Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (16)

16.
Джефри Дивър

— Никакви следи.

Емет Колмбаш и Дик Чеймбърс надзираваха претърсването на апартамента в хотел „Харбър Корт“. Фауст, естествено, го бе наел под фалшиво име. „Естествено“, кисело си помисли Мидълтън, притиснал мобифона до ухото си. Този тип беше майстор в прикриването на следите си.

— Абсолютно нищо? — попита той и поклати глава към Фелисия Камински и Джак Перес, които седяха срещу него в ресторанта.

— Не. Проверихме целия апартамент — отговори Колмбаш. — И претърсихме трупа на Вукашин. И някакво копеле със странна татуировка. Стефан Анджей. А, и оня мексиканец, дето го е очистил зет ти. Но не открихме никаква следа къде може да е отишъл Фауст.

— Нещо за бинокъла, за който ни разказа Фелисия?

Камински им бе обяснила за шпионирането на Начо през прозореца и откъслеците от разговора, който бе дочула — нещо за доставки и техническа информация.

— Бяха го фокусирали върху склад на отсрещната страна на улицата, но той е празен.

— Значи е отнесъл химикалите някъде другаде.

— И нямаме шибана представа къде — промърмори агентът. — Ще продължим да търсим. Ще ти звънна пак, Хари.

Линията прекъсна.

— Нямаме късмет — заяви Мидълтън, отпи от кафето и довърши шоколада си.

Казваше си, че се нуждае от него заради енергията, но истината бе, че просто обожаваше вкуса му.

— Поне дадох на Фауст погрешна информация относно шифъра в музиката и той може да стигне с отровния газ само донякъде.

— Но с опити и грешки може да стигне до правилната формула, нали? — попита Камински.

— Да, би могъл. И много хора ще умрат. Да не говорим, че смъртта им ще е крайно мъчителна.

Поседяха мълчаливо за момент, после Мидълтън погледна Перес.

— Изглежда, се чувстваш доста удобно с беретата. — И си помисли, че зет му бе изглеждал по същия начин и с колта, когато очисти Елеана Соберски.

Джак се засмя.

— Държах се настрани от семейния бизнес в Луизиана. Но това не означава, че нямах представа от него. Но ти вече знаеш това, нали?

Мидълтън сви рамене.

— Проверих те, разбира се. Женеше се за дъщеря ми… Ако в живота ти имаше и едно мръсно петънце, сега Чарли нямаше да пише фамилното си име с тире.

— Уважавам грижите ти за дъщеря ти, Хари. Аз ще съм същият с моето…

Гласът му замря и той сведе очи и се замисли за детето, което бяха загубили. Мидълтън го стисна за ръката.

— Вуйчо ми ви е познавал като музиколог и професор — обади се Камински. — Но вие сте нещо повече, нали?

— Да. Е, бях всъщност. Работех за армията и правителството. После създадох група, която издирваше военнопрестъпници.

— Като човека, който уби вуйчо ми?

— Да.

— Казахте, че сте „били“. Какво се случи?

— Групата ми се разпадна.

— Защо? — попита Перес.

Мидълтън реши да сподели историята с тях.

— В Африка имаше инцидент. Ние четиримата открихме издирван военнопрестъпник в Дарфур. Крадеше лекарствата за СПИН от местните хора и продаваше деца за войници. Предадохме го на властите по страхотен начин — подлъгахме го в международни води и щяхме да го откараме със самолет до съда в Хага. Но всичките ни основни свидетели срещу него загинаха в пожар. Намираха се в обезопасена къща. Вратите бяха заключени. Цялата къща изгоря. Повечето хора бяха със семействата си. Загинаха двадесет деца. А без свидетели няма дело. Наложи се да го пуснем. Канех се да се върна в Дарфур и да го съдя за пожара, но Вал, Валентин Броко, направо обезумя. Чу как престъпникът ни се подиграваше, че ни е победил. Вал го изкара навън и го простреля в главата. След това не можех да продължа. Разпуснах групата. Човек трябва да играе по правилата. Ако не го правиш, лошите печелят, тъй като ние не сме по-добри от тях.

— Струва ми се, че това доста ви е притеснило — отбеляза Фелисия.

— Те бяха мои близки приятели. Беше много тежко.

А един от тях бе нещо повече от приятел. Но Мидълтън реши да не споделя тази част от историята.

Мобифонът му дрънна. Той погледна екранчето и разчете дългото съобщение.

— Като говорим за вълка… Съобщението е от Леспас и Нора — обясни той. — Интересно… Говорили с една от старите ни връзки. Той открил, че машина, която можела да се използва за изработването на системи за биологични оръжия, била изпратена до фабрика в центъра на Балтимор вчера. Имам адреса. Мисля, че ще отида да го проверя — каза Хари и се обърна към Перес. — Заведи Фелисия на безопасно място и…

Перес поклати глава.

— Идвам с теб.

— Това не е твоята битка, Джак.

— Става дума за терористи. Битката е за всички нас. Идвам с теб.

— Сигурен ли си?

— Няма да отиваш никъде без мен.

Мидълтън му кимна с обич. После дискретно извади глока от колана си и провери мунициите.

— Нямам достатъчно патрони. Дай да видя беретата.

Перес му подаде оръжието си. Мидълтън погледна пълнителя.

— Разполагаш с дванадесет и един в цевта. Ще взема назаем три-четири.

— А, няма нужда да ми ги връщаш — мрачно отвърна зет му, после се усмихна. — По-добре ги дай на Фауст.

Мидълтън се засмя.

Излязоха от ресторанта и изпратиха Камински до един хотел наблизо. Мидълтън й даде пари и я посъветва да се настани и да стои далеч от хорските погледи, докато не й се обадят.

— И аз искам да дойда — запротестира тя.

— Не, Фелисия.

— Вуйчо ми е мъртъв заради този човек.

Той й се усмихна.

— Това не е в твоята област. Остави го на експертите.

Тя кимна неохотно и тръгна към входа на хотела.

Мидълтън се настани на шофьорското място в колата на Перес и подкара бързо. Настилката ставаше все по-лоша, паветата се показваха изпод износения асфалт.

— Доставката е била до улица „Еликот“ номер 438. На около километър и половина оттук — каза Мидълтън и погледна надясно.

Перес клатеше глава и се усмихваше. Тъст му присви любопитно очи.

— Какво?

— Смешно. Ти и приятелите ти.

— Кой? Леспас и Нора?

— Да.

— Какво имаш предвид?

Гласът на Джак бе изпълнен със сарказъм.

— Би трябвало да сте много добри в работата си. А ето, че сега преследваш фалшива следа.

— За какво говориш?

Беретата се появи светкавично. Мидълтън потръпна, когато усети дулото на врата си. Зет му взе глока, метна го на задната седалка заедно с мобифона на Мидълтън, после разкопча предпазния му колан.

— Какво ти става? — ахна Мидълтън.

— Системата на газа беше доставена във Вирджиния, а не в Балтимор. Ние я закарахме дотам. Каквото и да има на улица „Еликот“, то няма нищо общо с нас.

— С нас? — прошепна Мидълтън. — Значи си с тях, Джак?

— Страхувам се, че е така, татенце. Завий надясно. После карай направо към брега.

— Но…

Черният пистолет закачи ухото му.

— Веднага.

Мидълтън изпълни нареждането и закара колата до безлюден кей, обграден от стари складове. Перес му заповяда да спре, после, без да отмества пистолета от тъст си, го накара да слезе от колата и го бутна през някаква врата.

Фауст вдигна очи, сякаш посрещаше закъснели за купон гости. Беше издокаран в гащеризон и дебели ръкавици и стоеше до работна маса, отрупана с инструменти, тръби и електронни и компютърни части. Наблизо стоеше пале с газови бутилки. Бяха около петдесет. Всичките имаха етикети, на които на шест езика пишеше: „Биологична опасност“.

Фауст кимна към Мидълтън и каза:

— Претърси го.

— Вече го…

— Претърси го.

Перес изпълни заповедта.

— Чист е.

Мидълтън поклати глава.

— Не загрявам. Джак очисти Начо.

Фауст се намръщи.

— Трябваше да пожертваме тоя мазен дребосък, за да повярваш на господин Перес и да ни предадеш истинския шифър. Съмнявах се, че ще бъдеш откровен с мен.

— И не е бил — потвърди Перес. — Твърдеше, че не мислел ясно, но съм сигурен, че просто е излъгал. Но ми обясни как да действаме.

И предаде на Фауст думите на Мидълтън за настройването на ла и използването на прост камертон за дешифриране на формулата.

Фауст кимна.

— Не се бях сетил за това. Разбира се.

— Значи спасяването ни от Джак в хотела беше част от плана? — попита Мидълтън.

— Да.

— Какво става, по дяволите?

— Аз съм просто бизнесмен, полковник. Светът на тероризма вече е различен. Прекалено много списъци с наблюдавани лица, прекалено много компютри, прекалено много наблюдение. Човек трябва да търси външна помощ. Бях нает от патриоти и идеалисти, които защитават културата си.

— Така ли описваш етническото прочистване?

Фауст се намръщи.

— Според тях това е защита от омърсяване. Вие нахлухте в страната им. И ще си платите за това. Сто хиляди души ще платят.

— А ти, Джак? — разгневено извика Мидълтън.

Младият мъж се засмя мрачно.

— Аз си имам свои собствени идеали. Изразени в цифри. Ще изкарам десет милиона, че те държах под око и им помогнах. Да, завърших право и се отказах от семейния бизнес… И това беше най-голямата грешка в живота ми. Законна работа? Глупости — изсумтя той презрително и се вторачи в тъст си. — Виж се, господин Хари Мидълтън… Звездата на военното разузнаване, музикалният гений… Фауст те размота из целия свят, сякаш те водеше на каишка.

— Джак, няма време — прекъсна го Фауст. — Ще опитам с промяната на формулата. Ако свърши работа и вече не се нуждаем от господин Мидълтън, можеш да се погрижиш за него.

— Джак, готов ли си да убиеш толкова много хора? — попита Мидълтън.

— Ще даря част от десетте милиона на някоя благотворителна агенция — ухили се Джак. — Или пък няма да го направя.

После замълча и наостри уши. Фауст също вдигна глава и се вслуша.

— Хеликоптер — промърмори Перес.

— Не, два са. Чакай, три — поправи го Фауст и изтича до прозореца. — В капан сме! Полиция! Войници! — Той се вторачи в Джак. — Ти си ги довел тук!

— Само изпълних това, за което се споразумяхме.

Мидълтън чу ръмженето на двигатели на джипове, приближаваха се бързо. Прожектори осветиха околността.

Фауст натисна някакъв бутон на стената и складът потъна в тъмнина. Мидълтън се хвърли към врага си, но го видя да тича към ъгъла, където отвори някакъв капак и изчезна. След секунди се чу двигател на моторница.

„Мамка му“, изруга Мидълтън, натисна бутона и лампите светнаха. Той изтича до капака и се опита да го вдигне, но Фауст го бе заключил отдолу.

Перес насочи пистолета към Мидълтън.

— Не мърдай, Хари. Ти си билетът ми за измъкване оттук.

Мидълтън не му обърна внимание и тръгна към вратата на склада.

— Хари! — извика Перес и се прицели в главата му. — Няма да повтарям!

Очите им се срещнаха. Перес натисна спусъка. Щрак.

Мидълтън извади шепа патрони от джоба си и му ги показа. Докато се преструваше, че взима назаем само три-четири, бе извадил всичките, както и онзи от цевта.

Очите му приковаха младия мъж.

— Помниш, че получих текстово съобщение, нали? — попита той. — Не беше от Нора и Леспас. А от Чарли. Зеления фенер. Това е паролата ни за спешни случаи. Тя ми съобщи кой всъщност ме заплашва. Ти, Джак. Знаех, че ще ме отведеш до Фауст. Затова писах на Нора и Леспас и им казах да ме проследят от ресторанта.

Мидълтън скочи напред и стовари юмрук в челюстта на Джак, после взе пистолета, зареди го и се прицели в зет си.

— Хари, недей! Просто се преструвах. Участвах в играта, за да разбера кой е замесен. Аз съм патриот.

— Не. Ти си предател, готов да убие сто хиляди души… — възрази Мидълтън и сведе очи. — Сто хиляди и един.

— Един?

— Внук ми. Чарли ми каза какво си направил. Как можа? Как?

Перес отпусна рамене. Погледна в земята и се отказа от лъжите.

— Бебето не подхождаше на новия ми стил на живот.

— Чарли също не подхождаше, нали? Какво очакваше да направи? Да се самоубие след загубата на бебето?

Джак не отговори. Нямаше нужда. Мидълтън го сграбчи за яката, натисна го да коленичи и притисна дулото в челото му. Пръстът му потръпна на спусъка.

„Този тип уби внук ти и щеше да убие дъщеря ти. Във война сме и той те нападна…

Никой няма да тъжи, ако го очистиш. Убий го! Веднага. Преди някой да влезе.“

Перес се ококори ужасено.

— Моля те, Хари. Моля те…

„Зелена риза, зелена риза, зелена риза…“

Мидълтън отпусна пистолета и блъсна Перес по очи на пода.

Вратата се отвори. Десетина войници и мъже в униформените якета на ФБР нахлуха в склада. Агентите сложиха белезници на Перес. Екипът за биологична опасност — приличаха на космонавти в защитните си облекла — се отправи към газовите бутилки и оборудването на масата и ги провери със сензори. След няколко минути водачът на екипа съобщи:

— Нищо не е било смесено засега. Няма опасност.

Влезе прошарен мъж с майорски нашивки. Майор Стенли Дженкинс. Беше се навъсил.

„О, не“, помисли Мидълтън, понеже веднага отгатна какво ще му съобщи майорът.

— Полковник, съжалявам. Измъкна се.

Мидълтън въздъхна.

Е, поне бяха намерили нервнопаралитичния газ. Градът беше в безопасност.

А Фауст щеше да стане обект на едно от най-мащабните издирвания в историята на САЩ. И щяха да го намерят. Мидълтън щеше да се погрижи за това.

 

 

След половин час Джак Перес бе в ареста, а Мидълтън стоеше отвън с Тесла, Леспас и Дженкинс — бивш негов колега от армията. До тях спря цивилна кола. Дали типовете от ФБР си мислеха, че хората не познават колите им? Със същия успех можеха да напишат на вратите „Да служим и пазим“.

От колата излязоха двама мъже. Единият беше Дик Чеймбърс от министерството на националната сигурност, а другият — заместник-директорът на ФБР Емет Колмбаш.

— Полковник, аз… — почна Емет.

Чеймбърс го прекъсна:

— Не знам какво да кажа, Хари. Страната ти е задължена. Спаси хиляди хора.

Мидълтън се надяваше, че Колмбаш е свикнал да го пренебрегват. След като се бе оплескал и бе допуснал Вукашин и хората му да проникнат в страната, Чеймбърс с всички сили щеше да се опита да се възползва от спечелената битка.

— Трябва да те разпитаме — добави Чеймбърс. — Искаме да…

— Не — възрази категорично Мидълтън. — Сега отивам да видя дъщеря си.

— Но, полковник, трябва да говоря с директора и с Белия дом…

Но единственото, на което Чеймбърс говореше в момента, бе гърбът на Хари Мидълтън.

 

 

Щеше да се оправи.

Поне физически. Психическата травма от загубата на детето и предателството на мъжа й си взимаше дължимото и Мидълтън реши да я заведе в къщата при езерото.

Прекарваха много време пред телевизора — гледаха най-вече новините. Както бе предрекъл Хари, Дик Чеймбърс и останалите важни личности от министерството на националната сигурност си приписаха заслугите за предотвратяването на нападението и намирането на терористите, които бяха проникнали в страната с „изключително добре фалшифицирани документи“, както Чеймбърс посочи неведнъж. ФБР получи похвала.

Хари Мидълтън въобще не бе споменат.

Е, играта винаги се играеше по този начин.

Аутопсията на случая доведе до извода, че Фауст отговаря за план за отмъщение срещу Америка заради умиротворителните операции. Ругова работил за него, но му писнало от затвора и се опитал да подкупи пазачите си с плячката, която трябвало да финансира терористите.

И затова бил елиминиран от Вукашин. Стефан Анджей, татуираният тип, който бе убил Вал Броко, вероятно бе предател и бе очистен поради тази причина, а и заради некомпетентността си.

Издирването на Фауст продължаваше с пълна сила и се появиха няколко следи. Той все още разполагаше със свои хора в страната и записи от предплатен мобифон, на който Перес бе звънял често, вероятно собственост на Фауст, показваха, че е звънял доста пъти на обществени телефони в определен район във Вашингтон, където очевидно живееха другарите му. Незабавно бяха устроени електронно наблюдение и засади.

Но поне за момента Мидълтън не участваше в лова. Интересуваше се повече от съвземането на дъщеря си.

И от подновяването на приятелството си с Нора Тесла и Жан-Марк Леспас.

Беше ги поканил за няколко дни в къщата на езерото. Не беше сигурен дали ще се отзоват на поканата, но го направиха. Дъщеря му, изглежда, бе простила на Тесла за развода на родителите си, тъй като бе разбрала, че той е неизбежен, още дълго преди Нора да се появи на сцената.

Но имаше и други проблеми и отначало разговорите между старите приятели бяха повърхностни и почти лишени от съдържание. Темата за миналото най-после бе повдигната и те заговориха за военнопрестъпника от Дарфур, убит от Вал Броко и станал причина за разпускането на Доброволците.

Никой не отстъпи от мнението си, нямаше извинения и оправдания, но благодарение на близкото приятелство, родено от обща цел, инцидентът най-после бе погребан.

Тесла и Мидълтън прекарваха доста време заедно, бъбреха си за незначителни неща. Отидоха на дълга разходка и излязоха на малък нос, който гледаше към близкото езеро. Стадо елени изскочи от храсталаците и избяга в гората. Стресната, Нора хвана ръката на Мидълтън и този път не я пусна.

Малко след откриването на нервнопаралитичния газ Мидълтън получи интересно обаждане. Ейб Новаковски, в момента арестуван в Рим, бе сключил сделка с американските, полските и италианските прокурори. И в замяна на намалена присъда щеше да предаде нещо.

Оказа се, че става дума за нещо изключително.

На следващия ден в къщата на езерото пристигна колет. Мидълтън го отвори и прекара следващите два дни в кабинета си.

— Мамка му — изсумтя шашнато, когато видя съдържанието му.

Първият човек, с когото сподели мнението си, не беше дъщеря му, нито Тесла или Леспас, а Фелисия Камински, която дойде на гости, привлечена от новината.

Мидълтън й показа онова, което вече бе сложил на пианото „Стайнуей“ в кабинета си.

— И не е фалшификат?

— Не — прошепна Мидълтън. — Истински е. Няма съмнение.

В отплата за службата си за Фауст Новаковски бе получил истински ръкопис на Шопен, непознат досега и очевидно част от съкровището, плячкосано от Ругова в църквата „Света София“.

Беше соната за пиано и камерен оркестър и нямаше име.

Зашеметяващо откритие за любителите на музиката.

А и за правителството, както Мидълтън чу развеселено. Важните клечки от министерството на националната сигурност бяха подскочили от новината и от желание да си придадат още по-добър вид след победата над терористите, уредиха гала премиера на сонатата в концертна зала „Джеймс Мадисън“ във Вашингтон. Мидълтън се обади лично на Дик Чеймбърс и настоя Фелисия Камински да е главната солистка. Чеймбърс веднага се съгласи и каза:

— Задължен съм ти, Хари.

Основният инструмент на Фелисия беше цигулката, но когато чу новината, тя каза шеговито:

— Е, мога да се оправя и с клавишите на пианото.

Мидълтън се засмя, а Камински добави сериозно:

— Това е голяма чест, за която всеки музикант може само да мечтае.

Прегърна го и добави:

— Ще посветя изпълнението си на паметта на вуйчо ми.

Нора Тесла, Леспас и Шарлот щяха да присъстват на концерта, както и целият културен и политически елит на Вашингтон.

 

 

Няколко дни преди концерта Чарли Мидълтън дойде при Хари в кабинета му. Беше късно вечерта.

— Какво правиш, татко?

Татко? От години не беше използвала тази дума. Прозвуча му странно.

— Просто преглеждам Шопен. Ти как си, скъпа?

— Оправям се. Стъпка по стъпка.

Седна до него. Мидълтън я целуна по косата, а тя отпи от виното му.

— Вкусно. — И се усмихна.

Това бе думата, която Мидълтън й повтаряше, докато се опитваше да я накара да си изпие млякото, когато беше малка.

— Забележително, нали? — прошепна Чарли след малко, приковала очи в ръкописа.

— И само като си помислиш, че Фредерик Шопен е държал тези листа. Виж и тази драсканица. Дали е изпробвал перото си? Или нещо го е разсеяло? Или пък е било начало на бележка до самия него?

Шарлот се загледа през прозореца към тъмното спокойно езеро и тихо заплака.

— Ще се оправя ли някога? — прошепна тъжно.

— Разбира се. Скоро ще се върнеш към живота.

„Да, нещата винаги се оправят — помисли си Мидълтън. — Винаги. Но мъката и ужасът никога не изчезват напълно.“

„Зелена риза… Зелена риза…“

Осени го внезапна мисъл. Зачуди се дали бе използвал убийството на дарфурския военнопрестъпник като оправдание, за да се оттегли от битката, за която навремето вярваше, че е роден. Не можеше да спаси всички, затова бе спрял да се опитва и се бе оттеглил в света на музиката.

— Лягам си. Обичам те, татко.

— Лека нощ, бебчо.

Шарлот излезе от стаята, а Мидълтън отпи от виното и отново заразглежда ръкописа на Шопен, като разсъждаваше над интересната ирония. Пред него стоеше произведение на изкуството, написано по време, когато музиката била създавана основно за прослава на господ, и все пак тази соната бе станала част от ужасяващия план за убийството на хиляди хора, предизвикан от отмъстителен религиозен плам.

„Понякога светът е наистина много откачено място“, заключи Хари Мидълтън.