Тес Геритсън
Гонитбата (8)

Осма глава

— Боже, о, боже — възкликна Джилис. — Събори цялата къща.

Стояха отвън, зад жълтото полицейско ограждение и чакаха да се събере целият екип, за да започнат претърсването. Блокът, или поне това, което бе останало от него, бе проверен за второ устройство и сега идваше ред на Ърни Такеда. В момента той разпределяше задълженията, подаваше пликове за веществени доказателства и насочваше екипа си по задачи.

Сам вече знаеше какво ще открият. Остатъци от динамит, марка „Дюпон“. Парчета зелена лепенка. Детонираща корда „Прима“. Същите три компонента, които намериха в църквата и склада. Както бе и при всички бомби на покойния Винсънт Спектър. „Кой си избрал за свой наследник, Спектър?“, чудеше се Сам. „На кого си предал всички знания и умения? И защо Нина Кормиър е набелязаната жертва?“ От тези мисли в главата му запулсира болка. Все още бе покрит с прах, бузата му бе подута и посиняла, а с лявото ухо почти не чуваше. Нямаше защо да се оплаква. Беше жив.

Нина нямаше да има такъв късмет.

— Трябва да я намеря — каза той. — Преди него.

— Обаждах се на всички от семейството — каза Джилис. — На майката, на бащата, на сестра й. Не се е появявала.

— Къде, по дяволите, е отишла? — Сам започна да крачи покрай полицейското ограждение. Притеснението му вече се превръщаше в живо безпокойство. — Тръгнала си е от управлението, може да е взела такси или да се е качила на някой рейс. А после? Какво може да направи после?

— Когато жена ми побеснее, отива на пазар — предложи услужливо Джилис.

— Пак ще се обадя на семейството й. — Сам се обърна към колата. — Може пък да се е появила у някой от тях.

Тъкмо се канеше да посегна към тауруса, за да вземе телефона, когато се закова на място, погледът му бе прикован в края на събралата се тълпа. Дребна тъмнокоса фигура бе застанала в самия край на улицата. Дори и от това разстояние, Сам разпозна страха и шока по бледото лице.

— Нина — прошепна той. Веднага тръгна към нея и си запробива път през тълпата. — Нина!

Тя го забеляза, докато се опитваше да се промуши до нея. Тя също направи крачка и разблъска множеството. Добраха се един до друг и се хвърлиха в прегръдките си. В този момент, за Сам нямаше друг човек на този свят, освен жената, която притискаше до себе си. Тя бе толкова ценна, така лесно можеха да му я отнемат. Трепна неочаквано, когато усети, че е в центъра на тълпата. Хората ги притискаха от всички страни.

— Трябва веднага да те махна оттук — каза той.

Прегърна я и я поведе към колата си. През всичкото време опипваше с поглед наобиколилите ги лица и се опитваше да улови някое ненадейно движение. Едва след като тя седна в тауруса, той въздъхна облекчено.

— Джилис! — извика той. — Ти поемаш всичко тук!

— Къде отиваш?

— Ще я заведа на безопасно място.

— Ама…

Сам не довърши разговора. Подкара напред и се отдалечи. Пое на север. Нина не откъсваше очи от него. Гледаше синината на бузата и слоя мазилка, посипал косата му.

— Господи, Сам — прошепна тя. — Ти си ранен…

— Малко не чувам с едното ухо, но иначе всичко е наред. — Той я погледна и видя, че не му вярва. — Залегнах тъкмо преди взрива. Детонаторът беше с петсекундно забавяне. Задействаше се при отваряне на вратата. — Той замълча и продължи тихо: — Беше предназначен за теб.

Тя не отговори. Нямаше какво да каже, но той прочете ужаса по лицето й. Този взрив не се дължеше на грешка, не бе случайно нападение. Тя бе набелязаният обект и вече нямаше как да отрича.

— Проучваме всички възможни следи — обясни той. — Йейтс ще разпита Даниела още веднъж, но мисля, че е напълно безсмислено. Имаме частичен отпечатък от бомбата в склада и чакаме да ни изпратят самоличността. До тогава ще трябва да те опазя жива. А това значи, че трябва да ми сътрудничиш. Ще правиш каквото ти кажа. — Той въздъхна тежко и стисна волана по-здраво. — Не беше много разумно, Нина, това, което направи днес.

— Ядосах се. Трябваше да се махна за малко от всички ченгета.

— Затова си излязла с гръм и трясък от управлението. Без дори да ми кажеш къде отиваш.

— Ти ме остави на вълците, Сам. Очаквах Йейтс всеки момент да ми щракне белезниците. А ти сам ме отведе при него.

— Нямах друг избор. Така или иначе, той трябваше да те разпита.

— Йейтс е убеден, че съм виновна. И след като бе толкова сигурен, реших… помислих си, че и ти имаш съмнения.

— Нямам никакви съмнения — отвърна убедено той. — Не и за теб. А след тази, последната бомба, мисля, че и Йейтс вече няма съмнения. Ти си мишената.

Завиха по шосе 95. Междущатската магистрала бе точно пред тях и Сам пое по нея.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Извън града. В Портланд не си на сигурно място. Имам едно място наум. Една хижа за риболов на езерото Коулмън. Имам я от няколко години. Условията са доста примитивни, но можеш да останеш колкото време искаш.

— Няма ли да си с мен?

— Трябва да се върна на работа, Нина. Само така ще се доберем до отговорите. Като си свърша работата.

— Да, разбира се, прав си. — Тя погледна право напред. — Понякога забравям — отвърна тихо тя, — че си ченге.

 

 

От другата страна на улицата, далече от полицейското ограждение, той бе застанал сред най-гъсто скупчената тълпа и наблюдаваше как бомбеният отряд се суети с доказателствените пликчета и бележниците. Ако се съдеше по пръснатите навсякъде стъкла и отломките по улицата, взривът се бе получил доста впечатляващ. Но нали така беше възнамерявал да бъде.

Лошото бе, че Нина Кормиър е още жива. Забеляза я преди минути, докато детектив Сам Наваро я превеждаше през тълпата. Позна Наваро веднага. Години наред следеше кариерата му и изчиташе всяка статия, свързана с бомбения отряд. Знаеше и за Гордън Джилис, и за Ърни Такеда. Част от работата му бе да знае. Те бяха врагът и един добър войник бе длъжен да познава враговете си. Наваро помогна на жената да се качи в колата. Стори му се необичайно загрижен, което бе твърде нетипично за детектива, да се поддава на любовно увлечение по време на работа. Ченгетата като него би трябвало да се професионалисти. Какво ставаше с качествата на държавните служители?

Наваро и жената потеглиха. Излишно бе да опитва да ги проследи, щеше да се появи и друга възможност. Сега точно си имаше работа. А му оставаха само два дни. Подръпна ръкавиците си. След това се отдалечи и мина незабелязан през тълпата.

 

Били Снежния човек Бинфорд бе щастлив. Дори се усмихваше широко на адвоката си, седнал от другата страна на плексигласовата преграда.

— Всичко ще бъде наред, Дариън — каза Били. — Погрижил съм се за всичко. Ти трябва само да имаш готовност да преговаряш. И да ме измъкнеш, ама бързо.

— Казах ти вече — поклати Дариън глава. — Лидел не е в настроение да се договаря. Смята да те осъди.

— Дариън, Дариън. Каква липса на увереност.

— Това е, защото съм здраво стъпил на земята. Лидел иска да направи крачка напред в кариерата си. Затова трябва да се отърве от теб.

— Няма да се отървава от никого. Не и след събота.

— Какво?

— Нищо не си чул, нали? Не съм казал и дума. Вярвай ми, Лидел няма да бъде никакъв проблем.

— Не искам да знам. Нищо не ми казвай.

Били погледна адвоката със съжаление и присмех.

— Знаеш ли какво? Ти си също като онази маймуна, дето си е скрила с лапи ушите. Не чува лошите неща. Ти си същият.

— Ми да — съгласи се Дариън и кимна нещастно. — Такъв съм си.

 

 

В камината пращеше огън, но Нина усещаше как я пронизват ледени тръпки. Навън мракът се сгъстяваше и последната светлина избледняваше сред гъстите силуети на боровете. Прозвуча крясък на рибар и се понесе с призрачна настоятелност над водите на езерото. Никога не се бе страхувала от гората, нито пък да остава сама. Само че тази вечер бе в плен на страха и никак не й се искаше Сам да си отива. А добре знаеше, че се налага да си тръгне.

Той шумно влезе в къщата, понесъл наръч дърва за огъня и ги струпа пред камината.

— Това ще ти стигне за няколко дни — каза той. — Говорих с Хенри Пърл и жена му. Техният лагер е малко по-надолу по пътя. Обещаха да наминават по няколко пъти на ден. Познавам ги от години, затова можеш да разчиташ на тях. Ако имаш нужда от нещо, просто почукай у тях.

Той подреди дървата и изтупа прахта от ръцете си. С навити ръкави и полепнали стърготини по крачолите, той приличаше повече на дървар, отколкото на градско ченге. Хвърли нов брезов дънер в огъня и пламъците се стрелнаха нагоре сред искри и пукот. Обърна се към нея, погледна я, изражението му бе скрито от светлината зад гърба му.

— Тук си в пълна безопасност, Нина. Не бих те оставил, ако имах и най-малко съмнение.

Тя кимна. Усмихна се.

— Тук ще съм добре.

— Има въдица и всичко необходимо за нея в кухнята, ако решиш да премериш сили с някоя пъстърва. Обличай всичко, което откриеш в дрешника. Едва ли ще ти станат, но поне ще ти е топло. Жената на Хенри ще ти остави някои женски неща утре. — Той замълча и се засмя. — И те няма да ти станат, защото тя носи два пъти по-голям размер от моя.

— Ще се справя. Не се притеснявай заради мен.

Последва дълго мълчание. И двамата знаеха, че няма какво да се каже, но той не помръдваше. Огледа стаята, сякаш не му се тръгваше. С нежелание тя се изправи, за да го изпрати.

— Имаш много път до града — каза тя. — Трябва да хапнеш, преди да тръгнеш. Ще успея ли да те изкуша с една вечеря? Нещо като специалитет от макарони и сирене?

Той се ухили.

— На всичко друго ще кажа да.

В кухнята двамата поровиха из покупките, които бяха направили в супермаркета на идване. Омлет от гъби, една франзела и бутилка вино скоро красяха малката походна маса. Все още не бе прокарано електричество от тази страна на езерото, затова ядоха на светлината на газова лампа. Навън сумракът се сгъсти и оживя от песента на щурците.

Тя го погледна през масата и забеляза отблясъците, които лампата хвърляше по лицето му. Не можеше да откъсне очи от синината на бузата му, замислена за това, колко близо е бил до смъртта този следобед. Но това му бе работата, подобни рискове той поемаше непрекъснато. Бомби. Смърт. Това беше лудост и тя нямаше представа защо един здравомислещ мъж бе поел подобни рискове. „Шантави ченгета, мислеше си тя. Сигурно и аз съм не по-малко шантава, щом си въобразявам, че си падам по този.“

Отпи от виното, неспособна да се отърси от натрапчивото усещане за присъствието му. Също и за това, колко силно я привлича, толкова силно, че не можеше дори да се храни. Трябваше да си повтаря, че той просто си върши работата, че за него тя не е нищо повече от една загадка, която се опитва да разплете, и въпреки това не можеше да се сдържи да не си представя други вечери, които можеха да прекарат заедно. Точно тук, на езерото. Светлина на свещи, смях. Деца. Каза си, че сигурно ще има чудесно отношение към децата. Щеше да е търпелив и мил, също както с нея.

„Как мога да съм сигурна?“ Това са мечти. Нови фантазии.

Пресегна се, за да му сипе още вино.

Той постави длан над чашата си.

— Ще карам.

— О, разбира се. — Тя нервно остави бутилката. Сгъна и отново разгъна салфетката си.

Цяла една минута и двамата мълчаха, без да се поглеждат. Поне тя не смееше да го погледне.

Когато най-сетне вдигна очи, видя, че той я наблюдава. Не като ченге, което наблюдава свидетеля си, който представлява истинска загадка.

Наблюдаваше я като мъж, който се е взрял в жената, която желае.

Най-сетне той заговори тихо:

— Трябва да тръгвам…

— Знам.

— … преди да е станало прекалено късно.

— Още е рано.

— В града имат нужда от мен.

Тя прехапа устни и не каза нищо. Той, разбира се, беше прав. В града имаха нужда от него. Всички имаха нужда от него. Тя бе само една подробност, за която се налагаше да се погрижи. И ето че я бе скрил на сигурно място и вече можеше да се върне към истинската работа, към истинските си задължения. Но изглежда на него никак не му се тръгваше. Не бе помръднал от стола, не бе откъснал очи от нея. Тя първа отмести поглед и нервно стисна чашата с вино.

Стресна се, когато той протегна ръка и нежно улови нейната. Без да каже и дума, взе чашата и я остави на масата. Вдигна ръката й, изви дланта нагоре и я целуна лекичко, близо до китката. Устните му се задържаха и тя усети дъха му, който събуди в нея сладко мъчително удоволствие. Щом възбуждаше такъв смут само с едно бегло докосване, какво ли можеше да стори с нея? Тя затвори очи и простена тихо.

— Не искам да си тръгваш — прошепна тя.

— Идеята да остана не е много добра.

— Защо?

— Заради това. — Той целуна първо китката й. — И заради това. — Устните му се плъзнаха нагоре по ръката, а наболата му брада гъделичкаше приканващо чувствителната й кожа. — Правим грешка. Знаеш го. И аз го знам.

— Аз непрекъснато правя грешки — отвърна тя. — И невинаги съжалявам за тях.

Той вдигна поглед към нея. Видя и страха, и безстрашието й. Сега вече тя не криеше нищо, беше го оставила да забележи всичко. Желанието й бе прекалено силно, за да успее да го скрие.

Той стана от масата. Тя го последва. Привлече я към себе си, обрамчи лицето й в длани и притисна устни към нейните. Целувката, сладка, с вкус на вино и страст, накара краката й да омекнат. Тя се олюля и ръцете й се вдигнаха към раменете му. Преди да успее да си поеме дъх, той я целуваше отново, все по-дълбоко. Устните им се сляха, телата им се допряха. Ръцете му се плъзнаха към кръста й, към бедрата. Нямаше нужда да я притиска към себе си, тя вече го усещаше, твърд и възбуден. Това я възпламени още повече.

— Ако ще спираме — прошепна той, — трябва да го сторим още сега…

Тя отговори с целувка, която заглуши думите. Телата им казваха всичко необходимо, те разкриваха каквото трябва. Дърпаха дрехите си, нетърпеливи да усетят голата кожа. Първо нейният пуловер падна на земята, последван от ризата му. Целуваха се, докато минаваха в съседната стая, където огънят се бе превърнал в гореща жар. Без да прекъсва целувката, той смъкна губера от канапето и го пусна на пода пред камината.

Един срещу друг, те коленичиха пред угасващия огън. Голите му рамене блестяха на трепкащата светлина. Тя бе изпълнена със страст, нетърпелива да усети докосването му, но той се движеше бавно, наслаждаваше се на всеки миг на новото усещане с нея. Наблюдаваше с копнеж как тя разкопчава сутиена и свива рамене, за да смъкне презрамките. Когато вдигна ръка, за да покрие гърдата й, за да подръпне зърното, тя отпусна глава назад и изстена. Докосването му бе леко, и въпреки това тя усети как я обзема слабост. Покорена. Той постави ръка на гърба й и я положи на пода върху губера.

Тялото й бе като горяща лава и продължаваше да се топи под ръцете му. Той спусна ципа на дънките й и ги издърпа. Бельото й се смъкна с тихо копринено съскане. Сега лежеше без нищо да я скрива от погледа му, а кожата й розовееше под последните отблясъци на огъня.

— Мечтаех за теб — прошепна той и ръката му се спусна надолу по корема й към тъмния триъгълник косъмчета. — Снощи, докато беше у дома, мечтаех да те притисна до себе си. Исках да те докосна както сега. Когато се събудих, си казах, че това не бива никога да се случи. Че това е само една фантазия. Копнеж. А ето ни сега… — Той се наведе и я целуна нежно по устните. — Не бива да го правя.

— Но аз искам. Искам да го направим.

— И аз го искам, не по-малко от теб. Дори повече. Но се страхувам, че ще съжаляваме.

— Тогава да оставим съжаленията за по-късно. Нека тази вечер бъдем само аз и ти. Да се престорим, че няма нищо друго, никой друг.

Той я целуна отново. Този път ръката му се плъзна между бедрата й и усети влагата, топлината. Тя простена, залята от безпаметно желание. Той плъзна пръст в нея и усети как тръпне и се стяга. Беше готова, напълно готова за него, но той не бързаше, искаше му се мигът да продължи вечно.

Отдръпна ръката си, за да може да свали останалите дрехи. Когато коленичи до нея, тя си пое рязко въздух, изпълнена с възхита. Колко красив мъж беше той. Не само тялото му, но и душата. Личеше в очите му — загрижеността, топлотата. Всичко това бе скрито от нея преди, притаено зад маската му на кораво ченге. Сега той не можеше да скрие нищо. Разкриваше й всичко от себе си.

И тя разкриваше всичко пред него.

Бе така погълната от удоволствието, че не усещаше свян, нито пък неудобство. Отпусна се назад и заскимтя, когато пръстите му отново навлязоха в нея, отдръпнаха се, за да я подразнят и пак нахлуха. Тя вече бе отдадена на страстта и бедрата й се повдигаха приканващо към него.

— Моля те — прошепна тя. — О, Сам. Аз…

Той я целуна и прекъсна негодуванието й. Продължи да я измъчва, като пръстите му си играеха с нея, докато й се стори, че ще се разпръсне на хиляди частици. Едва тогава, когато бе на самия ръб, той отдръпна ръка, прилепи бедра до нейните и навлезе дълбоко. Тя го сграбчи и извика, когато усети навлизането, готова всеки миг да достигне върха. Когато го усети, когато почувства, че пропада шеметно, те се притиснаха един към друг, за да полетят заедно и да се приземят по-леко.

Нина заспа. Беше й топло, чувстваше се на сигурно място в прегръдките му. Късно, доста по-късно, тя се събуди от среднощния хлад. Огънят беше изгаснал. Въпреки че се бе сгушила на губера, усети, че трепери.

Беше сама.

Наметна губера на раменете си, отиде в кухнята и надникна през прозореца. На лунната светлина забеляза, че колата на Сам я няма. Беше се върнал в града. „Вече ми липсва“, каза си тя. Сякаш в живота й бе нахлула дълбока черна бездна. Отиде в спалнята и се пъхна под одеялата, за да спре да трепери, но не успя. Когато Сам си бе тръгнал, беше отнесъл със себе си всичката топлина. Всичката радост.

Почувства страх, че така осезателно й липсва. Нямаше намерение да се влюбва в него, просто не можеше да си го позволи. Тази вечер бяха изпитали удоволствие. Бяха се насладили на телата си. Като любовник, той бе великолепен. Но като мъж, когото да дари с обичта си, той бе напълно неподходящ. Нищо чудно, че се бе промъкнал като крадец в нощта. Беше разбрал, че е грешка, също както и тя. Сигурно в същия този момент той съжаляваше не по-малко от нея. Зарови се плътно под одеялата и зачака сънят да натежи, или пък поне зората да настъпи, беше й все едно кое от двете ще е първо. Все нещо трябваше да притъпи болката от заминаването на Сам. Само че нощта, студена и самотна, продължи безкрайно дълго.

 

 

Това беше грешка. Една глупава, ненормална грешка.

Докато караше към Портланд по дългата тъмна магистрала, Сам си повтаряше въпроса как е могъл да позволи подобно нещо да се случи. Просто привличането помежду им бе прекалено силно. То ги тласкаше един към друг още от първия ден, когато се запознаха. Беше го отблъсквал, непрестанно си повтаряше, че е ченге, а тя — важна брънка от разследването. Добрите ченгета никога не попадат в този капан.

А уж беше добро ченге. Сега вече знаеше, че е прекалено много човек, а пък Нина е истинско изкушение, на което е неспособен да устои, че има вероятност цялото разследване да пропадне, защото той си е загубил чувството за обективност. И то, защото тя вече означаваше прекалено много за него. И щеше да се отрази не само на разследването, а и на него самия, като вината, цялата вина бе негова. Нина бе уплашена и уязвима, беше напълно естествено да се обърне към него, към своя защитник, за утеха. Спокойно можеше да я държи на една ръка разстояние и да потисне желанията си. Вместо това се бе поддал и сега не бе в състояние да мисли за нищо друго.

Стисна волана и си наложи да си гледа пътя. Или пък разследването.

В един сутринта вече бе в града. В един и половина седеше на бюрото си и изчиташе предварителните доклади на Ърни Такеда. Точно както очакваше, бомбата в апартамента на Нина бе много подобна на устройствата, взривили църквата и склада. Единствената разлика бе в начина на детонация. В склада бе поставен простичък часовников механизъм. В църквата, устройството трябваше да избухне при отварянето на кутията, в която бе пакетирано. Апартаментът на Нина трябваше да избухне при отварянето на вратата. Този бомбаджия се оказа доста изобретателен. Можеше да предизвика взрива по не един и два начина. Подбираше различни устройства, в зависимост от ситуацията, което показваше, че е хитър и изключително опасен.

Прибра се в пет и поспа няколко часа, за да може да отиде на оперативката в осем. С три бомби за три седмици, вече ги натискаха отвсякъде и напрежението бе изписано по всички лица около конферентната маса. Джилис изглеждаше изтощен, шефът Купърсмит бе раздразнителен, дори обикновено спокойният Ърни Такеда не можеше да скрие нетърпението си. Част от напрежението се дължеше на присъствието на двамата федерални агенти от отдел „Алкохол, цигари и огнестрелно оръжие“. И двамата бяха нахлузили маските на незаменими специалисти от АЦО, които просто са се отбили.

Най-дразнещият фактор обаче, бе „любимият“ им областен прокурор и вечен досадник Норм Лидел, който също присъстваше.

Лидел размахваше новото издание на „Ню Йорк Таймс“.

— Само погледнете заглавията — нареждаше той. — Портланд, щата Мейн, новата бомбаджийска столица. Вижте само какво пишат в Ню Йорк за нас! За нас? — Той запокити вестника на масата. — Какво, по дяволите, става в този град? Кой е този бомбаджия?

— Можем да ви дадем правдоподобен психологически профил — предложи единият агент от АЦО. — Извършителят е бял мъж, интелигентен…

— Вече ми стана ясно, че е интелигентен — сопна се Лидел. — И то много по-интелигентен от нас. Не ви искам психологическия профил. Искам да ми кажете кой е той. Някой има ли представа за самоличността му?

На масата се възцари мълчание. След това Сам заговори:

— Знаем кого се опитва да убие.

— Искаш да кажеш оная Кормиър ли? — изсумтя Лидел. — До този момент никой не е успял да ми даде разумно обяснение от къде на къде тя е набелязаната жертва.

— Със сигурност е тя. Тя е единствената ни връзка с бомбаджията.

— Ами взрива в склада? — намеси се Купърсмит. — Това как може да се свърже с Нина Кормиър?

— Това вече не знам — призна Сам след кратко колебание.

— Готов съм да заложа десет към едно, че хората на Били Бинфорд са гръмнали склада — каза Лидел. — Това си е логична стъпка от негова страна. За да сплаши свидетеля на делото. А тази Кормиър има ли някаква връзка с Бинфорд?

— Знае за него само от вестниците — обясни Сам. — Няма връзка.

— Ами семейството й? Те имат ли нещо общо с Бинфорд?

— И при тях няма връзка — обади се Джилис. — Проверихме финансите на цялата фамилия. Бащата, майката, пастрока и мащехата на Нина Кормиър. Никой не е имал нищо общо с Бинфорд. И бившият й годеник е бил съвсем чист.

Лидел се отпусна на стола.

— Нещо предстои. Усещам го. Бинфорд е замислил нещо голямо.

— Как разбрахте? — попита Купърсмит.

— Имам си източници. — Лидел поклати отвратен глава. — Най-сетне тикнах Снежния човек зад решетките, а той продължава да дърпа конците и прави цялата ни съдебна система на кайма. Убеден съм, че бомбата в склада е била само за сплашване. Опитва се да подплаши свидетелите ми. Ако не го осъдя, след няколко месеца ще бъде на свобода. И тогава ще ги заплаши лично.

— Но шансовете ви да го осъдите са доста добри — увери го Купърсмит. — Имате достоверни свидетели, финансови сведения. А и всичко ще мине на съд.

— Дори и така да е — заспори Лидел, — Бинфорд още не е приключил с маневрите си. Подготвил е нещо. Ще ми се да знам какво точно. — Той погледна Сам. — Къде си скрил Нина Кормиър?

— На сигурно място — отвърна Сам.

— Да не би да се опитваш да го запазиш строго секретно?

— При дадените обстоятелства предпочитам да знаем само ние с Джилис. Ако искате да й зададете някакви въпроси, аз ще я попитам вместо вас.

— Искам само да знам каква е връзката й с взривовете. Защо Снежния човек иска да я ликвидира.

— Цялата тази работа може да няма нищо общо с Бинфорд — предположи Сам. — Той е все още в затвора, а има замесен и друг. Бомбаджията.

— Точно така. Затова го открийте — тросна се Лидел. — И то преди да нарекат Портланд американския Бейрут. — Той се надигна от стола, което означаваше, че оперативката е приключила. — Бинфорд ще седне на подсъдимата скамейка след месец. Не искам и други от свидетелите ми да се заврат в миши дупки от страх, че ще има още бомби. Затова пипнете оня тип, преди да ми е съсипал делото. — След тези думи Лидел изфуча навън.

— Господи, става страшно, когато предстоят избори — измърмори Джилис.

Докато останалите се изнизваха от стаята, Купърсмит каза:

— Наваро, искам да си кажем две думи.

Сам изчака. Знаеше отлично какво предстои.

Купърсмит затвори вратата и се обърна към него.

— Ти и Нина Кормиър. Какво става?

— Тя има нужда от защита. Затова се погрижих за нея.

— Само това ли си свършил?

Сам въздъхна тежко.

— Аз… ние може и да сме се поувлекли малко.

— Така си и мислех. — Купърсмит поклати глава. — Достатъчно умен си, за да не допускаш подобно нещо, Сам. Такива грешки правят само новаците. Ти не би трябвало да се поддаваш.

— Знам.

— Така застрашаваш и двамата. Би трябвало да те сваля от случая.

— Трябва да остана.

— Заради жената ли?

— Защото искам да пипна този тип. И ще го пипна.

— Добре, само стой настрани от Нина Кормиър. Не би трябвало да ти го казвам. Когато се случи подобно нещо, все някой е наранен накрая. Точно сега тя си въобразява, че си Джон Уейн. Обаче, щом всичко свърши, си ставаш същото човешко същество като нас. Не се заблуждавай, Сам. Тя е хубава, татко й е червив от пари. Не й трябва ченге.

„Знам, че е прав, разсъждаваше Сам. Знам го от личен опит. Някой ще пострада. И това със сигурност ще съм аз.“

Вратата на конферентната зала се отвори внезапно и развълнуваният Ърни Такеда надникна.

— Направо няма да повярвате — каза той и размаха някакъв факс.

— Какво има? — попита Купърсмит.

— Получих сведението. Идентифицирали са отпечатъка от бомбата в склада.

— И?

— Съвпада. С този на Винсънт Спектър.

— Невъзможно! — възкликна Сам.

Дръпна листа от Ърни и зачете доклада. Нямаше съмнение, че идентификацията е точна.

— Трябва да има някаква грешка — каза Купърсмит. — Нали откриха тялото му. Спектър е мъртъв и погребан, още преди месеци.

Сам вдигна поглед.

— Очевидно не е — изръмжа той.