Тес Геритсън
Гонитбата (12)

Дванайсета глава

— Май вече знаем коя е била мишената — съобщи Сам. — Нашият любим областен прокурор Лидел.

Шефът Купърсмит се загледа през конферентната маса към Сам и Джилис.

— Сигурни ли сте?

— Всичко сочи натам. Определихме, че бомбата е била заложена някъде на трети ред между сектори Г и Д. Снощните места са били резервирани преди седмици. Прегледахме списъка на хората на този ред и тези секции. Лидел и жена му са били в самия център. Щели са да загинат мигновено.

— Кой друг е бил на този ред?

— Съдия Далтън е бил с шест места по-настрани. И той е щял да загине. Или поне да бъде сериозно осакатен.

— А другите на този ред?

— Проверихме ги всички. Гостуващ професор по право от Калифорния. Роднини на съдия Далтън. Двама чиновници в правна кантора. Едва ли някой от тях би привлякъл вниманието на наемен убиец. А и сигурно ще ви заинтересова последният доклад на Ърни Такеда. Днес следобед звънна от лабораторията. Става въпрос за динамит, марка „Дюпон“. Детонираща корда „Прима“. Зелен изолатор.

— Спектър — въздъхна дълбоко Купърсмит и се отпусна назад уморено. Всички бяха на границата на силите си. Всеки един от тях бе работил цялата нощ, бяха поспали по няколко часа, а след това се върнаха към работата си. Вече бе пет и скоро щеше да започне новата нощ. — Боже, та той се е върнал и то с много стаена злоба.

— Да, но нещо късметът му изневерява. Мишените му си остават живи. Лидел. Съдия Далтън. Нина Кормиър. Бих казал, че легендарният Винсънт Спектър сигурно се чувства доста смачкан.

— И доста унизен — добави Сам. — Репутацията му виси на косъм, ако вече не се е разпаднала на съставните си части. След това фиаско сигурно трудно ще си намери някоя поръчка. Който има пари, ще си потърси друг.

— А знаем ли кой го е наел?

Сам и Джилис се спогледаха.

— Можем само да предполагаме — отвърна Джилис.

— Били Бинфорд ли?

Сам кимна.

— Процесът на Снежния човек е след месец. А пък Лидел е категоричен, че няма да допусне никакво споразумение. Носи се слух, че ще го осъди, за да му бъде това трамплин за политическа кампания. Според мен Снежния човек е наясно, че го чака дълъг престой в затвора. Сигурно много му се ще да разкара Лидел. И то завинаги.

— Ако Сам не беше опразнил театъра — добави Джилис, — щяхме да загубим половината прокурори. Съдилищата щяха да изостанат с работата си месеци наред. При това положение, адвокатите на Бинфорд щяха безпроблемно да постигнат споразумението.

— Има ли начин да се доберем до някакви доказателства?

— Още не. Адвокатът на Бинфорд, Албърт Дариън, твърди, че няма представа за всичко това. От него няма да измъкнем и дума. Колегите преглеждат записите от камерите в затвора и проверяват дали Бинфорд е имал посетители. Може да успеем да засечем посредника.

— И мислите, че има някой друг, освен адвоката?

— Напълно възможно. Ако успеем да засечем посредник, ще имаме и връзка със Спектър.

— Действайте — каза Купърсмит. — Искам го тоя тип, искам да го пипнем.

В пет и половина оперативката приключи и Сам се насочи към машината за кафе, за да поеме поредната доза кофеин, който щеше да го държи на крак следващите осем часа. Тъкмо отпиваше първата глътка, когато Норм Лидел влезе в управлението. Сам не можа да не се наслади на синините и драскотините по лицето на прокурора. Раните му бяха незначителни, но снощи, след взрива, Лидел се оказа сред тези, които викаха най-силно, че имат нужда от медицинска помощ. Собствената му съпруга, със счупена ръка, най-сетне викна на съпруга си да млъкне и да се държи като мъж.

Ето го, че пристигаше с няколко драскотини по лицето и някакво необичайно изражение. Дали не беше разкаяние?

— Добър ден, Наваро — поздрави Лидел с тих глас.

— Добър ден.

— Аз, ами то… — Лидел прочисти гърлото си и огледа коридора, сякаш за да провери дали някой не подслушваше. Никой не им обръщаше внимание.

— Как е жената? — попита Сам.

— Всичко е наред. Известно време ще е в гипс. За щастие фрактурата е закрита.

— Тя се държа много стегнато снощи, като се има предвид нараняването й — отбеляза Сам. „За разлика от теб“ додаде наум.

— Ами да, жена ми е желязна. Всъщност, то май и затова искам да поговорим.

— Така ли?

— Виж, Наваро. Снощи… май доста прибързано ти се нахвърлих. Искам да кажа, че не знаех, че имаш информация за бомбата.

Сам не каза нищо. Не искаше да прекъсва това невероятно представление.

— Затова, като разбрах какво си намислил снощи, да евакуираш сградата, трябваше да се сетя, че си имал причина. По дяволите, Наваро, единствената ми мисъл бе, че ще загинат хора в суматохата. Реших, че си се паникьосал от едното нищо и затова… — Той замълча, очевидно събирайки кураж да изкаже думите. — Както и да е, извинявам се.

— Извинението се приема.

Лидел кимна с облекчение.

— Сега можете да кажете на жена ви, че ви се е разминало.

По изражението на Лидел Сам разбра, че е познал. Това извинение е било идея на госпожа Лидел, Бог да благослови желязната госпожа. Не можа да се стърпи и се ухили, докато наблюдаваше как другият мъж се насочва сковано към кабинета на шефа Купърсмит. Както изглеждаше, добрият областен прокурор май не бе мъжът в семейството.

— Ей, Сам! — Джилис вървеше към него и си обличаше якето. — Да вървим.

— Къде?

— В затвора са ни приготвили касетата от наблюдателните камери. Снежния човек и някакъв непознат посетител преди няколко дни.

Сам усети прилива на адреналин.

— Спектър ли е бил?

— Не. Жена.

 

 

— Ето я. Блондинката — уточни детектив Кули.

Сам и Джилис се приведоха към екрана, очите им бяха впити в черно-белия образ на жената. Лицето й бе прикрито от други посетители наоколо, но ясно се виждаше, че е блондинка, между двайсет и трийсет, с тяло на танцьорка.

— Спри тук — нареди Кули на видео техника. — Тук се вижда добре.

Жената бе неподвижна, лицето й извърнато към камерата за наблюдение, фигурата й се виждаше ясно между двама минаващи. Бе в костюм с пола и изглежда носеше куфарче. Ако се съдеше по облеклото, можеше да е адвокатка. Само че две подробности не се вместваха в този образ.

Първото бяха обувките. Камерата бе уловила десния й крак в невероятен сандал с убийствено висок тънък ток и тънка каишка през глезена.

— С такива обувки не се влиза в съда — отбеляза Сам.

— Освен ако не решиш да накараш сърцето на съдията да запърха — добави Джилис. — Я вижте грима.

Това бе втората подробност, която не се връзваше. Сам никога не бе виждал толкова силно гримирана адвокатка. Миглите й очевидно бяха изкуствени. Сенките над очите бяха като на тропическа риба. Червилото бе също щедро наклепано.

— Боже, ама тя никак не прилича на типичното съседско момиче — отбеляза Джилис.

— Под какво име се е записала в регистъра? — попита Сам.

Кули погледна в някакъв лист.

— Записала се е като Мерилин Дукоф. За причина на посещението при Снежния човек е посочила консултация клиент — адвокат.

Джилис се изсмя.

— Ако тя е адвокат, тогава и аз ще се запиша да уча право.

— За коя адвокатска фирма е обявила, че работи? — попита Сам.

— За „Фрик и Дариън“.

— Проверихте ли я?

Кули поклати глава.

— Не е в списъка на партньорите във фирмата, нито в младшите сътрудници, нито пък е чиновничка там. — Той се приведе напред с широка усмивка. — Май знаем къде точно работи.

— Къде?

— В „Стоп Лайт“.

Джилис погледна Сам и сякаш натякна: „Нали ти казах?“. Нямаше нужда от обяснения. Всички знаеха какво е „Стоп Лайт“ и какви представления се изнасят там.

— Нека позная — каза Сам. — Тя изпълнява еротични танци.

— Много правилно — потвърди Кули.

— Сигурни ли сме, че говорим за истинската Мерилин Дукоф?

— Май да — отвърна Кули. — Виж, всички посетители в затвора са длъжни да представят личната си карта, а тя е дала шофьорска книжка, издадена в щата Мейн. Проверихме я. Ето и снимката. — Кули подаде копие на снимката на Сам и Джилис.

— Тя е — потвърди Джилис.

— Което означава, че е истинската Мерилин Дукоф — отвърна Кули. — Тя просто е влязла с весела стъпка и собственото си име и хич не си е правила труд да фалшифицира личната си карта. Излъгала е единствено за професията.

— С което не е нарушила закона — отбеляза бавно Джилис.

Сам кимна на Кули.

— Добра работа.

— За съжаление — добави младият детектив, — изглежда не успявам да открия жената. Знаем къде работи, но е напуснала преди две седмици. Изпратих човек на обявения адрес. Не отговаря на звънеца. Телефонът й е прекъснат. — Той замълча. — Май е време да вземем заповед за обиск.

— Да вървим. — Сам скочи и погледна Джилис. — Ще се видим в колата след десет минути.

— Към блондинката ли ще бъде?

— Освен ако не предложиш нещо по-добро.

Джилис отново погледна екрана. Плъзна поглед към тънкия глезен и сексапилната обувка.

— По-добро от това? — Той се разсмя. — Едва ли.

 

 

Полицията се доближаваше прекалено много и вече нямаше спокойствие.

Спектър се бе разположил на входа на някакъв блок на половин пресечка по-надолу и наблюдаваше ченгетата, които влизаха и излизаха от старата сграда, където бе апартаментът на Мерилин. Само минути по-рано Спектър бе вътре, за да се увери, че Мерилин не е оставила никакви следи за настоящето си местоположение. За щастие, успя да се измъкне точно преди пристигането на Наваро.

Бяха вътре вече час. Наистина бяха добри, но Спектър бе по-умен. Часове след взрива в театъра, той премести Мерилин в друг апартамент в друга част на града. Знаеше, че ще разберат кой е бил целта му, щом открият мястото на бомбата. А пък Мерилин също щеше да попадне в полезрението им. Добре че поне тя му сътрудничеше.

За съжаление, тя вече си бе изпяла песента и бе крайно време да прекратят сътрудничеството си. Преди това обаче, имаше нужда от нея за още една задача.

Лицето му се сгърчи, когато забеляза позната фигура да излиза от сградата. Отново Наваро. Детективът вече бе станал символ на неуспехите на Спектър през последните седмици. Наваро бе умът на тази цялата операция, единственият, който бе отговорен за това, че Лидел е все още жив.

Няма удар. Няма мангизи. Наваро му струваше скъпо, скъпо и прескъпо.

Спектър наблюдаваше как ченгетата се съвещават на тротоара. Бяха петима. Трима в цивилно облекло и двама в униформа, но погледът му, пълен с омраза, бе съсредоточен в Наваро. Това тук се бе превърнало в битка на умовете им, в изпитание за издръжливост и решителност. През всичките си години като „жичкаджия“, Спектър никога не бе изпитвал силите си срещу такъв упорит опонент.

Най-сигурното бе да се изпари от града и да си потърси връзки някъде другаде. Маями, може би в Нови Орлеан. Само че репутацията му бе силно опетнена и той не бе никак сигурен дали ще успее да си намери поръчка в Маями. Освен това имаше чувството, че Наваро няма да се откаже да го преследва. Независимо къде отидеше Спектър, детективът щеше да го следва по петите.

Освен всичко друго, трябваше да си го върне. Спектър нямаше намерение да подвие опашка и да си замине, без да е изравнил точките.

Тримата цивилни се накачулиха в една кола без обозначения и отпътуваха. След малко униформените също потеглиха. Не бяха открили нищо в апартамента на Мерилин. Спектър вече се бе погрижил за това. „Хайде, Наваро, хвани ме, ако можеш — мислеше си той. — Може пък аз да те пипна пръв.“

Изправи се и потропа с крака, за да раздвижи кръвообращението си. След това излезе от входа, зави зад ъгъла и се качи в колата си. Наваро. Трябваше да му види сметката на Наваро веднъж и завинаги. Беше изработил перфектен план. Едно малко телефонно обаждане бе всичко, от което имаше нужда. След това нямаше да я моли за нищо повече.

Абсолютно никога.

 

 

Вечерята бе прекрасна. Компанията — отвратителна.

Даниела, облечена в лъскава зелена ластична блуза и почти незабележима прихлупваща се пола, нацупено ровеше из салата си, без да обръща внимание на платото печено патешко, заобиколено с ориз. Тя не говореше със съпруга си, а на Нина й бе прекалено неудобно, за да говори с когото и да е от двамата. След всички разпити в полицията, любовните похождения на Даниела и Робърт бяха излезли наяве. Нина никога нямаше да прости на Даниела предателството, но поне можеше да прекара една цивилизована вечер в присъствието й.

Само че бащата на Нина не можеше. Той все още бе шокиран от разкритията. Изумителната му съпруга, впечатляващата блондинка, трийсет години по-млада от него, не бе доволна, че се е оженила за пари. Искаше й се по-млад мъж. С четири брака зад гърба си, Джордж Кормиър все още не се бе научил как да си избере подходящата жена. „А сега май предстои четвърти развод“, помисли си Нина. Погледна към баща си, а след това към Даниела. Въпреки че обичаше баща си, не можеше да не отбележи, че двамата са си лика-прилика и се заслужават един друг. И то във всяко едно отношение.

Даниела остави вилицата.

— Бихте ли ме извинили — каза тя. — Нещо нямам много апетит. Май ще отскоча да гледам някой филм.

— Ами аз? — сопна се Джордж. — Знам, че съм ти само съпруг, но няколко вечери в седмицата с досадната ти стара половинка май е прекалено много, а? Като се има предвид какви облаги получаваш.

— Облаги ли? Облаги? — Даниела скочи гневно на крака. — Всичките пари на света не могат да компенсират факта, че съм женена за такъв дърт козел.

— Козел?

— Дърт козел. Чу ли ме? Дърт. — Тя се надвеси над масата. — Във всеки смисъл на думата.

Той също скочи.

— Ами ти, кучко…

— Давай, обиждай ме. Аз пък ще ти отвърна. — Отметна русата си коса, обърна се и изфуча от трапезарията.

Джордж остана загледан след нея за момент. След това бавно се отпусна на стола си.

— Господи — прошепна той. — Къде ми е бил ума, когато се жених за нея?

„Изпарил се е“, идваше й на Нина да му каже. Докосна ръката на баща си.

— Май нито ти, нито аз имаме късмет с половинките. Не е ли така, татко?

Той погледна дъщеря си, без да крие тъгата.

— Искрено се надявам да не си наследила лошия ми късмет в любовта, скъпа.

Поседяха известно време в мълчание. Вечерята им бе почти недокосната. В съседна стая звучеше високо музика и навсякъде кънтеше отчетливият ритъм на аеробиката. Даниела отново играеше гимнастика и си изкарваше гнева в опит да доизвае и без това прекрасното си тяло. Умно момиче. Щеше да приключи развода с великолепен външен вид.

Нина въздъхна и се облегна на стола.

— Независимо дали е лош късмет или лош характер, татко, може би просто на някои хора им е писано да останат сами.

— Това не се отнася за теб, Нина. Ти трябва да обичаш някого. Винаги е било така. И затова е толкова лесно да те обича човек.

Тя се засмя тъжно при тези думи, но не каза нищо. Лесно е да я обича човек, лесно е да я обича, мислеше си тя. Отново се зачуди какво прави Сам. За какво ли мисли. Едва ли за нея, беше прекалено много ченге, за да се занимава с такива дреболии. Въпреки това, когато телефонът звънна, тя не можа да потисне надеждата, че се обажда той. Седеше на масата и сърцето й блъскаше в гърдите, докато се вслушваше в гласа на Даниела, долитащ от съседната стая.

Миг по-късно Даниела се подаде на вратата.

— За теб е Нина. От болницата. Казват, че са се опитвали да те открият.

Нина се обади с разочарование.

— Ало?

— Здравей, аз съм Гладис Пауър, старшата на нощната смяна. Извинявай, че те безпокоя, майка ти ни даде този телефон. Имаме доста отсъстващи по болест от нощната и се чудехме дали има как да поемеш част от работата в спешното.

— Нощна смяна ли?

— Да. Много ще ни трябваш.

Нина погледна към тренировъчната на Даниела, където музиката ехтеше по-силно от обикновено. Трябваше да се махне от тази къща. Да се махне от това бойно поле.

Съгласи се.

— Добре, ще поема нощната.

— Ще се видим в единайсет.

— В единадесет ли? — намръщи се Нина. Нощната смяна обикновено започваше в полунощ. — Искате да дойда един час по-рано ли?

— Ако успееш. И за вечерната не ни достигат хората.

— Добре. Ще дойда в единайсет. — Тя затвори и въздъхна с облекчение. Работата я спасяваше тъкмо навреме. Може би осем часа най-различни кризи щяха да я поразсеят.

И да я накарат да престане да мисли за Сам Наваро.

 

 

Мерилин затвори.

— Каза, че ще отиде.

Спектър кимна одобрително.

— Справи се отлично.

— Разбира се. — Мерилин го дари с благодарната си усмивка. Усмивка, която казваше: „Струвам всяка стотинка, която харчиш за мен“.

— Тя нещо заподозря ли? — попита той.

— Абсолютно нищо. Вярвай ми, ще отиде. Точно в единайсет, както искаше. — Мерилин наклони глава и облиза предизвикателно устни. — А сега, ще получа ли това, което искам.

Той се усмихна.

— И какво искаш?

— Нали знаеш. — Тя се намести към него и му разкопча колана.

Дъхът му секна, когато малката й гореща ръка се плъзна в панталона. Докосването й бе великолепно, обиграно, би могла да накара всеки мъж да моли за още. О, да, той много добре знаеше какво иска тя.

Не ставаше дума за секс.

Защо да не се наслади на момента, помисли си той. Тя бе изпълнена с готовност, а той имаше време. Имаше три часа, докато Нина Кормиър се появи в болницата, за да поеме смяната. Малко забавление с Мерилин, а след това ще се захване със сериозната работа. Тя се отпусна на колене пред него.

— Каза, че ще ми плащаш за това, което заслужавам — прошепна тя.

Той простена.

— Обещах…

— Аз заслужавам много. Не мислиш ли?

— Абсолютно.

— Мога да заслужа и още повече.

Той трепна от удоволствие и спусна ръка към лицето й. Дишаше тежко, докато галеше бузата й, челюстта, шията. Каква дълга изящна шия. Колко лесно щеше да му бъде да я довърши. Но първо нека тя да довърши с него…

— О, да — прошепна тя. — Готов си за мен.

Той я дръпна силно към себе си. Помисли си, колко жалко, че ти не си готова за мен.

 

 

Беше десет и половина, когато измореният Сам си влезе у дома. Първото, което забеляза бе тишината. Празнотата. Къщата бе загубила душата си.

Запали лампите, но дори и тяхната светлина не успя да разпилее сенките. През последните три години бе наричал тази къща дом, къщата, в която се връщаше всяка вечер след работа. Сега всичко тук му се стори студено, също като дома на някой непознат. Това не бе неговият дом. Наля си чаша мляко и го изпи на жадни глътки. Това му беше вечерята. Нямаше сили да готви. Сипа си втора чаша и я отнесе до телефона. Цяла вечер се канеше да й позвъни и все нещо го прекъсваше. Сега имаше достатъчно спокойствие и смяташе да се обади на Нина. Щеше да й каже това, което се бе страхувал да й признае, че не може да отрича нито своите, нито нейните чувства.

Този следобед му дойде прозрение, колкото и да бе странно, докато претърсваха апартамента на Мерилин Дукоф. Стоеше в спалнята на жената и гледаше празните чекмеджета, голия матрак. Най-неочаквано у него нахлу усещане за самота, толкова натрапчиво, че усети болка в гърдите. Може би тази празна стая бе като живота му. Тя си имаше предназначение, използваше се, но въпреки това бе празна. „Прекалено отдавна съм ченге — помисли си той. — Тази работа направо е превзела живота ми.“ И в този момент, докато стоеше в празната спалня, на него му хрумна, че в живота му има много, много малко. Няма жена, няма деца, нито пък семейство.

Нина му бе отворила очите за възможностите. Да, беше уплашен. Да, знаеше колко много, колко дълбоко ще бъде наранен, ако тя го изостави. Но и другата възможност бе също толкова печална, че няма дори да й е дал шанс. Беше се проявил като страхливец, но вече нямаше да е така.

Грабна телефона и набра номера в къщата на баща й. След няколко позвънявания се обади един доста угоднически глас. Не бе Нина, а онази фитнес откачалка Даниела.

— Обажда се Сам Наваро — представи се той. — Съжалявам, че звъня толкова късно. Може ли да говоря с Нина?

— Няма я.

Първоначалното му разочарование бе заменен с ужаса на ченгето. Как е възможно да я няма? Нали трябваше да бъде на безопасно място тази вечер, не да се мотае беззащитна.

— А бихте ли ми казали къде е отишла?

— В болницата. Обадиха й се да отиде за нощната смяна.

— От спешното отделение ли?

— Май да.

— Благодаря. — Той затвори, разочарованието му бе толкова силно, че сякаш някаква тежест легна на плещите му. Какво пък толкова. Нямаше повече да отлага. Щеше да й каже още сега. Още тази вечер.

Набра спешното отделение на Медицински център Мейн.

— Спешно отделение.

— Обажда се детектив Сам Наваро от полицията на Портланд. Мога ли да говоря с Нина Кормиър?

— Нина не е тук тази вечер.

— Ами като пристигне бихте ли я помолили да ми се обади у дома?

— Тя не е на смяна тази вечер.

— Моля?

— Графикът на смените е пред мен. Името й не фигурира.

— Казаха ми, че някой й се е обадил да отиде на работа.

— Нищо не знам за това.

— Бихте ли проверили? Спешно е.

— Ще проверя при старшата сестра. Бихте ли изчакали?

В последвалото мълчание Сам долавяше как кръвта му препуска и отеква в ушите. Нещо не бе наред. Старият инстинкт се обаждаше.

Жената се обади отново.

— Детектив? Проверих при старшата. И тя не знае нищо. Според нея Нина няма смени чак до края на седмицата.

— Благодаря ви — отвърна тихо Сам.

За момент остана замислен над телефонното обаждане от болницата. Някой, който е знаел достатъчно, за да открие Нина у баща й. Някой я бе уговорил да хукне посред нощ извън добре охраняваната къща и то в час, когато навън няма да има много свидетели, за да разбере какво става.

Това не бе кой да е. Беше Спектър.

Часът бе единайсет без петнайсет. С един скок се озова пред вратата и хукна към колата. Докато излизаше от алеята с пълна газ, той знаеше, че е закъснял прекалено много. Докато летеше към магистралата, държеше волана с една ръка, а с другата набираше телефон.

— Джилис слуша — обади се уморен глас.

— Пътувам към Медицински център Мейн — съобщи му Сам. — Спектър е там.

— Какво?

— Нина е получила подвеждащо обаждане да отиде на работа. Сигурен съм, че е бил той. Тя вече е излязла от къщата…

— Ще се видим там — отвърна Джилис и затвори.

Сам насочи вниманието си към пътя. Колата вдигна сто и десет. Сто и трийсет. Той продължи да натиска газта.

 

 

Паркингът на болницата бе съвсем безлюден, факт, който никак не смути Нина, докато минаваше през автоматичните врати. Често слизаше на този паркинг нощем, когато идваше или си тръгваше от нощна смяна и никога не бе имала проблем. Все пак Портланд бе един от най-сигурните градове в Америка.

Стига да не си нечий набелязан обект, напомни си тя.

Паркира на едно от обозначените места и остана седнала в колата за момент, за да се поуспокои. Искаше да започне смяната си с ясен ум, напълно съсредоточена над работата. Не да мисли за заплахата. Не да мисли за Сам Наваро. След като минеше през вратата на отделението, от нея се искаше професионализъм. Животът на хората зависеше от това. Отвори вратата и слезе от колата. Все още оставаше час до обичайното време на смяната. В полунощ гаражът се изпълваше с персонала на болницата, някои от които пристигаха, а други си отиваха. Но точно сега наоколо не се мяркаше никой. Тя ускори крачка. Асансьорът бе точно пред нея. Само на няколко метра.

Дори не забеляза кога мъжът се показа иззад паркираната кола. Усети го как я сграбчи за ръката и опря дулото на пистолет в слепоочието й. Писъкът й бе прекъснат от първите му думи.

— Само звук и си мъртва. — Оръжието до главата й подчертаваше необходимостта да мълчи.

Той я отблъсна от асансьора и я побутна към редицата паркирани коли. Успя да зърне лицето му, когато я бутна. Спектър. Сега вървяха, а Нина хлипаше и се препъваше, въпреки че мъжът държеше ръката й с невероятна сила. Ще ме убие сега тук и никой няма да види…

Сърцето й блъскаше толкова шумно, че тя отначало не чу скърцането на гуми по асфалта. Но похитителят й чу ясно. Спектър замръзна на място, все още стиснал ръката й. Сега вече и Нина чу звука — гуми на кола, които изскърцаха по рампата на гаража. С дива сила Спектър я изтласка настрани, за да се прикрият зад паркирана кола. Това е единственият ми шанс за бягство, мислеше си тя. В същата секунда се опита да го отблъсне и се задърпа от здравата ръка. Така или иначе той щеше да я застреля. Дали щеше да се случи в някой тъмен ъгъл, или тук на открито, тя нямаше да се предаде без борба. Риташе, замахваше, и се опитваше да издере лицето му.

Той замахна към нея и с един бърз мощен удар я перна през брадичката. Заслепи я болка. Тя се олюля и усети, че пада. Мъжът отново я стисна за ръката и я повлече по паважа. Беше прекалено зашеметена, за да се бори и да се спаси. В очите й неочаквано нахлу светлина, толкова ярка, че прониза пулсиращата от болка глава. Чу изскърцването на гумите и разбра, че се взира във фаровете.

— На място! — изкрещя нечий глас.

Сам. Беше Сам.

— Пусни я, Спектър! — кресна Сам.

Дулото отново се опря в главата на Нина, по-силно от преди.

— Каква невероятна точност, Наваро — проточи глас Спектър без паника.

— Казах пусни я.

— Това заповед ли е, детектив? Надявам се да не е. Защото, като имам предвид ситуацията на младата дама… — Спектър я сграбчи за брадичката и извърна лицето й към Сам, — обидите ти само могат да се отразят зле на здравето й.

— Вече познавам лицето ти. Както и разпоредителите от театър „Брант“. Вече нямаш причина да я убиваш!

— Нямам ли? Я пак помисли? — Спектър продължаваше да държи пистолета опрян в главата на Нина, докато я побутваше напред. Към Сам. — Разкарай ми се от пътя, Наваро.

— За теб тя е без всякаква стойност.

— Но не и за теб.

Нина зърна лицето на Сам и видя изражението на безпомощна паника. Той стискаше пистолета си с две ръце, но не смееше да стреля. Не и докато в главата й бе опряно дуло. Тя се опита да се отпусне, да се смъкне на земята. Безсмислено. Спектър бе прекалено силен и я държеше стегнато за врата. Просто я привлече до себе си, ръката му стиснала гърлото й като менгеме.

— Дръпни се! — ревна Спектър.

— Ти не я искаш!

— Дръпни се, или всичко ще свърши тук, като й пръсна мозъка по асфалта!

Сам отстъпи първо една крачка, а после още една. Въпреки че пистолетът му бе вдигнат, той не можеше да го използва. В този момент Нина срещна погледа му и видя нещо повече от страх, нещо повече от паника. Видя отчаяние.

— Нина — каза той. — Нина…

В този момент видя Сам за последно, преди Спектър да я натъпче в колата на детектива. Той затвори вратата и включи на задна. И изведнъж се понесоха шеметно назад по рампата. Тя мерна в бързината паркираните коли и бетонните подпори, а след това преминаха с трясък през вратата. Спектър обърна колата по посока на движението и натисна газта. С рев се понесоха напред по пътя.

Преди още да се е осъзнала, пистолетът отново се опря в главата й. Тя погледна мъжа и видя едно заплашително спокойно лице. Лицето на човек, който знаеше, че владее пълния контрол над нещата.

— Нищо не губя като те убия — каза той.

— Тогава защо не го направиш? — прошепна тя.

— Имам си планове. Планове, които по една случайност включват и теб.

— Какви планове?

Той се разсмя приглушено, без да крие, че се забавлява.

— Нека просто кажем, че там участват и детектив Наваро, и бомбеният му отряд и едно завидно количество динамит. Обичам грандиозните завършеци, а ти? — Усмихна й се.

В този момент тя осъзна кого вижда. Кой е пред нея. Това бе едно чудовище.