса? При тези размишления той сведе глава и спря погледа си върху една купа в краката на божеството. Тя беше пълна с пшенични зърна, жертвен дар на жреците. Тогава му хрумна една мисъл.

Владетелят вдигна ръка:

— Чуй, пратенико! Кажи на твоя господар Енмеркар, че ще украся неговия храм в чест на Инануа с цветни камъни, с лазурит и карнеол. Но нека той изпрати на моя народ срещу това товарни животни с жито. Колкото товара с жито получа, толкова товара с камъни за украса ще му изпратя. Нашите богове на Ваал, а също и вашата богиня Инануа ще бъдат справедливи. Те знаят, че като търговци и мореплаватели ние имаме много лазурит и карнеол. Но знаят също, че като земеделци вие имате жито в излишък. И тъй, нека всеки даде от това, от което има достатъчно. Боговете ме чуха и няма повече да ми се сърдят.

С това Ядулин бе отпратен. Още същия ден той напусна града и потегли отново през прохода нагоре, към долината на боговете.