Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (3)

Втора глава

Тя стоеше пред магазина. Мило, красиво момиче с ослепително руси коси и големи сини очи. Никита не забеляза веднага красотата й, но моментално го обзе необяснимо чувство на нежност, когато видя с какво страдание гледа разпилените портокали в краката си. Беше толкова объркана и притеснена, че не можеше да предприеме нищо. Просто стоеше и ги гледаше, примигвайки недоумяващо.

Хартиеният плик падна от ръцете й пред очите му. Той видя как портокалите се изсипват, но не видя как се пръскат като топки във всички посоки. Като омагьосан, се бе втренчил в момичето, цялото му внимание беше погълнато от това крехко създание. Още от първия поглед душата му се изпълни с необяснима нежност към нея.

Най-после тя откъсна очи от земята и го погледна.

— Извинете… — Усмихна се плахо и срамежливо. — Стана, без да искам…

— Вие извинете, че съм толкова несъобразителен — опомни се Никита, наведе се и започна да събира портокалите.

Но момичето продължи да стои. Той усети погледа й в гърба си. Може пък да има проблеми с гръбначния стълб, може да й е трудно да се наведе… Нищо подобно — последните три портокала тя ги вдигна сама.

Никита събра плодовете в празна торбичка и я подаде на момичето.

— Ето, заповядайте, сега няма да се разпилеят…

— Благодаря — каза тя, протягайки ръка към плика.

Но Никита го дръпна към себе си — навреме съобрази, че е прекалено тежък за такова крехко и фино същество като нея.

— Искате или не, длъжен съм да ви помогна — реши той и й се усмихна.

Никога не беше предполагал, че в него дремят такива нежни чувства. И кой знае защо, докато я гледаше, изпита непреодолимо желание да се грижи за нея. Ех, тази норма да се спазва благоприличие. Ако не беше тя, с удоволствие би я вдигнал на ръце и би я понесъл, ако ще, на край света.

Тя, изглежда, почувства душевния му порив и бледото й красиво личице изведнъж поруменя. В очите й се появи сърдечност.

— Знаете ли, живея далече. Но можете да ми помогнете да ги занеса до колата.

Виж ти, значи е с кола.

— Ваша ли? — неочаквано за себе си се развълнува той.

— Да.

— Или на мъжа ви…

Разбра причината за вълнението си — изведнъж се изплаши, че красавицата е омъжена. Какво му ставаше?

— Не съм омъжена — срамежливо се усмихна тя. — Живея сама…

— Аз също — изтърва той, без да иска. За да се измъкне от неловката ситуация, попита: — Къде е колата ви?

— Ето я.

Момичето му посочи бяла лада осмица. Беше съвсем нова, в купето все още миришеше на пластмаса и изкуствена кожа. Никита вдиша с пълни гърди приятния мирис и остави плика на седалката. Чаровната непозната вече седеше зад волана.

Беше пъхнала ръка в дамската си чанта, която висеше на рамото й. Сигурно си търсеше ключа.

Но докато го търсеше, се замисли за нещо и при това внимателно се вгледа в лицето му — сякаш се опитваше да разбере що за човек е — дали е добър, или е средна хубост.

Не можеше да откъсне очи от нея. Не го интересуваха душевните й качества. Беше уверен, че тя е най-доброто, което би могъл да има. Гледаше я и й се възхищаваше. На лицето му сияеше усмивка, в очите му се четеше възторг.

— Да си вървя ли вече? — попита я плахо и с явно нежелание да си тръгне.

— Ами да, довиждане — сякаш се опомни тя. — Благодаря ви.

— Няма защо.

С печално изражение, Никита понечи да затвори вратата, но изведнъж зарадван се сети за нещо.

— Да, извинете, забравих да ви попитам как се казвате…

— Роза.

— Какво красиво име.

— А вие?

Изглежда, и Роза нямаше голямо желание да се отърве от него.

— Никита. Може просто Ник.

— Хубаво, Ник, ще го запомня.

— Роза, далече ли живеете наистина?

— Да.

— Във висок блок ли?

— Да, във висок. Защо питате?

— Ами бих искал да разбера дали ще се качвате с асансьор, или пеша.

— Честно казано, живея на висок етаж, на предпоследния. Но имаме асансьор. Да не би да искате да ми помогнете?

— Знаете ли, с удоволствие бих го правил до края на живота си.

— Звучи много романтично — свенливо се усмихна тя.

— Може пък да опитаме…

Тя се замисли за миг и след кратка пауза кимна утвърдително.

— Ами да опитаме…

Окрилен, Никита се намести на седалката до нея.

През цялото време, докато пътуваха, той я омайваше с какви ли не лирични дитирамби. Чувстваше се като пълен идиот, но му беше все тая. Единственото, от което в момента се страхуваше, беше да не загуби Роза.

Даже не си спомняше как пристигнаха в дома й. Едва ли след това би познал двора на блока. В кабината на асансьора виждаше само едно — очи с неземна красота. Потъваше и се губеше в тях целият.

За случилото се след това имаше само откъслечни спомени. Разбира се, оцветени в розови краски. Роза го въведе в апартамента си, покани го да седне в хола, направи кафе. Седяха на дивана и пиеха с наслада ароматната напитка. Говореше й за нещо красиво и романтично, а тя го слушаше в захлас, цялата поруменяла. В един прекрасен миг Никита усети, че е започнал да говори в рими. Нещо за „чудното мигновение“ — стиховете на Пушкин от училищната програма. Роза го слушаше унесено, а очите й горяха пламенно. Беше им хубаво заедно. И някак от само себе си се получи така, че малката й топла ръчичка се озова в неговата длан.

Времето летеше неусетно. Никита даже не разбра кога е дошла вечерта, а след това и нощта. А той продължаваше да седи на дивана с чаша кафе пред себе си, което отдавна беше изстинало.

Беше гладен. Но май не го забелязваше.

— Ами аз сигурно ще тръгвам вече…

Трябваше да приложи голямо усилие върху себе си, за да се пробуди от този прекрасен сън наяве.

— Да, късно е вече…

Роза като че ли също се опомни и излезе от сладкия унес. Красивите й очи вече не искряха влюбено, изпълниха се с тъга. Не искаше той да си тръгва.

— Единадесет и петнадесет е — констатира Никита.

— Толкова късно ли е станало? — сепна се тя и погледна изумено празната маса пред тях.

— Никита, вие сте много странен човек…

— Защо?

— Същински омайник сте. Защо не ме подсещате да сложа нещо за хапване! — Тя стана, притвори очи и протегна ръка напред, сякаш да се предпази от него. — Сега пак ще ме заговорите… А аз ще ви слушам ли, слушам. Вие ще продължите да говорите, а после ще излезе, че съм лоша домакиня.

— Защо говорите глупости?

— Не са глупости. Скоро ще стане полунощ, а ние и троха хляб не сме сложили в уста.

Така си беше. Просто невероятно — повече от четвърт денонощие беше прекарал у тях и това време беше минало неусетно, като миг.

— Никита, ще останете при мен тази нощ. Ще ви постеля в хола. Но това после. Сега можете да погледате малко телевизия. А аз ще сготвя нещо набързо.

Роза изчезна в кухнята. Никита остана сам в хола. Чак сега обърна внимание на обстановката около себе си: скъпи тапети, нова мека мебел, видео „Панасоник“.

Роза имаше намерение да го сложи да спи тук. Значи имаше още една стая — спалня. Май не би имал нищо против да се озове в нея. Въпреки че… Изведнъж се хвана за мисълта, че сексът не е най-важното, което иска от Роза. Това момиче плени сърцето му с ангелската си душевна чистота. Вече знаеше какво е платонична любов.

Най-после Роза се появи. В ръцете си държеше чиста кърпа и му се усмихваше мило и свенливо.

— Вечерята скоро ще е готова. А преди това, ако искате, можете да си вземете душ…

Той прие предложението на драго сърце и само след миг се наслаждаваше на силните топли струи. Роза също взе душ и се наложи Никита да пошета в кухнята. Той пое щафетата от стопанката и се справи успешно със заръката й — допече заека във фурната.

След душа Роза се позабави в спалнята си, след което влезе в хола при Никита.

Той едва сдържа учудването си. Тя вече не беше ослепително руса блондинка с дълга коса, падаща меко върху раменете й на големи масури, а тъмноруса и подстригана на черта. И гримът й. Изглеждаше съвсем различно, но беше същото миловидно, нежно и трогателно свенливо момиче.

— Учуден си, нали — каза тя повече като констатация, а не като въпрос.

— Честно казано, да…

— Това е истинската ми коса, онова беше перука.

— Ясно.

— Нищо не ти е ясно. Уча в театралната академия, днес влизах в образа си.

— Нещо от сорта на репетиция, така ли?

— Ами да, нещо такова.

— Само че не си се променила много. Пак си толкова миловидна.

— Наистина ли? Мислиш ли?

Тя се приближи до него. Никита беше омаян от упояващия мирис на чисто тяло и парфюм.

— Ти си най-най.

Сякаш между тях премина ток. Той нежно обхвана с ръце раменете й, притегли я към себе си и почувства нейната взаимност. Беше привлечена от него като от магнит.

Опиянен от любов, Никита приближи устни до нейните. Но в последния момент тя извърна глава и устните му докоснаха гладката кожа на бузата й.

— Струва ми се, че имахме намерения да слагаме масата…

Личеше, че прави неимоверни усилия над себе си, за да се отдръпне от него. Никита също се опита да контролира емоциите си.

Издържа стоически цял час.

Заедно сложиха масата в хола: специалитетът на домакинята, суров опушен салам, тънки филийки сушена есетра, червен хайвер в малка кристална купичка. Е, и разбира се, портокалите. Не минаха и без шампанско. Само че Никита изобщо не мислеше за храна в момента. Цялото му внимание беше погълнато от Роза. Още преди да вкуси от алкохола, вече беше опиянен.

Роза също почти не се хранеше. За сметка на това шампанското вървеше много добре. Бяха изпили цялата бутилка, без дори да забележат.

— Никога не съм пила толкова много — каза Роза, сякаш потънала в сладък унес, и отпусна глава върху рамото му.

Беше притворила очи, сочните й устни го молеха за целувка.

Никита отново бе обзет от страстта. Той се наведе към нея и впи устни в нейните.

Роза му отвърна, но се целуваше някак неумело. Сякаш го прави за първи път в живота си.

В един момент той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Тя не се възпротиви и с покорността на робиня се остави в силните му ръце. Очите и бяха притворени, устните й трепкаха беззвучно, сякаш чакаха целувка.

Никита я сложи внимателно на леглото. Роза беше изцяло в негова власт. Можеше да прави с нея каквото поиска. Само че той не бързаше да се възползва от победата си. Вървеше към целта си много бавно, нежно и внимателно. Струваше му се, че ще оскверни тази невинна красота, ако я обладае бързо и грубо.

Минаха около два или три часа преди да реши, че вече може да я има. В последния момент обаче момичето се изплаши от нещо и плахо се опита да се освободи от прегръдката му. Но все още беше в плен на насладата. Той можеше и да не забележи притеснението й и да я обладае, но го забеляза веднага и я разбра. Тя искаше да му се отдаде, но се страхуваше от нещо. Може би на следващия ден щеше да се обвинява, че се е предала толкова лесно.

Никита продължи да я милва, но вече не правеше опити да проникне в нея. Скоро разбра, че Роза му е благодарна за това. Той постъпи така, както би постъпил всеки истински мъж в случай като този.

Заспаха чак призори в нейното легло. Той така и не успя да я има истински, но мъжката му гордост не беше накърнена. Точно обратното, още повече се издигна в собствените си очи.

 

 

Събуди го приглушеният глас на Роза, идващ откъм другите стаи. Тя говореше с някого или в хола, или в кухнята.

Страшно му се спеше. Нищо чудно — беше още осем часът сутринта. Той се обърна на другата страна и пак притвори очи, но нещо не му даваше да заспи. Неволно се заслуша в разговора.

— Нали знаеш, че трябва да приключим с тази работа колкото се може по-бързо — каза някаква жена.

По гласа й личеше, че не е възрастна.

— Знам — отвърна Роза.

— Ами какъв е проблемът тогава?

Настъпи мълчание.

— Ще го направя — чу се накрая гласът на Роза. — В най-скоро време.

Никита имаше чувството, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Ами направи го тогава, моля те! — При цялата си добронамереност, гласът на непознатата звучеше непреклонно и повелително. — И то колкото се може по-скоро. Не може да подвеждаме така хората.

— Ами ако тези хора вече ги няма?

— Няма значение. Длъжни сме да го направим. И ще го направим! Как вървят нещата в академията?

— Горе-долу добре…

— Е, това е, извинявай, но трябва да тръгвам.

Непознатата гостенка си тръгна. След малко Роза влезе в стаята. Никита лежеше по корем, забил глава във възглавницата, сякаш спи. Не чу нещо кой знае колко тайно, но все пак бе неприлично да се подслушват чужди разговори. Нека тя си мисли, че спи и не е чул нищо.

Няколко минути момичето стоя до вратата. Мълчаливо. После изведнъж въздъхна тежко, даже изхлипа. Приближи се до леглото, легна и се притисна към Никита. Цялата трепереше. Той се обърна към нея и я прегърна. Докосна с устни очите й и усети, че са навлажнени. Роза плачеше.

 

 

— Как сте, мамо?

— Много добре, синко.

Ако майка му беше казала „всичко е наред, синко“, Никита би се разтревожил. Така би казала само в случай, че са станали заложници на мутрите.

— Ами чудесно тогава. Скоро ще намина, чакайте ме.

Остави слушалката и облекчено въздъхна.

При него всичко бе наред, никой не го търсеше, и при родителите му също всичко бе нормално.

Днес чакаше гости в квартирата си. Бе настоял Роза да му погостува и тя се бе съгласила.

Приготви празнична вечеря, нареди масата. А ето я и нея. Беше безбожно красива, слабичка и миловидна. Разтапяше се от нежност, като я гледаше. Идеше му да я грабне на ръце, да я вдигне, да я притисне силно към себе си и да я целува, целува…

Вечеряха и разговаряха за някакви незначителни неща. После се случи онова, което беше логично да се случи. Той я занесе в спалнята си и я положи внимателно на леглото.

На нощното шкафче до себе си сложи наченатата бутилка шампанско. Донесе две високи чаши и ги напълни. Но дори не успя да отпие — долепи устни до нейните и се впи в тях ненаситно, като вампир, жаден за свежа кръв.

Докосваше я нежно и внимателно, боейки се да не допусне дори едва забележима проява на грубост. Нашепваше й красиви и възвишени слова. Но не й се призна в любов, въпреки че вече я обичаше. Едно любовно признание в този момент можеше да изглежда доста фалшиво — само като начин за по-лесно постигане на целта.

Както и предната нощ, Роза леко потрепна, когато беше готов да проникне в нея. Той можеше да сломи съпротивлението й само с едно леко движение. Но спря. Защо да бърза? Та нали пред тях имаше цял един живот…

Продължи да я гали, отново й нашепваше красиви фрази. Но не вкуси от забранения плод — сърце не му даде.

Беше й хубаво. Усмихваше се доволно, в очите й се четеше блаженство. После изведнъж се разплака. Обърна се по корем, покри глава с ръце и зарида.

— Какво има, мила моя? — учуден попита Никита тихо.

Роза не му отговори и се разплака още по-силно.

— Да не би да съм те обидил с нещо?

Тя поклати отрицателно глава и продължи да плаче.

Никита присви недоумяващо рамене и протегна ръка към чашата с шампанско. Взе я и погледна към другата — може би тя ще пожелае да се присъедини към него.

— Искаш ли шампанско? — попита я.

Тя отново кимна отрицателно. После изведнъж притихна и рязко се надигна от леглото. Изглеждаше много объркана и изплашена до смърт.

— Остави! — махна с ръка.

Никита никога не би предположил, че слабата й като вейка ръчичка може да бъде толкова силна. Сякаш го удари с полицейска палка през пръстите. Чашата с шампанско полетя от ръката му и падна на килима, но не се счупи. Около нея се образува мокро петно.

— Защо? — погледна я озадачено.

— Не искам — почти шепнешком каза Роза, докато се успокояваше.

— Какво не искаш?

— Не обичам… Не обичам да пия в леглото…

Виж ти, излиза, че била момиче с характер. Може пък да е за хубаво.

— И изобщо…

— Какво изобщо?

— Не искам изобщо да пиеш…

— Да не би шампанското да предизвиква някакви неприятни асоциации за теб?

— Да — кимна му тя. — Освен това те обичам… — Усмихна му се смутено и се притисна към него.

Никита беше напълно погълнат от страстта.

Този път тя му се отдаде сама и той я облада, без да се поколебае. Беше тясна като всяка девственица, но кръв нямаше. Беше й хубаво, но изведнъж усети болка. Той спря веднага и я обсипа с нежни ласки.

Щастливо усмихната, Роза заспа върху гърдите му. Никита вдишваше с упоение обаятелния мирис на косите й. Беше на върха на блаженството.

Вече заспиваше, когато чу подозрително скърцане. Сякаш някой отвори входната врата. Но това бе невъзможно… Макар че би могло да се допусне като възможно, понеже вратата беше обикновена, а бравата — съвсем елементарна.

Младият мъж скочи от леглото и хукна към коридора. Вратата беше отворена. В рамката й се очерта нечий силует. Сигурно беше крадец. Никита веднага зае бойна стойка, но не успя да удари непознатия. Един тежък юмрук полетя към него от хола, удари го странично по главата и той загуби равновесие. Онзи до вратата го ритна в корема, а притаеният в хола го помете с цялата си тежест и го заби в стената.

Нападателите бяха най-малко трима. Повалиха го на пода и го замъкнаха в хола. Нещо метално блесна под лунната светлина. Никита помисли, че е нож. Но бяха белезници. Два чифта — по един на всяка ръка. Приковаха го към радиатора на парното. Включиха лампата и той видя противното лице на Валята.

Да, беше същият онзи бандит. Не беше го виждал никога, но го позна по описанието. Същински Квазимодо с хлътнало лице. Такъв изрод е рядко явление.

Зад него стояха още двама. Входната врата се тръшна, но никой не влезе в хола. Някой мина по коридора, отвори вратата на спалнята. След това всичко утихна.

Валята се приближи до Никита. Изрита го в брадичката и му се усмихна злорадо.

— Ето че се срещнахме накрая, тъпако!

— Как ме намери?

— Ти да не си мислеше, че съм някакъв балък? Не се ли сети, че телефонът на старците ти може да се подслушва. А твоят телефон после лесно може да се научи.

Никита се намръщи с досада. Никога не би предположил, че този изрод може да му изиграе такъв номер.

— Мислиш се за много умен, нали! Мислиш си, че щом си очистил момчетата ми, си най-умният на света.

— Това са глупости. Никого не съм очиствал.

— Да бе, тия ги разправяй на ченгетата. Те може и да ти повярват. На мен тия не ми минават. Спипах те, говедо. Грешката ти е, че дойде с моя форд до кръчмата и тегли куршума в слепоочието на Скелета.

Никита замълча. Какво можеше да каже? Беше в ръцете му. И това не беше обикновен съд, пред който можеш да се оправдаеш.

— Ей, Франзела! — обърна се Валята към един от спътниците си. — Къде изчезна Перчема?

— Запиля се някъде — направи гнусна гримаса онзи и кимна към Никита: — Сигурно клати мадамата му.

Никита изтръпна. Представи си как някаква отрепка с прякор Перчема е притиснал с цялата си тежест нежната и крехка Роза… и даже изстена в пристъп на безсилна ярост.

— Ходи да видиш какво става — нареди Валята на Франзелата.

— А евентуално може ли и аз да се включа?

— Може — великодушно му разреши босът. — Всички могат. Но по ред на номерата.

Той се приближи до Никита, хвана брадичката му с огромната си мощна ръка и впи злобен поглед в очите му.

— Първо ще изклатим мацката ти поотделно, а после групово. А ти ще гледаш!

— А може и на него да му го сложим, а? — гнусно се подсмихна мутрата зад гърба на шефа си и нагло седна на масата с гозбите, набождайки с вилица едно кюфте.

Франзелата излезе. Останаха сами с Валята.

— А защо не — ухили се през зъби Валята. — Ние ще му го сложим, а момчетата от групировката ще го пратят да бачка като пеперудка в публичния дом. — Хвърли му подигравателен и злорад поглед. — Знаеш ли, че ще те издам на ченгетата, говедо! Но първо ще си изпееш всичко за това как си очистил момчетата ми. Ще ми кажеш и кой уби Посечения. Всичко ще бъде записано на видеокасета.

— Той не знае кой е убил Посечения.

Когато чу тези думи, Никита замалко да си глътне езика от изненада. Беше гласът на Роза. Той извърна глава към нея. Беше облечена с бели дънки, пуловерче, косата й — прилежно сресана. Погледът й беше студен и строг. Едната й ръка не се виждаше, беше скрита зад гърба й.

Валята се обърна рязко и се ококори учуден насреща й.

— Къде са Франзелата и Перчема? — попита той сякаш близък приятел.

Момичето му отговори с потресаващо спокойствие:

— Събличат се. Нали решихме да направим един групов. И ти се събличай.

Никита беше ужасен. Какви ги говореше тя?

— Веднага свалям гащите. — Валята също прие всичко за чиста монета. — Слушай, коте, май съм те виждал вече някъде.

— И аз тебе. Вече трета година те сънувам всяка вечер. И твоето приятелче също. Как беше… Посечения… Чак сега разбрах как се казва. А твоето име все още не го знам. Все пак тогава не ми се представихте.

— Кога тогава?

— Преди три години. Тримата минавахте през нашето градче с една вишневочервена лада деветка. Беше рано сутринта. Срещнахте едно момиче, което се прибираше от абитуриентския си бал. Е какво, сети ли се?

— Аха… сетих се. Помня, че и тримата те изклатихме. Беше много готино. А и на теб ти хареса.

— Много! На Посечения вече му се отблагодарих.

— Не те разбрах?

— Какво толкова има за разбиране. — Роза присви равнодушно рамене и влезе навътре в стаята.

Никита даже не успя да примигне. Тя извади ръката иззад гърба си. Държеше пистолет. Насочи го към подчинения на Валята. Прозвуча глух изстрел. Куршумът прониза мутрата точно в сърцето, отваряйки малка дупчица. Онзи обърна очи и бездиханно тупна на дивана. Така и не успя бедничкият да си дояде кюфтето.

Никита беше потресен. Никога не би предположил, че Роза — това крехко същество — може да стреля изобщо. А тя го бе направила, без дори да се прицели добре. Но не беше само това. Невероятното хладнокръвие, с което го стори, го смая още повече.

Само след секунда пистолетът беше насочен към Валята. Онзи се разтрепери от страх, побиха го тръпки. На Никита даже му се стори, че чува зъбите му да тракат.

— Сега е твой ред — каза невъзмутимо Роза.

Лицето й не изразяваше никакви емоции.

— Недей… Моля те! — задърпа се назад Валята.

Коленете му се подкосиха. Замалко да се свлече на пода.

— Време ти е. Посечения те чака с нетърпение.

— Хайде… хайде да се договорим…

— За какво.

— Ще ти дам пари, много пари!

— Не ми трябват мръсните ти пари. Но ми трябва третият.

— Какъв трети?

— Онзи, който караше колата. Сети ли се за кого говоря.

— Да, да… Това е Егор, Ловеца…

— Как да го намеря?

— Той не е в нашата групировка. Сам си е шеф.

— Тоест?

— Има си своя групировка. Много силна групировка…

— Това не е отговор.

— Някъде тук, в столицата е. А къде точно, не мога да ти кажа, не знам…

— С какво се занимава.

— Изцяло с наркотици. Хероин, кокаин…

— Как да го намеря.

— Нали ти казвам, че не знам! Но мога да поразпитам тук-там. Казва се Егор Кучин, по прякор Ловеца… Искаш ли да ти помогна да го спипаш?

— Ти няма да ми помогнеш. Ще се отървеш от мен при първия удобен случай. И знаеш ли как?

— Ей, какво правиш бе…

— Ще се отървеш от мен — повтори Роза — ето така!

Пистолетът безшумно даде откат в ръката й. Този път коленете на Валята се подкосиха наистина. Краката му се подвиха, после тялото му се преви на две и накрая той се строполи на пода. И него простреля точно в сърцето.

Роза свали пистолета, погледна Никита и изведнъж емоциите й се отприщиха. Очите й се изпълниха със сълзи и страдание, устните й затрепериха. Пистолетът се изхлузи от ръцете й. Тя плахо се приближи до Никита. Застана на колене пред него. Прегърна го и притисна глава към гърдите му. Сякаш не забелязваше, че е прикован към радиатора. Сякаш не разбираше, че трябва да го освободи от белезниците.

Любов и трепетна нежност — тези чувства изпълваха душата му. Но беше потресен от поведението й. Струваше му се, че тя е ангел, върхът на съвършенството. Но в същото време съвсем хладнокръвно бе ликвидирала четири мутри, сякаш бе нещо съвсем просто и елементарно. Сигурно не убиваше за първи път… Е, не би могло да се каже, че самият той е светец.

— Благодаря ти — каза й тихо.

— За какво…

— Че ме спаси.

Нямаше за какво да я вини. Можеше само да й благодари.

— Просто така стана.

— Много те обичам.

— Аз също.

Чак сега Никита осъзна, че това е първото им обяснение в любов. Сигурно в този момент трябваше да я притисне силно към себе си. Но ръцете му бяха оковани.

— Струва ми се, че забрави нещо. Явно ти харесва да съм в това положение.

— А, да.

Без особена погнуса Роза претърси Валята, а след това и подчинения му. Намери ключовете за белезниците и го освободи.

И отново се притисна към него. Сякаш върху гърдите му намираше защита от този страшен свят, в който бяха принудени да живеят.

— Откъде взе пистолета? — реши се накрая да я попита Никита.

— От чантата си. А тя случайно се оказа в спалнята.

— Случайно?

— Честно казано, имах много лошо предчувствие. А шестото ми чувство никога не ме лъже.

— Сигурно сега е модерно жените да носят пистолети в дамските си чанти. При това не дамски.

— Това е ПСС, специален самозаряден безшумен пистолет.

— Много ценно нещо.

— Много.

— Откъде го взе?

— Така им се пада.