Тес Геритсън
Гонитбата (5)

Пета глава

Сам я откара до моргата. Никой от двамата не каза много. Той й бе разкрил информацията изключително внимателно, а тя бе прекалено шокирана, за да пита за подробностите. През целия път младата жена не спря да си задава въпроса: „Кой е Джими Броугън и защо иска да ме убие?“.

В моргата Сам я хвана здраво за ръката, докато вървяха по коридора към хладилното помещение. Бе до нея, когато служителят ги отведе до камерите. Щом изтеглиха камерата с тялото, тя неволно се сви. Ръката на Сам се плъзна около кръста й, за да я подкрепи в момента, когато щеше да се изправи пред страшната гледка.

— Не е приятно — предупреди служителят. — Готови ли сте?

Нина кимна.

Той отметна покривката и отстъпи.

Като сестра в спешното отделение, Нина бе виждала ужасни неща. Но това тук беше отвратително. Тя зърна лицето на мъжа, или поне това, което бе останало от него, и бързо се извърна.

— Не го познавам — прошепна тя.

— Сигурна ли си? — попита Сам.

Тя кимна и неочаквано усети, че се олюлява. Той веднага я прихвана и ръката му я побутна настрани от камерите. Далече от хладилното помещение. В кабинета на съдебния лекар тя обгърна с ръце чаша горещ чай, докато Сам разговаряше по телефона с партньора си. Тя долавяше откъслечни фрази. Тонът му бе равнодушен както обикновено и не издаваше ужаса, който току-що бе преживял.

— … не го разпозна. Нито пък името. Сигурен ли си, че не е използвал прякор? — питаше Сам.

Нина стисна чашата между дланите си, но не отпи. Стомахът й още се бунтуваше. На бюрото до нея бе оставено досието на Джими Броугън, отворено на страницата с обща информация. Повечето от данните, които прочете не й говореха нищо. Нито адресът, нито името на жена му. Познато й бе единствено името на местоработата, църквата „Добрия пастир“. Зачуди се дали вече са казали на отец Съливън и как ли е той в болницата. Това щеше да е двоен шок за възрастния човек. Първо бомбата, която взриви църквата му, а след това и смъртта на портиера му. Днес щеше да отиде да го види, за да се увери, че е добре…

— Благодаря, Джилис. Ще се върна в три. Да, организирай го, добре. — Сам затвори и се обърна към нея. Видя изражението й и се намръщи угрижено. — Добре ли си?

— Да. — Тя потръпна и стисна чашата още по-здраво.

— Не изглеждаш много добре. Имаш нужда от време, за да се съвземеш. Хайде. — Той й подаде ръка. — Вече е обед. Малко по-нагоре по улицата има бистро.

— Как можеш да мислиш за ядене?

— Зарекъл съм се никога да не пропускам обяд, когато имам възможност. Ако предпочиташ, ще те закарам до вас.

— Няма значение — каза тя. — Стига да ме отведеш от това място.

 

 

Нина бодваше разсеяно от салатата, докато Сам лакомо поглъщаше хамбургера си.

— Представа нямам как го правиш — каза тя. — Как можеш веднага след като си излязъл от моргата да седнеш да обядваш?

— Това си е необходимост — сви рамене той. — При моята работа човек лесно отслабва.

— Сигурно като ченге се сблъскваш с всякакви страхотии.

— Ти самата си сестра в спешно отделение. И си видяла доста.

— Така е. Но при нас обикновено ги докарват все още живи.

Той избърса пръсти в салфетката и бутна настрани празната чиния.

— Самата истина. Само че ако става въпрос за бомба, докато пристигна на местопроизшествието, то си е истински късмет, ако някой е останал жив. Дори не намираме кой знае колко от тях.

— Как е възможно да живееш така? Как издържаш на подобна работа?

— В нея има неустоимо предизвикателство.

— Честно, Наваро, как успяваш да преодолееш ужаса?

— Името ми е Сам. А що се отнася до това как успявам да се справя, мисля, че по-скоро трябва да ме попиташ защо го правя. Предизвикателството наистина е в основата. Хората, които правят бомби са уникален вид престъпници. Нямат нищо общо със съседа, който държи магазин за алкохол. Бомбаджиите са изобретателни. Някои от тях са истински гении. Но освен това са и страхливци. Убийци от разстояние. Именно това съчетание ги прави особено опасни. Така работата ми носи двойно удовлетворение, когато спипам някой от тях.

— Значи ти доставя удоволствие.

— Удоволствие не е точната дума. По-скоро не мога да се откъсна от пъзела. Все се взирам в отделните части и ги преподреждам и завъртам. Опитвам се да разбера що за човек би извършил подобно нещо. — Той поклати глава. — Може би и аз съм чудовище. Искам да кажа, че не мога да устоя да не премеря сили с тях.

— Или пък означава, че си изключително ченге.

Той се разсмя.

— Или е така, или и аз съм същата откачалка като бомбаджиите.

Тя вдигна поглед към усмихнатото лице и изведнъж се зачуди защо ли тези очи й се бяха сторили толкова строги. Щом се засмееше, Сам Наваро се превръщаше от ченге в обикновено човешко същество. И в изключително привлекателен мъж.

„Не, няма да позволя това да се случи, помисли си тя с внезапна решителност. Би било грешка веднага след разрива с Робърт да се впусна в любовна авантюра с едно ченге.“

С усилие на волята отклони поглед от лицето му и сведе очи към ръцете на полицая. Към дългите, потъмнели от слънцето пръсти.

Тя заговори:

— Ако Броугън е бомбаджията, значи няма за какво повече да се притеснявам.

— Ако е бил Броугън.

— Доказателствата са доста убедителни. Защо не ми се струваш много убеден?

— Не мога да го обясня. Става въпрос за… някакво чувство. Нещо като инстинкт. Затова ми се иска да продължиш да внимаваш.

Тя вдигна поглед към него и откри, че усмивката му се е стопила. Ченгето отново бе взело превес.

— Май според теб още не е свършило — каза тя.

— Не, не е.

 

 

Сам откара Нина до Оушън Вю Драйв, помогна й да натоварят мерцедеса с дрехи и книги и я изчака да потегли към дома на баща й.

След това се върна в управлението.

В три часа проведоха оперативка. Присъстваха Сам, Джилис, Танака от лабораторията по криминалистика и още един детектив от бомбения отряд, Франсис Кули. Всички изложиха откъслечните сведения, с които разполагаха.

Кули заговори пръв.

— Проверих няколко пъти всички данни за Джими Броугън. Няма известен псевдоним. Това е истинското му име. На петдесет и пет е, роден и израсъл в южен Портланд. Има досие за незначителни криминални прояви. Женен е от десет години, няма деца. Преди осем години преподобният Съливан го е взел на работа. Изпълнявал е длъжността и на портиер, и на клисар в църквата. Никога не е създавал проблеми, като изключим това, че няколко пъти е закъснявал или се е напивал. Не е служил в армията, завършил е единайсети клас и нищо повече. Жена му твърди, че страдал от дислексия. Просто не мога да си го представя да прави бомба.

— А госпожа Броугън има ли някаква представа защо адресът на Нина Кормиър е бил в колата му? — попита Сам.

— Не. Дори не е чувала името. Според нея, този почерк не бил на съпруга й.

— Те имали ли са някакви семейни проблеми?

— От думите й излиза, че са били щастливи като младоженци. Тя наистина е много разстроена.

— Значи излиза, че единственият ни заподозрян е портиерът. Щастливо женен, не е от най-образованите хора, при това страда от дислексия.

— Страхувам се, че това е всичко, Наваро.

Сам поклати глава.

— С всяка минута става все по-зле. — Той погледна Танака. — Еди, намери ни някои отговори. Моля те.

Танака, нервен както обикновено, прочисти гърлото си.

— Няма да ти хареса това, което имам.

— Все едно, давай.

— Добре. Първо, пистолетът в колата е бил откраднат от законния му собственик в Маями преди година. Нямаме представа как Броугън се е сдобил с него. Освен това жена му твърди, че не е имал никакво понятие от огнестрелни оръжия. Второ, колата на Броугън е била черният форд, който изтласкал хондата на госпожица Кормиър от пътя. Пробата от боята го доказва. Трето, нещата в багажника са същите като тези, използвани за бомбата в църквата. Трисантиметров зелен изолатор. Същата е и детониращата корда.

— Това е почеркът на Винсънт Спектър — каза Джилис. — Зелен изолатор.

— Което означава, че по всяка вероятност си имаме работа с ученик на Спектър. А има и още нещо, което няма да ви хареса. Тъкмо получихме предварителния доклад на съдебния лекар. По ръцете на трупа не е имало следи от барут. Това, разбира се, не е достатъчно доказателство, защото барутът може да се почисти, но пък е в пълно противоречие със самоубийството. Основното несъответствие идва от фрактурата на черепа.

— Какво? — попитаха едновременно Сам и Джилис.

— Фрактура вследствие на удар от дясната страна на темето. Поради всички поражения на главата, вследствие на раната от куршума, тя не се забелязва веднага. Проличала е на скенера. Джими Броугън е бил ударен по главата. Преди да бъде застрелян.

В продължение на цели десет секунди в стаята се възцари тишина. Никой от тях не проговори. Накрая се обади Джилис.

— Аз пък почти се бях вързал. Всичко си идваше на мястото.

— Много е добър — каза Сам. — Но не е достатъчно добър. — Погледна към Кули. — Искам още за Броугън. Искам с екипа ви да откриете имената на всички приятели и познати на Броугън. Говорете с тях. Струва ми се, че нашият портиер се е забъркал с неподходящите момчета. Може пък някой да знае нещо или да е видял нещо.

— Не трябва ли отдел „Убийства“ да се занимават с това?

— И те ще свършат същото. Може да изпуснат нещо. И не се завирайте там, където не ви е работата, ясно? Нямаме намерение да ги лишаваме от славата им. Ние искаме само бомбаджията.

Кули въздъхна и се изправи.

— Май пак опираме до вдовицата на онова приятелче Броугън.

— Джилис — каза Сам, — трябва да поговориш с кума и шаферката още веднъж. Провери дали нямат нещо общо с Броугън. Може някой от тях да го познае по снимката. Аз отивам в болницата, за да поговоря с преподобния Съливан. Ще поговоря и с доктор Бледскоу.

— Ами булката? — попита Джилис.

— Повдигнах въпроса вече няколко пъти. Твърди, че не знае нищо за него.

— Струва ми се, че тя е в центъра на всичко.

— Знам. Само че тя няма и най-бегла идея защо. Може пък бившият младоженец да има представа.

Щом оперативката приключи, всички се пръснаха да си вършат работата. Целият екип трябваше да работи сплотено, за да открият бомбаджията, и въпреки че хората му бяха добри, Сам знаеше, че силите им имат предел. След смъртта на новака преди една седмица в склада, отдел „Убийства“ се бяха намесили в разследването и им изсмукваха и хората, и базата им, без да се замислят. Що се отнася до „Убийства“, бомбеният отряд не бе нищо повече от сбирщина техничари, които можеш да повикаш, ако не искаш някой да те гръмне. Хитреци бяха ония от „Убийства“. Само че момчетата от бомбения отряд бяха по-хитри.

Затова Сам отиде в Медицински център Мейн, за да разпита преподобния Съливан. Новите сведения за смъртта на Джими Броугън даваха възможност за много варианти. Може Броугън да е бил напълно невинен мухльо. Или да е видял нещо и да го е споделил със свещеника.

В болницата уведомиха Сам, че преподобният Съливан е бил прехвърлен от интензивното отделение тази сутрин. Опасения за сърдечен удар вече нямаше и го бяха настанили в едно от обикновените отделения.

Когато Сам влезе в стаята на възрастния човек, свещеникът бе седнал в леглото с мрачно изражение. Имаше си посетител — Дик Йейтс от „Убийства“, който съвсем не беше от хората, които Сам обичаше.

— Здрасти, Наваро — каза Йейтс с предвзетия си глас. — Няма защо да се въртиш тук. Ние поемаме случая на Броугън.

— И аз искам да поговоря с преподобния Съливан.

— Той не знае нищо важно.

— Нищо — отвърна Сам. — Искам да му задам няколко въпроса.

— Както решиш — каза Йейтс през рамо, докато се насочваше към вратата. — Въпреки че, според мен, вие от бомбения трябва да оставите „Убийства“ да си вършат работата.

Сам се обърна към възрастния свещеник, който изглеждаше много потиснат след разговора с другото ченге.

— Извинете, преподобни — каза Сам, — май и аз трябва да ви задам някой и друг въпрос.

Преподобният Съливан въздъхна, умората бе ясно изписана по сбръчканото му лице.

— Не мога да ви кажа нищо повече.

— Нали ви съобщиха за смъртта на Броугън?

— Да, този полицай, този от „Убийства“…

— Детектив Йейтс.

— Беше по-изчерпателен от необходимо. Нямаше нужда да ми казва всички… подробности.

Сам се отпусна на един стол. Лицето на свещеника имаше по-добър цвят днес, въпреки че все още изглеждаше немощен. Събитията през последните двайсет и четири часа сигурно го бяха съкрушили. Първо разрухата в църквата, а след това и насилствената смърт на клисаря му. На Сам не му се искаше да притиска възрастния човек с нови въпроси, но нямаше друг избор.

За съжаление не успя да научи нищо ново. Преподобният Съливан не знаеше нищо за личния живот на Джими Броугън. Не можа да посочи нито една причина защо Броугън, или който и да е друг би направил опит да разруши църквата „Добрият пастир“. Имало е дребни неприятности, разбира се. Няколко случая на вандализъм и дребни кражби. Затова започнал да заключва вратите на църквата нощем, което силно го разстроило, тъй като според него църквите трябва да са отворени денем и нощем. Само че застрахователната компания настояла и преподобният Съливан наредил на персонала да заключва вечер в шест и сутрин в седем да отварят отново.

— И след това решение повече не е ли имало случаи на вандализъм? — попита Сам.

— Абсолютно никакви — потвърди свещеникът. — До бомбата.

Попадаме в задънена улица, каза си Сам. Йейтс е прав. Въртим на празни обороти.

Надигаше се, за да си тръгва, когато на вратата се почука. Една едра жена надникна в стаята.

— Преподобни Съливан? — каза тя. — Удобно ли е да дойда да ви видя?

Мрачното лице на свещеника веднага се разведри.

— Хелън! Толкова се радвам, че се върна! Разбра ли какво се случи?

— Чух тази сутрин по телевизията. Щом разбрах веднага си събрах нещата и си тръгнах. — Жената бе стиснала букет карамфили. Приближи към леглото и прегърна през сълзи преподобния Съливан. — Видях църквата. Минах покрай нея. О, какъв ужас.

— Още не си чула най-лошото — продължи преподобния Съливан и преглътна с усилие. — Джими е мъртъв.

— Мили боже! — Хелън се дръпна ужасена от него. — Да не би да е било по време на взрива?

— Не. Казват, че се е застрелял. А аз дори не знаех, че е имал пистолет.

Хелън се дръпна неуверено назад. Сам веднага я прихвана за пълната ръка и я побутна към стола, от който беше станал. Тя трепереше, а лицето й бе побеляло от шока.

— Моля да ме извините, госпожо — намеси се тихо Сам. — Аз съм детектив Наваро от полицията в Портланд. Мога ли да ви помоля да ми кажете пълното си име.

Тя преглътна.

— Хелън Уипъл.

— Вие ли сте секретарката на църквата?

Тя вдигна замаяния си поглед.

— Да. Да.

— Опитвахме се да се свържем с вас, госпожо Уипъл.

— Аз… аз бях при сестра ми. В Амхърст. — Тя кършеше ръце и клатеше глава. — Не мога да повярвам. Ама нали видях Джими вчера. Не мога да повярвам, че го няма.

— Видели сте Броугън? Кога?

— Сутринта. Тъкмо преди да тръгна. — Тя започна да рови в чантата си, за да намери салфетка. — Спрях, за да платя някакви сметки, преди да съм заминала.

— Говорихте ли с него?

— Естествено. Джими е толкова… — Тя изхлипа. — … беше толкова приятен човек. Винаги се отбиваше в канцеларията, за да си побъбрим. Понеже заминавах във ваканция, а преподобният Съливан още го нямаше, помолих Джими да свърши няколко неща.

— Какво по-точно?

— Ами то цареше едно объркване. Със сватбата, нали знаете. Цветарката все надничаше и искаше да звъни по телефона. Мивката в мъжката тоалетна беше протекла и трябваше да се викне водопроводчик. Трябваше да кажа най-важното на Джими в последния момент. Като се почне от подаръците за сватбата, та чак до това, на кой водопроводчик да позвъни. Бях толкова доволна, когато преподобният Съливан дойде, защото вече можех да си тръгна.

— Извинете, госпожо — прекъсна я Сам. — Споменахте нещо за сватбени подаръци.

— Да. Неприятно е, когато някои хора изпращат подаръците в църквата, вместо в дома на младоженката.

— Колко подаръци са били изпратени в църквата?

— Само един. Джими… о, бедният Джими. Просто не е честно. И жена му, и…

Сам се стараеше да не издава нетърпеливостта си.

— А подаръкът?

— А, подаръкът, Джими каза, че го донесъл някакъв човек. Показа ми го. Много красиво опакован с едни симпатични сребърни звънчета и сребърни панделки.

— Госпожо Уипъл — прекъсна я отново Сам. — Какво стана с подаръка?

— Ами не знам. Казах на Джими да го даде на майката на булката. Сигурно така е направил.

— Само че майка й още не е била дошла. Какво е направил Джими с него?

Хелън Уипъл сви безпомощно рамене.

— Сигурно го е оставил където тя със сигурност ще го намери. На първата редица.

Първата редица. Мястото на взрива.

Сам рязко зададе следващия си въпрос.

— До кого беше адресиран подаръкът?

— До младоженците, разбира се.

— Доктор Бледскоу и годеницата му.

— Да. Така пишеше на картичката. Доктор и госпожа Робърт Бледскоу.

Нещата започваха да си идват на мястото, помисли Сам, докато се качваше в колата. Изпращането на пакета. Времето на доставката. Само целта още не бе съвсем ясна. Кой е трябвало да умре? Нина Кормиър или Робърт Бледскоу? Или може би и двамата?

Вече знаеше, че Нина не може да отговори на тези въпроси, не знаеше да има врагове. Тя нямаше да му е от полза.

Затова Сам подкара към Оушън Вю Драйв, към дома на Робърт Бледскоу. Този път Бледскоу щеше да му отговори на въпросите. Първият щеше да бъде за жената, с която се среща и дали тя бе достатъчно ревнива, за да провали сватбата на любовника си и междувременно да избие още десетина човека. Две пресечки преди дома на лекаря той усети, че нещо не е наред. Видя включени полицейски лампи и тълпата, събрала се отстрани на тротоара. Сам паркира и бързо си проправи път след множеството. В самия край на алеята към къщата на Бледскоу бе прокарана ограничителна жълта полицейска лента. Той извади значката, показа я на полицая, оставен да пази и мина под лентата.

Детектив Дик Йейтс от отдел „Убийства“ го посрещна на алеята с обичайната надутост.

— Здравей отново, Наваро. Нещата вече са под контрол.

— Кои неща са под контрол? Какво е станало?

Йейтс кимна към беемвето на алеята.

Сам заобиколи задната броня. Едва тогава забеляза кръвта. Тя бе по волана и предната седалка. Малка локва се бе събрала на алеята до вратата на тротоара.

— Робърт Бледскоу — уточни Йейтс. — Прострелян е в слепоочието. Линейката тръгна току-що. Още е жив, но едва ли му остава много. Тъкмо е спрял и е излизал от колата. В багажника има плик с покупки. Сладоледът още не се е разтопил. Една съседка забелязала някакъв зелен джип да потегля и веднага след това видяла тялото на Бледскоу. Мисли, че зад волана е бил мъж, но не успяла да зърне лицето.

— Мъж ли? — вдигна глава Сам. — С тъмна коса?

— Да.

— Господи! — Сам се обърна и тръгна към колата си. „Нина“, помисли си той и затича. Тъмнокос мъж я бе изтласкал от пътя. Сега Робърт Бледскоу беше мъртъв. Нина ли бе следващата?

Сам чу вика на Йейтс.

— Наваро! — Той вече се качваше в колата си. Със свистене на гуми направи обратен завой и загърби Оушън Вю Драйв.

Включи аварийната лампа и не я изключи през целия път до къщата на Джордж Кормиър.

Стори му се, че натиска звънеца безкрайно дълго преди някой да отвори вратата. Най-сетне му отвори Даниела, безупречното й лице бе усмихнато.

— Я виж ти. Здравейте, детектив.

— Къде е Нина? — попита той и я побутна, за да влезе.

— Горе. Защо?

— Трябва да говоря с нея. Веднага. — Упъти се към стълбите, но спря, когато чу проскърцване на площадката на горния етаж. Вдигна поглед и видя Нина на стълбите, косата й бе лъскава като черна коприна.

Добре е, помисли си той с облекчение. Все още е добре.

Беше небрежно облечена в дънки и тениска, а на рамото й висеше чантичка и изглежда се канеше да излиза.

Тя заслиза и около нея се разнесе лек примамлив аромат на шампоан и сапун. Това бе ароматът на Нина, помисли си той и потръпна. И кога точно бе успял да запомни този характерен мирис?

Докато слезе до първото стъпало, вече се бе намръщила.

— Да не би нещо да се е случило? — попита тя.

— Никой ли не ти се е обаждал?

— За какво?

— За Робърт.

Тя притихна, а очите й се взираха в него напрегнато. Забеляза питащия поглед и разбра, че се страхува да го попита.

Протегна се и стисна ръката й. Беше ледена.

— Трябва да дойдеш с мен.

— Къде?

— В болницата. Откарали са го там. — Той внимателно я поведе към вратата.

— Чакайте! — извика Даниела.

Сам се обърна. Даниела стоеше неподвижна и ги гледаше, без да крие ужаса си.

— Какво е станало с Робърт? Какво има?

— Застрелян е. Станало е преди малко, точно пред дома му. Няма голяма надежда.

Даниела отстъпи назад, сякаш бе ударена. Реакцията й, изражението на ужас по лицето й разкри на Сам истината. Значи тя е другата жена, помисли той. Тази блондинка с изваяното тяло и съвършеното лице.

Усети как ръката на Нина потрепва в неговата. Поведе я към вратата.

— Да тръгваме — каза той. — Няма много време.