Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (17)

17.
Джефри Дивър

Приключиха работа много след полунощ.

— Скапан съм. Свършихме ли? — Говореше на сръбски.

Вторият мъж също беше изморен, но не каза и дума, а само погледна притеснено третия, тип с мрачно лице и дълга, зализана назад черна коса.

Фауст, човекът, който надзираваше работата, отговори меко, че могат да си тръгват. Говореше на английски.

След като си тръгнаха, той обиколи мазето — светеше си с фенер, — за да инспектира свършеното през последните четири часа: прекарването на дебел, ужасно тежък маркуч през тунелите на съседните три сгради. Старателно, с помощта на тихи ръчни помпи, бяха напълнили гумените тръби с бензин, почти три хиляди и шестстотин литра. После разположиха пропанови бутилки и детонатори между маркучите и, най-трудното, настроиха електрониката.

Сега, застанал сам в мазето на концертна зала „Джеймс Мадисън“, Фауст направи диагностична проверка на системата. Всичко беше наред. Позволи си да помечтае малко за това, което щеше да се случи вечерта. По време на адажиото от новооткритата соната на Шопен уникална комбинация от ноти щеше да се плъзне от микрофона над пианото на солиста и да бъде електронно преведена в цифрови стойности. Те щяха да бъдат разчетени от компютъра като команда към малки двигатели, които щяха да отворят пропановите бутилки. Няколко минути по-късно, когато адажиото преминеше във виваче, друга комбинация ноти щеше да задейства детонаторите. Пропанът щеше да избухне, да стопи маркучите и да превърне концертната зала в крематориум.

Сложната система бе необходима, тъй като ФБР използваше предаватели за активни смущения на радиовълни и на клетъчни телефони. Дистанционните бяха безполезни. А таймерите можеха да бъдат открити чрез свръхчувствителни микрофони. Фауст се усмихна на иронията, че самата Фелисия Камински ще е детонатор.

Беше доволен от плана. Мидълтън и правителството се бяха хванали на пуснатата от Новаковски стръв, ръкописа. Очевидно вярваха в него и цялата фалшива информация, която Фауст бе натъпкал в главите на Джак Перес и Фелисия Камински — шифъра в първия ръкопис, нападението с нервнопаралитичен газ, бинокъла в хотел „Харбър Корт“, насочен към склада, загадъчните разговори за доставки и химически формули, мъчението на татуирания тип в килера…

Отбраната на враговете му бе сломена. Той се сети за подходяща метафора: вярваха, че концертът е свършил, и не очакваха, че Фауст е подготвил зрелищно кресчендо.

Излезе от мазето леко притеснен — представи си как Фелисия Камински загива в пожара. Не се тревожеше за младата жена, разбира се. Тормозеше го мисълта, че ако Фелисия използва оригиналната партитура, тя ще бъде унищожена завинаги.

А струваше милиони долари.

 

 

Тълпите започнаха да се струпват още рано привечер. Опашката се точеше до края на съседната строителна площадка. Много хора нямаха билети и се надяваха да си купят на черно. Но това беше световна премиера на Шопен, а не мач на „Редскинс“, и не бяха останали никакви билети.

Харолд Мидълтън посети Фелисия Камински зад кулисите, пожела й успех и се върна при гостите си във фоайето: Леонора Тесла, Жан-Марк Леспас и Чарли.

Поздрави няколко от професорите по музика от Джорджтаун, както и някои хора от министерството на отбраната и Държавния департамент, които познаваше от миналото. Емет Колмбаш дойде да се здрависа с него и попита:

— Къде е Дик?

Мидълтън се засмя и посочи към другия край на помещението.

— Тъкмо даде билета си на шефа си.

— Е, аз поне оценявам културата — отвърна човекът от ФБР.

— Слушал ли си изобщо някога Шопен, Емет?

— Разбира се.

— Какво е написал?

— Онова нещо.

— Кое нещо?

— А бе онова, прочутото. — Мидълтън се ухили.

Лампите във фоайето примигнаха и те влязоха в залата и намериха местата си.

— Хари, успокой се — чу Мидълтън гласа на дъщеря си. — Изглеждаш, сякаш ти си солистът.

Той се усмихна. Липсата на нежни обръщения не го разтревожи. Беше знак, че дъщеря му се оправя.

А що се отнасяше до успокоението — това нямаше да стане. Вечерта щеше да е зашеметяваща. Хари тръпнеше от вълнение.

Диригентът излезе на сцената и бе поздравен с диви аплодисменти. Той вдигна ръка надясно и деветнадесетгодишната Фелисия Камински, издокарана в елегантна черна рокля, излезе на сцената със самоуверения вид на професионалист. Усмихна се, поклони се и хвърли бърз поглед на Мидълтън. И май му намигна. После седна пред пианото.

Диригентът зае мястото си на подиума и вдигна палката.

 

 

— Дик, появи се нещо интересно.

Ричард Чеймбърс работеше късно в кабинета си в министерството на националната сигурност. Мислеше за концерта и се чудеше дали шефът му оценява жеста му.

— Май ще искаш да поговориш с този човек — добави помощникът му.

Обаждаше се работник от ресторант близо до концертна зала „Джеймс Мадисън“. Когато си тръгвал от работа рано сутринта, видял някакъв тип да излиза през страничната врата на залата. Качил се в кола близо до строителната площадка. Човекът от ресторанта си помислил, че поведението му е подозрително, а и залата била затворена целия предишен ден, затова снимал колата и регистрационния й номер с мобифона си. Възнамерявал да се обади в полицията по-рано, но забравил. Звъннал им преди малко и те го насочили към министерството на националната сигурност, тъй като много важни клечки от правителството щели да присъстват на концерта.

— В наши дни човек просто не знае — каза обаждащият се. — Терористи и какви ли не други типове.

Чеймбърс се замисли за момент, после каза:

— Трябва да проверим това. Къде се намирате?

Мъжът обясни, че тъкмо си тръгвал от работа, и даде адреса на ресторанта, който вече бил затворен. Чеймбърс го помоли да ги изчака в близкия парк. Агентите му щяха да стигнат дотам за нула време.

— Благодаря ви, господине — каза Чеймбърс. — Тъкмо граждани като вас правят страната ни толкова велика.

 

 

Фелисия Камински свиреше както никога в живота си. Беше мотивирана не от факта, че това е първото й изпълнение като солистка на световна премиера, а от самата музика, която беше омайваща.

Музикантите ставаха прекалено фамилиарни с пиесите в репертоара си, по същия начин, по който съпруги и съпрузи стават удобно близки през годините. Но в запознанството с нова творба и изпълнението й имаше нещо, което приличаше на началото на любовна връзка.

Страст, вълнение, върховен унес. Останалата част от света преставаше да съществува.

Фелисия бе напълно погълната от музиката и не виждаше хилядите хора, светлините, изисканите гости и членовете на камерния оркестър.

Само едно нещо леко дразнеше.

Почти недоловима миризма на дим.

Но после Фелисия започна сложен пасаж, съсредоточи се и забрави за нея.

Тъмна кола спря до малкия парк в северозападен Вашингтон. Мъжът на средна възраст с изцапан с храна гащеризон, който седеше на една пейка и се оглеждаше нервно, трепна.

Едва когато видя табелата „Официална правителствена употреба“, се надигна от мястото си и се приближи до човека, който слезе от колата.

— Аз съм Джо. От ресторанта — представи се мъжът. — Аз ви се обадих.

— Аз съм Дик Чеймбърс — отвърна мъжът и се ръкува с него.

— Заповядайте, господине — каза работникът и подаде мобифона си. — Имам снимка на регистрационния номер. Трудно е да се разчете, но съм сигурен, че имате компютри, които могат да се справят със задачата.

— Да, техническият ни отдел прави истински чудеса.

Друг мъж излезе от колата и извика:

— Дик, тъкмо чух репортаж на Си Ен Ен по радиото! Пожар в концертната зала. Голяма работа. Наистина голяма!

Дик Чеймбърс се усмихна.

Мъжът, който го бе извикал, беше Фауст. Двете му горили също се измъкнаха от колата.

— Това е човекът, когото видях — извика развълнуваният работник. — Арестували сте го значи!

Но после видя, че на ръцете на Фауст няма белезници, изпусна мобифона си и извика отчаяно:

— Не, не, не! Вие сте с него! Мъртъв съм!

„Да, наистина си мъртъв“, помисли си човекът от министерството на националната сигурност и попита Фауст:

— Какво става в залата?

— Предварителни репортажи. Никой не може да види нищо. Улиците са изпълнени с дим. Навсякъде има пожарни.

— Концертната зала! Взривили сте я? — извика работникът.

Чеймбърс смачка мобифона му с крак.

— Страхувам се, че сте се озовали на погрешното място в погрешното време — каза той, после погледна към Фауст, който извади пистолет със заглушител и се прицели в бедния човечец.

— Моля ви, господине! Не!

В този момент светнаха прожектори и приковаха Чеймбърс, Фауст и останалите в яркия си блясък.

Работникът се метна на тревата и изпълзя настрани. Чу се глас от високоговорител:

— Чеймбърс, говори Емет Колмбаш. Снайперистите имат заповед да стрелят на месо. Легнете по очи. Веднага!

Мъжът от министерството примигна смаяно, но се поколеба само за момент. Беше в бизнеса от дълго време. Знаеше, че само мигове го делят от смъртта, затова послушно се просна на земята и разпери ръце и крака. Двете горили постъпиха по същия начин.

Фауст обаче се поколеба и пистолетът в ръката му потрепна.

— На земята! Веднага! — повтори Колмбаш.

Фауст знаеше какво го очаква — разпити, присъда, доживотен затвор или смъртоносна инжекция, така че предпочете отчаяното пред разумното. Стреля към прожекторите, после се обърна и побягна.

Измина не повече от два метра, преди снайперистите да приключат кариерата му завинаги.

 

 

Хари Мидълтън раздруса ръката на мъжа, който бе изиграл ролята на примамка, като се бе престорил, че е видял Фауст да се измъква от концертната зала.

— Добре ли си, Йозеф?

— Да — отговори Падло. — Одрах си малко ръката, докато пълзях, но иначе ми няма нищо.

Полският инспектор съблече гащеризона, който бе облякъл за измамата. Беше пристигнал рано сутринта. Наистина бе трудно да уредиш влизането в Америка на чуждестранен полицай, но бюрокрацията не съществуваше за хора като Харолд Мидълтън и анонимните му шефове.

Падло бе научил, че Фаст е виновен за смъртта на любимата му М. Т. Коноли, и се обади на Мидълтън и настоя да дойде да помогне да заловят Фауст и съучастниците му. Хари му обясни, че престъпниците няма да бъдат екстрадирани в Полша, но Падло бе готов да даде на американците показания за убийствата в случая на Жединяк, които щяха да помогнат в съда.

Мидълтън си достави удоволствието да отиде при Колмбаш и още двама агенти на ФБР и да закопчае Дик Чеймбърс лично.

— Но… пожарът… вие… — избъбри Чеймбърс.

— Трябваше да загинем ли? Заедно с още хиляда невинни? Е, днес следобед сапьорският отдел обезвреди бомбата и изпомпи бензина. Но имахме нужда от време, за да заложим капана. Страхувах се, че ако няма никакъв пожар, може да се паникьосате и да се покриете. Затова запалихме огън на съседната строителна площадка. Никакви щети, но гъст дим. Достатъчно, за да ни осигури новинарските репортажи. А, ако това въобще те интересува, концертът мина както планирахме. Сонатата е великолепна. Сигурен съм, че шефът ти я хареса. Интересно как му връчи билета си, като знаеше, че той ще загине в пожара. Трябваше да видиш лицето му, когато му обясних, че ти си виновен за това.

Чеймбърс знаеше, че трябва да замълчи, но не можа да се сдържи и попита:

— Как разбра?

— Ами тази история, че Фауст е ръководителят… Тъпо. Не можех да го повярвам. Той беше прекалено арогантен и импулсивен. Имах чувството, че друг стои зад всичко това. Но кой? Накарах колегите да проверят всички пътувания до Полша и Италия през последните няколко месеца, имам предвид пътуванията, свързани по някакъв начин с онази част на Вашингтон, където Фауст бе звънял на обществени телефони. Появиха се няколко дипломати и бизнесмени. И ти. Човекът, отговорен за агенцията, която „случайно“ допуска влизането на Вукашин в страната. Освен това открих, че си звънял на Новаковски в затвора в деня преди той да ни предложи ръкописа на Шопен. Ти беше главният ни заподозрян, но трябваше да сме сигурни. А и да пипнем Фауст. Затова ти пробутахме фалшив съвестен гражданин. Йозеф Падло, когото ти никога не бе виждал.

— Това е абсурдно. Не знаеш за какво говориш.

— О, знам, Дик. Веднага щом ми се обадиха от Полша за първия ръкопис на Шопен, се изпълних с подозрения и звъннах няколко телефона. Данните от разузнаването в Северна Европа сочеха, че има вероятна терористична дейност в Полша и Рим. И може би била свързана с музика. Затова реших да проверя какво става. Следата ни отведе до възможно нападение с нервнопаралитичен газ в Балтимор. Добрахме се до химикалите и това изглеждаше края на историята. Оставаше ни само да открием Фауст. Но онази нощ се замислих сериозно. Нападение в отмъщение за намесата ни в балканските бъркотии? Не, етническите прочиствания там бяха заради политика и земя, а не поради религиозен фундаментализъм. Той не отговаряше на профила. Може Вукашин да е вярвал в идеологията, но не и главните играчи — Фауст и Ругова. Не, те се стремяха само към пари. Ами шифрите за нервнопаралитичен газ в ръкописа? Добра идея. Нещо, в което компютърджиите от разузнаването щяха да се влюбят, да си губят времето с него и да ни попречат да огледаме цялата мозайка. Но в наши дни, когато шифрите са на толкова високо ниво, има и по-добри начини да пренесеш химическа формула от една страна в друга. Не, очевидно ставаше нещо друго. Но какво? Реших, че трябва да анализираме положението по друг начин. Започнах да го разглеждам така, както правя с партитурите, чиято автентичност трябва да удостоверя: като едно цяло. Дали това изглеждаше като автентичен план на истински терористи? Не. Следващият логичен въпрос бе: какво постигна историята с нервнопаралитичния газ? Само едно: изкара мен и останалите Доброволци от пенсията ни. И това, разбира се, е била целта ти. Да ни унищожиш.

— Но защо, Хари? — намеси се Колмбаш.

— Почти милиард долара в откраднати произведения на изкуството. Плячкосани от нацистите из цяла Европа и скрити в църкви в Косово, Сърбия и Албания. Точно както в „Света София“. Знаехме, че Чеймбърс е работил кратко време в балканските страни, но бързо се е измъкнал оттам. Сигурно там се е запознал с Ругова и е научил за плячката. После е финансирал операцията и е наел Фауст да се погрижи за нея. Минали няколко години и те решили да изкарат малко пари, като продадат произведенията на изкуството на частни колекционери. Но Ругова ги изпреварил. При това действал невнимателно. Не си прикрил следите и се разчуло за съкровищата. Беше само въпрос на време Доброволците да започнат да сглобяват мозайката. Затова Чеймбърс и Фауст е трябвало да елиминират Ругова и нас. Но за да се предпазят от подозрения, решават да представят всичко за истинско терористично нападение. И докарват Вукашин и бандитите му тук. Е, след като осъзнах мотива, просто се замислих кой ще е идеалният начин да убият всички ни. И беше очевидно: атентат в концертната зала.

Мидълтън се обърна към Чеймбърс.

— Не се изненадах, когато разбрах, че ти си дал идеята за концерта, Дик.

— Всичко това са глупости. И още не си чул края им.

— За първото грешиш, но за второто си прав. Ще съм свидетел по делото ти и ще чуя още много неща. Ти също.

Колмбаш и двамата агенти поведоха Чеймбърс и двете горили на Фауст към ареста.

Мидълтън и инспектор Йозеф Падло останаха сами на студената улица. Започна да ръми.

— Благодаря ти за помощта, Йозеф.

— Няма защо. Исках да го направя. Е… значи всичко приключи, а?

— Не съвсем. Остават няколко въпроса, на които трябва да отговорим. Любопитен съм и за още нещо: Елеана Соберски. Беше свързана с Вукашин. Но мисля, че имаше и още нещо. Според мен тя си е имала собствена цел.

Той си припомни думите на садистката точно преди да умре: „Ние знаем за отношенията ти с Фауст“.

— Аха — кимна Падло. — Значи още някой се интересува от съкровището. Или си има свое собствено и би искал да увеличи пазарния си дял.

— Да, така смятам.

— Някой от хората на Ругова?

Мидълтън сви рамене.

— Съмнявам се. Те бяха тъпаци. Според мен е някой високопоставен, като Дик Чеймбърс, но в Рим или Варшава, или в Москва.

— И ще разбереш кой е?

— Случаят е в кръвта ми. Знаеш този израз, нали?

— Вече го знам.

— Ще продължа да се занимавам с него, докато не изпитам пълно удовлетворение.

— Сам ли ще действаш? — попита полското ченге. — Или с помощта на приятели?

Мидълтън не можа да сдържи усмивката си.

— Да, говорихме за възстановяване на групата. Имам предвид Доброволците.

Падло извади от джоба си пакет „Собиески“ и понечи да запали, но се намръщи.

— Ще имам ли проблеми заради пушенето?

Мидълтън се засмя.

— На открито в парка? Все още е позволено.

Падло запали и дръпна дълбоко.

— Къде мислиш, че са откраднатите произведения на изкуството, Хари?

— Фауст и Чеймбърс вероятно имат поне няколко обезопасени къщи по света. Ще ги намерим.

— И какво смяташ, че ще откриеш там?

— Ако съдим по Шопен, вероятно ще е нещо зашеметяващо. Не мога дори да си го представя.

Мидълтън си погледна часовника. Минаваше полунощ. Но пък се намираха в северозападен Вашингтон, оазиса на юпитата в града, който често спи.

— Ще ми правиш ли компания за някое и друго питие? — попита той. — Знам един бар, в който сервират хубава полска водка.

Падло се усмихна тъжно.

— Мисля, че не. Изморен съм. Работата ми тук е свършена. Утре си заминавам. И трябва да стана рано, за да се сбогувам с един човек… Вероятно знаеш къде се намира това място? — попита той и показа на Мидълтън лист с адреса на гробище в Александрия, Вирджиния.

— Разбира се, мога да те упътя. Но ще ти предложа друго. Какво ще кажеш да отидем заедно? Аз ще шофирам.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Йозеф, приятелю, за мен ще е чест.