Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нейният покровител (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keeper of the Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гонитбата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-107-0

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Лодката бе стара, много използвана, но корпусът й бе як. Поне не течеше, когато Нина грабна греблата и се насочи към средата на езерото. Беше късно следобед и двойка гмурци пляскаха лениво из водата, без да се смущават от самотната лодка. Денят бе тих и спокоен, с топлината на типичен летен ден. Нина гребеше към центъра, където лъчите си играеха по повърхността. Остави лодката да се полюшва. Тя започна бавно да се върти в кръг, а младата жена се отпусна по гръб и загледа небето. Над нея прелитаха птици, наблизо кръжеше водно конче, а крилата му искряха с цветовете на дъгата под слънцето. И тогава чу глас, който я викаше по име.

Изправи се рязко и лодката се заклати. Видя го как й маха от самия бряг.

Докато натискаше греблата към брега, сърцето й заби силно, по-скоро преливащо от очакване, отколкото от нетърпение. Защо се бе върнал толкова скоро? Снощи си тръгна, без да каже и дума, без да се сбогува, точно както постъпва мъж, който няма намерение да се види с нея отново.

Но ето че се бе върнал и я чакаше смълчан и неподвижен на брега, погледът му бе безизразен, както обикновено. Не можеше да го разбере. Никога не бе успяла да го разбере. Това бе мъж, който с лекота я изкарваше от търпение, а ето че докато преминаваше последните метри, усети завладяващата лудост на чувствата отново да я обзема. Наложи си да впрегне цялата си воля, за да потисне това усещане.

Подхвърли му въжето. Той изтегли лодката на брега и й помогна да слезе. Дори докосването на силната му ръка я накара да потръпне от наслада. Но един-единствен поглед към лицето му бе достатъчен, за да потуши надеждата, че любимият се е върнал. Пред нея бе ченгето, безлично, готово да се заеме със случая. Този мъж нямаше нищо общо с пламенния любовник, който я бе държал предишната нощ в прегръдките си.

— Има ново развитие — каза той.

Безизразна като него, тя срещна погледа му.

— Какво развитие?

— Мислим, че знаем кой е бомбаджията. Искам да погледнеш тези снимки.

На канапето пред камината, същата камина, която ги бе топлила, докато се любиха снощи, Нина запрелиства албума със снимки на престъпници. Сега в камината не играеше огън, а тя усети студ по цялото си тяло и в душата си. Сам бе седнал настрани, избягваше да я докосва, не казваше нищо. Наблюдаваше я, изпълнен с очакване, че тя ще посочи лице, което е разпознала.

Наложи си да се съсредоточи в снимките. Огледа лицата едно по едно, внимателно проучвайки чертите им. Стигна последната страница. Поклати глава и затвори албума.

— Не познавам никого — заяви тя.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Защо? Кого трябваше да позная?

Разочарованието му бе очевидно. Отвори на четвърта страница и й посочи една снимка.

— Погледни това лице. Третият долу, първа колона. Виждала ли си го някога?

Тя гледа дълго снимката.

— Не, не го познавам.

С въздишка на разочарование, Сам се отпусна на канапето.

— Това вече няма никакъв смисъл.

Нина все още гледаше съсредоточено снимката. Мъжът бе на около четиридесет, с пясъчноруса коса, сини очи, хлътнали страни, дори изпити. Очите му приковаха вниманието й. Взираха се право в нея, погледът бе заплашителен, дързък, пронизващ.

Нина потръпна неволно.

— Кой е той?

— Казва се… по-скоро казваше се, Винсънт Спектър. Висок е един и седемдесет и пет, осемдесет килограма, на четиридесет и шест е. Поне на толкова би трябвало да е сега. Ако все още е жив.

— Искаш да кажеш, че не знаеш дали е още жив?

— Мислехме, че е мъртъв.

— Но не си сигурен.

— Вече не. — Сам стана от дивана. В къщата ставаше хладно. Той коленичи пред камината и започна да подпалва огъня. — Дванайсет години — каза той, — Винсънт Спектър беше експерт по експлозивите в армията. След това го изхвърлиха от служба. Беше уволнен позорно за дребни кражби. Не му отне дълго да си изгради нова кариера. Превърна се в това, което наричат специалист. Големи удари, големи пари. Захващаше се да свърши работа на всеки, който бе готов да плати за уменията му. Работеше за правителства, които поддържат терористи. За мафията. За престъпните босове из цялата страна. Години наред се къпеше в пари. След това късметът го изостави. На някаква охранителна камера в една банка го разпознали. Арестуваха го, осъдиха го, но прекара в затвора само година. След това избяга.

Сам драсна клечка кибрит и я поднесе към подпалките. Те пламнаха и огънят запращя и пръсна искри. Той постави един дънер най-отгоре и се обърна към нея.

— Преди шест месеца — продължи той, — останките на Спектър бяха открити сред развалини, след като една от бомбите му взривила някакъв склад. Поне властите вярваха, че е открито неговото тяло. Сега вече знаем, че е бил друг. А самият Спектър е още жив.

— Как разбрахте?

— Току-що ни попадна негов отпечатък. Върху част от бомбата в склада.

Тя продължаваше да го гледа.

— Искаш да кажеш, че той е взривил и църквата?

— Почти съм сигурен. Винсънт Спектър се опитва да те убие.

— Но аз не познавам никакъв Винсънт Спектър! Никога преди не съм чувала това име!

— И снимката не ти говори нищо?

— Не.

Сам се изправи. Зад него пламъците поглъщаха дънера.

— Показахме снимката му на цялото ти семейство. И на тях не им е познат.

— Трябва да има някаква грешка. Дори и да е жив, няма причина да иска да ме убие.

— Тогава го е наел някой друг.

— Нали вече провери тези възможност. Единственото ти предположение беше Даниела.

— Тази възможност все още остава. Тя, разбира се, отрича. А и премина успешно на детектора на лъжата.

— Тя се е оставила да я подложите на детектор на лъжата?

— Тя сама настоя. И ние го направихме.

Нина поклати удивено глава.

— Сигурно много се е стреснала.

— Всъщност, струва ми се, че на нея й достави удоволствие да ни изнесе цялото това представление. Всички мъже се обръщаха след нея, когато дойде в управлението.

— Да, много я бива по тази част. Със сигурност е завъртяла главата на баща ми. И на Робърт — добави тихо Нина.

Сам обикаляше стаята, като крачеше бавно в кръг около дивана.

— Значи, връщаме се на въпроса с Винсънт Спектър — каза той. — И каква е връзката му с теб? Или с Робърт?

— Вече ти казах. Никога преди не съм чувала това име.

Сам продължаваше да обикаля дивана, докато най-сетне се спря отново пред камината. Лицето му бе неразгадаемо на светлината на пламъците.

— Спектър е жив. Той е направил бомбите, предназначени за теб и за Робърт. Защо?

Тя отново погледна към снимката на Винсънт Спектър.

Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни подобно лице. Очите, може би, те й се струваха смътно познати. Може и да бе срещала този поглед преди. Но не и лицето.

— Разкажи ми повече за него — помоли тя.

Сам се приближи до канапето и седна до нея. Не беше достатъчно близо, за да я докосне, но достатъчно близо, за да я накара да усеща присъствието му.

Винсънт Спектър е роден и отрасъл в Калифорния. На деветнадесет постъпил в армията. Скоро проличала склонността му към експлозиви и затова бил обучен. Изпращан е в Гренада и Панама. Там загубил пръста си, докато се опитвал да обезвреди експлозив на терористи. Тогава е можел да се оттегли от служба поради инвалидност, но…

— Чакай. Каза, че му липсва пръст…

— Точно така.

— Коя ръка?

— Лявата. Защо?

Нина притихна. Мислеше, опитваше се да си спомни. Липсващ пръст. Защо образът изведнъж се раздвижи?

Тя тихо попита:

— Лява ръка, среден ли е?

Сам се намръщи и се наведе към куфарчето, за да извади папка. Порови из документите.

— Да — отвърна той. — Среден пръст.

— Няма нищо останало. Просто липсва… изцяло.

— Точно така. Наложило се е да ампутират всичко чак до основата. — Той я наблюдаваше, очите му бяха нащрек, гласът му — притихнал от вълнение. — Значи все пак го познаваш.

— Аз… ами аз не съм сигурна. Имаше един човек с ампутиран пръст… среден на лявата ръка…

— Какво? Къде?

— В спешното отделение. Стана преди няколко седмици. Спомням си, че носеше ръкавици и отказа да ги свали. Налагаше се да му премеря пулса. Затова издърпах лявата ръкавица. Сигурно съм се… зазяпала. Спомням си, че го попитах как го е загубил. Той ми каза, че го е откъснала някаква машина.

— Бил е в спешното отделение?

— Беше… станала катастрофа. А, да, спомням си. Бил съборен от колело. Ръката му беше порязана и трябваше да го зашием. Най-странното бе как изчезна след това. Веднага след като му поставиха шевовете, излязох от стаята, за да донеса нещо. Когато се върнах, него вече го нямаше. Нито каза благодаря, нищо. Просто изчезна. Помислих си, че се е опитал да се измъкне, за да не си плати сметката. Само че по-късно разбрах, че е платил. В брой.

— Помниш ли името?

— Не. — Тя сви рамене. — Никак не помня имена.

— Опиши ми го. Всичко, което си спомняш.

Тя замълча, докато се опитваше да възстанови лицето на мъж, когато бе видяла преди седмици, и то един-единствен път.

— Стори ми се сравнително висок. Когато легна на кушетката, краката му стърчаха навън. — Погледна към Сам. — Сигурно е висок колкото теб.

— Аз съм един и осемдесет и пет. Спектър е един и седемдесет и пет. Ами лицето? Косата, очите?

— Тъмна коса, почти черна. А очите… — Тя се отпусна назад и се намръщи. Спомни си колко се стресна, когато видя липсващия пръст. Беше вдигнала поглед и тогава срещна очите на пациента. — Бяха много сини.

— Сините очи са същите. Черната коса е различна. Но може и да се е боядисал.

— Лицето му беше различно. Съвсем не прилича на снимката.

— Спектър е изобретателен. Може и да си е направил пластична операция и напълно да е променил външността си. Цели шест месеца предполагахме, че е мъртъв. През това време може и да се е преобразил напълно.

— Добре, ами ако наистина съм видяла Спектър в отделението? Как така се оказвам аз мишената? Защо му е да ме убива?

— Видяла си лицето му. Можеш да го идентифицираш.

— Сигурно доста хора са го видели.

— Ти си единствената, която може да свърже лицето на мъжа с липсващия пръст. Каза, че бил с ръкавици, че не искал да ги свали.

— Да, но те бяха част от униформата му. Може пък единствената причина да е искал ръкавиците…

— Каква униформа?

— Някакво сако с дълги ръкави и метални копчета. Бели ръкавици. Панталони с кантове отстрани. Нещо като операторите на асансьори или пък като пиколо.

— На сакото нямаше ли избродирана емблема? Име на сграда или на хотел?

— Не.

Сам беше скочил на крака и крачеше напред-назад, обзет от нова възбуда.

— Така. Така, значи случва му се незначително произшествие. Порязва си ръката и отива в спешното отделение, за да зашият раната. Ти си видяла липсващия пръст. Видяла си и лицето му. Забелязала си, че носи някаква униформа…

— Това не е достатъчно, за да ме набележи…

— Може пък да се окаже достатъчно. В този момент действа под съвършено нова самоличност. Властите нямат никаква представа как изглежда. Само че липсващият пръст го издава. Ти си го забелязала. Видяла си и лицето му. Можеш да ни го посочиш.

— Но аз дори не познавам Винсънт Спектър. Дори не бих си помислила да отида заради него в полицията.

— Ние вече бяхме започнали да си задаваме въпроси за мнимата му смърт. Чудехме се дали все още не е жив и не действа. След още една бомба, сигурно щяхме да прозрем истината. И тогава щеше да се наложи да кажем на хората, че търсим мъж с липсващ среден пръст на лявата ръка. Ти щеше да се отзовеш. Нали така?

Тя кимна.

— Разбира се.

— Може би точно от това се е страхувал. Че ще ни разкриеш единственото, което не знаем. Как изглежда.

Тя замълча. Взираше се в снимките и си мислеше за онзи ден в отделението. Опитваше се да си спомни пациентите, преживените кризи. Зачервени гърла и изкълчени глезени. Беше работила като медицинска сестра осем години, беше обърнала внимание на толкова много пациенти, че дните й се сливаха един в друг. Но ето че сега си спомни още една подробност за посещението на мъжа с ръкавиците. Подробност, която я накара да почувства мраз.

— Лекарят — каза тихо тя. — Лекарят, който го заши…

— Да. Кой беше?

— Робърт. Беше Робърт.

Сам я загледа. В същия момент той разбра. И двамата разбраха. Робърт е бил в същата стая. Той също е видял лицето на пациента, забелязал е осакатената лява ръка. И той, също като Нина можеше да идентифицира Винсънт Спектър.

Сега Робърт беше мъртъв.

Сам се протегна и хвана ръката на Нина.

— Ела. — Издърпа я да стане.

Сега стояха един срещу друг и тя усети как тялото й веднага реагира на близостта, как стомахът й се сви от възбуда. Възбуда.

— Връщам те в Портланд.

— Тази вечер ли?

— Искам да се срещнеш с художника на управлението. Да видим дали двамата няма да успеете да възстановите образа на Спектър.

— Не съм сигурна дали ще успея. Мога да го позная. Но да го опиша…

— Художникът ще ти помогне. Важното е, че има над какво да работим. Освен това ще ми трябваш, за да ми помогнеш да прегледам архива на отделението. Може пък да има нещо, което да си забравила.

— Пазим копия за всички случаи. Ще мога да намеря данните за този пациент. — „Готова съм да направя всичко, което поискаш от мен, мислеше си тя, стига само да престанеш с тази игра на кораво ченге.“

Докато стояха и се гледаха, й се стори, че видя припламването на искрица копнеж в очите му. Твърде бързо, защото той се обърна и взе едно яке от дрешника. Наметна го на раменете й. Когато докосна голото й рамо, тя потръпна.

Извърна се към него. Погледна го в очите.

— Случило ли се е нещо между нас? — попита тихо тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи. Не съм си въобразила, нали, Сам? Любихме се точно в тази стая. Сега се чудя къде сбърках. Защо ми се струваш толкова… различен?

Той въздъхна, сякаш с досада. Може би дори със съжаление.

— Снощи — започна той, — не трябваше нищо да се случва. Беше грешка.

— Не мисля така.

— Нина, винаги се оказва грешка да се влюбиш в ченгето, което отговаря за разследването. Ти си уплашена, търсиш си герой. По една случайност, тази роля се е паднала на мен.

— Но ти не играеш роля! Нито пък аз. Сам, аз държа на теб. Мисля, че се влюбвам в теб.

Погледна я, без да говори, мълчанието му бе не по-малко красноречиво от думи.

Тя се извърна, за да не се взира в безизразния му поглед. Разсмя се насила.

— Господи, чувствам се като пълна глупачка. Сигурно това ти се случва непрекъснато. Жените ти увисват на врата.

— Не е така.

— Не е ли? Ченгето герой. Коя ли може да устои? — Тя се обърна отново към него. — Е, и как съм аз в сравнение с другите?

— Няма други! Нина, не се опитвам да те отблъсна. Просто искам да разбереш, че този случай ни сближи. Опасността. Напрегнатите моменти. Поглеждаш ме и не забелязваш недостатъците, нито пък причините, поради които не съм за теб. Била си сгодена за Робърт Бледскоу. Колежите от Айви Лийг. Доктор по медицина. Къща над залива. А аз съм само един държавен служител.

Тя поклати глава и в очите й ненадейно нахлуха сълзи.

— Наистина ли си мислиш, че така преценявам нещата? Че си само един държавен служител? Просто ченге?

— Но аз съм такъв.

— Ти си много повече. — Тя протегна ръка, за да докосне лицето му. Той трепна, но не се отдръпна, когато пръстите й докоснаха наболата брада. — Да, Сам. Ти си мил. И нежен. И смел. Не съм срещала друг като теб. Добре, ченге си. Това е просто част от теб самия. Освен това ме опази жива. Бдиш над мен…

— Това ми е работата.

— Това ли е всичко?

Той не й отговори веднага. Просто я наблюдаваше, сякаш не му се искаше да признае истината.

— Кажи ми, Сам? Аз само част от работата ти ли съм?

Той въздъхна.

— Не — призна накрая. — Много повече. Много повече от това.

Радостта я накара да се усмихне. Снощи го бе усетила, топлотата му, загрижеността му. Въпреки че отричаше, под маската на безразличието бе скрит жив човек от плът и кръв. Толкова й се искаше да се отпусне в прегръдките му, да привлече Сам Наваро извън тази ниша, в която се бе скрил.

Той посегна към ръката й и нежно, но категорично я помести от лицето си.

— Моля те, Нина — каза той. — Не прави нещата по-трудни и за двама ни. Аз трябва да си свърша работата и не мога да си позволя да се разсейвам. Опасно е. И за мен, и за теб.

— Но ти държиш на мен. Това е всичко, което исках да знам. Че държиш на мен.

Той кимна. Това бе всичко, на което тя можеше да се надява.

— Става късно. Да тръгваме — измърмори той. Обърна се към вратата. — Ще те чакам в колата.

 

 

Нина се мръщеше срещу компютърната скица на лицето на заподозрения.

— Не е съвсем наред — каза тя.

— Какво не му е наред?

— Не знам. Не е лесно да се възстанови лицето на някой човек. Виждала съм го само онзи път. Не съм имала за цел да запомня нито формата на носа, нито брадичката.

— Прилича ли на този тук?

Нина огледа образа на монитора. Вече цял час се бяха мъчили с различни прически, носове, форми на брадата и скулите. Това, което създадоха бе изкуствено, лишено от живот. Също както другите рисунки, създадени от полицейския художник.

— Ако трябва да сме честни — призна с въздишка тя, — не съм сигурна дали той изглежда така. Ако видя истинския сред други, ще мога да го разпозная. Само че не съм много добра при възпроизвеждането на това, което съм видяла.

Сам бе очевидно разочарован, когато се обърна към художника.

— Въпреки това я принтирай. Изпрати копия до вестниците, новините, по факса.

— Дадено, Наваро — отвърна служителят и натисна копче на принтера.

Когато Сам поведе Нина, тя се обади нещастно:

— Съжалявам. Май не помогнах кой знае колко.

— Справи се отлично. Права си, никак не е лесно да се възпроизведе лице. Особено пък на човек, когото си виждала само веднъж. Наистина ли си мислиш, че ще го познаеш, ако го видиш?

— Да. Сигурна съм.

Той стисна ръката й.

— Може да се окаже, че именно от това имаме нужда. Стига да го пипнем. Което води до следващата точка от дневния ред.

— Какво е то?

— Джилис е вече в болницата и преглежда архива. Ще има нужда от теб, за да разясниш някои неща от картона.

Тя кимна.

— Това вече го мога.

 

 

Откриха Джилис в една задна стая на спешното отделение, с цяла купчина струпана пред него. По лицето му бе изписана умора, подчертана от флуоресцентните лампи. Наближаваше полунощ, а той бе започнал работа в седем сутринта. Също и Сам.

И за двамата нощта едва започваше.

— Отделих това, което според мен трябва да е картонът — каза Джилис. — 29 май, пет следобед. Нали така, госпожице Кормиър?

— Възможно е.

Джилис й подаде картона. Той се състоеше от една страница и описваше извършените процедури. Най-отгоре бе написано името Лорънс Фоули, адресът му и допълнителна информация. В графата „Оплакване“, тя разпозна собствения си почерк. Разкъсна рана, ляв подлакътник. Отдолу бе написала „Четирийсет и шест годишен бял мъж, ударен от велосипедист на кръстовище. При падане наранява ръката на бронята. Няма загуба на съзнание“.

Тя кимна.

— Точно това е. Ето го и подписът на Робърт най-долу. Лекуващ лекар. Той е зашил раната с четири шева, както е описано в бележките му.

— Проверено ли е името Лорънс Фоули? — обърна се Сам към Джилис.

— На този адрес няма човек с такова име — уведоми го Джилис. — А такъв телефонен номер не съществува.

— Бинго — каза Сам. — Фалшив адрес, фалшива самоличност. Това е нашият човек.

— И как ще го хванем? — подчерта Джилис. — Не е оставил никаква следа. Къде ще го търсим?

— Пуснахме лицето му навсякъде. Знаем, че е бил в някаква униформа, вероятно на пиколо. Ще проверим в хотелите. Опитай се да видиш дали някой от служителите им не прилича на рисунката. — Сам замълча и се намръщи. — Хотел. Защо му е да работи в хотел?

— Може да е имал нужда от работа — предположи Джилис.

— Като пиколо? — Сам поклати глава. — Ако това наистина е Винсънт Спектър, той има добра причина, за да е там. Някакъв договор. Набелязан обект… — Той се отпусна на стола и потри очи. Късните часове и стресът се бяха изписали по лицето му. И сенките, и бръчките от умора.

Нина копнееше да протегне ръка, за да прогони притеснението, което забеляза, но не смееше. Не и пред Джилис. Може би никога нямаше да събере смелост. Той ясно показа, че тя го разсейва, че пречи на работата му, че разсейването е много опасно. Бе приела всичко това.

А сега копнееше да го докосне.

Сам се изправи и започна да обикаля стаята, сякаш се насилваше да не заспи.

— Трябва да проверим хотелите. Ще проверим пиколата. И ще проверим полицейските доклади. Може пък някой да се е обадил за това произшествие с колелото.

— Добре, ще накарам Кули да се заеме.

— Това, което ни трябва, е, коя му е целта? Кой е набелязаният обект?

— Едва ли ще успеем да го разберем тази вечер — каза Джилис. — Имаме нужда от още нещо, за да можем да продължим. — Той се прозя и добави: — И трябва да поспим. И двамата.

— Той е прав — намеси се Нина. — Не можеш да продължаваш без почивка, Сам. Трябва малко да си починеш.

— А междувременно Спектър замисля кой знае каква катастрофа. Засега извадихме късмет. Само една жертва от бомбите. Само че следващия път… — Сам спря да крачи. Спря, защото вече нямаше сили. Застана на едно място, отпусна рамене и сякаш цялото му тяло се смали.

Джилис погледна към Нина.

— Заведи го у тях, може ли? Преди да се е гътнал и да се наложи да го вдигаме.

Нина стана от стола.

— Хайде, Сам — каза тихо тя. — Ще те закарам у вас.

Докато вървяха към колата, той продължаваше да настоява, че и сам може да кара, че е в отлично състояние и не му пречи да седне зад волана. Тя, също така упорито, изтъкна, че е заплаха за всички на пътя.

Той я остави да кара.

Едва бе излязла от паркинга на болницата, когато забеляза, че той е дълбоко заспал.

Щом стигнаха в къщата му, тя го събуди, за да слезе от колата и да отиде до входната врата. В спалнята изхлузи пистолета с кобура, изрита обувките и се строполи на леглото. Последните му думи бяха нещо като извинение. След това спеше дълбоко.

Нина се усмихна, метна завивката върху него и отиде да провери вратите и прозорците. Всичко бе затворено и заключено. Къщата бе сигурна, доколкото това бе възможно.

Щом се върна в стаята на Сам, тя се съблече на тъмно и се отпусна до него. Той не помръдна. Младата жена нежно прокара пръсти през косата му и помисли: „Горкият ми, изтощен Сам. Тази вечер аз ще бдя над теб“.

Той въздъхна, обърна се към нея и я прегърна с едната ръка до себе си. Дори и в съня си се опитваше да я защитава.

Нямаше друг такъв мъж.

Нищо не можеше да я нарани. Не и тази вечер, докато бе в прегръдките му.

Беше готова да заложи живота си за това.

 

 

Показаха снимката му по сутрешните новини.

Винсънт Спектър хвърли един поглед на полицейската скица и се засмя тихо. Това си беше шега. Снимката изобщо не приличаше на него. Ушите бяха прекалено големи, челюстта прекалено масивна, а очите бяха като копчета. Неговите очи не бяха като копчета. Как са успели да се объркат толкова много? Какво ставаше с качествата на силите на реда?

— Не можете да ме хванете, аз съм неуловим — прошепна той.

Сам Наваро губеше почва под краката си, щом тази скица бе най-доброто, на което разчиташе. Жалко. Наваро му се струваше толкова умен, един истински значим опонент. Защо изведнъж се оказа, че е тъп като останалите? Поне беше успял да си извади едно вярно заключение.

Винсънт Спектър беше жив и отново се бе включил в играта.

— Само чакай да разбереш колко съм жив — каза той.

Може би оная Кормиър бе описала лицето му на художника в полицията. Въпреки че скицата никак не го притесняваше, Нина Кормиър бе причината за раздразнението му. Имаше възможност да го разпознае в стая с непознати. Тя бе единствената, която можеше да свърже лицето му със самоличността му, единствената, която бе в състояние да провали плана му. Затова трябваше да се отърве от нея.

И до това щеше да стигне.

Изключи телевизора и влезе в спалнята, където жената все още спеше. Беше се запознал с Мерилин Дукоф преди три седмици в клуба Стоп Лайт, където се отби да погледа стриптийзьорките. Мерилин беше блондинката с алена прашка. Лицето й бе грубовато, ум не притежаваше, но фигурата й бе истинско чудо на природата и силикона. Като много други жени в средите на екзотичните танци, тя имаше спешна нужда от пари и обич.

Той й предложи и двете, при това в изобилие.

Тя приемаше подаръците му с истинска благодарност. Приличаше на кутре, пренебрегвано прекалено дълго, вярно и жадно за одобрение. Но най-важното бе, че не задаваше въпроси. Знаеше, че това не е здравословно.

Той седна до нея на леглото и я побутна, за да се събуди.

— Мерилин?

Тя отвори сънени очи и му се усмихна.

— Добро утро.

Той отвърна на усмивката й. Продължи с целувка. Както обикновено, тя откликна с ентусиазъм. С благодарност. Той свали дрехите си, пъхна се до нея под одеялото, до това изумително и невероятно тяло. Няма нужда да я гали, за да я предразположи.

Когато приключиха, тя лежеше усмихната и задоволена до него и той разбра, че моментът е подходящ, за да я попита.

Обърна се към нея.

— Трябва да те помоля за още една услуга.

 

 

Два часа по-късно, руса жена в сив костюм подаде личната си карта на охраната.

— Адвокат съм във „Фрик и Дариън“ — обясни тя. — Трябва да видя клиента ни, Били Бинфорд.

Няколко минути по-късно я отведоха в залата за посещения. Били Снежния човек седна от другата страна на плексигласовата стена. Огледа я, а след това заговори:

— Гледах новини по телевизията. Какво по дяволите, става?

— Той каза, че това е необходимо — отвърна блондинката.

— Виж, искам да свърши работата, както ми обеща.

— Погрижил се е за всичко. Всичко върви по график. Единственото ти задължение е да седиш спокойно и да чакаш.

Били погледна надзирателя, застанал отстрани, очевидно отегчен.

— Всичко съм заложил на тази карта — измърмори той.

— Ще стане. Само че той иска да е сигурен, че ще спазиш твоята част от уговорката. Плащане до края на седмицата.

— Още не. Не и докато не съм сигурен, че работата е приключена. Скоро имам дата за съда и тя наближава, прекалено бързо. Разчитам на това.

Блондинката само се усмихваше.

— Ще стане — каза тя. — Той го гарантира.