Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (14)

14.
П. Дж. Париш

Камински стоеше до прозореца и гледаше към пристанището. Имаше мъгла и светлините на сградите примигваха към нея в тъмнината като очи.

Главата я болеше от умора и изпитото шампанско. И от страх.

Никога не се беше чувствала така ужасно. Дори когато родителите й изчезнаха и тя остана сама. Дори когато усети как струната на цигулката се затяга около врата й, докато онзи тип в Рим се опитваше да я убие. Дори когато разбра, че вуйчо Хенрик е убит.

Леденият страх я скова преди час, когато видя татуирания в килера и как от голата му глава капе кръв. Ужасът й нарасна от скимтенето му, когато Фауст му прошепна нещо в ухото и тя видя безпомощните му сълзи и усети вонята на урината му.

Разтреперана, Фелисия се отдръпна от прозореца и разтърка ръце. Огледа всекидневната на апартамента, меките килими и старинните мебели. В единия ъгъл имаше махагонов бар, в другия — блестящо пиано. Вляво, през отворените френски прозорци, се виждаше едната от двете спални. Елегантният сак на Фауст бе сложен на огромното легло.

След като се прибраха, Фауст излезе и заключи вратата, без да каже нито дума. Начо остана да я пази. Сега дремеше на стола до вратата, стиснал пистолета си. Тя се зачуди дали да не избяга.

Но къде щеше да отиде? Фауст й бе взел паспорта, онзи на името на Джоана Фелпс, както и парите. А и тя не познаваше никого в тази страна.

Не, това не беше вярно. Беше чувала за един човек: Харолд Мидълтън, който преподаваше в университета във Вашингтон и чието име бе на пакета с ръкописа на Моцарт, пратен от вуйчо Хенрик на господин Ейб дни преди да го убият.

Затвори очи и си припомни предложението на Ейб Новаковски да й помогне. Беше се опитала да му се обади в Рим, но операторът й съобщи, че телефонът й бил блокиран и не можела да звъни. И така, тя беше пленница на Фауст, макар да нямаше представа защо.

Начо се размърда, но продължи да хърка. Фелисия бавно закрачи из всекидневната. Очите й се спряха на пианото в ъгъла и тя отиде при него.

Прокара ръка по лъскавата черна повърхност, после бавно вдигна капака. Клавишите блестяха на меката светлина.

Внезапно в главата й се появи образът на баща й. Видя как дългите му пръсти пробягват по клавишите на старото пиано в дома им. По време на уроците им нейните малки ръчички се трудеха усърдно, за да му доставят удоволствие.

Баща й бе разочарован, когато Фелисия избра цигулката, инструмента на майка си. Може би му се струваше, че е предпочела нея пред него. Но не беше така. Тя го обичаше страхотно и сега ужасно й липсваше.

А когато той умря, вуйчо Хенрик зае мястото му.

Сълзите й потекоха. Не ги спря.

Седна и изсвири част от полузабравена песен. Пианото — „Ямаха“ — имаше прекалено остър звук, но това беше без значение. Музиката винаги я успокояваше.

Засвири „Малка нощна музика“, пиеса, която вуйчо Хенрик обожаваше.

Внезапно спря. Моцарт.

Разтърка лицето си с ръка. Замисли се за ръкописа на Моцарт, който й беше дал господин Ейб. Това ли беше причината Фауст да я доведе тук?

Хвърли поглед към Начо. Той я наблюдаваше с уморени очи.

Отиде бързо до спалнята на Фауст. Той бе казал, че е заключен на безопасно място в гардероба. Тя го отвори. Беше празен. Фелисия се обърна и видя черното куфарче, оставено на леглото до сака.

В него нямаше нищо, освен автоматичен пистолет, празен пълнител и екземпляр от „Ил Денаро“. Фелисия се вторачи в датата: вестникът беше отпреди четири дни. Тя го разгъна.

На леглото изпаднаха няколко пожълтели страници. Да, човек като Фауст би скрил безценен ръкопис на Моцарт на явно място, сложен във финансов вестник.

Фелисия внимателно събра страниците. В магазин „Ла Музика“, когато бе видяла ръкописа за първи път, не бе имала достатъчно време да го разгледа. Но сега се вторачи в него внимателно. Не можеше да сгреши черните знаци, избледнялото мастило, познатия подпис. И накрая, в левия ъгъл, видя дребен надпис: номер 28.

Сърцето й се разтуптя. Знаеше, че в каталозите са описани само двадесет и седем концерта за пиано на Моцарт. Много от оригиналите, които се бяха появили след войната, сега се съхраняваха в Ягелонската библиотека в Краков.

Откъде беше дошъл този?

И той ли бе причината за смъртта на вуйчо й?

Занесе ръкописа до пианото. Седна и внимателно подреди крехките листа пред себе си. После засвири.

Първите тактове бяха в ре минор. Налагаше й се да свири бавно, тъй като нужните технически умения надвишаваха нейните. Сърцето й заби от вълнение, когато си помисли, че тя вероятно е първата от векове, която свири тази пиеса.

Потеше се, когато стигна до края на първата част. И внезапно спря.

Мили боже! Каденца!

Вторачи се в нотите. Баща й й бе обяснявал, че Моцарт често вкарвал каденци — импровизирани сола — в музиката си. Но никога не ги записвал. Изпълнителите обикновено запълвали празните места със собствените си импровизации, като се опитвали да осъществят намерението на великия майстор.

Тя засвири каденцата. Но ушите й доловиха странни нехармонични звуци. Странни дисонанси и мотиви. Внезапно чу гласа на баща си, който й говореше, докато се упражняваше.

„При Моцарт, скъпа, музиката е толкова чиста, че и най-малката грешка изпъква като зловещо петно.“

Спря, протегнала пръсти над клавишите.

В тази каденца имаше нещо странно.

 

 

Ресторантът бе почти празен. Двама келнери стояха на дискретно разстояние зад червената завеса. От физиономиите им Мидълтън разбираше, че нямат търпение да се приберат у дома.

Но Фауст не бързаше за никъде.

— Значи никога не си подозирал нищо за ръкописа на Шопен?

Мидълтън не знаеше как да отговори. Все още му нямаше доверие.

Внезапно се сети за пътуването си до Балтимор с двамата наркомани, Трейси и Маркъс. Спомни си как ги накара да слушат речитатива на Шонберг и хапливата забележка на Маркъс, че какофонията звучала като сгрешени ноти.

А той самият му бе обяснил, че така е по-лесно да скриеш посланието си.

Колко ли трудно бе да вкараш шифър в математическата красота на Шопен?

— Веднага щом го видях, усетих, че нещо не е наред — каза Мидълтън. — Но го приех просто за лош фалшификат.

— Жединяк не ти каза нищо? — попита Фауст.

Мидълтън поклати глава.

— Разглеждахме всички ръкописи, но той изглеждаше особено заинтересуван от Шопен. Настоя да го донеса в Щатите, за да удостоверя автентичността му. Макар да му обясних, че според мен е фалшификат.

— Може да се е опитвал да го изкара от страната. Или се е страхувал да не попадне в погрешните ръце.

— Жединяк знаеше ли, че формулата на VX е шифрирана в него?

Фауст само сви рамене. Мидълтън се облегна назад.

— Значи аз трябваше да вляза в ролята на шибано муле?

Фауст пак не отговори и това вбеси Харолд още повече.

— Мога ли да го видя? — попита Фауст.

Мидълтън не помръдна и Фауст се усмихна тъжно.

— Казах ти, не съм отчаян и се нуждая от помощта ти.

Хари протегна ръка към куфарчето в краката си, взе го, отвори го, извади ръкописа и го подаде на Фауст.

Той се вгледа в него за момент, после тъмните му очи се върнаха върху Мидълтън.

— Познавам химията, а ти — музиката — каза и му върна ръкописа. — Кажи ми какво виждаш.

Харолд се поколеба, после обърна страниците към себе си. Дори само хартията и мастилото му бяха достатъчни, за да каже категорично на Жединяк, че ръкописът е фалшификат. Добър, но все пак фалшификат.

Но сега се съсредоточи върху самите ноти. Не бързаше. Приглушеният шум от движенията на келнерите, които разтребваха масите, затихна. Мидълтън потъна в музиката.

Внезапно вдигна очи и каза:

— Нещо липсва.

— Какво имаш предвид? — попита Фауст.

Мидълтън поклати глава.

— Вероятно не е важно. Все пак това е само фалшификат. Но в края на първата част… нещо от нея липсва.

— Но не си сигурен?

— Иска ми се да…

— Да имаше помощта на друг експерт?

— Да — потвърди Хари.

— Аз имам експерт — каза Фауст. — Хайде, ела. Но отиваме сами. Без придружители.

— Кой друг би дошъл с нас?

Фауст се усмихна и погледна към предната част на ресторанта, където чакаха Тесла и Леспас.

— Сами… Това е едно от неотменимите условия по сделката.

— Добре. Ще дойда.

Фауст протегна ръка и дръпна малкия предавател от ухото на Мидълтън. Пусна го на пода и го стъпка. После плати сметката.

— Чакай тук.

Звънна на някого от обществения телефон до мъжката тоалетна, после се върна на масата. След няколко минути в далечината се чуха сирени, приближаваха се. Вниманието на всички в ресторанта се насочи към прозорците. Няколко полицейски коли, линейки и пожарни спряха на отсрещната страна на улицата пред някакъв бар. Ванът на сапьорския отдел бе в центъра.

Мидълтън трябваше да признае хитростта на Фауст. Всички в ресторанта и на улицата не обръщаха внимание на нищо друго, освен на действията на полицията. Скоро щяха да разберат, че тревогата е била фалшива, но отвличането на вниманието щеше да свърши работа.

Мидълтън прибра ръкописа на Шопен в куфарчето си и се надигна. Фауст му махна към кухнята.

— През задната врата. Побързай. Няма време.

 

 

Отиваха при Фелисия Камински и там щяха да продължат разговора си, помисли си М. Т. Коноли.

Вече знаеше, че Мидълтън притежава онова, за което толкова много хора бяха готови да убиват: безценен на пръв поглед ръкопис, създаден уж за удоволствие, но покварен от възможността за масово убийство.

Седнала сама пред хотела, потънала в мрачни мисли, Коноли засрамено си призна, че не познава странната история на този ръкопис на Шопен. А и до тази вечер, също като повечето американци, нямаше и представа за трагедиите в „Света София“.

Но разбираше стремежа на чудовищата към слава независимо колко извратен и кошмарен бе той за нормалните хора. И това бе интересното в събитията през последните няколко дни. Колегите й търсеха Мидълтън, защото вярваха, че е убил две ченгета. Но благодарение на Йозеф, ангелчето й в Полша, тя знаеше истината. Мидълтън държеше в ръцете си формула за оръжие за масово унищожение и, макар да се бе съюзил с Колмбаш и Чеймбърс, тя бе убедена, че той се нуждае от нейната помощ, за да го опази от Вукашин. Коноли нямаше доверие на Колмбаш и Чеймбърс. Вярваше, че единственият начин да спре химическо нападение срещу Съединените щати е да запази Харолд Мидълтън жив.

Бързо огледа улицата, после си погледна часовника. Нямаше смисъл да влиза в хотела, преди Мидълтън и Фауст да пристигнат, защото Вукашин щеше да се появи едва тогава. Бе напуснала предишния си пост в ресторанта секунди преди Мидълтън и Фауст, сигурна, че ще дойдат тук, за да се посъветват с Камински, която можеше да им помогне да си изяснят загадката.

 

 

Улицата бе спяща и тиха. Само в прозорците на хотел „Харбър Корт“ се виждаха светлини. Бяло бмв бе паркирано под улична лампа. На около тридесет метра на юг, сгушена в сянката на стар дъб, бе спряла тъмносива кола с блестящ от дъжда капак и замъглени странични прозорци — колата на Коноли.

Скрит в сянката на близката сграда, Вукашин я наблюдаваше внимателно. Не можеше да се раздвижи преди нея.

След девет минути бе възнаграден за търпението си. Почти невидимото размърдване на колата му показа, че Коноли се настанява по-удобно. Все пак беше седяла в нея прекалено дълго.

Макар да би предпочел в колата да седяха Мидълтън или Фауст, или дори Камински, нямаше голямо значение кой бе вътре. Можеше да е невинен човек, очакващ любовницата си, или глупак, който спеше, замаян от евтино уиски. Трябваше да се справи с него. Не можеше да си позволи да го видят.

Вукашин се измъкна от сянката и тръгна към колата. Вървеше с леко олюляване, за да имитира походката на пияница.

Когато се доближи до колата, тя се размърда отново. Докато я подминаваше, чу лекия шум от спускането на прозорец — жената вътре искаше да го огледа по-добре.

Той реши да си поиграе.

Приближи се до колата с разперени ръце.

— Добър вечер, любезни господине, можете ли да ми дадете няколко долара и да ми кажете къде е най-близката автобусна спирка?

— Разкарай се — отвърна Коноли, съсредоточила мислите си върху Мидълтън и ръкописа.

Вукашин се приближи още повече.

— Безопасен съм, уверявам ви.

— Върви на майната си. Изчезвай.

Прозорецът се смъкна по-ниско и той видя бледо женско лице с къса медноруса коса.

— Ченге съм — заяви жената. — Разкарай се.

— Не искаш ли да пийнем? — попита той и бръкна в джоба си. — Имам бутилка „Руская“…

Видя как в очите й блесна разбиране, когато започна да вади пистолета.

„Знае — помисли си той доволно. — Знае, че не съм американец, нито пияница. Знае кой съм.“

А после, когато видя металическия блясък на насочения към главата й глок, знаеше, че ще умре.

Стреля бързо. Приглушеният гърмеж прозвуча като леко изпукване.

Улицата бе все така празна.