Карлос Раш
Синята планета (3)

Сенките на хелоидите

Просторният команден пункт в центъра на пумпалообразния космически кораб бе тъмен.

Само широките светли ленти излъчваха матово, многоцветно сияние. Блясваха светлинни сигнали, трептяха кривите по екраните — сигнали на множество измервателни и регулиращи автомати.

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Нищо в това царство на безшумно работещи командни автомати не говореше за присъствието на живи същества.

От време на време светлинните сигнали блясваха по-силно. Светлите ивици се разширяваха, сливаха се и образуваха голяма ярка повърхност. Блуждаеща ивица светлина проблесна зигзагообразно върху овала на кръглата стена.

Предупредителни сигнали на кибернетите!

Бързо проблесналата светлина угасна също тъй внезапно, както ненадейно се бе появила. Светлите ивици със странните сигнали отново се разделиха. Символите върху тях побледняха. Командните автомати светкавично бяха преодолели опасността.

Всеки път, когато звездолетът преминаваше зона на интензивно космическо лъчение, на свода на помещението предупредително пламваше магическо виолетово сияние. Тогава ритъмът на регистриращите криви и на светлинните символи върху контролните екрани винаги се засилваше или достигаше дори застрашително трескава скорост.

След малко те пулсираха отново с равномерен ритъм, излъчвайки спокойствие и сигурност.

Изведнъж в полумрака прозвучаха звуци, редица високи тонове. Някой попита:

— Зил, можеш ли да прекъснеш контролните си наблюдения? Искам да ти кажа нещо.

Внезапно изникна една дълга сянка, която прекоси централата.

Там, където спря, се бе свила неподвижно втора сянка. Прозвуча нова серия от тонове.

— Приборите не показват нищо обезпокоително. Енергийният щит пред нашия звездолет работи безупречно и не пропуска каквито и да било космически частици. Можеш да разчиташ на вниманието ми, Азул.

Дългата сянка се сви и застана също тъй неподвижно до първата. Едва доловими и много трудно различими, сега бързо и непрекъснато последваха високи, подобни на цвъркот звуци, с които двете същества се разбираха помежду си.

— Зил! Измерих ъгъла към слънцата и изследвах траекторията на нашия курс. Резултатът отговаря на показанията на автоматичните навигатори. Навлизаме в сектор n16 — z8198 ps. Почти сме достигнали средата на Великата бездна между вътрешния и външния ръкав на нашата Галактика. Не е ли вече време да насочим кораба към някоя планета, да кацнем на нея и да потърсим първична енергия за двигателите? Наистина, горивото ни е достатъчно за полет до телоидите в края на нашата Галактика и е само отчасти изразходвано. Но въпреки това трябва да го допълним. Тогава ще бъдем по-сигурни. Кой знае какво ни очаква още по пътя дотам.

Данните за положението на космическия кораб показваха, че в своя полет от една планета във вътрешността на Галактиката до друга планета в нейния край той бе изминал около половината от предвидения път и бе навлязъл много навътре в района на Великата бездна. Тази бедна откъм звезди. Велика бездна между двата главни ръкава на Млечния път приличаше на черна пустота. Това бе помислил Зил, преди да каже:

— Тук слънцата са малко и едва ли има студени небесни тела.

Настъпи кратко мълчание. Призрачният образ на Зил се раздвижи. Той включи един уред и веднага припламна тесен продълговат светъл екран. Светлинни знаци се плъзгаха, трепкайки, по него. Зил ги разчете и каза:

— Пресметнах, че с наличната първична енергия „Куа“ може не само да достигне звездите от външния ръкав, но и оттам да измине част от обратния път. Затова, според мен, сега още не трябва да прекъсваме нашия бърз полет, сега още не.

Азул почувствува колко изненадан бе Зил от неговото предложение да кацнат по-скоро. Страхът му растеше. „Трябва да убедя Зил“ — помисли си той и се чу да казва:

— Колкото повече навлизаме в Космоса, толкова повече ще трябва да намаляваме скоростта на полета и да се отклоняваме от прекия си път, защото не познаваме разположението и силата на гравитационните полета, геометричните свойства на пространствено-временната последовност и разпределението на материята в неизследваните крайни области на нашата звездна спирала. Тези предпазни мерки ще ни струват много енергия, особено тогава, когато поради непредвидени обстоятелства няма да можем да използуваме повече фотонния ускорител, нашия най-рационален двигател, и ще трябва да прибегнем до старомодния, поглъщащ първичната енергия атомен двигател. Горивото може следователно да се свърши много по-бързо, отколкото е пресметнато. Космосът може всеки момент да ни създаде неприятни изненади, за които трябва да бъдем подготвени. Затова запасите трябва своевременно…

Азул ненадейно млъкна. „Какво говоря аз — запита се той. — Това ли са действителните ми основания?“

Това беше отново страхът.

Внезапно той разбра какъв страх се надигаше у него, какво го потискаше напоследък все по-властно: опасният страх от Космоса!

Колкото по-бързо летяха, толкова повече се сливаха своеобразно пред тях трептенията на множеството звезди и приемаха странни цветове. Зад тях се виждаше същата гледка. Наоколо обаче бе черно и пусто. Нито една звезда не се виждаше отстрани. Това бяха ефекти на относителността, явления на техния почти близък до скоростта на светлината полет. Той потрепери. Наоколо мрак, никаква твърдина, безкрайност, безмълвност.

Азул потисна един стон. Защо страхът от Космоса бе обзел тъкмо него?

Има ли право да крие от другите своята слабост?

Има ли право да обременява другите с нея?

„Трябва да се боря със страха от Космоса, трябва да го преодолея“ — си каза той.

Азул се уплаши, когато Зил каза:

— Събудих Гоати от продължителния му изкуствен сън. Ще обсъдим с него дали да прекъснем полета. Гоати скоро ще дойде.

Аргументите на Азул не бяха нови за екипажа. Те бяха обмислени и обсъдени още преди експедицията да потегли. Зил разсъждаваше: „Защо това предупреждение за предпазливост? По-силни ли бяха сега аргументите на Азул от преди? Едно кацане сега все още не бе наложително въпреки всяка предпазливост. Навярно имаше и нещо друго, което той не можеше да разбере. Какво ще каже Гоати, като чуе предложението на Азул?“

Докато Зил все още се губеше в догадки, трета сянка прекоси командната централа. Тя се присъедини към другите две и се сви до техните размери. Беше Гоати, командирът.

Трите сенки се приближиха една до друга и се прегърнаха за поздрав.

— Привет на нашата далечна родина — каза Гоати и се осведоми за здравето на двамата, които бдяха за всички.

— Привет на целия живот — отговориха Зил и Азул.

Без да отговарят надълго на въпроса на своя командир, те му казаха, че се нуждаят от съвета му.

Гоати погледна внимателно светлинните символи на автопилотните прибори по стените, блуждаещите сигнални светлини и пулсиращите криви на екраните. Той беше спал петдесет и два периода на кръжене. Затова трябваше най-напред да получи пълна представа за положението.

„Куа“ летеше със скорост, близка до скоростта на светлината, само с една двадесета по-бавно, установи той. Инструментите показваха също, че във Великата бездна няма метеорити и космически прашинки. Значи, космическият кораб можеше да продължи безопасно полета си със същата скорост. Двигателят работеше нормално. Скоростта продължаваше бавно да се увеличава. Налягането на това непрекъснато ускорение отговаряше на една хелоидна гравитационна единица. При това налягане космонавтите не чувствуваха тялото си по-тежко, отколкото на родната си планета.

Командната централа издаваше от време на време откъслечни звуци, напомнящи цвъркота на птици, прекъсвани от дълги паузи.

— Значи, ние почти не остаряваме — установи Гоати. Той беше доволен от тази скорост на кораба, близка до скоростта на светлината, вследствие на която времето върху звездолета течеше много по-бавно, отколкото на тяхната планета.

— Да — каза сякаш на себе си Азул, потънал в размисъл. — Откакто сме напуснали Хелоид, нашата родна планета, за нас са изминали едва шест слънчеви обиколки. А там са се сменили безброй поколения и Хелоид е обиколил вече своето слънце много, много пъти. Хората от нашето поколение отдавна вече не са между живите. От нашата родина ни дели не само невъзвратимото време, но и пространството, дългият път, които…

— Досега сме изминали над девет хиляди светлинни периоди — прекъсна го Зил сериозно. Цвъркотът на неговия говор бе придобил по-бавен ритъм. — Ние сме първата експедиция, която преодолява такива разстояния по поръчение на Галактическата общност — каза той гордо.

Тази делова констатация не закъсня да упражни въздействие върху Азул. Неговата зараждаща се потиснатост беше за известно време заглушена.

Гоати наостри уши. Какво ставаше с двамата? Той се опита да разбере какво ги вълнува. Но те не отговориха на въпроса му.

Зил продължи да докладва:

— През времето, докато ти спеше, Гоати, станаха някои произшествия. Така например наложи се да маневрираме и да ускорим повече полета, за да избегнем една комета. След това една частица космически прах, един микрометеорит проби нашия енергиен щит и засегна космическия кораб. Една от малките дюзи на големия радиус на кораба излезе за известно време от строя. По-късно престана да работи мионовият мозък на автоматичното управление и навигация. Азул пое през това време управлението, докато повредата бе отстранена и изкуствената памет бе попълнена отново с всички необходими данни.

— А защо ме събудихте? — настоя Гоати.

Азул изложи на водача на експедицията предложението си за кацане.

На стената светна звездна карта. Тъмните сенки на трите живи същества се издължиха, изправиха се и се приближиха до картата. Разговорът между хелоидите стана по-оживен. Непрекъснатият поток на техния говор се извиси към свода на командното помещение.

— Къде се намира сега нашият космически кораб? — попита Гоати.

Азул, първи астроном и навигатор на експедицията, докладва:

— Сега следваме една линия, която минава на около шестнадесет парсека северно от галактическата плоскост. Тук звездите са по-нарядко. Южно от плоскостта системите са по-близо една до друга. Сега се намираме на почти еднакво разстояние от бялата звезда Сириан, червената Тари и безименната жълта звезда, а именно шест светлинни периода. Ние трябва да насочим кораба към едно от тези три слънца, за да потърсим близо до тях планети.

Гоати размишляваше. Някак между другото той каза:

— Би трябвало да класифицираме жълтата звезда и да й дадем име.

Зил беше изненадан. Той бе очаквал, че Гоати ще се заеме с най-важното, с решаването на въпроса за или против кацането. Вместо това той го слиса с такава дреболия. Защо командирът искаше да дадат име на тази непозната и незначителна звезда? Но такъв беше Гоати. В моменти на голяма опасност или при важни решения той често вършеше или говореше наглед неважни и незначителни неща. По-късно винаги се оказваше, че неважното и незначителното е било правилно или дори от решаващо значение. По този начин Гоати отново доказваше своето превъзходство, което така безспорно му даваше качеството на водач на тази експедиция.

— Да дадем на жълтата звезда името на някой от нас — предложи Азул. — Бихме могли да я наречем „Зил“. Всички ще бъдат съгласни с това.

Гоати изненадващо бързо се съгласи с предложението.

Сянката на Зил направи рязко движение. До този момент космонавтът не бе и сънувал, че една от многобройните звезди във Вселената ще носи някога неговото име. „Но аз нямам особени заслуги нито за експедицията, нито при наблюдението на жълтата звезда“ — помисли той учуден.

— Мисля, че е правилно, ако през време на експедицията назовем звездите с нашите имена. Правото за това произтича от нашите постижения при научното завладяване на звездните простори — каза Гоати.

— И аз мисля така — съгласи се Азул с командира.

— А сега нека обсъдим към коя от тези три звезди трябва да се насочим в случай на кацане — каза Гоати. — Азул, ти какво предлагаш?

„Успях“ — помисли си Азул. Но въпреки това той не изпита истинска радост. Измъчваше го мисълта, че все още не се бе решил да говори за своя страх от Космоса.

— Най-светлата от трите звезди е Сириан — започна той механично. — Тя свети двадесет пъти по-ярко, отколкото например жълтата звезда.

— Отколкото „Зил“ — поправи го усмихнат Гоати.

— Правилно. Но Сириан е само два до три пъти по-голяма. Все още не е установено дали около него се намират по-големи планети, които биха били подходящи за кацане. Бих посъветвал да не се насочваме към Сириан, защото е двойна звезда. Нашите астрономически наблюдателни инструменти регистрираха близо до нея опасна зона на гравитационна концентрация. Тази звезда-джудже би могла да ни създаде неприятности. Тя има висока температура и много голяма плътност. Веществото й е необикновено силно уплътнено. Това означава, че и гравитацията близо до нейната повърхност трябва да е огромна. Приближим ли се до нея, двигателите на нашия космически кораб не биха били дълго в състояние да й оказват съпротива. Дюзите ще трябва да работят на високи обороти и с пълна мощ. Въпреки това звездата бяло джудже край Сириан може да ни улови и да ни притегли към себе си. С огромната си притегателна сила тя ще придаде на нашия космически кораб колосална тежест.

Азул млъкна. Той почувствува, че се е впуснал премного в подробности, които и без това бяха известни. Това беше резултат от дългите периоди на самота, които той бе прекарал в дежурство при призрачните електронни командни уреди. В такива моменти човек често мисли за нещата в най-големи подробности, което при разговор лесно може да стане навик. А и любовта му към астрономията го беше подвела да направи по-продължително описание на слънцето-джудже. „Трябва да се изразявам кратко“ — внуши си той и продължи доклада си.

— И червеното слънце Тари представлява система от двойна звезда. Но тук се касае за две безопасни, изстиващи червени слънца. Температурата на тяхната повърхност е ниска. Двете червени огнени кълба спадат към спектралния тип Me. — Той спомена накратко цифри, наименования и формули.

— Съществува ли теоретическа възможност да се намерят планети край тази двойна звезда? — осведоми се Зил.

— Да, но те трябва да се търсят по съвсем неправилни орбити, защото кръжат около две слънца. Изстиналите звезди като двете червени Тари предлагат в своята околност благоприятни условия за прекъсване на полета. В техния обсег най-лесно можем да кацнем, за да потърсим и се запасим с първична енергия. — Азул спря за миг. Дали Гоати ще се съгласи с това предложение? След това той бързо продължи и почна да описва жълтата звезда. — Жълтеникавото слънце е нормална звезда. „Зил“ спада към спектралния тип Г₁. В продължителни периоди то свети равномерно, без да се разширява и свива периодично.

Гоати слушаше внимателно. Това, което Азул докладваше, приличаше много на някогашното развитие на слънцето на тяхната родина. То показваше, че и около жълтеникавата звезда „Зил“ биха могли да съществуват обитавани от живи същества планети. Наложеше ли се да кацнат, това трябваше да стане около тази звезда. Но все още нямаше съществена причина за такова прекъсване на техния експедиционен полет.

Всяко кацане по пътя означаваше не само загуба на време, но и на предимствата, произтичащи от забавения ход на времето, поставяше под въпрос успешното разрешаване на задачата на експедицията: именно да се установи през Великата бездна пряка връзка с телоидите, за чието съществуване се знаеше само по неясни радиосигнали. От този полет зависеше дали най-после след дълго време и напразни опити може да бъде прехвърлен мост на разбирателство между Общността на галактическия живот във вътрешността на звездната спирала и много по-старите култури на високоразвити живи същества в нейния край. В Общността на световете на галактическия живот, към които принадлежеше и Хелоид, се предполагаше, че тези телоиди имат дори връзка с живи същества от други галактики, далечни спирални мъглявини и звездни облаци. Трябваше да имат пред вид всичко това, когато щяха да вземат решение за междинно кацане.

И друго съображение напираше в мислите на Гоати. Ако около звездата „Зил“ съществуваше свят на живи същества, достатъчно високоразвит, тогава сред мъчно преодолимата Велика бездна той можеше да стане устой на този мост на разбирателство, тогава този свят трябваше да бъде включен в големия пръстен на информационни предавания, тогава той може би беше липсващото звено във веригата. По-нататъшният полет към телоидите би се увенчал с далеч по-голям успех, ако се извършеше кацане и проверка на положението.

Мислите на Гоати се върнаха назад. За всичко това двамата сигурно не бяха мислили, когато предложиха кацането. Те трябва да са имали и някаква друга причина, помисли Гоати. Той почувствува, че не толкова Зил, колкото Азул знаеше тази истинска причина. Защо не я казваше? Гоати много добре беше забелязал промяната, станала с Азул, откакто го бе видял и говорил с него последния път.

Азул беше завършил доклада си отдавна. Настанала бе пауза в техния разговор.

— Азул, нали знаеш в какво състояние се е намирало слънцето на нашия роден Хелоид, когато е възникнал животът на него? — поднови разговора командирът.

— Разбира се. Нашето слънце тогава също е спадало към групата на жълтите звезди. — Азул беше толкова развълнуван, че пискливите нотки в неговия глас станаха малко по-дълбоки. Той продължи бавно: — Сега впрочем то вече видимо е изстинало и трябва да бъде отнесено към следващата по-студена група.

„За щастие знанието на хелоидите навреме достигна такава висота, че да преодолее тази опасност — помисли си той. — Ако в миналото нашата родна планета не бе нарочно изкарана от своята орбита и приближена до слънцето, тя щеше да представлява сега печална картина. Всичко щеше да бъде пустош.“

— Дали животът на нашата родна планета няма да угасне някой ден? — каза Азул сякаш на себе си. — Кой знае кога и дали изобщо ще се върнем?

Гоати го погледна смаян. Значи, това беше. Сега той знаеше каква опасност ги застрашаваше: страх от Космоса и съмнение в завръщането. Азул, който бдеше за всички в командния пункт, пръв бе обхванат от страха от Космоса. А Зил? А другите, които сега спяха? Мислите на Гоати се гонеха с трескава бързина. От колко ли време страда вече Азул? Знаеше ли той изобщо какво става с него? Крил ли го беше досега? Не, Азул беше достатъчно честен, за да показва открито своето душевно състояние. Но защо бе поискал да прекратят сега полета? Азул продължи да говори:

— Кой знае кога и дали изобщо ще се върнем — повтори той тихо. — Страхът от Космоса ми навява такива мрачни мисли.

Това прозвуча като извинение.

„Дългият полет въз Вселената му е подействувал потискащо — помисли си Гоати. — Трябва да му помогна и правилно да му обясня всичко.“

— Мислиш ли, че научният съвет в нашата родина щеше да ни изпрати на такава далечна експедиция на изток, ако не беше сигурно, че ще достигнем телоидите, ще получим от тях първична енергия за връщане и положително ще се върнем? Дали животът на нашата родна планета няма да угасне някой ден? — питаш ти. — При нашето завръщане умственото развитие на Хелоид ще е достигнало такава висота, че условията, необходими за живота на цялото население на планетата, ще могат да бъдат запазени или създадени още по-добре и по-идеално.

Гласът на Гоати се извиси във високо напевно звучене, толкова въодушевен беше той.

— Знанието на живите същества от всички планети на Галактическата общност, на всички живи същества от Съюза на съседните слънчеви системи във вътрешния ръкав на Галактиката, взети заедно, ще бъде достатъчно, за да победим. Може би в нашата родина сега вече се правят всички приготовления, за да се въздействува върху ядрените процеси във вътрешността на нашето слънце, за да може то да грее и да бъде възобновено за хелоидите със старата си сила и красота…

Внезапно гласът на Гоати секна. Колко празни бяха все пак подобни думи, когато безгранични простори и мрак заобикаляха техния космически кораб. Така не може да бъде преодолян страхът от Космоса. Оставаше само едно: да кацнат, да кацнат на някоя обитавана от живи същества планета. Това ще бъде един изпит. Който след това поиска да лети по-нататък, значи го е издържал и е неуязвим. Иначе ще трябва да остане там или да се върне.

През това време Зил беше следвал хода на собствените си мисли. Затова той не почувствува колко дълбок песимизъм се бе разкрил от думите на Азул и не чу какво каза Гоати, за да го окуражи. И неговите мисли се въртяха около това, че е възможно да се намери обитавана от живи същества планета около жълтата звезда.

Един основен закон гласеше, че ако физическото състояние на едно слънце, т.е. преди всичко температурата и количеството на излъчването достатъчно дълго време е равномерно, около него биха могли да се развият живи същества. Жълтото слънце приличаше на слънцето на хелоидите. То грееше равномерно вероятно от вече дълго време. Следователно може би около него съществуваше живот. Такова беше във всеки случай предположението на Гоати.

— И ти, Гоати, смяташ, че в гравитационното поле на жълтата звезда непременно трябва да се намира планета, обитавана от живи същества? — каза внезапно Зил в настъпилото мълчание.

— Да, смятам това за много вероятно!

— Прекрасно! — въодушеви се Зил. — Да насочим ли кораба към жълтата звезда?

— Да, можем да летим нататък — каза Гоати, — но трябва да обсъдим подробно прекъсването на нашия полет и с другите, които сега спят.

Зил бе зает с приготовления за изменение на скоростта. Сега беше дошло отново време да се премине от ускоряване към намаляване на скоростта. Забавеният ход на времето, удължаването на техния живот през траещия хиляди години експедиционен полет, бе възможен само ако скоростта на „Куа“ беше близка до скоростта на светлината и по определен начин последователно се увеличаваше и намаляваше. Сега отново предстоеше период на намаляване на скоростта. Той трябваше да започне в следващото хелоидно пладне, а то наближаваше.

Внезапно призрачната фигура на Зил се изправи и замръзна на едно място. Напрегнато гледаше той танцуващите светлинни сигнали по стената. Един от постоянно светещите кръгове бе угаснал. Неговите светли точки трептяха сега в бърз зигзаг на свода на командния пункт, показвайки спонтанната реакция на много автоматични уреди. Непрекъснато проблясваше червена светлина. Зил включи теленаблюдението, но екранът си остана сляп и празен.

Прозвуча кратка серия от звуци, подобни на вик.

— Един хелоид… Навигационните жироскопи!

Зил хукна през централата и изчезна.

Азул разбра. Управлението, система от бързо въртящи се жироскопи, застрашаваше да престане да действува. Това означаваше угасването на светлия кръг на контролния уред. Трептящият сигнал над кръга обаче показваше, че в камерата на жироскопите се намира живо същество и че то е застрашено от голяма опасност.

Във вътрешността на „Куа“ се намираше система от жироскопи, която непрекъснато запазваше своето положение, независимо от това, в коя посока летеше звездолетът и какво беше положението му в триизмерното пространство. Тя служеше на навигацията. Въпреки огромната скорост на оборотите си жироскопите бяха до известна степен неподвижният пункт в ракетата. При навигацията и при управлението винаги можеше да се изхожда от тяхното неизменно положение. Без тази апаратура, която приличаше на нещо като изкуствен хоризонт, космонавтите при близката до светлинната скорост на своя кораб много скоро биха се заблудили безпомощни сред безбройното множество звезди на Вселената.

Азул се наведе, готов да действува. Броят на оборотите на трите жироскопа на дефектната система намаляваше бързо. Скоро настъпи критичният момент, когато те трябваше да излязат от строя.

Кой от екипажа на „Куа“ беше при жироскопите, мислеше космонавтът. Нали всички спяха.

 

 

Тивиа се събуди. Нещо бе смутило съня й. Тя се ослуша и си помисли защо се е събудила преждевременно. От корабното помещение под кабината й до нея достигаше, както винаги, високият пеещ тон от контролния пулт на жироскопите. Тя тъкмо бе сънувала своето любимо място и космическия кораб — камерата на жироскопите. Често ходеше там. Да, сега си спомни. В полусън тя пак се бе скрила зад прозрачната стена на вакуумната камера с жироскопите. Величественият танц на издутите двойни кегли, които изглеждаха неподвижни и все пак бяха изпълнени с укротено движение, винаги я привличаше. Със своята надеждност тези непоколебими слуги на космонавтите излъчваха голямо спокойствие. Макар и с човешки размери, Тивиа ги оприличаваше на изящни, леки като перо танцьори, които, току-що омагьосани, са се вкаменили. Тивиа бе дала дори имена на жироскопите: Тобор, Тектор и Талус, и в космическия кораб всеки я подиграваше за това.

Който не беше запознат с жироскопите, в първия момент би се уплашил и би помислил, че следващия миг ще се сгромолясат. Те стояха почти свободно. Закрепени само на карданната си ос, те балансираха върху малкия си остър крак. Само при внимателно вглеждане можеше да открият едва забележимите признаци на тяхното бързо въртене, което ги крепеше и ги правеше така устойчиви.

Тивиа се сепна. Тя разбра кое беше нарушило нейния полусън и бе пробудило съзнанието й: тонът от контролния пулт на жироскопите се беше променил. Бавно и едва доловимо той се понижаваше. В тази далечна прилична музика напираше заглушено и все пак обезпокоително едно чуждо, тревожно съскане.

Замаяна от съня, Тивиа, подобна на призрак, излезе от кабината. Тялото още не искаше да й се подчиняла. Тя се принуждаваше да върви напред, залиташе и се блъскаше в стените. Колкото повече напредваше, толкова по-ясно чуваше съскането.

Най-после стигна до вакуумната камера. Прекалено силно я блъсна остро бучене. Тивиа се закова на мястото си. Почувствува, че я полазиха тръпки. Обзе я парализиращ страх. Едва сега тя бе напълно будна и осъзна къде се намира.

Погледът на Тивиа търсеше причините на острото съскане. Почти всички светлинни сигнали на контролния пулт бяха угаснали. Това я обезпокои много. Замаяна, тя погледна втренчено през голямата стъклена стена във вакуумната камера. Загрижено огледа трите жироскопа. Те все още се въртяха, както й се стори, с ненамалена скорост. По тях не можеше да се открие никаква повреда. Изглежда, тя трябваше да се търси някъде другаде.

Мислите на Тивиа работеха трудно. Откъде идваше това действуващо на нервите съскане? То напираше към нея от всички страни. Въпреки всички усилия Тивиа не можеше да долови височината на контролния тон. Ужасният шум го заглушаваше. Очевидно хелоидният въздух струеше през някаква пукнатина или дупка във вакуумната камера с жироскопите. Това беше лошо. Тя знаеше, че движещата се с ултразвукова скорост повърхност на въртящите се жироскопи ще се трие и нажежи в непрекъснато сгъстяващата се атмосфера. Но много по-опасно беше бързото отслабване на въртенето. Силата на прекалено рязкото забавяне на скоростта щеше да изкриви чувствителните оси на жироскопите и да направи системата негодна.

Цепнатината можеше да бъде тук, близо до нея. Погледът на Тивиа бързо се плъзна по стъклената стена. Ето! Непосредствено над пода трептяха частици прах. Те бяха проникнали през стъклената стена. Там трябваше да има някаква малка, едва видима дупка. Тивиа се уплаши. По единия от трите жироскопа се виждаше тъмночервена ивица, отначало тясна като нишка, след това все по-широка.

„Талус се нажежава“ — проблесна в съзнанието на Тивиа.

Инстинктивно тя се хвърли на пода и затули с тялото си цепнатината.

В същия миг острото съскане престана. Същевременно рязка болка я прониза. Тя изстена. Имаше чувството, че е изсмукана. Властно се бореше против желанието да се дръпне от стената. Тялото й лежеше свито до стъклената стена. Тивиа още веднъж насочи поглед към Талус. Червеният му пояс сега бе вече по-широк. „Защо не работят вакуумните помпи“ — помисли тя нетърпеливо. След това загуби съзнание.

Зад космонавтката се чу шум. Дълга редица от роботи се приближиха и влязоха в съседната помпена камера. Автоматите имаха заповед да потърсят грешките и бързо да възстановят дейността на помпите. Един от тях остана в контролното помещение. Сигурно и системно изследваше стената неговата лампа с гама-лъчи, с която можеха да бъдат открити най-малката пукнатина и най-незабележимата дупчица в материала.

Зил бързаше през помещенията.

Ето я вакуумната камера.

Аварийните роботи изчезнаха в помпеното помещение.

С един поглед Зил схвана опасността.

Жироскопите бяха вече нажежени.

Много скоро щяха да се пръснат.

Един робот се изправи срещу него и го избута назад.

Някакво тяло лежеше до стъклената стена!

— Тивиа!

Зил се отскубна и се хвърли към нея.

Един робот току-що отдели тялото на Тивиа от стъклената стена. Чу се отново съскане.

Тогава роботът запълни пукнатината в стъклената стена с пластмаса. Но много късно. Жироскопите бяха вече повредени.

Зил грабна Тивиа и я вдигна.

Бързо да се махне оттук!

— Да се отворят вентилите! — заповяда той задъхан на главния робот.

Зил бързаше със своя товар.

Като отмина няколко кабини, той се спря.

Тивиа беше спасена. Тук пръскащите се жироскопи не можеха вече да й направят нищо. Откъм вакуумната камера се чуваше грохот като от гигантски удари. Неволно Зил притисна Тивиа по-здраво до себе си. Колко се радваше, че тя не беше вече там. Но тя все още се нуждаеше от помощ, още беше в безсъзнание. Внимателно Зил я понесе по-нататък.

Във вакуумната камера жироскопът Талус бе излязъл от нормалното си положение. Оста му се бе изкривила, но той все още се въртеше бързо. Трябваше да се предотврати нещастието. Кибернетът, който ръководеше групата на роботите, започна да действува и даде своите указания. Докато Зил бързаше със своя товар към командната централа, автоматите отвориха не само вентилите, изпускайки напълно газа за дишане, но и херметично затворените входове. Роботите влязоха в шестоъгълната вакуумна камера и включиха магнитните спирачки.

Жироскопът Талус се разпадна със страшен шум и трясък. Много отломки се удариха о стените, кънтейки силно. Една част от жироскопа изкара Тобор от основния му лагер. Други отломки разбиха прозрачната стена на парчета и строшиха контролния пулт. Хвърчащите наоколо парчета удряха роботите и ги унищожаваха. Несмущавани от това, другите автомати продължаваха да работят. Големи куки се подадоха от стената, хванаха втория сгромолясващ се жироскоп и спряха третия, който бавно правеше последните си обороти.

Нито една от отломките нямаше вече сила да пробие стените. Роботите навреме бяха спрели шеметното им въртене и по този начин бяха намалили центробежната сила на пръсналия се жироскоп.

В командното помещение Азул помогна на Зил да постави ранената върху един висящ диск под тероплатена — автомат за диагностициране, който прегледа Тивиа и същевременно й даде първа помощ. Скоро той показа, че раната не е опасна, но доста болезнена.

„Изглежда, че тя се е намирала още в сънно състояние, предизвикано от автоматите за сън, когато се е хвърлила да затули пукнатината“ — помисли си Зил. — „Откъде бе узнала за опасността?“ — С нежност се наведе той над Тивиа и се опита да прочете отговора по лицето й.

— Твоята жертва щеше да бъде безполезна — прошепна той. — Не ти ли беше ясно?

Тивиа въздъхна. Съзнанието й се връщаше.

— Повредени ли са жироскопите? — ненадейно попита тя с неочаквано висок и ясен глас.

— Талус се пръсна — каза Азул нерешително. — Тобор и Тектор също са повредени.

Внезапно Тивиа се надигна.

— Къде са другите? — попита тя с ужас. — А „Куа“? — Тя познаваше разрушителната сила на пръскащите се жироскопи.

— Никой не е ранен освен тебе. Нищо не е разрушено, само вакуумната камера — каза Зил бързо, за да я успокои.

Тивиа се отпусна с облекчение. Тя въздъхна и отново затвори очи. Значи „Куа“ продължаваше да лети. Тогава тя се запита как се бе озовала в командната централа. „Навярно роботите са ме донесли на сигурно място“ — помисли си тя. Сетне дълго мълча и мисли за своите жироскопи.

— Как е могло да стане това? — попита тя. — Не получихте ли никакви предупредителни сигнали от камерата? Трябвало е да забележите опасността много по-рано от мене? Нали всички отклонения от нормално протичащия процес се съобщават тук, в централата.

— Да бъдем доволни, че случката в камерата с жироскопите изобщо ни бе сигнализирана и че Зил можа навреме да те пренесе на сигурно място.

Тивиа отново се надигна:

— Ти ли ме изнесе от вакуумната камера? — извика тя и погледна уплашено Зил. Струваше й се невъзможно, че той не е ранен. Тя видя Зил да се приближава към нея. Нежно я накара да легне на мекото висящо легло под тероплатена.

— Привет на далечната ни родина. Чест и слава на всички живи същества — каза той сериозно, както му подсказа моментът. — Смъртта те отмина. За мен опасността не беше толкова голяма. Сега трябва да те завържа здраво. Ти знаеш, наближава зенитното време!

— За щастие някои контролни уреди са останали незасегнати — продължи да докладва Азул. — Талус е виновен за повредата: броят на оборотите ненадейно се увеличи — дребни частички се откъснаха внезапно от повърхността му — остаряване на материала — прекалено голяма центробежна сила. Отломките, изхвърлени с огромна сила, се понесоха в тясната камера подобно на метеорити. Тяхната разрушителна вихрушка унищожи с един удар почти всички измервателни, командни, контролни и наблюдателни уреди. Стените са покрити с дълбоки драскотини. Прозрачната стена към контролното помещение се пропука. Оттам нашият въздух за дишане дълго време проникваше във вакуумната камера. Помпите също не работеха. Все повече и повече сгъстяващата се атмосфера в камерата оказваше голямо съпротивление и действуваше задържащо върху повърхността на жироскопите. Особено Талус загуби много от своята скорост. Неговата повърхност беше надраскана и изпита най-силно съпротивление. Той пръв се нажежи.

Азул млъкна. След известно време той каза сякаш на себе си:

— Сега вече трябва да кацнем.

Простиращият се далеч пред кораба енергиен щит на защитната система нарастваше. Последователно почнаха да работят екраните на измервателните уреди. По стените припламваха цели полета от сигнални светлини. Зенитното време, когато се сменяше ускорението, бе настъпило. Всички технически уреди автоматично се превключваха от ускорение към забавяне на полета.

— Сложете си специалните костюми и завържете Тивиа! — нареди Азул.

Зил трябваше да побърза. След няколко мига щеше да почне да действува програмното управление, щеше да изключи задния и да включи предния фотонен двигател. Силата на притеглянето на досегашното ускорение вече видимо отслабваше. Ето че угасна и сигналният комплекс за задния двигател! Той беше изключен. Настъпи състояние на безтегловност.

Зил насочи вниманието си върху предния фотонен двигател. Той контролираше температурата на загряваното фотонно огледало, настройката на анихилационния пункт, на фокуса, както и изправността на ускорителя на частичките и на ускорителя на античастичките. Предният двигател се намираше в предписаното състояние.

През това време Азул се беше погрижил за преобръщането на сферичното жилищно помещение в космическия кораб, което обхващаше кабините на хелоидите, работните и общите помещения, както и командната централа. Там, където преди се беше намирал виолетово светещият свод, беше сега подът, а на мястото на пода се намираше сводът. Ето защо в момента на включването на предния двигател космонавтите не бяха изхвърлени към свода под действието на рязкото намаляване на скоростта, а си останаха на пода, изпитваха нормално притегляне и можеха да се движат както обикновено.

Маневрата беше изпълнена. Предният фотонен двигател работеше. „Куа“ продължаваше своя полет във Великата бездна.

 

 

Гоати и Тивиа бяха сами. Сега те дежуреха при командния пулт. Сигналните светлини трептяха по стените, върху екраните пулсираха символите.

Скоро след инцидента с жироскопите космическият кораб бе взел курс към системата на жълтата звезда.

Гоати бе наредил да събудят целия екипаж, за да се обсъди прекъсването на полета. Неговите съображения за междинно кацане бяха основателни. Изгледите да се намери около жълтата звезда „Зил“ небесно тяло, обитавано от живи същества, накара всички да се съгласят. След повредата на жироскопите в края на краищата изглеждаше разумно да се потърси студено небесно тяло, планета за кацане. Подир съвещанието всички с изключение на Тивиа и командира отново бяха заспали за продължително време. До жълтата звезда оставаха още шест светлинни периода.

Тивиа беше подготвила грижливо всичко, за да може веднага след прекъсването на полета и кацането на космическия кораб да построи заедно с другите космонавти нови жироскопи. Дотогава те трябваше да се справят без навигационни жироскопи. Късото разстояние до жълтата звезда можеше да бъде прелетяно, без да се загуби ориентацията.

Спирачният механизъм отдавна вече работеше по-силно. Телата на хелоидите бяха станали по-тежки. Тивиа контролираше слабата жизнена дейност на организмите на спящите космонавти. Компликаторите, медицински уреди над висящите легла на хелоидите, сигнализираха в централата всичко, което ставаше с тях. Тивиа можеше да се намеси по всяко време и да окаже нужното въздействие.

Гоати и Тивиа все още чувствуваха нарастването на тяхното тегло. Скоро те трябваше да включат антигравитационните инсталации.

В самотните часове на дежурство при командния пулт Тивиа обичаше да води спорове. И сега във въздуха отново звучеше тихият цвъркот на говора на хелоидите.

— Предвиждаше се, че от далечината на Великата бездна нашата Галактика ще ни изглежда като тясна светла ивица върху тъмния фон на Вселената. И така излезе — каза Тивиа.

От известно време на екрана все по-ясно се виждаше една неравномерна ярка светла ивица, която опасваше целия небосвод.

— Искрящото великолепие на звездите побледня. Тяхната блестяща завеса покриваше цялото небе над Хелоид. — Тивиа въздъхна.

— От далечните светове на външния ръкав на Галактиката може вероятно да се види само една тънка, слабо светеща ивица — каза Гоати. — Затова пък ще ни се разкрие красотата на далечни галактики и на кръжащи безкрайно далеч светещи облаци — утеши я той. — Гледката им ще бъде великолепна.

— Ако нашата Галактика беше гигантско колело, ако то се въртеше по-бързо и по-бързо, живите същества в нейния край нямаше да са значително по-дълголетни от тези, които живеят близо до центъра, нали? — попита тя.

Тивиа знаеше, че въпросът й е абсурден, но понякога проявяваше склонност да прави противоречиви, фантастични твърдения.

Гоати схвана въпроса на Тивиа като шега. Все пак той пресметна на малкия мионов циклон.

— Да — отговори той след това. — Формално погледнато, в резултат на забавения ход на времето живите същества на подобно огромно, въртящо се в една плоскост колело биха могли да достигнат в центъра възраст само сто периода, а в края около десет хиляди периода.

— Може би действително ще срещнем дълголетни същества в световете на външния ръкав на Галактиката — изказа предположение Тивиа.

— Не вярвам — отговори Гоати. — Нашата Галактика не е навигационен жироскоп. — Той се засмя в себе си, като си представи такова нещо. — Тя се върти много бавно — добави той.

Тивиа знаеше това сама. Дълголетието се обуславя преди всичко от биологически фактори. Колкото по-интензивно протича обмяната на веществата с околния свят и колкото по-икономично съществува един организъм, толкова по-жизнеспособен, толкова по-дълголетен е той. „Какви ли биха могли да бъдат живите същества около жълтата звезда «Зил», ако изобщо има такива“ — помисли си тя.

От измервателните уреди се раздаде пукот. Виолетовата светлина в свода на помещението се засили.

— Силно космическо излъчване — каза Гоати спокойно. — Попадения на мезони.

Простиращият се далеч пред кораба енергичен щит засили своето действие, за да отбие встрани потока на излъчване и на космически прах, който се бе появил внезапно насреща им.

Малко по-късно снопове виолетови лъчи тревожно светнаха на свода на командната централа. Пламна многолъчна звезда.

— Вихрушка от античастици — констатира сърдито Гоати. По един команден микрофон той заповяда: — Да се пуснат разузнавателните роботи! Да се изследва външната обвивка и ажурните кули на двигателите!

Античастиците можеха да бъдат по-опасни от метеоритите. Досегът с тях предизвикваше малки атомни експлозии, които при концентриран поток можеха да причинят извънредно сериозни повреди.

Роботите излязоха от космическия кораб и го изследваха отвън систематично, за да отстранят веднага евентуалните повреди.

— Мислиш ли, че около жълтата звезда има обитавани от живи същества планети? — продължи Тивиа своите мисли, когато потокът отмина. — Как ли изглеждат те? Дали са високо развити в умствено отношение? Ще се изплашим ли от тях?

— Те не могат да бъдат чудовища с много глави, крака и ръце. Съгласно законите на биологическото развитие те трябва да изглеждат като нас. Значи, едва ли ще се изплашим от тях.

— Не вярвам около жълтата звезда да има планети, обитавани от научно мислещи живи същества — каза Тивиа. — Иначе щяхме да уловим вече сигнали на тяхната дейност, електромагнитни излъчвания, тоест радиовълни, или различните импулси на радарните им наблюдателни уреди. Нашият фотонен двигател свети много силно. Те щяха отдавна да ни забележат. Аз съм се надявала да намерим там живи същества, подобни на нас, които може би дори вече са изследвали звездните светове на външния ръкав на Галактиката. Това бихме могли да си спестим пътя до телоидите и скоро да се върнем.

Гоати се замисли. И Тивиа ли страдаше от носталгия? Трябвате да й отговори:

— Те ще да са се развивали по същите принципи, както и ние — каза той след кратко колебание. — Трябва да имат чувствителна нервна система с нервен център — глава. Този орган на мисленето би могъл да се намира най-целесъобразно в горната половина на тялото или дори като отделен комплекс над него. По най-късия път навън от този нервен център ще са се образували сетивните органи, например възприемащите светлината органи. — Гоати се разпали. — За активно приспособяване към околния свят подобно мислещо същество би трябвало да има крака, за да се движи. Тъй като броят на краката в процеса на развитието непрекъснато се намалява, те може би имат два или дори само един орган за движение.

— Както знаеш, по своя път от по-низши към по-висши, към надарени с разум и разсъдък живи същества развитието следва определени принципи, независимо от това в коя част на Вселената то се извършва — заключи Гоати. — Надарените с разум обитатели на планети навсякъде в Космоса би трябвало да имат приблизително подобни белези. Следователно жълтата звезда „Зил“ едва ли може да ни поднесе прекалено големи изненади в това отношение.