Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (14)

Шеста глава

Кубика не можеше да повярва на ушите си.

Седеше в мерцедеса си. Зад волана беше Секса. Отпред вдясно — Кучето. Колата беше спряла в двора на блока, в който живееше помиярът на име Никита.

Само преди малко Хлебарката, Търговеца, Пукотевицата и Щепсела влязоха във входа с онази глупава монахиня.

В джоба на Хлебарката имаше „бръмбар“ и Кубика имаше възможност да контролира ситуацията, без да излиза от колата.

Всичко стана толкова бързо и неочаквано. Момчетата нахлуха в апартамента на Никита, а след това нещо съвсем тихо изпука. После се чу гласът на копелето Никита: „Какво искате“.

Само след минути от входа изскочиха трима кавказци. Очите им ще изскочат от ужас, а на единия панталоните му увиснали на задника — все едно е напълнил гащите. Кучето реагира на секундата и отиде при тях.

— Леле, леле! Всичко, абсолютно всичко очистиха!

Не можа да разбере нищо друго от тях. Кавказците го избутаха настрана, скочиха в шестицата си и изчезнаха.

Но в същия момент Кубика чу някакви гласове през „бръмбара“. „Никита…“ — Монахинята го позна. „Милата ми…“ — Онзи изрод явно тръгна да я прегръща.

Да му се не види! Това говедо пак го бе прецакало. Убило бе четирима от най-добрите му бойци!

— Да отидем ли и ние? — попита Кучето.

— Къде? — не го разбра веднага Кубика.

— Ами да го довършим този Никита.

— Вие със Секса ли?

Честно казано, можеше да ги изпрати да му видят сметката. Но току–виж, той им види сметката. А те бяха последните му бойци. Други вече нямаше. Освен Щурма. Но и той, гадината, беше предател. А и Тоня. И тя трябваше да умре…

Преди да излезе, ги беше натикал в мазето при Антон и Елдар. Време беше да се отърве от тях.

И изобщо, време беше да се отърве от всички!

— Ще направим така… — реши Кубика. — Ти, Куче, и ти, Секс, отивате в къщата. Убивате Щурма, Тонка и двамата балъци…

— Няма проблем.

— После ще се свържете с Гената и Лопатата. И заедно с тях ще ме чакате там. Аз ще дойда скоро.

Скоро — демек никога. Край, вече не го интересуваше никакъв бизнес. Бе загубил всичките си момчета, а това не беше добър знак. Предупреждение свише явно. Трябваше вече да излиза от играта.

Аварийният изход винаги трябваше да е готов за бягство, подобно на запасните люкове в подводниците. Кубика знаеше какво трябва да направи — да замине в чужбина. Само че нямаше банкова сметка там. Затова щеше се наложи да тръгне на път с всичките си пари и ценности. А такива имаше много. Страшно много. До края на живота си не можеше да ги изхарчи.

Кубика изпрати Кучето и Секса с изоставената кола на Хлебарката. А самият той седна зад волана на мерцедеса и потегли към съкровищата си.

 

 

Щурма успя да се извърти и да извие тялото си така, че да се промуши през завързаните си ръце. Сега ръцете му бяха завързани отпред.

В мазето беше тъмно и нямаше никого. Само Тоня беше до него и двамата балъци бизнесмени. Но те вече не реагираха на нищо. Бяха се смирили със съдбата си.

Щурма отдавна знаеше старата житейска истина, че който се примирява с ударите на съдбата, загива. А той нямаше намерение да се примирява и нямаше да загине.

От стената до него се подаваше метален профил с остри ъгли. Той се извъртя и допълзя до него, опита се да разреже въжетата на ръбовете му. След много мъки и усилия успя. С краката беше по-лесно. Намери една стъклена бутилка, счупи я и с острите й краища преряза въжето.

Освободи и Тоня. Само че тя даже не успя да му благодари за това. Откъм входната врата се чуха стъпки. Щурма бързо и тихо се скри зад ъгъла до вратата. И когато Секса влезе в мазето, го удари с юмрук в слепоочието. След това скочи върху него, стисна го здраво с двете ръце. Чу се изпукване на шийни прешлени. Заедно с тялото на земята падна и нещо метално. Пистолет!

— Секс, какво става там долу? — В мазето слизаше Кучето.

Щурма го посрещна с два изстрела в гърдите и главата. Кучето отлетя на онзи свят.

С това завърши всичко. Вече бяха свободни. Само че Щурма не го разбра веднага. Първо претърси цялата къща, после двора. Не откри никого. Видя само джипа „Чероки“, с който бяха дошли Секса и Кучето.

Нямаше го нито Кубика, нито момчетата.

Щурма бързо отвърза и двамата нещастници долу.

— Пускам ви — каза им той. — Но как ще се оправяте след това, си е ваш проблем.

— Ами ще се скрием все някъде — каза Антон, доволен, че са го оставили жив.

— И до града пеша ще стигнете.

Самият той се качи в джипа заедно с Тоня. Не им беше на път да ги закарат. Трябваше да отскочат до село Куряево…

 

 

— Разбери ме, не можах да стрелям по тях!

Марта не се оправдаваше. Напротив, беше горда, че е издържала на изкушението да убие мерзавците, които я похитиха.

Чак сега Никита разбра къде беше изчезнала. Отишла е в манастир. И през цялото това време е била на две крачки от него, в едно близко селце до Москва. В някаква женска обител. А той я бе търсил по районните управления на милицията, по болниците и моргите. Ама че е глупав, как не се сети?!

Женският манастир бил в окаяно състояние. За цялостната му реставрация били нужни средства и затова монахините пътували до града, за да просят милостиня. Марта също ходела с тях. До момента, в който не я отвлякъл Льончик.

Искал да я изнасили. Нищожество! Но нищо не успял да направи. Тогава решили да я използват като примамка. Мръсници!

— Бог е искал да провери дали ще издържа на изкушението — каза Марта. — И ми е изпратил това изпитание.

— Но ти си устояла — каза Никита. — И можеш да се върнеш към светския живот.

Той я погледна с надежда. Но тя извърна очи, смути се.

— Ще поговорим за това по-късно…

Искаше да се върне при Никита. Искаше. Виждаше се по очите й… Щяха да бъдат заедно! Душата му пееше от щастие, макар че Марта не му беше дала още окончателен отговор.

— Ти остани тук — каза й той.

— А ти?

— Трябва да спипам този гад Льончик.

— Искаш да му отмъстиш ли?

— Да.

— Помислите ти са греховни.

— Както и целият ми живот. Но трябва да го направя. Иначе той ще ме спипа.

— Къде ще го търсиш?

— Не знам. Но ще го намеря.

— Идвам с теб.

— Защо? Опасно е.

— Знам. Но не мога без теб.

Марта се разплака и се притисна към него. Никита я целува дълго и нежно, докато тя не се успокои.

— Няма да плача повече, само ме вземи със себе си.

— Трябва да се преоблечеш.

— Трябва — кимна му Марта. — Но повече няма да стъпя в апартамента си. Това е проклето място.

— Аз ще отида.

Никита отиде до пълния с трупове апартамент, взе от шкафа на Марта дънки, пуловер и топло кожено яке.

На площадката срещна случайно Мила.

— Здрасти! — весело му се усмихна тя.

Цъфти от щастие момичето и хубавее.

— Как си? — попита я той.

— Много добре! Благодаря ти.

— За какво? Благодари на мъжа си.

— Вениамин ми е злато. Той е най-добрият мъж на света. Вече съм здрава и живеем прекрасно. А на теб ти благодаря… знаеш за какво…

— Ами… честно казано, „благодаря“ не можеш да си го прибереш в джоба — усмихна й се Никита. — Сега с каква кола си? Какво караш?

— Вениамин продаде ягуара. Купи ми обикновено БМВ.

Направо да ти падне шапката! „Обикновено БМВ“… Не можеш да ги разбереш тези новобогаташи.

— Неудобно ми е да те моля за това. Но ми трябва кола. До утре.

Мила само му се усмихна.

— Моля, заповядай! — И му подаде ключовете.

— Ами до утре тогава!

— До утре!

Не след дълго Никита и Марта вече пътуваха в „обикновеното“ БМВ, чийто километраж още не беше навъртял и хиляда километра.

— Кое е това момиче?

— Мила.

— Какво, да не е имало нещо между вас?

— Ревнуваш ли?

Марта се умълча за малко, а след това каза:

— Да, ревнувам. И винаги ще те ревнувам.

— Няма смисъл да ревнуваш — усмихна й се Никита. — Никога не съм ти изневерявал. А на Мила само й помогнах. Между другото, заедно с това си разчистих сметките и с Ловеца.

— С Ловеца ли? — попита Марта, сякаш се сети за нещо отдавна забравено. — Какво направи с него?

— Ами няма го вече.

— Отмъщението е грях.

— Вярвам ти. Но ще ме разбереш. Ти нали отмъсти за мен на моите насилници, а аз трябваше да отмъстя за теб на твоите.

— Е, какво пък, било каквото било.

— Но с Льончик трябва да си оправим сметките. Не, не искам да му отмъщавам. Льончик просто е един тумор в обществото, който трябва да бъде отстранен. Иначе няма да ни остави на мира.

— Няма — кимна му в знак на съгласие Марта. — А ние искаме да живеем спокойно.

— Ние ли? Значи отново ще бъдем заедно?

— А какво ще правя без теб? Душата на Люба намери покой. Молих се за нея. И за себе си. Издържах изпитанието, което Бог ми изпрати. Вече мога да се върна при теб. Само че никога няма да се отрека от Господ Бог.

— А кой е казал, че трябва да го правиш?

За момент Марта се замисли, а след това заяви:

— Струва ми се, че знам къде е човекът, когото търсиш.

 

 

Този тайник беше най-свидната му рожба — не една нощ го гради, вложи в него цялата си душа. И ето че вече имаше къде да събира спестяванията си. Цялата обща каса на групировката му беше тук. Парите и камъчетата бяха на стойност петнадесет милиона долара.

Групировката я създаде той, всичко се вършеше под мъдрото му ръководство, следователно всички пари по право принадлежаха на него. А на останалите… На тях вече не им трябваше нищо.

Кубика премести старата надгробна плоча. Под нея се откри голямата дупка на гроба, от който предварително беше извадил костите на някакъв древен покойник. Гробът беше стар, обрасъл с трева, забравен от всички. Беше най-подходящото място за тайник.

Тъкмо искаше да извади двата огромни куфара от него, когато до съзнанието му стигна сигнал за опасност. Засега беше слаб, но с всяка изминала минута се усилваше.

Изглежда, някой го беше проследил. И вероятно вече го бяха взели на прицел. Трябваше да направи нещо.

Кубика бързо отскочи встрани и в същия момент се чуха няколко изстрела. Куршумите със свистене рикошираха в надгробната плоча, избивайки от нея дребни каменни парченца. Кубика остана цял и невредим и пълзешком продължи да се оттегля зад надгробния паметник.

Куршумите свистяха покрай ушите му и рикошираха със звънтеж, но нито един от тях не го закачи. Успя да се скрие точно навреме. С треперещи ръце извади пистолета от кобура, за да го зареди. Сложи патрона в пълнителя точно в момента, когато нещо тупна в тревата на две крачки от него. Боже, че това беше граната!

Той отскочи встрани, падна по корем. С едната ръка прикри главата си, а другата, с пистолета, мушна под корема си. Последва експлозия. Ударната вълна олюля тялото му, спука му тъпанчетата. Но нито една осколка не го закачи. Гранатата беше РГД-5, или както й казват — пиратка. Виж, ако беше лимонка, отбранителна Ф-1…

Искаше да се надигне от земята, но инстинктът му за самосъхранение го накара да остане легнал. Чу как някой се прокрадва към него. И този някой го държеше на мушка. Всяко невнимателно движение означаваше смърт.

 

 

Сашка бе убил Кубика с граната и сега се промъкваше предпазливо към него, за да се увери, че е мъртъв. Тоня внимателно вървеше след него.

Той се спря пред проснатото тяло на бившия й любовник.

— Е, какво гледаш, стреляй! — подкани го нетърпеливо сестра му.

Кубика все още можеше да е жив и следователно — опасен. Един изстрел в главата щеше да ги отърве от него завинаги.

Но Сашка, кой знае защо, се бавеше. Тогава Тоня хвана пистолета и стреля, но не улучи.

Стреля втори път, когато Кубика изведнъж се раздвижи. Той отговори на изстрела й. Пистолетът му беше някъде под него и с грохот избълва куршум, улучвайки Саша в челото.

За сметка на това този път Тоня не направи пропуск. Рани Кубика в крака. Но и той я улучи. Куршумът му прониза лявото й рамо и тя изпусна пистолета.

— Ах ти, гад мръсна! — чу тя яростния му вопъл.

Раненият крак не беше пречка за Кубика, той скочи от земята и се приближи до нея.

 

 

Така си и знаеше. Тази кучка Тоня е нагласила всичко. Проследили са го с брат си, стигнали са до съкровището му. Само че ще се хванат за палците!

— Е, какво, кучко, искаше да ме преметнеш, а! — разкрещя се Кубика, побутвайки Тоня.

— Ами аз…

Сега щеше да започне да се оправдава. Да й пикае на оправданията.

— На ти сега, гадино! — каза злобно той и я простреля два пъти.

И двете рани бяха смъртоносни. Безжизненото тяло на Тонка лежеше на земята.

Това беше всичко. Предателите бяха унищожени.

Страшно го болеше глава. Тази кучка го бе ранила.

Но трябваше да превъзмогне болката. Трябваше бързо да прибере всички пари и камъчета от тайника.

Скоро тук ще е бъкано с ченгета. И съкровището му ще остане в земята во век и веков.

 

 

Марта не грешеше. До разкривените порти на селското гробище имаше две скъпи коли — джип „Чероки“ и мерцедес шестстотин.

С едната кола бе пристигнал Льончик, с другата — момичето и момчето, които я бяха защитили от този подлец. Кой ли е спечелил битката за парите? Никита беше за момчето и момичето. Но реши да не се намесва в тази борба. Просто премести колата си оттам, остави Марта в нея, а самият той се скри близо до западните коли.

От гробището се чуха няколко изстрела. Гръмна граната. След това пак изстрели. След малко се появи Льончик. Уви, той беше победителят.

Но това щеше да е последната му победа.

Льончик мъкнеше два огромни куфара. Единият му крак беше целият в кръв, вървеше и куцукаше. Все пак занесе тежкия товар до колата. Отвори багажника на мерцедеса, но не успя да сложи куфарите в него.

— Здрасти! — подигравателно го поздрави Никита.

Искаше му се да каже няколко сладки приказки на този негодник и да го попита що за човек е, след като може да посегне на нещо свято. Но Льончик не му позволи да го направи.

Той се обърна рязко към Никита и вече почти беше вдигнал пищова си. Никита се оказа по-бърз. Пистолетът му гръмна пръв и куршумът му го улучи точно в сърцето.

Льончик извади късмет. Умря, без да се мъчи.

— Тези пари са изцапани с кръв — каза Марта, когато Никита й показа съдържанието на куфарите. — И по камъчетата има кръв.

— Точно така, затова трябва да ги изчистим — каза Никита.

— Да ги изперем? Както казват мутрите…

— Не, в друг смисъл. Нали каза, че вашият манастир има нужда от средства.

— Казах.

— Нали си ходила за подаяния. Ето, сега ще се върнеш с тях. С тези пари и камъчета ще може да се построи нов манастир.

— Прав си — усмихна му се Марта. — Само така ще могат да станат чисти пари.

— Е, какво, ще ги дадем ли?

— Ще ги дадем.

Марта беше много доволна от това. Никита не реши да прибере парите и камъчетата за себе си. Искаше да ги даде за благородна кауза. Може пък да получи опрощение поне на част от греховете си…

 

 

Гената беше изнервен и притеснено се озърташе на всички посоки.

Вече бяха на летището с Лопатата. А с тях — двадесет красиви момичета, които вече се виждаха по известните модни подиуми в чужбина.

Щяха да видят те едни подиуми…

Кубика им бе поверил много важна задача — да организират заминаването на живата стока зад граница. Двамата с Лопатата се заеха много сериозно с въпроса, направиха всичко както трябва. Само че от Кубика нямаше ни вест, ни кост. И момчетата му изчезнаха някъде. Изобщо, всички се изпариха изведнъж… А времето течеше…

Наложи се да поемат цялата отговорност върху себе си. Сега с Лопатата щяха да изпратят една партида мадами зад граница и ако вземеха добри пари за тях, момичетата щяха да останат завинаги в чужбина. Дори и да ги преметнеха с парите, пак ще останат завинаги там. Къде ще ходят…

И Гената, и Лопатата усещаха, че се е случило нещо лошо с Кубика и групировката му вече не съществува. Вече нямаше кой да им помага за реализирането на сделките. А без тяхната подкрепа бяха за никъде. Нямаше да могат да пласират сами друга партида жива стока. Нещо повече, по всяко време можеха да ги спипат ченгетата. И даже Интерпол.

Обявиха номера на полета.

— Да тръгваме, момичета! — С обаятелна усмивка, Лопатата протегна ръка напред, посочвайки им накъде да вървят.

Момичетата, като стадо овце, тръгнаха след него. Всички бяха прекалено въодушевени и не мислеха трезво. Но все пак се намери една умница.

— А защо обявеният полет е за Кайро? — попита тя. — Нали заминаваме за Париж…

— Ами защото ви лъже! — чу се изведнъж някакъв мъжки глас. — Лъжат ви, мили, момичета. Искат да ви пратят в робство.

Гената не успя и дума да продума. В същия миг го сграбчиха и на секундата върху ръцете му щракнаха чифт белезници. Цивилно облечени мъже извиха ръцете на Лопатата.

Търговската операция беше провалена.

 

 

Марта излезе от манастира. Завинаги. Тя се връщаше към светския живот. Никита я посрещна. Дойде да я вземе с тяхната бяла лада осмица.

— Не искам да виждам повече тази кола — каза Марта, когато вече бяха на половината път към града.

— Ами щом не искаш, няма да я видиш повече — сви рамене Никита. — Утре вече няма да я има.

Вече бяха в града, когато Марта му каза:

— Къде отиваме? При родителите ти ли?

Тя не искаше да се връща повече в апартамента си.

— Не, отиваме в собствения си дом.

Не след дълго Никита вече я развеждаше из техния светъл и просторен апартамент в един от новопостроените блокове. Жилището й хареса много. Евтините тапети и липсата на каквото и да било обзавеждане изобщо не я смути.

— Много е хубаво. И църква има наблизо.

— Е, може ли без църква.

— Наел си го?

— Не, купих го.

— Продал си апартамента ми?

— Как мога да го направя без твое позволение?

— Откъде имаш пари тогава?

— Ами… как да ти кажа… — малко се смути Никита. — Не всичко пожертвах за нуждите на манастира. Остана малко и за нас…

— Малко… Тоест колко?

— Половин милион.

— Рубли ли?

— Дай по-нагоре.

— Долара?

— Уви…

— Защо пък „уви“?

— Няма ли да ми се скараш?

— Ами трябва. Но да ти кажа, нещо не ми се ще — усмихна му се тя.

— И освен това… Участвам с дял в един нощен клуб.

— Във „Феерия“ ли?

Марта вече знаеше историята за нощния клуб.

— Да. И знаеш ли, избраха ме за генерален директор.

— Поздравявам те.

Нека се захване с бизнес. Мъжете трябва да се занимават с нещо извън дома, иначе губят интерес към живота. А жената трябва да се грижи за домашното огнище. Марта щеше да се заеме точно с това. Двамата с Никита щяха да бъдат семейство. Само Бог можеше да бъде по-важен от това. А от него имаше тепърва да иска много прошка, и за себе си, и за Никита…