Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Харолд Мидълтън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chopin Manuscript, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Корекция
МаяК (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Джефри Дивър. Ръкописът на Шопен

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-085-9

Jeffery Deaver

Lee Child

David Hewson

James Grady

S. J. Rozan

Erica Spindler

John Ramsey Miller

David Corbett

John Gilstrap

Joseph Finder

Jim Fusilli

Peter Spiegelman

Ralph Pezzullo

Lisa Scottoline

P. J. Parrish

История

  1. — Добавяне

2.
Дейвид Хюсън

За първи път Фелисия Камински забеляза просяка пред Пантеона, където свиреше цигански песни, та да й пуснат някоя монета в очукания сив калъф за цигулка, наследен от майка й заедно със стогодишния италиански инструмент с меден тон, който живееше в него. Мъжът я слуша десетина минути, като през цялото време я гледаше. После пристъпи към нея, толкова близо, че тя усети миризмата на пот и вкиснато, типична за бездомниците, които по принцип въобще не я забелязваха.

— Искам „Воларе“ — изсумтя той на английски с груб глас и акцент, който Фелисия не успя да определи.

Държеше смачкана мърлява банкнота от десет евро. Изглеждаше на около тридесет и пет, макар да бе трудно да се определи точно. Беше поне метър и осемдесет, мускулест, почти атлетичен, макар тази мисъл да й се стори абсурдна.

— „Воларе“ е песен, господине, а не пиеса за цигулка — отговори тя с повече тийнейджърска безцеремонност, отколкото бе разумно.

Лицето му, доколкото се виждаше зад черната рошава брада, изглеждаше умно и бдително.

Фелисия си помисли, че повечето бездомници са възрастни италианци, прогонени от домовете си от тежките времена, или чужденци — иракчани, африканци и всякакви националности от Балканите, които се опитваха да следват собствения си курс в сивата полускрита икономика за хората, мъчещи се да оцелеят без документи.

Имаше и други причини, поради които отговорът й изглеждаше дързък и неразумен. Парите, които й бе дал вуйчо й, не бяха много, макар сумата да бе по-щедра, отколкото позволяваше бедното му съществуване като акордьор. Преди два месеца, в деня, когато тя навърши деветнадесет, вуйчо й заяви, че ролята му като неин настойник е приключила и че й е време да си търси нов живот на Запад. Тя избра Италия, тъй като искаше топло време и красота и отказваше да последва потока поляци, които мигрираха в Англия. Мърлявият бавен автобус до Рим й струваше петдесет евро, а стаята в мизерна студентска квартира в Сан Джовани поглъщаше още 200 всяка седмица, както и уроците по италиански в езиковата школа. Приличният й английски означаваше, че може да си намери работа в някой бар, но само в туристически дупки, при надница, която собствениците наричаха „полската тарифа“ — четири евро на час, по-малко от легалната минимална надница. Ядеше като врабче, обикновено претопляна противна пица, която струваше по-малко от две евро парчето. Не излизаше да се забавлява и нямаше приятели. Но всяка седмица парите от вуйчо Хенрик намаляваха, а съвестта не й позволяваше да се обади и да иска още.

— Знам, че е песен — отговори просякът с неприятна гримаса.

После изтананика част от песента с гласа на отдавна починалия американски певец, който тя бе чувала, когато майка й и баща й слушаха музика на евтината си уредба, за да си припомнят дните в Съединените щати, преди да се върнат в новата свободна Полша в търсене на различен живот. Сети се името на певеца: Дийн Мартин. Също и мелодията. Изсвири я по памет, като импровизираше леко в стила на Стефан Грапели, вкарваше малко джазови елементи на всяка полунота, така че оригиналът почти не можеше да бъде разпознат.

Биваше я с цигулката. Понякога, ако се чувстваше отегчена или забелязваше музикален човек в публиката, вадеше от калъфа партитури, молеше някой от зрителите да ги държи и свиреше мазурка „Обертас“ от Виенявски с огнените й фойерверки от двойни паузи, флажолети и пицикато. И двамата й родители свиреха. Майка й бе цигуларка, а баща й — великолепен пианист. Заедно й бяха дали музикално образование още в съвсем ранна възраст. В дома им музиката бе естествена и лека като смеха, чак до онзи черен ден, в който родителите й изчезнаха, а тя се озова под крилото на вуйчо Хенрик.

Просякът я изгледа възмутено, сякаш бе извършила непростим грях, и изсумтя:

— Съсипа песента. Лошо момиче. Трябва да си знаеш мястото.

После се вторачи в собствените си дрехи: мърляво палто, което вонеше на пот и урина, вързано малко прекалено показно с връв.

— Само на едно стъпало по-горе от мен. Нищо повече.

После метна едно евро в калъфа и тръгна към Ларго Арджентина, откритото пространство, откъдето тя хващаше автобуса за вкъщи. Фелисия винаги се възхищаваше на руините на древните храмове там — запуснати безформени колони и камъни, населени от бездомни котки, част от историята, която само тя и минаващите туристи забелязваха.

Не обичаше котки. Бяха дръзки, агресивни и нагли. Влизаха в калъфа, когато го отвореше, за да събира пари. Заради тях Фелисия държеше малък воден пистолет до колофона и ги прогонваше с него, когато ставаха прекалено нахални.

По-късно видя просяка още четири пъти. Два при фонтан „Треви“. Веднъж в Кампо дей Фиори. Четвъртия път бе пред новия музей при Ара Пацис, паметника на мира, издигнат от Август, който сега бе подслонен в модерна кубистична сграда на оживената улица покрай Тибър. Изненада се, когато го видя там. Не беше обичайното място за бездомници. Забеляза го да гледа през прозорците, очарован от великолепно издялания паметник вътре — тя го бе виждала само от улицата, тъй като цената на билета бе прекалено висока. Бездомниците рядко спираха поглед върху римските статуи. Повечето въобще не поглеждаха към нищо.

А сега той отново се намираше близо до нея в тази гореща и слънчева лятна утрин на Виа деле Ботеге, на седмичния пазар, за който й бе разказвал вуйчо й. Пазарът отваряше в началото на Виа дей Полаки — Улицата на поляците — и я изпълваше с носталгия всеки път, когато дойдеше тук. Това бе мястото, където бедното полско общество се събираше на импровизиран пазар, който бе не само икономическа необходимост, но и потвърждение на общите корени. Имаше коли и ванове, всичките вехти и ръждясали, с регистрационни номера от Варшава и Гданск. Бързо, за да не привличат вниманието на полицията, те отваряха врати и багажници и започваха да продават стоките, които полските имигранти не можеха да намерят или по-скоро не можеха да си позволят в новия си дом: алкохол и наденици, шунка и сладкиши, някои домашни, други вероятно ментета.

Фелисия не познаваше никой от тези хора. Но понякога бедните бяха изключително щедри, особено когато научеха, че и тя е полякиня и е съвсем сама в града.

Берлинската стена бе срутена, когато Фелисия бе на една годинка, бебе в малък апартамент в предградие в Чикаго. Родителите й бяха разказвали безброй пъти за радостта, последвала събарянето й — за нетърпението си да се върнат в страната, която бяха напуснали, за да отхвърлят оковите на комунизма.

Очите им винаги потъмняваха, когато заговореха за това решение. След като порасна, тя разбра защо. Когато напуснали Полша, тя била свят в черно и бяло, но се върнали в страна, където всичко било сиво. Лошите дни преди раждането на Фелисия били време на тайните служби и жестоки наказания за недоволните от режима, но на хората не се налагало да пътуват хиляди километри до далечни страни, за да си изкарват хляба. Родителите й казваха, че нещо добро било изгубено заедно с очевидното и по-лесно признавано лошо. От разговорите с възрастните мъже и жени на пазара тя започна да осъзнава, че между тях и нея съществува огромна пропаст, странно усещане за виновна загуба, което тя не можеше да сподели. Но имаше и връзка. Фелисия също бе полякиня и също беше бедна. Когато свиреше мазурка или полонеза, очите на околните се насълзяваха и дребни монети се посипваха като дъжд в калъфа.

А днес тук бе и просякът. Наблюдаваше я с омраза, сякаш искаше да й каже, че трябва да се срамува от себе си.

Тя засвири бавен народен танц и си каза, че ако този нахалник продължи да я безпокои, ще го навика пред всички, без да й пука. Какъв беше той, че да я кара да се срамува? Какво му даваше право…

Внезапно усети ръка на рамото си, обърна се и се вторачи в дружелюбните сини очи на мъж на средна възраст със сив костюм. Човекът имаше бледо месесто лице с червени бузи, оредяваща светла коса и самоувереното поведение на държавен служител или директор на училище.

— Свириш прекрасно, Фелисия — каза той на полски.

— Познавам ли ви?

Той извади от сакото си карта за самоличност и я размаха пред лицето й, но прекалено бързо, така че тя не успя да прочете нищо.

— Не. Аз съм полски полицай, командирован в Рим. Няма откъде да ме познаваш.

Фелисия сигурно го бе изгледала уплашено, тъй като той сложи ръка на рамото й и каза успокояващо:

— Не се плаши. Няма защо да се тревожиш.

После лицето му помрачня и той добави:

— Просто изпълнявам неприятна задача. Ела, ще те черпя едно кафе. Зад ъгъла има едно приятно местенце.

Мъжът излъчваше дружелюбие и авторитет и тя автоматично го последва по Улицата на поляците, макар да не си спомняше наоколо нито едно кафене.

Внезапно той я спря в сянката на висока кооперация. В очите му се долавяха тъга и съжаление.

— Съжалявам — каза с нисък, спокоен глас. — Не е лесно да съобщиш подобно нещо. Вуйчо ти е убит.

Стомахът й се сви.

— Убит?!

— Да, докато работел. Още двама души в сградата били убити. В ужасен свят живеем.

— Във Варшава?

Мъжът сви рамене.

— Това не можеше да се случи преди. В старите дни. Хората тогава изпитваха прекалено голямо уважение. И страх.

В главата й се въртяха безброй въпроси, но тя не успя да сглоби смислено изречение. Накрая каза:

— Трябва да се прибера у дома.

Мъжът замълча за момент и се замисли. В очите му се появи различно изражение, но Фелисия не успя да го разтълкува.

— Не можеш да си позволиш да се прибереш у дома — отбеляза той намръщено. — А и какво те чака там? Полша никога не е била твоята страна.

Тъмен облак закри слънцето и тясната пуста улица стана мрачна и заплашителна.

— Мога да си позволя билет за автобуса — отговори тя внезапно ядосана.

— Не, не можеш — възрази той и я хвана за ръцете.

Беше силен. Сините му очи запламтяха настойчиво.

— Какво ти даде вуйчо ти? За да дойдеш тук?

Фелисия се опита да се освободи, но беше невъзможно. Той стискаше ръцете й прекалено силно.

— Пари… Две хиляди евро. Това беше всичко, което имаше.

— Не говоря за парите — изръмжа мъжът. — Парите не ме интересуват.

Притисна ръката си под гърлото й и я прикова към стената. Грабна калъфа с цигулката й с другата си ръка, бързо се наведе, отвори го и вдигна капака.

— Инструмент за просяци — изсумтя и метна цигулката на земята.

Последваха я смачкани партитури: падаха бавно като есенни листа.

— Какво ти даде?

— Нищо. Нищо…

Тя замълча. Мъжът бе изхвърлил лъка и последното й парче колофон и сега държеше единствената й резервна струна. Отдръпна ръката си от гърлото й, но преди Фелисия да побегне, я бутна назад и я удари силно в корема. Дъхът изскочи със свистене от дробовете й. Сълзи от болка, ярост и страх напълниха очите й.

Когато започна да се съвзема, видя, че мъжът е усукал струната в примка. Нахлузи я през главата й и я стегна около врата й.

— Горкото малко загубено момиченце — прошепна в ухото й. — Няма дом. Няма приятели. Няма бъдеще. За последен път — какво ти даде?

— Нищо. Нищо…

Струната започна да се затяга. Фелисия усети собственото си дишане, кратките мускулни действия, които винаги бе приемала за даденост. Лицето на мъжа се уголеми пред очите й. Усмихваше се. Внезапно тя осъзна, че това е резултатът, към който се стреми.

После усмивката му се стопи. Ниско животинско ръмжене изскочи от устата му. Тялото му се свлече към нея, а през стиснатите му зъби бликна струя карминена кръв. Фелисия завъртя глава, за да избегне червения поток, който вече течеше по брадичката му, и задърпа струната. Разхлаби примката и я измъкна през главата си.

Нещо отметна мъжа със сивия костюм настрани. Просякът стоеше пред нея. В дясната си ръка държеше дълъг остър нож, омазан с кръв.

Пусна го и й протегна ръка.

— Ела с мен. Трима от хората му са в една кола зад ъгъла. И няма да чакат дълго.

— Кой си ти? — попита тя задъхано.

На ъгъла се появи кола и започна да завива, но в тясната улица маневрата беше сложна. Облакът се отмести от слънцето. Ярка, заслепяваща светлина обля района. Фелисия чу ядосани гласове на полски и на някакъв друг език.

— Ако останеш тук, ще умреш — настоя просякът. — Също като вуйчо ти. И като майка ти и баща ти. Ела с мен…

Тя се наведе, взе цигулката и лъка и ги набута в калъфа заедно със смачканите партитури. Двамата побягнаха.

Просякът бе паркирал скутера си зад ъгъла. Чисто нова лилава „Веспа“ с лепенка от агенция за коли под наем. Фелисия се качи автоматично, стиснала здраво калъфа, а просякът подкара бързо из тесните улици, за да избяга от колата зад тях.

Не беше лесно. Фелисия завъртя глава назад и видя как колата подскача по паважа — следваше ги упорито. Девойката познаваше района добре. Беше един от любимите й заради неочакваните гледки и вековните сгради, някои останали още от времето на Цезар.

Просякът пое по погрешен път. Тя го знаеше, но той зави, преди да успее да го предупреди. Веспата се закова в задънена улица, оградена с прясно боядисани черни железни парапети. Видяха развалините около Пескария, рибния пазар, който водеше към огромните кръгли основи на театъра на Марцел, нещо като по-малък Колизеум, прерязан от ножа на великан. Нямаше улица, само тясна пътека към колоните и порутените стени.

Затичаха се по тревата през ниската вкаменена гора от прашен гранит и мрамор. Фелисия чуваше зад тях гневни викове на полски. После чу изстрел. Препъна се в някаква срутена колона и силната ръка на просяка я хвана здраво.

Озоваха се в оживеното движение пред театъра. Просякът я повлече сред колите. Видяха пред себе си млад мъж на мотопед. Дългата му черна коса се показваше изпод каската.

Просякът го изрита от седалката, после скочи на мотопеда и изкрещя на Фелисия да се метне зад него.

Нямаше време да мисли. Не искаше да мисли. Зафучаха сред спрелите в задръстването коли, после се понесоха по тротоара към Лунготевере. Движението там беше дори по-лошо.

Фелисия се осмели да се обърне. Трима мъже с пистолети в ръце се промушваха сред колите.

Тя изруга, после започна да се моли. След миг се озоваха край Тибър и затрополиха надолу по стъпалата към реката и широката бетонна пътека до нея.

Само преди два дни се разхождаше тук, потънала в мисли, и се опитваше да разбере къде й е мястото. Още нямаше двадесет години и бе родена в страна, която я бе забравила. Нямаше и родители. А сега бе останала и без вуйчо си, който й се бе притекъл на помощ, когато осиротя. Тя стисна очи и твърдо реши, че няма да позволи на човека, който я бе спасил, а после отвлякъл, да види сълзите й.

След около километър се върнаха на пътя и профучаха през Сан Джовани, покрай улицата, където живееше. Тя се сбогува наум с малкото си вещи: почти недокосвана библия, няколко снимки, малко евтини дрехи и една музикална кутия.

Намериха магистралата и Фелисия видя табелата за летището. На няколко километра преди Фиумичино просякът отби към нисък модерен хотел, мина на паркинга отзад, спря и изключи двигателя.

Фелисия енергично скочи от мотопеда.

— Справи се добре — каза мъжът. Гледаше я в очите.

— Имах ли избор?

— Ако искаш да живееш, нямаш. Забрави ли, че си в смъртна опасност?

— Ти какъв си? — попита тя. — Крадец ли?

Мъжът кимна. Стори й се, че долавя зад сплъстената брада лека усмивка.

— Крадец. Точно така, Фелисия. Ела да влезем.

Показа ключа си, когато минаха покрай рецепцията, и я поведе към първия етаж. Влязоха в елегантен и скъп апартамент, от онези, които Фелисия бе виждала само по филмите. На пода лежаха два затворени куфара. Възглавниците на леглото бяха обсипани с малки шоколадчета. Просякът взе няколко и й ги подаде. Фелисия веднага разви едно. Шоколадът бе великолепен. Тя внезапно осъзна, че стаята вероятно е седяла празна седмици наред.

— Носиш ли си паспорта? — попита той.

— Разбира се. Законът го изисква — отговори тя и му показа паспорта си.

— Не, имам предвид другия. Имаш двойно поданство. Това е важно.

— Не. — Тя поклати глава. — Само полякиня съм. Родена съм в Америка по случайност.

— Щастлива случайност — промърмори той и извади син американски паспорт. — Сега името ти е Джоана Фелпс. Майка ти била полякиня, което обяснява акцента ти. В момента учиш в колеж в Балтимор. Запомни го добре.

Тя не взе паспорта, макар че не можеше да отмести очи от златния орел на корицата му, а попита:

— Защо?

— Знаеш защо, Фелисия — отговори той.

— Всъщност не знам.

Силните му ръце внезапно я сграбчиха за рамената и я разтърсиха. Очите му бяха искрящи и заплашителни.

— Как се казваш? Как се казваш?!

— Фелисия Камински. На деветнадесет години. Гражданка на Република Полша. Родена съм…

— Фелисия Камински е мъртва — прекъсна я той. — Внимавай да не се присъединиш към нея.

Отстъпи назад и добави:

— Не отваряй на никого. Яж и пий от минибара, ако се нуждаеш от нещо. Трябва да… — Той се вторачи отвратено в мръсните си дрехи. — Направя нещо.

Извади дрехи от единия куфар и изчезна в банята. Фелисия впери очи във втория куфар. Изглеждаше скъп. На етикета бяха написани името Джоана Фелпс и адрес в Балтимор. Отвори го и видя, че е пълен с нови джинси, поли, блузи и бельо. Всички бяха нейния размер и сигурно струваха повече, отколкото тя изкарваше на месец.

Мъжът излезе от банята, издокаран в тъмен делови костюм с бяла риза и елегантна вратовръзка от червена коприна. Не беше на повече от четиридесет, хубав, с вид на италианец, с леко жълтеникава кожа, гладко обръснат. Имаше тъмни проницателни очи и дълга коса, мокра от душа, сресана назад, черна и изпъстрена със сребристи нишки. Лицето му изглеждаше по-набръчкано, отколкото би трябвало, сякаш го тормозеше силна болка или страдаше от някакво заболяване. Държеше телефон.

— След един час, Джоана, отиваме на летище „Фиумичино“. На гишето на „Алиталия“ за първа класа те чака билет. Ще им покажеш паспорта си и ще отидеш право в чакалнята. Ще се срещнем там. През цялото време ще съм зад теб. Не спирай. Не ме поглеждай. Не ме познаваш, докато не кацнем и не се приближа до теб.

— Къде отиваме?

Той се замисли, сякаш се чудеше дали да отговори.

— Първо в Ню Йорк, после във Вашингтон. Трябва да знаеш това. Как иначе можеш да се прибереш у дома от Италия?

Тя не отговори.

— Къде живееш, Джоана?

Фелисия погледна етикета на куфара.

— На Фримонт Авеню 121, Балтимор. А ти?

Той се усмихна широко. При други обстоятелства сигурно щеше да го хареса много.

— Не е твоя работа.

— А как се казваш?

Той не отговори, но продължи да се усмихва. Фелисия бързо пристъпи до втория куфар и вдигна етикета.

Беше празен. Мъжът се засмя. Тя се зачуди дали смехът му е приятен, или жесток.

— Как да те наричам?

Театрален жест: той залепи пръст на зачервената си от бръсненето брадичка, вторачи се в тавана и каза:

— Засега можеш да ме наричаш Фауст.