Карлос Раш
Синята планета (8)

Нощта в храма

Лодката с високия нос се плъзгаше безшумно по тъмните води на Пурату. Ядулин гледаше към червеникавия залез, който бавно гаснеше над десния бряг на реката. Отляво го дебнеше тъмната стена на нощта.

Настъпил бе часът на страх. Колкото по-гъсто се стелеше над страната вечерният здрач, толкова по-силно чувство на ужас и отчаяние обземаха Ядулин. Той приседна по-близо до свещения камък и обви раменете си по-плътно с жълтото наметало на Зил.

Едва когато целият небосвод стана навсякъде равномерно черен, чувството на потиснатост го напусна. Той отново усети топлия повей на въздуха, който бе останал след знойния ден и сега го облъхваше. Звезди изплуваха от дълбочината на небето и замигаха срещу него. Така нощта му ставаше приятел. Тя забулваше всичко, заличаваше всичко лошо и той можеше спокойно да се остави на нейната закрила.

Днес Ядулин щеше да остане в лодката. През последните дни по това време той бе слизал да нощува на брега на реката. Днес малко път го отделяше от Ерех, който той искаше да достигне. Скоро луната щеше да изгрее и да му помогне да намери своя път покрай брега.

Ядулин се опита да прониже с поглед нощния мрак. „Ако беше ден, сега сигурно бих могъл да видя върха на зикурата, седемстъпалната храмова кула“ — помисли си той. Изведнъж се ослуша. Недалеч от него падаха камъчета във водата. Той ясно чу четирикратно пляскане. Ами това беше един от уговорените знаци!

Лодката насочи високия си нос към брега. Скоро пясъкът изскърца под нея. Последва лек удар и лодката се спря. Ядулин скочи на брега.

Зад тъмните храсти на брега някой тихо извика:

— Колко стрели имаш в твоя колчан?

— Седем стрели и само една, която ще отлети към Нанар — отговори Ядулин, както бе уговорено.

Листа изшумяха и един клон изпука. Горе на високия бряг ясно се открои на нощното небе тъмна фигура, която му махаше, с ръка. Ядулин започна да се катери по наклона. Непознатият, посветен в тайната, му подаде ръка и го издърпа при себе си. Ядулин позна един от жреците, които служеха на бога на луната Нанар в неговия храм в Ерех. Без да каже нито дума, жрецът посочи към града.

Там се издигаше над хоризонта сърпът на луната. Неволно Ядулин закри очите си срещу червеникавото сияние. Тогава той забеляза в далечината верига от ярки светли точици.

— Това факли ли са? — попита Ядулин.

— Не, лагерни огньове — прошепна жрецът на Нанар.

— Какво се е случило? — Ядулин предчувствуваше нещо лошо.

— Ерех е обсаден — каза жрецът. — Гал-Уку-Патези от Ур се появи с войската си пред вратите на нашия град. Той поиска от Енмеркар да отстъпи върховното военно право в Двуречието на Ур.

Жрецът на Нанар бе чакал вече няколко дни и нощи, скрит на брега на Пурату, за да предупреди тамкара на владетеля.

— Продължавай — настоя Ядулин.

— Енмеркар се допита до старейшините. Те го посъветваха да запази мира за града и да предостави върховното военно право на Гал-Уку-Патези — продължи разказа си жрецът. — Енмеркар не беше доволен от този съвет. Той се допита и до съветниците си, и до нубанда, своя най-висш сановник. Те казаха, че достойнството на Ерех трябва да бъде защитено. Тъкмо това искаше и Енмеркар. Той отхвърли искането на Ур. Тогава Гал-Уку-Патези сключи обръча на обсадата около Ерех.

— Как ще влезем сега в града? — прошепна Ядулин.

Жрецът на Нанар му даде да разбере, че има само задачата да го предупреди. Той самият щял да чака, докато неприятелят се оттегли.

Ядулин размишляваше как да проникне през веригата от постове около града. За него нямаше никакво съмнение, че трябва да се реши на това. Искаше ли да осъществи своя план, да се издигне с помощта на Зил до поста тамкар-патези, върховен жрец или дори на владетел, той трябваше да стигне в града, не толкова за да съобщи на Енмеркар резултата от своята мисия, а по-скоро да провери как стоят работите, да потърси възможност да прекрати обсадата и да победи Гал-Уку. Само един силен и преуспяващ Ерех можеше да бъде първият град в Двуречието и да придаде на мечтаните постове оня блясък, който щеше да ги издигне над всички подобни постове в другите градове на страната. Най-важното беше да се пипа умело. Нито жреците, нито сановниците, а още по-малко Енмеркар или дори небесният син Зил трябваше да открият неговите намерения. А засега трябваше преди всичко да стигне незабелязан в града и да прогони Гал-Уку. Най-лесно беше още сега да поиска помощ от Зил.

Ядулин дълго бе гледал втренчено към далечната верига от светлините на лагерните огньове. Сега той се обърна и заслиза по наклонения бряг към своята лодка. В средата на лодката лежеше островърхият камък. Ядулин го покри с жълтото наметало и се върна обратно при жреца.

През това време луната се бе изкачила по-високо и светеше по-ясно.

Жрецът чакаше търпеливо на брега и гледаше сребристите отблясъци на луната върху тъмната земя. Изпълнен с тъга, той си спомняше как в такива нощи жреците на бога на луната Нанар, както и жреците от храма на Нингал, богинята на луната, не спяха. Те шествуваха през дворовете на храмовете и обкръжаваха статуите. Животни биваха принасяни в жертва и безмълвният ритуален танц постепенно се превръщаше в хвалебно песнопение към Нанар и Нингал.

Когато се върна от лодката, Ядулин забеляза, че в далечината огньовете около града все още горяха, но сега изглеждаха по-бледи и незначителни на лунната светлина. Той се изправи разкрачен и спокоен на поляната край брега. На предупрежденията на жреца да се оттегли в сянката на храстите, за да не го забележат минаващите патрули, той не обърна никакво внимание. Ядулин се чувствуваше сигурен. Небесният син скоро щеше да дойде и да го предпази от всяко зло. Затова каза:

— Нищо не може да ми се случи. Синът на Инануа, Зил, бди над мене. Той скоро ще дойде и ще ме пренесе по въздуха в града.

„Какъв дух се е вселил в него — помисли си жрецът с безпокойство. — Дали новината за обсадата не разбърка ума му? Та нали Инануа няма никакъв син. А и по въздуха човек също не може да лети.“ — Той предпазливо се отдръпна няколко крачки.

Жрецът погледна към луната, която се беше издигнала високо в небето. Една падаща звезда премина съвсем близо до жълтия й сърп. Но странно! Тя не угасна след мимолетен полет, а продължи да лети, приближи се до земята и почна да се спуска бавно, точно към него. Голяма и светла, звездата застана над реката с леко бръмчене. Бледочервеникав лъч почна да опипва брега на реката.

Жрецът стоеше вцепенен и просто не вярваше на очите си. Ядулин затича по поляната, махайки оживено с ръка, и без да го е грижа за неприятеля пред града, няколко пъти силно извика:

— Зил!

Звездата потрепна леко, свърна от реката й кацна на поляната до брега. Жрецът на Нанар се обърна и обхванат от панически ужас, избяга в тъмнината.

Ядулин донесе измервателната сонда от лодката и се запъти към хвърчащия пръстен. Зил бе вече излязъл и тръгна насреща му.

— Поздравявам те, Ядулин! Имаш нужда от нашата помощ? Да не би другите хора отново да искат да упражнят насилие върху тебе?

Ядулин се стъписа. Дългият поздрав на Зил го смая. Досега небесният син бе винаги толкова мълчалив. Зил каза:

— Нашите невидими слуги научиха вместо нас езика от степните жители. Сега ние можем да говорим с тебе и да разбираме всичко, което ни казваш.

Ядулин бързо преодоля своята изненада и помоли Зил да го отведе в града, който ей там отсреща е обкръжен от венец от пламъци. При това той посочи с ръка в тъмнината — към веригата от светлини. Градът е неговата родина и се казва Ерех. Ядулин носи едно послание, написано върху глинена плочка, което трябва да предаде на владетеля на града. Но чужди, брутални воини охраняват Ерех и не пускат никого да влиза и излиза от него. Войниците имали намерение скоро да нахлуят в града, да вземат пленници и да ги откарат като роби.

Зил не разбра напълно мионовия преводач, който превеждаше думите на Ядулин в неговата слушалка. Думи като „роби, пленници, войници и откарване“ му бяха непознати. Той щеше да си изясни тяхното значение едва след запитване до „Куа“. Но едно беше ясно: Ядулин искаше да отиде в града, а други хора му пречеха.

— Ние с удоволствие ще изпълним това твое желание — каза Зил. — Качвай се!

Той внесе сондата в хвърчащия пръстен, а след това и пътническия вързоп на своя приятел. Ядулин нерешително се изкачи по тясната стълба до люка. Зил го отведе до едно кресло, което приличаше на черупка, и леко го намести в него.

Ядулин нямаше много време да разглежда околния объркан свят, който толкова се различаваше от стаята на огнената птица. Червеникавата светлина угасна, подът стана прозрачен и Ядулин видя как реката ставаше все по-малка. При това той чувствуваше как подът на стаята се люлее. След това не можеше да разпознае нищо вече под себе си. Само луната внезапно почна да тича насам-натам по небето и да поглежда в хвърчащата стая на небесните синове ту от едната, ту от другата страна.

Когато стигнаха над града, Азул, който този път управляваше пръстена, се огледа за подходящо място за кацане. Между нагъсто разположените, приличащи на кутийки къщурки на града, се виждаха много малко свободни площи, които не бяха удобни за кацане и стартиране. В ясната лунна светлина Азул видя по-голям площад в центъра на града. Там и кацна хвърчащият пръстен.

Ядулин скочи от кабината, учуден, че пак трябва да излезе. Сандалите му изтропаха върху твърдата почва. Той се измъкна изпод все още кръжащия пръстен, навеждайки се неволно под въздушната струя. Да, това явно бе Ерех, това бе свещеният квартал на града с неговите пет храма, разположени в широк полукръг. Луната светеше зад зикурата. Мощните контури на стъпаловидната кула се извисяваха в нощното небе. Бледата светлина на луната се изливаше на дълги ленти върху площада, на места ясно осветяваше някоя светло боядисана стена, а другаде скриваше в полумрак ъгли и чупки.

Зил и Азул също бяха слезли. Обширният площад около тях изглеждаше безлюден. Но при всяка постройка, в сянката на някоя стълба, на някоя колона или издатина, ясно се забелязваха инфрачервени петна.

— Кои стоят пред големите къщи? — попита Зил чрез мионовия преводач.

— Това са пазачите на храмовете, които бдят за спокойствието на боговете и за съкровищата на светите места — отговори Ядулин. — Елате с мен. Аз ще ви водя. Нанар и Нингал ще ви посрещнат гостоприемно.

Двамата последваха Ядулин, който се запъти към едно от големите здания. Кои бяха Нанар и Нингал, които щяха така гостоприемно да посрещнат космонавтите?

Ядулин пъргаво се изкачи по широките стъпала към главния портал и забърза към пазача на храма, който охраняваше вратата.

— Двама богове идват. Синовете на Инануа. Бързо ни отвори! — прошепна му той.

Пазачът на храма с ужас бе наблюдавал чудесата на храмовия площад. Несъзнателно той изпълни това, което искаха от него. След това хукна да предупреди главните жреци.

Ядулин се движеше пипнешком в тъмните храмови зали. Той с мъка намираше пътя. Ако не бе идвал често тук и ако от време на време през някой отвор в покрива или в стената не падаше лунен лъч, той мъчно би намерил пътя до главната зала. Небесните синове, които носеха малки, тъмночервени лампи, се движеха толкова сигурно, като че ли за тях всичко бе ярко осветено. Минаха през коридори и помещения. Като стигнаха в главната зала, те се спряха пред статуята на бога на луната, стар, слаб мъж, който държеше в ръката си лунен сърп. Кандила хвърляха оскъдна светлина в просторната зала.

Двама храмови жреци скочиха с вик на ужас при безшумната поява на двете непознати фигури и се притиснаха до стената. Учудено забелязаха човек между тях и се вслушаха в неговия глас.

— Моля, почакайте тука — каза Ядулин на Зил и Азул. — Ние сме в храма на бога на луната Нанар. Това е най-големият храм в Ерех. Аз ще отида при Енмеркар и ще му докладвам за вас. Ще се върна още тази нощ. Не се показвайте на хората. Те ще се изплашат и ще избягат от града право срещу, копията и стрелите на обсадителите. Само жреците трябва да ви видят.

— Но аз виждам, че и жреците се страхуват от нас — каза Зил. — А какво ще кажат хората, като видят нашия хвърчащ пръстен на площада пред тази голяма къща?

— До сутринта ще се намери някакво разрешение — отвърна Ядулин.

След това той се обърна към двамата жреци.

— Енмеркар ще дойде и ще се допита до синовете на Инануа. Отнасяйте се със страхопочитание към тях! — напомни им той.

Когато Ядулин излезе от портала на храма и заслиза по стъпалата, видя, че по целия площад се бяха събрали в широк полукръг групи от жреци, които страхливо се стараеха да останат в сянката на сградите. Те втренчено гледаха към хвърчащия пръстен, чиито къси криле все още бавно се въртяха.

Ядулин си спомни за чудодейния камък, който бе останал в хвърчащата къща на небесните синове. Той имаше сега нужда от него за всичко, което смяташе да направи още тази нощ. Ядулин хукна пряко през площада към хвърчащия пръстен. Когато се приближи на един хвърлей от него, той внезапно забръмча и се издигна леко във въздуха. Ядулин се спря учуден. Дали небесните синове въпреки всичко бяха напуснали храма и се бяха качили преди него в своята хвърчаща къща? Но зад едва осветените прозрачни стени на хвърчащата къща не се движеше нищо. В основата между трите крака се люлееше клапанът, вратата на тази къща. Ядулин се върна малко назад и размишляваше какво да прави. Тогава хвърчащият пръстен отново слезе и кацна на площада, като раздвижи бавно и спокойно въздуха. Зарадван, Ядулин се запъти отново към него и отново кръглата къща се вдигна, като въртеше бързо своите криле. Тя кацна отново на земята едва когато Ядулин отново се отдалечи.

Тогава му хрумна една мисъл. Извади жълтото наметало от пазвата си, наметна се с него и отново се запъти към къщата на небесните синове. Този път тя остана на земята.

Ядулин намери камъка до стола, приличен на черупка. Той бързо се отдалечи с него.

Пред огромния силует на зикурата с кулата на седем стъпала той се спря. Там стоеше добре подредена група. Това можеха да бъдат само върховният жрец и главните жреци. Ядулин се приближи до групата, както предписваше ритуалът. Покланяйки се дълбоко, той прошепна:

— Велики повелителю! Синовете на Инануа дойдоха в нашия град. Те ми се откриха по пътя през планината и Сухата страна и се нарекоха Зил и Азул. Сега са в храма на Нанар и ви очакват. Аз бързам при Енмеркар, за да му разкажа за всичко.

Една ръка се показа изпод наметалото на върховния жрец и му направи знак да остане.

— Какво носиш под мишницата си, тамкаре? — попита тихо господарят на храма, който бе познал Ядулин.

Ядулин отново се поклони.

— Това е свещен камък, велики повелителю! Зил, небесният син, ми нареди да го нося винаги със себе си.

— Заплашва ли онова чудовище с късите кръжащи ръце нашите светини? — попита върховният жрец.

— Това е хвърчащата къща на небесните синове, с която те слизат от звездите — прошепна тамкарът. — Тя не вреди на никого, но никой не трябва да се доближава до нея освен по нареждането на небесните синове.

Върховният жрец бе доволен от този отговор и отпрати тамкара с едва забележим жест. Ядулин се измъкна от сянката в бялата светлина на луната. Бързо напусна храмовия квартал. Той видя все пак как подреденото шествие на главните жреци нерешително се запъти към храма на бога на луната.

По тесните улички между кирпичените къщи цареше тишина. Само бързите стъпки на Ядулин отекваха и будеха ония от спящите, за които в тези неспокойни дни на обсада всеки шум от стъпки означаваше предвестник на нещастие.

Войници му препречиха пътя, когато наближи двореца на владетеля. Отведоха го при дежурния офицер.

— Нингал праща на Нанар стрела с пера — каза Ядулин тихо паролата.

Мълком офицерът отведе висшия пратеник до стената на двореца и го предаде на стражата.

Появи се един роб, който го поведе през коридори, стаи и зали, дворове и стълби.

Най-после Ядулин застана срещу владетеля на Ерех. При него бяха съветниците и нубанда. Енмеркар ги бе свикал посред нощ на съвещание. Ерех беше явно застрашен. Владетелят нямаше сега време да мисли за поръчението по украсяване храма на Инануа. Други грижи го потискаха. Той сложи плочката с посланието на Арат настрана, без да й обърне внимание. Но фактът, че тамкарът бе стигнал в града въпреки обсадата, го накара да се замисли.

— Ти се завърна от своята мисия точно навреме, по пълнолуние, въпреки далечния път и въпреки войниците и бивачните огньове пред стените на нашия град. Разкажи ни какво си видял и как неприятелят те пусна да минеш — каза Енмеркар на своя пратеник.

— Велики владетелю на Двуречието! — започна Ядулин. — Гал-Уку-Патези от Ур още утре ще се оттегли с войските си, ако ти, върховни повелителю, отидеш още тази нощ в храма на Нанар. Там те очакват синовете на Инануа, които ти оказват своето благоволение, защото строиш храм на богинята. Нейните синове Зил и Азул ме избраха за свой свещен жрец и като знак на моя сан и доказателство за правдивостта на моята мисия до теб ми подариха този свещен камък и тази свещена мантия. Когато тази вечер се приближих с лодката до града и един жрец на Нанар ме предупреди за войниците от Ур, небесните синове се появиха със своята хвърчаща къща и незабелязано ме доведоха по въздуха в града. Сега те чакат в храма на бога на луната.

Един сановник влезе и пошепна нещо на владетеля.

— Ти каза истината, Ядулин, велики пратенико — каза владетелят. — Нека се допитаме до боговете и да ги помолим за съвет.

 

 

Зил и Азул разглеждаха голямата храмова зала, която бе разделена от три реда масивни колони. Колко по-различно беше на Хелоид, където не можеше да се види и най-тънката колона, а въпреки това се извисяваха значително по-големи сводести зали. По стените наред с изображенията на животни и на луната те забелязаха многобройни изображения на хора, издълбани в камъка.

— Какъв ли ще е този извънредно голям мъж? — попита Зил своя другар. — Изображението му се среща почти във всяка картина.

— Големината му е само символична и олицетворява властта, която притежава и с която господствува над човеците — обясни Азул. Той още на борда на „Куа“ при дешифрирането на глинените плочки се бе интересувал, съгласно даденото му поръчение, от всичко, което обясняваше култа към боговете на жителите на планетата. Зил и Азул се разхождаха из залата на храма. — На тази картина те му поднасят резултатите на своя труд, данъци или жертвоприношения за боговете, плодовете на нивите или градините и животни.

На друга картина голям мъж предвождаше, други по-малки. Той носеше на главата си огромна кошница. Азул се мъчеше да разчете писмените знаци по нея.

— Тук се разказва за един владетел, по чието нареждане се строи напоителен канал — каза той след малко. — Начело на всички останали той носи първите тухли, с които трябва да се укрепи леглото на канала.

Азул не можеше да обясни всички картини, върху които попадаше ярката светлина на тяхната ръчна лампа. Някои от тях бяха прекалено загадъчни. Често на каменните картини се виждаха хора с вързани ръце или с примка около врата, влачени като магарета и други животни в шествието.

Единият от двамата жреци, който беше излязъл, се върна сега с пръчици, от които трептяха открити жълти пламъци. Той ги постави между редиците колони.

— Ако Синио беше тук, щеше да каже: „Странно, те предпочитат жълтата светлина.“ Между другото прави ми впечатление, че човешките същества никога не ни гледат направо, а следят с очите си само нашите очертания. Също така, когато виждат познати предмети, те ги обхождат с поглед. Следователно техните зрителни органи не са толкова развити, както нашите.

Азул прекъсна Зил и му посочи една картина на стената, на която бе изобразена само една фигура. Беше жена, от чието тяло израстваха клони с листа.

Азул каза усмихнат:

— Това трябва да е нашата майка. Това е богинята Инануа. Клоните и листата по нея означават, че тя е властна над природата, живота и ражданията.

— Тогава ние имаме много важна майка, нали? Но не ми харесва, че Ядулин ни представя за синове на богинята Инануа. С това той ни превръща в богове — каза недоволно Зил.

От другия край на храмовата зала долетяха шумове, които накараха Зил и Азул да се ослушат. Чуваше се тих шум от стъпки и шепот. Въздушна струя премина през тъмната зала и раздвижи пламъците на факлите. От един от коридорите към залата просветна силна жълта светлина и подчерта сенките, които хвърляха колоните.

Двамата жреци на храма се раздвижиха. Те си възвърнаха сигурността и страхът по лицата им видимо изчезна.

— Върховният жрец! — извика единият храмов служител на другия.

Азул се плъзна бързо до огромната статуя на бога на луната Нанар, защото оттам се виждаше по-добре. Зил остана между редиците колони и зачака, изпълнен с напрежение. Внезапно двамата храмови пазачи изскочиха от своите ниши, хванаха Зил и го подкараха към другата свободна още страна на статуята. Зил бе премного изненадан, за да се съпротивлява. Той се остави да бъде преместен като фигура, която по невнимание е била турена другаде и сега бързо се поставяше на мястото й. Откъде двамата жреци бяха взели така внезапно кураж, за да се докоснат до него и да му наложат своята воля?

— Ако ме докоснат още веднъж, ще неутрализирам антигравитационната плоча на моя скафандър под краката си — каза Зил на Азул по предавателя. — Тогава няма да се нося по пода, а ще застана неподвижно.

От коридора се подадоха първите фигури, които носеха факли. Те минаха вляво и вдясно и се наредиха близо до стените, държейки факлите далеч пред себе си. На няколко крачки зад тях се появи с отмерени движения един-единствен жрец, от чиито рамена се спускаше тъмна, много широка дреха, която закриваше и краката и оставяше открита само главата му. По нея имаше малко украшения. Следваха го няколко подобно облечени фигури.

Групата на главните жреци начело с върховния жрец стигна до средата на колонната зала и се спря, разглеждайки изпитателно небесните синове. Те очакваха някакво движение, някакъв знак от чуждите, невиждани досега богове.

След главните жреци в залата влезе дълга процесия от хора. Те бяха облечени като върховния жрец, но не носеха никакви украшения. Струпаха се в края на залата и почнаха да надничат един през друг.

Върховният жрец размишляваше: „От известно време висшата наука на тяхната вяра, «тайната на видението» твърдеше, че Инануа ще се ожени за Ану, първия от всички богове. Може би това време бе дошло и богинята им изпращаше като доказателство своите синове, за да оповестят това събитие. Или може би тези двама млади богове трябваше да поемат функциите на своята майка, за да може тя изцяло да се посвети на Ану и да стои до него, когато управлява света на боговете. Съвсем сигурно обаче му се струваше, че боговете са дошли, за да окажат на града, който строеше храм на Инануа, помощ срещу обсадителите.“

Единият от двамата пазачи на храма мислеше: „Върховният жрец отмени поради обсадата церемониите, които иначе се устройваха в лунни нощи като днешната. Ако беше предполагал, че ще дойдат двамата богове, щеше да бъде устроено поне едно жертвено тържество. Струва ми се, че тази нощ ще чуем храмова музика и ще празнуваме.“

Азул чувствуваше, че трябва да направи нещо и че не бива да стои така неподвижен. „Човешките същества очакват някакъв жест“ — помисли той, грабна една факла и слезе от своето високо място. Тази слаба жълта светлина не му беше необходима, за да си свети, защото въпреки нощния мрак голямата храмова зала бе достатъчно светла за неговите очи, но факлата му въздействуваше някак си особено тържествено и му се струваше, че тя прехвърля мост между него и жреците. Азул се запъти към групата на главните жреци в средата на колонната зала. Когато се приближи до тях, те коленичиха, а след тях и всички други в залата страхопочитателно се смъкнаха на пода.

— Вземи факлата — каза той меко — и ми покажи вашата къща!

Върховният жрец пое радостно свещената факла.

В този момент внезапно се появи Ядулин. Странното жълто наметало и чудният камък в ръката му направиха впечатление на всички. Върховният жрец даде знак. Пазачите на храма заведоха Ядулин, който бе изпреварил владетеля, до статуята на бога на луната Нанар и го наредиха до Зил и Азул.

Върховният жрец отново даде знак. Образува се шествие, което тържествено мина покрай статуята на Нанар, покрай Зил, Азул и Ядулин. Някъде в далечината се чуваха тъпи отсечени звуци, размесени с други шумове; това бе ритуална храмова музика.

Изпълнен с радост и с растящо безмълвно ликуване, Ядулин установи, че магията на тайнствения камък почваше да действува и че неочаквано бързо му се оказваше висока чест. С напрежение следеше той развоя на събитията, който отново му потвърждаваше, че щастието му се е усмихнало напълно.

Процесията мина. Две фигури, облечени в къси дрехи, донесоха съд с масло и го поставиха на земята пред Азул. След това потопиха в него факла и от съда веднага лумнаха жълти пламъци с червени върхове. Дългата процесия на жреците се бе подредила този път само на няколко крачки. В ритъма на храмовата музика те почнаха едва забележимо да движат телата си. Азул бе много изненадан, че тези движения твърде много напомняха на техния леко люлеещ се вървеж, когато бяха облечени в скафандрите. Ритуалът продължи, докато течността в съда изгоря. След това шествието тръгна отново. Начело вървяха Азул, Зил, Ядулин, върховният жрец и главните жреци. Към хората, които носеха факли и вървяха напред, се присъединиха още слуги с пръчки, от които се издигаха белезникави изпарения.

Шествието напусна голямата зала и тръгна по коридорите. От двете страни, на малки разстояния един от друг, бяха коленичили жреци, които тихо шепнеха нещо.

— Енмеркар чака вън на храмовия площад. Той иска да се запознае и да говори с вас — прошепна Ядулин на Зил и Азул. — След шествието той ще дойде в храма.

Азул посочи коленичилите и шепнещи жреци от двете страни на коридора.

— Какво правят те?

— Молят се. — Когато забеляза, че това нищо не казваше на Азул, обясни: — Те възхваляват вас, небесните синове, и благодарят на боговете, че сте дошли.

Върховният жрец се спираше по малко при всеки един от молещите се, така че Зил и Азул също трябваше да спират за кратко. Коридорът водеше в едно по-малко помещение. Тук също имаше статуя на стария човек с лунния сърп, но по-малко картини украсяваха стените. В средата се намираше куб от тухли, набразден с дълбоки улеи. Неволно Зил се спря пред този куб. За какво можеше да служи той? Шепотът на молещите се, които се срещаха навсякъде, замря, а и отсечената храмова музика заглъхна.

— Искаш ли жертви, сине на небето Зил? — попита Ядулин тихо.

Жреците изтълкуваха спирането на бога пред жертвеника още по-недвусмислено от него. Това им се стори като знак на особена святост и благоволение от страна на новия бог.

Зил бързо отмина. Значи това беше жертвеник, върху който, както разказваха глинените плочки, хората убиваха животни, за да подкрепят по този начин някоя своя молба, например за дъжд или за изобилна реколта. Зил почувствува отвращение.

— Не, никакви жертви — отговори той припряно.

Когато челната група от жреци с Азул, Зил и Ядулин излезе отново на коридора, там стоеше едно белезникаво магаре, което бе поведено пред Азул. Ядулин направи гримаса, но след това обясни, за да не стане някакво недоразумение:

— Това е свещено магаре. То принадлежи на върховния жрец.

Азул не разбра защо магарето беше свещено и защо това животно трябваше да се разхожда посред нощ из къщата, но все пак му стана ясно, че с това му се оказваше особена почит.

Процесията продължи през други помещения. Отново се раздаде храмовата музика. Откри се ново помещение. То беше застлано с рогозки. Върху тях бяха коленичили много жреци и храмови служители. „Това ще е специална стая за тези, които се молят“ — помисли си Азул. В друго помещение видя натрупани много глинени плочки.

— Това е храмовото училище — му прошепна Ядулин. — Тук се преподават обикновените мъдрости: писане, смятане, наблюдаване на звездите и гадаене по звездите. В това храмово училище съм учил някога и аз.

След това пред тях се откри отново голямата колонна зала.

Скоро от един коридор отново просветна жълта светлина от факли. Появиха се пет фигури, които влязоха в голямата колонна зала. Начело крачеше висок, едър човек с широко лице, с гъсти, падащи до раменете му коси и ъглеста брада. Под тясното грубо кожено наметало се виждаха здрави мускулести крака. Това беше Енмеркар. След него идваха нубанда и други съветници и сановници. При появяването на владетеля редовете на жреците се раздвижиха.

Енмеркар се спря на известно разстояние от двамата чужди богове. Той се поклони леко. Но другите четирима сановници коленичиха.

Зил почувствува, че предстои велик момент и си зададе въпрос какво представляват всъщност жреците? Тази дума често се срещаше в идеограмите, но досега той не бе успял да я разбере. Струваше му се, че това са хора, които са си поставили задача да пазят и да се грижат за големи строежи. Тяхна задача, изглежда, е и да създават духовни ценности и да изобразяват важни събития, а също и фигурата на човека от камък. Само по този начин Зил си обясняваше голямата статуя, около която стояха и която хората наричаха бог. Това явно бе човешка фигура, изобразена като стар, мъдър, достоен, малко слаб човек, който държи в ръката си лунен сърп и който е бил може би някакъв виден, но починал вече астроном. От глинените плочки Зил знаеше, че жреците се занимават и с тази наука. Сигурно те се събираха сега тук, за да посрещнат тържествено тях, гостите от Вселената, въпреки късния час. „Аз трябва да им говоря — помисли си той. — Те очакват да ме чуят“. Той бързо се посъветва с Азул.

— Човешки същества! — започна той. — Ние, Азул и Зил, сме жители на далечна звезда. При нашите странствувания от звезда към звезда достигнахме и до вашия свят и слязохме при вас. Ние искаме да опознаем вас, вашия начин на живот и вашите обичаи, за да можем да разкажем на спътниците си за вас. Аз се възхищавам от големите ви къщи и особено от тази тук, в която вие се грижите за науката и създавате величествени статуи. Ядулин, който ни доведе тук, ни запозна сега и с Енмеркар, вашия върховен повелител. Радваме се, че дойдохте толкова много хора, за да ни поздравите. Не се страхувайте от нас, въпреки че нашият образ ви плаши. Всъщност ние изглеждаме като вас. Това, което виждате, е само нашата външна обвивка, която ние не трябва да напускаме, защото иначе ще загинем. Молим ви да ни позволите да останем сред вас.

Горкият Зил! Той не подозираше, че неговите думи бяха възприети от жреците по съвсем друг начин. Той, който честно се стараеше да отстрани божествения ореол, който все повече и повече се създаваше около тях, и искаше да обясни с прости думи техния произход на хората, по начало бе загубил битката срещу дълбоко вкоренената вяра в богове.

Жреците разбраха речта на Зил по следния начин:

„Хора! Ние, синовете на небето, Азул и Зил, които живеем при звездите и при боговете и всяка нощ пътуваме от звезда към звезда, слязохме при вас, за да проверим как живеете и какво вършите и да докладваме за това на нашите спътници — боговете. Вие трябва да градите нови големи къщи, нови храмове, големи колкото този тук. Трябва също да се грижите за науката на видението и да създавате нови големи изображения на боговете. Ядулин ще стане така прочут, както вашият владетел Енмеркар. Радваме се, че всички вие така ни уважавате. Но ние ще вземем друг, много по-страшен образ, и ще ви изплашим, ако не се страхувате от нас. Нашите души; които са подобни на вашите, живеят в тези обвивки, които обаче те не трябва да напускат, защото ако ги видите, вие ще трябва да умрете. Ние сме при вас й ще останем още.“

В задните редици на жреците настъпи раздвижване. Техният шепот изпълни залата. Боговете бяха оповестили, че Ядулин скоро ще бъде прочут. Нима властта на Енмеркар беше към края си?

Шумът стихна, защото върховният жрец даде знак. Сега той щеше да говори.

— Синове на небето и на звездите! С дълбоко смирение и голямо страхопочитание ние винаги ще си спомняме за тази нощ, в която вие ни се открихте. Ние чухме вашата мъдра вест и сме благодарни на вас, бог Азул и бог Зил, че така ясно ни говорехте с вашия мощен глас. В какъвто и страшен образ да ни се явите, ние винаги ще бъдем ваши и на другите богове покорни слуги и ще изпълняваме всяко ваше желание. Дано тази голяма къща да ви хареса и дано да останете дълго при нас.

Зил изключи мионовия преводач и се свърза с Азул чрез радиовръзката в скафандрите.

— Чу ли? Поканиха ни да останем дълго при тях. Следователно нашите скафандри не са вече така страшни за тях, както предполагахме. Сега ще можем спокойно да проучим живота на жителите на третата планета. Колко добре е, че нашите мионови преводачи говорят техния език и ние можем да ги разбираме!

Зил се радваше на успеха. Не му харесваше само, че човешките същества виждаха в тяхно лице богове и не разбираха какво значи странници по звездите.

Зил размишляваше как по-ясно да им обясни, че те са космонавти. Но Ядулин ги изпревари.

— Това, о божествени сине на небето Зил и божествени сине на небето Азул, е Енмеркар, нашият велик владетел и повелителят на град Ерех и на всички градове в Двуречието. Той дойде да поздрави и възвеличи синовете на богиня Инануа.

— Уважаеми Енмеркар — каза Зил. — Ние наистина сме синове на небето, но Ядулин греши, като ни нарича синове на богиня Инануа. Ние сме странници по звездите.

— Чест прави на небесните синове, че са толкова скромни — прекъсна го веднага Ядулин.

На Енмеркар му се струваше така невероятно и фантастично, че точно в тези дни, когато властта и господарството му бяха застрашени, се появиха живи богове. При това Ядулин се проявяваше като верен тамкар, приемаше скромно високата чест, която му оказваха в храма, и насочваше вниманието на небесните синове върху него, владетеля. Всичко това можеше да бъде само добро предзнаменование за него. Той никога не бе предполагал, че строежът на нов храм на Инануа ще му донесе такова благоволение от страна на богинята. Върховният жрец бе излязъл извънредно предвидлив, когато на времето бе изследвал положението на звездите, бе извикал на помощ науката за видението, бе се допитал до боговете и след това му препоръча да построи нов храм. Но защо боговете бяха приели тези своеобразни конусовидни фигури без лице и без ръце и крака? Ала те бяха тук и действително съществуваха. Никой не можеше да се съмнява в това и да го оспорва. Трябваше да използува случая и да се допита до тях, преди да са станали отново невидими.

— Добри и мъдри небесни синове, които живеете при звездите. Вашето посещение е голяма чест за жителите на нашия град. Никой друг град надлъж и нашир не може да се похвали, че е приемал някога жив бог между стените на своите храмове. Вие идвате в един момент, когато глад заплашва мъжете, жените и децата. Чужди воини на съседен град, които завиждат на нашето с труд спечелено богатство и гледат с лошо око на силата на нашите воини, обсаждат нашите къщи, храмове и палати. Те искат да разрушат градските стени, да нахлуят в града, да убиват, да палят и да грабят. Инануа, богинята на живота, ви праща тъкмо навреме. Вдъхнете на нашите воини, които са готови да се бият и да убиват неприятелите, смелост и вяра в победата и им дайте сили и сръчност да въртят правилно оръжието.

Едва сега Енмеркар коленичи, за да помоли Зил и Азул за помощ.

Зил беше възмутен. Треперещ от гняв, той изключи мионовия преводач и влезе във връзка с „Куа“. Той бързо докладва на Гоати и на другите космонавти къде се намираше в момента и пред каква задача беше изправен.

— Този Енмеркар е наистина опасно човешко същество — извика той. — Той очаква от нас да му помогнем да убива. Може би ще поиска дори да унищожим другия град с нашите лъчеви пистолети.

— Дали ние искаме, или не, Енмеркар и неговият противник ще заставят своите воини да се бият един срещу други. Победител ще бъде онзи, който има по-голяма и по-добре въоръжена военна сила — чу Зил гласа на Гоати.

— Ще се постарая да попреча на това!

— По какъв начин?

— Ще се възползувам от божественото си влияние — реши се Зил.

— Ти ли? — учудено се обади до него Азул.

— Не виждам друга възможност.

— Нали тъкмо ти направи всичко, за да не те смятат за божество.

— Човешките същества ме принуждават да постъпя така — каза Зил.

— Този път може би ще предотвратиш убиването — каза отново Гоати от „Куа“. — Но щом напуснем тази планета, те ще продължат да убиват, както са правили хелоидите в древни времена!

— Би трябвало да останем тук и да не продължаваме пътя си — каза Зил.

— Невъзможно! Кому ще помогне това? А ние трябва да продължим нашия път — апелира за благоразумие Гоати.

— Бихме могли да им помогнем да получат по-бързо повече познания и да достигнат до по-висше мислене.

— Не можем да им помогнем. Те сами трябва да се пазят да не убиват — каза сега и Тивиа от морето на мъртвата вода.

— Те няма да имат сили за това и ще загинат! По стълбата на тяхното развитие им предстои най-трудното препятствие — когато ще се научат да командуват силата на атома! Ако дотогава не успеят да изгонят злия дух и да премахнат властта на жреците и на владетелите, тази планета ще загине.

— В момента, в който ние ще пристигнем в световете на външния ръкав на Галактиката, те ще са достигнали това стъпало, ще са преодолели злия дух — каза Гоати уверено.

— Но сега! — извика Зил.

— Добре, опитай се — съгласи се Гоати. — Този път можем да им помогнем. Никой на Хелоид няма да ни осъди, ако в този случай се явим като богове. Само че ние сме безсилни да улесним техния път в бъдещето, дори да останем тук до нашата смърт.

Енмеркар очакваше с нетърпение думите на небесните синове. С този отговор за него щяха да се решат много неща.

„Сега ще стане ясно дали Енмеркар ще запази благоволението на боговете за още известно време или Ядулин ще заеме мястото му“ — помисли си върховният жрец.

„Защо се колебаят толкова дълго“ — се питаше Ядулин. Той ставаше неспокоен. Струваше му се, че чува техния странен пеещ език. Но те само стояха един до друг и едва се помръдваха.

— Уважаеми Енмеркар! — започна Зил, след като отново бе включил мионовия преводач. — Ние още веднъж разговаряхме с боговете. И така, чуй тяхното решение, което ти съобщават чрез нас. Всички воини на града Ерех трябва да струпат накуп своето оръжие. Ти, техният владетел, трябва да дадеш на тия мъже оръдия за работа, за да могат в работилниците и на полето чрез труд да стигнат до благосъстояние. Ние, небесните синове, ще поискаме същото и от войниците, които стоят при лагерните огньове пред вратите на града. Щом изгрее слънцето, ще ни заведеш пред града при главнокомандуващия чуждите войници. Ако някоя от войските действува против волята на боговете или ако някои войници не съблюдават тяхното решение и нарежданията на небесните синове, по обед в небето ще се появи огнена птица и страшно ще накаже човешките същества.

„Аз съм спасен. Запазвам властта. Гал-Уку-Патези е победен“ — мислеше доволен Енмеркар.

„Това е краят на Енмеркар — си каза върховният жрец. — Боговете му вземат войниците и той става безсилен. Ядулин ще заеме неговото място. Той носи вече своето наметало на владетел.“

Ядулин бе недоволен. Съветът на небесните синове не можеше да послужи на неговите планове. „Те трябваше да изгорят войниците от Ур със своя невидим огън. Сега обаче Гал-Уку-Патези запазваше всичките си войници. Когато небесните синове си заминат, той отново ще търси повод за разпри с Ерех“ — мислеше си той.

„Ядулин излезе прав — си каза нубанда. — Преди малко в двореца той предсказа, че Гал-Уку-Патези от Ур ще се оттегли утре със своята войска, ако Енмеркар отиде още тази нощ в храма на Нанар.“

На Енмеркар хрумна една мисъл, още неясна, но обещаваща успех.

— Мъдри и добри, всезнаещи небесни синове, които живеете при звездите! — чу се той да говори. — Неоспоримият съвет на боговете е закон за мен. Моите войници ще слязат от стените на града и ще струпат своето оръжие на куп в двора на двореца ми, веднага щом аз се завърна пред вратите на града от моя път. Огнената птица на боговете няма нужда да се появява. Но позволете ми да ви отправя една молба: разрешете ми да предам сам висшата и мъдра повеля на боговете на пълководеца на войниците от Ур, ако вие, синове на небето, имате доверие в мен и ме съпроводите дотам.