Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Харолд Мидълтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chopin Manuscript, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джефри Дивър. Ръкописът на Шопен

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-085-9

Jeffery Deaver

Lee Child

David Hewson

James Grady

S. J. Rozan

Erica Spindler

John Ramsey Miller

David Corbett

John Gilstrap

Joseph Finder

Jim Fusilli

Peter Spiegelman

Ralph Pezzullo

Lisa Scottoline

P. J. Parrish

История

  1. — Добавяне

7.
Дейвид Корбет

Колата вонеше. Мърляви мазни пликове от заведения за бързо хранене, празни кутии от бира, пепелници, претъпкани със стари фасове. Климатикът хъркаше немощно и почти не охлаждаше, а трите тела добавяха миризма на пот. Мидълтън научи имената на желаещите да го ограбят — Маркъс и Трейси — от непрестанните им словесни престрелки, отегчителни обвинения и подробности от смотаните им биографии — нужди и желания, пристрастеност към наркотици, обещания да се поправят и проклятия, всичките издрънкани на вулгарен жаргон, който той едва разбираше. Междувременно колата се носеше към Балтимор и единственият й фар осветяваше мокрия асфалт на магистрала 495. Кратката лятна буря утихна бързо, а нощният въздух, влажен и горещ, бе непреодолимо препятствие за умиращия климатик. Спортното сако на Мидълтън бе залепнало за раменете и ръцете му като втора кожа. Той избърса лице със свободната си ръка. Другата стискаше здраво беретата.

Най-после, макар и само за да прогони чувството за гадене, той прекъсна спора на предната седалка.

— Пусни радиото — нареди на Маркъс и го сръга в рамото с пистолета.

Младежът се извъртя към него. Бузата му беше покрита с дребни белезникави пъпки.

— Виж какво, с Трейси трябва да обсъдим някои неща и…

Мидълтън заби дулото във врата му.

— Заповядах ти да пуснеш радиото. Пречите ми да мисля.

— Не побеснявай, господин Сивчо — намеси се Трейси и го погледна през рамо. — Отвличаш ни, заплашваш ни, а ние изпълняваме всичко, което поискаш. Успокой се. Не си играй. Не и с пистолета.

Откак се качи в колата, го наричаха „господин Сивчо“. Отначало си помисли, че за това е виновен ужасният му външен вид, който се влошаваше непрестанно от напрежението и нуждата от сън. Но после долови расистката подигравка. Припомни си, че Каб Калоуей[1] бе наричал белите „сивчовци“. Но това бе толкова отдавна, много години преди тези двамата да се родят. Господи, преди самият Мидълтън да се роди…

— Не си играя — каза сухо той.

— Имах предвид само…

— Пусни шибаното радио!

Ръката на Маркъс се стрелна към таблото и натисна бутона. Мидълтън се сви, когато го оглуши кошмарна какофония от ръмжене на малоумни строфи и басов тътен.

— Смени станцията.

— Ей, човече, много си нагъл.

— Смени станцията! Веднага!

Маркъс изсумтя, но се подчини.

— Трябва да се поотпуснеш, господин Сивчо — обади се Трейси. — Успокой се, забрави за дреболиите.

Внезапно нежният звук на духови инструменти надделя над пращенето. Красив сопран запя познати тактове от шпрехгезанг[2]. Мидълтън се наведе рязко напред.

— Остави това!

Маркъс го изгледа ужасено, сякаш му бе наредил да изяде жива жаба.

— Това ли?

— Нагласи станцията. Отърви се от пращенето.

— Не. Не. Това, че ни взе за затворници, е достатъчно откачено. Не можеш да ни измъчваш.

— Настрой станцията!

Пиесата бе от Шонберг, двадесет и една песни за петима музиканти на осем инструмента плюс гласа, думите бяха полуизговаряни, полуизпявани, първият дванадесеттонен шедьовър на двадесети век. Дисонантен шум за повечето хора, но не и за Мидълтън. Не и за човек, който разбираше и можеше да чуе в него последните звуци на романтизма, с ехо не само от Малер и Щраус, но и от Бах.

— Май вие сте хората, които трябва да се поотпуснат — каза Мидълтън и се облегна назад. — Мислите, че вашето поколение е изобретило рапа и хип-хопа? Изговорените на музикален фон думи датират отпреди четиристотин години. Това се нарича „речитатив“. При разговор никога не поддържаме един и същи тон. Гласовете ни се издигат и снишават. Точно това прави сопранът. От нея зависи как ще го изпълни. Междувременно инструментите представят пейзажа: лунна светлина, лудост, кръв…

Трейси го изгледа заинтригувано. Приковал очи в беретата с новооткрит скептицизъм, Марк попита:

— Ти да не си професор?

— Шшт — прекъсна го Трейси.

Мършавата млада жена с кожа с цвят на кафе, блестящи очи и рошава коса слушаше напрегнато.

— Дръж се, сякаш имаш поне малко мозък — сгълча тя приятеля си.

Маркъс се нацупи, облегна се на вратата и мрачно зачеса покритата си със струпеи ръка.

Най-после замълчаха и дадоха възможност на Мидълтън да помисли. Но призрачната музика, разказваща за вманиачения по луната клоун и фройдистките му кошмари, само увеличаваше страховете му. Къде беше Чарли? В безопасност ли беше? Кой бе опитал да го убие на летище „Дълес“ и какво преследваше този човек? И какво го очакваше на Фримонт Авеню 121 в Балтимор?

Вероятната опасност за Чарли засилваше нуждата му да дешифрира заплахата. Мислите му препускаха лудо, объркани от умората и страха. Междувременно:

„С бяло петно от ярката луна

на рамото на черната му мантия,

Пиеро се шляе в тази кротка вечер

да търси богатство и приключения…“

Маркъс кимна към радиото и каза:

— Само скърцане и стържене. Отново и отново.

— Не и ако знаеш немски — възрази Мидълтън и разтърка парещите си очи. — А и не слушаш акомпанимента.

— Интересно е — обади се Трейси, която се стремеше да получи комплимент за изискаността си, макар вече да бе загубила интерес.

Маркъс подсмръкна.

— Звучи като някакъв таен шифър, ако ме питаш мен.

— Странно е, че го забелязваш — отвърна Мидълтън и се загледа през мърлявия прозорец към летящите покрай тях дървета. — През Втората световна война се носели слухове, че нацистите използвали дванадесет тонална музика, за да изпращат съобщения на симпатизантите си от американския културен елит. Няма стандартна мелодия, хората не могат да изберат погрешната нота…

— Звучи така, сякаш всичките ноти са погрешни — прекъсна го Маркъс.

— Точно така. Още по-лесно да скриеш съобщение сред тях. Кой ще знае кога музиката е свършила?

Сети се за ръкописа на Шопен в куфарчето си. Беше смятал, че полските власти го бяха спрели заради него на краковското летище. Убеждението му, че ръкописът не е истински, бе предизвикано точно от няколко пасажа със странно нехармонични акорди, съвсем различни от стила на безукорно мелодичния Шопен. Ами ако и това беше шифър? Ами ако бандитите не се стремяха към партитурата, а искаха нещо много по-ценно, което може да бъде открито само като дешифрираш нотите?

Изпълнен с неочаквано вдъхновение, той посегна надолу, за да извади ръкописа, но внезапно откри, че куфарчето му го няма.

„О, не!“

Върна се наум в „Сейнт Риджис“. Припомни си как прибра мобифона в джоба си пред мивката в тоалетната, после отиде до бара, видя измореното си, безнадеждно запомнящо се лице в огледалото, пусна мобифона в куфарчето и го затвори. Дали след това си беше тръгнал без него? Ама че тъпа история. Още едно доказателство колко разсеян, замаян и луд като Пиеро бе станал.

— Обръщай колата — нареди той.

Трейси изръмжа през рамо:

— Какво?

— Обърни колата. Връщаме се в хотела.

Двамата смотани крадци го погледнаха учудено.

— Ти не си наред бе — каза Маркъс.

— Започваш да ме плашиш, господин Сивчо — добави Трейси.

Мидълтън вдигна беретата, насочи я към задния прозорец и натисна спусъка. Силният гърмеж в малката кола, придружен от пронизителния шум на разбиващи се стъкла, оглуши Мидълтън отново. Трейси отвори уста, изпищя безмълвно и се приведе напред, за да овладее волана. Маркъс стисна главата си и ужасено се вторачи в оръжието. Миризмата на барута най-после маскира вонята в колата.

Мидълтън се протегна напред, стисна яката на Маркъс и заби дулото във врата му. Също като преди на летището, всеки звук изскачаше увит в невидима пелена, но някъде дълбоко в пулсиращия си череп той чу подводния грохот на собствените си думи, изкрещени на Трейси:

— Казах да обърнеш колата. Направи го или, кълна се в бога, ще му пръсна черепа. Ясно ли е? А после ще убия и теб!

Маркъс затрепери неудържимо. Трейси се протегна към него и се опита да го успокои. Постепенно Мидълтън започна да чува нежните й думи. Тя го изгледа с омраза и отби в дясното платно, за да се отправи към изхода на магистралата.

След малко дори пращящото радио и настойчивите звуци на пиесата се завърнаха. „В какво се превърнах?“, запита се Мидълтън.

 

 

Барманът Конрад държеше ръкописа и го прелистваше предпазливо. Изглеждаше много стар. Хартията бе избеляла и крехка, нотите — написани на ръка, а не отпечатани както в онези партитури, които бе купил на Дженифър. Тя щеше страхотно да се зарадва на това. Шопен. Щеше да обвие ръце около врата му и да притисне буза в неговата.

Конрад живееше, за да доставя радост на племенницата си и да й купува разни неща — играчки, когато беше малка, дрехи, а сега, когато започна уроците по пиано — партитури. Най-голямата дъщеря на сестра му, току-що навършила девет години, беше надарено хлапе. Имаше малко странен вид сега, след като внезапно израсна на височина и бебешката пухкавина се стопи, но все още си имаше лъскавата черна коса, спускаща се до средата на гърба й, леко разсеяните сини очи, порцелановата кожа. Беше от черните ирландци, като скапания си баща, където и да се намираше той сега. В затвора. В гроба. Обратно в Карикфъргъс. Някой трябваше да се грижи за момиченцето, то се нуждаеше от мъж в живота си. А вуйчо й я обичаше много. Изключително много.

Насочването й към музиката през последните две години се оказа чудесна промяна. Вече не му се налагаше да седи на канапето и да я гледа как се търкаля по пода. Сега можеше да седи до нея и да обръща страниците, докато тя свиреше произведенията на Шуман, които й бе купил. „Сцени от детството“. Албум за младите. Ухаеща на ванилов шампоан, тя гледаше съсредоточено клавишите, а пръстите й леко летяха по тях. Той се приближаваше до нея, докато бедрата им се докосваха, а ръкавът й се отъркваше в неговия.

„Това е достатъчно — напомняше си той. — Нищо повече. Поне засега. Задоволявай се с това. Но някой ден…“ Може би. Ако тя искаше.

Подобни мисли и образи, толкова ужасни, но и приятни. Струваше му се, че дяволът шепне в ухото му: „Това е, което винаги си искал“. Живееше заради това.

Топлината по лицето му се стопи. Той нави ръкописа на руло и го прибра в джоба на спортното си сако, което висеше на закачалка в склада. Когато се върна в бара, двама мъже влязоха откъм хотелското лоби. Бяха със сини спортни сака и сиви панталони. Единият беше висок и вървеше с пружинираща походка. Другият бе як и мускулест, с врат като на бик и малки мъртви очи. Високият се усмихна студено и плъзна по бара визитна картичка. Картичка с печата на ФБР. Набитият стоеше неподвижен като статуя.

Нямаше никой друг в бара. Цяла вечер почти не бяха влизали клиенти.

Високият се наведе, за да прочете табелката с името на бармана, и каза:

— Добър вечер, Конрад. По-рано тук е бил мъж на средна възраст, вероятно леко неспокоен и нервен. Той уби полицай на летище „Дълес“, а после избяга. Имаме улики, че стрелбата е свързана с терористка група. Мобифонът му ни показа, че е бил тук преди малко. Изключително важно е да го открием. Спомняш си го, нали?

Конрад знаеше точно за кого говорят, но не беше убеден, че е разумно да признае това.

— Описанието, което ми дадохте, отговаря почти на всички мъже, влизали тук през последните няколко часа. Имам предвид, бих искал да помогна, но…

Високият мъж въобще не го слушаше. Беше забелязал куфарчето зад бара. А то беше на непознатия, онзи, който изглеждаше като преживял страшна катастрофа. Казаха, че бил убил ченге. Ха, музикален убиец. Конрад намери куфарчето му, докато оправяше столовете, и надникна вътре с надеждата да намери някакви документи за самоличност. Вместо това обаче откри партитурата на Шопен.

Високият се усмихна отново.

— Имаш ли нещо против да ми го подадеш? — Посочи куфарчето и протегна ръка. — Бих искал да погледна вътре.

Конрад се поколеба.

— Да си изясним нещата, Конрад. Става дума за националната сигурност. Така че… — Той размърда пръсти. — Ако обичаш.

Конрад вдигна куфарчето и го подаде на агента. Знаеше, че няма избор. Мъжът го грабна нетърпеливо, незабавно го отвори и заоглежда съдържанието му. Партньорът му просто стоеше зад него, скръстил огромните си ръце пред гърдите си.

— Не е тук — каза високият и погледна партньора си през рамо, после пак погледна Конрад. — Нещо липсва — добави с безмилостна усмивка. — Но ти вече знаеш това, нали, Конрад?

Стори му се, че подът под него се залюлява. Стомахът му се сви. Някакъв вътрешен глас му прошепна: „Ще научат малката ти мръсна тайна“.

Преди да успее да обмисли последиците, чу гласа си:

— Не знам какво имате предвид.

Гласът му трепереше.

Представи си Дженифър седнала с тъжни очи на лъскавия черен стол пред пианото, как чака единствения си вуйчо, ухаещ на ментови бонбони и афтършейв, да седне до нея.

— Партитурата, Конрад. Трябваше да е вътре. Но не е. Донеси ни я веднага. Преди да си изпусна нервите.

Едва тогава Конрад осъзна, че това, което го бе притеснило в гласа на мъжа, бе акцентът му. Канадец? Но канадците можеха ли да работят за ФБР?

— Слушайте, не се опитвам да ви затрудня. Наистина не знам за какво говорите.

Високият погледна към склада. Бяха го видели да затваря вратата, когато влязоха откъм фоайето. Агентът кимна на мускулестия си партньор да отиде да провери.

— Не можете да влизате там — възпротиви се Конрад. По гърба му се стичаше пот.

— И защо да не можем?

— Хотелска собственост е.

Високият се ухили.

— Е, и?

Мускулестият се озова зад бара. Потупа Конрад по бузата, после отвори вратата на склада. Партньорът му каза:

— В твой интерес е да ни сътрудничиш. Разочарован съм, че се налага да ти го обяснявам.

 

 

— Ти слез първи.

Мидълтън бутна Маркъс на тротоара, отвори задната врата и разбитите стъкла се посипаха на пода и по ръкава му. Измъкна се, затръшна вратата и през счупения прозорец каза на Трейси:

— Чакай тук. Оставих нещо в хотела. Ще се забавим само минута.

Младата жена не отговори. Седеше неподвижно, стиснала разгневено волана.

Мидълтън прибра пистолета в джоба на сакото си и стисна здраво Маркъс за лакътя.

— Хайде. Трябва да побързаме.

Бяха на половината път до въртящата се врата на хотела, когато колата зад тях потегли със свистене на гумите. И двамата се завъртяха и се вторачиха в бягащата Трейси. Ченето на Мидълтън увисна. Колата стигна до ъгъла и зави със свирене на спирачките. Край.

Преди Мидълтън да успее да се окопити, Маръкс се отърси от хватката му, халоса го по челюстта и побягна с всички сили. Харолд се олюля, понечи да го подгони, но спря и се вторачи в кльощавия младеж, който изчезна по мократа улица.

Бе изминал едва час, откак бе стоял на същото това място. Нищо не се бе променило. С изключение на всичко може би.

Влезе във фоайето, бършеше лице с носната си кърпа. Надяваше се да не изглежда толкова мърляв и скапан, колкото се чувстваше. Администраторът го позна и му се усмихна възпитано. Добре облечена жена с тънко куфарче, вероятно момиче на повикване, стоеше пред асансьора.

Мидълтън тръгна към малкия тъмен бар, прекрачи прага и се закова на място. Барманът се бореше с много по-едър от него мъж, а друг, още по-висок, ги наблюдаваше равнодушно. Двамата непознати бяха облечени почти еднакво: сини сака и сиви панталони, закопчани ризи и тъмни вратовръзки. Дрехи, които изобщо не отговаряха на поведението им. Високият наблюдаваше сцената със студено любопитство. Усмивката му беше садистично изкривена. Държеше куфарчето на Мидълтън и оглеждаше мобифона му. Междувременно другият тип стисна бармана за гърлото и го заудря брутално с другата си ръка. Ръката на бармана бе протегната и стискаше упорито ръкописа на Шопен.

В мига, когато всички тези подробности се регистрираха в съзнанието на Мидълтън, онзи с куфарчето се завъртя към него. „Нямаш време“, помисли Харолд, когато забеляза, че високият го е познал. Извади беретата от джоба си и се втурна напред. Мъжът пусна мобифона и бръкна под сакото си. Мидълтън се прицели и изпрати два бързи изстрела в средата на лицето му. Надяваше се, че куршумите ще пробият носните хрущяли и ще се забият дълбоко в мозъка му.

Мъжът се олюля, но грозното му изражение не се промени. После краката му се подгънаха и той се просна на пода.

Стреснат от изстрелите, мускулестият тип бутна бармана настрани, клекна и посегна към собственото си оръжие. Мидълтън се завъртя, пристъпи бързо напред и изстреля още два куршума от упор, пак в центъра на лицето. Якият бандит потръпна, отпусна се на коляно, стиснал ръба на бара, после се плъзна на пода и се загърчи.

Барманът се сви ужасено. Мидълтън чу откъм фоайето стъпки и възклицанията на невидими зяпачи и протегна ръка към ръкописа.

— Дай ми го.

Барманът безмълвно се вторачи в него. Харолд насочи пистолета към лицето му.

— Нямам време.

Конрад се поколеба, после пусна смачканата партитура на бара. Лицето му бе наполовина изкривено от ужас, наполовина отчаяно. Мидълтън грабна куфарчето от пода, натъпка вътре мобифона и ръкописа, после тръгна право към тълпата във фоайето, все още стиснал беретата в ръка.

Добре облечената жена, която бе чакала асансьора, мина зад него, хвана го под ръка и го поведе към вратата.

— Не спирай, Хари — прошепна тя. — Не и ако искаш да видиш Шарлот.

Бележки

[1] Прочут джаз изпълнител (1907–1994 г.). — Б.пр.

[2] Вид оперен речитатив. — Б.пр.