Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Харолд Мидълтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chopin Manuscript, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джефри Дивър. Ръкописът на Шопен

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-085-9

Jeffery Deaver

Lee Child

David Hewson

James Grady

S. J. Rozan

Erica Spindler

John Ramsey Miller

David Corbett

John Gilstrap

Joseph Finder

Jim Fusilli

Peter Spiegelman

Ralph Pezzullo

Lisa Scottoline

P. J. Parrish

История

  1. — Добавяне

8.
Джон Гилстрап

Фелисия Камински винаги бе обичала летищата. Когато беше малка, семейството й никога не пътуваше и тя завиждаше на приятелите си, които почиваха на толкова далечни места, че се налагаше да летиш до тях. Влаковете също бяха вълнуващи, но само по летищата имаше хора, които отиваха достатъчно далеч, за да променят живота си. Мечтала за този момент от години, тя най-после щеше да се качи на самолет. И да отлети към Съединените щати. При това в първа класа.

Международно летище „Фиумичино“ гъмжеше от хора, които бързаха във всички посоки. Фелисия Камински, не, Джоана Фелпс, трябваше да запомни новото си име, загледа разсеяно едно семейство. Изнервените родители се опитваха да насочат шестте си деца към опашката пред охраната. Задачата им изглеждаше непосилна. Фелисия откри, че неволно се усмихва.

После си наложи да се съсредоточи. След събитията тази сутрин трябваше да е нащрек. Очевидно беше мишена и ако някой искаше да я нарани, сигурно щеше да успее. Добре беше, че всеки десети човек на летището беше карабинер с автомат през рамо. Мястото не беше особено подходящо да се опитваш да убиеш някого.

Следобедът се развиваше точно както бе предсказал Фауст. Изкъпан и преоблечен, той я изведе от хотела. Отпред ги чакаха два мерцедеса с работещи двигатели. Фауст я вкара в единия, а той се настани на задната седалка на другия. Потеглиха заедно, но после се разделиха. Нейната кола пое надясно, а неговата — наляво. Оттогава не го видя повече.

— Разбрах, че не сте пътували много — каза шофьорът й на приличен полски, с акцент, който тя не успя да определи. — Знаете ли как да действате на летището?

Фелисия не хареса снизходителния му тон, но трябваше да признае невежеството си. Шофьорът, Питър, ако това бе истинското му име, й обясни процеса стъпка по стъпка, от предаването на багажа до минаването през проверката за безопасност и качването на борда. Единствено я изненада фактът, че трябваше да се събуе, за да мине през детекторите за метали. Знаеше за самите детектори, разбира се, но просто не си бе представяла, че ще й се наложи да се събува.

— Ще минете ли заедно с мен през проверката? — попита тя, когато Питър свърши.

— Не, госпожице Фелпс, това не е възможно. Напоследък охраната на летищата е много затегната. Ще потегля веднага след като ви оставя. Ще сте съвсем сама.

— Къде е Фауст?

Питър я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Фауст ще е там, където трябва да е в подходящия момент. Важното е да запомните, че не го познавате. Оставете той да се приближи до вас.

— Ще го запомня — отвърна тя.

„Бездруго не бързам да го опозная.“

Пристигнаха на летището три часа преди полета.

Фелисия мина бързо през паспортната проверка, но реши да се позабавлява малко, преди да се отправи към опашката пред металните детектори. Подобаващо за статута й на пътничка от първа класа, Фауст й бе дал триста долара и тя възнамеряваше да похарчи част от тях в кафенето на летището. Намери си маса, която предлагаше чудесна гледка към опашката. Море от хора, застанали рамо до рамо.

Оттатък тълпата се виждаше районът за първа класа — там хората бяха по-малко и по-добре организирани. Тя съсредоточи вниманието си върху тях. Предвиждаше, че това е мястото, където нещата щяха да станат вълнуващи.

Мина доста време и тя си поръча второ еспресо, като се примири с идеята, че няма да заспи цяла нощ. След около четиридесет и пет минути видя това, което очакваше. Фауст най-после се нареди на опашката. В деловия си костюм изглеждаше съвсем на място сред останалите богати пътници.

От петнадесет метра тя загледа как човекът, който бе спасил живота й, свали сакото и събу обувките си. Постави куфарчето си на лентата за рентгеновия апарат, после мина през детектора за метали.

Сърцето на Камински заби лудо при мисълта, че нещо май се е объркало. Вече трябваше да има реакция. Трябваше…

Внезапно запищя аларма и червената лампа над рентгена светна. Шумът и светлината привлякоха вниманието на хората и ги накараха инстинктивно да се отдалечат. Всички, освен карабинерите, разбира се, които се втурнаха натам, за да проверят заплахата.

Фелисия прехапа бузата си, за да потисне доволната си усмивка, която можеше да привлече вниманието на околните към нея, после стана от масата и тръгна към стоянката за таксита пред летището. Първо обаче трябваше да намери чейнджбюро, където да смени доларите за евро. Знаеше, че разполага с време. Фауст щеше да е зает с карабинерите поне един-два часа и тя се надяваше, че дори и по-кратко забавяне ще й осигури достатъчно време да свърши това, което трябваше, и да изчезне.

Междувременно митничарите щяха да преровят багажа на Фауст в търсене на пистолета, който ясно се виждаше на рентгена. И вероятно бързо щяха да намерят източника на тревогата.

Фелисия се зачуди дали някой от тях ще се засмее, когато осъзнаят, че са мобилизирали десетки полицаи, защото някакъв бизнесмен е увил воден пистолет във фолио и го е прибрал в един от джобовете на куфарчето си.

Напусна летището без новите си дрехи. С изключение на тези, които носеше, разбира се. Лъскавият й нов куфар се намираше някъде на летището, вероятно на път към самолета за Ню Йорк. Тя запази парите, но с изключение на тях взе само собствените си вещи — раницата и цигулката.

Накара шофьора на таксито да я остави в началото на Улицата на поляците и му даде щедър бакшиш. Какъв е смисълът да имаш пари, ако не можеш да ги споделиш с другите? Шофьорът й благодари сърдечно и три пъти й предложи да я изчака, докато си свърши работата. Тя категорично отказа и той най-после схвана, че настойчивото й „не“ наистина означава „не“, и потегли.

Фелисия изчака таксито да завие зад ъгъла и тръгна чак тогава. Никога не беше ходила в магазина, който търсеше — „Ла Музика“, но няколко пъти, откак бе пристигнала в Рим, беше пила кафе с Ейб Новаковски, собственика. Господин Ейб и вуйчо й бяха приятели от детинство, живели през няколко къщи един от друг в старата родина. Вуйчо Хенрик бе помолил приятеля си да я наглежда. По време на последната им среща в едно кафене близо до Пантеона, само на петдесетина метра от мястото, където за първи път бе видяла човека на име Фауст, поведението на Ейб бе някак различно. Обичайното му весело настроение явно бе помрачено от нещо.

Тя го попита дали е добре. Ейб се усмихна неубедително.

— Просто остарявам — каза й, замълча за миг и добави: — Тревожа се за теб, Фелисия.

Това беше значи.

— Харесвам си живота, господин Ейб. Разбирам, че се тревожите за мен, но както вече ви казах…

Той махна с ръка и я прекъсна.

— Знам какво ще ми кажеш. Да се престорим, че вече си го направила, и да продължим. Искам да ми обещаеш нещо.

Тя наклони глава и зачака. Когато си имаше работа с поколението на вуйчо си, никога не даваше обещания, преди да чуе за какво става дума.

— Ако ти се случи нещо, ако някога имаш неприятности, искам да дойдеш при мен.

Сега Фелисия си спомни този разговор и се зачуди дали Ейб е знаел нещо. Защо иначе това загадъчно поведение? Беше го попитала.

— Не исках да те плаша — бе отвърнал той. — Когато остарява, човек започва да се тревожи за какво ли не. Но ако някога настъпи време, когато решиш, че си в опасност, или дори ако се чувстваш самотна или гладна, искам да ми обещаеш, че ще дойдеш в магазина. Притеснявам се, че не се грижа за теб както трябва. Не искам да разочаровам скъпия ми Хенрик.

Този разговор се бе състоял само преди две седмици. Сега, докато се изкачваше по хълма, Фелисия се принуди да мисли за музиката. Ако успееше да свърже невроните в мозъка си с хроматичните гами, може би нямаше да остане място за страха й. Нито за непоносимата мъка, причинена от смъртта на вуйчо й.

Забърза. Ускореното темпо й напомни американската музика Блуграс[1], която никога не бе приемала сериозно — гъдулка вместо цигулка — докато не чу запис на Йо Йо Ма[2], изтръгващ от челото си звуци, каквито не бе чувала никога. Звуци, в които се редуваха радост и меланхолия. Беше се опитала да ги пресъздаде на собствената си цигулка, но не успя. Струваше й се, че тези определени елементи от музикално ДНК не могат да бъдат открити в инструмент, на който свири полякиня, получила класическо музикално образование.

Видя табелата на „Ла Музика“ на една пресечка и незабавно й се прииска разходката й да бе по-дълга. След още няколко стъпки може би щеше да намери емоционалната сила, за която копнееше. Силата, от която се нуждаеше, преди да съобщи ужасната новина на този мил човек. Но нямаше начин. Вече бе стигнала до магазина и нямаше причина да не влезе.

Прекрачи прага и й се стори, че се връща сто години в миналото. Тесен, тъмен и дълбок, магазинът напомняше на пещера. Само дето вместо прилепи от тавана висяха десетки цигулки, виоли и чела. Всичките бяха лъскави, сякаш наскоро почистени и лакирани. До лявата стена бяха подредени контрабаси, а на дясната безброй партитури надничаха от дървените рафтове. В задната част на магазина…

Всъщност тя не можеше да види задната част на магазина заради сянката, в която бе потънала.

— Фелисия?

Гласът се чу зад гърба й — от касата в предната част на магазина, която не бе видяла. Тя веднага позна силния акцент на господин Ейб, но все пак се стресна и подскочи.

— Фелисия, какво е станало? — попита той и тръгна към нея толкова бързо, колкото му позволяваха изкривените от артрита крака. — Какво има?

Заля я вълна от емоции.

— Вуйчо Хенрик е мъртъв — прошепна тя. Следващите й думи бяха удавени от риданията й.

 

 

Ейб Новаковски заключи магазина — нещо, което не правеше почти никога — и помогна на красивата си млада съотечественичка да изкачи стъпалата до апартамента му на втория етаж. Там й приготви чай и изслуша историята й.

Камински се мразеше, задето си бе изпуснала нервите по този начин, но през следващия час й се струваше, че сълзите й никога няма да спрат. Разбира се, те постепенно изсъхнаха, но тя остана с впечатлението, че господин Ейб би седял с нея толкова, колкото се налага.

— Тези неща отнемат време — каза той.

Беше дребен закръглен човечец с груба кожа и гъста бяла коса, с която гребените не успяваха да се справят. Когато говореше меко като сега, обичайно силният му глас предрезняваше.

— Загубих моята Мария преди шест години и макар понякога да ми се струва, че раната в сърцето ми е заздравяла, има дни, когато болката е така силна и жестока, както в деня на смъртта й. Започнах да си мисля, че болката е доказателство за това колко много съм я обичал.

Чаят беше ужасен — прекалено силен и сладък.

— Знаехте ли, че това може да се случи с вуйчо ми, господин Ейб? — попита тя.

Въпросът май стресна стареца.

— Онзи ден, когато се видяхме на кафе, ме помолихте да ви обещая нещо. Направих го и сега съм тук. Но се чудех…

Гласът й замря, а господин Ейб се вторачи в скута си. Жестът му отговори на въпроса й. Сега й оставаше само да се надява, че старецът няма да оскверни паметта на вуйчо й с някоя прозрачна лъжа, предназначена да предпази чувствата й.

— Имах подобно предчувствие, да — потвърди той. — Вуйчо ти ми се обади малко преди ние с теб да се срещнем. Стори ми се… изнервен. Говореше бързо, сякаш се опитваше да ми предаде съобщение, преди да го прекъснат. Или преди да си промени решението.

Пое си дълбоко дъх, изпусна го бавно и заговори отново:

— Каза, че щял да ми изпрати някакъв пакет, който трябвало да пазя. Прекалено рисковано било да го държи у себе си. Само при мен щял да е наистина в безопасност.

— Пакетът пристигна ли?

Новаковски пренебрегна въпроса й.

— Разбира се, аз се съгласих, но той ми звънна на следващия ден. Този път ми се стори наистина уплашен. Каза, че не бил обмислил нещата достатъчно добре, преди да изпрати колета, и се страхувал хората да не помислят, че го е адресирал до теб. Разбира се, съвсем естествено е хората да смятат всичко, изпратено от Хенрик до Рим, за адресирано до теб. Помоли ме да те наглеждам по-често и да се опитам да разбера дали не си в опасност. Искаше да го направя, без да те разтревожа, разбира се.

— Каква опасност?

Старецът се надигна и пристъпи към печката.

— Преди днешния ден нямаше да мога да ти кажа. Мисля, че сега вече знаем. Още чай, Фелисия?

Тя се ужаси от идеята за още от кошмарно сладката напитка и се опита да прикрие реакцията си с бързо оправдание.

— Изпих безброй кафета днес. Не искам ръцете ми да затреперят още повече.

Новаковски се усмихна с разбиране и се върна до масата.

— Да, казвали са ми, че правя прекалено силен чай. Предполагам, причината е, че рядко каня гости.

— Колетът — напомни му тя. — Получихте ли го?

— Да.

— Какво беше?

Господин Ейб отново сведе очи. Камински осъзна, че го прави, когато е засрамен.

— Скъпият Хенрик ме помоли да не го отварям. Каза, че щял да бъде двойно опакован и ако някога нещо лошо се случело с него, трябвало да сваля само външната опаковка и да се свържа с човека, чието име е на картичката, залепена на вътрешната.

— Но вие все пак го отворихте — отбеляза тя.

— Самотата ражда любопитство и слабост — тъжно отговори той. — Напоследък съм ужасно самотен.

— И какво имаше вътре?

Фелисия намираше срама на стареца за очарователен. Тя самата щеше да съдере опаковката на колета за секунда, ако беше на неговото място. Нямаше причина за срам.

Той се замисли за момент, после стана, изчезна в спалнята си и след минута се върна с дебел смачкан плик.

— Опитах се да го опаковам пак — призна засрамено. — Но се боя, че оплесках работата.

Пликът бе голям, по-подходящ за чертежи, отколкото за писмо. Новаковски го сложи на масата почтително, почти благоговейно. Фелисия протегна ръка към него, но той я спря.

— Моля те — каза старецът. — Позволи ми да го направя аз.

Тя отпусна ръце в скута си.

Новаковски избърса ръцете си със салфетка, после внимателно извади съдържанието на плика.

Купчина листа. Първото й впечатление беше, че са много стари — пожълтели и изписани със старомодна писалка.

— Партитура — каза Фелисия. — И какво?

Новаковски се усмихна конспираторски.

— Много повече от обикновена партитура. — И завъртя листата към нея, за да й даде възможност да огледа съкровището по-добре.

Мили боже! Възможно ли беше? Не можеше да обърка шестнадесетинките и другите музикални знаци, но колкото и екзотични да изглеждаха написани на ръка, очите й бяха привлечени от подписа в горната част на листа. В нейните кръгове нямаше по-прочут подпис.

— Моцарт? — ахна тя.

— Оригинал — усмихна се Новаковски. — Или поне аз мисля така.

Фелисия не знаеше какво да каже.

— Сигурно струва цяло състояние.

— Три състояния — поправи я той. — Смятам, че е безценен. Очевидно е концерт за пиано, но проверих внимателно каталога на Кьохел и го няма там. Мисля, че това е неоткрита досега творба.

Каталогът на Кьохел бе международно признатият опис на многобройните произведения на Моцарт. Ако господин Ейб беше прав, наистина нямаше начин да се пресметне цената на ръкописа.

— Това е великолепно — каза тя. — Но не разбирам защо е уплашило вуйчо Хенрик. Ръкописът е можел да му помогне да осъществи всичките си мечти. Според мен това е откритие, което би мечтал да направи. Защо го е пазил в тайна? И защо го е пратил тук?

— Разумни въпроси — съгласи се старецът. — Но аз имам още по-сериозен въпрос.

Тя изчака търпеливо господин Новаковски да извади изпод ръкописа тънък плик. Видя на него само име, адрес нямаше.

— Кой е този Харолд Мидълтън и как би трябвало да го намерим? — попита Новаковски.

Бележки

[1] Жанр на кънтри музиката, вдъхновен от музиката на имигрантите от Шотландия и Ирландия, смесена с негърска, най-вече джаз и блус. — Б.пр.

[2] Роден във Франция китайски челист и композитор. — Б.пр.