Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (11)

Втора глава

Бяха минали няколко месеца, откакто Марта бе изчезнала. Никита я търси къде ли не, преобърна света, за да я открие. Внезапното й изчезване не му даваше сън и покой. Всичките му мисли, всичките му сили бяха насочени само към едно — да я намери. Но уви, опитите му бяха обречени на неуспех. Марта сякаш беше потънала в дън земя. Нямаше ни вест, ни кост от нея.

Продължаваше да я търси. И все още се надаваше, че ще я намери. Но нищо не се получаваше.

Живееше в апартамента й. Днес почиваше. Лежеше на дивана, пиеше минерална вода и гледаше телевизия.

Не работеше никъде. Нямаше смисъл, разполагаше с достатъчно пари. Пък и бе зает с много важна мисия. Стана частен детектив любител. Издирването му отнемаше много време, но все пак му оставаше някой друг час за почивка. Запали се по кикбокс, редовно ходеше на тренировки, тренираше и вкъщи. Бирата, водката и цигарите ги беше отказал. Предпочиташе да води здравословен живот.

На вратата се позвъни. Някакво вътрешно предчувствие го накара да стане моментално. Той скочи от дивана и хукна към вратата. Ами ако Марта се е върнала?

Но уви, през шпионката видя друга жена — млада, красива. Но не беше Марта.

Никита отвори.

— Здравейте — някак неестествено и маниерно каза красавицата.

И също толкова особено му се усмихна. В големите й сладострастни очи играеха палави искрици.

— Аз съм ви съседка…

— Да, виждал съм ви.

Позна я. Беше съседката, която живееше с мъжа си на горния етаж. Добре си живееха. Мъжът й бе преуспяващ бизнесмен.

Асансьорът не се качваше до техния етаж. Беше направена специална блокировка. Затова слизаха на етажа на Никита. Няколко пъти му се беше случвало да се сблъсква лице в лице с нея.

Бе му направила впечатление на строга и делова. Не приличаше на жена с леко поведение.

— Отдавна искам да се запозная с вас, младежо. Сам ли сте?

— Ами по принцип да.

— Е, какво, на вратата ли ще държите дамата?

— Влезте.

Нямаше друг избор, освен да свие рамене и да я пусне в апартамента. Не можа да спре нашествието на странната дама, която се насочи директно към хола. Никита я изпрати с озадачен поглед, пак сви рамене и бавно затвори вратата. Когато влезе в хола, ченето му увисна от изненада. Мадамата лежеше чисто гола на дивана. Вярно, беше се сетила да прикрие срамното място с роклята, а гърдите си притискаше с ръце.

— Е, защо стоиш там? — похотливо му се усмихна тя. — Ела тук, седни. Цялата съм твоя…

Сигурно си е мислела, че той ще й скочи на мига, като гладен звяр на парче месо, и затова се ядоса, когато Никита поклати отрицателно глава и каза:

— Извинявайте, но сте сбъркали адреса.

Можеше да сграбчи тази побъркана нимфоманка за ръката и да я изхвърли от апартамента. Но все пак беше жена. Освен това нищо лошо не му беше направила. Тъкмо обратното, смяташе да му подари великолепното си тяло. Ако беше някой друг, веднага щеше да се възползва от случая.

Но Никита си имаше Марта и нямаше намерения да й изневерява. А проблемът на тази незадоволена жена беше, че няма представа за това.

Никита просто се обърна, отвори входната врата и излезе от апартамента. Слезе на двора, постоя там няколко минути и се върна обратно. Съседката вече я нямаше. И за щастие не беше направила погром в изблик на ярост. Всичко си стоеше на мястото.

 

 

Мила никога нямаше да забрави това унижение. Беше готова да се отдаде изцяло на това момче, а той не се възползва и изчезна. Остави я сама.

И тя си тръгна. След петнадесетина минути вече му благодареше наум за това. Върна се мъжът й. Оказа се, че не е имало никакъв сериозен проблем и беше готов да пристъпи към съпружеските си задължения отново. Мила най-после задоволи сексуалния си глад.

На следващия ден се срамуваше от постъпката си. Дори не можеше да си представи, че се е държала като истинска курва, като абсолютна нимфоманка. Нали нямаше как да обясни на момчето, че е вършила всичко това под въздействието на „Жар-птица“. Логично беше да прокълне секспирина. И го направи. Но когато прашецът свърши, не можеше да си намери място.

„Да върви по дяволите, и без него ще мина!“ — казваше си тя.

Но самовнушението не й помогна. Веднага щом се появи удобен случай, отиде при Ина.

Бившата й съученичка си беше вкъщи и дори се зарадва, че й е дошла на гости. И защо да не й се зарадва?

— Какво, секспиринът ли ти свърши? — попита я едва ли не от вратата.

Мила беше смаяна. Откъде можеше да знае защо е дошла? Нямаше какво да си криви душата, наистина бе дошла за сив прашец.

— Защо реши така? — подозрително погледна приятелката си тя.

— Ами изглеждаш малко… — подсмихна се Ина.

— Какво, да не би нещо да не ми е наред?

— Ами не, всичко си ти е наред. Само че като гледам, май цяла нощ си правила секс като луда.

Ето значи какво било.

— Ами правих секс. И какво от това?

— С кого?

— Как с кого? Нали си имам мъж. И мъжът ми не е импотентен.

— И ти е хубаво с него?

— И още как!

— Слава на секспирина! — засмя се Ина.

Но смехът й бе някак странен.

— Дали имаш още? — внимателно я попита Мила.

— А ти как мислиш?

— Дай ми малко. Ще си платя. Колкото трябва, толкова ще ти дам.

В един момент Мила осъзна, че се страхува — ами ако Ина няма от вълшебния прашец?

— Ами… да ти кажа, нямам много. Една доза. В смисъл, ако се боцкаш.

— Как така, ако се боцкаш?

— А ти какво, още на „Жар-птица“ ли го караш?

— Ами да. Как иначе?

— „Жар-птица“ е бошлаф работа. Кефът не е същият. Виж, ако си го вкараш венозно, е съвсем друго. Искаш ли да пробваш? — Кой знае защо, долната челюст на Ина започна да потреперва леко.

— Ами добре — сви рамене Мила.

Защо се съгласи? Трябваше да откаже. Само си навличаше беля на главата с това… Някой й беше казал, че в живота трябва да се пробва всичко. О, нали точно Ина й го беше казала! Тя със сигурност е пробвала всичко. И нищо й нямаше, жива и здрава си беше. Нищо не й бе станало. На Мила също нищо нямаше да й стане. Само един път ще пробва и край…

Ина приготвяше разтвора с треперещи ръце. Мила седеше в кухнята и пушеше. Не мислеше за нищо друго, освен за секспирина. Интересно, какво ли ще усети, когато си го вкара венозно?

Най-после всичко беше готово.

Ина напълни две спринцовки — едната за нея, другата за Мила. Бяха стерилизирани, спазваше пълна хигиена. Нямаше нищо общо с антисанитарните условия, които, ако се вярва на телевизията, съществуват в наркоманските среди. Ина й нави ръкава, затегна ръката й над лакътя с шнур, напипа вената й и вкара иглата.

Усещането беше невероятно. Много по-силно от това, което изпитваше от „Жар-птица“. Сега наистина й беше много хубаво.

Отново я обзе желание да бъде с мъж. Беше толкова силно, че усети режеща болка ниско долу. Но откъде да намери мъж?

Не се учуди, когато приятелката й докосна с ръка гърдите й и започна нежно да ги масажира през блузата. Сякаш дори го очакваше. Отметна глава назад, притвори очи, застена тихо.

Ина докосна с устни ухото й. В този момент някой позвъни на вратата.

— Кой се домъкна пък сега? — Гласът на бившата й съученичка прозвуча като ехо, и когато стана, протегна ръце да я задържи. Но не можа.

— Кой е? — проехтя гласът на Ина от коридора. — Водопроводчикът ли?! — чу се пак гласът й и в него звучеше безумен възторг. — Идеално!

Резетата изщракаха и бронираната врата се отвори.

 

 

Иля Кривокон работеше от години в специалните служби и не за първи път изпълняваше оперативна задача. Беше минал през огън и вода, не малко кръв беше пролял — и своя, и чужда. В какви ли не жизнени ситуации беше попадал. Но такова чудо досега не беше виждал.

Срещу него стоеше симпатично девойче на около двадесет години, гледаше го с палав поглед и похотливо му се усмихваше. Беше облечена с късо пеньоарче и чехли на висок ток. Определено изглеждаше доста съблазнително и секси. Мушна ръка под коприненото си халатче и започна да се гали. Не беше трудно да се досети какво…

— Какви водопроводчици имаме само! — изчурулика тя и облиза с език сочните си начервени устни.

Това предизвика силно напрежение в слабините му.

— Оплакали сте се, че крановете ви текат… — едва се изтръгна от гърдите му.

— Оо! Не само крановете! — каза тя някак провлачено, като надрусан наркоман.

Чакай малко, ама тя май наистина беше надрусана. Ами да, очите й блестяха, зениците й се бяха свили…

— Мога ли да мина?

— Не може, а трябва…

Беше облечен в работни дрехи — изцапани стари панталони и червена карирана риза, с мазна шапка на главата. Но момичето не обърна внимание на вида му. Веднага щом прекрачи прага, се метна на врата му.

— Скъпи, нали си си взел маркуча?

Още преди да осъзнае какво става, ръката й започна да разкопчава дюкяна му.

Никога и никой досега не го беше посрещал така. Подобни сцени беше виждал само по западните порнофилми. А че работата вървеше към секс, Иля не се съмняваше. По-скоро можеше да стигне до…

— Гражданко Ковальова, престанете веднага! — нареди й заповеднически.

Бе дошъл не да й оправя крановете, а да я разпитва. Беше време вече да я уведоми за това.

— Ауу! Колко си ми страшен! — Момичето нямаше никакво намерение да се отдръпне от него.

Тъкмо напротив, притисна се още по-силно. Да не би да възприемаше строгия му тон като някаква забавна игра?

Наложи му се да приложи сила, за да се отърве от нея и да я отблъсне към ъгъла на широкия хол. Това обаче още повече я разпали.

— Оо! Явно искаш да си поиграем! — Отново облиза перверзно устните си с език.

Не се усмири дори когато в апартамента влязоха помощниците му. Бяха трима.

— Супер! С вас ще се позабавляваме, момчета! — каза тя и веднага му обърна гръб.

На външен вид той губеше много по точки пред Валера Зипонов, Коля Гладишев и Саша Ягодкин. И тримата бяха едри и високи мъжаги, с широки рамене, къси спортни прически, тъмни слънчеви очила. Освен това бяха облечени много стилно — със скъпи двуредни костюми, ушити по специална поръчка. В никакъв случай не приличаха на водопроводчици.

Момичето се хвърли към тях с широко отворени обятия, но върху ръцете й щракна чифт белезници. Валера беше много добър по тази част. Както и във всичко останало.

— Ау, страхотно!

Оковите не отрезвиха ни най-малко развилнялата се нимфоманка. За нея това беше само продължение на играта.

— Млъквай! — Коля я зашлеви силно с опакото на ръката.

Тя полетя към стената, но се задържа на крака.

— Ей, какво ти става, бе! — Погледът й се изпълни със злоба.

Но това беше само за момент. След малко в очите й отново заиграха палави искрици.

— Момчета, мнооого сте готини — провлачи тя и прати на всички по една въздушна целувка.

Тази жена беше луда. Или много надрусана.

Иля беше дошъл при Ина Ковальова да търси брат й — мафиотския бос с прякор Ковача.

Неговото убийство му бе поръчано от друга мутра — наркобоса с прякор Ловеца. Поръчителят се бе опитал да остане в сянка — разговаряха чрез посредник, който също пожела да запази анонимност. Но можеше ли да се скрие нещо от Иля, с неговите връзки и възможности…

Той знаеше защо се бяха хванали за гушите тези два вълка. Но причината за конфликта им изобщо не го интересуваше. Поръчаха му да премахне Ковача и да изчисти района от хората му. Хонорарът беше петдесет хиляди долара — за по-малко работеха само глупаците. Ако го хванеха жив и го заведяха при поръчителя, сумата щеше да се качи с двадесет хиляди. Главите на биячите бяха оценени на десет бона в зелено за скалп.

Кривокон беше с двата крака в мафията. Освен основната си работа в специалните служби, той и доброволните му помощници правеха неоценими услуги на столичните мутри. Имаха всичко необходимо за това — опит, квалификация, служебни пълномощия, връзки, достъп до секретна информация и специална техника. Ако обаче станеше нещо непредвидено, можеше колегите им да ги заловят и да ги осъдят за доста годинки. Както и да го усукваха, те си бяха престъпници.

Въпреки това Иля не се смяташе за негодник. Дори да го правеше за пари, той всъщност прочистваше обществото от престъпната измет. Правеше това, което трябваше да върши според служебните си задължения, и то по много по-ефективен начин. С престъпниците можеш да се пребориш само с антидемократични методи — като ги разстрелваш без съд и следствие. Само тогава може да се въведе ред в една държава, в която мафията е над закона.

Вече не един мафиот бе пратил в гроба, но редовите граждани можеха да бъдат спокойни — за тях не беше опасен. Колкото и пари да му даваха, нямаше да отнеме живота на невинен човек.

Ина не беше виновна, че брат й е мафиот. Щеше да остане жива. Но виж, че щеше да се измъкне без физически травми, не можеше да гарантира. Във всяка работа ставаха грешки. Така че да го извини предварително…

— Къде е ненагледният ти брат? — Иля пристъпи плътно до нея и я стисна за гърлото.

Тя започна да се задушава, очите й се оцъклиха.

— Не знам — каза наплашена и задъхана до смърт, когато я пусна.

Най-после бе разбрала, че никой нямаше намерения да прави секс с нея.

— Ами припомни си.

Хвана грубо ръката й и я помъкна от коридора към хола.

— Ей, защо толкова грубо? — попита женски глас.

Той се обърна рязко и на прага на кухнята видя страхотна красавица. Сякаш слязла от корица на скъпо модно списание. По всичко личеше, че също е друсана. Очите й блестяха, перверзно облизваше устните си с езиче. Сигурно и на нея й се чукаше. С какво ли са се надрусали?

— Заеми се с нея! — нареди Иля на Саша Ягодкин.

По принцип нямаше да е никак зле, ако можеше да се заеме сам с нея. Страшно готина мадама, а и сама си го търсеше… Но сега не му беше до развлечения. Работата преди всичко. Виж, Саша можеше и да се позабавлява, ако иска.

Сложиха Ина да седне в едно кресло в хола.

— Е, какво, кучко, сети ли се? — попита я грубо Валера.

— Нищо не знам, ви казвам… Честно, не знам… А дори и да знаех, нямаше да ви кажа! — злобно прецеди през зъби тя.

— Веднага след това каза със стенещ глас: — Не мога да ви разбера, момчета. Педали ли сте, или какво, в крайна сметка? Не виждате ли, че ми трябва мъж, а?

Чак започна да се върти в креслото от нетърпение. А погледът й — изпълнен с безумно желание за секс.

— Ако искате всички накуп, нямам нищо против!

Със сигурност, такова нещо не му се беше случвало досега.

— Няма да проговори — поклати неодобрително глава Коля.

— Няма, наистина — съгласи се Иля. — Съвсем е изперкала мадамата.

Валера извади от джоба си една спринцовка и я сложи на видно място.

В нея имаше наркопан, препарат, който можеше много бързо да й развърже езика. Но дали беше съвместим с наркотика, който в момента блуждаеше в кръвта й?

— Какво е това? — изплашено попита тя.

— Отрова — обясни й спокойно Валера. — Две секунди и си на онзи свят.

— Боцкай ме, все ми е тая! — извика тя.

Изведнъж пъхна ръка между краката си и стенейки тихо, започна да се търка.

— Ей, а ако те изчукаме, ще кажеш ли къде е брат ти? — попита Иля.

Явно не можеше да издържи на гледката. Усети как оръдието в панталоните му става стоманено.

— Ще ви кажа — закима Ина. — Само че не знам нищо…

Тя продължи да се гърчи от удоволствие, но вече не в креслото, а на пода.

— С кого може да бъде?

— С Ася, с кого друг… — каза тя, сякаш бълнувайки.

— Коя е тази Ася? Къде да я намерим?

— Ася е приятелката на Игнат — продължи Ина. — Аз ги запознах. Учехме в съседни класове. Тя сама пожела да е с него. Той нямаше нищо против. А после като че ли се влюби в нея.

— Ася — тоест Настя, така ли?

— Аха, Настя Курбатова се казва… Бащиното й име не го знам…

— Брат ти при нея ли живее?

— Тя живее при родителите си, има и брат. Къде ще се съберат толкова народ там…

— Добре, кажи как да я намерим.

— Учи в медицинския институт. А днес трябва да мине през нас.

— Значи често се виждате, така ли?

— Почти всеки ден. Предава ми съобщения от брат ми.

— Значи сега живее при него.

— А ти как мислиш.

— Значи трябва да го знаеш къде е.

— Не знам, казвам ви. Ася може да пази тайна. Не е като мен. Е, хайде де, не мога повече…

— Презервативи имаш ли?

Иля се реши накрая. Щеше да оправи тази надрусана нимфоманка само защото му даде много ценна информация. Но в никакъв случай без презерватив. СПИН-ът бе плъзнал навсякъде, а наркоманите бяха от групата с повишен риск. Намериха се някакви презервативи.

Дори през ум не му бе минавало, че може да използва члена си като средство за изтръгване на информация.

 

 

Мила не можеше да мисли за нищо друго в момента, освен за този исполин с каменно лице. Сега за нея той беше повече от бог. Наредиха му да се заеме с нея. Той трябваше да изпълни заповедта. Тя щеше да му помогне…

— Ще ми пуснеш ли, коте! — подсмихна се той, когато тя му се нахвърли като освирепяла и започна да смъква нетърпеливо сакото му.

— Ще ти пусна, и още как ще ти пусна!

След сакото на кухненската маса беше метната и вратовръзката.

Стаите в апартамента бяха няколко. Спокойно можеха да правят секс в някоя от тях като нормалните хора. Но щеше да мине цяла вечност, докато стигнат до нея. А тя искаше да усети в себе си този мъж още сега.

 

 

Не беше лесно да се справи с Ина. Сигурно бе по-лесно да се укроти разярена лъвица, отколкото тази жена. Доста се поизпоти и под нея и над нея. Какви ли не пози изпробваха, а на нея все не й стигаше. Той вече грохна от умора, направо не можеше да диша, а тя сякаш тъкмо влизаше във форма.

Накрая Иля я остави, скочи от дивана и започна да се облича.

— Искам още! — викна тя истерично.

В такова състояние едва ли щеше да може да даде показания. Щеше да се наложи да вика помощ.

Той излезе в коридора, погледна в кухнята и видя Валера. До него седеше Саша и пушеше. На масата беше сложена бутилка водка „Смирноф“. Няма лошо.

— Къде е Гладишев? — попита той.

— Ами там, където бях аз допреди малко — подсмихна се Саша. — Ама че разгонена кучка, едва се отървах.

— Значи аз съм издържал най-много. Хайде, Валера, отивай да продължиш разпита.

— Защо не, ще го продължа.

На лицето му грейна доволна усмивка.

Другото момиче се казвало Мила. Тя буквално изнасилила Саша. Направо в кухнята. Сега с нея беше Коля, но вече в спалнята.

Иля и Саша изпиха по една, после повториха. И отново почувстваха прилив на сили в себе си. Можеха да продължат приключението.

— Само без групови изпълнения — предупреди той Ягодкин, когато онзи стана и уж тръгна към тоалетната.

И без това бяха попрекалили вече. Но кой можеше да каже, че сексът с Ина не е в интерес на работата?

 

 

Мила вече беше загубила идея кой колко пъти я е обладал. В началото се беше развилняла и им скачаше сама, но после се задоволи и не искаше повече да прави секс.

— Не искам повече — задъхано произнесе тя, вече напълно изтощена.

Поредният върху нея й кимна одобрително, изпразни се и изчезна, сякаш не го е имало никога. Тя остана сама върху застланото легло. Нямаше никакъв спомен кога са я пренесли тук от кухнята.

Лежеше по гръб, без да забелязва голотата си. Не искаше да прави повече секс, но все още се наслаждаваше на приятното усещане. Беше й хубаво.

Не чу как задоволяват приятелката й в съседната стая и как после някой й дойде на гости. Чу само някаква врява в коридора и вик. Но това сякаш не я засягаше изобщо…

След около два часа влязоха при нея. Бяха онези същите мъжаги, които се бяха погрижили толкова добре… Но този път нямаха намерения да правят любов.

— Обличай се! — заповядаха й грубо и метнаха дрехите отгоре й.

Мила послушно стана от леглото, облече се. Дори не се ядоса, когато върху ръцете й щракнаха белезници.

Заведоха я в кухнята. Откопчаха ги, но само за да ги закопчеят за радиатора на парното. Докато се опомни, върху устата й беше залепена широка лента лепкав скоч. Дори да мучеше, никой нямаше да я чуе.

Мяташе се насам-натам, опитвайки да се освободи, но нищо не се получаваше. След това се успокои. С безсмислен поглед гледаше към коридора през отворената врата. Видя как двама мъже в официални костюми излизат от апартамента. Водеха непознато момиче. Изглеждаше като смахната, очите й бяха безжизнени и оцъклени. Едва се държеше на краката си. Ина не беше с тях. Сигурно я бяха оставили в апартамента. Най-вероятно в същото положение, като нея самата, само дето са я приковали за парното в другата стая.

Първо излязоха двамата с момичето. После още двама. Единият носеше някакви ужасни панталони и риза. Но преди да си тръгнат, спряха за малко пред входната врата. Мила чу тихия им разговор, но слушаше с едно ухо:

— Къде ще го закараме после? — попита единият.

— Ами на Огулното езеро, къде другаде. При изоставената ферма, нали се сещаш.

— Да, сещам се за мястото.

— Ще го подържим малко там Ковача. Засега.

Входната врата се отвори и се затръшна. Мила не чу нищо повече.

В апартамента останаха само тя и Ина. Но нейната уста сигурно също бе залепена със скоч. Ако изобщо беше жива. При тази мисъл Мила изтръпна.

 

 

В четири и половина някой звънна на вратата — чуха се три продължителни, после две кратки и още едно продължително позвъняване. Трябва да беше Ася, нямаше кой друг да е. Без друго беше време да се появи вече.

Ковача отпи голяма глътка от бутилката, пресуши я до дъно и я метна в ъгъла. Поклащайки се, се насочи към входната врата и погледна през шпионката. Точно така, Ася. Но изглеждаше доста странно, сякаш беше пияна. Че какво лошо, може пък да си е пийнала малко медицински спирт в института. Сигурно имаха толкова много, че се чудеха какво да го правят.

Той отвори и веднага отлетя назад, повален от юмрука на някакъв здрав мъжага. Още преди да разбере какво става, силен удар в слепоочието го извади от реалността.

Ковача дойде на себе си в някаква кола. Шофьорът зад волана беше с бяла копринена риза. На предната седалка до него седеше мъж със сиво сако. А самият той беше заклещен на задната седалка между двама типове с костюми, които така го бяха затиснали, че нямаше мърдане.

„Ей, к’во става, бе?“ — искаше да попита той, но вместо думи се чуха само някакви нечленоразделни звуци.

Явно бяха залепили устата му със скоч.

— Свести се — сухо каза онзи от дясната му страна и дори не го погледна.

— Какво значение има? — присви рамене мъжът отпред. — И без това вече е труп.

Какви бяха тези глупости? Какъв труп? Та той все още си беше жив! Все още? Да, точно така, все още. Ковача се изплаши до смърт, ужасът проникна във всяка клетка на тялото му. Започна да се върти и да се дърпа, опитвайки да се измъкне от мъртвата хватка на двамата здравеняци. Силен удар по врата отново го накара да загуби съзнание.

 

 

Навън вече беше тъмно, когато в апартамента влезе някой. Може да бяха същите онези копелета, които я оставиха да се мъчи тук. А може да беше полицията или кой знае…

Мила започна да се дърпа нервно и да мучи.

Някой светна лампата в кухнята. Срещу нея стоеше двуметров бабаит с фигурата на Херакъл. Зад него като планина се извисяваше друг гигант.

— Гледай ти, тая мацка не сме я виждали — басово каза единият.

— Какво те интересува.

Първият се приближи до нея и дръпна лентата скоч от устата й. Тя се запъна и не искаше да се отлепва. Мила извика от болка.

— Какво, заболя ли те? Няма нищо, махнах я вече. Къде е Ина?

— Не знам — намръщи се Мила.

Никак не й беше приятно да разговаря с тази напомнена горила. А в момента мразеше всички мъже. Направо се ужасяваше при мисълта, че само преди няколко часа беше готова да се отдаде на всеки срещнат. И най-страшното бе, че го направи. Гадният секспирин беше виновен за всичко.

— Намерих я, ела тук! — чу се гласът на другия от съседната стая.

— Изчакай малко, коте, ей сега ще се върнем при теб. — Здравенякът я щипна леко по бузата, разтегляйки устни в крива усмивка, и тръгна по посока на гласа.

Сигурно бяха намерили Ина. Възможно ли беше да е мъртва?

Не, ето я, беше жива. Ина влезе в кухнята. Лицето й изглеждаше измъчено, разтриваше китките си, явно бяха отекли от белезниците.

— Ето къде си била значи! — някак странно й се зарадва тя и погледна през рамо към коридора.

— Ей, Бицепс, защо не си освободил и Мила?

— ’Що, трябва ли?

— Трябва.

Здравенякът с фигура на Херакъл се приближи, почовърка с някакво телче в ключалката на белезниците и те се отвориха. Разтривайки отеклите си ръце, Мила се изправи на крака и веднага се оказа в прегръдките на приятелката си.

— Жива си значи!

— Ти също!

— А брат ми са го… — посърна Ина.

— Какво „са го“?

— Говедата, които бяха тук, са го намерили. Откарали са го някъде. За всичко е виновна Ася! — Очите на Ина се изпълниха със злоба. — Тя го е предала. Ще я убия тая кучка!

— Само че без мен, става ли? Време е да се прибирам.

Отдавна вече трябваше да си е вкъщи. А беше все още тук.

Какво щеше да си помисли мъжът й?

— Да, разбира се, никой не те спира. Само че дай преди това да вкараме по една за изпроводяк.

— Да пийнем, така ли?

— Абе не, ние какво, да не сме деца! Да си вкараме по една доза.

— Луда ли си! Късно е вече.

А отвътре нещо я човъркаше: „Хайде, хайде, съгласи се! Толкова е хубаво, когато усещаш секспиринът да прониква в теб…“

Да, всичко беше чудесно. Но пак щеше да й се прииска мъж. Нали обаче щеше да се прибере, а Веня си е вкъщи…

— Стига глупости, как ще е късно! После нали се прибираш.

Ина разсъждаваше по същия начин.

— Ама за последно.

Стига толкова, повече нямаше да се боцка. Само още веднъж и край…

— Какво говориш, разбира се, че за последно.

— Искам да си взема един душ.

Вече не си спомняше колко мъже бяха минали през нея. Но това нямаше значение. Важното бе, че са осквернили тялото й. Дали ще може да измие цялата тази гадост от себе си?

— Разбира се. Ще ти дам и чисто бельо.

Когато излезе от банята, Ина вече беше приготвила разтвора и спринцовките бяха напълнени. Само че не две, а цели пет. Заедно с тях се набоцкаха онези тримата, дето ги освободиха.

Веднага щом секспиринът се разнесе из кръвта й, Мила загуби всякакво желание да ходи където и да било. Не я интересуваше нищо друго, освен здравеняка, върху чиито колене изведнъж се оказа.

Той я занесе на дивана и разпалено започна да сваля дрехите й, а тя само го подканваше да побърза…

Събуждането беше тежко и отвратително. Лежеше върху намачканите чаршафи между голите тела на мутрите. Тялото й беше лепкаво и мръсно от потта и засъхналата слуз. Усещаше силна болка отзад. Чувстваше се ужасно.

Ненавиждаше се. Още не можеше да повярва, че се е отдала пак на някакви непознати мъже. Този път обаче я бяха обладавали грубо, във всички пози и групово. Всичко това й се струваше като кошмарен сън. Така й се щеше да отмие цялата тази мръсотия от себе си.

Отново отиде в банята. Къпа се дълго, сякаш сапунът и шампоанът можеха да измият от нея не само телесната, но и душевната нечистотия.

— Хайде, ела да хапнем нещо — повика я Ина от кухнята, когато Мила излезе от банята. — Направо умирам от глад.

Мила нямаше нищо против. И тя беше гладна.

— По дяволите, идея нямам даже къде може да са замъкнали брат ми. Сигурно вече са го убили някъде — отчаяно каза Ина.

— Това е работа на Ловеца, гадината — сви юмрук един от мутрите. — Той е пратил говедата си.

В този момент Мила се сети за разговора, който неволно бе чула.

— На брат ти ли му викат Ковача?

— Да, това е прякорът му от дете.

— Чух един разговор между двама от онези, дето вчера сутринта бяха тук.

— Е, и какво? — напрегна се Ина.

В очите й проблеснаха дяволски искрици.

— Казаха, че ще закарат Ковача някъде на Огулното езеро, в някаква ферма там.

— Само това ли казаха?

— Да, само това.

— Защо мълча досега? — облекчено въздъхна Ина.

— Не си ме питала.

— Сигурна ли си, че си го чула? Може само да ти се е сторило.

— Сигурна съм.

След закуската Ина на бърза ръка събуди и другите здравеняци. Каза им, че знае къде да могат да намерят брат й. Онези се зарадваха и започнаха се обличат.

Тръгвайки, единият намигна на Мила.

— Много добре се справи снощи, коте. Пак ще се видим!

Всичко отвътре й се преобърна от гнусния му вид и гадната му усмивчица.

„Пак ще се видим…“ По-добре да се обеси, отколкото пак да се види с него.

Край, стига толкова, никакъв секспирин повече!

— Ина, няма ли още от прахчето? — жалостиво се обърна тя към дружката си.

Да, така трябваше, повече никакъв секспирин навън. Отсега нататък щеше да го използва само в домашни условия.

— Ще се намери. Но ще трябва да си платиш.

— Че какво, пари ли нямам?

Щеше да си го плати, да го използва вкъщи и когато дозата свърши, край, повече нямаше да има нужда от него. Време беше да се вземе в ръце. Бе се позабавлявала достатъчно.

Трябваше обаче да разбере една малка подробност.

— Ще ми покажеш ли как се прави разтворът?

Ще се боцне само веднъж. А след това ще продължи само на „Жар-птица“. И то само докато прахчето свърши, и повече никакво идване при Ина.

 

 

Закараха Ковача на Кочумското сметище още предната вечер. Там Иля си имаше свой човек, щяха да го подържат малко в къщичката на пазача, докато не дойде някой да го прибере.

А за него трябваше да дойдат хората на Ловеца. Но това щеше да стане, след като Иля се обади на посредника и му съобщи за залавянето на Ковача. И разбира се, тактично ще го помоли да си оправят сметките.

Щеше да се обади, но по-късно. Сега трябваше да свърши една друга работа до изоставената ферма на брега на езерото.

Идеята беше на Валера. Явно якият секс е активизирал мозъчната му дейност.

Познаваха мястото много добре и от позициите, които бяха заели, имаше добра видимост към пътя, по който всеки момент можеха да се появят колите с мутрите на Ковача.

Приковаха красавицата Мила с белезници за радиатора в кухнята и когато си тръгваха, нарочно си размениха няколко ключови фрази, предназначени за нейните уши. Надяваха се мутрите на Ковача да разберат колкото се може по-скоро за изчезването на боса си.

Ина не ги излъга, любовницата на Ковача наистина дойде при нея след лекции. И знаеше къде се крие авторитетният мафиот. Само че беше много трудно да я разприказват. Наложи се да използват паркопана. След като я инжектираха, езикът й се развърза веднага и тя ги заведе до апартамента на любовника си. После вече не беше трудно да го заловят.

Пуснаха Ася веднага щом откараха Ковача. Тя, разбира се, нямаше да си мълчи, щеше да вдигне врява. Мутрите щяха да се паникьосат, да отидат в апартамента на Ина, а Мила щеше да им каже всичко, което е чула. Хората на противника им щяха се юрнат към фермата и да се натъкнат на засада. За всеки убит щяха да вземат по десет хиляди долара. Колкото повече трупове — толкова повече пари.

Цяла нощ висяха в засада, а онези все не се появяваха. Мила може и да бе чула разговора им, но да е била още под въздействието на наркотика и да не му е придала особено значение.

Вече съмваше, а хората на Ковача все още ги нямаше. Време беше да свалят обсадата. Но Кривокон все още изчакваше. Ами ако момичето осмисли чутото чак сутринта? Но дали щеше да го каже на Ина?

През нощта той и помощниците му укрепиха позициите си в подстъпите към фермата. Беше жалко да ги напуснат, без да ги използват. По всичко личеше обаче, че нещата вървяха натам.

— Обект в сектора на наблюдение! — чу се гласът на лостовия през слушалката на радиостанцията. — Четири самовара.

Това означаваше, че мутрите са се появили. Бяха забелязани колите им. Значи не е било напразно, че клечаха цяла нощ в засада.

Това разпали войнския му хъс. Той зареди СВД-то и прилепи око към окуляра на мерника.

След като напуснаха апартамента на Ина, се бе преоблякъл, бе сложил костюм. Но след това отново му се наложи да сменя дрехите. В момента беше с камуфлажна униформа, с каквито бяха и помощниците му. Не си е работа да водиш позиционна стрелба с костюм за петстотин долара.

Иля погледна през прицела и видя четирите коли — джип „Чероки“ и три бавареца. Ако във всяка имаше по четирима, трябваше да се справят едновременно с шестнадесет бойци. А ако са по пет, ставаха двадесет. Дали нямаше да са множко за четирима стрелци? Можеше и да са много, но Иля не смяташе така. Той бе професионалист, помощниците му — също. Тези измислени бандити не можеха да им стъпят и на малкия пръст. Освен това внезапността на атаката играеше в тяхна полза. А и други изненадки им бяха приготвили.

Кривокон натисна копчето на дистанционното управление веднага щом водещият джип се изравни с дънера на съборения бор. Сякаш от недрата на земята с оглушителен тътен се издигна висок огнен стълб, вдигна колата във въздуха и тя се разлетя на парчета. Вторият взрив закачи багажника на беемвето след джипа. Третият гръмна, без да улучи целта: колата, за която беше предназначен, успя да забие спирачки навреме. Но беше пометена от ударната вълна. Парченцата от потрошеното предно стъкло би трябвало да са имали смъртоносна сила.

В разкъсания от взрива джип не беше оцелял никой. От бавареца с разбита задница изскочиха двама. От третата кола — трима. А от последната — цели петима. Общо десетима бойци. Трима бяха с късоцевни автомати, останалите с пистолети. Разчитали са, че ще се води престрелка от близко разстояние, но за съжаление попаднаха на засада. Бяха на двеста метра от тях — къде ти ще се справят с тези пушкала. Но виж, автоматите не бяха за подценяване.

Иля метна настрана дистанционното, прицели се и натисна спусъка. Изстрел. Куршумът се заби право в челото на оня първия с автомата. До него стреля и Валера — падна още един вражески стрелец, обливайки се в кръв. Влезе в действие и леката картечница ПКМ на Саша. Ръчният гранатомет РПГ-7 на Коля с грохот изстреля — една противотанкова граната по врага.

Бойците още не бяха успели да заемат позиции, а редиците им вече бяха оредели с четирима. Гранатите повалиха още един. Останалите петима не поеха риска да тръгнат в атака. Стреляха напосоки, отбранявайки се, и отстъпваха назад към единственото укритие — дерето. Но само трима успяха да стигнат до него.

Край, престрелката свърши. В ръцете на Валера моментално се появи портативна видеокамера. Първо засне бойното поле отдалече, а след това с Коля и Саша отидоха до взривените коли. Иля пак долепи око до оптичния прицел — ако стане нещо непредвидено, трябваше да пази гърба на момчетата. В колите или някъде до тях беше възможно да са останали ранени бойци. Щяха да ги довършат, а после да заснемат на касета убитите, за да докажат успеха на операцията пред посредника на Ловеца.

За всеки покойник — по десет хиляди долара. Тази формула беше в главата на Иля, когато се свързваше по джиесема с човека на Ловеца. Освен това седемдесет бона за Ковача, към когото с момчетата му щяха да тръгнат всеки момент.

 

 

Жора Банников някога беше работил в милицията като началник на пътен патрул. Ползваше се с добра репутация, докато в един момент не се пристрасти към алкохола. Оттогава всичко тръгна надолу. Пропи се, изгониха го от работа. Стигна дотам да работи на бунището. Пак добре че не стана клошар. Но въпреки всичко беше паднал почти до това ниво. Стана пазач на сметището, имаше едно фургонче с пристройка към него. Беше въоръжен с пушка едноцевка за защита на народната собственост от разхищение. Освен това разполагаше и с щат от охранители клошари. Поселището им, състоящо се от няколко ръждясали фургона, се намираше на две крачки от бунището.

Жора не бе спрял да пие, но си вършеше работата съвестно. Когато му доведоха оня здравеняк с очи на престъпник, той разбра, че този ден не трябва да близва нито капчица. Трябваше да пази това момче като зеницата на окото си. Едни познати му платиха, за да го наглежда. Цели двеста долара му дадоха. Трябваше да докаже, че си е заслужил парите, и да свърши работата както трябва.

А му се пиеше, та две не виждаше. Но нали си имаше помощници — Шнура и Питката, двама клошари. Бяха му предани като кучета.

Остави ги в пристройката да пазят пленника, а пък той… Какво му пречеше да си пийне, след като работата беше организирана както трябва?

 

 

В момента Ковача изобщо не мислеше кой и как го е предал на тези изроди, които го докараха тук. Интересуваше го само едно — да се измъкне от тази тъмна и воняща дупка.

Но как да го направи, след като трябваше да мине през съседната стая във фургона, където седеше чичка с физиономия на ченге, пък имаше и оръжие. А ръцете и краката на Ковача бяха завързани здраво с тънки, но дяволски яки въжета. Възлите бяха направени така хитро, че при всяко по-рязко движение тъничките въжета се врязваха още по-силно в плътта му.

Мъжът с оръжието като че ли имаше намерение да запива. В помощното помещение, където беше Ковача, изведнъж се появиха някакви вонящи изроди с дебилни физиономии. По дяволите, бяха клошари. Страшен майтап наистина, клошари да охраняват Ковача. Направо да паднеш от смях!

Клошарите седяха мълчаливо и го пронизваха с алчните си погледи. Ковача също не можеше да им каже нищо — устата му беше залепена със скоч. А да ги гледа, му беше противно.

Времето минаваше бавно. Мъжът оттатък все по-често налиташе на бутилката. От време на време влизаше при тях и всеки път залиташе все повече и все повече.

После захърка както си седеше на масата. Клошарите се убедиха, че е заспал, и веднага се заловиха за работа. На Ковача чак му секна дъхът от възмущение, когато мръсните им ръце започнаха да шарят по джобовете му. Пари търсеха дяволите, злато. Ето, единият се докопа до златния му ланец, скъса го. Другият свали златния пръстен с печат от пръста му.

Но тършуването не свърши дотук. Единият успя да пъхне ръката си в задния джоб на панталоните му и извади оттам двадесетдоларова банкнота. Е, това беше — нямаше с какво друго да се облажат.

Алчността им обаче се разпали още повече.

— Дай да му свалим панталоните — прошепна единият на другаря си. — Маркови са, американски дънки.

— И ризата му не е лоша, и якето също.

— Чакай малко, как ще ги свалим, нали е завързан.

— Абе лесна работа, ще го развържем.

За първи път през живота си Ковача изпита топли чувства към подобен род хора. Всъщност беше във възторг от глупостта им.

Алчността ги беше лишила от здрав разум. Първо се опитаха да развържат възлите, но те се оказаха прекалено стегнати. Затова извадиха един самоделен нож. Кръц — и отрязаха въжетата на краката му, клъц — и ръцете на Ковача бяха свободни.

Той, разбира се, не позволи да го съблекат.

Веднага сграбчи ръката на клошаря с ножа, дръпна го към себе си и със сила му удари една главичка в челото. Онзи само изпъшка тихичко и притихна.

— Ей, к’во правиш, бе! — започна да отстъпва назад другият.

Но и с него не му се наложи да се бави много. Хвана го за главата, стисна я здраво с две ръце като диня и със сила я заби в коляното си. За по-сигурно го удари още веднъж.

Клошарите бяха в безсъзнание. Ковача даже забрави да вземе ланеца и пръстена си от тях. Не му беше до това сега, а и времето го притискаше. Най-важното бе да няма проблеми с другия мъж.

Впрочем, можеше да не се притеснява за това. Той спеше дълбоко, оклюмал върху масата. Пушката беше до него. За собствено успокоение, Ковача я взе и го удари с приклада по главата.

Това е, вече можеше да върви. Но първо трябваше да си вземе дрънкулките.

На двора беше тъмно. Макар че… я чакай малко — това не беше двор, а някакво бунище. А наоколо, накъдето и да се завъртеше — гора. Но нали имаше някакъв път все пак. Следователно щеше да може да избяга.

Бавно и славно, Ковача пое по пътя към столицата, към родния си квартал.

 

 

Ловеца беше в добро разположение на духа. Стана късно, направи гимнастика, взе си душ, закуси хубаво и изпи едно кафе с цигара. След това се отпусна с един масаж. Всичко това му подейства много ободряващо и тонизиращо. А ето го и Маским, който бързаше да го поздрави, в очите му се четеше възторг.

— Край, шефе, спипахме го Ковача.

Хубава новина, наистина.

— Жив ли?

— Да.

— Къде е?

— На сигурно място.

— И по-точно?

— На Кочумското сметище. Там има пазачи, оставили са го при тях.

— Защо е там? Трябва да го доведете тук.

— Нали наехме спецове да го заловят. Не можеш да ги минеш лесно. Първо искат парите, Ковача ще ни предадат после. С една дума, искат да ги занесем на сметището.

— Ами занеси им ги, какво чакаш.

— Исках да се посъветвам първо с теб.

— А, ами да. Добре, отивай да доведеш Ковача. Вземи и пари. Разбери се с Тухлата да подбере най-добрите бойци. Около десетина, мисля, ще ти стигнат.

— Там… такова… машините на сметището работят. Ако го пречукаме, може направо да го метнем в боклука. Никога няма да го намерят. Освен това… — Погледът на Максим блесна от задоволство. — … спецовете казаха, че са пречукали и четиринадесет мутри на Ковача. Всичко са записали на касета като доказателство.

— Това е добре. Лошото е друго, че четиринадесет бойци по десет бона прави цели сто и четиридесет хиляди долара.

— И за Ковача седемдесет.

— Общо стават над двеста хиляди. Много са.

— За сметка на това с Ковача е свършено и шайката му вече я няма. Цялата му територия е в наши ръце.

— И въпреки това са много. Добре де, важното е ние да сме живи и здрави. А пари се изкарват.

Тъкмо каза това, и джиесемът на Максим звънна.

Той прилепи ухо към слушалката.

— Да… Как можахте!… Добре… Да, разбрахме се… Чао…

Той затвори телефона и погледна Ловеца.

— Станало ли е нещо?

— Спецовете се обадиха. Казаха, че Ковача избягал…

— Абе какви спецове са това, след като са позволили да им се измъкне! — злобно изсъска Ловеца.

— Ама случайно е станало. Казаха, че ще го хванат. И помолиха да им дадем парите за Ковача заедно с тези за четиринадесетте мутри.

Тази система на разплащане за килърските услуги напълно устройваше Ловеца. Макар че щеше да е много по-добре, ако можеха изобщо да не платят.

 

 

Ина го гледаше така, сякаш вижда привидение. От учудване очите й щяха да изскочат от орбитите. Вече не се надяваше да го види жив.

— Игнат! — викна радостно и се хвърли на врата му.

Не беше сама в апартамента. С нея бяха Дървеницата, Далаверата, Самура и Кавказеца — все момчета от неговата групировка. Те, разбира се, се зарадваха на Ковача, но лицата им кой знае защо останаха посърнали.

— Няма ги вече другите — сякаш го обля с леден душ Дървеницата. — Само ние останахме от цялата банда.

— Тебе… такова… някакви идиоти те отмъкнаха — започна да му обяснява Далаверата. — Ние се шашнахме, естествено. Нямахме идея къде да те търсим… А после Милка, приятелката й — той кимна към Ина, — ни подметна, че уж чула разговора на онези изроди. Говорели си, че искат да те закарат в някаква ферма. С една дума, пусна ни мухата и ние веднага й се вързахме. И се юрнахме с цялата банда към фермата. А там ни чакаше засада. Взривиха две коли с мини, а след това започнаха да ни обстрелват със снайпери, после с картечница, пратиха и една граната по нас. С една дума, направиха ни на решето. Всички момчета загинаха, само ние успяхме да офейкаме…

— Мислиш, че Милка нарочно ви е метнала, така ли? — попита Ковача след дълга пауза.

Все още не можеше да повярва, че освен тези четиримата, всички останали от групировката са мъртви.

— Сто процента. Затова сме тук. Чудим се дали да не я стиснем за гушата тая Милка.

— Ще я стиснем — реши твърдо Ковача.

Милка, разбира се, беше готино гадже и не се чукаше зле, но беше кучка. Явно нарочно се беше лепнала за него, за да го предаде след това. И го предаде, гадината. А после е преметнала момчетата. Уж на някаква ферма го държали. И всички се юрнали натам. Но се натъкнали на засада. Почти всички момчета бяха загинали. За всичко беше виновна тази кучка…

— Ще я стиснем за гушата! — още веднъж каза Ковача. — Само че не сега. Малко по-късно. Сега трябва да решим какво да правим занапред.

Преследването на Милка щеше да отнеме време и сили, а Ковача точно в момента не разполагаше нито с едното, нито с другото. Разполагаше само с четиримата бойци — бяха си шепа хора. Но за сметка на това имаше скрито оръжие. И още една банда — тя му беше нещо като трудов резерв. Само да се обади на юнаците, и на негова страна щяха да застанат около десетина млади, все още зелени, но достатъчно силни и добри бойци.

Първо трябваше да си стъпи на краката, да събере сили. После щеше да се заеме с Милка. Ами ако се окажеше, че чрез нея може да влезе в дирите на Ловеца и неговите наемни убийци?

Всичко беше възможно.

Ковача имаше чувството, че главата му ще се пръсне от умствено напрежение. Прекалено много мисли се въртяха в нея.

 

 

Секспиринът й стигна за малко. А нуждата й от него не намаляваше. Тъкмо напротив, нарастваше все повече.

Мила си правеше инжекция веднага щом мъжът й тръгнеше за работа. Задоволяваше неудържимия си сексуален глад с вибратор. После се боцваше, преди мъжът й да си легне. Той едва успяваше да притвори очи и тя му се нахвърляше като освирепяла. Добре че беше добра актриса и прикриваше умело състоянията на наркотичното опиянение, в които изпадаше. Веня не се и досещаше, че е наркоманка. Засега… Да, наркоманка беше. Вече си даваше сметка за това.

Трябваше да спре колкото се може по-скоро. Но знаеше, че няма сили, за да го направи.

Когато прашецът свърши, отиде при Ина.

— Ти ли си? — учудено я погледна приятелката й, когато отвори вратата.

— Какво, не ме ли позна?

Да, беше наркоманка. Макар във външния й вид все още да не се забелязваха необратимите промени, които настъпват при продължителна употреба на наркотици. Поне засега.

— Че те познах, познах те. Но не трябваше да идваш! — Ина затвори вратата след нея.

— Защо? Нямаш ли секспирин?

Изведнъж я обзе невероятен страх.

— Абе от тази гадост винаги ще се намери. Но тук вече не си желана гостенка.

— Как така? — не я разбра Мила.

— Ами приятелчетата на брат ми не те долюбват. Помниш ли оня разговор, дето го беше чула случайно…

Ина й разказа всичко. Този път Мила наистина се изплаши до смърт. Даже забрави за прахчето.

Излизаше, че тя е подвела мутрите и заради нея всички са попаднали в капан. Четиринадесет души загинали. За това можеха да й прочетат смъртната присъда веднага. Ако вече не го бяха направили…

— Но аз не съм виновна за нищо! — ужасена подвикна Мила. — Казах ви каквото чух. Честно!

— Значи онези говеда са те подвели — заключи Ина.

— Подвели са ме… Наистина са ме подвели! — Хвана се като удавник за сламка за тази идея.

— Аз ти вярвам. Но брат ми няма да ти повярва.

— Но нали сме в добри отношения с Игнат…

— Глупости. Това, че е спал с тебе, няма никакво значение. С една дума, трябва да изчезнеш някъде. Игнат всеки момент може да нареди да те заловят. Веднага щом си стъпи на краката, ще го направи. Така че си събирай багажа и заминавай.

— Да, да, ще замина — закима Мила. — Ще замина някъде много надалеч…

А може би не трябваше да заминава никъде. Може би бе по-добре да се затвори зад блиндираната врата на апартамента си и да не си показва носа навън. И за да не се бои, трябваше да се снабди с прахчето. Секспиринът беше най-добрата защита от страшната действителност. Щеше да се боцне и да се отнесе в други светове. И дори някой килър да се промъкнеше при нея, под въздействието на наркотика нямайте да се страхува толкова от смъртта.

Мила имаше страшна нужда от една доза.

— Няма ли да ми продадеш малко секспирин? — Тя умоляващо погледна Ина.

— Какво, още ли не ти е писнало да се чукаш като разгонена кучка? На мен, да ти кажа, ми писна. Искам по-спокойно блаженство.

— И аз това искам. Но какво да се прави…

— А хероинът за какво е? От него няма да си като пощуряла нимфоманка. А кефът е по-голям.

— Хероин… Имаш ли?

Мила даже се зарадва. Вече нямаше да я подлудява страстното желание за секс. А кефът даже бил по-голям от него. Супер!

Ина й продаде едно прахче, показа й как се прави разтворът. Нещо повече, направи една доза и за себе си. Боцнаха се заедно. И им стана толкова леко и хубаво…

Мила нямаше намерение да се задържа при приятелката си, а и тя не й предложи да остане. Затова излезе от блока и с бавна и лека стъпка стигна до колата си.

Беше надрусана, но й се струваше, че това няма да й попречи да кара. „Ягуарът“ беше кола, която се управлява с лекота. Нямаше смисъл да включва касетофона — в съзнанието си чуваше друга музика.

От никакъв Игнат не се страхуваше. Беше й все едно за всичко. В това състояние не я бе страх дори от смъртта.

Запали и тръгна. Беше й трудно да следи пътя със замъгленото си съзнание. Изобщо нямаше желание да го прави. Щеше да е чудесно, ако можеше колата да върви сама. Но нямаше избор — трябваше да я управлява и да бъде внимателна.

Стараеше се да спазва правилата за движение. Но не забеляза как няколко пресечки след блока на Ина за нея се лепна едно черно БМВ.

 

 

— Бас ловя, че това е нейната кола! — викна Самура. — Тя е, онази кучка е.

Ковача беше много ангажиран сега и нямаше време да се занимава с Милка, но след като сама бе дошла в района му, защо пък да не я хване? Ще засекат колата й, докато пътува към вкъщи, ще я отвлекат и ще си поговорят на четири очи.

Това беше първото му излизане навън от три дни насам. През цялото време досега се криеше в тайната си квартира. Страхуваше се да не попадне пак в ръцете на онези проклети спецове. А те със сигурност продължаваха да го търсят.

Беше в обсадно положение, но това не му пречеше да действа. Както и трябваше да се очаква, редиците на групировката му се попълниха с нови биячи. Бяха над десетима — здрави момчета, вярно, малко неопитни, но за какво са Дървеницата, Далаверата, Самуна и Кавказеца. Те щяха да им налеят малко ум и разум в главата, да им обяснят какво и как да правят. Освен това имаха и пушкала. Ако нещо станеше, имаше с какво да отбият атаката.

Всичко щеше да се оправи, само да се доберат до Ловеца. Ами ако може да влезе дирите му чрез Мила…

— Карай след нея — нареди Ковача.

И Дървеницата подкара след спортния ягуар.

Но БМВ-то не стигна много далече. Изведнъж рязко кривна встрани. Дървеницата заби спирачки.

— Мамка му! — викна той.

— Какво става?

— Ами гумата отиде…

Ковача отвори вратата, без да слиза от колата, и погледна към дясната задна гума. Наистина, тя беше на баница.

Докато я сменяха, към тях приближи ладата деветка с новите биячи.

— Знаеш ли къде живее тази кучка? — Ковача попита Самуна.

— Да, записал съм си адресчето — кимна му онзи.

— Носите ли си пушкалата?

— А накъде без тях сега…

— Ами отлично тогава. Тръгвайте с Дървеницата и гледайте да я пресрещнете до блока. И веднага я карайте насам.

— Разбрано! — кимна му Самуна.

— Аз знам един по-пряк път дотам — обади се Дървеницата.

— Още по-добре. Вие сте ми умни момчета. Ще се справите, знам аз. Е, хайде, действайте!

Ковача се премести в деветката и изчака, докато бавареца с подменена гума потегли. След това нареди на шофьора да тръгва.