Карлос Раш
Синята планета (6)

Кацането на хелоидите

Откакто „Бялата стрела“ стартира от платформата на „Куа“, Гоати, Тивиа, Азул, Синио, Аерона и Калаено не напуснаха вече командната централа. Те наблюдаваха полета на разузнавателната ракета с контролните уреди. Тя все още летеше извън атмосферата на планетата.

След първия разговор по радиото космическият кораб и разузнавателната ракета установиха няколко пъти връзка помежду си. Всичко вървеше по план.

Но Тивиа чувствуваше безпокойство, защото полетът на „Бялата стрела“ не можеше да бъде следен непрекъснато. На равни интервали планетата непрестанно ги разделяше. „Наблюдателната система трябва да бъде усъвършенствувана“ — помисли си Тивиа. Тя отиде при Гоати и му каза:

— Би трябвало да пуснем радиоспътници и телеспътници.

В състояние ли бяха сега спътниците да помогнат? Гоати размишляваше. Съгласно плана те трябваше да бъдат пуснати по-късно, след като бъдеше окончателно решено, че експедицията наистина ще кацне на Синята планета. Чрез тях щеше да бъде установена постоянна връзка, независимо от това на кой пункт на повърхността на планетата се намираха отделните групи. Но Зил се намираше сега в разузнавателен полет. Най-критичните моменти тепърва му предстояха. Постоянна връзка с „Бялата стрела“ беше много необходима. Той, Гоати, трябваше от самото начало да състави по-добър план.

Командирът се съгласи, че Тивиа има право и бързо се споразумя с останалите.

Тогава Гоати се обърна към Калаено, който стоеше при командния пулт и контролираше монтирането на атомисера, голямата ракета за кацане, която бе вече изкарана на платформата.

— Докъде е стигнал монтажът? — осведоми се той.

— Роботите едва сега започнаха — отговори Калаено. — Досега са монтирани само някои части на централния корпус.

— Ще трябва да прекъсваме на три пъти работата на платформата. Трябва да изведем в орбита радиоспътниците — обясни Гоати.

— Внимание, катапултен старт! — сигнализира малко по-късно светлинната лента.

Приготовленията за старта на първия радиоспътник бяха завършени.

В космическия кораб прозвуча глух удар на гонг. Той идваше от силния удар, с който катапултът бе изхвърлил в Космоса една радиоуправляема ракета, снабдена с релейна капсула. Тя се отдалечи на безопасно разстояние от „Куа“ и едва тогава се запали нейният двигател, който изведе спътника на траекторията му.

Ракетата бързо се отдалечи. Един кибернет я насочваше в предварително пресметнатото направление.

Първият спътник можеше да почне да функционира веднага. Гоати въздъхна облекчено. Другите два скоро щяха да последват първия. Те трябваше да бъдат разположени на голяма височина, на равни разстояния един от друг около екваториалната зона на тази планета.

Мина известно време. Азул отново отиде при своите уреди, за да потърси „Бялата стрела“. Скоро светлата точка на космическия скутер трябваше да се появи близо до ръба на планетата. Азул се радваше отново всеки път, когато успяваше да открие бързо ракетата. И този път той я откри веднага, макар че Зил бе променял курса няколко пъти.

Ужасен, Азул се вкопчи за креслото си. Отразеният радарен сигнал се движеше отвесно към повърхността на планетата!

— Той пада! — извика Азул.

Хелоидите скочиха. Гоати натисна едновременно копчето на високоговорителя и на екрана. Но екранът остана празен, макар че радиоспътникът работеше и планетата не се намираше между тях. Какво можеше да се е случило?

Тивиа се ослуша напрегнато. В приемателя не можеше да се чуе дори дишането на Зил. Времето течеше безкрайно бавно за нея. „Бялата стрела“ продължаваше да пада. Механично тя произнасяше сигнални кодове и натискаше несъществуващи бутони, сякаш сама пилотираше „Бялата стрела“. Обзе я силен страх. След няколко мига Зил щеше да се разбие о земята. Ах — най-после! Ракетата спря да пада и отново летеше хоризонтално. Тивиа не бе имала смелостта да се надява вече на това.

— „Бяла стрела“, моля, обади се! „Бяла стрела“, моля, обади се! — извика сега Гоати. Отговор не последва. Командирът повтори своя зов. — Зил, не те чуваме. Тук „Куа“! Моля, ела! — Гоати трескаво мислеше. След това бързо каза: — Монтирането на атомисера трябва да се ускори. Той трябва да стартира колкото може по-скоро. Зил има нужда от помощ. Азул и Тивиа, ще летите вие двамата!

— Да, ние трябва бързо да му помогнем — прошепна Тивиа и си пожела поне да може да види Зил на екрана.

Хелоидите облякоха тежките скафандри. След това бързо преминаха през коридорите и излязоха на платформата. Докато роботите все още монтираха атомисера, те сложиха в него необходимите уреди.

В командното помещение остана само Азул. Той следеше полета на разузнавателната ракета с наблюдателните прибори. На кратки интервали той докладваше на платформата:

— Скоростта намалява. „Бялата стрела“ се намира сега над твърда земя — тя кръжи.

— Значи Зил отново е поел управлението в ръцете си? — попита Гоати с облекчение.

— Да, той държи курс към някаква водна повърхност — каза Азул, разчитайки показанията на своите уреди. Той се опита още веднаж да установи радиовръзка с разузнавателната ракета и даде сигнала на „Куа“, но Зил все още не се обаждаше. След това планетата отново застана между тях и прекъсна наблюденията на Азул.

През това време монтирането на голямата ракета за кацане бързо напредваше. На платформата на космическия кораб гъмжеше от роботи и кибернети. Всички те влачеха материали, носеха части от корпуса, работеха с инструменти или обслужваха машини. Между тях сновяха насам-натам хелоидите.

Ярка светлина осветяваше всичко. Около платформата бе надут гигантски пластичен балон. Той имаше за задача да разпръсва с помощта на изпълващия го газ светлината на прожектора и да я разпространява навсякъде. Космическият кораб приличаше сега на пумпал с двойно тяло.

В задната част на атомисера бяха струпани най-много работни сили и уреди. Монтираха се частите на двигателя. По ръба на платформата към ракетата се виеше дебела тръба, по която минаваше течен водород. Атомисерът се зареждаше с гориво.

Внезапно секна всякаква работа. Роботите и хелоидите се отдръпнаха до ръба на платформата. От люка на „Куа“ излезе дълга редица от яркочервени транспортни роботи. Равномерната дистанция между тях, хармоничните им движения и светлинните сигнали, които като фар кръжаха над корпусите и ритмично бляскаха, навяваха неприятно чувство. Тяхното идване бе съобщено от радиоуредбата и те и сега непрекъснато излъчваха предупредителните сигнали за радиоактивност.

— Прокажените! — прошепна някой.

Гоати се огледа. До него стоеше Аерона и гледаше дългата редица. Червената верига изчезна в задната част на атомисера.

— Те носят контейнерите с ядрено гориво и ги поставят в реактора — каза Гоати.

„Прокажените“, както хелоидите наричаха червените роботи, биваха пущани в действие винаги, когато трябваше да бъдат отстранени повреди в някои от реакторите или когато трябваше да бъде заредено ядрено гориво. Това беше единствената им задача. С течение на времето боравенето с радиоактивен материал и с ядреното гориво ги бе направило самите радиоактивни. Една среща във вътрешността на кораба или дори досегът с тях можеше да предизвика лъчева болест. Също както и разпадащите се материали, роботите бяха държани отделно. Беше безсмислено да бъдат дезактивирани след изпълнението на всяка задача.

Последният робот не беше още изчезнал в задната част на атомисера, когато първите отново се появиха, за да се приберат в своето помещение. Те се движеха бързо и все пак предпазливо, за да не се блъснат никъде и да не оставят следи.

Едва червените роботи бяха изчезнали във вътрешността на „Куа“ и от всички страни отново се появиха роботите-монтажници и дебело облечените хелоиди. Донесени и монтирани бяха частите от корпуса, които образуваха задната част на атомисера, както и късите крила и апаратът за управление.

Тивиа, която току-що бе слязла от голямата ракета за кацане, докладва на командира:

— Прегледах пилотското управление.

Тя се приближи до ръба на широката платформа. Замислено огледа атомисера, за чийто пилот при предстоящия полет беше определена. Върхът на изострения в края корпус бе обърнат към нея. Тя погледна към бронирания нос, зад който се намираха кабините. Стори й се, че вижда голямата ракета за пръв път. Задачата, която й предстоеше, търсенето на Зил, я караше да изпитва ново чувство към гигантското летало. Внезапно атомисерът бе престанал да е за нея мъртво същество. Той бе станал другар, от чиято надеждност зависеше дали ще бъде намерен Зил, за да му се окаже помощ.

Пластичният балон се сви и роботите-монтажници опразниха платформата. Космонавтите също се прибраха в кораба. Събрани в командната централа, те чуха, мълчаливи и потиснати, съобщението на съкрушения Азул.

— Сега имаме връзка и с трите спътника. Въпреки това невъзможно е да се установи местонахождението на „Бялата стрела“. Тя изобщо не може да се открие! — Азул въздъхна. — Зил отдавна трябваше да пусне двете измервателни сонди. Но аз не мога нито да открия радарното отражение на космическия скутер, нито да чуя сигналите на сондите.

Гоати все още се колебаеше. Той накара Азул да продължи издирванията. Но когато уредите все още не показваха никакви данни за местонахождението на „Бялата стрела“, той се реши да изпрати атомисера за издирване на изчезналия.

Тивиа седеше вече на пилотското кресло. Откакто атомисерът бе сглобен и зареден, тя се намираше в своята кабина и не се върна заедно с останалите в командната централа. Когато пред нея трепна светлинен сигнал, тя веднага включи реактора.

Тогава и Азул прекоси стартовата площадка и се плъзна през люка на атомисера. Входът за голямата ракета за кацане се затвори здраво и сигурно зад него. Роботи освободиха атомисера от площадката. Той бавно се отдели от платформата. Разстоянието между космическия кораб и атомната ракета ставаше все по-голямо и по-голямо. Спирачният механизъм задействува. Спускането започна.

 

 

С голяма скорост атомисерът се понесе ниско над планетата. Той следваше данните, които уредите на „Куа“ бяха зарегистрирали от курса на „Бялата стрела“. Сега той премина над голяма водна повърхност. Два пъти вече Тивиа понечи да кацне, веднаж на най-малкото от петте очертания на суша, а другия път в южния край на продълговатия двоен континент. Всеки път Тивиа и Азул мислеха, че са видели на земята „Бялата стрела“. Но се бяха излъгали. Те не преставаха да търсят изчезналия Зил.

Гоати се обади от борда на „Куа“. Посредством трите поставени на равномерни разстояния около екватора транслационни спътници той можеше по всяко време да говори с тях, все едно че се намираха до него в космическия кораб.

— Според мен изключено е „Бялата стрела“ да е още във въздуха. Тя отдавна щеше да бъде открита от радарния контрол — каза командирът. — Търсете особено в дълбоките гънки на планината — посъветва той и добави: — Бъдете предпазливи! Нашите наблюдателни уреди установиха силни, подобни на ураган въздушни течения, ветрови канали в атмосферата на планетата, които се движат около нея на голяма височина и с голяма скорост и я обхващат като с мрежа от улици.

— Дали Зил не е попаднал в подобен канал? — каза Азул.

— Възможно е — каза Гоати.

— Появява се брегът на третата по големина суша — съобщи Тивиа скоро след това.

Азул гледаше внимателно надолу. Тивиа направи един лупинг с атомисера.

В този момент отново прозвуча гласът на Гоати.

— Получихме радиосигнали от измервателните сонди! — извика той. — Опитайте се да установите местонахождението на измервателните сонди!

Азул беше вече до приборите й ги включи. Сега сигналите на сондите се чуваха и в атомисера. Азул ги засече. След това се обърна към Тивиа и направи многозначителен жест:

— Двата радиосигнала идват от една и съща посока — прошепна той.

— Моля, дайте ми веднага новия курс — настоя Тивиа.

Азул й даде данните. Атомисерът описа лека дъга и вместо източен взе северен курс.

Азул непрекъснато проверяваше изчисленията на локаторите. Нямаше промяна. Всички измервания се пресичаха в един пункт, източно от някакво море, което, както показваше картата, се намираше в средата между два материка. Това сигурно беше местонахождението на двете измервателни сонди и това можеше да бъде само позицията… Той не посмя да довърши мисълта си. Не искаше да се поддава на напразни надежди. Без да каже нито дума, Азул посочи на Тивиа точката върху картата, от която сондите излъчваха своите измервания.

— Разстоянието дотам е много голямо — каза Тивиа. — Ние трябва да летим с максимална скорост и отново да се издигнем в редките слоеве на атмосферата.

Изведнъж в радиоприемателния уред прозвуча и сигналът на „Бялата стрела“. За всички той дойде така неочаквано и изненадващо, че изтекоха няколко мига, преди хелоидите от космическия кораб и атомисера да отговорят.

— Тук „Куа“!

— Тук атомисерът!

Те се обаждаха едновременно.

Най-после се чу гласът на Гоати.

— Тук „Куа“ в орбита. Ние те чуваме. Дългото ти мълчание ни разтревожи много. Атомисерът е на път към тебе. От каква помощ се нуждаеш?

— Тук „Бялата стрела“, моля, елате! Тук „Бялата стрела“, моля, елате. Тук „Бялата стрела“, моля елате! Тук „Бялата стрела“, моля, елате! Тук „Бялата стрела“… — ечеше вместо отговор непрекъснато и монотонно в равномерен ритъм от приемателните уреди.

Тивиа виждаше на екрана как Гоати преглеждаше учудено радиоапаратурата в космическия кораб. Всичко беше в ред. Гоати направи още един опит:

— Тук космическият кораб в орбита! Ние те чуваме. Зил, моля, отговори!

— Тук „Бялата стрела“, моля, елате! Тук „Бялата стрела“, моля, елате! Тук „Бялата стрела“, моля… — отекваше непрекъснато.

Сигналът на разузнавателната ракета звучеше като подигравка. Дали Зил бе загубил слуха си? Никой друг освен него не можеше да включи сигнала. Защо не приемаше въпросите от космическия кораб и атомисера?

Азул установи местонахождението на предавателя, който изпращаше сигнала на „Бялата стрела“, и го сравни с данните на земните сонди.

— Местонахождението на „Бялата стрела“ и на измервателните сонди съвпада — съобщи Азул на космическия кораб. — Ние се отправяме към дългата долина източно от Централното море между двата континента.

Скоро това море просветна в далечината. Водната повърхност бързо се приближаваше. Атомисерът прекоси морето и скоро се появиха и двете планински вериги. Тивиа трябваше да намали скоростта и да свали ракетата по-ниско. Азул не откъсваше поглед от еридера. Като вихър те преминаха над долината. Очите им бързо се плъзгаха по вдлъбнатината на терена. Но от тази височина през трептящите изпарения те не успяха да разпознаят „Бялата стрела“. Само един от уредите бе хвърлил за няколко мига светъл отблясък върху екрана. Този знак беше недвусмислен. Той можеше да произхожда само от „Бялата стрела“. Азул бързо фиксира тази точка върху навигационния уред на пилотрона.

— Намали скоростта, слез по-ниско и прелети над дългата долина още веднъж — нареди той.

Веднага Тивиа натисна съответните копчета на пилотрона. Атомният самолет послушно наведе предницата си и се спусна в широк завой. Скоростта намаля. Сега вдлъбнатината на терена се простираше под тях в цялото си дълго няколкостотин километри протежение.

— Потърси място за кацане — каза Азул припряно. Скоро на екрана отново се появи радарният сигнал на разузнавателната ракета. Ясно се очертаваше на екрана светлата сянка на източения корпус. И на еридера този път можеше да се види едно бяло петно в долината. Облачета профучаваха покрай ракетата.

— Тук „Бялата стрела“, моля, елате! Тук „Вялата стрела“, моля, елате! Тук „Бялата стрела“… — прозвуча сега прекалено силно сигналът на близкия предавател в кабината на голямата ракета за кацане. Дали Зил не бе видял още атомисера? Сега той би могъл да установи директна връзка с тях.

Азул се колебаеше да даде заповедта за кацане. Той беше забелязал, че в интервала между първото и второто прелитане едната от двете измервателни сонди бе променила своето местоположение.

— Прелети още веднъж над долината!

Атомисерът описа огромен кръг и се спусна още по-ниско. Скоростта бе паднала до предупредителния знак под звуковата скорост. Двигателят изрева, когато огромната птица лежеше над долината. Скоростта отново се увеличи. Със силен пукот атомисерът отново премина в свръхзвукова скорост.

Не бяха се излъгали. Разстоянието между двете измервателни сонди под тях се бе увеличило още повече. Данните на измервателните уреди бяха недвусмислени. Пътуващата сонда бе достигнала сега другата страна на долината. Означаваше ли това, че не трябва да кацат? Пътуващата сонда сякаш бе прекосила напряко долината.

Азул се свърза с „Куа“ и уведоми Гоати за странните си наблюдения.

Гоати му предаде следното съобщение:

— Успяхме да установим едностранна връзка. Зил е добре. Ние го чуваме и го виждаме, но той не може да ни отговори. Намира се в дългата долина. Изглежда, че „Бялата стрела“ се е повредила, но Зил не се нуждае така наложително от вашата помощ. Предполагаме, че той наблюдава живи същества. Затова не кацайте в дългата долина, а слезте в жълтата пустиня южно от Централното море.

Двамата хелоиди в атомисера се спогледаха с облекчение. С въздишка Азул потъна отново в своето кресло, а Тивиа повтори успокоена:

— Зил е добре. Зил е жив.

Но бързо летящият атомисер не й оставяше време да се наслади напълно на своята радост. Тя го насочи обратно и отново прекоси Централното море. Азул определи мястото за кацане недалеч от брега и даде на пилотрона съответните навигационни данни. След това те включиха автоматичното управление. Малко по-късно атомисерът се приготви за кацане и бълвайки огън, се наклони надолу към пустинята.

След това бучащите дюзи заглъхнаха. Атомната ракета на хелоидите кацна в жълтата пустиня близо до Централното море. На екрана пред командния пулт и пред дебелите сферични стъкла на кабината в челната част на атомисера се стелеха гъсти облаци от пясък, прах и дим. Яркият диск на жълтата звезда бе забулен. Нейните лъчи не можеха да проникнат през плътната завеса от изхвърления нагоре пясък на пустинята. Само от време на време между облаците от прах прозираше тъмночервеният й кръг. Нейните палещи лъчи се смесиха с горещината, която се издигаше от мястото, където бе кацнал атомисерът. Термичните елементи съобщаваха, че температурата навън е много висока. Но въздухът в кабината си оставаше свеж. Охладителната система работеше безупречно.

— Ало, „Куа“! Тук атомисерът! Кацането сполучливо. Слязохме в жълтата пустиня южно от Централното море. Незабавно ще свалим летящия пръстен. С него ще се отправим веднага към дългата долина и ще потърсим местонахождението на „Бялата стрела“. Тивиа и…

— Тук „Бялата стрела“! Тук Зил! — прозвуча изведнъж. — Съобщение до „Куа“: Синята планета е населена с разумни живи същества! Те се наричат хора! Влязох в контакт с един от тях. Техният начин на мислене е още примитивен. По всяка вероятност те са още в началото на цивилизацията.

В кратките задъхани думи на Зил ясно звучеше неговата радост. Той дори забрави да докладва за себе си. Гоати можеше добре да разбере въодушевлението му и затова не попита веднага за причините на принудителното кацане.

— Тук „Куа“! Тук Гоати! Радваме се, че си жив и невредим. Поздравявам те за срещата ти с жители на тази планета. От известно време посредством радиоспътниците ние имахме връзка с „Бялата стрела“ и видяхме твоите опити за разбирателство с човешкото същество. Азул и Тивиа са на път към тебе. Очаквай ги. Най-важната задача засега е да се потърси място за кацане на „Куа“. Проверете дали дългата долина е удобна за тази цел. Край.

Азул и Тивиа слушаха с вълнение и напрежение. След това скочиха и бързо се отправиха от челната част на атомисера в съседното складово помещение, където се намираше летящият пръстен. Влязоха в прозрачната кръгла кабина на този малък самолет и заеха местата си.

Големият люк безшумно се плъзна встрани. Веднага облаци от радиоактивни песъчинки нахлуха в ракетата. Невидими сили, изкуствени антигравитационни полета, ги отблъснаха назад. Летящият пръстен бе дигнат, изнесен навън и поставен до атомисера върху почвата на пустинята. Азул и Тивиа забелязаха, че пясъкът се бе разтопил от горещите газове, които двигателят бе изпуснал при кацането, и вече отново бе изстинал, образувайки твърда, зеленикава стъкловидна и напукана кора. Пръстенът вече започваше да се върти около кабината с късите си, косо поставени подобия на крила. Самолетът се издигна и бързо набра височина.

Висящата кабина се издигна право нагоре. Високо стърчащият корпус на голямата ракета за кацане изчезна под тях във вихрушка от прах. Слънчевият диск отново се появи и постепенно почна да свети по-силно. Все още тъмните облаци обвиваха стъкления купол на кабината.

— Ние се изкачваме по-бързо, отколкото би трябвало, като се имат предвид броят на оборотите на летящия пръстен и притегателната сила на планетата — каза Тивиа, която управляваше самолета.

— По всяка вероятност бързо изкачващо се въздушно течение ни дава този допълнителен тласък.

Внезапно отново притъмня. След малко по кръглия сводообразен покрив на кабината затропаха капки. Те моментално се разбиваха и покриха дискообразния самолет с мрежа от безброй вливащи се една в друга водни ленти.

Летящият пръстен се изкачваше все по-бързо и по-бързо, след това се наклони малко и започна да лети в права посока. Тивиа изведе самолета от зоната на тъмнината. Ненадейно наоколо стана светло и ясно. Под тях бързо пробягваше жълта вълниста и необитаема местност, а над тях се простираше прекрасното синьо небе.

Пред хелоидите се откри чудна гледка. Над жълтата пустиня се издигаше неподвижно голям камбановиден облак от прах, който покриваше мястото, където бе кацнал атомисерът. Високо над този купол от прах се извисяваше дебел стълб. Въздухът на пустинята, пренагрят от високата температура при кацането на ракетата и от разтопената пясъчна почва, се стремеше бързо нагоре. При това той увличаше със себе си вихрушка от прах и пясък. След това нажеженият стълб достигаше студени въздушни течения и над мястото на кацането се образува голям плътен облак с тъмен, сиво-син цвят. Разразиха се светкавици и от облака се изля проливен дъжд.

Тивиа наблюдаваше как виещи се въздушни течения пълзяха от всички страни над пустинята към купола от прах и дим и изчезваха в него. Издигащите се нагоре нагорещени въздушни маси образуваха област на намалено налягане, към която откъм морето бързо се устремяваха влажни въздушни маси. Стълбът ги погълна и постепенно изстина. Разреждането отслабна, най-сетне съвсем изчезна и гъбата от прах и дим се разпадна.

Самолетът се издигаше все по-високо и по-високо. Тивиа се предаде на размисъл: Скоро „Куа“ ще се приземи. Навигационната система, нейните жироскопи, могат да се подновят само когато космическият кораб е неподвижен, когато не работи. Това е особено необходимо при регулирането, при нагласяване на осите на жироскопите. Но къде може да се намери място за кацане тук, на тази чужда планета, която, както Зил преди малко бе съобщил, е населена? Дано да открием някаква дълга водна писта, каквито имаме на Хелоид, си пожела Тивиа. Тогава „Куа“ може да кацне, без да застраши населените места на жителите на планетата, каквито сигурно имаше навсякъде. Двигателят трябва да работи само докато ракетата се намира във високите слоеве на атмосферата. След това би било достатъчно чрез дълъг планиращ полет да се използува съпротивлението на въздуха за по-нататъшно намаляване на скоростта. При все това „Куа“ ще има значителна скорост при кацането, но водната писта ще омекоти най-силните удари и ще спре окончателно космическия кораб.

Но за това е необходима „гъста вода“, течност, която не прави вълни и която може да носи голямата тежест на космическия кораб, без да му позволява да потъне дълбоко. При това тя трябва да бъде мека и податлива. Направата на подобна водна писта със собствени сили и средства би изисквала много време.

Азул откъсна Тивиа от нейните размишления.

— Планинската верига! — извика той.

Заоблени кафяви планински хребети, осеяни с остри скалисти върхове, се издигаха срещу тях. Висящата кабина с въртящия се пръстен прелетя сега главния масив на планината. Склоновете отново се спуснаха и след това се появи дългата долина. Далече долу, на повърхността на земята, като малка точка блестеше „Бялата стрела“. Сигналите на малкия ракетен самолет се оказаха добри пътепоказатели. Пръстенът бавно се спусна надолу.

 

 

Зил поглеждаше нетърпеливо към единия планински хребет. Съгласно последното съобщение летящият пръстен трябваше скоро да се появи над билото на планината.

Колко щастлив беше той, че все пак бе открил повредата в приемателя. За прекъсването на връзката с „Куа“ не бяха виновни само стопените антени. Когато атомисерът се появи над долината и Ядулин избяга заедно с другите живи същества, той изтича обратно към „Бялата стрела“ и прегледа още веднъж с трескава бързина приемателната уредба, в която откри един повреден контакт. Няколко манипулации бяха достатъчни — връзката изведнъж бе установена — и той предаде своето съобщение за срещата си е жителите на планетата.

Зил се огледа още веднъж, за да прецени дали околната местност може да бъде използувана за кацане. „Бялата стрела“ се намираше на малко възвишение. Почвата между нея и самотната скала с едната от двете измервателни сонди беше равна и покрита с изсъхнал, плътен растителен слой. Летящият пръстен можеше да кацне тук безопасно.

Той вече се надвисваше над единия от планинските хребети. Изглеждаше като съставен от две части, които летяха заедно. Около лещообразния централен корпус се въртеше пръстен. Летящият пръстен изведнъж застана косо във въздуха, като че ли искаше да се изправи. Постоя така малко и свистейки, се спусна леко надолу. Силна въздушна струя огъна тревите. След това, балансирайки на дълги стройни кокили, кабината застана между самотната скала и „Бялата стрела“. Летящият пръстен правеше последните бавни въртения.

Зил се спусна към самолета, люкът отскочи и слязоха две фигури. Зил позна вулканичночервения скафандър на Тивия и звездножълтия на Азул. И двамата се затекоха и се сблъскаха с него. Тази игра се повтори няколко пъти. Най-после Тивиа и Азул успяха да бутнат Зил, който се търкулна на земята, но веднага скочи отново. После се хванаха и се завъртяха, изпълнени от радостта на срещата. След като се поздравиха по този начин, те се плъзнаха заедно към летящия пръстен.

— Къде са обитателите на планетата? — попита Азул. — Искаме да ги видим.

— Досега се срещнах само с един от тях и го отпратих. Не желаех да го излагам на опасност. Мислех, че искате да кацнете тук с атомисера.

Азул изследва склоновете с малък джобен еридер. Може би тук все още се криеше някое от тези същества. Той видя масивни планински вериги от двете страни и се учуди на дивата красота на остро назъбените хребети и на множеството струпани високи скали. От кабината на атомисера, а и от висотата на нисколетящия пръстен всичко бе изглеждало миниатюрно. Ландшафтът на Хелоид отдавна вече бе загубил първичната си мощ. Там теренът бе изравнен, беше почти равнина, пресечена най-много от вълнисти възвишения и хълмове. Азул се вслуша в себе си. Чувствата, които изпитваше при съзерцаването на този необуздан планински свят, бяха много близки до онова възвишено чувство, което изпитваше, когато космическият кораб, подчинявайки се на волята на астронавтите, летеше в Космоса със скорост, близка до скоростта на светлината, и въпреки това звездният свят запазваше своето възвишено и ненарушимо спокойствие.

Тивиа също съзерцаваше открилата се гледка. Тя се възхищаваше от остро очертаните силуети на върховете и стръмно спускащите се склонове. Вече само тази черта в облика на планетата й харесваше. Колко хубаво щеше да бъде, когато опознаеше и другите й особености.

Космонавтите се качиха в кабината на летящия пръстен. Те се издигнаха във въздуха и прелетяха над долината, за да изследват съгласно указанията на Гоати дали е подходяща за кацане на „Куа“.

— Двете планини заграждат долината като язовирни стени — констатира Зил. — Почти не може да се открие проход. Радиоактивните облаци от прах дълго ще се задържат между планините, ще се разнесат и едва постепенно ще проникнат през малкото странични долини и проходи към морето или към изсъхналата кафява степ, без да могат вече да причиняват вреда.

Тивиа все още смяташе, че водната писта е по-подходяща за кацане. Тя насочи летящия пръстен обратно и отново кацна близко до „Бялата стрела“.

Тримата хелоиди влязоха във връзка с Гоати.

— Изследвахме долината. Удобна е за кацане на „Куа“ — докладва Зил. — Ще построим площадка от големи скални блокове. Подобна тежка и масивна площадка няма да позволи от почвата да се откъснат много радиоактивни частици. Трябва да изрежем от планината общо четиридесет и пет блока, да ги сглобим в триолите и да ги поставим един до друг. Така те ще образуват голям квадрат, който „Куа“ ще открие при спускането безпогрешно. Цялата тази работа ние тримата бихме могли да свършим след шест завъртания на планетата.

Гоати разбра, че по този начин щяха да бъдат предпазени жителите на планетата и се съгласи.

През останалата част от деня хелоидите подготвяха кацането на „Куа“. Азул и Тивиа прелетяха обратно над морето до жълтата пустиня, за да докарат атомисера, на борда на който се намираха съоръженията.

Вечерта след пристигането на атомисера тримата отново се събраха в малката кабина на летящия пръстен. Зил описа своя разузнавателен полет, разказа за замайването си и за стремителното падане, но най-вече говореше за срещата си с Ядулин. През това време дискът на жълтата звезда превали към планинските върхове и се скри зад тях. Сенките на нощта се разстлаха и ставаха все по-гъсти и по-гъсти.

Когато звездите затрептяха над купола на кабината, вътре в нея светна. Светлината се разля от едната страна чак до „Бялата стрела“, а от другата — до самотната скала. Леко заобленият купол на стъкления покрив искреше отвътре като кристал, в който танцуваха светли петна.

Хелоидите обмисляха как най-добре да устроят своята база на планетата. Те се навеждаха над карти и таблици, над светлинните показания на приборите и над мионовите сметачни машини. Едва късно през нощта изгасна пъстрата звезда в долината с нейните играещи вулканичночервени, звездножълти и виолетови светлини.

 

 

На другия ден Тивиа излетя сама с летящия пръстен. Тя трябваше да установи разположението на дългата долина в южната й посока. Прелетя ниско над мястото, от чиято скалиста почва щяха да бъдат изрязани блоковете за площадката за кацане. Сега тя можеше да различи очертанията на първия скален блок. Азул бе вече започнал работа. Пръстенът се издигна по-високо. Тивиа видя как Азул си служеше с един лъчев пистолет. Тънкият енергиен лъч бързо се врязваше в скалата. Той разрязваше твърдата почва и проникваше дълбоко в силикатния строеж на гранита. Азул стоеше в скафандър зад един щит, който го предпазваше от излъчванията.

Непрекъснато издигащият се летящ пръстен бе набрал височина. Тивиа се огледа. Долината имаше почти правилна форма. Скоро Тивиа забеляза под себе си един поток, който видимо се разширяваше. Теренът се снижаваше все повече и повече. Планинските вериги от двете страни ставаха по-ниски. Реката все по-често се виеше насам-натам и образуваше големи завои с множество тесни уши. Преобладаващите все още зелени петна на растителността се срещаха по-рядко и най-после отстъпиха място на монотонно кафяво.

Изведнъж в далечината се появи водна повърхност. Тивиа насочи пръстена натам. Реката също се стремеше нататък. Долу се простираше малко вътрешно море. По навик Тивиа погледна показанията на уредите. Тя се слиса. Малкото море лежеше четиристотин метра под нивото на океаните. Това беше някакво чудо. Тивиа бе заинтригувана. Тя насочи пръстена надолу. Близко над водата той спря. Озадачена, Тивиа гледаше огледално гладката повърхност. Беше ли това изобщо вода? Тя беше така особена. Макар въртящите се крила да предизвикваха значително въздушно течение, повърхността на водата не се накъдряше.

Тивиа насочи летящия пръстен към брега и кацна върху гладката крайбрежна ивица. Огледа се изпитателно наоколо си. Местността беше безутешно гола. Докъдето стигаше погледът, тя не виждаше и следа от каквато и да било растителност. Яркият и палещ диск на жълтата звезда висеше над огромната котловина, чиято основа в по-голямата си част бе покрита от тази странно неподвижна вода. Бели слоеве от кристализирана сол правеха пясъка и отвесните скали над водата да блестят и искрят ослепително ярко под слънчевите лъчи. В трептящия от жегата въздух над неподвижното море и над брега се стелеха слоеве от някакъв газ. Бляскави петна и тъмни ивици се носеха по повърхността на морето. Това приличаше на местност от някаква необитаема и пуста планета. Дори небето със своята мека и нежна синева и златните лъчи на слънцето не можеха да вдъхнат живот на този безрадостен пейзаж.

Тивиа отвори люка и слезе. Предпазливо докосна белия слой сол на брега. Вятърът, образуван от кръжащите крила, я блъсна. Тя пропълзя под тях и се отправи към една купчина сол. Насочи поглед на юг към отсрещния бряг на малкото море. Планините изглеждаха там още по-пусти и по-диви. Разсечени стръмни стени се спущаха отвесно към водата. И там широка ивица от бели кристали заграждаше широкия воден басейн. В далечния край, където свършваше тежката, неподвижна вода, потискащият декор на скалите внезапно се разделяше. Той се отваряше като тясна, висока врата към едно плитко солено блато. В далечината се виждаше червеникава почва, прорязана от множество бразди.

Тивиа скочи от високото си наблюдателно място отново на соления плаж. Отиде близо до водата. Тя не беше изхвърлила нито една мидена черупка, нито едно водорасло. Под повърхността й и в нейните глъбини не се движеше никакъв живот. Водата беше като мъртва.

Тивиа откърти едно голямо, тежко парче от твърдата солена кора на брега и го хвърли в неподвижната водна повърхност. За нейно учудване парчето не потъна, а се задържа на повърхността. Малкото кръгли вълни, образувани от удара, лениво и неохотно се разпростряха на малко разстояние.

„Плътна вода!“ — разбра Тивиа внезапно. Тъкмо това, което тя търсеше.

Тази тясна и дълга водна повърхност представляваше водна писта.

Както за Зил планетният жител, така и за нея това море с неподвижна вода беше голямо откритие.

Тивиа се спусна към летящия пръстен и веднага се свърза по радиото с „Куа“, която все още летеше в орбита, и със Зил и Азул в дългата долина.

— Тук пръстенът! Тук пръстенът! — извика тя. — Открих водна писта! Намерих плътна вода! Море с мъртва вода! То се намира южно от „Бялата стрела“, в най-ниското място на дългата долина!

— Направете пробно кацане с „Бялата стрела“ — посъветва Гоати.

— Сигурна ли си, че твоето море с мъртва вода може да бъде използувано за водна писта? — попита Азул загрижен. — Не е ли по-добре да изпълним първия си проект? Три големи блока са вече изрязани и са готови да бъдат пренесени с твоя летящ пръстен.

— Тук Тивиа! Сигурно можете да прекратите работата. Водата тук е тежка и неподвижна.

Хилядолетия страшна горещина е царяла над този каменен басейн. Непрекъснато са се изпарявали големи количества вода. Оставали са само солите. Реката непрекъснато е донасяла нови разтворени във водата вещества. Водата се е насищала все повече и повече.

— Мъртвата вода сигурно ще издържи теглото на атомисера. Дали „Куа“ може да кацне, ще трябва да се провери. Във всеки случай водната повърхност изглежда подходяща за планиране — добави Тивиа.

— Добре, аз ще излетя с „Бялата стрела“ и ще направя пробно кацане — обади се Зил.

Скоро след това малкият ракетен самолет се появи на хоризонта. Той бързо се приближи. В бръснещ полет източеният корпус на самолета премина над неподвижната водна повърхност Зил провери дължината на водната писта. Стръмните скалисти стени връщаха в многократно ехо шума на ревящия двигател. Зил прелетя над морето още веднъж. След това ракетният самолет се издигна рязко и почна да кръжи.

— Дължината на водната писта е достатъчна за „Бялата стрела“, но страхувам се, че за атомисера и за „Куа“ е твърде малка — чу Тивиа думите на Зил по радиопредавателя. — Благодарение на отсрещните планински проходи разстоянието за прелитане и излитане е достатъчно дълго — прецени той. — На околните височини лесно могат да бъдат поставени ориентиращи светлинни съоръжения и направляващи станции, за да може да се каца и нощем. Сега ще кацна.

„Бялата стрела“ престана да кръжи. Тя се насочи към хоризонта и след това отново зави обратно, приближавайки се бързо. В бръснещ полет тя се плъзна над устието на реката. При включването на спирачния механизъм двигателят изригна дълга, безцветна струя от газове. Скоро след това зад самолета на Зил се издигнаха високо димящи, пенести фонтани. „Бялата стрела“ премина като светла сянка над повърхността на морето, сякаш едва докосвайки водата. Но скоростта й видимо намаля. Най-после ракетният самолет се плъзна спокойно над водата. На средата на водната повърхност той се спря.

— Сполучливо — чу Тивиа гласа на Зил в приемателя на своя скафандър.

Тивиа внимателно наблюдаваше разпространението на челната вълна. Нейният летящ пръстен лежеше върху водата. Бавно се приближиха две-три незначителни вълни. Водната повърхност зад тях се успокои учудващо бързо. Изведнъж Тивиа усети силни удари върху стени те на летящия пръстен. Тежката вода показваше силата си. „При буря не трябва да оставаме върху водната писта“ — помисли си Тивиа. Щом тези малки вълни удрят толкова силно, какъв ли ще е ефектът на по-високи вълни?

— Откритието ти е ценно — чу тя Зил. — На тази площадка за кацане няма да се образува прах и излъчване. Твоето море на мъртвата вода може да бъде приспособено за централна база по-бързо, отколкото дългата долина. „Куа“ може да кацне още днес. Само трябва да взривим част от терена, за да може разстоянието за планиране да стане достатъчно дълго.

— Но с какво ще взривяваме? — попита Тивиа.

— Ела с летящия пръстен при „Бялата стрела“ — каза Зил. — Аз ще се прехвърля при тебе. В твоята кабина можем да нахвърлим новия ни проект по-бързо, отколкото при мен в разузнавателната ракета.

Тивиа отново почна да кръжи с летящия пръстен. Тя стигна до средата на морето. На разстояние колкото дължината на човешкото тяло нейният самолет се спря във въздуха над „Бялата стрела“. Люкът на космическия скутер се отвори и Зил в камбановидния си скафандър излезе на корпуса на своята ракета. Тивиа също отвори люка на пръстена.

В момента, когато искаше да хване дръжката и да влезе в летящия пръстен. Зил се подхлъзна и се търкулна по гладката повърхност на малката ракета. В неговия приемник отекна викът на ужасената Тивиа. Светлата стена на космическия скутер се мярна покрай него и веднага след това той почувствува удар.

Зил усети как водата го носеше. Той предпазливо се изтегна. На родната планета Хелоид, размишляваше той, върху водната писта може да се ходи изправен със специални обувки. Може би това е възможно и тук.

Още първият му опит да стои прав върху водата излезе успешен. Широката антигравитационна плоча потъна само малко. Зил се люшкаше насам-натам върху нестабилната водна повърхност. Той чу Тивиа да се смее.

— Това е плътна вода! — извика й Зил. — Доказва го фактът, че мога да стоя върху нея.

В това време Тивиа бе кацнала с летящия пръстен върху морето и бе спряла въртящите се крила. Зил се приближи. Сега му беше лесно да се качи в кабината.

— Силното въздушно течение от летящия пръстен ме събори от космическия скутер — каза той. — Все едно, че вървиш по водна писта на Хелоид. Сега съм вече сигурен: това море на мъртвата вода е най-добрата площадка за кацане на космическия скутер, на атомисера и „Куа“, която можем да открием на тази планета.

Двамата космонавти обсъдиха новия проект.

— Вместо да вдигаме част от терена във въздуха, по-добре да предизвикаме изкуствено земетресение — предложи Зил. — При правилно пресмятане водната писта ще се удължи.

Тивиа имаше опасения.

— Ние все още не познаваме добре геологическата структура на тази планета — каза тя.

— Едно тектонично взривяване ще бъде най-ефикасно — защити Зил своята идея. — Ще бъде достатъчно да изследваме грубо профила на морското дъно, да проучим разпространението на сътресенията в почвата и да осветим с мионовия апарат горните геологически пластове на кората на планетата. Данните трябва да бъдат съобщени на „Куа“. Изчислителният център там би могъл да ни съобщи най-благоприятното място за поставяне на атомния експлозив. Една геологична ракета би трябвало да проникне в земята под морето и да възпламени там заряда. На борда си атомисерът има такава ракета. Впрочем каква височина има морето на мъртвата вода над нивото на океана? — попита Зил.

Тивиа се засмя.

— Изобщо няма височина. Ние се намираме на четиристотин метра под морското равнище.

Зил се изплаши.

— Тогава в никой случай не трябва да прибягваме до тектонично взривяване! — извика той. — Може да се образува пукнатина в земята до Централното море. Нашата водна писта ще бъде залята.

— Не се страхувам от това. Централното море е достатъчно далеко оттук — възрази Тивиа уверено. Ще проверим пак с мионовия изчислител.

 

 

Летящият пръстен бе донесъл геологичната ракета от атомисера в дългата долина и сега със силно бръмчене се спущаше надолу. Тивиа кацна над изровената през това време стартова яма за подземната ракета. Дебелото вретено бавно се освободи от корпуса на летящия пръстен и се плъзна надолу с върха си напред. Само отворът на дюзата още стърчеше над сиво-белия от солта бряг.

Тримата хелоиди се качиха отново в летящия пръстен и се издигнаха във въздуха.

— Ракетата трябва да проникне дълбоко в почвата и да стигне до най-дълбоката точка на морето. Програмното управление е включено — докладва Зил. — Съгласно нашите пресмятания дъното на морето ще се издигне на това място около стотина метра и по този начин ще залее блатото в края на водната писта.

Когато летящият пръстен набра височина, Зил задействува възпламенителя. На соления бряг изригна дълъг червеникав пламък. Двигателят на геологическата ракета бе започнал да действува. Пламъкът видимо се скъсяваше. Силният тласък на газовата струя вкарваше бронираното вретено дълбоко в земята. То се врязваше в камънака, изхвърляше почвата встрани и оставяше зад себе си дълъг, подобен на тръба тунел. От него непрекъснато излизаха горящи газове. Известно време блед факел светеше над пробитата дупка. След това изгасна. Някакво сътресение изглежда бе задръстило тръбата и бе прекъснало струята от изгорелите газове. Не мина много време, и със силен пукот, който се чу дори високо горе в летящия пръстен, от шахтата изригнаха камъни и пръст, примесени с вода.

Напрегнато гледаха хелоидите хронометъра. Само няколко секунди ги деляха от момента на земетръса. Ето и той настъпи. Хелоидите притиснаха лица до бронираното стъкло на кабината и се вгледаха надолу.

По водната повърхност под тях се виждаше странно движение, сякаш някакво тяло се гърчеше от болки. Бреговете направиха няколко змиеобразни движения. Безшумно се разклатиха скалистите декори. Тук-там във водата се сгромолясваше някакъв камък, вдигайки пръски високо във въздуха. Внезапно водната повърхност се изду като хълм. Тивиа помисли, че изригва гейзер. Но водната планина се насочи като мощна стена към бреговете. Огромна вълна пълзеше, пенейки се, по повърхността на морето. В края на водната писта се стрелна воден език. Той предхождаше голямата прибойна вълна. Пенещата се ивица бързо заливаше сушата.

Експериментът с тектоничното взривяване излезе успешен. Земната повърхност все още не беше се успокоила. Но в успеха на опита сега вече не можеше да има съмнение. Водната писта ставаше по-дълга и по-дълга. „Куа“ още днес можеше да кацне на синята планета.