Карлос Раш
Синята планета (7)

Степните жители

Кафява и жълта се простираше наоколо сухата земя. Дни наред вече Ядулин се движеше по пътя на керваните през степта. Зад него на запад потънаха върховете на крайбрежната планинска верига. Само тясна тъмносиня ивица, плуваща в трепкавата мъгла на далечината, издаваше линията на върховете.

Пред него бързаше магарето. Дългите сухи треви хрущяха под копитата му. Отстрани бълбукаха козите мехове. На гърба му се поклащаше островърхият сив камък на небесния син.

Керванският път, по който вървяха, водеше обратно към Двуречието. Далеч на изток той излизаше на широката река Пурату. Там чакаше лодката с високия нос, която щеше да откара него, пратеника на могъщия Енмеркар, по бавно течащите води надолу към Ерех. Енмеркар го очакваше по пълнолуние, когато ярката звезда на Инануа, обещавайки щастие на хората, щеше да се издигне до блестящия Млечен път, по който тече мед и мляко и от който Тамуз, богът на утрото, в ясни нощи невидимо пръска живителната роса върху поверения му от Ану, бога на боговете, растителен свят.

Следвайки повелята на предпазливостта, Ядулин вдигна очи и се огледа внимателно наоколо. Ръката му посегна към глинената плочка с отговора на Арат, която той носеше в пазвата си. Но по просторната вълниста равнина не се виждаше нищо, което да събуди подозрението му.

Копитата на магарето изтрополяваха от време на време върху коравите, попукани места в почвата, а след това отново отекваха меко и глухо, като вдигаха малки облачета прах и хвърляха високо дъжд от песъчинки.

Пътят не бе отъпкан. Само разпръснатите следи от копита на товарни животни, опасаната трева на местата за почивка и отделни двойни бразди от коли издаваха, че, тук всеки ден пътуват групи, които карат стоките на Двуречието в далечни градове и се връщат оттам в родината си с други богатства. Следите постепенно се събираха, пресичаха или изчезваха, отново се разделяха и след няколко хвърлея пак се губеха в грапавините на терена.

Нерешително и със страх бе изкачил Ядулин, сега без свитата от войници на Арат, прохода за планинската долина Хаджа ел Хибла. Щеше ли да му се сърди небесният син, загдето се беше похвалил пред Арат с познанството си с него?

Ядулин много се изненада, когато намери долината празна. Само изгорените петна по повърхността на земята показваха, че летящата къща на Зил бе слязла тук с огън от небето.

Три огромни камъка, еднакво високи и дълги, ръбести и гладки, лежаха в долината. Те обезпокоиха Ядулин. По-рано ги нямаше тук. Откъде бяха дошли тъй внезапно? Дали боговете не се криеха в този образ от хората? Страхливо Ядулин описа широка дъга около сивите колоси. Той изпита облекчение, когато достигна планините отвъд долината, когато прекоси втората планинска верига и навлезе в Сухата страна.

На драго сърце би се качвал Ядулин от време на време на своето магаре, за да измине по-бързо дългия път през степта до реката. Но не се осмеляваше да отвърже подаръка на небесния син и да го остави на пътя. За такова кощунство младият бог сигурно щеше да го превърне в такъв огромен, ръбест камък като тези, които бе видял в планинската долина. Освен това той непрекъснато мислеше за сънищата, за живите картини, които му бяха разкрили мощта на островърхия сив камък, който можеше да повика Зил. Много пъти вече Ядулин бе изпитвал желанието да го покрие с жълтото наметало, за да разбере, дали небесният син действително ще дойде. Почти му се искаше да се появи опасност, за да има основание да повика божеството.

Утринната роса отдавна се бе изпарила от листенцата на тревите. Само там, където в някоя падина или в сянката на някой самотен храст имаше малко растителност, се чувствуваше свежест. Слънцето се бе издигнало високо в небето и печеше силно. Беше време да потърси място за почивка, да прекара там остатъка от деня и да продължи пътя си едва привечер или през нощта, когато отново се разхладяваше. Ядулин се огледа. Между ниските, разпръснати надалеч групи от храсти, той избра един по-малък храст настрана от керванския път, за да си почине в неговата сянка.

Като стигна до него, той освободи магарето от товара и го пусна да пасе. Острият триъгълен камък лежеше пред него на слънчевата светлина. Обърнатата към пламтящия небесен диск страна на камъка святкаше и блестеше. Сякаш някакъв тайнствен огън гореше сдържано в обелиска. Ядулин гледаше замислен този ням спътник на дългото си странствуване. „Глава на великана“ го бяха нарекли хората от крайбрежния град и изпитваха страх от този камък. Те може би имаха право, защото много пъти през деня нещо започваше да тиктака, да пука и да бръмчи в него, сякаш наистина е жив. Ядулин вече бе свикнал с това. Но нещо все още го смайваше: всеки ден, когато слънцето се издигаше най-високо и когато го скриваха облаци, от камъка се издаваха малки пипалца, които се въртяха и обръщаха, изпъваха се и се свиваха и издаваха нежен, висок тон, приличен на бръмченето на комари. След това, но невинаги, върху една тясна ивица на едната стена на пирамидата заиграваха пъстри светлини, всеки път различно.

Ядулин се наведе напред и челото му докосна хладния, гладък метал на измервателната сонда. Сън и действителност се смесиха. От време на време той все още се сепваше. Но след това в главата му изплуваха объркани картини. Той бе здраво заспал, но мислеше, че е буден, и напрегнато очакваше играта на пипалцата и пъстрото хоро на светлините. Вече лумнаха първите искри и пипалцата се подадоха. Чакайте, още не е пладне, искаше той уплашен да извика. Но тогава внезапно настъпи нощ и огнената птица се появи на матово сияещия Млечен път на небето. Пипалата се подадоха от камъка като молещи ръце, но небесният син се засмя и отлетя. В планинската долина Хаджа Ел Хибла единият от трите сиви гигантски камъни се изправи, сложи си острата триъгълна глава, която небесният син му бе отрязал през време на борбата, и промърмори с глухо ядосан глас:

— Ядулин, стани и ни следвай!

Той скочи уплашен. В полукръг около него седяха хора. Оръжията им бяха поставени на колената, напреки на кръстосаните крака. Широки бели кърпи покриваха тъмнокафявите, жилести крайници и загръщаха набръчканите лица, ясните зорки очи. Степните жители! Ядулин разбра, че това вече не беше сън.

Хората, изглежда, не се страхуваха, че той ще побегне. Равнодушно продължаваха да седят на земята и гледаха пред себе си. Само вождът им стоеше няколко крачки настрана и се опираше спокойно върху своето копие, чийто твърд кремъчен връх се издигаше над главата му. Погледът му изпитателно бе спрял върху триъгълния камък и в същото време зорко следеше всяко движение на своя пленник.

— Ядулин, следвай ни — каза той изведнъж и след това прибави с иронична усмивка: — … ако искаш да бъдеш гост на нахатчейците.

Ядулин го разбра. Бе обявен за пленник. Ако се държеше разумно, нямаше да му се случи нищо. Да бяга сега беше безсмислено. Той отново седна и също кръстоса крака. Минаха няколко мига. Ядулин постави мислите си в ред. Най-после вдигна спокойно козия си мях и го подаде с подканящ жест на най-близко седящия воин. Сега щеше да проличи какво можеше да се очаква от тях.

Хората отпиха по една малка глътка. Това означаваше, че опасността не беше толкова голяма, колкото си бе помислил.

Докато мехът обикаляше, Ядулин размисли: Енмеркар има много врагове. В Двуречието градовете често воюват помежду си. Гал-Уку-Патези, пълководецът от град Ур, беше най-големият враг на Енмеркар. Но тези тук, степните жители, бяха врагове на всички обитатели на Двуречието. Те, скитниците, нахлуваха в неговата родина от всички страни и завиждаха на богатството на водещите заседнал живот. Те непрекъснато караха добитъка си на зелените, тучни ливади край Пурату, които се врязваха далеко навътре в Сухата страна, и по този начин предизвикваха кървави сблъсквания. Понякога дори нахлуваха през реката в селата, стигаха до стените и рововете на градовете и ограбваха хамбарите. След това ставаха отново миролюбиви и разменяха своя добитък срещу жито и домашни предмети. Какво ли можеха да искат тези тук от него?

Козият мях бе направил един кръг и се върна отново при Ядулин.

— Водете ме при вашите стада и при вашите шатри — каза той най-после. — До утре вечер на драго сърце ще бъда ваш гост — добави той, също иронично.

Хората станаха и грабнаха нещата му. Те трябваше да носят завивките, храната за път и козите му мехове с вода, тъй като магарето бе изпратено напред. Само до острия триъгълен камък не се докоснаха, защото се страхуваха да не се изложат на опасност. Ядулин бързо го обви с жълтото наметало и го вдигна на рамото си. Потеглиха в дълга редица. Следите от копита и от колела на коли все по-рядко пресичаха техния път и сухата трева ставаше все по-оскъдна. Керванският път остана зад тях.

Но откъде знаеше името му вождът на степните жители? Ядулин разсъждаваше напрегнато. Знаеше ли той и за неговата мисия? Сигурно степните жители се надяваха на плячка. За предстоящата размяна с Арат те не трябваше да узнаят. Ядулин крадешком опипа скритата в пазвата му глинена плочка. Речеха ли да му я вземат, той щеше да я строши. Парченцата те положително нямаше да могат да разчетат, ако изобщо можеха да четат знаците на храмовите служители.

Но къде беше небесният син? Ядулин напрегнато се вслушваше дали няма да се долови далечен грохот. В живите картини огнената птица винаги се бе появявала веднага. Но около него се чуваха само леките котешки стъпки на окръжаващите го степни жители, които, макар че всички носеха сандали, му напомняха щапането на боси крака.

Щапането на боси крака… Робска стъпка, това бе то. Ядулин се сети откъде тези хора знаеха името му. Случи се още в началото на лятото. Водите на Пурату се бяха прибрали в бреговете си, тъмната плодородна тиня покриваше полетата и предстоеше засяването на житото. Тогава дугурът, началникът на складовете, се втурна в стаята на нубанда, най-висшия сановник. Той докладва, че степните жители се появили през нощта в селото Ел Убаид и ограбили хамбарите на Енмеркар, на храма и на лугулите, най-знатните хора. От селските бедняци не взели нищо. Половината от робите били избягали с разбойниците, след като убили своя надзирател, патези, резидента на Енмеркар в Ел Убаид. Само един ден преди това Ядулин бе ходил в Ел Убаид, за да предаде на патези нареждането на Енмеркар да не се започва сеитбата преди червената звезда да е напуснала знака на скорпиона. Надзирателят бе обиколил с него нивите, където робите разкопаваха с дървени мотики засъхналата и корясала глина, образувана след последното излизане на реката от бреговете й, и подготвяха сеитбата. Тогава патези го бе назовал с името му, което той бе слушал с удоволствие, тъй като когато го чуха, робите почнаха да хвърлят страхопочитателни и плахи погледи към него, тамкара на владетеля, който беше за тях важен човек.

Тези, нахатчейците, бяха навярно от онова племе, което бе нахлуло в Ел Убаид и бе приело при себе си избягалите роби. Навярно бяха открили днес по керванския път прясна следа, бяха я проследили, бяха намерили спящия и познали в него тамкара от Ерех. Само така Ядулин можеше да си обясни, че степните жители знаеха името му.

Ядулин местеше тежкия си товар от едното рамо на другото. С мъка държеше главата си изправена. Приведеният врат не му позволяваше да поглежда към небето. Огнената птица все още не се виждаше. Да не би опасността, в която се намираше, да се струваше на всезнаещия син на небето недостатъчно голяма, за да му се притече на помощ?

Ядулин дишаше тежко. Беше много горещо. Наближаваше пладне. Колкото повече се отдалечаваха от керванския път, толкова по-трудно ставаше за него да избяга. Може би Енмеркар напразно ще чака своя тамкар, мислеше си Ядулин.

В степта се издигаше голям хълм. Редицата се насочи към него. Дотам имаше още много път. Тамкарът свали завития си товар на земята и седна до него. Стражите му също спряха и зачакаха търпеливо. Никой не го подтикваше да бърза.

След като си почина малко, Ядулин взе козия мях, който бе пълен с дъхавото, сладко небесно питие. Внимателно изсипа малко от течността в шепата си и я изсърба. След това предложи на войниците също да сръбнат. Първият, изненадан от този странен начин на пиене, само колебливо протегна ръка, но учудено повдигна вежди, когато усети приятния аромат. Заинтригувани, и другите пристъпиха към него. Войникът опита жълтеникавите, бистри капки и след това издаде звуци, изразяващи удоволствие. Сега вече не беше трудно да накара и другите да пият по този начин.

Те не забелязаха как техният пленник внимателно изследваше всяко лице поотделно. Странното питие отклоняваше вниманието им. В действителност трима от бойците не приличаха на степните жители, макар също да бяха мършави. Скулите им бяха по-изпъкнали и правеха лицата им да изглеждат по-широки. Светлите кърпи, които те носеха завити около тялото и главата си, подобно на степните жители, бяха скрили особените им черти. Но сега, когато ги наблюдаваше внимателно, Ядулин позна, че те са заги от планините на еламското царство в източната част на Двуречието, много военнопленници от което работеха като роби в Ерех.

— Робите в Ел Убаид направиха престъпление, като убиха патези и избягаха при степните жители. Те смениха пълна срещу празна паница — каза Ядулин внезапно. Той се уплаши от собствената си смелост и усети как бие сърцето му. Какво ще прави, ако се разгневят?

При звука на познатото име тримата заги вдигнаха глави. След това се усмихнаха гордо. Те стояха срещу него като свободни хора. Нямаше и помен от плахостта и страхопочитанието, с които бяха посрещнали някога обвития в тайнственост тамкар при неговото посещение в Ел Убаид.

— Тук няма роби от Ел Убаид. Пълни бяха само паниците на патези. Да благодарим на степните жители, че ни върнаха живота — отговори сериозно единият от тях. На Ядулин се стори, че чете омраза в очите на другите и си помисли, че те биха го убили, ако степните жители допуснат това.

По знак, даден от вожда, един от бойците се бе изгубил някъде, след като и той бе сръбнал от дъхавата вода. Той се появи сега иззад една гънка на местността, водейки мълчаливо магарето на Ядулин. Животното бе отново натоварено с неговите неща и тези приятелски жестове вдъхнаха на Ядулин нови надежди. Затова той завърза и камъка на гърба на магарето, но го остави покрит.

Толкова по-изненадан бе Ядулин, когато внезапно двама от степните жители се приближиха до него и с бързи и привични движения му вързаха ръцете на гърба. Той не оказа никаква съпротива. Щяха ли да му вземат свещения камък? Най-напред те щяха да поискат да узнаят какво представлява той. Затова непременно трябваше да се опита да им вдъхне страх от него, така че да не се осмелят да го докоснат. Ще бъде ли играта на светлините и на пипалата достатъчно страшна за тях, за да ги уплаши? Днес не, реши той, едва утре, защото днес наметалото трябва да остане върху триъгълния камък, за да може небесният син да дойде.

Ядулин се предаде на мислите си. Редицата крачеше мълчаливо в пладнешкия зной. Големият хълм в степта се приближаваше. Най-после се показаха стадата на степните жители, стълпени под сянката на няколко тамарикси. В подножието на хълма се издигаха кожените шатри на степните жители.

 

 

От кацането на „Куа“ бяха минали вече няколко дни. Нейният пумпаловиден корпус плуваше като голяма, обърната с дъното нагоре и силно издута паница върху огледално гладката повърхност на мъртвото море. Единият край на космическия кораб бе потопен във водата, а другият, високо над който стърчеше решетестата кула, носеше платформата. На нея се намираше готов да стартира летящият пръстен. Непосредствено до космическия кораб лежаха голямата и малката ракети за кацане, атомисерът и „Бялата стрела“.

Гоати свика своите спътници на съвещание в плантацията с водораслите. Всички бяха почнали да работят съвместно за възстановяването на жироскопите и сега обмисляха кого измежду тях можеха да освободят от тази работа, за да се посвети при дадените обстоятелства на изследване живота на тази планета.

Калаено каза:

— Тази планета трябва да бъде за нас само малък епизод. Ние не трябва да оставаме дълго тук, защото задачата ни е да достигнем световете от външния ръкав на Галактиката, да намерим телоидите и да прехвърлим мост на разбирателство, на радиовръзка през Великата бездна.

— Щом вече сме кацнали тук, би трябвало да използуваме случая, за да се запознаем с начина на живота на обитателите на планетата и със степента на тяхното развитие — рече Зил. — Може би има възможност да им се помогне да напреднат по-бързо по пътя на цивилизацията.

— Би трябвало да опитаме, но смятам, че не разполагаме с достатъчно сили и време за тази цел. Населението на всяка планета трябва да върви по своя собствен път и само да се развива. Никой не може да му помогне или да му бъде от полза — намеси се Азул.

— Където и да срещнем живот във Вселената, ние трябва да се запознаем с него и никога да не му отказваме нашето приятелство и уважение, ние трябва да създаваме връзки, да разменяме знания и мисли. Това е известно на всички ви — каза Гоати. — Жителите на тази планета очевидно нямат още високоразвита техника, но въпреки всичко ще дойде време, когато ще ни настигнат. Затова те и днес са наши братя. Следователно ние трябва да ги опознаем. Работата по възстановяването на жироскопите обаче ни позволява да изпратим при тях само двама от нас.

— Зил и Азул — предложи Аерона. — Зил познава вече Ядулин, а Азул се интересува особено от тяхната вяра в боговете.

Това отговаряше на истината. След кацането на „Куа“ мионовият мозък бе изследвал записите на Зил от Ядулин при срещата с него в дългата долина. При това хелоидите можаха да разгадаят отчасти смисъла на думите и жестовете на човешкото същество и откриха, че жителите на планетата се намират още в епохата на вярата в богове. Във всеки случай някои думи на Ядулин при неговия странен разговор с биотоковите картини на Зил в кабината на „Бялата стрела“ доказваха това. Някога, в праисторическия период, вярата в богове е била широко разпространена и сред жителите на Хелоид. Затова Азул бе проявил такъв дълбок интерес към това явление у жителите на синята планета.

Но при дешифрирането на записите от дългата долина бе станало ясно, че този езиков състав съвсем не е достатъчен, за да се разбереш с човешките същества. Малките мионови уреди в скафандъра, които трябваше да служат за преводачи между хелоидите и хората, едва ли можеха с малкото думи, с които разполагаха, да превърнат едно изречение в човешки звуци.

Когато съвещанието на космонавтите реши Зил и Азул да бъдат изпратени при човешките същества, те получиха преди всичко задачата да потърсят Ядулин и да го придружават, като установят при това контакт с други жители на планетата, да попълнят речниковия състав на мионовите преводачи, след това да намерят центровете на живот на човешките същества, да опознаят техните средища на производство и култура, да се запознаят с най-мъдрите и умните от тях и да изследват вярата им в богове. За изпълнението на тази задача на двамата бе даден срок от тридесет завъртания на планетата.

Тъкмо искаха да установят колко трябваше да трае пребиваването на експедицията върху тази планета, когато от централата се обади Синио, който беше дежурен. Той говореше толкова бързо, че този път дори забрави своето неизбежно „удивително“ и само извика:

— Той има нужда от помощ — установеният сигнал! Неговата измервателна сонда замлъкна!

Всички наскачаха.

— Бързо! — настоя Тивиа. — „Бялата стрела“, с нея веднага ще бъдете там!

— Не — противопостави се Гоати. — Вземете летящия пръстен. Той без друго е вече екипиран за изследователски полет при жителите на планетата. Наистина лети по-бавно, но не причинява щети, когато каца или стартира.

Малко след това Зил и Азул забързаха нагоре към платформата. Няколко мига по-късно летящият пръстен стартира.

Синио им предаде по радиото координатите на мястото върху повърхността на планетата, от което бяха излъчени последните измервателни резултати.

След известно време Зил и Азул достигнаха тази точка. Недалеч от едно по-голямо възвишение те откриха струпване на хора. Зил насочи еридера натам и разпозна Ядулин с магарето му сред облечени в бяло жители на планетата. Но каква беше опасността, в която се намираха той и неговите придружители?

Все пак Зил и Азул се огледаха преди да кацнат. Голямото възвишение привлече вниманието им. То беше обкръжено от широк зелен венец, върху който пълзяха множество тъмни петна, които непрекъснато променяха очертанията си. Зил нямаше време да ги изследва по-подробно с еридера. Още при полетите над кафеникавата земя те почти винаги бяха забелязвали такива петна от жива маса в зелените острови. Зил се задоволи с това, да предупреди петното, което беше най-близко до светлата ивица от хора. Той насочи лъчевия пистолет натам и изтегли една линия между пълзящата маса и жителите на планетата. Тънка стена от огън, пушек и пара се издигна нагоре и бързо се разнесе. Пълзящото петно наистина реагира. Почти внезапно то се сви, като се сгъсти към центъра. Отстрани се появиха два издатъка. Те се отдръпнаха от чертата на лъчевия пистолет и забързаха обратно към върха на възвишението, като влечаха след себе си ядката на петното.

Летящият пръстен се спусна по-ниско и кацна. Азул остана в самолета, за да бъде по всяко време готов да стартира, а Зил излезе навън. Плъзна се с камбанообразния си скафандър към Ядулин. Той, изглежда, го позна, защото нерешително се приближи няколко крачки. Другите човешки същества стояха отзад и мълчаха.

Хелоидът и хората стояха нерешително едни срещу други. Зил почувствува, колко загадъчен беше той за тях. На първо време можеха да помогнат само приятелските жестове. Ядулин беше мостът към другите хора.

Зил се приближи до магарето, отмахна жълтото наметало от все още завързаната за седлото сонда и радостно се засмя, защото Ядулин бе разбрал уговорения сигнал. Той наметна Ядулин с жълтото наметало. Но все още трябваше да съществува някаква опасност, защото Ядулин сам би махнал наметалото.

Хелоидът се обърна към другата човешки същества, които придружаваха Ядулин. Той искаше да отиде сред тях, за да им покаже, че иска да закриля и тях. Бавно се плъзна към тях. Но със същата крачка те се отдръпваха назад. Зил включи мионовия преводач в скафандъра, за да каже нещо на жителите на планетата, макар и с малкото човешки думи, с които разполагаше.

— Хора! Не се страхувайте от мен! Хора! Аз съм живо същество като вас! — им извика той на своя хелоидски език с мелодичния цвъркот на своя глас. Но малкият автомат намери в тези две изречения само една дума, която можеше да преведе.

— Хора! Хора! — прозвуча високо над главите на степните жители. Тримата мъже от Ел Убаид бяха обхванати от ужас. Те хукнаха, гонени от панически страх. Степните жители обаче останаха на мястото си. По-малко вярващи в богове и свикнали на опасности от борбите със суровата природа на степта и с племена от всички посоки на света, те стояха безстрашно. Инстинктивно насочиха оръжията си срещу това тромаво същество без глава и крака, което бавно и постепенно се приближаваше към тях.

Зил се спря. Той разбра, че езиковият състав е недостатъчен, за да могат да го разберат. Тогава някой го побутна нерешително отстрани. Беше Ядулин. Той протегна към него двете си ръце и едва сега Зил видя: те бяха вързани! Зил беше ужасен.

Насилие! Сега разбра защо Ядулин бе дал знака за опасност. Само другите хора са могли да му вържат ръцете. Следователно те бяха насилниците.

Насилие! Радостта, която изпитваше, след като при своето принудително кацане бе открил, че тази планета е обитавана от надарени с разум същества, се изпари. От космическата висота на Хелоид той внезапно се озова в реалния свят на тези живи същества.

Насилие! Той предугаждаше, че то е само един белег за това, как човешките същества се разправят помежду си. Това откритие го засегна още по-силно, тъй като в неговия свят насилието отдавна вече принадлежеше към далечното минало.

Насилие! Не можеше да бъде друго. Глупаво би било от негова страна да не иска да разбере това. Той знаеше от историята на Хелоид и на народите на другите планети от Галактическата общност, че насилието се проявяваше на най-долните стъпала на цивилизацията на живите същества.

Ядулин все още държеше ръцете си протегнати към него. Огорчен, Зил насочи своя малък лъчев пистолет към групата от хора. Изпита желанието да изтегли предупредително и пред техните крака една огнена линия, но се опомни.

Засрамен, той отпусна лъчевия пистолет. Те бяха беззащитни. Макар че не би искал да ги улучи, но щеше да ги застраши, да изложи на опасност надарени с разум живи същества, а това бе унизително за един хелоид. Той бе объркай и безпомощен и се бореше срещу огорчението, което заплашваше да го завладее, чувство, което никога досега не бе познавал.

Тънък като игла лъч разряза с пукот кожените връзки и се забоде в земята. Миризма на изгоряло се разнесе наоколо. Едно слабо движение на Ядулин бе достатъчно, за да разкъса напълно връзките.

Ядулин гледаше втренчено Зил. Какъв особен нож имаше небесният син? Той режеше, без да се види неговото острие.

Трезви размишления накараха Зил да се опита още веднъж да се приближи до групата хора. Той отново направи няколко крачки към тях и каза:

— Ядулин е човек! Аз съм Зил, хелоид от Вселената! — Той се запъна. Не, нямаше смисъл. Езиковият състав бе все пак твърде беден.

Ала този път мионовият преводач се справи по-лесно. Без трудности той можа да трансформира хелоидските звуци в езика на хората.

— Ядулин е човек! Аз съм Зил, син на небето! — прозвуча над сухата степ.

Нито един от хората не помръдна. Думите му не оказаха никакво въздействие. Може би необикновеният му вид ги караше да стоят в недоверчиво очакване? Зил разбра, че в момента нищо не може да постигне. Хората трябваше първо да свикнат с неговата странна фигура, със скафандъра и с летящия пръстен. Той се върна при Азул, за да се посъветва с него как да се държат по-нататък с тези човешки същества.

Следобеда прекараха в това да наблюдават лагера на човешките същества с еридера. Най-напред откриха, че пълзящите петна от жива маса не бяха нищо друго освен множество четирикраки живи същества, следователно животни, с които хората от тази кафява степ се занимаваха по някаква причина.

— Може би тези животни им служат за храна — предположи Азул.

— Това би било жестоко и отвратително. — Зил не искаше да го повярва. Всяко убиване му бе противно. От Хелоид той познаваше само изкуственото приготовляване на хранителни продукти с автоматични съоръжения.

Те наблюдаваха, че животните пасяха предимно в зелената растителна зона, но от време на време навлизаха и в кафявата степ, за да изтръгват жълтеникави стръкове. От едно място на възвишението излизаше от земята тънка струя течност. Там постоянно се стичаха част от животните, за да пият. Човешките същества също отиваха там, загребваха течността с големи открити съдове и я сваляха надолу при кръглите си, островърхи жилища.

Ядулин бе седнал на сянка между краката на летящия пръстен и също наблюдаваше движението в лагера. Той видя, че там цари голямо възбуждение и че всички непрекъснато гледаха към летящия пръстен. Хората се тълпяха зад своите кожени шатри, страхувайки се да не бъдат видени. Жените и децата отначало едва се осмеляваха да подадат глава иззад завесите на колибите си.

Постепенно между шатрите стана малко по-спокойно. Хората явно бяха разбрали, че не ги заплашва непосредствена опасност.

Известно време Ядулин наблюдава през отворената врата на кръглата хвърчаща къща как Зил работеше в своята стая. Внезапно до виолетовата фигура се появи още една, слънчевожълта. И втори бог ли имаше в хвърчащата къща? Ядулин не бе очаквал това. Той скочи уплашен, хвана повода на магарето и го задърпа подире си. Но накъде? Спря се нерешително. Да се върне обратно под сянката на хвърчащата къща не се осмеляваше, защото се страхуваше от втория небесен син. Забърза припряно към лагера на степните жители. Когато се приближи, за голямо свое учудване забеляза по държането на мъжете зад шатрите, че вече го очакват нетърпеливо.

Тримата старейшини на лагера го посрещнаха и го поканиха в голямата шатра на обед и на важно съвещание. В голямото объркване, което този ден им беше донесъл, те се обърнаха към него с необикновено високата двойна титла — „нубанда-патези“, титлата на резидент и най-висш сановник на владетеля.

Ядулин веднага схвана благоприятната възможност, която се откриваше неочаквано пред него.

Той започна да играе новата си роля. С достойнство прие поканата.

Отдадоха му големи почести. Някои неща, които не бяха обичай на степните жители, те бяха научили, изглежда, от някогашните роби от Ел Убаид. Тези роби бяха скитали много и бяха наблюдавали в градовете на Шумер някои процесии при храмовете. Стана така, че Ядулин бе удостоен с една чудновата смесица от религиозни и светски почести.

Пред входа на голямата шатра воините бяха образували от двете страни в дълги редици двоен шпалир, през който бе преведен „нубанда-патези“, съпроводен само от тримата старейшини на племето. Ядулин пръв влезе в шатрата за съвещания. През отвора за дима на върха и през широкия вход падаше все още доста от светлината на горещото, обляно от слънцето пладне, за да осветлява достатъчно вътрешността. Срещу входа се издигаше куп кирпич, покрит с кожи, така че образуваше по-високо място за сядане. Ядулин седна тържествено. След това влезе вождът на племето. Той се поклони дълбоко и мълчаливо предаде на пратеника оръжието, което патрулът му бе взел, когато го бе открил заспал край храста. Най-после бе въведено магарето като свещено животно и бе поставено до високото място за сядане.

Ядулин вдигна ръка като при някакъв церемониал, слезе от своя трон и бавно свали от гърба на магарето триъгълния островръх камък на небесния син. Падайки на колене, той го постави пред своето място за сядане.

В шатрата влезе млад воин, който носеше голям съд с вода. Той го постави пред Ядулин, събу сандалите и му изми краката по обичая на Двуречието.

Обедът можеше вече да започне. Пред тримата старейшини в средата на шатрата бе разстлано голямо чисто парче волска кожа, на което поставиха жълто-зеленикави, червени и черни пръстени съдове с печено месо, овесена каша, козе мляко и бира от пшеница. Ядулин трябваше само да посочи от кои ястия иска. Вождът на племето стоеше до неговото издигнато място за сядане и му подаваше паниците, изпълнявайки желанията му. Тамкарът нарочно протакаше обеда, за да си изясни какво целеше тази церемония. Но от пестеливите жестове на старейшините и от дълбокото страхопочитателно мълчание, което всички пазеха, нищо не можеше да се разбере.

Когато обедът свърши, в шатрата влязоха воини. Всички бяха избрани, калени в борбата мъже. Ядулин разбра това по многобройните им белези. Те се наредиха в кръг покрай стената на шатрата. Съвещанието започна.

— Велики нубанда-патези! — започна един от старейшините. — Ние, воините, жените и децата ни, а също и нашият добитък, сме изпълнени със страх и тревога. Днес на обед, когато ти наближаваше нашия лагер, от небето слезе чудовище, вдигайки силен вятър. Неговият корем изплю един великан без глава. Само ти, о храбри нубанда-патези и върховен жрец на зикурата, големия седемстъпален храм, излезе смело срещу великана и чудовището и смекчи гнева му със своето свещено слово. След това страшният великан се назова син на небето. Кой от твоите богове е той? Дай ни съвет, о велики жрецо, какво жертвоприношение трябва да направим на този бог, за да си отиде!

Ядулин дълго стоя неподвижен с втренчен пред себе си поглед, сякаш не бе чул речта на старейшината. Но той напрегнато размишляваше какво трябва да отговори на тези мъчни въпроси.

Събранието чакаше търпеливо.

Ядулин още не бе взел решение. Изведнъж той чу как свещеният камък пред него почна отново да тиктака, да пука и да бръмчи. Това бе добре дошло. Въпреки че в шатрата бе тихо, той вдигна внезапно ръка, призовавайки за тишина.

— Свещеният камък говори — каза той и се наведе напред, ослушвайки се.

Сега замря дори шумоленето на дрехите. Всички слушаха със затаен дъх. И наистина всеки можеше да чуе, че нещо става в свещения камък.

Когато тези шумове стихнаха и не се повториха, Ядулин се изправи. Редовете на мъжете се раздвижиха и тук-таме се чу плахо, страхопочитателно шушукане.

Тамкарът отново вдигна ръка.

— Зил, небесният син, синът на Инануа, слезе от облаците, за да донесе свещения камък на земята — възвести Ядулин тържествено. — Зил предаде свещения камък на мене, своя верен слуга, за да го занеса в Ерех и да го поставя в новия храм на Инануа, който Енмеркар нареди да бъде построен и който ще бъде украсен с лазурит и карнеол. Навсякъде, където опасност застраши този свещен камък, и всякога, когато наблизо до него се извършва неправда, се появява Зил, за да накаже престъплението. Вашите мъже, които ме вързаха днес и ме отклониха от моя път, трябва да бъдат наказани. Но аз ще се моля за тях. Свещеният камък току-що ми говори и поиска всички вие, които присъствувате тук сега, да се съберете отново тук утре на обед, когато слънцето достигне пладне. Тогава камъкът отново ще проговори и ще оповести наказанието.

Шепот премина наоколо. Когато отново се възцари тишина, Ядулин продължи:

— Жертвата, която трябва да принесете на Зил, трябва да бъде голяма. Закарайте едно от вашите стада още утре преди обед при хвърчащата къща на небесния син. Той ще реши какво ще стане с животните.

Ядулин завърши. Като знак за това той се изправи, слезе от издигнатото място и седна на земята до островърхия камък на небесния син. Воините, съветът на старейшините и вождът на племето напуснаха голямата шатра за съвещания, покланяйки се ниско в знак на благодарност.

Тамкарът остана сам. Бяха му дали да разбере, че може и да живее в тази шатра.

Надвечер Ядулин напусна шатрата си. Той се показа в лагера на степните жители и се наслади на страхопочитанието, което му оказваха навсякъде. Той изкара магарето, което бе легнало в шатрата, и го заведе на най-зелената и тучна поляна на склона на хълма, близо до извора.

След това се изкачи на хълма и оттам огледа Сухата страна надалеч. Залязващото слънце го обагри с алените си лъчи. Той дълго стоя неподвижен там горе, размишлявайки дали би могъл да постигне в Ерех почестите и страхопочитанието, които съвсем неочаквано му се оказваха тук. Питаше се дали да се стреми, подпомогнат от силата на камъка, да достигне положението на нубанда или на върховен жрец. Не можеше лесно да вземе решение. Реши да предостави всичко на обстоятелствата, които щеше да завари в Ерех. Може би щеше да заеме мястото на Енмеркар.

 

 

Зил и Азул с любопитство наблюдаваха върху еридера събитията в лагера, без да могат да си ги обяснят. Зил много се обезпокои, когато Ядулин, заобиколен от много воини, влезе в едно от жилищата и остана там дълго време. Всеки момент той очакваше сигналите на измервателната сонда отново да заглъхнат и сигурно би отишъл да види какво става, въпреки че сигналите се чуваха редовно, ако Азул не го бе разубедил най-настоятелно.

Азул се надяваше, че Ядулин ще може да обясни на човешките същества кои са те. Утре щяха да разберат дали хората ще престанат постепенно да се страхуват от тях и ще свикнат с присъствието на летящия пръстен. Той предложи засега да не предприемат нищо.

Те затвориха люка, изтеглиха горещия азотен въздух на синята планета от кабината, стерилизираха я и след това я напълниха с хелоиден въздух за дишане. Най-после се освободиха от своите скафандри и се свързаха с „Куа“, за да направят първия доклад за изпълнението на задачата си.

На другия ден Зил й Азул много се учудиха, когато преди още слънцето да бе достигнало зенита, няколко човешки същества подкараха едно стадо четирикраки от лагера към техния самолет. Чудноватите животни, много от които имаха на телата си извити пръчки, бяха подкарвани от човешки същества. Насред път хората се спряха. Животните продължиха бавно напред, като подръпваха жълти стръкове. Те постепенно се разпръснаха. Скоро някои от четирикраките се озоваха под корпуса на самолета и тъй като слънцето приличаше все по-силно, почувствуваха хладината на голямата сянка, която самолетът хвърляше. Те налягаха. Под него малко по малко прииждаха все повече животни, така че в края на краищата цялото стадо се събра под машината на космонавтите.

Подкарвачите чакаха търпеливо настрана и със страх очакваха появяването на бога Зил. Времето течеше и те се чудеха, че богът не обръща внимание на стадото.

През това време в лагера при хълма степните жители отново се събраха в голямата шатра за съвещания, както бе поискал Ядулин. Измервателната сонда започна своята работа навреме. Заиграха пъстри светлини.

След това Ядулин възвести:

— Свещеният камък иска воините, които вчера докараха тук мен, верния слуга на небесния син, да бъдат вързани и да се явят пред Зил.

И така този ден ново шествие се приближи откъм лагера. Между многото воини се виждаше и Ядулин е жълтото наметало, яхнал своето магаре.

С Ядулин сред тях степните жители имаха достатъчно кураж да се приближат малко повече до хвърчащата къща на небесния син. Те видяха как сенки се движеха насам-натам зад прозрачния покрив на небесната шатра. Едва когато се отвори една врата и овцете уплашено подскочиха встрани, а виолетовата фигура на небесния син, се появи навън, те отстъпиха отново назад. Но бог Зил вече беше пред тях.

Зил веднага забеляза, че дванадесет от човешките същества бяха отделени и вързани. За него беше неясно коя е причината за това. Всички, изглежда, очакваха нещо. Тогава му хрумна една мисъл. „Те искат да видят как мога да разрязвам въжетата с моя малък лъчев пистолет — помисли Зил. — Вчера те бяха изненадани, когато Ядулин бе така бързо освободен.“ Той бързо извади оръжието и внимателно преряза въжетата. По редиците на степните жители премина въздишка на облекчение. Мъжете, чиито въжета бяха разхлабени, ги доразкъсаха с рязко движение, захвърлиха ги и коленичиха на земята пред Зил, изпълнени с голяма благодарност.

Зил не можеше да си обясни какво означава това.

Той се стремеше да постигне разбирателство с хората и затова още веднъж повтори малкото думи, които мионовият преводач бе научил в дългата долина при първата среща с Ядулин. Той посочи себе си, Ядулин и магарето и каза:

— Зил, небесен син! Ядулин — човек! Това е магаре!

Ядулин бе наблюдавал смръщено как едно след друго въжетата падаха на земята. За него това бе неочакван обрат. Той си бе представял наказанието другояче. Докато все още размишляваше върху чудноватите действия на небесния син, той внезапно чу:

— Ядулин… това е магаре.

Това беше обида. Какво щяха да помислят степните жители за него! Той рязко се обърна, заудря магарето си и препусна към лагера, последван от смеха на степните жители.

Зил смаяно констатира въздействието на думите си. Без да подозира нещо, той повтори още веднъж:

— Зил — небесен син! Ядулин — човек! — Това е магаре!

Човешките същества отново закрещяха.

Пристигнал в лагера, Ядулин веднага натовари на магарето меховете за вода, покривките, храната и островърхия камък и напусна селото. Унижението, което бе изпитал пред всички като нубанда-патези, не му позволяваме да остане повече в лагера на степните жители.

По радиосигналите, които един контролен уред отбелязваше, Азул разбра, че сондата на Ядулин се движи зад хълма и продължава да се отдалечава. Обърна вниманието на Зил върху това, когато той напусна насъбралите се човешки същества и се върна при летящия пръстен. Те не можеха да си обяснят защо Ядулин потегли сам на път. С любопитство следяха през следващите дни пътя, по който се движеше сондата. Накрая летящият пръстен дори се издигаше веднъж на ден, летеше по пътя на сондата, показваше се на Ядулин, кръжейки високо в небето, и след това отново изчезваше.

 

 

Всяка вечер над Сухата страна трептеше ярката звезда на небесните обитатели. Хората поглеждаха към ясната светлина, когато стояха между шатрите и загрижени разговаряха за все по-слабо течащия извор и за оскъдната паша. Те се учудваха, че от оня ден, когато Зил бе нарекъл Ядулин магаре, небесните синове не се обръщаха вече към тях, а само мълчаливо се разхождаха, наблюдаваха продължително всичко и поставяха странни уреди в лагера между шатрите.

Една вечер ярката звезда внезапно се издигна, премина с леко бръмчене над тях и увисна във въздуха над извора. Огнен пръст разсече тъмнината и запали пламъци на земята. Водата на извора закипя и гъсти бели пари се издигнаха нагоре. Огнените пламъци слязоха по склона и долу, съвсем близо до първата шатра, огненият пръст почна да чертае кръг след кръг, все по-големи и по-големи. След това ярката звезда се върна отново на своето място в степта. Пламъците на хълма изгаснаха. Мъжете не се осмеляваха да отидат там, а само се ослушваха. Струваше им се, че водата тече надолу по склона. Най-после хладната звездна нощ ги накара да потърсят кожените си постели в шатрите.

Преди още първите слънчеви лъчи да се бяха показали зад хоризонта, навън зашумяха пастирите, които бяха прекарали нощта при стадата си отвъд хълма. Виковете им събудиха заспалите. Навсякъде хората отмятаха завесите от входовете на шатрите и зорки погледи търсеха причината за този необикновен шум в ранната утрин. Изненадани, те установиха, че водата, наистина бе слязла през нощта от хълма. Тя не се просмукваше вече в пясъка близо до извора, а се събираше в голямо количество в подножието на хълма.

Предишната вечер Зил и Азул бяха разтопили с лъчевия пистолет на хвърчащия пръстен песъчливата почва и я бяха превърнали в твърд стъкловиден слой, по който водата се стичаше чак долу в една падина.

Дванадесетгодишният Тукумби, едно от най-будните деца на племето, пръв бе открил промяната при извора и заедно с другите пастири бе събудил с викове останалите. Тукумби и шестнадесетгодишната му сестра Лулура пасяха заедно едно от стадата на племето. Това бяха овцете, които трябваше да бъдат принесени в жертва по нареждане на Ядулин. Двете деца бяха щастливи, когато разбраха, че няма да загубят своите животни. Оттогава сякаш съвсем естествено всеки ден по обед овцете напускаха зелената паша и отиваха в степта към къщата на небесните синове. Всеки път Тукумби и Лулура сядаха без страх в сянката на корпуса.

При едно от тези обедни посещения децата откриха, че небесните синове нямат такива тромави тела без глава й лице, както бяха предполагали досега. Те наблюдаваха как под прозрачния покрив и зад прозрачните стени се движеха насам-натам две по-малки, подобни на човешки фигури. Те видяха също как тези фигури облякоха своите големи тромави обвивки, как след малко вратата се отвори и двамата великани тромаво се плъзнаха навън. Тукумби и Лулура си шушукаха нещо и втренчено гледаха натам, където според тях трябваше да се намират лицата на небесните синове. И наистина няколко педи под люлеещия се връх зад широка лента от втвърдена вода те видяха две блестящи, много тъмни и много големи очи, които топло просветваха, когато небесните синове се спираха за малко при тях и внимателно ги наблюдаваха. След това двамата великани си тръгваха.

Нежна, нечувана дотогава музика накара Тукумби и Лулура да погледнат през отворения люк във вътрешността на хвърчащата къща. Те съзряха там толкова много чудновати, необикновени домашни потреби, че се объркаха. Когато децата пристъпиха няколко крачки, за да могат да видят по-добре, люкът се затвори като от невидима ръка. Учудени, двете деца отстъпиха назад. Люкът отново се отвори. Отново пристъпиха, защото смятаха, че вятърът, който живее в тази къща, е затворил вратата. Но люкът пак се затвори. Повториха тази игра няколко пъти. Тя ги забавляваше.

В лагера те разказаха за своето преживяване и наблюдения. Това окуражи някои от мъжете, които почнаха все по-често да се разхождат близо до хвърчащата къща.

Наскоро след това всяка вечер воините на племето се събираха под пръстена. Те бяха свикнали със своеобразния външен вид на боговете и на тяхната хвърчаща къща и бяха станали доверчиви, защото небесните синове не носеха нещастие, както отначало бяха предполагали, а напротив, незабелязано бяха оказали на племето вече някои малки услуги.

Затова и съветът на старейшините, и вождът на племето заповядаха на тримата освободени в Ел Убаид роби да стоят постоянно на почетна стража при хвърчащата къща.

През тези вечери, когато мъжете от племето се събираха при хвърчащия пръстен, Зил и Азул чуха разговори за всевъзможни случки и приключения, които степните жители бяха преживели в постоянната борба за паша с други племена или с воини от Двуречието. Наистина те още не ги разбираха, но по-късно мионовият мозък на „Куа“ щеше да им ги преведе.

През всички тези вечери люкът бе здраво затворен и не издаваше своята тайна.

Един обед, когато овцете отново пладнуваха в сянката на хвърчащия пръстен и Лулура и Тукумби се бяха изтегнали в тревата, люкът се отвори и небесният син махна с ръка на тримата воини от Ел Убаид.

Зил бе научил от своите наблюдения върху човешките същества този жест, който означаваше нещо като „ела тук“ или „влез вътре“. Воините се приближиха и тъй като Зил все още махаше живо с ръка, те нерешително се покатериха в хвърчащия пръстен.

Чудният свят, който се откри пред очите им, ги смая. Те не забелязаха как вратата се затвори и хвърчащият кръстен се издигна във въздуха. Едва когато Зил внимателно ги поведе покрай редиците от инструменти към стъклената стена, те с учудване разбраха, че земята под краката им леко се плъзга, като че ли те тичаха много бързо. Кожените шатри на селото, воините, водопоят, животните и хълмът им изглеждаха два пъти по-малки, отколкото преди. След това под тях пробягваше само степта.

След кратък полет пред тях се откри продълговата клисура, която се врязваше дълбоко в местността. Хвърчащият пръстен се спусна и кацна. Зил и Азул се измъкнаха през изхода, а и тримата воини от Ел Убаид скочиха навън. Пред очите им се разстилаше килим от необикновено висока и сочна трева. Те извикаха от радост и по навик, придобит от хората от племето, веднага почнаха да търсят извор или насъбрала се вода, навлязоха малко по-навътре в клисурата и огледаха високите й стръмни варовити стени от двете страни, но без резултат Най-после един от тримата мъже се наведе и разрови земята с ръце. Търпеливо зачакаха. Но в ямичката се просмука съвсем малко вода. Тримата се спогледаха безпомощно. Каква прекрасна паша щеше да бъде тази клисура, ако имаше и достатъчно вода за животните. Но там, където растеше такава висока и сочна трева, трябваше да има и много вода.

Зил и Азул наблюдаваха действията на тримата мъже и отгатнаха какво търсят. Зил им направи знак да отидат при варовитата стена. С няколко силни удара Азул почна да разбива твърдата стена и колкото по-дълбоко навлизаше в нея, толкова повече се разкриваше нейната порьозна вътрешност. Скоро оттам бликна дебела колкото палец водна струя, която се загуби в гъстия килим на тревата.

В лагера бяха видели изчезването на тримата воини. Освен това и Тукумби, и Лулура дотичаха в селото и раз казаха какво се бе случило. Всички изтичаха на хълма и се загледаха след хвърчащия пръстен, без да разбират какво означаваше всичко това. Постепенно все повече и повече хора от племето се събираха на върха на хълма. Никой не вярваше, че тримата мъже ще се върнат живи след полета.

Изведнъж множество ръце се вдигнаха, сочейки над хълмистата земя. В далечината отново се появи хвърчащият пръстен, приближи се бързо и леко кацна близо до насъбралите се хора. Люкът се отвори и почти в същия миг тримата воини от Ел Убаид скочиха пъргаво на земята.

Възбудени, те забързаха към своите приятели от племето, като говореха объркано, с много жестове и разказваха какво бяха преживели. Непрекъснато сочеха натам, откъдето бяха дошли със самолета.

Старейшините се събраха и почнаха да се съвещават. Те добре познаваха дълбоката клисура, която се намираше на половин ден път оттук. Но досега никога не бяха разпъвали там шатрите си, защото не бяха успели да намерят достатъчно вода в клисурата. В издълбаните дупки се събираше много малко вода. А беше нужна много вода, ако искаха да се преселят там, защото за животните не бе достатъчна само високата трева, колкото и сочна да беше тя.

Според разказа на тримата мъже в скалистата стена бе избликнал извор. Взето бе решение на другия ден да изпратят малък отряд до клисурата, който да провери на самото място.

Отрядът се върна след два дни и потвърди думите на тримата воини. Водната струя на извора е станала сега дори колкото ръка, казваха те. В лагера настъпи оживление като пред тръгване. Съветът на старейшините реши племето да се пресели в клисурата. Силен въоръжен отряд бе изпратен още същия ден напред, за да не позволи на друго племе да ги изпревари. Още на другата сутрин пастирите подкараха стадата, използувайки хладното утро за този поход.

Когато преди обед последните шатри бяха вдигнати и товарните животни се изгубиха зад хълма, Зил и Азул още веднъж обиколиха стария лагер. На едно място, където на сутринта още се издигаше шатра, намериха парчета от плочки, направени от жълто-кафява пръст и гъсто покрити с неразбираеми знаци. Зил и Азул прибраха тези парчета.

Тъй като не намериха задоволително обяснение на тези знаци, те отлетяха към новия лагер в клисурата.

Когато тръгнаха между шатрите, които все още се строяха, и показваха парчетата, хората разбраха, че те проявяват интерес към тях и им донесоха други такива плочки, съвсем запазени. Зил предчувствуваше, че те могат да бъдат ключът за езика на жителите на планетата. На двамата космонавти направи впечатление, че това бяха микроскопични изображения на растения и животни, примесени със символи на предмети и събития.

Още същия ден пръстенът отлетя към „Куа“. Мионовият мозък на космическия кораб влезе в действие. Той анализира идеограмите. Открити бяха няколко хиляди знаци. Дъжд например се изобразяваше посредством знаците звезда и вода, следователно означаваше нещо нито небесна влага. Съдържанието на текстовете върху плочките бързо се изясняваше. Хелоидите установиха, че това бяха писма между търговци от Двуречието и търговци от населено място край морето. Те накараха мионовия мозък да сравни писмените символи със записите на наблюдателните уреди, които Зил и Азул бяха направили в лагера на степните жители. Съдържанието на записаните разговори показваше, че степните жители с много големи трудности успяваха да изкарват своята прехрана на бедната земя. Те постоянно трябваше да странствуват и да търсят нови пасища за своя добитък. Жителите на Двуречието ги бяха изгонили от най-добрите им пасища. Затова степните жители им причиняваха щети, където можеха.

Зил прослуша още един път думите, които бе отправил като поздрав към степните жители. Тогава му стана ясно, че бе нарекъл Ядулин магаре.

Зил и Азул отлетяха обратно към степта, въоръжени с мионови преводачи, малки джобни уреди, които щяха да улеснят разбирателството с хората. Този път Гоати и Тивиа ги придружиха за малко. Кацнаха в клисурата, встрани от новия лагер, и излязоха от самолета. Антигравитационните плочи на техните скафандри ги понесоха към селото. Скоро под една група дървета те видяха върховете на сиво-кафявите, избелели от времето кожени шатри.

Клисурата се разширяваше. Стръмните стени от варовикови скали от двете страни се сменяха от обрасли в зелено склонове. Горе на билото на клисурата растяха ниски храсти.

Един страж бе видял хвърчащия пръстен да каца в клисурата.

— Бог Зил и бог Азул идват отново! — извика той към селото:

— Боговете се връщат — премина като ехо от уста на уста.

Когато старейшините чуха това, решиха в знак на благодарност за долината и водата да ги посрещнат с големи почести.

Те събраха племето и някои от хората тръгнаха да посрещнат небесните синове. Но се стъписаха, когато видяха четирима богове.

Тогава Зил почна да им говори. Те бяха изненадани. Колко плавно им говореше небесният син! Нали инак винаги мълчеше. Степните жители трябваше да се вслушват внимателно, защото не всичко можеха веднага да разберат. Богът употребяваше много думи от езика на хората от Двуречието.

Мионовият уред в скафандъра превеждаше на хората пеещите звуци на Зил.

— Поздрав на вас, уважавани и мъдри старейшини на племето! Поздрав на тебе, умни вожде, и на вас, храбри мъже и жени, които населявате тази суха степ и се борите храбро с бедния живот в нея.

Аз доведох приятели, които искат да се запознаят с вас и да видят как живеете. Фигурата в червено облекло е Тивиа, моята другарка, която се грижи ние, небесните жители, да бъдем здрави през нашето далечно пътуване от звезда към звезда; в бяло е облечен нашият племенен вожд Гоати, който ни отведе от родните пасища и с когото търсим нова звездна страна; вие познавате вече Азул в жълтото наметало, той знае пътищата между звездите и внимава да не се загубим в нашето пътешествие през звездната пустиня, а аз съм господарят на огъня.

Азул и аз ще останем още при вас, но Гоати и Тивиа скоро ще се върнат обратно в нашата голяма къща. Една огнена птица ще се появи довечера да ги вземе. Не се страхувайте от нейната огнена опашка. Тя ще кацне далеч в степта. Но съберете стадата си и ги откарайте навътре в клисурата.

Не се страхувайте от нас, дори да ви изглеждаме необикновени и всемогъщи. Ние сме подобни на вас, само че трябва да се обличаме с широки и големи одежди, за да се предпазваме от горещия въздух на вашата страна. Но не сме богове! Кажете това на всички, които не го знаят. Богове няма!

Сред степните жители настъпи голямо вълнение. Посещението едновременно на четирима небесни жители, които при това изведнъж можеха и да говорят, ги смая. Те се тълпяха на групи, наблюдаваха всяко движение на посетителите и оживено споделяха впечатления.

Четиримата небесни жители се разхождаха между шатрите, говореха с пастирите, срещнаха се с Тукумби и Лулура и разговаряха с тримата бивши роби от Ел Убаид. Този ден, който донесе много нови впечатления, особено за Тивиа и Гоати, бързо премина и настъпи вечерта. Преди Тивиа и Гоати да отлетят, космонавтите обсъдиха следващите стъпки, които трябваше да направят, за да постигнат по-тесен контакт с жителите на планетата и да узнаят повече за техния начин на живот. Гоати каза, че тази група хора тук в клисурата не може да бъде отнесена към най-напредналите в развитието си. Ядулин пътувал из една област, в която Синио при наблюдателен полет с атомисера забелязал от голяма височина образувания, подобни на градове.

— Азул и Зил би трябвало да се опитат — посъветва той — да влязат във връзка с онези хора.

В това време степните жители все по-често отправяха погледи към небето. Те очакваха, както бе казал Зил, пристигането на голяма огнена птица. Когато се смрачи, гръм разтърси въздуха. На изток, откъдето настъпваше нощта, огнен лъч проряза небето. Сетне угасна. Една огромна птица с дълга шия, с широки триъгълни криле и малка глава прелетя с шум над клисурата. След това птицата изведнъж изрева отново, застана на своята огнена опашка и потъна нейде далече в степта. Няколко воини и пастири бързо се изкатериха на ръба на клисурата. Те съзряха далеч огромен облак от прах.

Тивиа и Гоати се сбогуваха. Качиха се в хвърчащия пръстен, който се издигна, загуби се в облака от прах над степта и след това отново се върна.

Скоро след това птицата изрева отново в степта, заля с ярката си светлина земята и се издигна право нагоре в нощното небе, по което блестяха звездите.

Зил и Азул останаха още няколко дни. През това време вождът на племето се опита с неколцина от своите хора да пробие скалните стени на клисурата и да открие вода. Щом небесните синове не бяха богове, скалата трябваше да даде вода и на тях. Те дълго удряха, преди да разбият твърдата повърхност на варовитите скали. Ударите им не бяха тъй силни като на космонавтите, а и инструментите им не бяха така здрави и тежки. Скоро обаче и пред тях бликна вода от каменната стена. Странниците по звездите бяха казали истината.

Късно една вечер Зил и Азул се появиха пред шатрата на вожда на племето.

— Островърхият камък на Ядулин ни повика. Опасност заплашва тамкара. Азул и аз трябва да му помогнем. Ще отлетим към Двуречието. Ще мине много време, докато се върнем отново.