Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (1)

Пролог

Беше ранно утро. Тъкмо бяха ходили да посрещат слънцето с целия клас. Поседяха малко на дървения кей до езерото, побъбриха си за миналото, обсъдиха плановете си за бъдещето. Дочакаха изгрева и се върнаха отново в града. Марта се раздели с приятелките си пред училището и продължи към къщи сама. Живееше съвсем наблизо, само на три пресечки.

Неописуемо красива в пищната си бална рокля, тя се носеше към дома си лека и въздушна като перце. Настроението й беше великолепно. Край, свършиха се ученическите години. Предстоеше й да започне нов живот. И тя знаеше как да го започне. Щеше да стане актриса. Щеше да влезе в институт за театрално изкуство, да завърши и да стане известна актриса…

Марта се усмихваше, душата й пееше. Колко беше хубаво, когато те очаква такова блестящо бъдеще!

Утрото едва-що се беше пробудило. Първите лъчи на слънцето все още плахо надничаха над спящото градче. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се само сладкогласното чуруликане на птичките и някъде отдалеч се носеше ранобудното кукуригане на петел. Улиците бяха безлюдни.

Марта почти беше стигнала до вкъщи, когато изведнъж се чу шум на приближаващ се автомобил. По пътя се носеше някаква кола. Не й обърна внимание и продължи да върви. Но оглушителното забиване на спирачки съвсем близо до нея я накара да спре и да обърне глава. Вишневочервена лада деветка бе на две крачки от нея. Едната й врата се отвори се показа противен тип: с ниско чело, дълбоко хлътнали очи, изпъкнали надочни дъги, кървавочервен белег на дясната буза, крив нос и масивна долна челюст. Беше огромен като скала.

Марта му обърна гръб и продължи нататък, ускорявайки крачка.

— Ей, скъпа, чакай малко! — грубо й подвикна онзи.

От гръмогласния му дрезгав глас я побиха тръпки.

— Ама защо бягаш сега, исках само да те попитам нещо… — недоволно продължи бабаитът.

Тя нямаше никакво намерение да се спира. Беше много изплашена.

Колата тръгна, изпревари я и й препречи пътя. Онзи застана пред нея, на лицето му беше изписано нещо като усмивка.

— Защо се дърпаш, скъпа, аз искам с добро, а ти…

— Какво искате от мен? — Момичето щеше да изпадне в истерия всеки момент.

— Ами искаме да разберем къде се намира една улица. Как беше… А сетих се, „Ленин“.

— Не е тук. По-нататък е.

— Хайде качвай се, ще ни я покажеш.

— Как ли пък не!

Марта отстъпи крачка назад, после две встрани. Трябваше да заобиколи някак здравеняка и колата. Той веднага предвиди хода й. Рязко пристъпи, хвана ръката й. Приближи отвратителното си лице до нея, вонеше на алкохол.

— Е, защо така сега бе, коте? Хайде, качвай се! Ще ни заведеш.

— Няма… — дръпна се момичето.

— Ще ни заведеш, казах! — злобно ревна онзи.

— Пуснете ме, ще викам! — опита се да го сплаши тя.

В този момент лицето й се оказа притиснато като в менгеме от огромните му потни длани. От колата излезе още един — чернокос и с уродливо лице, сякаш са го гърмели с топ. Завлякоха я до ладата. Марта се опитваше да се съпротивлява, но къде ти — все едно да спре багер.

Натикаха я в купето, вратите се затръшнаха, двигателят изръмжа и колата се понесе като стрела по безлюдната улица.

Момчето зад волана усили касетофона до край. Слушаха затворнически песни. Марта не ги обичаше. А точно сега й бяха страшно неприятни.

— Вече може да викаш — изкиска се в ухото й бабаитът и махна ръката си от устата й.

Марта избухна в истеричен плач. Притисната на задната седалка между двамата насилници, нямаше никаква възможност да се измъкне от лапите им.

— Страхотно маце си — изръмжа в ухото й вторият бабаит.

Момичето с ужас усети как грубата му ръка се промъква под роклята й и се провира между краката й.

— Недей! — викна му рязко.

Тя успя да освободи едната си ръка и я заби в лицето му, което всъщност си беше мутра от груба нещавена кожа. Но за него ударът й беше като погалване с перце.

Макар да не усети никаква болка, онзи се разлюти.

— Какво правиш бе, овца нещастна! — кресна той и я зашлеви по бузата.

В главата й закънтя, пред очите й запулсираха черни кръгове, започна да й се повдига. И изведнъж всичко се завъртя…

Ръката на бабаита вече се беше провряла между краката й и хищно бе сграбчила бикините й — чу се късане на плат.

Марта събра сили и вкопчи нокти в лицето му, издирайки го до кръв.

— Гле’й ти гадина! — ревна той.

Замахна и фрасна юмрук в лицето й. Съзнанието й се замъгли, усети силна болка в главата, вкус на ръжда. Зави й се свят и Марта потъна в тъмната бездна на безсъзнанието.

Когато дойде на себе си, се оказа извън града, в гората до същото онова езеро, където само преди малко посрещна изгрева със съучениците си. Тялото й гореше от непоносима болка, цялото й същество трепереше под насилника. Беше просната по гръб на капака на ладата. Чисто гола. Грубо, с необуздана жестокост я обладаваше третият от колата — онзи, който караше. Едва сега Марта успя да види лицето му. Имаше вид на съвсем порядъчно момче, с интелигентно лице, кестенява коса с добре оформена прическа. Но погледът му беше като на звяр. Сякаш самият сатана се беше вселил в него.

Нечия ръка я дръпна жестоко за косата и извърна главата й. Марта с ужас видя към лицето й да се приближава къс и дебел пенис.

Не беше по силите й да понесе всичко това. Тя изкрещя истерично и отново потъна в спасителния мрак на безсъзнанието. Следващото й пробуждане не беше толкова кошмарно. Лежеше гола на тревата до езерото. Насилниците бяха изчезнали. Беше съвсем сама. Разкъсаната й рокля се подмяташе на земята до нея.

Понечи да я вземе, но почувства болка да пронизва цялото й тяло. Зарида от безсилие и безпомощност. Заболя я още по-силно. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

Беше в ужасно състояние. Слабините й бяха жестоко разкъсани, горните й предни зъби — избити. Не се досети веднага, защо я бе сполетяло това. А когато го проумя, й се повдигна от отвращение — всичко отвътре й се преобърна.

Надмогвайки слабостта си, тя се надигна, прикри криво-ляво голотата си с окървавената рокля и бавно тръгна по пътя към вкъщи.

Сълзите премрежваха погледа й, главата й бучеше, мислите й се бяха преплели в кърваво кълбо. После в главата й се образува защитен вакуум. Марта загуби способността да мисли рационално, да анализира събитията. Мозъкът й отказваше да приеме сигналите за болка — тялото й сякаш изтръпна и болката изчезна.

Едва държейки се на крака, поклащайки се като пияна, тя вървеше бавно напред. Не виждаше нищо пред себе си. Само омерзителните лица на насилниците бяха пред очите й. Тя не страдаше, не се терзаеше. Единственото, за което мислеше, беше отмъщението. Това й носеше облекчение.

 

 

Марта лежеше на високо болнично легло в стая с олющен таван. До нея седеше жена в полицейска униформа и пагони на капитан на милицията. Очите на момичето бяха празни и безучастни.

Беше тук вече втори ден. Изнасилена. Унизена. Струваше й се, че вътрешностите й са обърнати наопаки. Цялото й тяло беше покрито със синини. Имаше сътресение на мозъка, натъртване на челюстта, избити зъби. Цялото това страдание й беше причинено от онези изверги.

Вече беше дошла в съзнание. Жестоките сцени на насилието започнаха да изплуват на вълни в паметта й, не й даваха покой, изпълваха цялото й същество с презрение и омраза.

Бяха я изнасилили трима. Първо поотделно, после групово. Тя чу един от лекарите да говори с майка й в коридора:

— Това не са хора, това са животни. Дъщеря ви е можела да умре… — каза докторът.

— Така е, тя ми е толкова слабичка, толкова нежничка… — хълцаше майка й. — Та тя е още дете.

Марта също плачеше. Окайваше злощастната си съдба. Бяха минали само два месеца, откакто бе навършила седемнадесет. При ръст сто седемдесет и пет сантиметра тежеше малко повече от четиридесет килограма. Имаше изящни аристократични ръце и фини дълги крака. Беше красива. „Малко синеоко ангелче с руси коси като херувимски крила“ — лирично се обръщаше към нея майка й. Именно красотата я бе погубила. Появиха се демоните от мрака и хвърлиха ангела в бездната на ада. Как щеше да се измъкне?! Марта нямаше отговор.

Страданието й беше огромно. Понякога й се искаше да сложи край на живота си. Олекваше й само когато си представяше насилниците си на скамейката на подсъдимите, жалки и унизени. Искаше да ги види как се измъчват в очакване на тежката присъда, как крият очите си от хората.

— И така, вие твърдите, че сте били изнасилена — каза полицайката и неизвестно защо я погледна някак строго.

Марта кимна утвърдително. Да, твърдеше го. Не беше ли ясно от само себе си? Нима някой можеше да си помисли, че по собствено желание е позволила на онези зверове да се гаврят така с нея?!

— Колко човека бяха?

— Трима… — преглъщайки болката си, отвърна момичето.

Тежко й беше да говори за това. Не искаше да вижда никого. Но следователката не я дразнеше. Марта искаше справедливостта да възтържествува. А тази жена беше на страната на справедливостта и закона. Трябваше да намери и да накаже престъпниците, а тя трябваше да й помогне за това.

— Разкажете точно какво се случи.

— Натикаха ме в една кола…

— И вие им позволихте да го направят. — Следователката не зададе въпрос, а констатира факта.

Марта я погледна учудено. Тя какво, глупава ли беше, или просто й се подиграваше? Сякаш са я питали дали може да я натикат в колата!

— Познавате ли тези хора?

— Не.

— Защо са закачали точно вас?

— Нямаше друг наоколо.

Марта вече не искаше да говори с тази жена и да отговаря на глупавите й въпроси.

— Каква марка беше колата?

— Вишневочервена лада деветка.

— А номерът?

— Не знам, не го видях.

— Запомнихте ли лицата им?

— Да.

— Можете ли да помогнете за съставяне на фоторобот?

Обясни й какво означава това и по какъв начин се съставя портрет на престъпник.

— Да, мога.

Спомняше си много добре лицата на насилниците. Физиономиите на двамата, които я натикаха в колата, бяха запечатани дълбоко в съзнанието й. Смътно, но все пак достатъчно добре си спомняше лицето и на третия. Точно той я изнасилваше, когато бе дошла в съзнание първия път. Никога нямаше да забрави зверския и похотлив израз на гнусното му лице.

Но скоро се оказа, че не може да съдейства за изработването на фоторобот. Уж много ясно си представяше физиономиите на престъпниците, но когато трябваше да опише всяка черта поотделно — челото, ушите, носът, устните, брадичката — се объркваше и нищо не се получаваше.

Стори й се, че следователката остава с впечатлението, че не желае насилниците да бъдат заловени, сякаш иска да пази спомена за „щастливите мигове“, когато е била изнасилена едновременно от трима…

Но това не беше вярно. Тя ги ненавиждаше и ги проклинаше. Единственото, което искаше в момента, бе да бъдат намерени и наказани.

 

 

Годината беше хиляда деветстотин и деветдесета. Лятото и есента Марта прекара вкъщи, а през зимата замина за столицата. По-голямата й сестра Люба я покани на гости. Тя беше на двадесет и две и завършваше спортната академия. Успяла да й уреди място в някакви подготвителни курсове за ГИТИС^[1].

Марта не заминаваше за столицата, за да стане известна. Вече не мислеше сериозно за артистична кариера. Сякаш някаква част от нея беше безвъзвратно загубена. Заминаваше за Москва, за да остави родното си градче завинаги в миналото. Може би, ако е по-далеч от него, би успяла по-лесно да забрави най-кошмарния ден в живота си. Онези тримата изверги така и не ги намериха.

Не след дълго обаче момичето осъзна, че в столицата също няма да може да забрави трагедията на живота си.