Тес Геритсън
Гонитбата (13)

Тринайсета глава

Сам тичаше по рампата на гаража, в напразен опит да надхвърли човешките си възможности. Излезе от сградата тъкмо когато колата му със Спектър зад волана, пое по пътя. Загубих я, мислеше си той, докато задните му светлини проблясваха в нощта. Господи, Нина…

Той хукна по тротоара и на средата на пресечката се спря. Задните светлини вече не се виждаха. Колата я нямаше. Изкрещя от разочарование и от отчаяние, а гласът му отекна в тъмнината. Твърде късно. Беше дошъл прекалено късно.

Някаква светлина го накара да се обърне. Иззад ъгъла се задаваше кола. Приближаваше кола, която той позна.

— Джилис! — изкрещя той.

Колата спря до тротоара. Сам се хвърли към седалката до шофьора и се сви.

— Давай. Давай! — ревна той.

Изуменият Джилис го погледна.

— Какво?

— Спектър пипна Нина! Давай по-бързо!

Джилис настъпи колата. Отделиха се от бордюра с пищене на гуми.

— Накъде?

— Ляво. Тук!

Джилис зави.

На две пресечки пред тях Сам зърна колата си, докато завиваше в някаква пряка наляво.

— Ето ги!

— Видях ги — каза Джилис и зави на същото място.

Спектър сигурно също ги бе забелязал. Малко по-късно той даде газ и мина на червено. Колите набиха спирачки в самото кръстовище. Докато Джилис се измъкваше през спрелите автомобили и продължаваше да следи с поглед обекта пред себе си, Сам грабна телефона в колата и се обади с молба за подкрепление към всички свободни патрули. С малко чужда помощ можеха и да успеят да спипат Спектър. За момент единствената им задача бе да не го изпускат от поглед.

— Този тип е луд — измърмори Джилис.

— Не я изпускай.

— Той ще ни пребие всички. Виж!

Малко пред тях, Спектър премина в лявото платно, подмина някаква кола и се върна в дясното, тъкмо когато един камион щеше да се удари в него.

— Не ги изпускай! — нареди Сам.

— Опитвам се, опитвам се. — Джилис също мина в лявото платно, за да подмине изкривилия се камион. Към тях се носеха прекалено много коли. Наложи се да се върне в своята лента.

Бяха загубили секунди. И тези секунди Спектър използва в своя полза.

Джилис се опита отново, но този път успя да се прибере в лентата си, преди да се удари челно в един бус. Спектър вече не се виждаше.

— Къде е, по дяволите? — измърмори Джилис.

Взираха се в пътя, на места виждаха задните светлини на различни коли, но иначе улицата беше празна. Продължиха напред, преглеждайки пресечка след пресечка и всички странични алеи. След всяка празна пряка, паниката на Сам се надигаше с нова сила. След около половин километър той се насили да приеме очевидното. Бяха загубили Спектър.

Той бе загубил Нина.

Джилис шофираше в мрачно потискащо мълчание. Отчаянието на Сам му се бе предало и на него. Никой не смееше да го изрече на глас, но и двамата знаеха, че Нина е загубена.

— Съжалявам, Сам — измърмори Джилис. — Боже господи, колко съжалявам.

Сам не спираше да се взира напред, без да промълви и дума, погледът му бе премрежен от сълзи. Минаха няколко мига. Цяла вечност.

Патрулните коли започнаха да се обаждат. От неговата кола нямаше и следа. Нито пък от Спектър. Най-сетне, към полунощ, Джилис паркира до тротоара. И двамата седяха смълчани. Джилис най-сетне се обади.

— Все още има шанс.

Сам отпусна глава в ръцете си. Шанс. Спектър можеше вече да е на петдесет километра. Или пък зад съседния ъгъл. Какво ли не бих дал за един-единствен малък шанс…

Погледът му попадна на телефона на Джилис. Един-единствен малък шанс. Той го взе и започна да набира.

— На кого звъниш? — попита Джилис.

— На Спектър.

— Какво?

— Обаждам се на моя телефон в колата. — Той слушаше сигнала свободно. Пет, шест пъти.

Спектър вдигна, гласът му прозвуча в необичаен фалцет.

— Ало, вие се обаждате на бомбения отряд на Портланд. В момента никой не може да ви отговори, тъй като проклетия ви телефон не е у когото трябва.

— Обажда се Наваро — изръмжа Сам.

— О, здравейте, детектив. Как сте?

— Тя добре ли е?

— Кой?

— Тя добре ли е?

— А-ха, изглежда става въпрос за младата дама. Защо тя да не ви отговори сама.

Последва пауза. Сам долови приглушени гласове и някакъв драскащ звук. Мек далечен вой. След това прозвуча гласа на Нина, тих и изплашен.

— Сам?

— Наранена ли си?

— Не, не. Добре съм.

— Къде си? Къде те е завел?

— Опа — прекъсна ги Спектър. — Това е забранена тема, детектив. Страхувам се, че ще трябва да прекъсна разговора.

— Чакай. Чакай! — извика Сам.

— Някакви думи на прощаване?

— Спектър, ако я нараниш… ако нещо й се случи… кълна се, ще те убия.

— Наистина ли разговарям със служител на закона?

— Говоря ти сериозно. Ще те убия.

— Шокиран съм. Шокиран, честна дума.

— Спектър!

В отговор прозвуча смях, приглушен и подигравателен. А след това, най-ненадейно, линията прекъсна.

Сам трескаво пренабра, но даваше заето. Той затвори, преброи до десет и набра отново. Отново беше заето. Спектър бе свалил телефона от вилката. Сам тресна слушалката.

— Все още е жива.

— Къде са?

— Не успя да ми каже.

— Вече мина час. Могат да са къде ли не в радиус от петдесет километра.

— Знам, знам. — Сам се отпусна на седалката и се опита да мисли, въпреки че го завладяваше паника. През всичките години, докато беше ченге, винаги успяваше да мисли трезво и да се съсредоточава. Но ето че тази вечер, за пръв път в кариерата си, той бе парализиран от страх. Знаеше, че с всеки изминал момент, с всеки бездеен миг, шансовете на Нина да оцелее намаляват.

— Защо не я е убил? — измърмори Джилис. — Защо я е оставил жива?

Сам погледна партньора си. Поне умът на Джилис все още работеше. Той мислеше. Чудеше се над въпрос, който трябваше да е очевиден и за двамата.

— Има причина, за да я държи жива — отвърна Сам.

— Тя му е асото. Застраховката, в случай че бъде заловен.

— Не, той вече е свободен. В момента тя е по-скоро тежест, отколкото помощ. Заложниците винаги те бавят. Усложняват нещата. Но той я е оставил жива.

Засега, каза си Сам, обзет от безпомощен гняв. Аз губя способността си да мисля трезво. Животът й зависи от мен. Не мога да си позволя да го съсипя. Той отново погледна телефона и в главата му нахлу спомен. Нещо, което бе чул в паузата, преди Спектър да предаде телефона на Нина. Далечен вой, който се надигаше и заглъхваше.

Сирена.

Той посегна към телефона отново и набра 911.

— Обажда се детектив Сам Наваро от полицията в Портланд. Имам нужда от списък на всички спешни повиквания през последните двайсет минути. Навсякъде в района на южен Портланд.

— Кои части, господине?

— Всички. Линейки, пожарна, полиция. Всички.

Последва кратко мълчание, а след това разговорът продължи друг глас. Сам бе готов да записва.

— Аз съм отговорничката, детектив Наваро — представи се женски глас. — Проверих при диспечера за южен Портланд. Общо имаме три повиквания за последните двайсет минути. В 11:55 е извикана линейка на 2203 Грийн стрийт в Портланд. В 12:10 има повикване за полицията при задействана аларма на Бикфорд стрийт 751 в южен Портланд. В 12:13 е повикана полиция близо до Мънджой Хил заради някакво нарушение на реда. През този период не са викани противопожарни екипи.

— Добре, благодаря. — Сам затвори и прегледа жабката за карта. Бързо огради и трите адреса.

— И сега какво? — попита Джилис.

— Докато говорех със Спектър чух сирена. Което означава, че е бил на една крачка от кола за спешни случаи. А това са единствените места, където са изпращани екипи.

Джилис погледна картата и поклати глава.

— Че тук има десетки пресечки! От мястото на повикването до централите им.

— Но това са ни отправните точки.

— Това е като игла в купа сено.

— Но това е всичко, с което разполагаме. Започваме с Мънджой Хил.

— Това е лудост. Колегите вече ти издирват колата. Нищо няма да открием по тези сирени.

— Мънджой Хил, Джилис. Карай.

— Ти си уморен. И аз съм уморен. Би трябвало да се върнем в управлението и да изчакаме развитието на нещата.

— Искаш ли аз да карам? Тогава мърдай, дяволите да те вземат.

— Сам, ти въобще слушаш ли ме?

— Да, по дяволите! — кресна Сам, обзет от необичайно силна ярост. След това простена и отпусна глава на дланите си. Заговори тихо: — Аз съм виновен за всичко. Заради мен тя ще умре. Бяха точно пред мен. А аз не можех да измисля как да я спася. Не знаех как да я опазя жива.

Джилис въздъхна с разбиране.

— Толкова ли много означава за теб?

— И Спектър го знае. Кой знае как е разбрал. Затова я държи жива. За да ме тормози. Да ме манипулира. Печелившата карта е в ръката му и той я използва. — Сам погледна Джилис. — Трябва да я намерим.

— В момента той държи и ножа, и хляба. В ръцете му е човек, който означава много за теб. Освен това ти си ченгето, което го интересува. Ти си ченгето, на което иска да отмъсти. — Погледна към телефона в колата. Звънеше.

Той се обади.

— Джилис слуша. — Миг по-късно той затвори и запали колата. — Булевард Джакмън — каза той и подкара. — Това може да ни бъде отправната точка.

— Какво има на булевард Джакмън?

— Блок, апартамент 338-D. Току-що са открили тяло.

Сам притихна. Ужас стегна гърдите му и той не успя да си поеме дъх. Гласът му бе съвсем тих.

— Чие тяло?

— На Мерилин Дукоф.

 

 

Той пееше „Дикси“, докато работеше и изпъваше жици в много цветове на пода. Нина седеше на един стол с вързани ръце и крака и можеше единствено да наблюдава безпомощно. До Спектър имаше кутия с инструменти, поялник и дванайсет пръчки динамит.

— „В Диксиленд, където съм роден, в една ранна мразовита утрин…“

Спектър приключи с жиците и насочи вниманието си към динамита. Със зеления изолатор той овърза пръчките заедно на групи по три и ги подреди в картонена кутия.

— „В Диксиленд ще се установим, за да живеем и умрем в Дикси. Далече, далече, далече на юг в Дикси!“ — прогърмя гласът му чак до най-отдалечените краища на празния склад. След това се обърна към Нина и се приведе в поклон.

— Ти си луд — прошепна Нина.

— Но какво е лудостта? Кой може да каже? — Спектър нави зелен изолатор и на последните три пръчки динамит. След това огледа купчинките, за да се наслади на работата си. — Каква беше тази поговорка? „Не си губи ума, по-добре си отмъсти“. Не съм си загубил ума, нито в пряк, нито в преносен смисъл. Но определено смятам да си отмъстя.

Той вдигна кутията с динамита и я пренасяше към Нина, когато сякаш се спъна. Сърцето на младата жена за малко не спря, когато кутията с експлозивите се наклони към пода. Към нея. Спектър възкликна от ужас и веднага задържа кутията. За най-голямо учудване на Нина избухна в див смях.

— Това е стара шега — призна той. — Но винаги постига желания ефект.

Той наистина не беше с ума си, мислеше си тя, а сърцето й блъскаше.

С кутията динамит в ръце, той обикаляше склада и поставяше по купчинките на еднакво разстояние една от друга.

— Наистина много жалко — каза той. — Да пропилея такова количество динамит за една-единствена сграда. Но много ми се иска да направя добро впечатление. Трайно впечатление. Май доста ми писна от онзи Сам Наваро и деветте му живота. Доста ще трябва да внимава за останалите си животи.

— Ти му залагаш капан.

— Колко си умна-а-а!

— Защо? Защо просто не го убиеш?

— Защото.

— Той е просто един полицай, който си върши работата.

— Просто полицай ли? — Спектър се обърна към нея, но изражението му си остана скрито в сенките на склада. — Наваро е повече от това. Той е предизвикателство. Моята богиня на нощното отмъщение. Като си помисля само, че след всички тези успешни години в Бостън и Маями, си намерих майстора в това сбутано градче. Дори не става въпрос за Портланд, Орегон, ами Портланд, Мейн. — Той се изсмя с отвращение. — Приключва се тук, в този склад. Това е краят ни с Наваро.

Спектър мина до нея, стиснал последната купчинка динамит. Коленичи до люлеещия се стол, където седеше Нина с вързани ръце и крака.

— Запазих последния за вас, госпожице Кормиър — каза той. Залепи динамита под стола на Нина. — Няма да усетите абсолютно нищо — увери я той. — Ще стане бързо, толкова бързо, че следващата ви мисъл ще бъде, че пърхате с ангелски крилца. Също и Наваро. Ако изобщо му поникнат крилца.

— Той не е глупав. Ще се сети, че готвиш капан.

Спектър започна да разполага многоцветните безкрайни метри жица.

— Да, би трябвало да е повече от очевидно, че това не е поръчкова бомба. Всичките тези жици имат за цел да го объркат. Жици, от които няма никакъв смисъл… — Изтегли бяла жица, а след това и червена и с поялника ги съедини. — А времето тиктака. Минутите стават секунди. Коя е детониращата корда? Коя жичка да среже? Пипне ли грешната, всичко ще литне в небето. Складът. Ти. И то, ако му стиска да остане до самия край. Дилемата е безнадеждна, да знаеш. Ако остане да я обезвреди, и двамата ще умрете. Ако не му стиска и хукне да бяга, ти пак умираш, а той си остава с гузната съвест и така никога няма да те забрави. И в единия, и в другия случай, Наваро ще страда. Аз пък печеля.

— Няма начин да спечелиш.

— Спести ми четенето на морал. Имам си работа. А и не ми остава много време. — Той свърза и останалия динамит, като преплиташе цветове на жици и запояваше краищата им.

„Не ми остава много време“, беше казал той. За колко ли време говореше?

Тя погледна към другите неща, пръснати по пода. Дигитален таймер. Сигурно щеше да отмерва времето, предположи тя, когато задействаше устройството. Когато включи брояча, сигурно ще бъде далече от това място. Много далече от всякаква опасност, когато се взриви. „Стой далече, Сам — мислеше си тя. — Моля те, стой далече. Остани жив.“

Спектър се изправи на крака и погледна часовника си.

— Още един час и ще съм готов да звънна по телефона. — Погледна я и се усмихна. — Три сутринта е, госпожице Кормиър. Това е също толкова добър час да се умре, колкото и всеки друг, не е ли така?

 

 

Жената бе гола от кръста надолу, тялото й — сгърчено на дървения под. Била е застреляна с един куршум в главата.

— Докладвано е в 10:45 — каза Йейтс от отдел „Убийства“. — Наемателите на долния етаж забелязали, че през тавана се процеждат капки кръв и извикали наемодателката. Тя отключила, видяла тялото и ни се обади. Открила документите за самоличност на жертвата в чантата й. Затова ви се обадихме.

— Някакви свидетели? Някой да е видял нещо, да е чул нещо? — попита Джилис.

— Не. Сигурно е използван заглушител. След това убиецът се е измъкнал, без никой да го види.

Сам огледа оскъдно обзаведената стая. Стените бяха голи, шкафовете полупразни, а по пода бяха наредени кутии с дрехи, които показваха, че Мерилин Дукоф все още не се бе настанила в този апартамент.

Йейтс потвърди подозренията му.

— Нанесла се е преди един ден, под името Мерилин Браун. Платила депозита и наема за първия месец в брой. Това беше всичко, което успя да ми каже наемодателката.

— Някой посещавал ли я е?

— Съседът до нея чул мъжки глас вчера. Не е видял никого.

— Спектър — каза Сам.

Отново се съсредоточи върху тялото. Криминалистите вече претърсваха стаята и снемаха отпечатъци, търсеха улики. Нямаше да открият нищо. Сам вече знаеше. Спектър се бе погрижил.

Нямаше смисъл да се мотаят тук. По-добре беше да се опитат да проследят сирените. Обърна се към вратата, когато чу единият от детективите.

— В чантата няма кой знае колко. Портмоне, ключове, няколко сметки…

— Какви сметки? — попита Сам.

— Електричество, телефон, вода. Май са за стария апартамент. Водят се на името Дукоф. Доставят се в пощенска кутия.

— Покажете ми сметката за телефона.

Още щом погледна бележката, Сам изстена от отчаяние. Това бяха два листа, пълни с междуградски разговори, повечето от които за Бангор, няколко до Масачузетс и Флорида. Щеше да им отнеме часове да проверят всички номера, и най-вероятно щяха да попаднат на озадачените роднини и приятели на Мерилин.

След това забеляза един номер, най-долу на сметката. Той бе от южен Портланд, за сметка на абоната, направен преди седмица и половина в 10:17 вечерта. Мерилин Дукоф се бе съгласила да плати разговора.

— Това може и да е нещо — отбеляза Сам. — Трябва да открием този номер.

— Можем да позвъним в телефонната централа от колата ми — предложи Джилис. — Само дето не разбирам какво може да разбереш от него.

— Имам предчувствие. На това разчитам — призна Сам.

Щом седнаха в колата на Джилис, Сам звънна на началника в телефонни справки.

След като жената провери на компютъра, потвърди, че е направен такъв разговор.

— От платен телефон на ъгъла на Колдъруд и Хардуик, южен Портланд.

— Няма ли бензиностанция на този ъгъл? — попита Сам. — Защо ми се струва, че там имаше бензиностанция.

— Може и да има, детектив, не мога да ви кажа със сигурност.

Сам затвори и посегна към картата на Портланд. Под светлината на лампата в колата, той намери къде точно се намира телефонът.

— Ето го — посочи той на Джилис.

— Там има някакви индустриални сгради.

— Да, което прави този разговор в 10:17 вечерта още по-интересен.

— Всеки може да й е звънял. Приятели, някой от семейството. Доколкото знаем…

— Бил е Спектър — каза Сам. Той вдигна глава, обзет от внезапно въодушевление. — Южен Портланд. Да вървим.

— Какво?

Сам набута картата пред лицето на Джилис.

— Ето ти улица Бикфорд. Там е била изпратена патрулка в 12:10. Ето ти Колдъруд и Хардуик. Патрулката сигурно е минала точно оттук.

— Мислиш, че Спектър се е барикадирал тук?

Сам надраска един кръг на картата, като очерта три пресечки около Колдъруд и Хардуик.

— Той е тук. Трябва да е някъде тук.

Джилис запали колата.

— Май купата ни сено малко понамаля.

Двайсет минути по-късно бяха на кръстовището на Колдъруд и Хардуик. Там наистина имаше бензиностанция, но тя бе затворена и обявена за продажба, а брокерската фирма „Търговски площи“ бе оставила доста неугледен надпис, забоден в тревата на градинка край пътя. Сам и Джилис останаха седнали за момент, докато оглеждаха улицата. Наоколо нямаше други коли. Джилис подкара по Хардуик. Почти навсякъде наоколо имаше индустриални сгради. Незастроени парцели, свободни места с излаз към водата. Търговия с дървени трупи. Производство на мебели. Нищо не работеше през нощта, паркингите бяха празни, сградите — тъмни. Завиха по Колдъруд.

След няколко метра Сам забеляза светлина. Беше съвсем бледа, нещо като жълтеникаво сияние, което се процеждаше от някакъв прозорец. Когато наближиха, Джилис изгаси фаровете. Спряха на половин пресечка от сградата.

— Това е складът на стария Стимсън — каза Сам.

— На паркинга няма коли — отбеляза Джилис. — Но ми се струва, че някой нощува тук. Стимсън не приключиха ли с производството на консерви миналата година?

Сам не отговори, той вече слизаше.

— Ей! — прошепна Джилис. — Не трябва ли да се обадим за подкрепление.

— Ти звъни. Аз ще проверя.

— Сам! — изсъска Джилис. — Сам!

Адреналинът пулсираше с мощни тласъци във вените му и Сам пренебрегна предупреждението на партньора си и се упъти към склада. Тъмнината бе в негова полза. Който и да беше вътре, нямаше да успее да забележи приближаването му. През пролуките във вратите той забеляза още светлина, вертикални жълти процепи. Обиколи сградата, но не видя да има прозорци и не можа да надникне. Имаше и задна, и предна врата, но и двете се оказаха заключени. На предната врата се натъкна на Джилис.

— Подкреплението пристига — уведоми го Джилис.

— Трябва да вляза.

— Не знаем какво ще открием вътре… — Джилис прекъсна думите си и погледна към колата си.

Звънеше телефонът.

И двамата се втурнаха, за да се обадят.

Сам грабна слушалката.

— Наваро слуша.

— Детектив Наваро — каза телефонистът на управлението. — Постъпи обаждане за вас. Мъжът твърди, че е спешно. Ще ви свържа.

Последва пауза и след това прозвуча мъжки глас.

— Толкова се радвам, че успях да се свържа с вас, детектив. Телефонът в колата ви ми беше добре дошъл.

— Спектър!

— Бих искал да ви отправя една покана, детектив. Тя важи единствено и само за вас. Едно малко събиране с някой, който е точно до мен.

— Тя добре ли е?

— Съвсем добре. — Спектър замълча и добави почти нежно: — За момента.

— Какво искаш от мен?

— Абсолютно нищо. Просто искам да дойдеш и да ме отървеш от госпожица Кормиър. Присъствието й вече ми дотежа. А трябва да посетя и още някои други места.

— Тя къде е?

— Ще ти дам малка насока. Херинга.

— Какво?

— Може би името Стимсън ти говори нещо? Погледни адреса в указателя. Моля те да ме извиниш, че няма да има как лично да те посрещна, но наистина ми се налага да вървя.

 

 

Спектър затвори телефона и се усмихна на Нина.

— Дойде време да си ходя. Любовничето ще довтаса всеки миг. — Той си взе кутията с инструментите и ги остави в колата, която бе вкарал през товарната рампа, за да не я види никой.

Отива си, помисли си тя. Оставя ме за примамка в капана.

В склада беше хладно, но тя усети как капка пот се стича по слепоочието й, докато наблюдаваше как Спектър настройва дистанционното. Оставаше му само да натисне едно копче на предавателя и таймерът на бомбата щеше да се включи и да започне броенето.

Десет минути по-късно щеше да избухне.

Сърцето й се сви от болка, когато го видя да посяга към копчето.

Той й се усмихна.

— Още не му е дошло времето — каза той. — Не обичам преждевременните работи.

Обърна се и тръгна към вратата на товарната рампа. Помаха за сбогом на Нина.

— Кажи сбогом на Наваро от мен. Предай му, че страшно съжалявам, че ще пропусна големите фойерверки. — Той отключи вратата на товарното и натисна ръчката. Чу се стържене на метал в метал. Вратата бе почти изцяло отворена, когато Спектър замръзна на място. Точно срещу него се включиха фарове.

— На място, Спектър! — прозвуча командата от тъмното. — Вдигни ръце над главата!

„Сам — каза си Нина. — Ти ме намери…“

— Горе ръцете! — изрева Сам. — Веднага!

Спектър, очертан на фаровете, сякаш се поколеба за няколко секунди. След това много бавно вдигна ръце над главата си.

Все още държеше дистанционното.

— Сам! — изкрещя Нина. — Има бомба! Той държи дистанционното!

— Свали го — нареди Сам. — Свали го или ще стрелям!

— Разбира се — съгласи се Спектър. Бавно приклекна и наведе ръка, за да остави дистанционното на земята. Само че, докато го оставяше се чу едно тихо цък, което проехтя в целия склад.

Боже мой, той задейства брояча, помисли си Нина.

— Най-добре е да бягаш — каза Спектър. Метна се настрани към куп щайги.

Оказа се, че не е достатъчно бърз. В следващата секунда Сам стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в целта си.

Спектър сякаш се препъна. Падна на колене и започна да лази напред, но краката и ръцете му се движеха като омекнали, сякаш плувец се опитваше да плува на сушата. Издаваше гъргорещи звуци, и с последния си дъх се опитваше да изругае.

— Мъртви — хриптеше Спектър с някакво подобие на смях. — Всички сте мъртви…

Сам прекрачи неподвижното тяло на Спектър и се втурна към Нина.

— Недей! — изкрещя тя. — Стой далече!

Той замръзна на място и я загледа учуден.

— Какво има?

— Свързал е бомбата със стола ми — изхлипа тя. — Ако се опиташ да ме развържеш, тя ще избухне.

Сам веднага обърна поглед към жиците, които излизаха изпод стола й и опасваха цялата стена на склада чак до първата купчинка динамит, оставена на видно място.

— Поставил е осемнадесет пръчки из цялата сграда — каза тя. — Три са под стола ми. Ще избухнат след десет минути. Сега вече остава по-малко време.

Погледите им се срещнаха. В този момент тя забеляза паниката му. Той бързо я потисна. Прекрачи жицата и коленичи до стола й.

— Ще те измъкна от тук — зарече се той.

— Нямаш достатъчно време!

— Десет минути? — Той се засмя пресилено. — Имаме предостатъчно време. — Коленичи и надникна под седалката. Не каза нищо, но когато се изправи беше мрачен. Обърна се и извика. — Джилис!

— Ето ме — отвърна Джилис и прекрачи жиците. — Ето кутията с инструментите. Какво имаме?

— Три пръчки под този стол и дигитален таймер. — Сам внимателно измъкна таймера, от който стърчаха безброй жици и го остави внимателно на пода. — Прилича ми на най-обикновена паралелна верига. Ще ми трябва време, за да го анализирам.

— Колко имаме?

— Осем минути и четиридесет и пет секунди и те намаляват.

Джилис изруга.

— Нямаме време да чакаме камиона.

Вой на сирена внезапно проряза нощта. Две полицейски патрулки спряха край товарния вход.

— Подкреплението пристигна — каза Джилис. Приближи се бързо до вратата и помаха на другите ченгета. — Стойте назад! — извика той. — Имаме бомба! Евакуирайте целия периметър, незабавно! И веднага се обадете за линейка.

Няма да имам никаква нужда от линейка, каза си Нина. Ако тази бомба гръмне, няма дори да остане какво да събират. Опита се да успокои препускащото си сърце, опита се да спре напиращата истерия, но обзелият я ужас й пречеше дори да диша. Не можеше да направи нищо, за да се спаси. Китките й бяха здраво вързани, също и глезените. Ако се преместеше прекалено тромаво в стола, бомбата щеше да избухне.

Всичко зависеше от Сам.