Тес Геритсън
Гонитбата (2)

Втора глава

— Това е пълна лудост — каза тя. — Абсолютни глупости.

— Длъжен съм да проверя всички възможности.

— Какви възможности? Да се уверите, че бомбата е била предназначена за мен?

— Сватбата ви е била планирана за два. Бомбата е избухнала в 2:40. Експлозията е станала близо до първата редица. До олтара. За мен няма съмнение, като имам представа за очевидната сила на взрива, че и вие, и останалите сватбари сте щели да загинете. Или най-малкото сте щели да бъдете сериозно осакатени. Говорим за бомба, госпожице Кормиър. Не за изтичане на газ. Това не е случайност. Бомба е. Предназначена е да убие някого. Аз трябва да открия коя е била набелязаната жертва.

Тя не отговори. Възможността бе прекалено ужасна, дори и за да мисли за нея.

— Кой бе поканен на сватбата ви? — попита той.

Тя преглътна.

— Бяха… щяха…

— Вие и преподобният Съливън. Кой друг?

— Робърт, годеника ми. И сестра ми Уенди. И Джеръми Уол, кумът…

— Друг?

— Баща ми щеше да ме отведе до олтара. Момичето с цветята и малкия, който щеше да носи пръстените…

— Интересуват ме само възрастните. Да започнем с вас.

Тя поклати озадачено глава.

— Аз… не е била за мен. Не е възможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото е невъзможно.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото няма кой да иска да ме убие!

Острият й вик го изненада. За момент той остана смълчан. Навън, на улицата, един от униформените полицаи се обърна към тях, за да ги погледне. Сам му помаха с ръка, което би трябвало да означава „всичко е наред“, и ченгето отново ги загърби.

Нина седеше и стискаше разбридания край на роклята. Този мъж беше ужасен. Истински Сам Спейд без следа от човешка топлота. Въпреки че в колата ставаше горещо, тя усети, че започва да трепери. Побиваха я студени тръпки от очевидната липса на чувства у мъжа, седнал до нея.

— Може ли да поговорим още малко за това?

Тя не отговори.

— Имате ли бивши приятели, госпожице Кормиър? Има ли някой, който да не е бил особено очарован от сватбата ви?

— Не — прошепна тя.

— Никакви бившите гаджета?

— Не… не и през последната година.

— От толкова време ли сте заедно с годеника си? Година?

— Да.

— Пълното му име и адресът му, ако обичате!

— Робърт Дейвид Бледскоу, доктор по медицина, Оушън Вю Драйв 318.

— Същият адрес?

— Живеехме заедно.

— Защо е била отложена сватбата?

— Ще трябва да попитате Робърт.

— Значи решението е негово? Той е поискал да отмени сватбата.

— Както се казва, заряза ме пред олтара.

— Знаете ли защо?

Тя се засмя горчиво.

— Вече стигнах до невероятното заключение, детектив, че умовете на мъжете са истинска загадка за мен.

— Изобщо ли не ви е предупредил?

— Беше също толкова неочаквано, колкото и… — Тя преглътна. — Като бомбата. Ако е било бомба.

— В колко бе отменена сватбата?

— Към един и половина. Вече бях пристигнала в църквата със сватбената рокля и всичко. Тогава Джеръми, кумът на Робърт, се появи с тази бележка. Робърт дори нямаше смелост да дойде и сам да ми каже. — Тя поклати отвратена глава.

— Какво пишеше в бележката?

— Че имал нужда от повече време. Че ще отсъства за малко. Това е всичко.

— Възможно ли е Робърт да има някаква причина да…

— Не, не е възможно! — Тя го погледна право в очите. — Питате дали Робърт би могъл да има нещо общо с това. Така ли?

— Старая се да прехвърля всички възможности, госпожице Кормиър.

— Робърт не е способен на насилие. За бога, та той е лекар!

— Добре. За момента ще прескочим тази възможност. Нека помислим над другите възможности. Предполагам работите.

— Медицинска сестра съм в медицинския център на Мейн.

— Кое отделение?

— В спешното.

— Имате ли някакви проблеми на работното място? Конфликти с останалите от персонала?

— Не. Разбираме се отлично.

— Някакви заплахи? Например от пациенти?

Тя простена отчаяно.

— Детектив, не би ли трябвало да знам, ако имам врагове?

— Не е задължително.

— Защо се стараете толкова упорито да ме накарате да се почувствам като параноичка?

— Искам да се отдръпнете от себе си. Да разгледате личния си живот. Да се сетите за всички хора, които по някаква причина не ви харесват.

Нина се отпусна на седалката. Всички хора, които по някаква причина не ме харесват. Помисли си за семейството си. По-голямата й сестра Уенди, с която никога не са били близки. Майка й Лидия, женена за онзи богат сноб. Баща й Джордж, загубил ума си по четвъртата си жена, един истински рус трофей, за който децата на съпруга й бяха нетърпима досада. Това бе нейното голямо разтурено семейство, но сред тях нямаше убийци.

Тя поклати глава.

— Никой, детектив. Няма кой.

След малко той въздъхна и си затвори бележника.

— Добре, госпожице Кормиър. Мисля, че за момента това е всичко.

— За момента ли?

— Сигурно ще изникнат още въпроси. След като поговоря с останалите сватбари. — Той отвори колата, слезе и затръшна вратата. Отново заговори през прозореца: — Ако се сетите за нещо, каквото и да е, обадете ми се. — Надраска нещо в бележника и й подаде откъснатата страница с името си, детектив Самюъл И. Наваро, и някакъв номер. — Това е директният ми телефон — обясни той. — Можете да се свържете с мен двадесет и четири часа в денонощието и чрез централата.

— Значи… мога ли вече да си вървя?

— Да. — Той понечи да тръгне.

— Детектив Наваро.

Той се извърна към нея. Досега не бе разбрала колко е висок. Щом го видя изправен, веднага се зачуди как ли е успял да се побере на седалката до нея.

— Има ли нещо, госпожице Кормиър? — попита той.

— Казахте, че мога да си вървя.

— Точно така.

— Нямам с какво. — Тя кимна към взривената църква. — Нямам и телефон. Дали бихте могли да звъннете на майка ми. За да дойде да ме вземе.

— Майка ви ли? — Той се огледа, очевидно нетърпелив да приключи и с тази нова досада. Най-сетне, примирено заобиколи до нейната страна на колата и отвори вратата. — Хайде. Качете се в моята кола. Аз ще ви закарам.

— Вижте, аз само ви помолих да позвъните.

— Няма проблем. — Той протегна ръка, за да й помогне да слезе. — Така и така трябваше да се отбия до къщата на майка ви.

— У майка ми ли? Но защо?

— Била е на сватбата. Трябва и с нея да поговоря. Така с един изстрел ще уцеля два заека.

Какъв галантен начин на изразяване, помисли си тя.

Протегнатата му ръка бе все още пред нея. Тя я пренебрегна и слезе. Това бе истинска борба, тъй като шлейфът се бе омотал около краката й и тя трябваше да го изрита. Когато най-сетне успя да се изправи, той я наблюдаваше с живо любопитство. Тя грабна шлейфа и се промъкна покрай детектива, последвана от шумния шепот на сатена.

— Ааа, госпожице Кормиър?

— Какво? — сопна се през рамо тя.

— Колата ми е в друга посока.

Тя спря и усети как бузите й пламват. Сега вече господин детективът се усмихваше, самодоволно и злобно ухилен.

— Синият таурус — посочи той. — Вратата не е заключена. Идвам веднага. — Обърна се и се насочи към скупчените на едно място ченгета.

Нина се запрепъва към синия таурус. Вгледа се с отвращение през прозореца. И тя трябваше да се качи в тази кола? Отвори вратата. Отвътре изпадна пластмасова чаша. На пода пред седалката до шофьора имаше смачкан плик от Макдоналдс, още чаши от кафе и портландският вестник „Прес Хералд“. Задната седалка бе отрупана с още вестници, папки, куфарче, сако от костюм и освен всичко това и бейзболна ръкавица.

Тя загреба всички боклуци от седалката до шофьора, метна ги отзад и се качи. Надяваше се поне седалката да е чиста.

Детектив Ледена Буца вървеше към колата. Изглежда му беше горещо и бе ядосан. Ръкавите на ризата му бяха навити, а връзката му висеше отпусната. Докато се опитваше да се отдалечи от местопроизшествието, ченгетата непрестанно го спираха, за да го питат за разни неща.

Най-сетне той се настани зад волана и хлопна вратата.

— Добре, къде живее майка ви? — попита той.

— На нос Елизабет. Вижте, сигурна съм, че сте зает…

— Партньорът ми ще удържи фронта. Ще ви оставя, ще поговоря с майка ви и ще отскоча до болницата, за да видя преподобния Съливън.

— Чудесно. Така с един изстрел ще уцелите три заека.

— Много държа на добрата организация.

Пътуваха в мълчание. Тя не виждаше смисъл да го ангажира с любезен, нищо незначещ разговор. Той едва ли би оценил подобно нещо. Вместо това погледна през прозореца и мрачно се замисли за приема, планиран след сватбата и за всички сандвичи-хапки, подредени в очакване на гостите, които никога нямаше да се появят. Трябваше да позвъни и да поръча да откарат храната в някоя кухня за бедни, преди да се е развалила. А и подаръците, десетките подаръци, струпани у дома. Грешка! Домът на Робърт. Това никога не е бил нейният дом. Тя просто живееше там като наемателка. Нейна беше идеята да изплаща половината от ипотеката. Робърт често подчертаваше колко много уважава и цени независимостта й, настойчивостта да запази собственото си аз. Сам й казваше, че за всяка успешна връзка, да се дели наполовина е не само привилегия, но и отговорност. Така постъпваха още от самото начало. Първо той плащаше на някоя от срещите им, а след това бе неин ред. Истината бе, че тя настояваше да постъпват така, за да му покаже, че е самостоятелна и независима жена.

Сега вече й се струваше глупаво.

Никога не съм била самостоятелна и независима жена. Бях мечтателка и копнеех за деня, в който ще стана госпожа Робърт Бледскоу. На това се надяваше и семейството й, това очакваше майка й, да се ожени за мъж с положение. Никога не разбраха защо Нина се записа да учи за медицинска сестра, освен че това, може би, бе начин да си хване мъж с потенциал. Лекар. И наистина го бе хванала. Как ли пък не!

И какво получих накрая, един куп подаръци, които трябва да върна, сватбена рокля, която не мога да върна и преживях ден, който никога, докато съм жива, няма да мога да преглътна.

Унижението я бе разтърсило. Дори не толкова фактът, че Робърт я заряза. Дори не и опасността да загине в полуразрушената църква. Самата експлозия й се струваше нещо нереално, нещо отвлечено също като в телевизионните мелодрами. Нещо далечно, като мъжа, седнал до нея.

— Справяте се много добре със ситуацията — каза той.

Стресната от факта, че детектив Ледена Буца е заговорил, тя го погледна.

— Моля?

— Приемате всичко много спокойно. По-спокойно, отколкото повечето жени.

— Не знам как иначе да приема нещата.

— След избухването на бомба, истерията би била нещо нормално.

— Аз съм сестра в спешно отделение, детектив. Не си позволявам да изпадам в истерия.

— И въпреки всичко, за вас бе шок. Може да има емоционални последици.

— Да не би да намеквате, че това е затишие пред буря?

— Нещо такова. — Той я погледна и очите им се срещнаха. Бързо отвърна поглед към пътя и близостта, породена помежду им се разпадна. — Защо семейството ви не беше с вас в църквата?

— Изпратих ги да си вървят.

— Аз бих помислил, че бихте искали да са до вас поне за морална подкрепа.

Тя погледна през прозореца.

— Семейството ми не е от тези, които оказват морална подкрепа. А и аз… Искаше ми се да остана сама. Когато едно животно е ранено, детектив, то се скрива някъде само, за да си ближе раните. И аз имам нужда от същото… — Тя премигна, за да възпре неочакваните сълзи и се смълча.

— Знам, че точно сега не ви е до приказки — каза той. — Но защо не ми отговорите на няколко въпроса. Можете ли да се сетите за човек от присъстващите, който би могъл да бъде цел? Например преподобният Съливън.

Тя поклати глава.

— Той е последният човек, когото някой би наранил.

— Църквата е негова. Щял е да се озове близо до центъра на взрива.

— Преподобният Съливън е най-милият човек на света. Всяка зима раздава одеяла на бездомните. Или поставя легла в навеса. В спешното отделение, когато имаме пациенти без дом, винаги му се обаждаме.

— Не поставям под съмнение характера му. Питам за врагове.

— Той няма врагове — заяви тя.

— Ами останалите поканени на сватбата? Възможно ли е някой от тях да е бил набелязаната жертва?

— Не мога да допусна…

— Кумът, Джеръми Уол. Разкажете ми за него.

— За Джеръми? Няма много за разказване. Били са заедно с Робърт в медицинския факултет. Той е лекар в медицинския център на Мейн. Рентгенолог.

— Женен ли е?

— Ерген е. Заклет ерген.

— Ами сестра ви Уенди? Тя ли ви беше шаферка?

— Да. Но тя е щастлива домакиня.

— Има ли врагове?

— Не, освен ако някой ненавижда съвършенството.

— Какво ще рече това?

— Тя е дъщерята мечта на всички родители.

— За разлика от вас ли?

Нина сви рамене.

— Как познахте?

— Така, значи остава един основен играч. Този, който по едно щастливо съвпадение, е решил изобщо да не се появява.

Нина гледаше право напред. „Какво мога да му кажа за Робърт, мислеше си тя, след като самата аз разсъждавам на сляпо?“

За нейно облекчение той не настоя да получи отговор на този въпрос. Сигурно бе разбрал, че прекалява. Бе усетил, че младата жена е на самия ръб на емоционален срив. Докато пътуваха по виещия се път към нос Елизабет, тя най-сетне усети, че спокойствието й започва да се пропуква. Та нали той я предупреди. Не можеше да няма никакви последици. Болката изпълзяваше иззад вцепенението. Беше се стегнала, беше преживяла два ужасни шока и бе проронила едва няколко сълзи. Сега ръцете й започваха да треперят и тя откри, че с всяка глътка въздух, която поема, трябва да потиска напиращите ридания.

Когато най-сетне спряха пред къщата на майка й, Нина едва успяваше да запази самообладание. Не изчака Сам да й отвори вратата. Блъсна я сама и се препъна в бухналата сватбена рокля. Когато той изкачи стълбите към входа, тя се бе облегнала, обзета от отчаяние, на звънеца и се молеше безмълвно майка й да се появи, преди да е рухнала напълно.

Вратата се отвори. Лидия, все още елегантно сресана и облечена, се втренчи в чорлавата си дъщеря.

— Нина? О, горкичката ми Нина. — Жената разтвори ръце.

Нина на часа се отпусна в прегръдката на майка си. Така силно жадуваше за прегръдка, че не забеляза веднага как Лидия се отдръпна, за да не й се измачка зелената копринена рокля. Въпреки това първият въпрос на майка й веднага й направи впечатление.

— Обади ли ти се вече Робърт?

Нина се напрегна. О, моля те, помисли си тя. Моля те, не ми причинявай това.

— Сигурна съм, че всичко може да се оправи — продължи Лидия. — Ако седнете с Робърт и си поговорите откровено за нещата, които го безпокоят…

Нина се отдръпна.

— Нямам намерение да сядам с Робърт — отвърна тя. — А що се отнася до това да си поговорим откровено, не съм сигурна дали някога въобще сме провеждали откровен разговор.

— Виж, миличка, естествено е да си ядосана…

— Ти не си ли ядосана, майко? Не можеш ли да се ядосаш заради мен?

— Ами да. Виж, не разбирам защо трябва да отблъскваш Робърт единствено заради…

Внезапно прозвучалия мъжки глас накара Лидия да извие поглед към Сам, който стоеше до вратата.

— Аз съм детектив Наваро, от полицията в Портланд — каза той. — Вие ли сте госпожа Кормиър?

— Името ми сега е Уорънтън — намръщи се към него Лидия. — За какво става въпрос? Какво общо има полицията?

— В църквата имаше инцидент, госпожо. В момента се провежда разследване.

— Какъв инцидент?

— В църквата е била поставена бомба.

Лидия го загледа.

— Не говорите сериозно.

— Говоря много сериозно. Избухна в 2:45 днес следобед. За щастие няма пострадали. Но ако сватбата се е състояла…

Лидия пребледня. Отстъпи крачка назад, а гласът й се изгуби.

— Госпожо Уорънтън — продължи Сам, — трябва да ви задам няколко въпроса.

Нина не остана да слуша разговора. Вече бе чула прекалено много въпроси. Качи се на горния етаж, където си бе оставила сака с приготвените за остров Сейнт Джон неща. Вътре бе банският й, дрехите за горещо време и лосионите против изгаряне. Всичко, което бе преценила, че ще й трябва за една седмица в рая.

Свали сватбената рокля и внимателно я прехвърли на облегалката на стола, където тя увисна бяла и безжизнена. Безполезна. Прегледа съдържанието на сака си, прехвърли наум разбитите мечти, съхранени между грижливо подредените дрехи. В този момент я напуснаха последните остатъци самоконтрол. Както беше по бельо, тя приседна на леглото. Сама в тишината, тя най-сетне се поддаде на тъгата.

И заплака.

Лидия Уорънтън нямаше нищо общо с дъщеря си. Сам забеляза този факт в момента, когато по-възрастната жена отвори входната врата. Безупречно гримирана, внимателно сресана, елегантното й тяло подчертано от всяка гънка на зелената рокля, Лидия никак не приличаше на майка на булката. Имаше известна прилика, разбира се. И Лидия, и Нина имаха същата черна коса, еднакви черни очи, обрамчени с гъсти тежки мигли. Но докато у Нина имаше някаква нежност, някаква уязвимост, Лидия бе дистанцирана, сякаш се бе обвила в някакво защитно поле, което би сразило всеки, дръзнал да се приближи. Безспорно бе красавица, не просто слаба и елегантна, но и богата, съдейки по стаята, в която влязоха.

Къщата бе истински музей на антики. Той бе забелязал, че на алеята е паркиран мерцедес. А от хола, в който тя го покани, се разкриваше невероятна гледка към океана. Невероятна! Лидия приседна изискано на самия край на брокатеното канапе и му даде знак да се настани на един стол. Материята, обсипана с малки точици бе толкова съвършено чиста, че му се прииска да си огледа дрехите, преди да се отпусне на възглавницата.

— Бомба — шепнеше Лидия и клатеше глава. — Просто не мога да повярвам. Кой би поставил бомба в църквата?

— Това не е първата бомбена атака в града.

Тя го погледна учудено.

— Да не би да говорите за склада? Онзи от миналата седмица? Четох, че става въпрос за организирана престъпност.

— Така се предполагаше.

— Само че това е църква. Каква връзка може да има?

— И ние не виждаме връзката, госпожо Уорънтън. Може би вие ще ни помогнете. Имате ли представа защо някой би искал да взриви църквата „Добрия пастир“?

— Нищо не знам за тази църква. Аз не ходя в нея. Дъщеря ми си я избра за сватбата.

— Говорите така, сякаш не одобрявате.

Тя сви рамене.

— Нина си има свой, необясним за мене начин, по който върши всичко. Аз бих избрала някоя… по-известна. И щях да подготвя доста по-дълъг списък с гости. Само че тук става въпрос за Нина. Тя държеше всичко да е ограничено и просто.

Простото определено не беше в стила на Лидия Уорънтън, помисли си Сам, докато оглеждаше стаята.

— Нека да ви отговоря на въпроса, детектив. Нямам представа защо някой би заложил бомба в „Добрия пастир“.

— По кое време си тръгнахте от църквата?

— Малко след два. Когато стана ясно, че не мога да направя нищо за Нина.

— Докато чакахте, случайно забелязахте ли някой, който няма работа в църквата?

— Присъстваха само хората, които трябваше да са там. Цветарката, свещеникът. Поканените.

— Имената?

— Аз. Дъщеря ми Уенди. Кумът… не му помня името. Бившият ми съпруг Джордж и последната му жена.

— Последната ли казахте?

Тя изсумтя.

— Даниела. За момента е четвъртата.

— Ами вашият съпруг?

Тя се поколеба.

— На Едуард му се наложи да закъснее. Самолетът му имал два часа закъснение в Чикаго.

— Значи той още не се е върнал?

— Не, но беше решил да дойде на приема.

Сам отново огледа стаята и антиките. И гледката.

— Мога ли да ви попитам с какво се занимава съпругът ви, госпожо Уорънтън?

— Той е президент на „Ридли-Уорънтън“.

— Компанията, която се занимава с дърводобив?

— Именно.

Това обясняваше къщата и мерцедеса. „Ридли-Уорънтън“ бяха един от най-крупните притежатели на земя в северната част на щата Мейн. Продуктите им, базирани на дървен материал, от трупи до фина хартия, се извозваха до всички краища на света.

Следващият въпрос бе неизбежен.

— Госпожо Уорънтън — попита той, — съпругът ви има ли врагове?

Отговорът й го изненада. Тя се разсмя.

— Всички хора с пари имат врагове, детектив.

— Бихте ли ми посочили някои имена?

— Ще трябва да се обърнете към Едуард.

— Ще го сторя — каза Сам и се изправи. — Щом съпругът ви се върне, бихте ли му предали да ми позвъни?

— Съпругът ми е изключително зает.

— Аз също, госпожо — отвърна той. Кимна отсечено, обърна се и излезе от къщата.

Отвън на алеята поседя няколко минути в тауруса, загледан към къщата. Това определено бе един от най-впечатляващите домове, в които бе влизал. Не че бе ходил в много имения. Самюъл Наваро бе син на ченге от Бостън, който на свой ред бе син на ченге от Бостън. Когато бе на дванайсет, се премести с наскоро овдовялата си майка в Портланд. Не им беше никак лесно, но майка му безропотно приемаше трудния живот.

Сам не се примири толкова лесно. В младостта му имаше пет дълги години, изпълнени с недоволство. Юмручни боеве в училищния двор. Криеше цигари в тоалетната. Мотаеше се в компанията на недодялани типове на площад Монюмънт. В детството му нямаше имения.

Запали колата и потегли. Разследването тепърва започваше и двамата с Джилис ги очакваше дълга нощ. Трябваше да разпитат свещеника, цветарката, кума, сестрата и младоженеца.

Най-вече младоженеца.

Доктор Робърт Бледскоу бе отложил сватбата. Решението му, съвпадение или предварително замислено, бе спасило живота на десетки хора. Това направи впечатление на Сам като една прекалено щастлива случайност. Да не би някой да бе предупредил Бледскоу? Нима той е бил целта?

Това ли бе истинската причина да изостави булката пред олтара?

Образът на Нина Кормиър се появи в ума му. Човек не би забравил лесно лицето й. Не бяха само тези големи кафяви очи, тази уста, създадена за целувки. Беше силно впечатлен от проявената от булката гордост. Тази гордост я бе заставила да вдигне високо брадичка, да стисне зъби, дори и когато сълзите й бяха готови да рукнат. Беше изпитал възхищение към нея. Тя нито се остави на самосъжалението, нито се оплака. Жената бе унижена, изоставена и за малко не загина във взрив. Въпреки това прояви достатъчно сила, за да се противопостави на Сам. Тогава му стана и досадно, и забавно. За една презадоволена жена, вероятно свикнала да получава всичко на тепсия, тази притежаваше удивителното умение да оцелява.

Днес бе получила доста горчив хап, но го бе преглътнала, без дори да трепне. Без да мрънка.

Удивителна, наистина удивителна жена.

Направо нямаше търпение да чуе какво има да казва доктор Робърт Бледскоу за нея.

 

 

Минаваше пет, когато най-сетне Нина излезе от стаята за гости в дома на майка си. Спокойно, в пълно самообладание, тя се бе преоблякла в дънки и тениска. Бе закачила сватбената си рокля в гардероба и нямаше желание да я вижда отново. Прекалено много спомени се бяха закачили като малки трънчета към сатена.

На долния етаж откри майка си сама в хола, стиснала в ръка чаша уиски със сода. Детектив Наваро си бе отишъл. Лидия вдигна напитката към устните си и по звънтенето на леда, Нина разбра, че ръцете й треперят.

— Майко? — повика я Нина.

Щом чу гласа на дъщеря си, Лидия сепнато вдигна глава.

— Стресна ме.

— Мисля да си тръгвам. Ти добре ли си?

— Да. Да, разбира се. — Лидия потръпна. След това продължи, сякаш мисълта я бе споходила ненадейно. — А ти?

— Ще се оправя. Просто имам нужда от време. Далече от Робърт.

Майка и дъщеря се наблюдаваха мълчаливо известно време и нито едната, нито другата знаеше какво да каже. Нещата бяха винаги така между тях. Нина бе пораснала жадна за обич. Майка й винаги бе прекалено заета със себе си, за да й даде тази обич. И резултатът беше налице. Двете жени мълчаха, защото просто не разбираха начина на мислене на другата. Пропастта, зейнала между тях не беше само резултат на години отчуждение, а на цели хилядолетия.

Нина наблюдаваше как майка й отпива от напитката си.

— Какво стана — попита тя. — С детектива?

Лидия сви рамене.

— Какво да ти кажа? Той ме пита разни неща, а аз му отговорих.

— Той каза ли ти нещо? Предположение кой може да го е извършил?

— Не. Не обели и дума. Май не е чувал какво е това чар.

Нина не можеше да не се съгласи. Знаеше, че ледените кубчета излъчват повече топлота, отколкото Сам Наваро. Но пък от друга страна, човекът си вършеше работата. Не му плащаха, за да е чаровен.

— Ако искаш остани да вечеряш тук — предложи Лидия. — Защо не останеш? Ще накарам готвача…

— Не се притеснявай, майко. Благодаря ти, все пак.

Лидия вдигна поглед към нея.

— Заради Едуард е, нали?

— Не, майко. Наистина.

— Затова почти не идваш тук. Заради него. Ще ми се да го беше харесала. — Лидия въздъхна и сведе поглед към напитката си. — Той винаги е бил много добър към мен, много щедър. Не можеш да го отречеш.

Когато Нина мислеше за пастрока си, щедър съвсем не бе първата дума, която й идваше наум. Не, безпощаден, би била съвършеният избор. Безпощаден и решен да командва. Нямаше желание да говори за Едуард Уорънтън.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Трябва да се прибера и да си събера нещата. Вече е очевидно, че трябва да се изнеса.

— Не можете ли двамата с Робърт някак да закърпите нещата?

— След днешния ден? — Нина поклати глава.

— Ами ако се постараеш повече? Можеш да поговориш с него. Може да има нещо, което да промениш.

— Майко. Моля те.

Лидия се отпусна назад.

— Както и да е — каза тя. — Поканена си на вечеря. Независимо дали ти е приятно или не.

— Може би някой друг път — отвърна тихо Нина. — Довиждане, майко.

Не чу отговор, докато вървеше към входната врата.

Хондата й бе паркирана отстрани на къщата, където я остави сутринта. Сутринта на деня, в който трябваше да се състои сватбата й. Колко гордо й се усмихваше Лидия, докато седяха в лимузината! Ето така една майка би трябвало да гледа дъщеря си. Така, както Лидия никога преди не я бе поглеждала.

И както, по всяка вероятност, нямаше да я погледне никога повече.

Пътуването до църквата, усмивките, смехът, й изглеждаха безкрайно далечни. Тя запали хондата и излезе от алеята.

В някакъв унес подкара на юг, към Хънтс Пойнт. Към дома на Робърт. Това, което беше техният дом. Пътят се виеше и тя шофираше на автопилот, като завиваше без да внимава и да гледа завоите. „Ами ако Робърт не е извън града?“, помисли си тя. „Ами ако си е у дома? Какво имат да си кажат?“

Защо да не е „сбогом“.

Тя стисна волана и се замисли за всички неща, които би искала да му каже. Да изтъкне всички онези случаи, в които се бе чувствала използвана и предадена. Цяла една година се изнизваше пред очите й. Цяла една скапана година от живота й.

Едва когато зави покрай Смъглърс Коув, тя случайно погледна в огледалото за обратно виждане. Зад нея летеше един черен форд. Това беше същият форд, който видя преди няколко километра, близо до Делано Пойнт. Друг път дори не би се замислила над него. Но днес, след възможностите, които детектив Наваро изтъкна…

Тя се отърси от притесненията и продължи. Зави по Оушън Хауз Драйв.

И фордът зави. Нямаше защо да се тревожи. Все пак Оушън Хауз Драйв бе главната улица в квартала. И друг шофьор, освен нея, може да има причина да завие.

Само за да се успокои, тя зави на ляво, към Пебълс Пойнт. Това бе усамотена улица, по която рядко минаваха коли. Тук бе почти сигурно, че пътищата им с форда ще се разделят.

Фордът зави след нея.

Сега вече тя се уплаши.

Настъпи газта. Хондата се стрелна напред. Знаеше, че осемдесет километра в час е прекалено бързо за завоите, но бе решила да се отърве от форда. Само че не се получаваше. Той също бе настъпил газта. Всъщност, настигаше я.

С бясно ръмжене фордът се изравни с нея. Двете коли се движеха една до друга и взимаха завоите успоредно.

„Опитва се да ме изтласка от пътя!“, помисли си тя.

Погледна встрани, но единственото, което успя да види през тъмното матово стъкло на съседната кола бе силуетът на шофьора. „Защо правиш това?“ й се искаше да му изкрещи. „Защо?“

Фордът ненадейно изви към нея. Ударът на другата кола за малко не извади хондата от пътя. Нина с усилие успя да я задържи на пътя.

Пръстите й стиснаха още по-здраво волана. Дяволите да го вземат този сбърканяк! Трябваше да се отърве от него.

Тя удари спирачки.

Фордът се стрелна напред, но само за секунда. След това бързо намали и отново бе до нея. Изви рязко и отново я блъсна.

Тя успя още веднъж да погледне встрани. За нейна изненада, прозорецът бе свален. Успя да мерне шофьора. Беше мъж. С тъмна коса и слънчеви очила. В следващия миг отново насочи поглед към пътя, който започваше стръмно да се изкачва. Някаква друга кола тъкмо бе превалила възвишението и се спускаше стремглаво към форда.

Чу се изсвирване на гуми. Нина усети един последен разтърсващ сблъсък, усети как парчета счупено стъкло я опариха по бузата. И в следващия момент колата й се понесе настрани. Тя не загуби съзнание нито за миг. Дори и когато хондата излетя от пътя. Дори и докато се преобръщаше отново и отново през храсти и фиданки. Колата се спря в изправено положение в един бряст. Въпреки че бе в пълно съзнание, за момент Нина не успя да помръдне. Бе прекалено слисана, за да почувства болка, или дори страх. Единственото чувство, което я владееше, бе изумлението, че е все още жива.

След това постепенно иззад наслоилия се шок, започна да се промъква усещане за дискомфорт. Гърдите я боляха, също и рамото. Беше заради предпазния колан. Той я беше спасил, но бе успял и да натърти ребрата й.

Тя простена, натисна копчето, за да освободи колана и усети как полита напред към волана.

— Ей, ей, госпожо!

Нина се обърна и видя нечие лице да се взира притеснено към нея. Беше мъж на възраст. Той отвори вратата.

— Добре ли сте? — попита той.

— Аз съм… така мисля.

— Май трябва да викна линейка.

— Недейте, добре съм. Наистина нищо ми няма. — Тя си пое дълбоко дъх. Гърдите я боляха, но това изглежда бе единственото й нараняване.

С помощта на възрастния човек, тя слезе от колата. Въпреки че едва се държеше на крака, можеше да ходи. Бе поразена от щетите.

Колата й бе смачкана. Вратата от страната на шофьора бе хлътнала, прозорецът бе разбит, а предната решетка бе напълно изкъртена.

Обърна се към пътя.

— Имаше още една кола — каза тя. — Черна…

— Говорите за оня проклет глупак, дето се опитваше да ви задмине ли?

— Къде е?

— Отпердаши нанякъде. Трябва да съобщите за него. Сигурно е бил пиян като казак.

Пиян ли? Нина не беше съгласна. Обви се с ръце, защото трепереше и се загледа към пътя, но там нямаше и следа от друга кола.

Черният форд беше изчезнал.