Тес Геритсън
Гонитбата (11)

Единайсета глава

Нина ужасена наблюдаваше как жена в дълга официална рокля падна пред краката на множеството. Младата жена се опита да стигне до нея като разбутваше тълпата, но бе понесена и се озова на улицата. Да се върне във фоайето бе невъзможно. Трябваше да се бори с хората, тласкани от невидимата мощ на паниката.

Улицата вече бе пълна с евакуирани, скупчили се наоколо, озадачени и заплашени. С облекчение видя Уенди и Джейк сред тълпата. Поне сестра й бе на сигурно място вън от сградата. Притокът на хора постепенно започна да оредява.

Но къде беше Сам? Дали беше успял да излезе?

И ненадейно, сред тълпата, тя го забеляза да излиза от фоайето. С една ръка бе прегърнал възрастен мъж, когато доведе до тротоара и го настани да седне така, че да се облегне на улична лампа.

Когато Нина се насочи към него, той я забеляза и викна:

— Този човек има нужда от помощ. Погрижи се за него!

— Къде отиваш?

— Връщам се вътре. Има още няколко човека.

— Мога да ти помогна…

— Ще ми помогнеш, като стоиш извън сградата. И се погрижи за господина.

Той трябва да си свърши работата, мислеше си тя, докато наблюдаваше как Сам се насочва обратно в театъра. Също и аз.

Насочи вниманието си към възрастния човек, подпрян на лампата. Коленичи до него.

— Господине, добре ли сте?

— Гърдите ми. Боли…

О, не. Сърдечен удар. А наоколо не се мяркаше линейка. Веднага натисна главата му към тротоара, премери пулса му и разкопча ризата. Бе толкова погълната от пациента си, че не забеляза кога първата патрулна кола е спряла пред театъра. По това време тълпата бе напълно объркана и всеки настояваше да разбере какво става.

Вдигна поглед и забеляза, че Сам отново излиза, този път понесъл жена във вечерна рокля. Остави я при Нина.

— Има още един вътре — каза той и се обърна към сградата. — Погледни и тази госпожа.

— Наваро! — кресна някой.

Сам вдигна поглед, когато видя един мъж във фрак да се приближава.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Не мога да говоря, Лидел. Имам работа.

— Имало ли е обаждане за бомба или не?

— Няма.

— Защо тогава нареди тази евакуация?

— Заради униформата на разпоредителите. — Сам отново се обърна към сградата.

— Наваро! — кресна отново Лидел. — Чакам обяснение! Наранени са хора, заради това своеволие! Ако нямаш доказателства…

Сам изчезна през вратата.

Лидел крачеше по тротоара и чакаше момента, в който ще може да поднови нападките си. Най-сетне, преизпълнен с разочарование, той се разкрещя.

— Ще те одера за тази работа, Наваро!

Това бяха последните думи на Лидел преди бомбата да избухне.

Силата на ударната върна отхвърли Нина назад, на улицата. Тя падна тежко и ожули лактите си на тротоара, но не изпита болка. Шокът й бе толкова силен, че усети само неестествено чувство на обърканост. Забеляза как счупени стъкла се посипват върху колите, спрели на улицата. Във въздуха се носеха кълба дим, а на пътя лежаха десетки хора, не по-малко объркани от нея. Видя, че вратата на театър „Брант“ е изкривена под странен ъгъл и виси на едната си панта.

На фона на мъртвешката тишина, Нина долови първият стон. След него последва още един. След това се разнесоха риданията и плачът на ранените. В този момент почувства собствената си болка. Кожата на лактите й бе разкъсана и кървеше. Главата я болеше толкова силно, че се наложи да я стисне с длани, за да не повърне. Когато болката стана натрапчива, тя осъзна какво се бе случило преди взрива.

Сам. Сам бе влязъл в сградата.

Къде беше той? Тя огледа пътя, тротоара, но пред очите й бе мътно. Видя и Лидел, седнал и стенещ до лампата. До него бе възрастният човек, когато Сам бе изнесъл от театъра. Той също бе в съзнание и мърдаше. Но от Сам нямаше и следа.

Тя скочи на крака. Усети толкова силно замайване, че се отпусна отново на колене. Опита се да го преодолее, насочи се към отворената врата и влезе.

Беше тъмно, прекалено тъмно, за да успее да види нещо. Единствената светлина идваше от улицата и нахлуваше през вратата. Тя се препъна в отломките и падна на колене. Изправи се бързо, но знаеше, че е безнадеждно. Нямаше начин да влезе по-навътре, още по-малко пък да намери някого в тъмното.

— Сам? — изкрещя тя и направи крачка напред към сенките. — Сам?

Собственият й глас, прегракнал от отчаяние, отекна в гърдите й.

Спомни си, че влезе вътре във фоайето точно преди взрива. Можеше да е навсякъде в сградата, но можеше и да е съвсем наблизо. Някъде, където можеше да го достигне.

Тя отново викна:

— Сам?

Този път, съвсем отдалече дойде отговор.

— Нина? — Гласът не идваше от вътре. Прозвуча отнякъде навън. От улицата.

Тя се обърна и опипом тръгна към изхода, водена от светлината. Преди още да се добере пред сградата, го видя застанал там, очертан на светлината, която нахлуваше от улицата.

— Нина?

— Ето ме. Тук съм… — Тя се препъна през последните метри тъмнина, които ги деляха и бе пометена от прегръдка, която бе прекалено ожесточена, за да може да се нарече нежна и прекалено ужасена, за да мине за успокояваща.

— Какво, по дяволите, правиш ти вътре? — попита той.

— Търсех те.

— Нали трябваше да останеш навън. Далече от театъра. Не можех да те намеря и… — Ръцете му я стиснаха и я привлякоха толкова близо, че тя усети ударите на сърцето му. — Следващия път да ме слушаш!

— Помислих, че си вътре.

— Излязох през друга врата.

— Не съм те видяла.

— Тъкмо изтеглих и последния. Едва го бях извел и гръмна. И двамата ни изхвърли на тротоара. — Той се отдръпна и я погледна. Едва тогава забеляза, че по слепоочията му има кръв.

— Сам, трябва да те прегледа лекар.

— Много хора трябва да ги види лекар. — Той огледа улицата. — Аз мога и да почакам.

Нина също обърна очи към хаоса, който ги заобикаляше.

— Трябва да подготвим хората за линейките. Захващам се за работа.

— Ще можеш ли?

Тя кимна. След това се усмихна бързо.

— Тук ми е силата, детектив. Злополуките. — Тя се смеси с тълпата.

Сега, след като знаеше, че Сам и жив и в безопасност, вече можеше да се съсредоточи над необходимите неща. Само един поглед към това, което я заобикаляше й подсказа, че я очаква натоварена нощ. Не само тук на улицата, но и в спешното отделение. Всички болници в района щяха да позвънят на медицинските си сестри, за да се погрижат за пострадалите.

Главата започваше да я боли повече от когато и да било, ожулените лакти пареха при всяко свиване на ръцете. В момента, доколкото й бе известно, тя бе единствената медицинска сестра наоколо.

Надвеси се над най-близката жертва, жена с разрязан кървящ крак. Нина коленичи до нея, откъсна парче от подгъва на роклята й и бързо направи превръзка на кървящата рана. След като я завърза, тя отбеляза със задоволство, че вече не тече кръв.

Това бе едва първата, помисли си тя и се огледа за следващия пациент. Очакваха я още десетки…

 

 

От другата страна на улицата, лицето му бе скрито в сенките, Винсънт Спектър наблюдаваше хаоса и ругаеше приглушено. И съдия Станли Далтън, и Норм Лидел бяха все още живи. Спектър забеляза младия областен прокурор седнал на земята, подпрян на улична лампа, стиснал главата си с ръце. Русата до него сигурно бе жена му. Бяха в центъра на събитията, заобиколени от десетки други пострадали от театъра. Спектър не можеше да се приближи просто така, за да се отърве от Лидел. Щяха да го видят десетки свидетели. Сам Наваро бе на няколко метра от Лидел, а детективът със сигурност бе въоръжен.

Още едно унижение. Това щеше да му съсипе репутацията, да не говорим за банковата сметка. Снежния човек бе обещал четири хиляди долара за смъртта на Далтън и Лидел. Спектър сам измисли това елегантно разрешение — да ги убие едновременно. Покрай всички останали жертви, самоличността на истинските набелязани жертви, щеше да бъде подмината без много въпроси.

Само че и двата обекта бяха все още живи, а на него не му предстоеше плащане.

Работата започна да става прекалено рискована, за да я довърши, особено пък, докато Наваро се мотаеше наоколо. Благодарение на Наваро, сега Спектър трябваше да се оттегли. И да каже сбогом на четирите си хиляди.

Отмести поглед към друга фигура в тълпата. Медицинската сестра, Нина Кормиър, превързваше един от пострадалите. Това фиаско бе и по нейна вина, сигурен бе. Сигурно бе казала на полицията достатъчно, за да ги алармира за бомбата. Униформата на разпоредител, без съмнение, бе основната й улика.

Тя бе още една подробност, която той не се постара да премахне и ето че резултатът бе на лице. Няма удар, няма пари. А и освен всичко друго, тя можеше да го идентифицира. Въпреки че полицейската скица се бе получила доста неточна, Спектър имаше чувството, че ако Нина Кормиър го види, ще си го спомни. Това я правеше още по-голяма заплаха, която не бе за пренебрегване.

Но сега нямаше възможност за действие. Не и в тази тълпа, насред улицата. Започваха да пристигат линейки, а сирените им прорязваха нощта. Полицията бе оградила улицата, за да не минават коли.

Крайно време бе да си тръгва.

Спектър се обърна и се отдалечи, а разочарованието му се засилваше с всяка стъпка. Винаги се бе гордял с факта, че обръща внимание и на най-дребните неща. Всеки, който работи с експлозиви, трябва да е особено внимателен в детайлите. Спектър възнамеряваше да продължи да върши тази работа, което означаваше, че не бива да пропуска и най-маловажното.

А следващата му дребна подробност се наричаше Нина Кормиър.

 

 

Тя беше великолепна. Сам поспря изтощен сред изпочупените стъкла и неспирните викове и се загледа към Нина. Беше десет и половина, беше изминал час и половина след експлозията, а на улицата все още цареше объркване. Полицейски коли и линийки бяха паркирани без всякакъв ред по цялата пресечка и светлините им блестяха и мигаха. Екипите за спешна помощ бяха вече тук и преглеждаха разрушенията и отбелязваха жертвите. Най-сериозно наранените бяха евакуирани, но имаше още десетки, които трябваше да бъдат откарани в болница.

Насред хаоса, Нина бе като островче от спокойствие и ефикасност. Докато Сам я наблюдаваше, тя коленичи до стенещ мъж и превърза ръката му с импровизирана превръзка. След това го потупа за кураж, каза му нещо и се отдалечи към следващия пациент. Сякаш усетила, че я наблюдават, тя неочаквано вдигна глава към Сам. Само за момент погледите им се срещнаха над развалините и тя прочете в очите му въпроса: „Добре ли си?“.

Махна му с ръка и му кимна. След това отново насочи вниманието си към пациента.

Сякаш работата тази вечер бе създадена специално за тях двамата. Той се съсредоточи отново над разследването на бомбата.

Джилис бе пристигнал преди четиридесет и пет минути, въоръжен и с маска. Останалата част от екипа пристигнаха поотделно — трима от техническия отдел, Ърни Такеда, детектив Кули. Появи се дори Ейб Купърсмит, въпреки че присъствието му бе по-скоро символично, отколкото практично. Сам бе центърът на вниманието, героят, и всички го знаеха. Камионът на бомбения отряд бе паркиран наблизо. Всички чакаха.

Беше време да се влезе в сградата. Време бе да се провери за второ устройство.

Сам и Джилис, и двамата с лампи на челата, влязоха в театъра.

Тъмнината затрудняваше претърсването и го бавеше. Сам стъпваше внимателно по отломките и се насочи по лявата пътека, а Джилис пое по дясната. Задните редове бяха само с разкъсана тапицерия и от тях стърчеше дунапрен, плат и стърготини. Колкото по-напред минаваха, толкова по-значителни ставаха щетите.

— Динамит — отбеляза Джилис, докато душеше въздуха.

— Струва ми се, че центърът на взрива е в предната част.

Сам се придвижваше бавно към мястото на оркестъра и лъчът от фенера на челото разрязваше тъмнината ту от лявата, ту от дясната му страна, докато той проверяваше от двете страни на сцената. Бяха останали само няколко нацепени дъски.

— Ето го кратерът — забеляза Джилис.

Сам се насочи към него. Двамата мъже коленичиха, за да огледат отблизо. Също както и при бомбата в църквата, кратерът бе плитък, нискоскоростен взрив. Динамит.

— Струва ми се, че това е трети ред, централен блок — каза Сам. — Кой ли е седял тук?

— Имаш предвид, че местата са били предварително запазени?

— Ако е така, тогава ще имаме цял списък с потенциални обекти.

— Според мен, всичко е напълно ясно — заяви Джилис.

— Можем да повикаме да довършат претърсването. — Сам се изправи и веднага усети как му се замайва главата. Това бе вторичният ефект след взрива. Напоследък му се събраха толкова много бомби, че сигурно и мозъкът му се бе поразбъркал. Може би малко свеж въздух щеше да го поразсее.

— Добре ли си? — попита Джилис.

— Да. Просто трябва да поизляза за малко. — Той се запрепъва по пътеката и се отправи към вратите. Щом излезе се подпря на една улична лампа и пое дълбоко жадни глътки нощен въздух. Забеляза, че тълпата е оредяла и че ранените са евакуирани. Една-единствена линейка бе все още паркирана на пътя.

Къде беше Нина?

Тази мисъл веднага му прочисти главата. Огледа улицата и в двете посоки, но не я забеляза. Нима си бе тръгнала? Или пък са я отвели?

Някакво младо ченге, оставено да охранява полицейското ограждение вдигна поглед, когато Сам се приближи.

— Слушам ви, господине.

— Тук имаше една жена, медицинска сестра в цивилни дрехи, помагаше наоколо. Къде е отишла?

— Имате предвид кестенявата госпожа ли? Хубавата?

— Именно.

— Качи се в една от линейките, преди около двайсет минути. Мисля, че придружаваше пациент.

— Благодаря. — Сам отиде до колата си и посегна към мобифона. Нямаше намерение да рискува. Трябваше да е сигурен, че тя е в безопасност. Обади се в спешното отделение на Медицински център Мейн.

Даваше заето.

Подразнен той се качи в колата.

— Тръгвам към болницата — викна на Джилис той. — Връщам се веднага.

Без да обръща внимание на учудения поглед на партньора си, Сам потегли и с много маневри успя да излезе измежду полицейските коли. Петнайсет минути по-късно, той паркира на свободно място близо до входа на спешното отделение.

Преди още да влезе, той долови звуците от трескавата дейност вътре. Чакалнята бе претъпкана. Той разбута тълпата, докато най-сетне успя да се добере до рецепцията, заета от медицинска сестра, готова да се впусне в бой.

— Аз съм детектив Наваро от полицията в Портланд — представи се той. — Нина Кормиър тук ли работи?

— Нина ли? Не и тази вечер, доколкото знам.

— Трябва да е дошла с една от линейките.

— Може и да не съм я видяла. Изчакайте да проверя. — Тя натисна едно копче на интеркома и каза: — Тук има някакъв полицай. Иска да говори с Нина. Ако е там, ще я помолиш ли да се покаже?

Наложи му се да чака цели десет минути. Нина не се появяваше. Тълпата в спешното отделение сякаш се увеличаваше, а хората запълваха всяко свободно ъгълче на чакалнята. Най-лошото бе, че вече се бяха появили и репортери, телевизионни камери и кой ли още не. Сестрата на рецепцията беше затънала в работа и изглежда съвсем бе забравила Сам.

Той не можеше да търпи да чака повече и мина покрай рецепцията. Сестрата успокояваше някой изпаднал в истерия и дори не обърна внимание на Сам, когато той навлезе в забранената територия и се насочи по коридора в спешното.

И от двете страни имаше манипулационни. Той надничаше във всяка стая, покрай която минаваше. Навсякъде бе пълно с ранени от взрива. Забеляза учудените лица, кървавите дрехи. Само Нина я нямаше никъде.

Обърна се и тръгна по същия път по коридора. Спря пред една затворена врата. Това бе травматологията. Иззад вратата се носеха гласове и дрънчаха инструменти. Знаеше, че кризата е във вихъра си и никак не му бе удобно да се натрапва, но нямаше друг избор. Трябваше да се увери, че Нина е тук, че е пристигнала жива и здрава в спешното отделение.

Отвори вратата.

Пациентът, мъж, лежеше на маса, тялото му бе бяло и сякаш изсушено под силната светлина. Поне шестима от медицинския персонал се бяха привели над него, някои се занимаваха с електрокардиограмата, а други подаваха или поемаха спринцовки с лекарства и инструменти. Сам се спря, в първия момент обхванат от ужас от видяното.

— Сам?

Едва тогава забеляза, че Нина се приближава към него от другия край на стаята. Също както и останалите сестри, тя бе в типичните за операционна дрехи. Той не я бе забелязал в първия момент сред всички облечени в еднакво синьо.

Тя го хавана за ръката и бързо го изведе от стаята.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Тръгнала си си от местопроизшествието. Не бях сигурен къде си.

— Пристигнах тук с една от линейките. Предположих, че ще имат нужда от мен. — Тя обърна поглед към вратата на травматологията. — И бях права.

— Нина, не можеш да ходиш където си искаш, без да ми казваш! Нямах представа дали си добре.

Тя го погледна, по лицето й бе изписано учудване, но не отговори.

— Ти слушаш ли ме? — попита той.

— Да — отвърна тихо тя. — Само че не мога да повярвам. Стори ми се, че си уплашен.

— Не бях уплашен. Просто бях… искам да кажа… — Той поклати раздразнено глава. — Добре де, притесних се. Не искам нещо да ти се случи.

— Защото съм свидетел в разследването ли?

Той я погледна в очите, в тези красиви замислени очи. Никога преди не се бе чувствал толкова уязвим. Това бе ново чувство за него и никак не му хареса. Не бе човек, който лесно се плаши, а фактът, че се страхуваше да не я изгуби му разкри, че е много по-съпричастен, отколкото му се искаше.

— Сам? — Тя протегна ръка и го докосна по лицето.

Той улови ръката й и я дръпна.

— Следващия път — нареди той, — искам да ми кажеш къде отиваш. Твоят живот виси на карта. Ако си решила да рискуваш, то си е твоя работа. Само че, докато Спектър не бъде арестуван, безопасността ти е моя отговорност. Разбра ли ме?

Тя си дръпна ръката. Отдръпването й не бе само физическо и той усети как тя се отдръпва от него и емоционално, обзета от болка. Той сам бе решил да й нанесе тази болка и така направи нещата още по-лоши.

Когато заговори, гласът й прозвуча напрегнато.

— Разбрах те прекрасно.

— Добре. Сега, мисля, че трябва да се връщаш в хотела, където ще мога да те държа под око тази вечер.

— Не мога да си тръгна. Тук имат нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб. Жива.

— Я се огледай! — Тя махна с ръка към чакалнята, препълнена с ранени. — Всички тези хора трябва да бъдат прегледани и лекувани. Не мога да си тръгна просто така.

— Нина, имам си работа. А твоята безопасност е част от работата ми.

— И аз си имам работа — натърти тя.

Стояха загледани един в друг и никой не искаше да отстъпи.

Най-сетне Нина се сопна.

— Нямам време за приказки — врътна се тя към травматологията.

— Нина.

— Отивам да си върша работата, Сам. Ти си върши твоята.

— Тогава ще изпратя човек тук да те пази.

— Прави каквото знаеш.

— Кога ще приключиш тук?

Тя спря и погледна към чакащите пациенти.

— По моя преценка няма да е до сутринта.

— Тогава ще се върна да те вземе в шест сутринта.

— Както прецените, детектив — отвърна тя и отвори със замах вратата на травматологията.

Той успя да я зърне, отново заела мястото си при екипа хирурзи, а след това врата се затвори.

„Отивам да си върша работата. Ти си върши твоята“, каза му тя.

Права е, каза си той. Точно над това трябва да се съсредоточа. Над работата.

От телефона в колата звънна на офицер Преслър и му каза да изпрати заместника си в спешното отделение на Медицински център Мейн, където щеше да охранява обекта. След това, доволен, че оставя Нина в добри ръце, се насочи обратно към мястото на взрива.

Беше единайсет и половина. Нощта започваше.

 

 

Нина изкара следващите седем часа с истинско усилие на волята. Разговорът със Сам я нарани и ядоса, но тя си наложи да се съсредоточи над работата си и да обърне внимание на десетките пациенти, струпали се в чакалнята. Раните им, болките, бяха на първо място тук. Въпреки това, тя често поспираше, за да си събере мислите и да си поеме дъх и тогава отново се замисляше за Сам и за думите му.

Имам си работа. А твоята безопасност е част от работата ми.

„Това ли е всичко, което означавам за теб?“, чудеше се тя, докато се подписваше на бланката за преглед на следващия пациент. Просто работа, товар? А всъщност, какво очакваше? Още от самото начало той бе непоклатимият държавен служител, самият господин Хладнокръвие. Имаше и проблясъци на нежност, разбира се, дори понякога излизаше наяве и мъжът, скрит дълбоко в него, един наистина мил мъж. И всеки път, когато си въобразяваше, че се е докоснала до истинския Сам Наваро, той се отдръпваше, сякаш досегът с нея го бе обгорил.

„Какво ще правя с теб, Сам?“, чудеше се тъжно тя. И какво да прави с чувствата си към него?

Работата я държа на крак цяла нощ. Дори не забеляза кога е изгряло слънцето.

Към шест сутринта бе толкова уморена, че едва успяваше да се движи, без да залита, но поне чакалнята беше празна и пациентите бяха изпратени по домовете им. Повечето от персонала в спешното отделение бяха там, изтощени, седнали в кафенето за напълно заслужена почивка. Нина се канеше да отиде при тях, когато чу, че някой я извика.

Обърна се. Сам бе в чакалнята.

Изглеждаше не по-малко изтощен от нея, очите му бяха подпухнали, бузите потъмнели от наболата брада. Щом видя лицето му, гневът, който бе таила цялата нощ, се стопи.

Горкичкият ми Сам, помисли си тя. Даваш толкова много от себе си. И какво получаваш в края на краищата?

Приближи се до него. Той не каза нищо, само я погледна уморено. Тя го прегърна. За момент двамата останаха притиснати, телата им тръпнещи от умора. След това чу тихия му глас.

— Да се прибираме вкъщи.

— С удоволствие — отвърна тя и се усмихна.

Нямаше представа как е успял да ги докара до тях. Единственото, което усети бе, че миг след като задряма, бяха на алеята пред къщата му и той нежно я будеше. Двамата се довлякоха до къщата и се отправиха към спалнята. В ума й нямаше никаква мисъл за страст, дори и докато се събличаха, за да си легнат, дори когато устните му парнаха лицето й и усети топлия му дъх в косата си.

Заспа в прегръдките му.

 

 

Беше й толкова топло, чудесно топло, докато лежеше до него. Сякаш това бе нейното място, в леглото му.

Сам погледна Нина със сънени очи. Тя все още спеше. Беше ранен следобед. Трябваше да е станал и да се е облякъл още преди час, но изтощението си казваше думата.

Вече остаряваше за тази работа. През последните осемнайсет години бе работил само като ченге. Въпреки че имаше моменти, когато мразеше работата си, когато грозната й страна властваше над обичта му към тази работа, той нито веднъж не се усъмни, че това е призванието му. И в този момент с ужас установи, че да е ченге е последното нещо, за което мисли.

Желанието му, най-искреното му желание бе да прекара цяла една вечност в това легло и да наблюдава тази жена. Единствено когато Нина спеше, той знаеше, че няма опасност и може да я гледа до насита. Когато бе будна, Сам се чувстваше уязвим, сякаш тя умееше да чете мислите му, да премине бариерите, издигнати от него и да се добере до сърцето му. Страхуваше се да признае, дори пред себе си, чувствата, които таеше към нея.

Докато я наблюдаваше, разбра, че няма смисъл да отрича. Нямаше да понесе мисълта тя да си отиде от живота му. Нима това не означаваше, че я обича? Не знаеше.

Знаеше само, че това не бе развоят на събитията, който желаеше и очакваше.

Снощи я бе наблюдавал как си върши работата сред развалините от взрива и й се възхити по нов начин. Тя бе жена, която притежаваше състрадание и сила.

Толкова щеше да е лесно да се влюби в нея. А това щеше да се окаже такава грешка.

След месец, след година, щеше да го види в истинската му светлина. Той не бе герой с полицейска значка, а едно напълно обикновено ченге, което си вършеше работата по най-добрия начин, на който бе способен. А пък тя ще бъде в болницата, рамо до рамо с мъже като Робърт Бледскоу. Мъже с диплома по медицина и къщи над залива. Колко ли време щеше да й трябва, за да й омръзне ченгето, което по една случайност я обичаше?

Той седна на леглото и прокара пръсти през косата си с надеждата да прогони последните остатъци от съня. Умът му все още не бе бистър. Имаше нужда от кафе, от храна, от нещо, което да му даде сила. Имаше толкова много подробности, които да проучи, толкова много следи за проверка.

В този момент усети леко докосване, меко като коприна, което премина като ласка по гърба му. И в същия този момент работата бе забравена.

Обърна се и срещна погледа й. Тя го гледаше сънено със спокойна, доволна усмивка.

— Колко е часът? — прошепна тя.

— Почти три.

— Толкова ли много сме спали?

— Имахме нужда. И двамата. Нищо че се поотпуснахме. Преслър наблюдава къщата.

— Искаш да кажеш, че е бил отвън целия ден?

— Снощи се уговорихме. Преди да му свърши смяната. Знаех, че искам да се прибера с теб у дома.

Тя протегна ръце към него. Поканата й бе прекалено изкусителна, за да успее да й устои. Със стон на примирение, той се отпусна до нея и посрещна устните й с целувка. Тялото му откликна на мига, също и нейното. Ръцете им се преплетоха, топлината им се смеси. Той не можеше да спре, не можеше да се върне назад. Желаеше я толкова силно. Искаше да усети как телата им се сливат, само още един последен път. Щом не можеше да я има през остатъка от живота си, нека поне се наслади на този момент. Щеше да помни, винаги да помни лицето й, усмивката й и сладките стонове на желание, докато бе дълбоко в нея.

И двамата взимаха. И двамата даваха.

Когато достигаше върха, когато усети великолепното освобождаване, той си помисли: „Това не стига. Никога няма да ми е достатъчно“. Искаше да опознае повече от нея, не само тялото й, искаше да опознае и душата й.

Страстта му бе утолена за кратко, но той се почувства недоволен и потиснат, докато лежеше отпуснат до нея. Това съвсем не бе чувство, характерно за небрежния ерген след поредното завоевание. Ако не друго, бе ядосан на себе си, че си е позволил да попадне в такава ситуация, че е позволил на тази жена да стане толкова важна за него.

А ето че тя се усмихваше и си проправяше път още по-упорито в живота му.

В отговор се отдръпна, надигна се от леглото и отиде под душа. Когато излезе, чист и още влажен, тя бе седнала на леглото и го наблюдаваше с искрено учудване.

— Трябва да се връщам на работа — каза той и извади чиста риза. — Ще поканя Преслър да поседи вътре при теб.

— Бомбата вече избухна. Спектър сигурно е на хиляди километри.

— Не мога да рискувам.

— Има и други, които познават лицето му. Те също могат да го идентифицират.

— Единият си удари главата на тротоара. Все още е в болницата в безсъзнание. Другият не е в състояние дори да си спомни какви са очите на Спектър. Сега разбираш ли колко са полезни разпоредителите?

— Нищо, ти разполагаш с други свидетели и Спектър го знае. — Тя се поколеба. — Това означава, че и двамата сме свободни.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз мога да престана да се притеснявам, че съм мишена, а ти можеш да престанеш да се притесняваш, че трябва да ме опазиш жива. И ще се заемеш с истинската си работа.

— Това е част от работата ми.

— Вече ми каза. — Тя вирна брадичка и за миг той забеляза сълзи в очите й. — Ще ми се да бях нещо повече. Господи, как ми се иска…

— Нина, моля те. С това не помагаш на никой от двама ни.

Тя сведе глава. Когато я видя наранена и смълчана не можа да се сдържи. Коленичи до нея и пое ръцете й в своите.

— Знаеш, че ме привличаш.

Тя се изсмя тихо и иронично.

— Това, струва ми се, е очевидно и за двамата.

— Също така знаеш, че си невероятна жена. Ако някога ме закарат в спешно отделение с линейка, надявам се ти да си сестрата, която ще се грижи за мен.

— Но?

— Но… — Той въздъхна. — Просто не мога да си ни представя заедно. Не и за дълго.

Тя отново сведе поглед, но този път той забеляза, че се опитва да запази самообладание. Беше я наранил и се мразеше, ненавиждаше собствената си страхливост. Точно това беше, разбира си. Той просто не вярваше, че имат шанс заедно. Не вярваше на нея.

Единственото, в което бе сигурен, бе, че никога няма да преживее раздялата с нея.

Изправи се. Тя не реагира, продължаваше да седи на леглото и да се взира надолу.

— Причината не е в теб, Нина — каза той. — Аз съм виновен. Става въпрос за нещо, което ми се случи преди години. Просто знам, че ситуацията, в която се намираме, няма да продължи вечно. Тя не е естествена. Уплашена жена. И едно ченге. Това е за деца, които се поддават на нереалистични очаквания.

— Хич не ми пробутвай тази изтъркана лекция по психология, Сам. Не е нужда да слушам за погрешно насочените чувства.

— Налага се да чуеш. И да разбереш. Защото ефектът е двустранен. Какво ти изпитваш към мен и какво аз изпитвам към теб. Аз искам да се грижа за теб, да те защитавам. И това е нещо, което не мога да преодолея. — Въздъхна с раздразнение и отчаяние. Прекалено е късно, помисли си той. И двамата изпитваме чувства, които не би трябвало. Вече не можем да върнем часовника назад.

— Започна да ми разказваш какво ти се е случило преди години — каза тя. — За… друга жена ли става въпрос?

Той кимна.

— В същата ситуация ли? Уплашена жена и ченге, готово да я закриля?

Той отново кимна.

— О! — Тя поклати глава и измърмори с тон, който издаваше недоволството й: — Май попаднах право в капана.

— И двамата.

— И кой кого заряза, Сам? Последния път, когато това се случи?

— Единственият път, когато се случи. С изключение на теб. — Той се обърна и започна да се разхожда из стаята. — Бях още новак с патрулна кола. На двайсет и две. Трябваше да охранявам жена, която някой дебнеше. Тя бе на двайсет и осем, но ако говорим за опит, бе поне на четиридесет. Нищо чудно, че се увлякох. Учудващото бе, че тя изглежда отвръщаше на чувствата ми. Поне докато кризата не приключи. След това при нея всичко си дойде на място. — Той спря и я погледна. — Става дума за нещо, което се нарича действителност. Тази действителност умее да ни разкрие такива, каквито сме, да открие истината за нас. В моя случай, аз съм само едно ченге, което се скъсва от работа. В повечето случаи напълно честен. По-умен съм от някои, по-глупав от други. Накратко, аз не съм никакъв герой. Когато тя най-сетне разбра това, просто се обърна и си замина и остави един безкрайно тъжен, но поумнял новак.

— И според теб аз ще постъпя по същия начин?

— Би трябвало. Защото заслужаваш много повече, Нина. Много повече, отколкото аз мога да ти дам.

Тя поклати глава.

— Това, от което имам нужда, Сам, няма нищо общо с това, което някой мъж може да ми даде.

— Помисли за Робърт. Какво можеше да имаш с него.

— Робърт е съвършеният пример. Той имаше всичко. Всичко, освен онова, което исках от него.

— Какво всъщност искаш, Нина?

— Любов. Преданост. — Тя срещна погледа му. — Честност.

Това, което съзря в очите й, го разтърси. Та това бяха нещата, които искаше да й даде. Същите тези неща, които се страхуваше да й даде.

— За момента може и да ти е достатъчно — отбеляза той. — Но може би ще откриеш, че не е.

— То е повече, отколкото някога получих от Робърт. — „Повече, отколкото ще получа и от теб“, казваха очите й.

Той не я опроверга. Вместо това се упъти към вратата.

— Ще поканя Преслър вътре — уведоми я той. — Ще остане при теб целия ден днес.

— Няма нужда.

— Не можеш да оставаш сама, Нина.

— Няма да бъда. — Тя вдигна поглед към него. — Мога да се върна в къщата на баща ми. Той има доста сложна аларма. Да не говорим пък за кучетата. След като вече знаем, че Даниела не е тази, която залага бомбите, там ще съм на сигурно място. — Тя огледа стаята. — Така или иначе, не ми е мястото тук. Не и в твоята къща.

— Можеш да останеш. Стига да имаш нужда.

— Не. — Тя отново го погледна. — Не виждам никакъв смисъл, Сам. След като е толкова очевидно и за двама ни, че тази връзка е безнадеждна.

Той не спори с нея. А това я нарани повече от всичко друго. Прочете го по лицето й.

— Ще те откарам — бяха единствените му думи. След това се обърна и излезе от стаята. Трябваше да излезе.

Защото не можеше да понесе погледа й.