Вече беше омръзнал на всички с издирването си. С помощта на Светлов бе регистрирал официално дейността си като частен детектив и вече в това си качество поддържаше връзка с милицията, болниците, моргите. Така че ако някъде постъпеше неидентифициран труп на двадесетинагодишно момиче, веднага му се обаждаха.

Но и този път се оказа, че не е Марта. Слава богу!

Когато се прибираше към къщи, вече му беше по-леко на душата. Но това не означаваше, че не трябва да кара внимателно.

Реакциите му бяха бързи и успя навреме да забие спирачки на кръстовището до блока си и да даде предимство на един разкошен ягуар, който грубо наруши правилника. И сякаш за да признае грешката си, спортната кола започна да намалява. Но поднесе встрани и се заби в уличен стълб.

Добре че не стана на оживена улица и почти нямаше коли, иначе някой можеше да се вреже директно в багажника на луксозното возило. Но всичко се размина без инциденти. Смачканият автомобил застина до стълба. Никита спря ладата до него и слезе.

От ягуара се измъкна някаква жена. Гледай ти! Че това беше старата му позната, съседката от горния етаж.

Погледът й беше безжизнен, зениците й — свити, и се държеше някак странно. Едва го позна.

— Аа, ти ли си — попита го небрежно с блуждаещ поглед.

Изглежда, беше надрусана. Беше наркоманка! Кой нормален човек щеше да седне друсан зад волана? Че отгоре на всичкото в такава бърза кола като „Ягуар“.

Този път съседката му не се държеше като незадоволена нимфоманка. Нещо повече, тя почти не реагираше на присъствието му. Стоеше до колата си и с празен поглед се беше вторачила в смачканите й врати. Сякаш не можеше да разбере какво е станало.

Никита тъкмо искаше да й каже няколко сладки приказки по повод шофьорските й способности, но в този момент неочаквано се появи едно БМВ и заби рязко спирачки до ягуара.

От колата изскочиха двама с бръснати вратове. И двамата не му обърнаха никакво внимание. Интересуваше ги жената. Хванаха я под мишниците и я помъкнаха към колата си.

Но направиха голяма грешка, като не взеха под внимание присъствието на Никита. А всеки плаща за грешките си.

— Май сте страшно нахални! — надменно подметна той.

Когато бабаитите, помъкнали съседката му, се изравниха с него, той рязко удари единия с кокалчетата на пръстите си по слепоочието. Не много силно, но достатъчно, за да загуби съзнание и да увисне на рамото на момичето.

— Ей, к’во пра’иш, бе! — стъписано го погледна другият.

Той отблъсна рязко жертвата настрани и пъхна ръка под якето си. Никита обаче нямаше намерение да го чака да извади оръжие.

Направи рязко крачка към него, зае бойна стойка и го млатна с всичка сила. Главата на здравеняка потрепери от удара, чу се как някаква кост изпука и той се строполи като чувал на земята.

Никита набързо претърси и двамата и във всеки от тях намери пистолет под якето. Бяха обикновени ТТ-та. Извади пълнителите им и ги прибра в джоба си. Пистолетите не му трябваха. Можеха да се окажат „изцапани“. Освен това нямаше проблеми с оръжието. Арсеналът от гаража беше върнат в тайника почти непокътнат.

А оръжие сега щеше да му трябва. Разбра го веднага щом вдигна ръка срещу първия бабаит.

Те бяха мутри, бандюги. Ако бяха загубили първия рунд, задължително щяха да потърсят реванш във втория. Да вземе да ги гръмне и двамата? Но нещо не му се щеше да ги убива. А и на тяхно място ще се появят други. Всички не можеш да убиеш. Макар че кой знае…

Съседката го гледаше с празни очи. Сякаш изобщо не осъзнаваше какво щеше да й се случи преди малко.

— Да тръгваме!

Никита я хвана за ръката и я помъкна към колата си. Качи я на задната седалка, седна зад волана и потегли към блока, който и без това беше на две крачки.

— А моята кола? — нацупено попита тя.

— После ще си я вземеш.

— Ами ако ме убият?

— Тогава няма да си я вземеш. Какво, могат да те убият ли?

— Могат — кимна му тя.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— На работа…

— Някой друг има ли у вас?

— Не, никого…

— Прислужница имаш ли?

— Да. Чистачка.

— Тя няма много да ти помогне. С една дума, вземам те при себе си. Между другото, как се казваш?

— Мила.

— Аз съм Никита.

Колата влезе в двора на блока и спря пред входа. Той слезе и й помогна да се измъкне от седалката. Качиха се с асансьора на неговия етаж и влязоха в апартамента му.

Никита заключи всички резета и ключалки на вратата, а Мила влезе в хола, настани се удобно на новия му диван и се отпусна. Върху лицето й се изписа блажена усмивка — беше изпаднала в делириум.

Нека се радва. Но първо трябваше да му отговори на няколко въпроса.

— Е, казвай сега как се забърка в тази история!

Той също се беше настанил удобно, но не на дивана, а в креслото. Сложи пистолета на малката масичка до себе си и го скри с един вестник. Кой знае, мутрите току-виж пробият вратата с оксижен и нахълтат в апартамента.

— Хванах се… — каза Мила — … като последната глупачка се хванах…

Наркотикът сякаш престана да й действа. Изведнъж посърна и се сви на топка. В очите й се появи страх.

— По-конкретно.

— Срещнах се с една приятелка от училище. Тя ме почерпи с „Жар-птица“. Това е една гадост, от която жените се нахвърлят върху мъжете като разгонени кучки.

Никита се подсмихна. Сети се как му бе направила стриптийз в апартамента. Същинска разгонена кучка.

— После пък ме зариби с хероин.

— Наркоманка ли си?

— Глупости, какви ги говориш…

Отричането беше знак, че вече е наркозависима. Мутрите обаче не я преследваха, защото е минала на хероин.

— А защо тези смотаняци искаха да те отвлекат?

— Не са смотаняци. Те са мутри…

Добре че му каза. Иначе той нямаше да се сети с кого си има работа, нали! Ха-ха…

— И какво искаха от теб?

— Дълго е за разказване.

— Ами аз за никъде не бързам.

— Общо взето, има една мутра тука. Моята приятелка му е сестра. Игнат се казва. Прякорът му е Ковача. Някакви мафиоти го преследват. И при Ина идваха. А аз точно тогава бях при нея. Опитваха се да изкопчат някаква информация от нас. Но аз даже нямах представа къде е Игнат. После се появи някакво момиче, което знаеше всичко, и те я отведоха със себе си. А в мое присъствие двама от тях казаха къде ще държат Игнат, като го намерят. Разказах това на приятелчетата му. Те се юрнаха да го спасяват и ги направили на решето всички.

— Имало е засада?

— Да, попаднали в засада. Сега мислят, че нарочно съм ги подлъгала да отидат там.

— Подвели са те.

— Да, знам. Сега ме преследват.

Мила се изплаши. Под въздействието на наркотика страхът й се засили още повече. Тя закри лицето си с ръце, метна се на дивана и заби глава във възглавницата.

Никита я покри с едно одеяло. Остави я да полежи и да се поуспокои. След няколко часа тя се съвзе и отново можеше да говори.

— Какво да правя сега?

— Странен въпрос — сви рамене той. — Мъжът ти нали е преуспяващ бизнесмен, пътува с охрана. Да наеме и на теб телохранители.

— Но нали трябва да му кажа за всичко…

— Ами какъв е проблемът?

— Страх ме е… Страх ме е да му кажа. Не трябва да знае за това!

— Ами тогава сама се обади на някоя частна охранителна фирма и им кажи, че ти трябва охрана.

— Къде мога да намеря такава фирма?

Преди да й отговори, Никита се замисли. Преценяваше всички плюсове и минуси.

— Ами честно казано, моята фирма се занимава горе-долу със същото. Имам лиценз.

— Страхотно! — оживи се Мила и го погледна с надежда за помощ. — Видях как набихте мутрите. И като гледам, сте добър човек, имам ви пълно доверие. Стига, вие Никита, да се съгласите…

— Добре де, мога да се заема с това. Но нали разбираш, услугата няма да е безплатна.

В крайна сметка дейността му бе регистрирана официално, само че не изкарваше нищо, беше на загуба.

— Колко искате?

— Ами, мисля, че петстотин долара на ден ме устройват.

— Само толкова ли? — Мила бе приятно учудена.

Значи петстотин долара на ден бяха малко. Но Никита не качи цената. По принцип и това му беше достатъчно.

И все пак добави още някои разходи.

— Ще поемеш и разходите за видеокамерата…

— Защо ви е видеокамера?

— За да наблюдавам площадката пред апартамента ти. И ако евентуално има някаква опасност, да реагирам моментално.

— Значи ще ме пазите от вашия апартамент?

— А ти какво мислиш, че ще кисна у вас? Искаш да си имаш проблеми с мъжа си ли?

— Ами не…

— И аз това казвам. Затова ще наблюдавам апартамента ти оттук.

— Че аз и носа няма да си покажа навън.

— Ами чудесно.

— А пък Ловеца ще очисти Игнат и всичко ще си дойде на мястото.

— Какъв Ловец? — не я разбра Никита.

— Не знам кой е — сви рамене Мила. — Знам само, че също е мутра и с Игнат са във война. Май нещо, свързано с наркотици.

— Ловеца, казваш… — измърмори си под нос Никита.

Възможно ли е да е същият онзи Ловеца? Мутра… Занимава се с наркотици. Всичко съвпадаше.

Тази гадина бе съсипал живота на Марта. Заради него, копелето, беше започнала да убива. Заради него трябваше да убие родната си сестра. А после бе изчезнала. Безследно. Може би угризенията на съвестта я бяха накарали да сложи край на живота си. Никита не можеше да живее без нея. Страдаше, измъчваше се. А тази гадина си живееше живота и не му пукаше за нищо. Че и гангстерски войни ще ми води. Герой…

Трябваше да се добере до него. Трябваше да отмъсти за съсипания живот на Марта.

Но първо щеше се заеме с Ковача, главатаря на мафиотската групировка, която Ловеца се опитвал да унищожи.

Никита се събуди през нощта. Цареше гробна тишина. Но някъде отдалече се чуваха тихи гласове. Едва се долавяха, но вътрешният му локатор реагира веднага.

Той моментално скочи от леглото, ръката му автоматично сграбчи пистолета от пода. С тиха стъпка, като котка, Никита се прокрадна до входната врата и погледна през шпионката.

С Мила се бяха разбрали да вземат скрита видеокамера, но засега нещата бяха само на приказки. Щеше да я поръча чак на следващия ден. Сега щеше да му се наложи да използва стария метод за наблюдение.

На площадката стоеше някакво момче. Изглеждаше доста набито. Беше със зелени панталони, кожено яке и бръснат врат. Появи се още един. Слезе от горния етаж, където беше апартаментът на Мила.

Вече се беше договорил с нея, така че трябваше да си изкара парите.

Той хукна като стрела към кухнята, взе коша за боклук, мушна пистолета в него и се стрелна обратно към вратата. Типовете още стояха на площадката.

Никита излезе от апартамента със сънена физиономия и кофата за боклук в ръка. Беше по потник и шорти. На пръв поглед нищо подозрително. Но типовете се усъмниха. Единият се вгледа много внимателно в лицето му.

Никита веднага му помогна да откъсне поглед от него. Юмрукът му се изнесе светкавично напред и се вряза директно в носа му. Онзи склопи очи и полетя назад. Дрънна тила си в стената и бавно се свлече надолу.

В това време Никита вече беше извадил пистолета от кофата и го мушна под носа на другия бабанка.

— Здравей, драги!

— Аа… — шашардисано започна да заеква онзи.

— На ти сега едно „а“!

Никита мушна ръка под якето му. В кобура под мишницата му намери ТТ без заглушител. Би било глупаво да не го вземе за себе си.

— Моля, заповядайте! — каза Никита, посочвайки отворената врата на апартамента си.

Онзи направи крачка напред, за да влезе.

— Къде тръгна? А приятелчето си защо го забрави?

Приятелчето му тъкмо бе започнало да идва на себе си.

Бабаитът го хвана под мишниците и го замъкна в апартамента. И моментално рухна върху него — Никита го удари по врата с ръкохватката на пистолета. Добре нареди и първия. Нека покротуват малко в безсъзнание, докато ги завърже.

Впрочем, не се забави много със завързването. Имаше въжета подръка, възлите ги правеше бързо и здраво. Скоч също му се намери.

И двамата бяха с пистолети ТТ без заглушители, а това не бе в стила на наемните убийци. Но какво са правели тогава пред апартамента на Мила?

Никита свести единия, другият се ококори сам.

— Кои сте? — попита ги.

— Ами ние просто… — започна да увърта единият.

— Да бе, просто сте минавали оттук. И изведнъж кого да видите насреща си — мен. Нали така?

— Е, не е точно така…

— Вижте какво, разправяйте ги тия на баба си. Казвайте защо ви изпрати тук Ковача!

— Кой е тоя Ковача? — ококори се недоумяващо другият бабаит.

— Искаш ли да разбереш какво ще ти се случи след малко?

— Какво?

— Ще те убия — съвсем равнодушно каза Никита, сякаш говореше за нещо делнично. — Гласът му звучеше много спокойно, плашещо спокойно. — И теб ще убия… — каза със смразяващ тон и на другия.

Двамата оклюмаха. Цялата им самоувереност се изпари мигновено.

— Сега ще направим една игра. Който ми каже по-интересна информация, ще го оставя жив. Който не ми хареса, ще се наложи да го убия. Е, какво, започваме ли?

Мутрите се изплашиха още повече. Но освен страх, в очите им имаше и желание за съдействие.

— Ковача защо ви изпрати тук? — обърна се към единия.

— Ами да видим в какъв апартамент живее една мадама тука — изплю камъчето другият. — Един вид, да проверим каква е вратата, системата за защита.

— Мила се казва — прекъсна го първият.

— Е, какво, проверихте ли?

— Аха, добре си живурка тя. Вратата е бетон. На куково лято ще я спипаш мадамата.

— А, трябва да я спипате, така ли?

— Ами Кавказеца каза, че трябва.

— А кой е Кавказеца?

— Ами той ни е бригадир. Под шапката на Ковача.

— Ние сме отскоро при Ковача — добави другият. — Взе ни в групировката, когато направиха на решето всичките му момчета.

— Зелени сте значи още — подсмихна се Никита. — Сега и вас ще ви направят на решето.

— Кой?

— Ами аз.

— Ей, чакай малко, нали каза, че… — започна единият.

— Играта продължава — прекъсна го Никита. — Кой ви чака долу?

— Ами само двамата сме.

— Как мога да намеря Ковача?

— Никой не знае. Крие се.

— Аз знам! — изтърси изведнъж другият.

Явно много му се живееше на човека.

— Защо говориш глупости бе, Кузя — учудено се ококори насреща му първият. — Че това никой не го знае!

— Аз пък го знам. Случайно го разбрах.

— Браво на теб, Кузя! — похвали го Никита. — Печелиш бонус.

— Как така?

— Ами представи си, че ти носят две кутийки. Едната е празна, а в другата има патрон. Коя ще избереш? Отговаряй, бързо!

— С патрона!

— Много добре! Значи ще се наложи да те убия.

— Ей, ама ти какво?!

— Нали сам си избра патрона. Добре де, не се шашкай. Патронът е халосен. А на теб, драги — Никита погледна към мутрата, чието име не знаеше, — ти отиде главата. Загуби играта.

Залепи скоч на устата му. После изнесе Кузя в коридора и му развърза краката. Хвана го за яката и му помогна да се изправи.

— Е, какво, тръгваме ли?

— Къде?

— Как къде. При твоя Ковача.

— А Славян?

— Значи приятелчето ти се казвало Славян?

— Защо пък „казвало“?

Никита вдигна пистолета на нивото на очите си и го насочи към хола, където Славян лежеше на пода. Дум-дум, два изстрела. Жалко. Само дето надупчи пода до главата на мутрата. Нямаше намерение да го убива. Не искаше да пролива кръв излишно. Но виж, Кузя — трябваше да го посплаши малко. Той не видя какво е улучил.

— Ти какво, уби ли го! — Кузя чак се разтрепери от ужас.

— Че как иначе. Нали загуби играта. Между другото, предстои ти да играеш за супер джакпота. Но ако загубиш, ще ти отнема наградата, която спечели преди малко.

— Каква награда?

— Ами живота ти. Така че мисли му.

— Как мога да спечеля супер джакпота?

— Братле, мозъкът ти съвсем е изфирясал от страх. Ще го спечелиш, ако ми кажеш къде точно се укрива Ковача.

— Ще ти кажа.

— Тогава да вървим.

Едва ли не в прегръдка, Никита завлече момчето до гаража, сложи го зад волана, а самият той седна на задната седалка. Но преди това извади от тайника още два пистолета=

— „Глок“ и ТТ.

Кузя изкара колата навън със завързани ръце. Оказа се, че и така можел да кара. Никита го освободи от въжетата чак след като затвори гаража и зае мястото си.

През целия път Кузя караше много спокойно. Успокоителното — опряният пистолет в гърба му — действаше безотказно.

И ето че най-после стигнаха до мястото. Спряха пред стар пететажен блок.

— Ковача живее тук — навъсено каза Кузя.

— Каза, че се крие.

— Да, търсят го.

— Кой?

— То се знае, наемни убийци. Нали е във война с Ловеца.

— Кой е този Ловеца?

— Абе едно говедо. Бута се на нашата територия с наркотиците си.

— Как се казва? В смисъл — фамилията му, истинските му имена какви са.

— Че откъде да знам? — притесни се Кузя.

— Е, не се шашкай. Този въпрос не е за супер джакпота.

Никита беше много любопитен да разбере как се казва Ловеца. Наистина ли е Егор Кучин, или зад този прякор се крие някаква друга личност.

— Откъде разбра, че Ковача се крие точно тук?

— Ами леля ми живее в този блок. Случайно го видях веднъж. Но не знам в кой апартамент е точно.

— А така, добре ме нареди сега!

Впрочем, Никита не се разстрои чак толкова от тази неприятна новина. Щеше да стои тук колкото трябва, но ще дочака появата на Ковача. Всичко останало беше въпрос на сръчност и бързина.

Призори, към четири сутринта, се появи бял микробус и спря пред входа, в който живееше Ковача. От него изскочиха четирима с униформи на спецназ и автомати в ръце и се юрнаха вътре.

След около десетина минути се появиха отново. С пленник. Мъкнеха завързан мъж.

— Мамка му! Това е Ковача! — ужаси се Кузя.

— Ти ли го предаде? — с ехидна усмивка попита Никита.

— Абе ти луд ли си, верно! — възмути се мутрата. — Не съм, честен кръст!

— Добре де, успокой се. Не само ти имаш леля в този блок в крайна сметка.

— Ченгета гадни! — злобно прецеди през зъби Кузя.

— Мислиш ли, че са ченгета? — попита Никита.

— Че какви други може да са?

— Ами ако само са се дегизирали като такива?

Напъхаха Ковача в микробуса. Момчетата с автоматите също скочиха вътре. Возилото потегли към изхода на двора.

— Ние сме след тях — осведоми Кузя Никита. — Засега не включвай фаровете.

Кузя пое по петите им много професионално. Изчака ги да свият зад ъгъла и да изчезнат от погледа им и чак след това потегли. Излезе на шосето, по което отпратиха онези.

Стигнаха до околовръстния път и продължиха да карат плътно след тях. После свиха по някакъв черен път.

— Мамка му, че те отиват на сметището — каза Кузя.

— На кое сметище?

— Абе на това, на Кочумското. Миналия път са го държали там. И сега пак го карат натам…

— Знаеш ли как да стигнеш до него? — попита Никита.

— Да.

— Спри тогава. Сами сме на пътя — колата ни бие на очи.

Никита силно се надяваше, че неизвестните похитители на Ковача не са забелязали бялата лада по петите си.

— Приемай стоката, Жорик-мажорик!

Иля Кривокон със засилка бутна завързания пленник във фургона на пазача.

Миналия път замалко да види сметката на Жора от яд. Напил се като прасе и оставил двама клошари да пазят Ковача. А онези оплескали работата. За което си изкараха боя, естествено. Абе да вървят по дяволите клошарите. Лошото беше, че Ковача им се изплъзна.

Но нищо. Иля и момчетата му успяха да го проследят и пак му затегнаха примката около врата.

— Този път лично аз ще го пазя! — сконфузено обеща Жора.

— Да бе, мечтай си! — засмя се гръмогласно Валера.

— Ние ще си го пазим — каза Коля.

Набутаха Ковача в помощното помещение. Там се намъкна и Саша Ягодкин. Затисна го с крак, за по-сигурно. Нямаше къде да му избяга сега.

Иля взе джиесема си и се свърза с посредника.

Максим се появи рано сутринта. Ловеца още не си беше отворил очите, а той вече бързаше да му докладва.

— Спецовете се обадиха. Казаха, че са спипали Ковача.

— Жив ли?

— Жив. Закарали са го на същото сметище. Този път го охраняват лично. Но са заети и молят да приберем Ковача по-бързо.

— Изобщо не ме интересува дали са заети… Искам да видя физиономията на Ковача.

— Трябва да им занесем парите. Двеста и десет хиляди долара.

— Прекалено много са — намръщи се Ловеца.

Бяха много, но нямаше къде да ходи — сделката си беше сделка. Не беше хубаво да си създава проблеми със спецовете, в противен случай можеха да вземат на мушка самия него. Момчетата бяха сериозни, не се шегуваха.

— Очистиха четиринадесет мутри на Ковача, а той си намери нови. Има ли справедливост на този свят, кажи ми!

— Да, но новите му бойци са още зелени — побърза да отбележи Максим. — Като нищо ще им видим сметката.

— С това ще се заемеш сам. Без никакви спецове.

— Както кажеш, шефе.

— А за Ковача ще отида лично — реши Ловеца.

— Правилно, шефе — одобри решението му Максим. — Ще го погледнеш право в очите тоя помияр, ще му се изплюеш в лицето и ще му теглиш куршума в челото. И там, на самото сметище ще го заровим. За какво да го караме първо тук, пък после да го връщаме обратно.

Времето е пари и трябва да се пести.

Иля и хората му успяха да се преоблекат. Смениха камуфлажните дрехи с лъскави официални костюми. Внушителният им външен вид беше в пълен контраст с планините от боклук на зловонното сметище. Не изглеждаха никак зле в сравнение с мутрите на Ловеца, които пристигнаха заедно с посредника му. Тежест им придаваха и картечните пистолети „Кедър“, а увереност… Всъщност те винаги си бяха уверени в себе си. Ако не бяха такива, нямаше да се забъркат в опасните игри, които играеха.

Ловеца взе със себе си шест добре въоръжени момчета. Всички бяха с пушки–помпи — шумно и мощно оръжие. Но Иля не смяташе, че ще се стигне до престрелка. Иначе Ловеца би повел много повече мутри.

Бе преценил правилно. Всичко се размина без инциденти.

Посредникът на Ловеца — очилатко с интелигентен вид — първо хвърли един поглед на Ковача, да се убеди, че е той. После изгледа видеозаписа на касетата, отброи четиринадесет трупа и накрая, без да проявява каквато и да било агресия, подаде на Иля луксозно куфарче, в което имаше точно двеста и десет хиляди долара. За всеки случай Кривокон преброи парите, измъкна от първата случайна пачка една банкнота и я подаде на Саша — той беше спец по валутата и определяше оригиналността на доларите не по зле от детектор. Всичко беше наред — парите не бяха фалшиви.

— Ние ще останем тук — каза посредникът на Ловеца. — Вие тръгвайте.

Иля предположи каква може да е причината, за да останат на сметището. Ще си поговорят с Ковача на четири очи, а после ще го убият и ще го заровят в планината от боклуци. Но това си бяха техни проблеми. Каквото искат, това да правят с него.

Качиха се на микробуса и потеглиха. Не беше много приятно усещането зад гърба ти да остават десетина мутри с мощни оръжия, а ти да си затворен в някакъв микробус като в консервна кутия. Но не се случи нищо, размина им се. Тръгнаха си безпрепятствено от сметището.

На Ловеца парите му се свидеха, но въпреки всичко успя да надвие алчността си. Знаеше много добре, че няма нищо безплатно на този свят. А спецназовците може пак да му потрябват.

Освен това бяха заловили Ковача. Ето го, лежеше в краката му.

Не беше онзи самонадеян, надут глупак, на какъвто се правеше при предишната им среща. Тогава този гад се държеше страшно нагло — един вид, искаше да си разчистят сметките. Пъчеше му се, размахваше небрежно ръце, а зад него като планина стояха бабаитите му с пушкала. А сега стои на колене пред него, смазан и унижен, окован с белезници. Физиономията му цялата подута и посинена — момчетата явно са потренирали малко върху него.

— Е, какво, Ковач, могат ли хората ми да работят на твоя територия?

Ловеца умираше от задоволство, че Ковача е безсилен пред него. Можеше да смаже лицето му с крак, да се изпикае върху него, ако иска, и всичко това без никакъв риск да получи куршум в челото.

— Не може! — злобно прецеди през зъби Ковача.

Я го виж ти! Знае много добре, че вече нищо не зависи от него, а се зъби! Ловеца не издържа и го изрита с все сила по корема. Ковача изхриптя, сви се на топка и затрепери конвулсивно.

Врагът беше победен, победителят почетка самолюбието си. Край, шоуто можеше да приключва вече.

— Виж му сметката — кимна Ловеца на мутрата, която стоеше до пленника.

Онзи извади пистолета си, но не успя да го насочи срещу Ковача.

Някъде отдясно, иззад планините от боклук, задумкаха изстрели — един, втори, трети…

— Мамка му! — изви един от бойците му и се хвана за простреляната лява ръка.

Но веднага се сети за узито на гърба си, свали го моментално от рамото и откри огън по посока на изстрелите.

Останалите го последваха. Преди това обаче застанаха като стена пред Ловеца, прикривайки го с телата си.

Плътната им стрелба принуди неизвестния стрелец да избяга някъде зад купчините боклук. А може и да го бяха очистили.

Ловеца първо се изплаши. Ами ако го убият? Но после разбра, че няма от какво да се страхува — стрелецът явно беше някакъв аматьор и телохранителите му бързо го притиснаха в ъгъла. Продължи да наблюдава с интерес как куршумите разорават планините от боклук.

Изведнъж ситуацията рязко се промени. Ловеца видя как под лявата лопатка на един от бойците му цъфна малка дупчица. След секунда беше продупчено сакото на втори, пак в гърба.

Той се обърна рязко и онемя. Към него вървеше някакъв клошар с мърлява физиономия. Във всяка ръка държеше по един пистолет. И боравеше с тях доста сръчно.

Ловеца се обърна към телохранителите си и краката му се подкосиха от ужас. И шестимата лежаха неподвижно на земята. В този миг до тях се просна още един — Максим, както държеше пистолет в ръката си. Ловеца нямаше оръжие. Може би точно поради тази причина бе все още жив.

Жив, но го бяха взели на мушка. Пистолетите в ръцете на клошаря бяха насочени към него.

— Ей, к’во пра’иш бе, клоши! — започна да отстъпва бавно назад Ловеца.

— Не съм клошар — отрицателно поклати глава Никита. — Това е просто дегизировка.

Двамата с Кузя се бяха укрили наблизо и наблюдаваха известно време фургончето, в което държаха Ковача. Малко по-късно се появи Ловеца със свитата си. Солиден и властен, убеден, че светът е в краката му.

Преди това бяха хванали един клошар — на сметището бяха цели рояци. Никита го съблече и намъкна дрипите му. Даде на Кузя пистолет, нареди му да заобиколи къщичката на пазача и когато му дойде времето да открие хаотична стрелба за заблуда на противника.

А самият Никита се престори на клошар и тръгна бавно към фургончето. Никой не му обърна внимание — нито свитата на Ловеца, нито яките момчета, които минаха покрай него с белия микробус.

Погледна към мястото, където се беше укрил Кузя, кимна му с глава и онзи моментално започна да стреля. Думне няколко пъти, пък си скрие главата.

Цялото внимание на телохранителите на Ловеца се насочи към Кузя. Олигофренът с очилата, който постоянно се въртеше около Ловеца, също хвана пистолет. Да постреля, му се приискало на дебила. Наложи се да очисти и него.

Но Ловеца остави жив. От увереността и самочувствието му вече нямаше и следа. Натропа се в гащите от страх босът. Гледа го изплашено, краката му треперят. Нещастник.

— Ти си Ковача! — убедено каза Никита. — Трябва да те очистя.

— Не, не! Не съм аз! — разхленчи се Ловеца. — Ето го там Ковача… — Той посочи здравеняка, който седеше на земята.

Той го беше зяпнал с широко ококорени от страх и учудване очи, сякаш пред него стои някакво божество.

— Не, онзи е Ловеца — поклати глава Никита. — Егор Кучин.

— Аз съм Егор Кучин!

Вече беше сто процента сигурен, че пред него стои точно онова гадно копеле.

Появи се и Кузя. Голям герой. Вирнал високо нос, наперено изпъчил гърди, с пистолет в ръка. Наложи се да му подреже малко крилцата — насочи единия пистолет към него и го накара да хвърли оръжието и да седне до Ковача. Че кой знае, току-виж, му дошло наум да очисти самия него.

Никита искаше да накаже Ловеца най-позорно. Но нямаше желание Ковача и Кузя да станат свидетели на саморазправата, защото щяха да чуят за срама на Марта. А това не биваше да се случва.

Имаше два варианта. Първият — да очисти Ковача и Кузя и после да се разправя с Ловеца. Другият беше да ги остави живи, защо да пролива излишно кръв. После да откара Ловеца на някое усамотено място, да си поприказва с него насаме в по-задушевна обстановка, да му прочете смъртната присъда и да я изпълни.

А можеше да го очисти и без каквито и да било разговори и обяснения. Но този вариант отпадаше. Ловеца трябваше да знае защо е наказан.

— Лягай долу, гадино! — нареди му злобно Никита.

Онзи затрепери от страх и послушно легна на земята, но продължи да го гледа от долу. В очите му сякаш се появи учудване.

— Да не мислиш, че ми трябва Ковача — подсмихна се Никита. — Сбъркал си. Точно ти ми трябваш.

Никита нареди на Кузя да претърси труповете.

— Само не пипай пистолетите, че нали знаеш, стрелям доста бързо.

Кузя претърси телохранителите на Ловеца и у двама от тях намери по чифт белезници. С единия, младокът прикова ръцете на Ловеца, а с другия краката му. Допълнително ги затегна с кожен колан. Ловеца се приви на две. Дали му беше удобно, или не, Никита не го беше еня.

Вече не държеше Кузя на мушка и му нареди да докара колата. А той отиде при Ковача, извади от джоба си автоматично ножче и оголи острието му.

Ковача започна да се върти нервно. Явно си мислеше, че иска да му резне гръкляна. Но грешеше. Искаше просто да пререже въжетата на краката му.

— Ръцете засега ще ги оставим така — каза Никита.

— Кой си ти? — попита Ковача.

— Добър въпрос. На добри въпроси отговарям веднага. Казвам се Никита. От частна охранителна агенция съм. Мила познаваш ли я?

— Мила ли? Каква Мила…

— Толкова бързо ли забравяш жените, с които спиш? И които след това възнамеряваш да убиеш?

— Аа… Мила… Кой ти каза, че искам да я убия? Просто исках да си поговоря с нея. Да разбера защо ме изигра така подло.

— Питай мен. Аз ще ти кажа.

— Е, казвай.

— Не Мила те е изиграла. Подвели са я. Тя няма нищо общо. Казвам ти го съвсем сериозно.

— Вярвам ти — кимна му Ковача.

— Искаш ли да останеш жив? — с мила усмивчица го попита Никита.

— Да!

— Правилно, животът е хубаво нещо. С една дума, ти не пипаш Мила. Забравяш за нея. А аз не закачам теб. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се, няма проблем.

— Имай предвид, че ако ме излъжеш, изобщо няма да се замисля и директно ще стрелям. Предполагам, не се съмняваш в това.

— Не се съмнявам.

— Ами отлично тогава.

Веднага щом ладата се появи, Никита отиде до нея, свали клошарските дрипи, взе дрехите си и се преоблече. После се приближи до Ковача, сряза въжетата на ръцете му и го накара заедно с Кузя да напъхат Ловеца в багажника.

Потеглиха. Караше Кузя, Ковача седеше до него, а Никита беше отзад. Така беше най-удобно да ги държи под контрол. Изхвърли картечните пистолети, остави си само един обикновен.

Вече бяха на шосето, далече от сметището, когато покрай тях профуча полицейска кола и зави в онази посока. Възможно ли бе някой от клошарите да е извикал ченгетата? Това впрочем малко го вълнуваше.

— Значи с теб се разбрахме, Ковач. Ти не пипаш Мила, а аз теб.

— Разбрахме се. Само едно ми кажи, братле, защо ти е Ловеца.

— Това е личен въпрос. Не се притеснявай, ще бъде решен летално.

— Какво?

— Ами така, ще го гръмна тоя твой Ловеца.

— Да взема да го очистя аз, а? Че нещо много ме сърбят ръцете.

— Не. Личните си проблеми ги решавам сам.

— Само да не го пуснеш!

— Няма.

— Ами супер тогава. Искаш ли да се видим някъде после, аз черпя. Ще поседим, ще си полафим, ще се повеселим с някоя друга мадама, а?

— Ще си помисля.

— Помисли, помисли!

Никита нареди на Кузя да спре колата. Онзи направи каквото му наредиха.

— А ти, братле, си помисли как ще се прибереш до вкъщи сега — каза Никита на Ковача, когато го оставиха на околовръстното шосе, и му мушна в ръката петдесет долара за път.

— Е, хайде, чао!

Ковача ни най-малко не се възмути, че не го закараха до вкъщи. И на Луната да го бяха оставили, пак щеше да се радва, стига да е жив.

Кузя остана с Никита и го закара до вкъщи.

— Нали знаеш, че не трябва да се връщаш при Ковача — каза му Никита.

— Защо?

— Ами нали го предаде. Както и да го усукваш, това направи. Или той може би прощава такива неща.

Получи безмълвен отговор. Кузя се сви целият на топка, ченето му започна леко да потреперва. Ясно бе, че Ковача няма да му прости предателството.

Но след малко се сети нещо.

— А може пък нищо да не разбере — с надежда го попита той. — Стига ти да не му кажеш…

— Че аз няма да му кажа, няма. Но виж, приятелчето ти… Онзи, как беше… Славян…

— Славян ли?! Ама ти нали го…

— Не, не съм. Жив е твоят Славян. Лежи в апартамента ми и подпикава паркета.

Кузя въздъхна тежко. За него явно щеше да е по-добре, ако Славян беше мъртъв. Ето такова е то братството между мутри. Всички са партия, докато не замирише лошо. Веднага щом стане напечено, започват да се самоизяждат като паяци в буркан. Никита го знаеше от опит.

— Твоят Славян също се разприказва — каза Никита. — Той беше готов да предаде Ковача. С една дума, пускам ви и двамата, а вие се покрийте някъде. Наемете си апартамент някъде в другия край на града, намерете си работа. И стига сте се занимавали с тези мутри. Повярвай ми, нищо добро няма да видите от тях.

Никита се сети за Артьом. Съвсем зелен беше още и беше предан на Витал като кученце. Само той не го остави, когато онзи беше загазил до шия. Остана с него до край. И с какво му се отблагодари Витал? Прати му наемен убиец.

А се опита да убие и Никита. И сигурно щеше да успее, ако не беше Марта.

Марта, Марта… Кога най-после ще бъдат отново заедно…

Никита накара Кузя да паркира колата пред входа. Оставиха Ловеца в нея, а те двамата се качиха в апартамента му. Където чакаше Славян. Кузя го развърза, а онзи веднага хукна към банята да си изпере панталонките. После забърса и пода с парцал, за да не мирише. Никита излезе прав — момчето не е могло да устиска и си свършило работата в гащите.

Даде му един свой стар панталон, с който да си тръгне. След кратката нравоучителна лекция, която им изнесе, и двамата прецениха, че е по-добре да се оттеглят от групировката на Ковача. Решиха да стоят по-надалеч от него.

Никита ги изпрати и слезе пред блока. Вкара колата в гаража, затвори вратата и вдигна капака на багажника. Насреща му се облещиха изплашените очи на Ловеца.

— Какво да се прави — каза Никита, сякаш окайвайки трагичната му съдба. — Ще трябва да те убия.

— Какво съм ти направил?! — ужасен подвикна пленникът.

— Изнасилил си момичето ми.

— Аз?!

— Преди четири години. В едно малко градче в Московска област. Ти, Посечения и Валята. Срещнали сте една абитуриентка. Връщала се е от бала си. Е, сети ли се?

По сумтенето, което се изтръгна от Ловеца вместо думи, стана ясно, че се е сетил за всичко, гадината.

— Посечения и Валята вече са си получили заслуженото.

Страхът изведнъж го парализира. Дъхът му секна.

— Сега е твой ред…

Никита взе пистолета, щракна затвора и пъхна дулото в устата на Ловеца.

— Ами това е, да приключваме.

Ловеца се замята конвулсивно — сякаш вече са го застреляли.

— Добре де, живей — каза Никита. — Поне засега…

Ще го застреля през нощта. Ще го закара някъде извън града и там ще му види сметката. Засега нека се измъчва от мисълта, че ще трябва да умре заради стария си грях, за който даже вече беше забравил.

Никита запуши устата на Ловеца с един мръсен парцал, затвори багажника и излезе от гаража. След това се качи в апартамента, убеди се, че е заключил добре вратата, и реши да си почине малко.

Провървя му — успя да поспи до обяд. Събуди го звънецът на входната врата. Беше Мила.

Веднага щом я погледна, разбра, че пак е надрусана. Погледът й беше блуждаещ, усмивката — блажена.

Четвърта глава

Иля Кривокон не можа да мигне цяла нощ. А на сутринта, веднага след като си получи парите за Ковача, трябваше да отиде на работа. Но не изглеждаше нито сънен, нито изморен. Тъкмо напротив, беше свеж както обикновено и бодър като краставичка. Мисълта за тези двеста и десет хиляди долара, които бяха прибрали в джоба си, му даваше сила и енергия. Беше си доста добра печалба за четирима. Все пак бяха свършили добра работа — бяха унищожили цяла банда.

Не можа обаче да се порадва дълго на щастието си. В един на обяд научи случайно, че в района на Кочумското сметище са открити седем трупа, сред които не е нито Ковача, нито Ловеца.

Първото, което направи, беше да вдигне на крак момчетата си. Вече знаеше как да действа…

Вениамин Алексеевич Кочергин се чувстваше ужасно, идеше му да вие от мъка. Оказа се, че жена му му изневерява. Мила му изневерява… Но това беше пълен абсурд…

Той беше забелязал, че се държи някак странно още когато се върна от една командировка в чужбина. Занимаваше се с износ на цветни метали, а понякога сключването на сделки с бизнес партньорите изискваше личното му присъствие. И ето че за пореден път му се наложи да замине за една седмица в Австрия. А там хубави момичета колкото щеш. Не, не, той не изневеряваше на жена си. Той просто отпускаше напрежението в слабините си. Сексът с чужди жени за него бе чисто механично действие, нищо повече.

Но с Мила нещата стояха по съвсем друг начин. Обичаше я просто като човек и някак рядко се сещаше да прави секс с нея. Когато това се случи за първи път, той лежеше на дивана и си пийваше сладко биричка. Изведнъж тя му се нахвърли като освирепяла.

Това започна да се повтаря непрекъснато. И с всеки изминал ден сексът ставаше все по-разюздан и по-разюздан. Вече започна да асоциира жена си с развратна курва. Това го наведе на мисълта да наеме човек, който да я следи.

Двама детективи от едно частно детективско бюро се справиха чудесно с тази задача. Научиха, че Мила е била при един техен съсед вчера. Днес по същото време пак е отишла при него. Не беше трудно да се сети човек какво могат да правят мъж и жена, когато са насаме.

Вениамин не беше на себе си от ярост, беше готов начаса да убие и жена си, и любовника й. Той веднага тръгна към вкъщи, взе със себе си и Костя, личния си телохранител. Служеше му предано и вярно и винаги носеше пистолет под сакото си. Без да се замисли, щеше да го пусне в ход веднага щом му даде знак.

Мила остана при Никита около два или три часа. Интересуваше се основно от това, как мисли да я охранява.

— Всичко е уредено — каза й той. — Ковача няма да те закача повече…

Без да се впуска в излишни подробности, той й разказа за срещата си с него. Мила кимаше мълчаливо насреща. Но като че ли само го слушаше, без да разбира и думичка от казаното. И нищо чудно, беше друсана. Добре поне, че наркотикът, който бе взела, не й действаше възбуждащо, иначе щеше да се чуди как да отбива сексуалните й атаки.

Най-после жената реши да си тръгне. Отвори й вратата, но тя не можа да излезе. Сякаш тайфун влетя в коридора, помете я по пътя си и я повали на земята.

Върху Никита се нахвърли друг як мъжага и го удари с нещо тежко по главата. Изведнъж светлината угасна пред очите му.

Дойде на себе си в стаята си, беше в ъгъла до масичката на телевизора. Ръцете и краката му бяха завързани, главата му се пръскаше от болка. На дивана пред него седеше един много познат тип. Мъжът на Мила.

А самата Мила я нямаше.

Онзи позеленя от злоба, когато забеляза, че Никита идва на себе си.

— Ах ти, гадина мръсна! — развика се той. Но не се надигна от дивана, не се приближи, нито пък го изрита злобно в лицето или в корема. — Ти за балък ли ме мислиш бе, копеле гадно! — продължи да крещи съседът. — Рога ще ми слагаш, жена ми ще чукаш, а!

Крещеше като обезумял и от време на време потропваше нервно с крак. Не даде на Никита да каже нито думичка в своя зашита.

До него, с гръб към вратата на хола, стоеше някакъв тип в скъп костюм и държеше жертвата на мушка. Семейната драма, която се разиграваше в момента, изобщо не го интересуваше. Но беше готов да натисне спусъка веднага щом му наредят.

— Сам си го изпроси! — заключи мъжът на Мила след истеричната тирада и погледна горилата си.

— Простреляй го в топките! — нареди му.

Дулото на пистолета започна да слиза бавно надолу.

Никита беше в пълен шок. Щяха да го прострелят за тоя дето духа, ще го кастрират като някакъв уличен помияр…

Телохранителят вече беше готов да натисне спусъка. В този момент Никита забеляза някаква сянка зад гърба му. Някой го удари отзад. Той изпусна пистолета и губейки съзнание, започна да се свлича на пода.

В стаята се появиха някакви мъже. Бяха трима. Никита ги позна — бяха същите онези, които отвлякоха Ковача и го предадоха на Ловеца.

— Между другото, не е хубаво да си оставяте вратата отворена — равнодушно каза главният сред тях.

И тримата изглеждаха доста внушително и представително, облечени със скъпи двуредни костюми и тъмни слънчеви очила. А пистолетите в ръце им придаваха още по-голяма тежест — същински агенти на ЦРУ.

Сега пък се паникьоса мъжът на Мила.

— Този е чукал жена ми. — Той посочи Никита, сякаш оправдавайки се.

— А това са си ваши проблеми — отвърнаха му сухо.

— Не съм чукал жена ти — твърдо заяви Никита. — С нея имаме делови отношения.

Онези тримата стояха мълчаливо и не му пречеха да обяснява. Дори напротив, с многозначителното си мълчание сякаш го подканваха към откровеност.

— Жена ти се е забъркала в голяма каша. Заради наркотици. Поне знаеш ли, че се дрогира?

Мъжът на Мила кимна утвърдително. Да, май беше в течение на проблемите й с наркотиците.

— Забъркала се е наистина в много неприятна история. — Така беше. И виновниците за тази история в момента му бяха на гости. Той реши да му го каже: — Твоята Мила я търсят мутрите. За да я накажат. Подвели са я. Ето тези. — Никита кимна към мъжете в стаята.

Беше му абсолютно безразлично как ще приемат думите му.

Поне главният не се разсърди.

— Мила ли? — сякаш се сепна той. — Дето има приятелка Ина.

— Точно така.

— Да, така беше. Подведохме я. Но не нарочно. Мутрите наистина може да я търсят…

— Аз я охранявам — заяви Никита.

— Да, в течение сме — кимна главният и погледна оскърбения съпруг.

— Свободен си. Хайде отивай да поговориш с жена си. Хората ми ще дойдат с теб. За да не направиш някоя беля.

Помощниците му отведоха господина в дома му и измъкнаха като чувал от хола телохранителя, който не бързаше много да идва в съзнание.

Никита и главният останаха насаме.

— Казвам се Иля. — Онзи седна на дивана.

— Мен какво ме интересува как се казваш — равнодушно сви рамене Никита.

— На мен пък ми е интересно да науча ти как се казваш. Нито Кузя знае, нито Ковача. Но всички са във възторг от теб. Казват, че стреляш като бог. Гръмнал си седем души от воле.

Никита изтръпна и учудено погледна мъжа, който се бе представил като Иля.

— Като гледам, нещо си много учуден — подсмихна се спецът. — Не си предполагал, че Кузя и приятелчето му могат да се върнат при Ковача. Но те се върнаха. Не знам какво са си приказвали с него. Може да са кроили планове как да те ликвидират и да хванат Ловеца. Нямам идея, но ние им попречихме.

— Да не би пак да си спипал Ковача?

— Да не мислиш, че е много сложно? Ковача е пълен дебил. Грам мозък няма в главата си. С една дума, веднага щом разбрахме за труповете на сметището, тръгнахме към него. След няколко часа го заловихме заедно с другите две гълъбчета — Кузя и Славян. Тях, разбира се, ги познаваш.

— Познавам ги, и какво от това.

— И те те познават. Разказаха ни как набързо си видял сметката на мутрите на Ловеца.

— Между другото, къде го закара?

— Кого?

— Ловеца.

— За какво ти е?

— А на теб за какво ти е?

— Имам си сметки за разчистване с него.

— Странен човек си ти. И с Ковача имаш сметки за разчистване, и с Ловеца.

— Ами така се получи.

— Но при мен се получава така, че сега ми трябва Ловеца. Сигурно се досещаш кои сме.

— Не, не се досещам. Знам само, че не си поплювате много.

— Професионалисти сме. Занимаваме се основно с разчистване на мафиотските групировки.

— Ликвидирате ги за пари.

— Точно така, за пари. За много пари. Поддържаме връзки с някои много сериозни хора, които ни уреждат поръчките. Имаме безупречна репутация. А пък ти, така да се каже, малко я поочерни.

— Заради Ловеца ли?

— Точно така. Заради това гълъбче. Той ни даде поръчка, плати си за нея и ние си тръгнахме. А след това си се появил ти и си видял сметката на всичките му телохранители. А самия него си го отвлякъл. Помисли си какво ще си кажат авторитетите, за които току-що ти споменах.

— Дреме ми на шапката какво ще кажат.

— На теб може и да не ти дреме, но на мен за съжаление ми дреме. Длъжен съм да върна Ловеца там, където му е мястото. Ще го закарам у тях. А пък после ти си му мисли как да се добереш до него. Ако щеш, къщата му взриви, ако щеш, с автомат го гръмни. Само недей да му мяташ атомна бомба, че целият град ще иде.

— Жал ти е за града, така ли? — подсмихна се Никита.

— Жал ми е. И за града, и за хората в него. Честните хора не ги закачам. Ликвидирам само изродите. Ето ти например се смяташ за герой, защото си направил на решето хората на Ловеца. И знаеш много добре, че те не заслужават да живеят, защото са нищожества.

Никита се замисли. Не можеше да обори думите му. Иля работеше за пари, но чистеше обществото от бандитите. Никита също беше унищожил доста хора от същата категория. Излизаше, че двамата имат много общо. Единствената разлика бе, че Никита не убиваше за пари.

— Няма го вече Ловеца — каза Никита. — Очистих го.

— Къде е трупът?

— Закопах го.

— Къде?

— Където трябва.

— Ще ми покажеш къде!

— Няма!

— Точно така, няма да го направиш, защото Ловеца е още жив. И ти ще ми го предадеш. — Иля насочи пистолета си срещу него — доста убедителен аргумент. — Ще ми предадеш Ловеца — със смразяващ тон каза той. — Нали не си глупак. Разбираш много добре, че нямаш друг избор.

— Не разбирам — отрицателно поклати глава Никита. — Ще си прибереш Ловеца и ще ми теглиш куршума.

— Глупости. Защо да те убивам. Като че ли не си лошо момче. Освен това никой не ми е платил за тебе.

— Но ще ти плати. Ловеца.

За момент онзи се замисли. След малко се усмихна до ушите:

— Всъщност да, ще си взема парите от него за скалпа ти. Но няма да те убивам. И от теб ще взема. А след няколко дни Ловеца няма да го има вече.

Всичко бе толкова просто и елементарно. Но Иля беше прав. Никита нямаше друг избор. Ако им предадеше Ловеца, щеше да има поне някакъв шанс да оцелее. Иначе просто щяха да го застрелят и край.

— Нямам пари, за да ти платя за ликвидирането на Ловеца.

— Но Ковача има. Той ще ми плати и за Ловеца, и за бандата му.

Иля продължи да се усмихва. Но се усмихваше така, че да стане ясно, че не се шегува.

— А къде е Ковача?

— Завързахме го и го оставихме в тайната му квартира заедно с Кузя и Славик. И адреса мога да ти кажа. Ще ти оставя и координатите си. Ще ми звъннеш след някой друг ден, ще се срещнем някъде, ще поговорим. Ще решим какво да правим с Ловеца.

Иля говореше някакви много странни неща. Но на Никита не му оставаше нищо друго, освен да му повярва.

— Добре де, ще ви предам Ловеца — каза той накрая.

— Ами чудесно тогава. Къде е той?

— В гаража.

Обясни му къде е гаражът и му даде ключовете заедно с тези от колата. Иля и другарите му си тръгнаха. А след около петнадесет минути единият се появи отново.

Никита помисли, че е дошло време да си прочете молитвата. Но момчето беше дошло само да остави ключовете. Преди да си тръгне, отряза въжетата от краката и ръцете му.

— Всичко хубаво! — сбогува се сухо с него и изчезна.

Никита се приближи до прозореца и го видя как се качва в черна волга без номера. Със същата кола откараха и Ловеца.

Нищо, поне вече е наясно защо трябва да умре. Знае, че присъдата му е прочетена. Повече нямаше да се церемони с него.

— Благодаря ти, братле! — Ловеца беше толкова трогнат, че чак щеше да се разплаче.

Вече се беше простил с живота си. Във всеки случай онова момче добре го бе наредило. Като на игра бе ликвидирана цялата му охрана, бе убило и Максим. А него го напъха в багажника и го откара нанякъде.

После хвърли онова обвинение в лицето му. Казва, ще си платиш. И всичко това заради някакво си момиче, което с Посечения и Валята изнасилили преди четири години.

Посечения и Валята, казва, вече са си платили. Твой ред е.

Изобщо не се шегуваше. Можеше да го гръмне, без да му мигне окото. Но го отложи за по-късно. А след това се появи ангелът спасител в лицето на същия онзи, който залови Ковача.

— „Благодаря“ в джоба не можеш да си го сложиш — избоботи недоволно спецът.

— Колко искаш? — сепна се Ловеца.

— Николко. Ако не те спася, ми изгаря репутацията. Но виж, за онова момче може и да си платиш.

— За кое момче?

— Ти какво, тапир ли си? За онова, което замалко не те очисти.

— Аа… Ти какво, да не би вече да си го…

— А защо да протакам нещата? — небрежно сви рамене спецът. — И без това щеше да ми го поръчаш.

— Как го откри?

— Това вече си е моя работа.

— Да, да, разбирам. А Ковача?

— Ковача е жив. Не съм виновен, че ти се изплъзна. Ти го изпусна.

— Сам съм си виновен. Но трябва да се ликвидира.

— Радвай се, че теб не са те ликвидирали.

— Абе радвам се аз… Може би ще се разберем някак за Ковача, а?

— А не, извинявай, но с теб повече не искам да си имам вземане-даване.

— Защо?

— Прекалено далеч отидоха нещата. Опасно е.

Ловеца така и не разбра защо е толкова опасно. В момента не беше в състояние да мисли рационално. Едно обаче му стана ясно — този тук повече нямаше да бъде негов съюзник.

Остана много доволен, когато го закараха вкъщи цял и невредим. Ловеца му даде двадесет и пет хиляди долара — това беше цената за момчето, което толкова много искаше да отмъсти за гаджето си.

И през ум не му минаваше, че спецът може да го е излъгал.

Ковача лежеше на пода в апартамента си заедно с две от новите момчета — Кузя и Славян. Той лично ги беше избрал за групировката си. Искаше му се да си поговори с тях, да разбере как са открили тайната му квартира. Но устата му беше залепена със скоч, краката и ръцете му бяха завързани с въжета. Много здраво го бяха завързали гадовете.

Уж никой не знаеше за този апартамент. Но онези нахълтаха през нощта, завързаха го, напъхаха го в една кола и го закараха на сметището. След това пристигна Ловеца, а малко по-късно се появи и момчето, което сякаш на игра повали цялата му охрана и го отвлече. Добре поне, че пусна него.

И той се бе върнал в уж тайния си апартамент. Трябваше спешно да се обади на няколко човека, да си вземе багажа и да изчезва. Но докато се натутка, довтасаха Кузя и Слава. Разказаха му за момчето, което ги бе спасило. Така и така, казват, хвана ни той. Един вид, още от самото начало е знаел кои са и защо са в блока му. Демек, знаел всичко и за Ковача. Даже къде се крие.

Той остана с впечатлението, че момчетата се оправдават за нещо. Тъкмо искаше да ги разобличи — веднага бе разбрал, че те са го предали, — но стана засечка. Онези тримата отново нахълтаха в апартамента. Изцедиха от Кузя всичко, което знае за онова, печеното момче, и изчезнаха. Като преди това ги завързаха — него, Кузя и Славян. Нямаше кой да им помогне. Никой не идваше, никой не бързаше да ги освободи.

А времето си минаваше. Ръцете и краката на Ковача започнаха да отичат, кръвообращението им се наруши. Работата можеше да стигне и до гангрена. А освен това беше страшно гладен и жаден. Поне малко водичка да можеше да си пийне. Само че водичката криеше и някои рискове — и без това вече му се пръскаше пикочният мехур.

Навън вече беше тъмно, когато някой влезе в апартамента. Дано да е от неговите момчета. Кузя и Слава знаеха къде се намира тайното му убежище. Може пък още някой от групировката да е в час с нещата.

Но не, не можеше да е приятел. Някой друг беше, някой от враговете му. Включиха лампата, в стаята стана светло. Ковача видя неочаквания гостенин. Да му се не види, онова момче. С черни дънки, черна риза, черно яке. И очите му черни.

Без да обръща никакво внимание на Ковача, той влезе в стаята, седна в креслото и сложи един голям черен пистолет на ниската масичка за вестници. След това извади кутия „Марлборо“, издърпа цигара, пъхна я в устата си, поднесе запалката и я запали. Дръпна дълбоко. Чак след това, сякаш съвсем случайно, забеляза Ковача.

— Пак ли са те сгащили? — попита някак небрежно.

Ковача започна да мучи — демек, свали ми скоча от устата.

— Да, сгащили са те. Нещо не ти върви.

Момчето сякаш не забелязваше напъните му и продължи да се подиграва.

— А тези защо лежат до тебе? — кимна към Кузя и Славян. — Какво, да не би да им харесва? Ами нека си лежат тогава.

Пак си дръпна дълбоко и пусна струйка дим към тавана.

— А ти знаеш ли, че на ей този тук — посочи той Кузя — леля му ти е комшийка и живее в блока. Видял те случайно и чисто приятелски реши да ми сподели къде се намираш. А иначе не е лошо момче. Много е точен. Помогна ми да те освободим. И изобщо… Недей да го закачаш, става ли? Остави го да си живее живота човека. Обещаваш ли?

Ковача закима утвърдително.

— Сигурен ли си?

Той закима толкова бързо, че чак щеше му се завие свят.

— Ами да ги пуснем да си ходят тогава, нали така? И двамата да си вървят. Те и двамата са точни типове.

Момчето се приближи първо до Кузя. Извади нож и преряза въжетата. След това освободи Славян.

— Хайде, изчезвайте оттука — без капка злоба ги прогони той.

Когато чу, че входната врата се затръшна след тях, каза на Ковача:

— И ти като че ли не си лошо момче.

И излезе от стаята. А на Ковача му се стори, че си тръгва, и се изплаши.

Но момчето се върна. Донесе бутилка водка, минерална вода, пръчка суров опушен салам и буркан кисели краставички. Изглежда, бе ходил до кухнята и бе опустошил хладилника му. Сложи мезетата и пиенето на масата и пак повтори:

— Не си лошо момче. Искам да ударим по една водка с теб.

Отиде до Ковача, наведе се над него и преряза въжетата на ръцете и краката му.

— Мини през тоалетната, ако искаш. Ще те изчакам.

Ковача можеше да му вкара едно кроше, без да му мисли много, но естественото поведение на момчето му вдъхваше доверие. И кой знае защо, даже не му се сърдеше.

Освен това си беше опасничко да си имаш вземане-даване с него — стреляше като бог.

Сваляйки скоча от устата си в движение, Ковача хукна към тоалетната. Облекчи се — беше по-хубаво и от секс. Излезе от тоалетната и надникна в кухнята. Нямаше никого. Отиде до тайника си, извади бързо пистолета си — старото вярно ТТ — и се върна с него в хола.

Не му се искаше да си цапа ръцете с това момче, но щеше да се наложи. Законът на джунглата беше такъв — ако не убиеш, ще те убият.

Но когато влезе в хола, момчето не беше там. Изведнъж усети някакво движение зад гърба си и нещо твърдо се вряза между лопатките му.

— Ку-ку, аз съм! — чу познат глас. — Ти какво, да не смяташ да режеш салама с пистолет?

— Писна ми вече от тебе! — тежко въздъхна Ковача.

— Дай пушкалото насам.

Момчето му взе пистолета и го сложи да седне зад масата. После сам седна до него. Намигна му добронамерено, почти приятелски.

— Сипи по едно.

Ковача напълни чашите.

— За мира в целия свят!

Момчето небрежно се чукна с него и обърна на екс чашата.

— Между другото, казвам се Никита — подхвърли сякаш просто ей така. — Честно казано, и аз не съм лошо момче. Питай Краля за мен, ако искаш. Той ще ти каже, че Никита е точен човек.

— Кого да питам?

— Краля. Чувал ли си за него? Един от кръстниците на мафията.

Ковача знаеше много добре кой е Краля. Беше един от най-големите престъпници под закрила в столицата и много уважаван човек.

— Познаваш ли го?

— И той ме познава. Хайде да пием за него, за Краля.

Бива си го момчето! Със самия Краля се има. С една дума, не е някой сульо от улицата, а и стреля добре.

Никита се издигна още повече в очите на Ковача след втората чашка. А след третата той беше готов и живота си да даде за него.

— Честно казано, не обичам да убивам — каза Никита. — Но виж, Ловеца бих го очистил с чиста съвест. Но уви… — Разпери ръце безпомощно.

— Ама ти не го ли уби? — учудено попита Ковача.

Толкова се бе надявал…

— Не, стана гаф. Издънка. Спецовете го прибраха. Онези същите, които прибраха и теб.

— Ама че смотаняци.

— Не са смотаняци те. Нали ти казвам, спецове са. Все тая им е кого ще убият, стига да им платят. С една дума, дадоха ми телефона си.

— За какво?

— Искат да направите сделка.

— Каква сделка?

— Ти им цакаш, а те виждат сметката на цялата банда на Ловеца.

Предния ден му се бяха обадили от прокуратурата. Призоваха го да се яви при следователя, за да даде показания по едно заведено дело. В случай на неявяване го заплашиха, че ще му пратят вкъщи взвод омоновци. Не отговаряли за последствията.

Затова днес се стегна за път. Пак тръгнаха с три еднакви коли. В две от тях имаше по четирима бойци, а в колата на Ловеца пътуваха двама телохранители. Този път той седна в първата. Но за това не знаеше никой, освен тези, които го съпровождаха.

Колата на Ловеца потегли и спря пред портите, които автоматично се отвориха пред нея.

— О, ее! — викна изведнъж шофьорът.

Ловеца погледна напред и извика още по-силно от ужас.

Директно срещу тях по правия път се носеше тежкотоварен камаз, който вместо да намали скоростта, даваше колкото се може повече газ. Сблъсъкът беше неизбежен.

Зад волана на камиона нямаше никого — това беше последното, което Ловеца видя преди смъртта си. Зад волана може да е седял призракът на онзи същия тип, който искаше да му отмъсти за момичето си. И ето че му отмъсти. Това беше последното, което си помисли, разделяйки се с живота си.

Камазът смачка първия джип, помете по пътя си и втория, после гръмна оглушителен взрив. Но Ловеца вече беше мъртъв.

Ковача с треперещи ръце подаде куфарчето с парите на спеца. Онзи го взе, отвори го, хвърли едно око на пачките с долари и доволно му кимна.

— Както се разбрахме, нали?

— Точно триста хиляди са…

По телевизията съобщиха, че в резултат на изключително мощна експлозия е загинал известният бизнесмен Кучин. Това било установено със сигурност. Колко души от свитата му са загинали, засега не се знаело точно. Взривът разкъсал труповете им на парченца.

Спецът твърдеше, че са загинали точно десет мутри. А Ковача нямаше никакво желание да спори с него…

Онзи си взе парите и изчезна. Ковача и двама от бойците му се качиха в колата и потеглиха. Вече наближаваха блока му, когато той видя Никита. Вървеше по тротоара. Беше сам и невъоръжен. Поне в ръцете си не държеше нищо. А какво имаше под якето си, беше вече друг въпрос.

— Спри — нареди Ковача на шофьора.

Колата спря до Никита.

— Качвай се.

— А не, по-добре ти слез.

Ковача слезе от колата.

— Е, какво, вече не ти трябвам, нали така? — попита Никита.

— Ако си говорим честно, по-добре никога повече да не те виждам, братле — направи недоволна гримаса Ковача.

— И аз не изгарям от желание да се виждаме.

— Тогава за какво си дошъл?

— Ами да те погледна в очите.

— Защо?

— Да видя дали не плуват корабчета в тях.

— Е, и какво, виждаш ли корабчета?

— Май няма. Като че ли нямаш намерение да ме закачаш.

— Правилно. Изпотрябвал си ми.

Ковача наистина нямаше намерение да пипа Никита. И Мила бе оставил на мира. Спецът му бе обяснил, че са я подвели нарочно.

— И ти на мен също.

Никита му се усмихваше уж добродушно, но в очите му имаше скрита заплаха. Току-виж я изпълнил. Абе да върви по дяволите! При всички случаи е по-добре да се държи по-надалеч от него.

— Ами по живо по здраво тогава.

— По живо по здраво.

Ковача тъкмо имаше намерение да седне в колата, когато Никита сякаш, без да иска, му каза:

— Ами… има и още нещо.

— Какво?

— С Ловеца влязохте във война заради наркотици, нали?

— Е, и какво?

— Лоша работа са наркотиците. Ето, и Мила се е пристрастила към тях.

— И какво от това?

— Лоша работа са наркотиците — още веднъж подчерта Никита и го изгледа така, сякаш щеше да му избоде очите.

— Лоша са, така е — кимна Ковача.

— Затова не трябва да ги има. Занимавай се с охрана, с проститутки, просто с бизнес, но недей с наркотици.

— Абе кой си ти, че ще ми даваш акъл какво да правя! — ядоса се Ковача.

— Ами никой…

— Тогава защо се бъркаш там, където не ти е работа?

— Не ти се бъркам — сви рамене Никита. — Просто те предупреждавам. Да не се сърдиш после.

— ’Що не се разкараш оттука, а?

— Благодаря за съвета.

Никита се усмихна лицеприятно, обърна се и тръгна напред.

— И да не съм те видял повече! — още по-ядосано викна Ковача.

— Не се притеснявай, няма да ме видиш… — отвърна Никита, без да се обръща.

Ковача наистина нямаше да го види никога повече. Дори и да се захване сериозно с наркотици. А по всичко личеше, че нещата вървят натам. Все пак не беше воювал за тоя дето духа с Ловеца. А и с колко пари се изръси за него.

Но на Никита му беше все едно с кого е воювал. Изобщо не го интересуваше колко и на кого е платил. Но беше длъжен да го предупреди. А пък той да му мисли.

Никита спря колата в двора на блока си, слезе от нея, тръгна към входа и замалко да се сблъска с един двуметров бабаит, облечен в строг двуреден костюм.

— Аа, Никита!

Мъжът на Мила подаде глава иззад широкия гръб на телохранителя си. На лицето му беше изписана доволна усмивка, сякаш вижда най-добрия си приятел.

— А! Ти ли си! — със същия тон му отвърна Никита. — Извинявай, но не знам как се казваш.

— Вениамин.

— А защо си толкова доволен, Вениамин?

— Ами вече знам всичко. Нямам претенции към теб.

— За сметка на това аз ще имам.

— Това пък защо?

— Ще имам, ако се държиш лошо с Мила.

— Край, предавам се! — Вениамин се усмихна добродушно и вдигна ръце. — С Мила нещата са наред. Настаних я в една частна клиника на лечение. Всичко с нея ще е окей.

— Браво на теб! Страшен мъжага си, Вениамин.

Никита го потупа фамилиарно по рамото и сякаш моментално забрави за съществуването му. Придаде си угрижен вид, подмина го и съпроводен от учудения му поглед, се скри навътре във входа.

Алочка се боричкаше едновременно с двама. И тя, и нейните любовници бяха надрусани.

Секспиринът беше много готино нещо. И най-важното бе, че се пристрастяват едва ли не от първия път. Не беше задължително да се боцкат с него. Коктейлът „Жар-птица“ не се възприемаше като наркотик, а от него до иглата пътят бе кратък.

Вече нямаше нужда Валерка да промива мозъците на някакви типове като Мишка и да ги уговаря. Всичко се решаваше много лесно — един коктейл „Жар-птица“, секс с Алочка и клиентът е готов.

Секспиринът се появи на пазара, откакто започна да работи за Ковача. Вървеше като топъл хляб. От него клиентите минаваха директно на хероин. От тази екстра Ковача също имаше достатъчно.

Ковача бе възстановил позициите си. Направил си бе нова групировка, която стана по-силна и от старата. И териториите си бе успял да запази, а най-важното е, че бе започнал да се занимава с наркотици. Не се страхуваше от нищо и от никого. Затова бизнесът веднага тръгна на пълни обороти.

„Жар-птицата“ беше страхотно нещо. Скоро щеше да се продава на всеки ъгъл, след употребата й всеки трети, ако не и всеки втори щеше да започне да се боцка. А най-добре щеше да е, ако може всички жители на квартала да станат наркомани…

Валерка си представи как ще се вози като баровец в луксозен линкълн, как момичетата ще тичат след него… Но някакъв шум зад гърба му го накара да слезе от облаците. Той се обърна и видя въоръжени мъже. Всички цивилни. Но той веднага разбра, че са ченгета.

Изведнъж му стана смешно. Започна да се кикоти гръмогласно. Дори ударът в ченето не можа да спре демоничния му смях. Той падна на земята и продължи да се превива от смях.

Смееше се на ченгетата — колкото и да се напъваха боклуците, не можеха да спрат „Жар-птицата“.

Валерка обаче напразно се смееше така подигравателно. Ченгетата от отдел „Наркотици“ съвсем сериозно се бяха захванали със секспирина. Ковача, мутрите му и повечето наркодилъри бяха задържани. Тайната лаборатория за производство на сивия прашец беше унищожена…

А може пък да не се е смял напразно? Може пък „Жар-птицата“ да възкръсне от пепелта като легендарния феникс? Дори и да няма секспирин, щеше да се появи нещо друго. Самоуки гении колкото щеш. И винаги измислят по нещо ново.

Трета част

Първа глава

Противникът му бе определено слаб, но за сметка на това доста упорит и настървено се стремеше да победи на всяка цена. Никита обаче тушираше атаките му с не много силни, но точни удари в главата и торса. Биеше се с ръце и крака — както е прието в кикбокса.

Финалният удар на гонга обяви края на двубоя. Никита победи.

След спаринга треньорът му дойде при него.

— Изобщо не мога да те разбера — каза му сякаш с упрек. — Ти си не просто боец, а машина. Можеше да го смачкаш този мухльо, да го размажеш на ринга. Можеше да го нокаутираш сто пъти, а не се възползва нито веднъж.

Никита само сви рамене и простодушно му се усмихна.

— Нокаутът е лошо нещо. Лошо за него, де — посочи той победения, който вече се присъединяваше към отбора си. — А и боли много. Пък той нищо лошо не ми е направил.

— Абе какво значение има направил ли ти е нещо лошо, или не! Просто ти провървя. Ако ти се беше паднал някой по-силен противник, щеше да те размаже като палачинка на ринга.

— Голяма работа, щеше да победи, и това е.

— Абе ти си чуден човек. Нима ти е все едно дали ще победиш, или не?

— Ако от този бой зависеше животът ми, щях да направя всичко възможно, за да победя. Иначе е просто игра.

— Това е спорт!

— Правилно, спорт е. Извинявай, Петрович, но не смятам, че това е начинът един мъж да се самодокаже. За мен спортът е средство за поддържане на добра форма, нищо повече.

— С това твое отношение не мога да те взема на спартакиадата в Петербург.

— Че аз и не искам да ходя, Петрович.

Никита отново сви рамене равнодушно и обърна гръб на треньора си.

Някога, още преди казармата, когато тренираше бокс, победата беше най-важното нещо за него. Тогава беше готов на всичко, само и само да победи. Не щадеше нито съперника, нито себе си. Но сега му беше някак все тая дали ще надвие, или не. Но никога не пребиваше противника си до смърт. Разбира се, ако онзи не му е направил нищо лошо.

Никита си взе душ, преоблече се и излезе от залата.

Беше есен, септември. Природата вече заспиваше, изпадайки в унес от тихото шумолене на листата. Слънцето все още грееше ярко, небето все още не беше затлачено от сиви дъждовни облаци. Но в душата на Никита беше сиво и мрачно.

Заради Марта.

Беше минала почти година, откакто бе изчезнала. Нямаше никакви новини за нея — нито лоши, нито добри. Като детектив, продължаваше да я търси. Но всичко беше напразно.

За да убие времето, се занимаваше с кикбокс. Този ден бе приключил с тренировката. Вече можеше да се прибира. Качи се в колата си и потегли. И апартаментът, в който живееше, и ладата, която караше, бяха на Марта. Никита с удоволствие би й ги върнал, само да се върне.

Вече беше в района си, когато вниманието му привлече ярка реклама — „Нощен клуб «Феерия». Ресторант. Качествена руска кухня. Дискотека. Оазис на страхотно настроение двадесет и четири часа“.

Само преди няколко месеца на това място имаше недостроено кино. Явно бяха достроили сградата и я бяха пригодили за нощен клуб.

Фасадата беше много красива, облицована с мрамор, с големи огледални прозорци, сияещи от чистота. Вратата на централния вход блестеше като злато, огряна от слънчевите лъчи. Пред нея стоеше пиколо. Вярно, не беше човек, а манекен. В парадната си униформа отдалеч изглеждаше доста внушително и в същото време забавно.

Някога Никита бе мечтал да притежава нещо от сорта на този клуб. Дори бе готов да се захване с това. Цялата работа обаче излиза доста скъпичко. А той нямаше чак толкова много пари. Някои са имали, успели са, направили са го. Изведнъж му се прииска да посети този „оазис на страхотно настроение“.

Защо пък не? И без това трябваше да хапне нещо. Какъв беше проблемът, тук имаше всичко — и ресторант дори. А колата? О, отсреща имаше съвсем приличен паркинг.

Никита паркира, слезе, заключи колата, включи алармата и с лека стъпка тръгна към парадния вход. Направи масльонка по носа на манекена и влезе.

Преддверието беше светло, просторно и много уютно — кожени дивани до стените, позлатени кристални полилеи, пъстър килим на пода. Още щом влезе, насреща му се притече младо момче с черни панталони и бяла риза с папийонка. Усмихва му се до ушите, но погледът му остана равнодушен.

„Здравейте“, „Заповядайте“, „Много се радваме на посещението ви“ — все дежурни и нищо незначещи фрази. После започна по същество.

— Извинете, но в момента можем да ви предложим само услугите на бара. Дискотеката е във вечерната програма.

Момчето го изгледа доста красноречиво. Никита разбра намека.

Беше с късо кожено яке, под което имаше най-обикновена тениска, сиви широки дънки и маратонки. Облеклото му беше спортно и очевидно не толкова представително. За дискотека може и да става, но за ресторант не беше много подходящо. В скъпите ресторанти ходят важни личности. Никита явно не беше причислен към тази категория.

Беше му все едно как изглежда. Имаше пари, а в този свят парите решаваха всички проблеми.

— На мен точно кръчма ми трябва — безгрижно потупа младока по рамото той. — Хайде, братле, ела да ми покажеш къде сервират тука миди с мармалад.

— Миди с мармалад ли? — ококори се учудено момчето.

— Да, с мармалад, от краставички. Е, стига де, не се стягай, просто се пошегувах. Но ако поискам… — Извади небрежно от якето си дебел портфейл, отвори го и му показа, че е пълен със стодоларови банкноти. — Ако поискам, ще ми сервирате и омари, а и скариди със заливка от отвратително кьопоолу.

— Да, да, разбира се… — закима момчето.

— Целият клуб е ваш?

— Целият, от край до край.

— Браво, поздравявам ви!

Никита им завидя, но не със злоба. Просто би се радвал, ако можеше да бъде на тяхно място.

— Отдавна ли сте го отворили?

— И седмица няма още. Тепърва започваме да набираме скорост.

— Като гледам, с широк размах сте действали.

— Меко казано. Да знаеш само колко пари и усилия сме вложили тук, братле!

— Ами предполагам. И как върви?

— Пу-пу, да чукна на дърво, засега добре — каза Антон и чукна няколко пъти по дървената маса.

— Пуснахме телевизионна реклама, привлякохме няколко известни артисти за клипа — сподели Елдар. — И нещата веднага тръгнаха. Вече имаме постоянни клиенти. Вярно, засега платежоспособните са малко.

— Смятайте, че сте спечелили още един платежоспособен клиент. — Никита се посочи с пръст и се засмя.

Антон и Елдар също се засмяха. Един вид, разбраха шегата му. Именно шегата. Че какъв платежоспособен клиент може да бъде той? Той е просто един бивш състудент и това е.

— Какви са тези важни клечки там? — Никита посочи компанията в сепарето.

— О! Тези са големи! — Елдар повдигна очи нагоре.

— Какви по-точно.

— Бандито-гангстерито.

— Убиванто-ограбванто — в същия дух го попита Никита.

— За убиването не знам, но не мисля. Голям човек е, веднага си личи.

— Той какво, да не ви пази гърба?

— Точно така, позна.

— Не е толкова трудно да се досети човек. Че вие му се кланяхте като на бог.

— Е, стига де, не му се кланяме — обидено заяви Антон. — Това е просто жест на уважение.

— Ясно, рекетът и уважението към мутрите е неотменна част от съвременната икономика — подсмихна се иронично Никита. — Но в университета не ни учат на това.

— Не ни учат — кимна Елдар. — Налага се да се учим от собствен опит.

— Изнудвал ви е, нали? Измъчвали са ви с нагрята ютия върху гърдите и поялник в задника.

— Глупости, няма такова нещо. При нас всичко е цивилизовано, културно. Ние сами го поканихме.

— Точно така, сами го поканихме — добави Антон. — Че иначе кой знае какви вандали щяха да ни се паднат, а после ходи си чукай главата.

— Големи умници се извъдихте, ей… А тези според вас не са вандали, така ли?

— Не, какво говориш! Те са много сериозни хора, не са някоя върлуваща шайка разбойници.

— Ще ме уморите от смях, момчета. Поне от кои са тези бандито-гангстерито?

— Как от кои?

— Ами в смисъл — от коя групировка са: солнцевската, измайловската, дългопрудненската, балашихинската, коя.

— Ами не са в никоя. Те са независими.

— Откъде са?

— Даже не знаем — присви рамене Антон. — Ей така, случайно се запознахме.

— Никой ли не ви ги препоръча?

— Че какво, да не би да има пазар за гангстерски услуги? — заядливо каза Елдар.

— Е, не е точно пазар. Но има някои авторитетни хора, които можеха да ви ориентират как стоят нещата. Даже към мен можехте да се обърнете. Щях да ви свържа с един много голям бос. И нямаше да имате никакви проблеми с охраната.

— Ама ти какво, да не би да си от онези, мутрите? — предположи Антон.

— По принцип не. Но познавам някои хора.

— Добре де, остави сега това. Тези ни устройват — каза Елдар, сякаш приключвайки темата. — Сериозни хора са, веднага си личи.

— Ето, виж сега какво ще стане! — Антон посочи входната врата.

В ресторанта влязоха трима бабаити с кожени якета. Антон стана от мястото си и с делова походка се насочи към тях.

— Имай предвид, че отворихме съвсем наскоро — обясни Елдар. — Такива сериозни момчета като тези започнаха да ни посещават всяка вечер. Нашите закрилници изобщо не се церемонят с тях, моментално ги разкарват. Ето, сега ще видиш.

Антон се приближи до „сериозните момчета“ и ги попита нещо. Онези му отговориха. Той им показа сепарето — един вид, ето ги компетентните хора по този въпрос, обръщайте се към тях.

Никита видя как мутрите влязоха в сепарето на важните клечки. Понечиха да седнат, но нещо ги спря. Босът насреща им мълчеше, но суровият му поглед сякаш ги сравни със земята. Очите му излъчваха неимоверна сила. Мутрите се почувстваха много неудобно.

Казаха нещо, но онези даже не им обърнаха внимание, и те си тръгнаха.

— Така е винаги — гордо заяви Елдар. — Стига Леонид Иванович да ги погледне, и вече им се разтреперват мартинките. Тръгват си с празни ръце. И няма никакви саморазправи след това. Всичко минава кротко и мирно, без да се пролива кръв. А ти казваш, че напразно сме го поканили.

— Не съм казал такова нещо — сви рамене Никита.

Леонид Иванович — колко тежко звучи само. Той очевидно беше борец тежка категория и дори да бе по-голям от Елдар, то беше най-много с няколко години. А той ще ми го нарича по име и фамилия, сякаш е някоя важна особа. Не, нещо не му харесваше на Никита този Льончик. Всъщност какво го засягаше?

Елдар сякаш прочете мислите му и каза, като че ли оправдавайки се:

— Освен това ще ни взема само петнадесет процента от оборота.

— Точно в това е проблемът, че са само петнадесет — неодобрително поклати глава Никита.

Сякаш някой свише му подсказваше, че приятелчетата му от университета са загазили много сериозно. Сега бяха в добро разположение на духа, но това беше така, защото още не знаеха къде зимуват раците. Но им предстоеше да разберат.

Падна им се някакъв много опърничав тип.

Льончик Цибин, по прякор Кубика, го спипа точно когато онзи слизаше от колата си. Имаше вид на голям тузар — със златен ланец на врата, окичен със скъпи пръстени по ръцете, най-малко за около хиляда долара. Портфейлът му — претъпкан с мангизи. Хлебарката забеляза това, когато онзи плащаше на касата.

И колата му беше гъзарска — „Ауди 80“, най-много на три години. За деветдесет и втора година тази кола си беше суперлукс.

Мъжът тъкмо седна в колата и Търговеца изскочи от тъмнината, нахвърли му се с цялата си тежест и го натика в купето. Онзи започна да се дърпа. В този момент се появи и Хлебарката. Отвори широко задната лява врата, мушна се вътре и също го нападна. Удари го веднъж с бокса по главата и онзи загуби съзнание. Но не за дълго. Докато претърсваха джобовете и колата му, онзи се свести. Вместо да си лежи кротко, започна да буйства. Изведнъж се дръпна назад, засили юмрук в главата на Търговеца и той директно загуби съзнание. Но мъжът не се спря дотук — тръгна да атакува и Хлебарката. Хлебарката обаче беше подготвен и така го фрасна с бокса по кухата лейка, че онзи опъна краката. В истинския смисъл на думата. Направо го прати в гроба.

Преджобиха мъртвеца, взеха всичко ценно от колата и драснаха. И то навреме. Към тях вече се набираха две мутри, но не успяха да ги стигнат — бяха много тежкотоварни и не можеха да тичат бързо.

Но дори и да ги бяха настигнали, щяха да им видят сметката. Кубика беше предвидил всичко. Той, Хлебарката и Търговеца бяха ударната сила, Нурик и Секса бяха на пост, а Пукотевицата, Валето и Дамаджаната им прикриваха гърба. Бяха добре въоръжени — с две ТТ-та и една гаубица, тоест късоцевна пушка. Но дори и без оръжие можеха да направят на кайма всеки — да не им се мяркаш много пред очите, че току-виж си изял боя. Хлебарката и Търговеца бяха много здрави момчета, Нурик и Секса не чак толкова, но пак се биеха добре.

Днес направиха голям удар. Задигнаха почти седемстотин долара, две хиляди и петстотин рубли, един скъп часовник и златен ланец. Плячката беше солидна и освен това не бяха оставили никакви следи. Обирът беше обмислен много добре. Сложиха си навреме маските, памучните ръкавици, никъде не се закачиха с дрехите си, нищо не изпадна от джобовете им. Само дето, без да искат, очистиха онзи. Но Хлебарката веднага хвърли бокса в канавката.

Разделиха си парите, часовника и ланеца и ги прибраха на сигурно място — имаха си специален тайник за целта, който вече беше препълнен с какви ли не дрънкулки от сорта. Все пак това не им беше първият обир, вече над десет години се занимаваха с това.

Уловът винаги бе добър. Вярно, трупът им бе първият, но какво да се прави, във всяка работа стават грешки.

Свиха една трева с момчетата, всеки си дръпна по малко и си тръгна към къщи.

Кубика беше чел някъде за престъпниците. Прибирал се един такъв като него след обир с убийство. И горкичкият, целият треперел от страх — шубе го било да не го хванат ченгетата. В статията ставаше дума и за морален аспект. Дори не бе разбрал какво означава „аспект“ — явно е някаква сложна дума или прякор… Абе пълни глупости.

А пък Кубика си се прибираше към вкъщи и не му пукаше за нищо. Не се страхуваше от ченгетата. Надушваше ги от километри. Ако бяха оставили следи, щеше нещо да го стяга под лъжичката. Но сега беше спокоен, значи всичко беше наред. Съвестта не го мъчеше. Какво пък е това съвест?

Стигна до техния блок към полунощ. Ето я вехтата сталинка с олющена мазилка, двор с беседки, оградени с асма, слабо светеща улична лампа. А ето го и ветеранът запорожец, който от сто години стои на трупчета там. Беше свикнал отдавна с тази жалка гледка, но не беше свикнал да вижда в двора западни коли. Пред техния вход беше спряло почти ново БМВ. Когато мина край него, вратата се отвори и от колата се изтърси Тонка. Дрехите й бяха изпомачкани, сякаш цял ден са я клатили на задната седалка.

Красиво момиче. Беше с къса поличка — крачетата й едни грациозни, дълги до сливиците. Потничето й педя — пъпчето й се вижда, а гърдите й подскачат ли, подскачат под него. Блондинка. Кубика беше луд по нея. Но тя не му пускаше. Един вид, грозен бил.

— Е, какво, коте, начука ли се? — усмихна й се озъбено той и я плесна по дупето.

— Изрод! — изпищя Тонка.

— Недей да пищиш много, да не те опъна още тука!

Вече си представяше как ще й вирне краката направо на пейката.

— Ей, пич, ти на какъв се правиш, бе? — обади се груб глас от колата.

— К’во каза? — Кубика със сила отблъсна момичето и се обърна към джипа.

От него слезе дебеловрат бабаит с напомпени мускули и габарити на щангист тежка категория. И Кубика обаче не беше някой слабак. Неслучайно още от малък по цял ден киснеше в мазето, вдигаше тежести и биеше по един чувал с пясък колкото сили има. А и по природа си беше набитичък. Сега беше на двадесет и две и имаше сили да пребори не един, а двама такива като този.

Тежкоатлетът стъпи само с единия крак на земята, с другия не успя. Кубика рязко скочи към отворената врата, притисна го към облегалката, хвана го за врата и започна да му вкарва с все сила крошета в мутрата.

Би го, докато онзи не се свлече в безсъзнание. Направо му размаза физиономията. Да се научи, изродът, на кого може да се отваря и на кого не.

Кубика изрита вече безжизненото тяло с крак и се обърна към Тонка. Тя го гледаше с ококорени от страх очи, сякаш виждаше чудовище.

— Е, какво, кучко, мислеше да насъскаш чукача си срещу мен, а?

Присви злобно очи, опитвайки се да изглежда страшен пред наплашеното момиче.

— Аз… Аз нищо не съм мислела да… — заекна тя.

— Тръгвай тогава! — кимна той към входа. — Ся ша ти го мушна между зъбите.

— Не искам! — изпищя Тонка и изведнъж хукна да бяга презглава.

Шмугна се във входа и не се видя. Но Кубика го домързя да тича след нея. Къде щеше да му избяга? Нали живееха в един блок. Пак щяха да се засекат някой път.

Обърна се отново към джипа. Готина кола, нямаше спор. Но я караше някакъв издокаран новобогаташ, а може да беше и някой от мутрите на Сивия.

Градът им не беше много голям, но не беше и много малък — все пак беше районен център. Сивия беше бос на местната групировка — около петнадесетина ояли се мизерници.

Засега и за двамата имаше място под слънцето — те ръсеха бизнесмените по един начин, Кубика и момчетата му — по друг. Ето днес например бяха избомбили точно такъв новобогаташ, ама му видяха и сметката, без да искат. Но пък се облажиха с парици.

Оня сигурно е бил под закрилата на Сивия. Но на Кубика изобщо не му дремеше. Да му пикае на сивия бизнес на Сивия, както и на това копеле тука.

Кубика погледна безжизнения тежкоатлет и се усмихна злорадо. Приближи се до него, разкопча си дюкяна, извади си го и пусна една вода. Ороси го, както се казва.

Оказа се, че жълтата течност имала животворна сила. Тежкоатлетът изведнъж се размърда, започна да разтърква мокрите си очи. Но веднага получи шут в главата с носа на обувката и отново притихна.

Е, стига толкова, довърши го. Вече можеше да се прибира. Нямаше да е лошо да му пребърка джобовете и да претърси колата. Но това щеше да е прекалено явен обир и веднага щяха да го свържат с него. А при тези обстоятелства нямаше да е никак сложно да го открият.

Спа до обяд.

Закъде да бърза. Нямаше работа, нито си търсеше. Само глупаците блъскат и се бъхтят за стаж и пенсия. А той не беше толкова глупав. Можеше и да е пълен идиот, но пипето му сечеше. Затова си живееше безгрижно. Пийваше водчица с момчетата, с тревица си угаждаше на душицата, правеше си кефа с разни курви — е, докато имаше пари. Като свършат, просто отиваше и си вземаше. Като вчера например — отидоха и си взеха колкото им трябваше.

Вчера взеха парите, днес щяха да ги изхарчат — за пиячка, за кльопачка, за някоя касета с порно и за жени. До насита щяха да се повеселят с момчетата.

Кубика даже не закуси. Облече се и излезе.

Мазето, в което се събираха, беше само на две пресечки от тях. Но така и не успя да преодолее разстоянието до там. Изневиделица пред него изскочиха три мутри с дънкови елечета на голо и започнаха да го налагат. Докато Кубика разбере какво става, го повалиха с удар на колене. И тутакси му вкараха един шут в тила. Той инстинктивно прикри лицето си с ръце и падна по корем. Ударите се сипеха от всички страни — налагаха го по бъбреците, по гръбнака.

Обърнаха го на една страна и започнаха да го ритат в корема. След това го сграбчиха за косата, сложиха го на колене, махнаха дланите от лицето му и започнаха да му вкарват крошета, сякаш е боксова круша. След минута цялото му лице беше в кървави отоци и цицини.

Не можеше да се съпротивлява — нямаше сили. Не загуби съзнание — по принцип издържаше на бой. Но започна да му причернява пред очите. Тъкмо вече губеше съзнание, и изведнъж ситуацията рязко се промени. Отнякъде се появиха неговите момчета — Хлебарката, Пукотевицата, Валето и Дамаджаната. На тези бичмета им отиваше най-много да работят или като товарачи на някой док, или като бойци в някое кеч шоу.

Те се юрнаха срещу тримата нещастници, които го пребиха — фрас-прас, и ги повалиха на земята. Сега на тях им чупеха кокалите. Кубика се надигна от земята. Страшната му ненавист го изпълни със сила и той с див вопъл се нахвърли върху тях. Би ги, докато не се изтощи напълно. Спряха да ги налагат. Онези тримата бяха прегърнали асфалта в пълно безсъзнание. На същото място, където вчера лежеше тежкоатлетът с беемвето. Дали пък не бяха изпратени точно от него? Най-вероятно…

— Ама че изроди, мамка му! — Кубика нанесе здрав ритник на безчувственото тяло в краката си, за да изкара докрай яда си.

— Големи наглеци, верно! — недоволно избоботи Хлебарката.

Малките му очички присветваха от злоба. Беше точно момче, не беше и глупав. Як като бик, а реакциите му — бързи. Да пребие някого, за него беше детска игра.

Търговеца, Пукотевицата и Валето бяха замесени от същото тесто. С такава банда зад гърба си Кубика никога нямаше да закъса. На Нурик и Секса също винаги можеше да разчита. Не бяха толкова силни в ръкопашния бой, като останалите, но можеха да пуцат много добре с пистолет. А куршумът, за разлика от юмрука, никога не прощава.

— Верно, много са нагли — съгласи се Валето. — ’Що те нападнаха бе, Кубик?

— Ами вчера смачках мутрата на един. Явно ги е пратил да си отмъсти.

— Да, определено добре са те подредили, като гледам — каза Дамаджаната, оглеждайки подпухналото лице на шефа си, и неодобрително поклати глава.

— Така е, яко са те ступали — кимна Пукотевицата. — Момчетата не са кои да е. От групировката на Сивия са.

За момент настъпи напрегнато мълчание.

Предния ден Кубика се бе сбил с една от мутрите на Сивия, а днес го посиниха от бой за това. Можеха да го пребият до смърт, ако момчетата му не се бяха появили навреме. Не им бе провървяло на биячите на Сивия — направиха ги на пихтия. Но те можеха пак да отговорят на удара и следващия път нямаше да тръгнат да се бият с голи ръце. В действие щяха да влязат пушкалата.

— Абе майната им на тези мръсни говеда!

Сякаш за да потвърди казаното, Кубика с все сила изрита в главата единия от бабаитите. Начаса ритник получи и просналият се до него — Хлебарката се постара. Третия го шутира Пукотевицата. По веднъж ги изритаха и Валето, и Дамаджаната.

— Хайде, да се омитаме в мазето — каза Кубика и всички тръгнаха след него.

Там вече ги чакаха Търговеца, Нурик и Секса. С тях имаше и две гаджета: Гуля и Юля — и двете курви.

— Айде разкарайте се оттука! — озъби им се Кубика.

Не му се занимаваше с жени точно сега. Но виж, чашка водка нямаше да му се отрази никак зле. Ето, от пълния плик на Секса се подаваше гърлото на бутилчица. Успял беше вече да си дръпне, изродът.

Мазето беше малко тесничко, но пък сухо и прохладно — за лятото беше идеално. Беше си голяма дупка, ама пък имаше осветление и къде да се седне. Цялото обзавеждане се състоеше от продънен диван, стара кушетка и кресло с толкова протъркана тапицерия, че беше цялата на дупки.

— С една дума, кофти работа — каза Кубика, когато всички седнаха около него. — Без да искаме, го закачихме Сивия. Сега няма да ни остави на мира. Ще се опитат да ни докопат и мутрите, и ченгетата.

— Какво общо пък имат ченгетата? — изтръпна Нурик. — Нали не сме правили издънки.

— Но оставихме един труп вчера. От новобогаташите беше значи. А може и мутрата да е хвърлил топа. Сивия ще схване каква е работата, ще стовари цялата вина върху нас и ще ни изпорти на ченгетата. Зацепваш ли?

Нурик не зацепи нищо, но за всеки случай се изплаши.

— Само недей да грачиш, че току-виж някоя беля си ни докарал! — подсмихна се Кубика. — Ченгетата сега, един вид, бачкат за Сивия, ходят му по гайдата. А ние ще ги прикоткаме на наша страна.

— Ченгетата? Да ги прикоткаме? — направи кисела физиономия Хлебарката. — Ти какво, бъзикаш ли се, а?

— Да бе, бъзикам се аз! Сивия ще направи всичко възможно, за да ни притисне. Дали сам, дали чрез ченгетата — няма значение. Свършено е с нас, ако не го нападнем първи.

— Да нападнем? Сивия?

— Че какво толкова има? Виж как преди малко ги смачкахме от бой биячите му. Ако трябва, пак ще ги смачкаме.

Момчетата му бяха яки като бикове, не ще и дума. Стига са се крили по мазетата, време беше и те да се издигнат малко. Бяха силни и Сивия не можеше да се пребори с тях. Защо тогава да не го стиснат за врата още сега, докато имаха мерак?

— Ами пушкала? — попита Валето.

— Бързо мислиш, братле!

Да, така си е, пушкалата им се брояха на пръсти.

— Като за начало ще започнем с това, което имаме.

Двете ТТ-та купиха миналата година на пазара от някакъв минаващ през града спекулант. Евтино ги взеха. От него си купиха и патрони, а късоцевката сами си я направиха. Нурик имаше вкъщи една ръждясала карабина, която и без това само събираше прах по ъглите. По-големият му брат я беше домъкнал отнякъде. Взеха я, почистиха я, смазаха я и й скъсиха цевта. Стана като нова — пуца, та пушек се вдига.

— Дамаджана, я вземи да отскочиш за колата…

Дамаджаната беше от заможно семейство, старците му имаха лада шестица. Винаги когато им трябваше, я вземаха. А сега беше точно такъв момент и им трябваше спешно.

— Съвсем се е развилняла тая сган! — възмутено каза Вампира, спирайки колата до един стар пететажен блок.

— Верно, абсолютни главорези, да му се не види! — съгласи се с него Даня.

Вчера някакви говеда очистили чичо Вася — много точен тип, не си знаеше парите и редовно си цакаше на Сивия. Снощи по тъмно отскочил до магазина човекът и на излизане се натъкнал на някакви изроди. Първо го обрали, а после му счупили черепа с бокс.

Пак вчера убили и Лоса. Лоса беше на почит при Сивия, беше от биячите. И не щеш ли, някакъв си мухльо го пребил до смърт заради някаква си пикла.

Видял му сметката, мръсникът, но не го ограбил. Сивия обаче мислеше, че и двете убийства са работа на един и същи човек. Естествено, не отиде при ченгетата, за да сподели предположенията си с тях. Но нареди да се готвят за чистка веднага. Щом това мръсно копеле и изродите му пребиха Клина, Тумбака и Толята, беше време да им видят сметката на тези говеда, съвсем бяха изнаглели значи.

В блока, накъдето се бяха запътили, имаше тайна квартира, където съхраняваха арсенала на групировката. Даня и Вампира трябваше да вземат оттам около десетина пищова и два автомата. Сивия смяташе, че това ще е достатъчно, за да заличат от лицето на земята тези главорези.

Качиха се на четвъртия етаж. Вампира отвори вратата, влезе в апартамента, след него се шмугна и Даня, но не успя да затвори — сякаш ураган го връхлетя, помете го навътре в коридора и го блъсна във Вампира.

Нападателите бяха трима. И тримата огромни като скали, яки като бикове. Даня не можа да се пребори с тях. Опита се да отблъсне единия, но веднага видя нечий мощен юмрук и светлината пред очите му угасна.

Можеха веднага да очистят тези двама кретени, но пистолетите им бяха без заглушители, а пукотевицата щеше да вдигне на крак всички съседи. Разбира се, щяха да успеят да си плюят на петите, но им беше интересно да разберат какво има в тайната квартира на групировката на Сивия.

Прокраднаха се тихо зад гърба им и веднага щом онези влязоха в апартамента, Хлебарката, Търговеца и Валето нахълтаха след тях.

Пометоха ги като танкове.

— Не, ама верно, не мутри, а някакви пълни смотаняци има тоя Сивия. — Търговеца се изплю с погнуса върху единия от повалените бабаити.

Кубика влезе последен и затвори вратата след себе си.

Апартаментът беше едностаен, без мебели. В хола с олющени тапети имаше само един диван с шкафче, а до тях беше сложен огромен старинен скрин.

— Виж, какво има в него — нареди Кубика на Хлебарката и се пльосна на дивана.

— Мамка му! — възхитено подвикна онзи, като го отвори.

— Какво! — скочи Кубика.

— Какво, какво! Сандъчета с „маслини“…

В сандъчетата имаше патрони за автомат и пистолет. Имаше и няколко с гранати.

— Никак не е зле, наистина! Но къде са самите пушкала?

Отвориха дивана и в търбуха му откриха цял арсенал — десет късоцевни автомата „Калашников“, а пистолетите — с лопата да ги ринеш: две дузини „Стечкин“, ТТ и „Макаров“.

— Е, не, братлета, това си е същинско съкровище, честно!

— Кубика едва се сдържаше да не изреве от радост колкото му глас държи.

Значи все пак не бяха проследили напразно тези изроди. Имало е защо да ги разкрасят така. Сега имаха достъп до арсенала на Сивия. Колко ли човека ще могат да се въоръжат?

Кубика започна трескаво да пресмята наум. Десет автомата, двадесет и пет пистолета, значи — почти четиридесет!

Кубика и четиридесет мутри — не звучеше никак зле, нали!

Абе защо досега изобщо си беше губил времето с глупости? Все с несериозни неща се бе занимавал — обираше разни случайни типове. Ами че той разполагаше със седем отлични момчета. Освен това Пачата и Капитана му бяха партия, а пък те си имаха собствени банди. Вярно, улични бандити, крадци на дребно, но ако се слееха с бандата на Кубика, щеше да се получи внушителна групировка. Почти двадесет биячи, всички въоръжени. Абе кой е Сивия, че ще се разпорежда в целия град! Време беше да си омита крушите оттука. Стига толкова, вече трета година се правеше на цар, ама всичко си имаше мярка в крайна сметка.

— Днес ще трябва да отскочим до една кръчма — заяви Кубика.

— Да, верно, трябва да го полеем! — ухили се с олигофренична усмивка Хлебарката.

— Тебе, верно, май са те ударили с нещо тежко по главата като малък — завъртя пръст до слепоочието си Кубика.

Но Хлебарката всъщност беше прав. Случаят наистина трябваше да се полее. Щяха да го полеят, в кръчма, но не с водка, а с кръвта на копелетата на Сивия.

Между другото, първо трябваше да изпробват пушкалата.

Кубика взе едно ТТ, свали предпазителя, сложи патрон в пълнителя и отиде в кухнята. Намери там празна пластмасова бутилка и пъхна дулото в нея. Взе втора бутилка и отиде при едната от мутрите на Сивия.

— Ей, к’во пра’иш, бе! — дръпна се назад онзи с обезумели от ужас очи.

И двамата се бяха свестили вече. Бяха ги зарязали в кухнята със завързани ръце и крака.

— Ами чудя се дали тази играчка може да стреля, или не

— ухили му се през зъби Кубика.

— Абе луд ли си?! Стреля, гаранция ти давам!

— Ся ша видим! — Той се прицели и натисна спусъка.

Бутилката в случая служеше за заглушител. Куршумът безшумно мина през нея и моментално проби черепа му — прониза го от край до край и избълва от него някаква тъмна кървава маса, която оплеска целия радиатор зад гърба му.

— Наистина! Стреля. — Кубика погледна другата мутра с демонична усмивка. — Може пък останалите патрони да са халосни.

— Недей, моля ти се, а?! — разхленчи се онзи и започна да пълзи заднишком, опитвайки се да си спаси кожата.

Но каквото и да прави, не може да избяга надалеч.

— На, вземи! — Кубика сложи другата бутилка върху дулото и подаде пистолета на Секса.

Онзи го взе, без да задава излишни въпроси, и даже не изчака да му дадат знак за начало. За секунди се прицели и простреля другия в главата. Направи го толкова спокойно, сякаш цял живот беше убивал.

Да, биваше си я бандата му. С такива момчета можеше далеч да стигне.

Преди в Бобровск имаше само един ресторант. А отскоро се появи още един. „Мерцедес“. Ако попитаха Сивия защо го е нарекъл така, нямаше да може да отговори. Въпросният ресторант нямаше никакво отношение нито към автомобилите, нито пък към известната немска фирма. Но на Сивия си му харесваше и това е. Вари го, печи го, но нямаше да промени името.

Бе направил заведението с парите от общата каса на групировката, но се чувстваше като негов абсолютен господар. Всичко тук беше предвидено за разтуха на душата. Имаше обща зала с около петнадесет маси и сепарета за по-специални клиенти и друга, в която можеше да се поиграе на рулетка. С момичетата също нямаше проблеми. Само намигваш на сервитьорката и веднага ти довеждат каквато мадама пожелаеш — блондинка, брюнетка, ако щеш, и негърка. Вярно, за негърка трябваше да се отскочи чак до областния град, но той не беше далеч — час път натам и толкова обратно.

Сивия имаше нещо от сорта на офис в ресторанта, който се състоеше от две стаи — в едната беше кабинетът му, в другата стояха трима биячи на пост и праскаха карти. Но Сивия рядко беше в кабинета си. Повече му харесаше да седи в общата зала, заобиколен от мутрите си.

Сега също беше там. На три обединени маси около него се беше събрало едва ли не цялото му войнство — дузина биячи. Държаха се културно хората — седяха кротко, обръщаха чашките, хапваха си мезенце, не вдигаха много шум, не плашеха клиентите. Чакаха нещо. Сивия също.

Даня и Вампира отидоха да вземат оръжието. Отдавна вече трябваше да са се върнали. Но ги нямаше. И по телефона не отговаряха. Сякаш бяха умрели. А може пък наистина да бяха мъртви? Но кой може да им е видял сметката? Дали не бяха ония главорези, които вчера пребиха до смърт Лоса, а днес май са смачкали физиономиите на трима от биячите му… Здрави бичмета бяха, няма спор. Такива с удоволствие би ги взел в групировката си, но са направили куп поразии. А и Сивия бяха опозорили. Излизаше, че неговите биячи нищо не струват.

Ядосан им беше Сивия, много ядосан. Неслучайно бе наредил да донесат оръжието. Вече нямаше да размахват само юмруци срещу тях, а да насочат пистолети насреща им. Някаква си улична банда от осем нехранимайковци, които се занимават с джебчийство, ще му прави проблеми на него… Смъртта на Вася беше на тяхната съвест. Свършено беше с тях, с една дума. Ще ги сринат със земята! Къде са обаче Даня и Вампира?

— Генерал, Кокаин, Грънолом…

Време беше вече да изпрати някого да провери какво става с момчетата. Но дали трима няма да са малко?

Сивия нямаше много време, за да разреши тази сложна дилема.

На входа на ресторанта изведнъж цъфнаха някакви здравеняци с маски. Замириса на смъртоносна опасност, като на мърша от трупове.

Цялата агитка се беше събрала. Още по-добре.

— Какво, изненадахме ли те, говедо! — извика Кубика, впивайки убийствен поглед в Сивия, и извади от шлифера си „Стечкин“.

Хлебарката, Търговеца, Пукотевицата и Дамаджаната моментално насочиха автоматите. Пукотевицата и Дамаджаната малко се забавиха, но това не обърка работата. Мутрите на Сивия и без това не можеха да извадят оръжие. Просто нямаха. Нямаха, и това е.

Съвсем се бяха ояли изродите. Спокойният живот явно не им се беше отразил много добре. Станали като лоени топки, правят се на големи тежкари. Возят се като баровци на западни коли, всички имат собствени къщи, спят с най-хубавите момичета. И никой не ги закача. Не живот, а песен. Явно смятаха, че този лайф ще продължи вечно. Даже бяха забравили какво е това пистолет. Скрили оръжието в някакъв апартамент и си мислят, че всичко е наред. Да, ама не — не сте познали!

Един пистолет и четири автомата бяха насочени срещу десетте угоени изроди. Доста внушително зрелище.

Кубика започна да се смее, когато куршумите един след друг взеха да се забиват в широките гърди на Сивия. А когато направи на решето черепа на мутрагена, седящ до Сивия, вече се превиваше от смях.

— Не мога да те разбера, Пача, честно! Такова бъдеще значи ни чака. Целият Бобровск ще е наш… Нали чу, че Сивия вече го няма. Пратили го на оня свят заедно с всичките му момчета.

— Ти ли го пречука, Кубик? — ехидно се подсмихна Пачата.

— Абе луд ли си, верно?

Кубика, разбира се, нямаше нищо против да се поперчи пред него — един вид, да, аз му видях сметката на Сивия. Но Пачата и без това се досещаше кой го е направил.

Много други също се досещаха. Включително и ченгетата. Спипаха го те, гадовете, три дни ги обработваха в ареста заедно с Хлебарката. Един следовател от прокуратурата беше издал заповед за задържането му. Заподозрял го, говедото, че е замесен в чистката на Сивия и групировката му. И новобогаташа, дето Хлебарката го пречука с бокс, също му го лепнаха на него. Постоянно се опитваше да притисне Кубика в ъгъла — хайде, казва, признай си. Всичко, казва, знам за теб… Ама да ходи да плаши гаргите с това. На Кубика не можеш да му вземеш страха толкова лесно. Знае много добре той, че ченгетата нямат никакви доказателства срещу него. Оръжието, с което очистиха Сивия и бандата му, беше скрито на сигурно място и ченгетата нямаше да могат да го намерят. А освен това той си имаше алиби. Знаеше какво може да се случи и затова си бе подложил, та да падне на меко.

Но следователят не го оставяше на мира. Срокът за задържането му вече изтичаше, нямаха никакви доказателства, а той, гадината, метна прокурора — казал му, че имали всички основания да задържат гражданина Цибин в ареста.

Само че сметката му излезе крива. Хлебарката, Търговеца и Дамаджаната отвлякоха дъщеря му. Тринадесетгодишна тийнейджърка. Такава спокойно можеш да я надрусаш и да й го мушнеш където ти скимне — между зъбите или в дупето. Следователят се изплаши и се предаде — ето ви го, казва, Кубика, вземайте си го, само момичето ми не пипайте.

Нищо не й направиха и я върнаха, а Кубика вече беше на свобода.

Следователят уж се кротна. Но това можеше да е само привидно. Току-виж, вече да се готви за реванш. Затова Кубика не трябваше да стои със скръстени ръце.

Сега трябваше да си присвои териториите на Сивия и да подкупи ченгетата — с една дума, изцяло да заеме мястото на боса. Тогава на следователя при всички случаи му беше спукана работата.

Хлебарката, Търговеца, Пукотевицата, Валето, Дамаджаната, Нурик и Секса — това беше цялата му банда. Нямаха грешка момчетата. Хванаха двама от биячите на Сивия, поступаха ги малко и научиха кого и как е рекетирал покойният бос. И с благословията на Кубика тръгнаха по обектите.

Повечето бизнесмени вече бяха преминали под тяхна закрила, но не всички.

Ако Кубика имаше още поне десетина биячи, много бързо щеше да се издигне на нивото на Сивия. Точно по този повод в момента разговаряше с Пачата. Тази надувка с конска физиономия имаше банда от шест човека. Някога Кубика беше във вражда с него. Бандите им бяха на нож, биеха се едва ли не на живот и смърт. Ненавистта помежду им беше голяма, но това беше преди. Както понякога се случва между мъжете, ненавистта им прерасна във взаимно уважение. И ето че сега Кубика много би желал да види доскоро ненавистните си врагове в своите редици. Здравеняци бяха момчетата на Пачата, такива в целия град на пръсти можеш да ги преброиш.

— Е, какво, с мен ли си? — още веднъж попита Кубика.

В очите на Пачата проблесна злоба, мускулите на лицето му започнаха да треперят.

— Не аз съм с теб, а ти с мен! — неочаквано заяви той и от нерви чак се надигна от мястото си.

— Не те разбрах!

Кубика имаше чувството, че ще му падне ченето. Не, не може да бъде! Този мижитурка иска да стане главен бос, а той, Кубика, да му бъде подчинен. Все едно той е очистил Сивия, а не Кубика, и разполага с неограничено количество оръжие. А пък Кубика, разбирате ли, е последна дупка на кавала.

— Че какво толкова има за разбиране? — Пачата извади цигара, поднесе я към устата си, запали и нервно запуши. — Аз ще ръководя цялата групировка, а ти ще си ми дясната ръка. Вече говорих с момчетата, съгласни са.

— За какво са съгласни?

— Да работят за мен заедно с твоите момчета. Навити са да ръководят парада в Бобровск.

Да бе! Заради същия този парад Кубика си бе рискувал главата, заради него лежа три дни в ареста. А сега Пачата, хиената нагла, иска да си приватизира всичко наготово.

— А сигурен ли си, че момчетата ти не ги е шубе? Стиска ли им? Все пак влизаме в голямата игра.

— Абе няма проблеми за това, сериозно.

— Добре — хищно се усмихна Кубика.

— Какво значи „добре“? — отново се напрегна Пачата.

— Сливаме бандите в една, ти, един вид, ще си шеф-диригент. Става ли? — Кубика сякаш говореше с най-добрия си приятел.

— Става! — важно каза Пачата.

Явно искаше да му покаже, че отсега нататък Кубика трябва да се отнася с него като роб към господар.

— Ами това е, разбрахме се. Кажи на момчетата, че ще има събрание — покорно склони глава Кубика.

— Ами ти го уреди този въпрос.

Онзи щеше да се пръсне от надуване.

Кубика винаги беше смятал, че Пачата няма нито една гънка в мозъка. Сега разбра, че тотално е деградирал. Нищо не схващаше дебилът, приемаше всичко за чиста монета. И отгоре на всичко се буташе да става главен бос и Бобровск да е в краката му.

Следващият по ред беше Капитана. Този разполагаше с петнадесет момчета в бандата. Кубика обаче имаше намерение да вземе само седем, най-добрите: Льовата, Щепсела, Артур, Кучето, Вадим, Дворянина и Серго. Те му харесваха най-много. Капитана също си го биваше. Той нямаше нищо против Кубика да му стане шеф. Признаваше авторитета му и нямаше намерение да придърпва чергата към себе си.

След това направиха събранието. Събраха се момчетата от трите банди — онези, които не се страхуваха да рискуват и да влязат в голямата игра. Получи се групировка от двадесет човека, над които стояха Кубика и Капитана, а над всички беше Пачата. Но Кубика не приемаше това сериозно. Нека се бие в гърдите, няма да е за дълго.

Пачата харесваше Кубика. Момче на място. Бе унищожил групировката на Сивия, бе намерил оръжие, бе събрал силна банда и бе притиснал здраво бизнесмените в града. И с всичко се справяше с лекота. Днес на един бизнесмен стъпи на врата, утре на втори, на трети… С ченгетата също можеше да се оправи и в градската администрация знаеше как да си пробие път. Големи планове имаше той. Пачата, де.

А Пачата не беше глупав. Знаеше той как да сложи Кубика на място. Щом Пачата толкова му е притрябвал, нека той да му стане подчинен. Кубика, разбира се, искаше сам да оглави групировката. Но разбра, че Пачата е много по-умен от него, и нямаше друг избор, освен да се съгласи да играе втора цигулка.

Обаче Пачата беше великодушен към него и му разреши да движи нещата. Кубика събра момчетата, определи мястото на всеки от тях в групировката, раздаде им пистолети. А за Пачата задели един автоматичен „Стечкин“ — страхотен пищов, макар и малко тежичък. Не бива, казва Кубика, да захвърляме оръжието да събира прах. Ето Сивия например го захвърли и него самия го хвърлиха в земята. И изобщо, много умни неща приказваше тогава. Сякаш цял живот е правил само това, да рекетира градове като Бобровск. Пачата беше много доволен, че има такъв помощник.

За това, как е очистил Сивия, Кубика не му беше разказвал. На всичкото отгоре приписваше убийството му на някой друг. Ама правилно. Предпазлив беше човекът. Защо да се хвали излишно за неща, за които може да получи доста годинки затвор.

Сега щяха да държат града заедно — той и Кубика. Двамата можеха да направят чудеса. Бяха в добри отношения. Ето вчера се веселиха в една кръчма и се клеха, че ще живеят във вечен мир и дружба.

Доста водка изпиха тогава и сега главата го цепеше яко. Трябваше да удари една биричка, да оправи махмурлука. Но имаше време за това. Днес Кубика събираше момчетата, трябваше да свършат набързо една важна работа. Ей, чакай малко! Не Кубика ги събира, а той, Пачата. Че нали на събранието обявиха него за главен бос, а не Кубика!

Пачата се надигна от твърдия диван, оправи си леглото, изми си лицето, облече се. Вече можеше да излиза. А не, трябваше да си вземе и пистолета. Кубика беше прав, времената не бяха такива, че да се ходи без оръжие.

Излизайки от апартамента на родителите си, той си мислеше как скоро ще си има двуетажна къща с басейн и всичко, което поиска. Нали ще е най-големият бос в целия Бобровск.

— Гражданино Холодцов! — чу името си, излизайки от входа.

На пейката пред него седеше някакъв дългуч и му се усмихваше нагло.

— Искам да ви задам няколко въпроса. — Онзи се легитимира.

Ченге?

— Абе я се разкарай!

На Пачата сякаш му падна перде пред очите. Сграбчи пистолета от кобура на кръста си и щракна затвора, но не успя да го насочи. Кой знае откъде, изведнъж му се нахвърлиха някакви здрави мъжаги. Сграбчиха ръката му с пистолета и я извиха зад гърба. Удариха го няколко пъти, направиха му подсечка и той се пльосна по корем на асфалта.

— На кого ще посягаш бе, копеле! — чу Пачата и получи здрав шут в слабините.

Изрева от болка и си изпроси втори в бъбреците.

Втора глава

Кубика едва сдържа смеха си, когато пред него се яви едно двуметрово добиче с мръсен анцуг и изтъркано дънково яке. Здраво момче, няма спор. Но слаба конкуренция.

Бързо се ориентирал Бичмето, че териториите на Сивия са останали без надзор, и веднага започнал да рекетира балъците. Че даже се забутал да се срещне с Кубика, за да си изясняли отношенията. Най-интересното беше, че дойде на срещата — та да стане за смях пред хората.

Кубика имаше двадесет биячи и всичките въоръжени, а Бичмето — само четирима човека и един ръждясал наган за всички. И имаше наглостта да му се ежи отгоре на всичко.

Стига да реши, Кубика можеше да го навре в кучи гъз този нещастник.

— Не ти се сърдя, Бичме! — фамилиарно го потупа той по рамото. — Всеки търси келепира. С една дума, имам едно предложение. Започваш да работиш за мен и проблемът е решен.

Бичмето не се двоуми много по въпроса. Беше разбрал, че Кубика има голяма власт и само ако играе партия с него, може да намаже нещо. За разлика от Пачата, и наум не му идваше да иска ръководен пост.

А Пачата беше пълен идиот. Намерил кого да прави на глупак. Че Кубика можеше да преметне когото си поиска. И изигра Пачата.

По негов сигнал ченгетата прибраха този дебил. Обвиниха го в незаконно притежаване на оръжие. Но това беше дребно обвинение в сравнение с онова, което щеше да получи, когато балистичната експертиза докажеше, че Сивия е бил застрелян с неговия „Стечкин“.

Групировката на Кубика вече бе завзела изцяло града. Но всички знаеха, че главният бос е не той, а Пачата. Всеки бияч от групировката щеше да го потвърди пред ченгетата. Излизаше, че освен дето пистолетът му е изцапан с кръв, Пачата е имал и мотив да премахне Сивия…

Пълен идиот беше Пачата. ’Ми като не ти разбира главата, не се бутай там, където не ти е работата, бе! А той се набута. За което щеше да си плати. И нямаше защо да се обижда на Кубика: сам си беше виновен за всичко.

Тонка подскачаше върху него като обезумяла. Гърдите й едри и пищни — радост за окото. По израза на лицето й личеше, че си умира от кеф. Сякаш цял живот е мечтала да бъде с Кубика и е изгаряла от любов към него. И чудото най-после е станало и те са заедно.

Кубика обаче не можеш да го минеш толкова лесно. Той знае много добре защо Тонка му се е увесила на врата.

Преди даже не го поглеждаше, с копеленцата на Сивия движеше. Ама Кубика сега беше най-големият тежкар в града. А Тонка, хитрата кучка, си знаеше интереса. Само при мисълта, че излиза с най-големия мафиот, можеше да свърши от кеф. Мръсница, с една дума.

Кубика знаеше много добре каква дребна душица е тя, но не я разкарваше. Кой каквото ще да казва, но беше най-готината мадама в града. И се чукаше страхотно. Защо да изпуска такова парче?

Тонка започна да стене, да трепери, да се тресе цялата — на това тя му викаше оргазъм. После се отпусна с цяло тяло върху него, притвори очи и замърка — преструва се, че й е много хубаво.

Кубика беше изпразнил оръдието само минута преди това. Затова вече беше с ясни мисли, мъглата на екстаза се беше изпарила от съзнанието му.

— Ей, брат ти нали се върна скоро от казармата? В десантни войски ли беше?

В момента го вълнуваха по-злободневни неща. Те постоянно го вълнуваха. Даже през нощта, когато вече отдавна беше време за сън, той мислеше само за работа. И сега, когато беше с жена в леглото, пак за това мислеше.

— Да — някак сънено му отговори Тонка. — Здраво момче е и се бие добре.

— Е, и с какво се занимава сега?

— Ами с нищо… Седи си вкъщи. Дрънка на китара и пуфка „Прима“ по цял ден.

— Да взема да си поговоря с него.

— Ами да! — зарадва се Тонка. — Яко момче е, може пък да ти свърши работа!

Ама че глупачка. Чуди се как да набута брат си при мутрите. Мисли, че животът им е песен, вечен празник. То това да не е баница — режи, пък яж?

Кубика беше абсолютен господар в града, но не се чувстваше в безопасност и постоянно се страхуваше. Само че страхът му беше разумен и го подтикваше към действие.

Предчувстваше, че ще се случи нещо лошо. Очакваше опасността да дойде от големия град. Областният град беше под контрола на един от кръстниците на мафията, който следеше зорко положението в цялата област. Казват, че не можел да търпи произвол и безчинства.

А пък Кубика си бе позволил да ликвидира Сивия на своя глава. А такива като него ги притискаха в ъгъла. Ако разбира се, имаше с какво да ги притиснат. А големият бос имаше достатъчно власт да го направи. Или ченгетата можеше да насъска срещу него, или да му изпрати няколко от ударните си бригади. Кой знае защо обаче, не изпращаше никого.

Може пък ликвидирането на Сивия да му се разминеше безнаказано. Ама може и да не извадеше късмет. Затова, докато още има време, действаше с пълна пара.

Всичко, което биячите му събираха от рекет, се влагаше моментално. Купуваше лади шестици и деветки. Колите не бяха нови — правеше го, за да спести някоя рубла, но бяха в движение. Купи и десетина уоки-токита.

Но най-важно за него беше оръжието и момчетата. Уличните хулигани му вършеха идеална работа. Хем главите им празни, хем нямат спирачки. Пък ако им уредиш малко тревица и им пъхнеш пистолета в ръцете, тогава нищо не може да ги спре, дай им само да пречукат някого.

Кубика разчиташе и на спецназовците, и на миналите казармата. За да учат младежта как се стреля с автомат и пистолет.

В една гора извън града бе направил нещо като военна база и двама бивши спецназовци вече обучаваха там младите момчета. Че как иначе, неговите бойци трябваше да могат и да стрелят, и да убиват. Там държаха и оръжието на групировката. Имаше и една барака за Кубика. Той не се стремеше към разкош. Неговата стихия беше бандитският живот. Привличаше го самата дейност, а не толкова благата, които получаваше от нея. Беше роден за бандит. И това се усещаше най-силно тук, сред дивата природа, далеч от града.

Не живееше сам в първобитното си жилище, с него беше и Тонка. „Животът с любимия е рай дори и в барака“ — бе му изтърсила тази глупост тя. Да бе, любимия, веднага й повярва. Никакъв рай не е тук за нея.’Чака тя Кубика да забогатее малко, да си вземе хубава западна кола, да си купи някоя луксозна къща с поне десетина стаички. Може пък и да дочака — кой знае. Сега беше лято — в гората беше приятно, но през зимата… Впрочем, можеше и през зимата да остане тук, стига да имаше полза от това. А полза имаше. Кубика се страхуваше да се установи в града. Там от всяка улица, от всеки ъгъл го дебнеше опасност, а тук, в гората, се чувстваше неуязвим. Сложил беше въоръжени постове на подстъпите към лагера, всички имаха радиостанции и ако евентуално възникне някаква опасност, веднага можеха да му сигнализират. А бягството по тайната пътека през блатата не беше проблем за неговата пехота. Но защо да бягат? Винаги имаше десетина добре въоръжени бойци подръка. Без да се броят онези, които даваха караул. А в града имаше още десетина момчета, които обикаляха обектите и стрижеха овците. Днес беше Хлебарката с верните песове. Късно вечерта трябваше се върнат в базата. Утре щеше да ги смени бригадата на Търговеца — също десетина момчета. Все пак не можеше да остави града без надзор.

Освен това от горската база можеше да контролира не само Бобровск. На четиридесет километра от нея се намираше град Копит. Там си имаше местна мафия, която беше под шапката пак на големия бос. Но на мутрите там не им оставаше дълго да властват. Кубика си бе наточил зъбите и това градче да прилапа. Разбойническата му шайка бе решила скоро да се добере и до тези места. А обектите в Копит бяха големи, „овците“ — угоени, и имаха златна „вълна“.

— Е, не, това вече е върхът! — презрително изкриви лице Чумака.

Най-после бяха открили безчинстващите главорези, които най-нагло превзеха Бобровск. Кръстникът се безпокоеше. Все пак Сивия беше негов човек. А някакви си мизерници там изпълзели като хлебарки от дупките си и започнали да стрелят по всичко живо наред. Ако всеки нещастник вземе да прави такива чистки, когато му скимне, ще настъпи пълна анархия.

Изпратиха Чумака и момчетата му на разузнаване. Трябваше да открият главния бос на града. Ставаше най-лесно чрез биячите му, които със самочувствие се разхождаха из градския пазар — един вид, контролират нещата.

Ще видят те един ред и контрол.

— Пълна скръб са тия, честно! — обади се Стеса.

Наистина, пълна скръб. Поне да се бяха понапомпили малко въшкарите, преди да сложат кожени якета и да си обръснат вратовете. Всички бяха едни ниски, слабички. Сигурно не са ги взели в казармата заради поднормено тегло. Сто процента са анемични.

Чумака наблюдаваше сополанковците от джипа си и го напушваше смях — вървят едни такива наперени, гордо вирнали празните си глави, вратлетата им хилави, ще се скършат, а бузите им се пръскат от надуване.

— Опаляяя! Влязоха в закусвалнята! — избоботи Паркета.

— Време е за обяд — отбеляза Валса.

Те какво, да не мислят да ядат в тази мизерна закусвалня?

Чумака нареди на Паркета да влезе след тях, да погледне дали са седнали да се хранят, или ще излязат след малко. Чумака изпрати човека си — тази движеща се планина от мускули, с голямо чувство на гордост и задоволство.

Паркета се върна след няколко минути.

— Дошли са да плюскат — небрежно подхвърли той, сядайки пак в колата.

— Задръстеняци! — подсмихна се Валса.

Той се хранеше само в ресторанти, от кафенетата се отвращаваше, а пък закусвалните ги смяташе за най-долнопробните дупки.

— Може пък и да не са контрольори — усъмни се Чумака.

— Може и да не са, но може и да са — каза Паркета. — Не ги посрещнаха никак зле. Бяха им сервирали вече масата, беше отрупана с какво ли не. И една готина мацка се фръцкаше около тях, честно!

— Така ли?! Да вървим тогава! — Чумака слезе пръв от колата.

След него се изнизаха Стеса, Паркета и Валса. От съседната кола се измъкнаха Алик, Бриджа, Мрачния и Лекето.

Мухльовците бяха седнали с лице към вратата и определено се впрегнаха, като забелязаха Чумака и биячите му. Стеса хукна прекалено прибързано към тях по пътеката между масите. Искаше да приключат по-бързо. Само че ги подцени.

Единият мигом измъкна ТТ-то от кобура. Стеса вече беше почти до него, онзи само да протегне ръка и край — свършено е с него. А той трябваше тепърва да си слага патрон в пълнителя.

Бам! Оглушителният изстрел разтърси въздуха, накара всички да изтръпнат.

— Кучи син! — Стеса хвана простреляния си корем.

Онзи глупак вече е бил със зареден пистолет. Трябвало е

само да натисне спусъка. Натисна го.

Бам! Втори изстрел. Стеса притихна завинаги. Куршумът уцели отворената му уста.

Другото говедо също не се подвоуми и моментално извади пистолета си. И като започна да гърми, направи целия паркет на решето.

Всичко щеше да е наред, ако отнякъде не се бяха появили още няколко кретени. Вървяха бавно и настъпателно към Чумака и момчетата му. Всички бяха с пистолети, а двама държаха автомати. Откриха огън.

Чумака моментално извади пистолета си, но не успя да стреля. Гръмнаха го в дясното рамо, ръката му се схвана и той изпусна пистолета на земята.

Вече не можеше да стреля. Дори се зарадва на това. Имаше много съществена причина, за да напусне бойното поле. Изскочи първи от закусвалнята, а след него като куршуми излетяха Алик и Бриджа. Тримата скочиха в колата и дим да ги няма от проклетия Бобровск.

Валса, Мрачния и Лекето останаха в закусвалнята. Скоро след това Чумака научи, че са останали там завинаги.

— На ти! Пари ще видиш, ама друг път! — каза набитият мъжага с нагла мутра и червено сако, удряйки с длан по сгъвката на свитата си дясна ръка.

Един вид, да го духаш, Кубик, нищо няма да ти дам.

Този беше единственият бизнесмен, който отказваше да му плати. Имаше доста солидна фирма — занимаваше се с износ на дървен материал и изкарваше доста добри пари от това. Офисът му — като картинка, а къщата му — приказка. Собственикът обаче голям изрод. Имаше охрана от половин дузина здравеняци, въоръжени с пушки–помпи.

Кубика дойде да го посети лично като човек, а той го заведе в задния двор на офиса и щом даде знак, зад него застанаха няколко бабаити с пушки. Мислеше си, че така ще го изплаши.

Този балък си е цакал на Сивия, значи и на Кубика щеше да плаща. Ако не той, наследникът му.

— Защо се нервираш толкова? — опита се да го успокои Кубика.

В момента беше безсилен срещу това говедо. Придружаваше го само Дамаджаната. И двамата бяха с пистолети, но докато ги извадят, щяха да си изпросят по някоя порция олово в корема. Но този пуяк само се ежеше, нямаше да нареди да стрелят по тях, щеше да го дострашее. И ще сгреши, защото това беше единственият вариант да оцелее в тази конфликтна ситуация. Не трябваше да оставя последната дума на Кубика, не трябваше.

— Разкарай се оттука, смотаняк такъв! — продължи да се опъва новобогаташът.

— Мери си думите, а…

— Абе я се пръждосвай!

— Както кажеш — равнодушно сви рамене Кубика и тръгна към задния изход на офиса, за да стигне до главния вход и да излезе навън.

Докато вървеше, през цялото време очакваше, че ще получи куршум в гърба. Този шаран не трябваше да го пуска да си тръгне жив оттук. Не трябваше. Но го пусна.

Наблизо до офиса на новобогаташа го чакаха две лади шестици. В тях бяха Пукотевицата, Валето, Секса, Льовата и Вълка. Всички бяха въоръжени до зъби. Имаха три късоцевни калашника и ТТ-та.

Кубика не се боеше от нищо. Точно затова бе успял да завземе Бобровск. Най-убедителният аргумент при решаване на каквито и да било спорове си оставаше оръжието. То трябваше да бъде използвано винаги когато възникне конфликт. Трябваше да се стреля срещу всеки, който се опълчи. Само така можеше да се постигне нещо.

Момчетата му знаеха това много добре. Предния ден някакви изроди нападнали Пашата и Патока. Пашата, без да се подвоуми, веднага извадил пистолета и дум, дум — гръмнал едното говедо. Патока също сграбчил пищова на секундата. След това им се притекли на помощ и останалите момчета. Страшна пукотевица вдигнали — загробили ония говеда. Петима убили, а трима се спасили. Вярно, че очистили по погрешка две мадами и един старец — на това му се казва „отишли да похапнат“, — но какво да се прави, винаги стават и грешки.

За сметка на това сега всички знаеха колко силна е групировката на Кубика.

Вече бе проучил ситуацията. Оказа се, че го е нападнал големият бос от областния град. Само че момчетата му се издъниха. И сега не Кубика, а той щеше да се страхува от него.

— Е, хайде, тръгвайте! — каза Кубика и със задоволство погали ТТ-то си.

Седем срещу седем — силите бяха равни. Щяха да победят онези, чиито ръце нямаше да трепнат, когато натискат спусъка.

Той влезе пръв в сградата на офиса и видя насреща си бабаит с бяла копринена риза. Беше един от онези, дето го бяха взели на мушка с уинчестърите си. Само че сега нямаше оръжие. Прекалено бързо се бяха успокоили. Колко глупави бяха, смотаняците! Мислели са, че се шегуват с тях.

— Ей, я се разкарай оттука! — Нагло му се изрепчи онзи.

— Това виждаш ли го? — Кубика бързо насочи пистолета към корема му и натисна спусъка.

Петте куршума направиха на пихтия всичките му вътрешности.

Отнякъде изникна още един охранител. Него го очисти Дамаджаната с един картечен откос.

Продължиха към кабинета на новобогаташа. В приемната го чакаха цели трима охранители. И тези без пушки-помпи. Да, вървеше му днес на Кубика на глупаци!

Льовата и Вълка нахълтаха в приемната и с няколко кратки картечни откоса го направиха на решето. Натискаха спусъка толкова спокойно, сякаш срещу тях стояха не хора, а някакви чучела, набити със слама.

Но виж, секретарката не я пипнаха. Беше се скрила в ъгъла от страх, милата. Свила се на кълбо, с колене до гърдите. А поличката й една късичка — чак гащичките й се виждат. Крачетата й като на газела, а и в лицето не беше никак грозна.

Дамаджаната и Льовата нахълтаха в кабинета на новобогаташа, а Кубика остана в приемната. Прекалено хубава беше мацката, не беше за изпускане такова гадже. Той насочи пистолета си към нея и самодоволно се усмихна, наслаждавайки се на гледката, как тя стиска очи от страх.

— Дум-дум! Убита си, маце! — изсмя се той гръмогласно, сваляйки пистолета надолу. — Ще дойдеш с нас.

Първо щеше сам да я оправи, а после да я хвърли на тълпата. Щеше да накара момчетата да се бият за нея и който победи в турнира — щеше да я получи като награда.

— Как се казваш?

— Аня.

От кабинета се чу изстрел. Ама че изроди! Да не би да са гръмнали новобогаташа?

Не, бяха очистили още един от телохранителите — шестия по ред. Новобогаташът си шушукаше нещо с него, когато момчетата нахлуха в кабинета. Сега церберът му се пържеше вече в ада.

— Айде, мухльо! — Кубика направи зверска физиономия и вдигна пистолета. — Давай парите!

Пред него вече не стоеше онзи наперен и горделив мъжага, а някаква отрепка с подмокрен памперс.

— Да, да… Колко…

— Я по-добре, такова, направо отваряй сейфа!

Кубика кимна към никелираната вратичка в стената. Точно така, беше сейф. А там със сигурност имаше мангизи.

Беше прав. В сейфа имаше пари, и то доста. Онзи извади две пачки и ги сложи на масата. Във всяка имаше по пет хиляди долара. Никак не беше зле.

— Малко са! — Кубика скочи към мъжа и със засилка му вкара един юмрук в ченето.

Ударът запрати нещастника чак в другия край на кабинета и той се сгромоляса с трясък на пода. Кубика провери сам сейфа и намери още десет хиляди.

— Малко са! — Той отново насочи пистолета.

— Още ще ви дам! Колкото поискате, толкова ще ви дам!

— Нищо не искам от теб! — Кубика и натисна спусъка.

Нека всички знаят, че той не прощава никакви обиди.

Чакаха Кубика извън града, до Комаринското езеро. В една „Нива“ с жабешко зелен цвят седяха две момчета. И двамата бяха младши офицери на служба в някакъв оръжеен склад. Търгуваха с оръжие. Че защо да се бъхтят, след като имат възможност да изкарат някой лев на черно.

Шапкарите явно се поизплашиха малко, когато от двете лади шестици се изтърси цяла тълпа яки момчета с оръжие. Обкръжиха ги и ги взеха на мушка.

— Покажи стоката! — Кубика приближи към нивата с бавна и тежка крачка.

— Няма проблем…

Шапкарите се опитваха да се държат на ниво, но очите им шареха изплашено напосоки.

Те отвориха багажника и Кубика погледна вътре. Единият шапкар отметна покривалото.

Там имаше автомати „Калашников“ модел АКМ. Вече бяха свалени от въоръжение, но това в никакъв случай не принизяваше достойнствата им. Но не бяха десет.

— Колко са?

— Ами успяхме да вземем повече. Двадесет парчета са.

— Много добре. Вземам ги всичките.

— По хиляда гущера на парче, както се разбрахме — каза шапкарят и очите му присветнаха алчно.

— Става.

— И патрони имаме. По три долара бройката. Пълнители също.

Кубика даде знак на момчетата си и те пренесоха в колите автоматите, четирите сандъка с патрони и двадесет кобура с празни пълнители.

След това извади парите — десет хиляди долара.

— Имам само за десет автомата. Повече нямам — каза той.

— Е, нищо, утре ще ни ги дадеш — угоднически се усмихна офицерът.

— А не, братле, нямам време да се занимавам с вас.

Той отново даде знак, на който двама от бойците му реагираха моментално. Четири изстрела. По два на всеки шапкар. Офицерите паднаха на земята с пробити черепи.

Че какво, понякога е по-добре да си оправиш сметките с куршум, отколкото с пари.

На следващата сутрин нахлуха в Копит. Бяха с пет коли, във всяка от които имаше по пет човека с оръжие. По-добре щеше да е за ченгетата, ако не ги закачат. Те бяха закоравели главорези, от нищо не се страхуваха и нищо не можеше да ги спре.

Насочиха се директно към градския пазар. Спряха пред главния вход. Автоматите оставиха в колите, взеха само пищовите. Всички бяха облечени с кожени якета, с пистолети в кобурите или на кръста — на когото както му е удобно.

Кубика предвождаше цялата свита. Минаха през сергиите за зеленчуци и веднага се натъкнаха на четирима бабанки с бръснати вратове. Физиономиите им едни угоени, на вратовете им висят златни ланци — в час са с нещата, с една дума. И гледат надменно Кубика — не знаят още, че с тях е свършено.

— Кого търсиш? — надуто попита единият.

— Ами точно теб търсим, говедо! — изкиска се Хлебарката. — Дойдохме да те очистим.

— Слушай бе! Я си мери приказките!

— Не ги слушай! — Кубика рязко скочи към мутрата.

Без да му дава да се опомни, той го сграбчи за яката и му

удари главичка в челото.

Здраво бичме беше, но не можеше да се мери с Кубика, моментално се сгромоляса в безсъзнание на земята.

— Ей, к’во пра’ите, верно…

Това беше последното, което успяха да кажат мутрите от Копит. Момчетата на Кубика им се нахвърлиха вкупом, размятаха ги на всички страни и започнаха да ги налагат с ритници. Онези само викаха от болка и стенеха. После утихнаха и стоновете.

Напердашиха ги от все сърце. Пребиха ги до смърт. Случват се и такива неща понякога.

— Нищо, да му е за урок на Пахом — ухили се злорадо Кубика, гледайки безжизнените мутри.

И продължи нататък. Свитата му тръгна след него. С победоносна стъпка, минаха през целия пазар и ошушкаха до стотинка търговците.

С пазара приключиха. Можеха да продължат настъплението. Но първо трябваше да изчакат, за да разберат как ще реагира на атаката им Пахом.

Кубика и момчетата му се настаниха удобно по колите. Запалиха двигателите, но никой нямаше намерение да си тръгва. Във всеки джип имаше по двама души с автомати — от лявата и от дясната страна. Пълнителите бяха заредени, предпазителите — свалени, всичко беше на линия. Ако евентуално копитските мутри решаха да ги нападнат, или още по-лошо, ако се явяха ченгета с бронежилетки и калашници, разговорът с всички тях щеше да бъде много кратък. Бобровските мутри нямаха намерение да се церемонят с никого.

След около петнадесет минути към пазара се приближиха две скъпи западни коли. От тях слязоха няколко напомпени бабаити с бръснати вратове — петима биячи и бригадирът им. Жалко, че Пахом не бе дошъл лично да проучи случая. Кубика чакаше точно него.

Копитските мутри тръгнаха към пазара. След около петнадесет минути се върнаха. Някакъв клошар изплашено им посочи с пръст колите на бобровските мутри.

Бригадирът и биячите тръгнаха към тях с плаха стъпка. Хвана ги шубе. Вече бяха разбрали, че бобровската групировка няма намерение да се шегува с тях. Ако можеха да си плюят на петите, щяха да го направят веднага, но ги досрамя.

Кубика слезе от колата, когато копитските мутри бяха вече съвсем близко. След него се изтърси и цялата агитка — двадесет момчета с насочени пистолети и автомати.

— Е, какво, ще си полафим ли? — подигравателно попита той бригадира.

Онзи стана по-блед и от смъртта, но се опитваше да се държи на положение.

— Кои сте вие? — попита го с пресипнал глас.

— Ние ли? Аз съм Кубика, а това са моите момчета. Защо, нещо не е наред ли?

— Защо очистихте хората ми?

Беше загубил и ума и дума от страх. Разбра, че си има работа със самия Кубика. А след като бобровските мутри бяха видели сметката на бригадата на Кръстника, името му звучеше още по-страшно.

— А защо не? И теб ще очистим. Ама не, първо ще ни заведеш при Пахом. А тези, виж, не ни трябват — Кубика посочи биячите му.

В същия момент скочи рязко към бригадира, сграбчи го за яката и с едно движение го вдигна във въздуха. Трясна главата му в железобетонния уличен стълб и го метна на земята.

— На него му провървя! — злобно изръмжа той, обръщайки се към осъдените на смърт биячи. — Е, какво, момчета, нали искахте да нападнете бобровските мутри? Ами нападайте ни де, какво чакате?!

Той мръдна леко встрани, за да направи място на бойците с автоматите. А те вече се бяха прицелили.

— Абе какво правите, бе?! — извика ужасен един от копитските бабаити.

Но вопълът му беше заглушен от грохота на картечните откоси. Желанието на Кубика беше удовлетворено — още пет трупа.

— Ами това е, няма ги вече твоите говеда! — каза той на изплашения до смърт бригадир. — Да вървим при Пахом. Ще ни покажеш къде живее.

Онзи започна да кима бързо с глава — демек да, ще ви кажа всичко, само не ме убивайте…

Пахом, копитският бос, живееше в двуетажна къща в покрайнините на града. Не беше лоша къщурката. И със сигурност се охраняваше. Наплашеният бригадир каза, че в къщата има половин дузина бойци, всички въоръжени. Само че на Кубика не му пукаше изобщо. Дори и хиляда главорези да има вътре, пак щеше да тръгне в атака.

Той беше готов веднага да щурмува къщата. Но Хлебарката го посъветва да намерят отнякъде един камаз и да го пуснат срещу портата. Щяха да я избият с един удар и след това да влязат съвсем спокойно.

Да намерят камаз, им трябваха точно десет минути. Заплашиха шофьора, наредиха му да се качва в камиона и да кара срещу портата. Свърши си работата както трябва чичката, не се изложи.

Камазът повали портата и веднага след него в двора нахлуха хората на Кубика.

Бойците на Пахом бяха изненадани от неочакваната атака и се отбраняваха слабо. Кубика загуби само трима от своите, преди Пахом да вдигне бялото знаме.

Доведоха му го, сложиха го на колене.

— Не разбрах само къде са ключовете — усмихна се злорадо победителят.

— Какви ключове? — изплашено измрънка онзи.

— Ключовете от града. Копит е вече мой. Но първо парите.

Пахом не се заинати и веднага им каза къде е сейфът. В него имаше само някакви си пет хиляди долара.

След кратък контакт с нагрятия поялник обаче показа и втория сейф.

Там намериха около сто хиляди долара. До пачките беше сложено и куфарче, пълно с някакви камъчета.

— Не мога да повярвам. Рубини ли са наистина? — възкликна Кубика учудено.

— Да… — потвърди отчаяният Пахом.

— Супер!

Кубика се засмя гръмогласно и от радост изрита Пахом в корема.

— На каква стойност са? Хайде, нещастнико, говори!

— Няма да можеш да ги продадеш. Зад тези камъчета стоят много големи хора.

— Знаеш ли колко ме интересуват твоите големи хора… Е, колко струва всичко това?

— Два и половина милиона.

— Рубли ли?

— Идиот! Долара.

— Сериозно?! А стига бе!

Кубика направо си глътна езика от смайване. Даже не се обиди, че го нарекоха идиот.

— Ще ти ги вземат камъчетата — продължи да нарежда скръбно Пахом. — Заедно с главата ти ще ги вземат.

— Абе я се разкарай! — презрително изкриви устни Кубика.

И се изплю върху пленника.

— На кого шиткаш стоката? Говори, кучи сине!

— На никого не я шиткам. Един много авторитетен човек ми ги остави да ги пазя.

— А един друг авторитетен човек ще ти ги прибере. Ей, Търговец, я донеси пак поялника!

— Защо? — ужасен изстена Пахом.

— Не ти вярвам, че само ги пазиш. Пласираш ги. Това е сто процента сигурно. Къде обаче?

Пахом не се инати дълго. Нагрятият поялник бързо му развърза езика. Но не знаеше много. С пласирането на камъните се занимавал някакъв тип, връзката с когото вече била прекъсната. Макар че всъщност Пахом им каза адреса на фирмата в Москва, чрез която можели да продадат камъчетата. И това беше нещо.

Като награда за информацията и камъчетата Кубика подари на Пахом лека и безболезнена смърт. Просто го застреля. И онзи умря моментално, без да се мъчи.

Под ревера на сакото на Секса беше прикрепен миниатюрен микрофон. Затова Кубика имаше възможност да чува какво става в офиса.

— Бих искал да дам за оценяване ето тези камъчета.

Кубика си представи как Секса се озърта плахо във всички посоки, докато ги вади от джоба си.

— И защо решихте, че се занимаваме с такива неща? — строго го попита някой.

За тях Секса беше господин Никой. Нямаше да му се доверят веднага. Но трябваше да го направят.

— Ами казаха ми — притеснено смотолеви Секса.

— Кой ви каза?

— Едни хора.

— Кои са тези хора?

— Ами нали ви казвам, едни хора.

— И по-точно кой?

— Няма да ви кажа. Е, добре, щом не се занимавате с това, ще си вървя.

— Чакайте малко. Откъде имате тези камъчета?

— Ами от Урал съм. Баща ми преди работеше в една мина. И чичо ми също. И другият ми чичо, и той. С една дума, заделили са нещо и за себе си… Ей, да не се обадите в милицията?

— Каква милиция, какво говорите! Дайте камъчетата, ще ги погледна.

— Имам още от тях!

Секса изсипа камъчетата на масата.

— Добре… Много добре… — мърмореше под носа си оценителят, оглеждайки внимателно всяко камъче.

Кубика усещаше напрегнатата обстановка в стаята от разстояние. Той не знаеше с какви финансови възможности разполагат потенциалните купувачи.

Към въпросната фирма ги бе насочил Пахом. Несъмнено през тази полулегална кантора минаваха потоци от скъпоценни камъни и пари.

Противникът му беше достатъчно сериозен. Само дано не надуши измамата. Но не, всичко продължи по обичайния ред.

— Колко искате за това? — попита един старчески глас.

— Ами не знам…

— А аз знам. Всичко това струва петстотин хиляди долара.

— Охо! — глупашки се зарадва Секса. — Долара, леле! Долара!

Нищо в поведението му не показваше, че знае каква е истинската цена на камъчетата.

— А бихте ли ме ориентирали на кого мога да ги продам?

Настъпи дълга пауза. Оценителят и онези, които стояха

зад него, се замислиха. Сигурно много внимателно са се вгледали в Секса.

— Ами по принцип можете да ги продадете на нас — решиха се накрая те. — Но нали разбирате, че сделката е незаконна.

— Да, разбирам.

— И ако сте съгласни на двеста и петдесет хиляди…

— Съгласен съм!

— Ами чудесно тогава.

Чу се някакъв шум, тропване на нещо тежко, после щракване. И шумолене на банкноти. Секса броеше парите.

Напрежението между продавача и купувачите стигна пиковата си точка. Кубика неволно се наведе към автомата в краката си.

Но нищо не се случи.

— Да не са фалшиви? — попита Секса, като продължаваше да се прави на наивен глупак.

— Недейте така, обиждате ни.

Отново щракване — Секса затвори куфарчето с парите.

Кубика видя от разстояние как той излезе на улицата и се качи в колата си.

Това беше, време е…

— Тръгваме! — викна Кубика, надявайки маската върху лицето си.

Дамаджаната даде газ, рязко набра скорост и също толкова рязко заби спирачки точно пред входа на офиса. До тях спря колата с хората на Хлебарката. Придружаваха го Търговеца, Пукотевицата и Валето. При Кубика и Дамаджаната беше и Щурма. Братът на Тонка сам се бе натискал да дойде с тях, стремеше се да натрупа авторитет.

Вратите се отвориха с трясък и великолепната седморка начело с Кубика нахълта в сградата. Двамата охранители на входа бяха повалени моментално с прикладите на автоматите.

Кубика си мислеше, че офисът на спекулантите е много луксозен, ремонтиран по последна мода. Но минаха през някакъв сив коридор с олющени тапети, а после свиха в една стая почти без мебели. Същинска дупка.

В просторния кабинет около канцеларското бюро, отделено с дървен параван, стояха трима мъже и разглеждаха камъчетата в отвореното куфарче. Че какво ги гледаха толкова, нали вече ги бяха платили. До тях стояха трима охранители. Те първи забелязаха Кубика и свитата му и веднага се хванаха за пищовите. Но гостите не само държаха играчките в ръцете си, а и стреляха доста бързо. Търговеца и Дамаджаната светкавично теглиха няколко картечни откоса.

И тримата охранители получиха по една порция олово и моментално се простиха с живота. Чу се само тежко сгромолясване на тела. Тримата мъже около бюрото останаха живи, но умираха. Умираха от страх. Внезапната поява на бойците и убийството на тримата охранители ги ужасиха до смърт.

Кубика следеше много внимателно всяко тяхно движение. Че кой знае, току-виж под бюрото има някое копче за сигнализиране на ченгетата.

Не му се вярваше. Но животът беше гадно нещо, всичко се случваше.

— Капитан от милицията Куркин! — строго смръщи вежди Кубика и извади от джоба на якето си едно фалшиво удостоверение.

Единият от мъжете се опита да каже нещо, но се чу само подхлъцване. Леле, колко бе уплашен горкичкият. Това беше добре. Кови желязото, докато е горещо.

— Това го прибираме! — каза на всеослушание Търговеца, затваряйки куфарчето с камъчетата. Без да обръща никакво внимание на мъжете, той кодира ключалките и спокойно взе куфарчето. — Конфискуваме го!

Вече можеха да си тръгват. Взеха си парите, върнаха си стоката. Но това беше най-малкото, което можеха да изкопчат от тях. А Кубика беше максималист.

— Хайде, изрод такъв! — Той опря дулото на автомата в дебелия тумбак на единия. — Казвай къде криете другите камъчета!

— Нищо нямаме.

— Жалкооо… — натъжено въздъхна той и натисна спусъка.

Автоматът започна да се тресе в ръцете му — коремът на мъжа стана на кървава каша.

— Може би ти знаеш? — Кубика погледна строго другия.

Сякаш не му правеше впечатление, че току–що уби човек.

— Там, в сейфа… — Шашардисаният мъж му посочи вратата към съседната стая.

Вътре нямаше никого. За сметка на това в ъгъла стоеше масивен сейф. Кубика нададе див вик на радост, когато погледна в него.

Пачки, пачки! — половин милион долара. И всякакви скъпоценни камъни.

— Изумруди, елмази, сапфири… — мрачно обясни мъжът.

— Само за три и половина милиона долара…

Всичко беше в милиони. Кубика обаче възприемаше този зашеметяващ успех като нещо в реда на нещата. На хубавото лесно се свикваше.

Но това не можеше да го задоволи, той искаше много повече.

— Ти кой си? — стрелна той с поглед мъжа.

Засега само с поглед.

— Президентът на фирмата — измънка онзи.

— Президентът ли? — усмихна се злорадо Кубика. — Чувал съм, че всички президенти си живеят бейски.

— Не всички — побърза да отрече мъжът.

— Може би не всички, но ти със сигурност си живуркаш добре.

Макар че по външния му вид никой не би го предположил — физиономията му една бледа, костюмът — евтин парцал, купен от пазара, дясната му обувка скъсана. Но очите му светеха като елмази. Сто процента имаше още камъчета вкъщи. А и парици сигурно беше скътал. Шестото чувство на Кубика подсказваше, че е така.

— С една дума, ще ти дойдем на гости.

— Аз не съм местен — каза онзи, избягвайки погледа му. — Нямам жилище и живея тук.

Да бе, точно в тоя обор. Веднага му повярва, няма как.

— Недей да лъжеш. Всичко знам за тебе, кучи сине! Хайде, отиваме в апартамента ти! Трябва да направим обиск, един вид…

— А заповед имате ли?

Намери какво да попита. Нима наистина ги вземаше за ченгета? Отдавна вече трябваше да се е сетил, че не са такива.

— Имаме — изкриви устни Кубика и показа с поглед автомата си.

Достатъчно убедителна заповед за обиск.

Но се наложи да се помъчат малко, преди президентът да им каже адреса си. Удряха го основно по топките — много ефективно средство за опресняване на паметта.

Взеха го със себе си, за да им покаже пътя. И другия, заместника му, също го напъхаха в колата. С него щяха да си поговорят по пътя. Че нали и при него трябваше да направят обиск.

Какъвто беше офисът, такъв беше и домът на пленника — апартаментът беше много стар, не видял ремонт от сто години, а мебелите — пълно демоде.

— Дай да не си губим времето. Показвай направо къде криеш мангизите и камъчетата — с престорено уморен поглед го изгледа Кубика, когато влязоха в апартамента.

— Абе нищо нямам, ви казвам… Търсете, ако искате. — Онзи чак се разплака от яд.

— Ще потърсим — кимна Кубика. — Само че първо ще те гръмнем.

Това прозвуча доста убедително. И неочаквано за всички президентът падна на колене пред тях.

— Недейте…

Най-после разбра, че не са никакви ченгета. Тъпанар!

— Тогава показвай скривалището.

За да го подкани да побърза, Дамаджаната му вкара още един шут в топките и нещата се задвижиха. Тайникът беше зад една врата, скрита с шкаф. Тя водеше към таен изход. Блокът беше стар, строен още преди революцията, така че нямаше нищо чудно в това.

Кубика мереше камъчетата не с карати, а с шепи. Една шепа, две шепи, три шепи.

— За два милиона са — изстена мъжът и зарони едри сълзи.

А когато Пукотевицата започна да брои парите — от тази благодат имаше достатъчно в тайника — онзи направо се разрева с глас. Бяха осемстотин и четиридесет хиляди долара — добра печалба.

Президентът не можеше да спре да плаче. Кубика знаеше много ефикасен начин да го накара да се успокои. Изведоха го на стълбите в тайния изход и го застреляха. След това затвориха вратата към тайника и върнаха шкафа на място. Щяха да го намерят чак когато засмърди на мърша.

Вицепрезидентът живееше в район Черьомушки, в стандартен дванадесететажен блок. Показваше им пътя с голямо нежелание. Ако Търговеца не беше опрял нож в голия му тумбак, сигурно изобщо нищо нямаше да им каже.

Пристигнаха до блока с две коли.

Кубика действаше бързо и експедитивно. Цялата му свита нахлу във входа с автомати в ръце. И точно това го спаси, когато отгоре и отдолу изведнъж се появиха три ченгета с бронежилетки и автомати.

Но Кубика не можеш да го хванеш неподготвен. Момчетата му бяха винаги нащрек и оръжието им беше винаги готово за стрелба — не им бяха нужни никакви предпазители.

Двете страни откриха огън едновременно. Във входа се вдигна страшна пукотевица и цялото пространство наоколо се изпълни със свистящи и пищящи куршуми.

Паднаха им се някакъв особен чешит ченгета. Убиха две от момчетата му, а после нервите им не издържаха. Единият, прострелян в черепа, остана на място, а другите двама се стрелнаха надолу по стълбите. Но Кубика нямаше намерение да ги остави да избягат. Хукна след тях. Спря, когато ги уби.

Бе загубил двама от бойците си — Дамаджаната и Валето бяха ранени смъртоносно. Бяха очистили и вицепрезидента, но това не беше тежка загуба. Така или иначе, вече не можеше да вземе мангизите и камъчетата от него.

Би трябвало да завлекат Дамаджаната и Валето долу и да ги качат в колата. Не биваше да ги оставят тук. Но сега нямаше време за това. Трябваше да изчезват колкото се може по-бързо. Докато не беше дошла следващата партида ченгета.

— Извинявайте, момчета! — Кубика ги погледна студено.

Нито мускул не трепна на каменното му лице, когато простреля в главата първо единия, а после и другия. Уби най-добрите си дружки със собствените си ръце. Но му беше все едно.

Бандата вече излизаше с колите от двора, когато покрай тях профучаха две полицейски коли с буркани.

— Ченгетата! Помияри… — прецеди през зъби Търговеца.

Той караше уверено, само дето не знаеше накъде отива.

Москва за него беше тъмна Индия.

— Веднага са ни надушили, гадините — съгласи се Кубика. — Бързо ни намериха.

— Така си е, Москва не е Бобровск. Тука ченгетата не са някакви духльовци.

— Е, какво, да не би да не го издухаха! — засмя се гръмогласно Кубика. — Бобровските момчета не са като московските, нас не можеш да ни спипаш толкова лесно. Ама добре ги наредихме, а?

Бе изцапал ръцете си с кръв на ченгета, а това беше непростимо. Сега щяха да го преследват настървено. Но на него не му пукаше. Не се страхуваше от ченгетата. От никого не се страхуваше.

Вече трети месец беше в столицата. Взе си къща под наем в едно село близо до Москва. Живееше заедно с Тонка и бойната си бригада. Нямаше намерение да се връща в Бобровск.

Никой не го беше гонил от родния му край, той сам го напусна с дузина от най-добрите си бойци. Останалите ги остави да стопанисват града. Само че момчетата му не се задържаха много. Нападнаха ги от всички страни — и ченгетата, и бригадите на Кръстника от областния град. Заедно с тях биха помели и Кубика, но той се спаси навреме.

Разбра, че рекетът и охраната не бяха за него. За тази работа трябваше да имаш свои територии, да се разбираш със съседите си, да слушаш по-големите босове. А Кубика не искаше нито да се съобразява с някого, нито да пази поведение пред когото и да било. Той беше волна душа, с никого не можеше да живее в мир и разбирателство.

Бе започнал с грабежи и пак с това се занимаваше. А защо не? Само за ден почти два милиона долара бе изкарал. А от камъчетата се облажи с пет и половина милиона. Рубините пък бяха за два и половина милиона. Луди пари бе направил. Дори и всички обекти в Бобровск и Копит да рекетира, и след сто години нямаше да може да събере толкова. А сега ги бе спечелил за секунди.

— Само шестстотин хиляди долара? Това последната цена ли е? — Очите на брадясалия дебелак с големи рогови очила светеха от алчност.

Секса всячески се стараеше да изглежда като наивен глупак.

Почти от месец баламосваха този шаран. Веднага щом научиха, че проявява интерес към скъпоценните камъни, го взеха на мушка. Подкупиха секретарката му и още един негов подчинен. Проучиха всичко за него отвътре. И със сигурност установиха, че шестстотин хиляди долара е максимумът, който може да даде за камъчетата. Затова му поискаха точно толкова.

С него се срещна Секса. Показа му стоката — купчина скъпоценни камъни на снимка. И цяла пачка със снимки, на които всеки камък беше сниман поотделно. Такава беше предварителната уговорка. Шаранът имаше собствена фирма, и то доста печеливша. Имаше и охрана — двама здравеняци с погледи на ченгета. Явно от бившите. Беше се застраховал за всеки случай.

Кубика нареди на Секса да му покаже скъпоценни камъни за три милиона долара. Нека алчността заслепи разума му. А дебелакът разбираше от скъпоценни камъни. Беше му ясно, че струват много повече от шестстотин хиляди. И май беше захапал здраво примамката.

Секса беше сигурен, че шаранът се е хванал на въдицата, и Кубика му вярваше. Макар някакво червейче да го глождеше отвътре. Че рискуваше, това беше ясно. Но за да спечелиш, трябва да рискуваш.

Той попита Секса:

— Кога?

— Утре в единадесет часа, в офиса му.

Срещата в офиса свеждаше до минимум вероятността да им направят някой номер. Ако шаранът имаше намерение да ги изиграе, щеше да избере друго място за среща. Някое затънтено местенце например.

Виталий Александрович Николаев имаше намерение да купи едра партида рубини. Младежът му поиска само шестстотин хиляди долара. А стойността на камъните, ако не бяха фалшиви, гонеше три милиона. Изгодата беше петкратна.

Само след час и половина този младеж трябваше да дойде със стоката. Вчера го бе предупредил, че ще бъде с охрана. Щели да го придружават трима. Той, разбира се, се доверявал изцяло на Виталий Александрович, но все пак трябвало да вземе някакви мерки за безопасност.

Виталий Александрович не бе възразил. Той нямаше намерение да разиграва продавача. От негова страна нямаше да има никакви форми на агресия, нито пък щеше да му пробута фалшиви долари. Но виж, дали момчето беше честно, не се знаеше.

Някъде преди месец в Москва имаше подобен случай. Даваха го по телевизията. Някаква фирма купила партида рубини, платила си, а престъпниците прибрали и парите, и стоката. И оставили планина от трупове след себе си.

Той си имаше лична охрана — три здрави момчета, бивши спецназовци. Но ако продавачът, току-виж, разполага с по-голяма сила зад гърба си?

Виталий Александрович въздъхна и протегна ръка към телефона. Имаше добър познат в милицията. Може пък да му помогнеше с нещо…

Катя обожаваше да ходи по магазините. По цял ден се занимаваше само с това. Обикаляше всякакви супермаркети, бутици, знаеше ги като петте си пръста. Вече я познаваха навсякъде и я посрещаха с усмивка. Все пак рядко се случваше да си тръгне без покупка. Разполагаше с достатъчно средства. Винаги имаше с какво да си купи някоя нова скъпа дрешка и обувки.

Баща й беше солиден банкер. А тя беше единствената му дъщеря и той, естествено, се опитваше да й подсигури безгрижен и разкошен живот.

Имаше луксозен джип „Мерцедес“ със средни размери. Беше модерно да се карат джипове, а модата за нея беше всичко.

Този ден атакува супермаркета още от сутринта — накупи си всякакви видео- и аудиокасети. Освен това си взе едно пуловерче. Ами не можа да се стърпи, страшно й хареса.

На изхода се сблъска с някаква блондинка в разкошно палто от норка.

— О! Ленка!

Докато Катя разбере какво става, вече беше в прегръдките й.

Изведнъж я лъхна скъп парфюм, усети лека нежна целувка по бузата си. Стана й приятно. Но тя не беше Лена, блондинката се припознаваше. Трябваше да поправи недоразумението.

— Откога не сме се виждали само! Забравихме се вече…

— Аз не съм Лена — отдръпна се Катя.

— О, извинете! — смути се блондинката.

Най-после разбра, че се е припознала.

— Толкова много приличате на една моя съученичка!

— Къде сте учили? — неочаквано за себе си попита Катя и се усмихна. Беше й приятно да общува с непознатата.

— В Санкт Петербург. Живея там, тук съм по работа. А Лена, приятелката ми, живее тук, в Москва. Омъжи се за един бизнесмен. Взех ви за нея. Извинете още веднъж!

— Няма нищо, не се притеснявайте. На този свят всичко е възможно.

— А не, не може така. Извинете, заета ли сте в момента? Бързате ли за някъде?

— Ами не, не бързам.

— Елате ми на гости. Отседнала съм в хотел. В луксозна стая. Ще си поръчаме шампанско, ще си поприказваме. Сама ми е скучно.

— И на мен. Но ме извинете, никъде няма да ходя. Трябва да се прибирам.

Трябваше да внимава. Баща й неведнъж я бе предупреждавал, че градът е пълен с всякакви измамници. Колкото по-богат е човек, толкова повече врагове има. Може пък тази блондинка да е примамка, с която някакви злодеи искат да я хванат в капана си. В най-добрия случай може да се окаже лесбийка. Ще я замъкне в стаята си и ще започне да я прелъстява. Би било толкова отвратително…

— Ами хубаво, както искате.

Учудващо бързо, блондинката я остави на мира. Но тръгнаха заедно към мястото, където беше паркиран мерцедесът на Катя. Изглежда, и тя беше с кола.

— Олеле! — стъписа се блондинката. — Колата ми… Няма я… Откраднали са я! Представяте ли си, само за секунди я оставих и край — няма я…

— Каква беше?

— Съвсем обикновена, спортен модел ферари. Съвсем обикновена.

— Застрахована ли е?

— Ох, благодаря ти, че ме подсети! — От гърдите на блондинката се изтръгна въздишка на облекчение. — Съвсем бях забравила, наистина е застрахована. Да върви по дяволите, и без това искам порше. Като си получа застраховката, ще си го купя.

Тревогата й се изпари като дим.

— Трябва да стигна до хотела някак си, трябва да се обадя спешно… Ще си хвана такси…

— Защо да хващате такси, аз ще ви закарам. — Катя посочи колата си.

— Виж ти! Каква красавица! — възхити се блондинката на мерцедеса й.

Качиха се в колата.

— В кой хотел сте отседнали? — попита Катя.

— По-добре да не знаеш, скъпа — каза блондинката, рязко променяйки тона.

Съскаше като змия. В ръката й изведнъж се появи малък пистолет.

Катя пребледня като платно. Глътна си езика от страх.

В същия момент вратите на колата се отвориха и при тях се качиха някакви мъже със смръщени физиономии. Капанът се затвори.

Секса, Нурик, Моряка и Френския бяха влезли в офиса преди пет минути. Кубика, Хлебарката, Търговеца, Тонка и брат й ги чакаха в колата, заели изходна позиция. Всичко беше както си му е редът — оръжието готово за бой, маските сложени. И собственичката на колата, прелестната Катерина, беше с тях. Хлебарката й беше хвърлил око. Ако всичко бъде наред, после щеше да я набучи на шиша, и още как щеше да я набучи.

Бяха я отвлекли заради мерджана. Тонка изигра много добре ролята си и забаламоса момичето. То им беше нужно и като заложница. Че кой знае, всичко се случва…

Една полицейска кола спря точно пред входа на офиса. От нея се изтърсиха две шкембести ченгета с автомати. Физиономиите им нагли, угоени. С мързелива походка, отидоха до входа и застанаха пред него. Препречиха пътя на Кубика.

Виж го ти балъка, надушил е, че има нещо гнило и е впрегнал ченгетата. Само че трябваше да извика омоновците, а не обикновените. И да бяха малко повечко на брой и малко по-енергични. А тези — дебели като прасета и едва се движат.

— Е, хайде, момиче — злобно изсъска в ухото й Кубика, хващайки я грубо за косата. — Ще трябва да се постараеш малко.

Тя искаше да изпищи, но си беше глътнала езика от страх.

Кубика я избута от колата и слезе. Прикриваше се с нея като с щит. Сложи автомата си на рамото й и я побутна да върви към ченгетата. След него от другата кола се изтърсиха Хлебарката, Търговеца и Щурма.

— Оръжието на земята! — викна Кубика, приближавайки към ченгетата.

Онези го зяпнаха ококорено от учудване и страх. Нямаха възможност да стрелят, защото можеха да улучат Катя. Това като че ли само ги зарадва. Имаха всички основания да оставят оръжието без никакви угризения на съвестта. И го направиха.

— Лягайте долу! — дереше се Кубика.

Ченгетата паднаха на земята като покосени.

Щурма измъкна шофьора от предната седалка на полицейската кола. Взе и ключовете от отсека за задържани и с автоматите набутаха там тримата шапкари.

— Най-важното е да не се разсмърдите! — изкиска се Щурма, затваряйки вратата.

— Ако започнат да буйстват, направо стреляй! — неизвестно на кого подвикна Хлебарката.

Нека си мислят, че ги държат на мушка, да не вдигат много гюрултия. Но никой нямаше да ги пази. Сега всеки човек им бе скъп и всяка секунда — безценна.

Кубика нахлу в офиса точно в момента когато Секса получаваше парите за стоката. Грохотът на картечните откоси сложи всичко на мястото си. Нурик, Моряка и Френския се присъединиха към тях. Застреляха балъка и охраната му. Само че и онези успяха да отговорят на удара — убиха Нурик.

Прибраха парите и стоката. Вече можеха да си тръгват. Взеха и трупа на Нурик.

Секса, Моряка и Френския напъхаха трупа в багажника и се качиха отпред. Търговеца седна в мерцедеса при тях. В купето стана малко тесничко за шестима. Колите потеглиха точно в момента, в който някъде отдалеч се чу вой на полицейски сирени.

Кубика беше недоволен. И миналия път се бяха натъкнали на ченгета. Сега пак се сблъскваха с тях. И тогава, и сега им провървя. Но следващия път може и да не извадят такъв късмет. Явно беше време да приключват с аферата с камъчетата. Призракът на голямата опасност витаеше над тях.

А с какво да се захванат тогава?

— Къде ме карате? — разхленчи се Катя.

Най-после възвърна говорните си способности.

— На гребане — гръмогласно каза Хлебарката. — Ще те чукаме, маце.

— И после ще ме убиете — изпадна в истерия Катя.

Наложи се да я успокоят с един шамар.

— Защо пък после. Веднага щом яхнеш кола, ще хвърлиш топа! — подигравателно каза Хлебарката.

— Недейте! — примоли им се пленничката. — Моля ви, недейте… Баща ми е богат. Той ще ви плати…

— Колко? — сепна се Кубика.

— Ако щете, и сто хиляди ще ви даде…

— Долара ли?

Но Катя вече не можеше да говори, давеше се от плач.

— Ами разбира се, че долара — отговори вместо нея Тонка. — Погледни само каква кола има и веднага ще ти стане ясно.

Наистина, тази Катя беше цяло съкровище. Как не се бе сетил за това досега?

Трета глава

Кубика оглеждаше с похотлив поглед апетитната блондинка с ангелско лице.

— Как ти викат? — попита той и свали погледа си към късата й поличка.

Поличката от къса по-къса, а крачетата дълги, та дълги. По принцип всичко й беше идеално — и личицето, и фигурката, и гласчето й звучеше доста възбуждащо. Има си хас, че нали беше бивш фотомодел от най-висока класа и жена на един от най-големите бизнесмени в страната.

Струваше цяло състояние. Затова беше тук, в тази стара двуетажна къща в селце край Москва. Бяха я отвлекли предния ден както обикновено — с финес и малко фантазия. Дори не се наложи да убиват двамата телохранители, които бяха с нея. Всъщност, и да ги бяха очистили, нямаше да е голяма загуба.

— Питате ме, сякаш не знаете! — разхленчи се красавицата и се сви в ъгъла на стаята.

Права беше, Кубика знаеше как се казва. Знаеше всичко за нея. Дори какви, хм, дамски превръзки ползва.

Беше започнал да върти нов бизнес. Отвличаше хора и вземаше откуп за тях. Престана да се занимава с камъчетата от момента, в който се появи Катя, щерка на гъбав с пари балък.

Цял месец му трябваше, за да проучи всичко за баща й, да се информира за финансовото му състояние. Работата беше много сериозна и не трябваше да има никакви издънки. И такива нямаше. Подходи разумно към въпроса, направи си точна сметка, извади и късмет — и хоп, готово, сложи си двеста хиляди долара в джоба. В замяна онзи си получи щерката с разписка, че се е отдала девствена на Кубика. Да се радва човекът, на толкова неща я беше научил. Момчетата също споделиха опита си с нея. Че защо да се мъчи жената без мъж?

Тази тук, Океана, също ще извади късмет. Всички ще я минат и от всеки ще научи по нещичко. Ще има какво ново да покаже на мъжа си, когато се върне при него. А това ще стане най-рано след две седмици. Кубика не върши никога нещата през пръсти. Изпипва всяка подробност, обмисля добре всяка своя стъпка и за никъде не бърза. Точно затова се бе задържал досега, без да потъне.

Почти две години вече се занимаваше с този бизнес. Това му беше шестнадесетата жертва по ред.

— Океана се казваш — кимна й той и се усмихна похотливо: — Пили, пили, пили! Ела тук, пиленце!

Само преди малко бяха пресушили литър водка с Хлебарката. Пушеше му се — извади цигара, щракна със запалката и пусна струйка дим към тавана. Но повече му се правеше секс. И сега щеше да се заеме с това.

— Недей! — примоли му се момичето.

— Ей, к’ви ги приказваш, как така недей! — възмути се той, спирайки се на крачка от нея. — К’во, да не би да не ти харесвам?

— Недей! — Момичето вече беше на границата на истерията.

На Кубика обаче му беше все едно.

— Няма недей, Оксана, няма недей! — заяви авторитетно той.

С рязко движение, свали ципа на панталоните си и извади надигналото се мъжко достойнство.

— Само погледни, пиленце, какво чудо е!

Можеше да покаже чудото си и на Тонка. Тя беше военнополевата му жена. Навсякъде беше с него. И винаги измисляше по нещо ново. Такива чудеса вършеше в леглото, че да ти стане кеф на душата. Въвеждаше все нови и нови открития в сексуалния им живот — всякакви треви, мазила, белезници. Едва ли някоя друга би го задоволила по-добре от нея, но въпреки всичко му се щеше да опита и нещо свежичко.

— Недей! — не спираше да повтаря тя, сякаш беше блокирала.

— Стига си повтаряла едно и също като грамофонна плоча значи! Ти, такова, и без това ще си тук още две седмици, без майтап, верно. Ще хванеш паяжина дотогава. Мъжът ти ще ни се обиди.

— Мъжът ми ще ви плати. Колкото трябва, толкова ще ви даде… Само не ме пипайте…

— Ще плати! Къде ще ходи!

За тази кучка искаше да вземе четвърт милион долара. Съвсем разумна цена. Изхарчи цели петдесет хиляди долара, за да получи достъп до нея и мъжа й. Информацията за финансовото им състояние също не беше безплатна. За сметка на това сега със сигурност знаеше, че за шарана четвърт милион долара са нищо и никаква сума. И ако започнеше да се опъва, да спори, ако се опиташе да метне Кубика, жена му директно щеше да бъде изпратена в ада.

— Ако не плати, ще ти прережа гърлото!

— Нее! — разкрещя се истерично Океана. — Недей!

Кубика я хвана за косата, придърпа я към себе си и я зашлеви. Тя млъкна веднага.

— Събличай се, кучко! — викна й той и отново замахна да я удари.

Но не го направи. Че защо беше нужно? Наплашеното до смърт момиче започна да разкопчава бързо копчетата на блузата си под прицела на стърчащия му червендалест богатир.

Кубика не страдаше от никакви скрупули. Правеше секс със заложничката и даже не се беше сетил да затвори вратата на стаята. Тоня видя как дупето на изплашената красавица потреперва под ударите на този грубиянин. Чу и стоновете й — но не от наслада, а от болка и унижение.

Тоня не го осъждаше за нищо. Тя просто го ненавиждаше.

Вече от две години беше с него. Макар да имаше чувството, че е минала цяла вечност…

Бизнесът на Кубика вървеше много добре. Имаше стабилна банда зад гърба си, пари за подкупи на информаторите, отлично обмислени планове, никакви грешки при акциите. И вземаше доста солидни откупи. Понякога по сто, понякога по двеста и петдесет хиляди. А сега щеше да удари четвърт милион.

Много пари правеше Кубика с отвличанията. Повече от пет милиона само от тях бе спечелил. Преди това беше направил още почти четири милиона. Освен това имаше осем милиона в камъчета. Всичките тези богатства ги трупаше в тайника си. Къде беше този тайник, никой не знаеше. Дори и тя, вярната му другарка по оръжие, или по-точно по легло.

Луди пари правеше Кубика. Вече бяха над петнадесет милиона. И цялото това състояние принадлежеше изцяло на него. По принцип твърдеше, че това са пари на групировката, един вид обща каса. Но само глупак можеше да повярва на това. Поне Тоня силно се съмняваше в твърденията му.

Тя винаги беше мечтала за хубав живот — за разкошни апартаменти, скъпи коли, палта, кожи, блясък на брилянти, престижни ресторанти. Кубика можеше да й даде всичко това. Само че не искаше. Той изобщо нищо не искаше.

Преди Тоня мислеше, че той се стреми да натрупа колкото се може повече пари и след това да се оттегли от занаята. Сметките й обаче излязоха криви. Кубика никога нямаше да се откаже от пътя, по който бе поел. Той беше бандит по природа и не познаваше друг начин на живот, освен този, който живееше. А и не искаше да знае.

Имаше сума ти пари, но те сякаш изобщо не го вълнуваха. Какъвто си беше чергарин, такъв си и остана. Постоянно прескачаше от едно място на друго. Можеха да отсядат в скъпи хотели, да вземат луксозни апартаменти или къщи под наем, да се возят в суперскъпи коли и да се обличат както трябва, но се оказа, че всичко това не е за него. Беше си прасе, прасе си и остана.

Вечно ходеше с едно и също изтъркано кожено яке и панталони. Къщите ги наемаше по един критерий — колкото е по-стара и порутена, толкова по-добре. Не бива, казва, да привличаме излишно внимание върху себе си. Ами ето, в тази къща например нямаше почти никакви мебели, навсякъде мръсно, във всеки ъгъл виси паяжина, стените целите в пукнатини — с една дума, пълна съборетина. А на него всичко това му харесваше. И сякаш не забелязваше, гадината, че Тоня му доставя удоволствие на мръсни чаршафи, върху клатещо се легло, цялото покрито с прах и гадости.

Даже да се облича като хората не й разрешаваше. Никакви рокли, никакви скъпи костюми. Ходеше само с дънки и кожено яке, и колкото по-стари, толкова по-добре. За ресторанти вече даже не си и мечтаеше. Никога не я беше водил в ресторант, никога нямаше и да я заведе. А колите тотално ги беше отписала. Нямаше си личен автомобил, нямаше и да има. И неговият не беше кой знае какво — обикновена лада шестица. Колите на момчетата му също не бяха по-добри. Не бива, казва, да се возим на скъпи коли. Това буди подозрението на околните.

Може и да беше прав, но на Тоня й дойде до гуша да живее в тази мизерия. Освен това постоянно й изневеряваше. Не подминаваше нито една заложничка — ако, разбира се, беше хубава.

Вече се беше отчаяла да чака онзи светъл ден, в който Кубика ще захвърли всичко и ще я откара някъде в чужбина. Там, далеч от суетата на бандитския живот, тя би го направила свой бог и самата тя би се превърнала в кралица. С парите му биха живели в разкош до края на живота си.

Кубика сякаш усети, че го наблюдава. Погледна я през рамо и се намръщи недоволно, но остави заложничката. Стана, обу си панталоните.

— Е, изчуках кучката, и какво от това? — сякаш виновно, но в същото време заплашително каза той. — И теб ще те изчукам. Хайде, лягай до нея!

Гадеше й се от гнусната му усмивчица.

— Абе я се разкарай!

Тя се обърна и се запъти към стаята си. Кубика тръгна след нея. Влязоха заедно.

— Е, хайде, не се сърди!

Кубика я хвана грубо за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Край, повече няма да я чукам тази кучка…

— Абе чукай когото си искаш! — ядоса се Тоня. — Само живот ми дай, а иначе прави каквото щеш.

— Не те разбрах. Какво, да не би да те тормозя?

— Погледни се само как си облечен! Погледни как съм облечена аз! Погледни в какъв обор живеем. Това не е мечтата на живота ми. — Тоня го гледаше едва ли не с ненавист.

Кубика за момент загуби самообладание. Но не се предаде и й отвърна надменно:

— А ти какво, дворци ли искаш?!

— Да, дворци!

— И мерцедес шестстотин или линкълн, а!

— Да, линкълн, желателно да е с шест врати.

— И парцалки от „Версаче“.

— Може и от „Армани“.

Кубика смръщи вежди, очите му се наляха с кръв. Тоня очакваше всеки момент да избухне. Но не, погледът му изведнъж се проясни, на устните му засия съвсем човечна усмивка.

— Ама че си кучка — изкиска се той.

Но виж, тези думи не се харесаха на Тоня.

— Не можа ли да изчакаш малко…

— Какво да чакам? — попита тя.

— Ами да те изненадам приятно.

— Кога ще стане това? След сто години ли?!

— След сто часа! Очертава се значи един проект тука…

Тоня въздъхна обречено. Пак започваше с неговите проекти. Тя искаше да живее като нормален човек, а той пак за работа й говореше.

— С една дума, реших да спра да се занимавам с отвличания.

— А с какво смяташ да се занимаваш тогава? — попита го с интерес.

— С момичета.

— С проститутки?

— Близко си до истината.

— Всички печеливши места в Москва вече отдавна са заети.

— Че за какво ми е Москва. Ще работя в чужбина.

Сърцето на Тоня щеше да изскочи от радост.

— Ще заминем в чужбина?

— Глупости, и тук ми е добре. С една дума, целта на занятието е такава: намираме готини мадами, забаламосваме ги, че уж ще ги закараме в чужбина, за да работят там като манекенки или фотомодели. А пък ги пращаме някъде в Турция или арабските емирства, в някой публичен дом. Стоката ще върви като топъл хляб, гаранция ти давам. И хубави пари се изкарват. Макар че, разбира се, и работата не е малко. Но за сметка на това, ако всичко се организира както трябва, ченгетата никога няма да ни пипнат.

— Те и без това ни търсят — недоволно каза Тоня.

— Може и така да е, а може и да не е. Но за всеки случай…

Кубика се пъхна под леглото и извади от един куфар купчина паспорти.

— Ето, това е твоят.

Снимката в паспорта беше нейната, името и бащиното — също, но виж, фамилията беше друга. Майчице мила, и с московска регистрация.

Паспортът изглеждаше досущ като истински.

— Знаеш ли колко струва? — попита Кубика.

— Не.

— Пет хилядарки в зелено.

— Толкова много?

— На това много ли му викаш. Погледни ги само, че те са като истински. С една дума, преминаваме към легален живот. Ще си наемем някоя луксозна къща извън града. Хубава къща значи, със зимна градина, с басейн. Ще се возим на мерцедеси. Теб ще те облека като кукла.

— Ама ти сериозно ли говориш? — На Тоня й идеше да заподскача от щастие.

— Толкова сериозно, колкото и това, че сега ще те изчукам.

Кубика я хвана за раменете, бутна я грубо на скърцащото легло и се хвърли върху нея с цялата си тежест.

Тоня не се съпротивляваше. На фона на розовите и най-важното — близки, перспективи сексът с него й се струваше даже романтичен.

Шестото чувство не излъга Кубика, че вече трябва да спре с отвличанията.

Мъжът на онази кучка Оксана плати откупа. Търговеца и Щурма взеха куфарчето с парите — всичко мина без проблеми. Докараха го в къщата и го отвориха — вътре имаше точно двеста и петдесет хиляди долара, и не бяха фалшиви.

Пуснаха Оксана. А след около час най-неочаквано се появиха ченгетата.

Операцията беше обмислена перфектно. Парите се предават, Оксана се връща при мъжа си, всичко е наред. Можеха да заловят престъпниците. Парите, разбира се, щяха да ги конфискуват.

Акцията протече идеално. Само че ченгетата бяха изпуснали една малка подробност. А именно, че Кубика с Тонка и момчетата ще се измъкнат от къщата по терлици и през дворовете и градините ще стигнат до реката. А след това започваше гората.

Ченгетата завариха къщата празна.

— Е, най-после… — облекчено въздъхна Тоня и се разплу върху разкошния диван, разположен в центъра на просторния хол с камина.

Бяха наели страхотна двуетажна къща във вилната зона край Москва. Екстериорът и интериорът отговаряха на всички изисквания на европейските стандарти, навсякъде се усещаше уют и комфорт.

Покоите им заемаха цели три стаи. Кажи-речи, двамата с Кубика имаха отделен апартамент в къщата. Останалите помещения бяха заети от момчетата. Тоня нямаше нищо против. Вече беше свикнала с тях. Освен това те я охраняваха — така се чувстваше защитена.

Бе се опитала да приучи Кубика към скъпи костюми, вратовръзки, бели колосани ризи, но всичките й усилия отидоха напразно. Той не признаваше нищо друго, освен широките панталони и коженото яке.

За сметка на това носеше бандитското си облекло с шик. Дънките му бяха маркови, обувките — лъснати като огледало, коженото му яке беше за пет хиляди долара — супер модерно. Започна да се интересува и от прически. Почти всеки ден ходеше на фризьор. Започна да използва скъпи одеколони.

Край, като че ли безкрайните им скитания най-после бяха свършили. Сега щяха да се установят за постоянно в столицата, в тази къща, и да заживеят нормален живот. Щяха да се захванат с някакъв бизнес.

Кубика… Извинете, Леонид Иванович бе наел тази къща за две години напред. Бе купил скъпи мебели, бе обзавел „апартамента“ им. Докара Тоня до къщата с нов спортен мерцедес. Нейната кола…

Тя се надигна от дивана, огледа хола. А после заедно с Кубика влязоха в спалнята. Навсякъде разкош, великолепие и уют… Само леглото колко струваше! Беше огромно — същинско брачно ложе. Тя обаче обръщаше по-голямо внимание на шкафовете. В тях скоро щяха да бъдат закачени тоалетите й от най-известните световни моделиери. Какво, да не би да не го заслужава?

Но виж, Кубика се интересуваше само от леглото. Той грубо свали роклята й, метна я върху леглото и докато тя се опомни, между краката й се мушна нещо твърдо и много горещо.

Отдаде му се безропотно. Кубика беше мъжът на нейните мечти, как можеше да не му се отдаде…

Вече имаше нов паспорт, нова фамилия. Само че какъвто си беше престъпник, такъв си и остана. Кубика не виждаше нищо лошо в това.

Имаше всичко необходимо за нормален живот. Ченгетата търсеха не него, а някаква друга личност. Вече имаше московско местожителство, разкошна къща, кола. И жена си имаше — Тонка. Тя, разбира се, вече му беше писнала, но не чак до такава степен, че да я изгони.

Освен това имаше намерение да се захване с бизнес. Вече си бе набелязал някои неща и беше намерил точни хора за работата — специалисти по екскурзии в чужбина. Щеше да намери и други специалисти, които да се заемат с вербуването на момичетата. Щяха да ги изпращат зад граница и да ги продават в местните бордеи на доста прилична цена. Естествено, всичките тези операции щяха да се извършват чрез подставени лица.

Можеше да се захване и с нещо друго, но вече имаше връзки с един много ценен човек. Чрез него в най-близко бъдеще щеше да се свърже с търговците на хора от арабските страни.

Това, че бе наел апартамент за себе си и бойците си, не беше лошо; че на трима бойци се падаше по един джип „Чероки“, а за себе си бе купил мерцедес шестстотин, също не беше зле. Но нали все пак трябваше да се изкарват някакви пари.

Точно по тази причина Кубика в момента беше тук, в това тристайно помещение на втория етаж на някакъв проектантски институт. Това беше офисът на фирмата му, който се състоеше от кабинет за него, стая за бойците му и стая за онези тримата, дето по цял ден организират екскурзии.

В кабинета му всичко беше изпипано до последната подробност — стените бяха облицовани с гипсокартон, таванът беше окачен, первазът — с мрамор, офисът беше оборудван с компютър, телефон, факс. С една дума, всичко като хората. И Тонка точно това му казваше, че е станал човек.

Кубика седна в удобното си кресло, отпусна се в него, качи краката си върху бюрото и ги изтегна хубаво. Един вид, вече беше господин. Само госпожица му липсваше…

Приятното му уединение беше нарушено от Хлебарката.

— Да му се не види, страшен мъжкар си, честно! — изкиска се Кубика, когато го видя.

Мъжага с червено сако за хиляда долара, със златни ръкавели, часовник „Ролекс“. Вместо вратовръзка — тежък златен ланец. Беше се понаконтил с една дума. А преди изглеждаше като абсолютен въшкар.

Но времената се бяха променили. Солиден бизнес — солиден вид.

— От мъжкар го чувам — каза Хлебарката и се пльосна на дивана, премятайки крак върху крак.

— Е, какво ще кажеш за моята дупка? — Кубика обгърна с очи кабинета си.

— Абе нещо не ме кефи — смръщи нос Хлебарката. — Много е скучно тука…

— Копеле, честно, само ти го забеляза. Скучно е, точно го каза.

— Няма простор тука.

— Да, наистина, няма простор.

— Бях в една кръчма — сякаш между другото подметна Хлебарката. — Готина кръчма…

— И какво?

— Бях само в кръчмата де, но има и дискотека. Да ти кажа, много ми хареса… С една дума, повиках собственика на моята маса и тактично го попитах дали си има гръб. А той ми отговори, че нямал. Е, и аз му казах, че без гръб не може. А той, казва, разбирам, така е. Пуснах му мухата, че познавам един авторитетен човек, който може би ще се съгласи да му пази гърба. С една дума, след няколко часа трябва да отскочим до тази кръчма.

— Ти какво, за мен ли си му казал?

— Че какво толкова?

— Абе за какво ми е да си губя времето с някаква си там кръчма. Мутрите да се занимават с това. Вече ми е под достойнството. Ти какво, не схващаш ли?

— Добре де, какво подскачаш толкова? Аз ти говоря за пари, а ти се ядосваш. С една дума, тази кръчма трябва да я вземем.

— От какъв зор?

— Има много добър ресторант — просторен. Ще можем да се събираме цялата компания, да пием водка, да закачаме мадами. Освен това залата, в която е дискотеката, също е доста голяма. През деня можем да събираме мадамите там, един вид, ще им организираме конкурси за красота. А най-хубавите значи ще ги избираме за работа в чужбина.

— Голяма зала, казваш… Да организираме конкурси за красота… — замисли се Кубика. — Знаеш ли, това, което ми говориш, звучи много разумно.

— Че кога съм ти говорил глупости? Вземай я тая кръчма. Ти ще си й гръб — ти ще си й собственик. Каквото искаш, това ще правиш в нея.

Точно след два часа Кубика вече говореше с две момчета

— Антоша и Елдар. Типични балъци. Даже не се наложи да ги изнудват. Кубика само смръщи вежди и ги огледа надменно от главата до петите и край — на смотаняците им се разтрепериха мартинките. Поднесоха му кръчмата си на тепсия. Предложиха му петнадесет процента.

Парите в случая не го интересуваха и той веднага се съгласи.

— Това е невъзможно — каза чичо Гошо.

Каза го спокойно, в гласа му не се усещаше почти никаква емоция. Преди казваше: „Не може да бъде…“, а още по-преди същото това нещо не просто го казваше, а направо го подвикваше в изблик на безкрайно възхищение и учудване.

Чичо Гошо държеше тир, който преди това принадлежал на някакъв спортен клуб. Сега в него можеше да тренира всеки любител. Плащаш си, вземаш спортния „Марголин“ и стреляш колкото ти душа иска. А ако станеш партия с чичо Гошо и си платиш малко повечко, може да ти даде и боен пистолет.

Никита идваше два пъти седмично при него. Трябваше да поддържа формата си. Защото животът беше сложно нещо. Трудно е в наши дни да се живее без пистолет. Особено ако знаеш, че съседът ти се е въоръжил с картечница.

Понякога Никита стреляше просто за удоволствие, понякога показваше висока класа. Стреляше с два пистолета с интервал между изстрелите секунда и винаги уцелваше десетката. Или стреляше едновременно по няколко мишени, със същия интервал. И отново улучваше само десетката. Чичо Гошо беше свикнал с това и вече много рядко му се възхищаваше.

Никита остави пистолетите и свали наушниците си.

— Това е невъзможно — повтори чичо Гошо.

— Възможно е.

Никита много пъти му беше обяснявал, че се е научил да стреля така в казармата, че е служил на войсковото стрелбище и по цели дни е правел само това. Чичо Гошо го разбираше, но не вярваше, че можеш да станеш толкова добър стрелец само за някакви си две години.

— Талант имаш, приятелю.

Никита по принцип не спореше с него, когато му говореше така. Може пък наистина в миналия си живот да е бил някой „ворошиловски стрелец“ с голям стаж.

Веднага след като свърши с тренировката в тира, той тръгна към вкъщи. Но не се прибра веднага. Спря пред нощния клуб. Реши да обядва там…

На Никита му харесваше във „Феерия“. Антон и Елдар бяха дали всичко от себе си, за да създадат този клуб. Бяха го направили така, че да ослепява с великолепието си.

Онзи ден бе прекарал почти цяла нощ в клуба. Поседя малко на бара в дискотеката, после мина през ресторанта, накрая погледа малко стриптийз. Антон и Елдар бяха много заети, нямаха време за него. Затова се забавляваше сам.

Беше обед и в ресторанта нямаше почти никого. Никита седна на една маса. И на мига отнякъде се появи Антон. Даже изпревари сервитьора.

— Аа, Никита! — здрависа се той с него и го потупа по рамото.

— Как ме видя?

— Ами погледни нагоре — показа той към мястото в залата, където някога се е намирала апаратната за прожектиране на филмите.

На мястото на отвора за прожекционните апарати беше монтирано огромно огледално стъкло. Беше затъмнено и скриваше всичко, което се намира зад него. В това Никита се убеди, когато влезе в самото помещение.

Оказа се, че е кабинетът на Антон и Елдар. Стените бяха облепени със скъпи тапети, офисът — обзаведен с най-модерни мебели и техника. С една дума, всичко беше на ниво.

Помещението не беше много широко, но за сметка на това беше доста дълго. Скоро Никита разбра, че то върви не само по протежението на ресторанта, но и на дискотеката, която също се виждаше много добре през едностранния прозорец.

На мекия удобен диван в кабинета се беше разположил Елдар. Когато Никита влезе, той стана и му подаде ръка. И му намигна — демек, сядай някъде, братле, чувствай се като вкъщи.

— Харесва ли ти офисът ни? — Антон гордо обходи кабинета с ръка.

— Супер е. Целият ви клуб ми харесва, много.

— На всички им харесва.

— Сега ще ни донесат нещо за хапване — осведоми го Антон сякаш между другото.

Никита седна в едно удобно кресло до масата. Оттук имаше прекрасна панорама към празната дискотека.

— Ако знаеш само, Никита, колко пари хвърлихме за този клуб — каза Антон.

— Сами ли ги изкарахте?

— Ами да! Продадохме на много изгодна цена сума ти вагони с водка. На много изгодна. А после, ако щеш вярвай, съвсем случайно ни изпадна тази сграда. Бащата нали е в комисията по обществена собственост.

— Ето! А ти казваш, че ви е изпаднала съвсем случайно — подсмихна се Никита. — Приватизирахте ли я вече?

— Ами не, засега сме още под наем. Но с право на изкупуване. Още е рано обаче да се купува. Всичките ни спестявания са пуснати в оборот. А с печалбата се налага да погасяваме лихвите по кредитите. Но нищо, скоро ще си стъпим на краката. И дълговете ще си върнем, и сградата ще купим.

— За жълти стотинки, нали?

— А, виж, това е фирмена тайна.

— Е, то се знае.

— Еех, скоро и ние ще заживеем добре, Никита! Слушай, приятел, а при теб как вървят нещата?

Най-после дочака тези два надути пуяка да се поинтересуват и от неговите проблеми. Че иначе само за себе си говореха — „ние“, та „ние“. Никита, впрочем, не им се сърдеше. Не обичаше да му се бъркат в личния живот. Освен това Антон и Елдар, въпреки всичките си недостатъци, бяха точни момчета.

— Ами всичко е наред — каза той.

— Май трябваше да те вземат в казармата по едно време…

— И ме взеха. Вече повече от година, откакто ми порасна косата.

— С какво се занимаваш?

— Ами с нищо. Засега.

— А работа търсиш ли си?

— Не.

— Сигурен ли си?

— По-сигурен не мога и да бъда.

— Защото можехме да ти предложим нещо.

— Дял от бизнеса ви ли?

— Е, не…

— Извинявайте тогава.

— Няма нищо, извинен си — ухили се до ушите Антон.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. За момент се загледа втренчено към входната врата. След това се надигна от мястото си и върху лицето му се изписа лицемерна радост.

Никита проследи погледа му и видя същия онзи Леонид Иванович. С него бяха още три яки момчета.

Льончик — Никита не можеше да нарече по друг начин този нещастник — приближи до Антон с важна и тежка стъпка, като господар. Антон му протегна ръка, но онзи сякаш не я забеляза.

— Ами обмислих нещата и реших… — Говореше така, сякаш всяка негова думичка е безценна перла. И не беше никак щедър на думи. — Накратко, този кабинет ми харесва.

— Леонид Иванович, на нас също ни харесва.

Антон явно не разбра думите му. За сметка на това Никита го разбра. Прекалено добре познаваше живота от другата страна.

— Момчета, че на мен ми е все едно дали ви харесва, или не — презрително изкриви устни Льончик.

Той изгледа Антон и Елдар така, сякаш не са собствениците на заведението, а някакви пълни мизерници. А пък той, видите ли, е най-великият на света и всички трябва да му се подчиняват и да му се кланят.

— С една дума, изчезвайте оттука. Кабинетът вече е мой.

— Но позволете… — възмутено източи врат Антон.

— Не позволявам! — избухна Льончик.

Сграбчи Антон за ревера, отлепяйки го от земята, и го разтърси силно.

— Ще дойда точно след час, вече да ви няма тука.

Отблъсна го с погнуса, обърна му гръб и излезе от кабинета.

Антон и Елдар загубиха и ума, и дума. Стояха като покосени на местата си и безизразно гледаха как покровителят им си тръгва.

— Как така да изчезваме… — промърмори накрая Антон.

— Гони ни оттук — обясни му Елдар. Или го каза на себе си.

— Това е безобразие…

— Не, братле — поклати глава Никита. — Не е безобразие. Това е произвол. Попаднали сте на безскрупулен бандит, само това ще ви кажа.

— И какво да правим сега? — затюхкаха се Антон и Елдар в един глас.

— Ами нищо. Сега… Имате ли други свободни помещения?

— По принцип да. Има цял коридор със свободни стаи.

— Хайде, да отидем да погледнем!

Тримата излязоха от кабинета, слязоха във фоайето, оттам се качиха на втория етаж. Тръгнаха по един коридор, дълъг около десетина метра. Имаше четири врати. Завършваше с врата към балкона, от който се спускаше аварийната стълба. Никита забеляза, че тази врата, кой знае защо, не е затворена.

Елдар и Антон явно не са имали много време да се занимават с тази част на сградата — стените на коридора бяха на груба мазилка, на всяка крачка се въргаляха строителни боклуци. А и в стаите беше пълен хаос — имаше още доста работа по тях.

Но бяха просторни и светли. По всичко личеше, че тук е трябвало да бъдат кабинетите на администрацията на киното.

— Нищо, ще вземем още един кредит — успокояваше се Антон. — Ще наемем още строителни работници и всичко ще бъде окей.

— Но онзи кабинет си е по-хубав — обречено въздъхна Елдар.

— Хайде сега, това, че сте загубили един кабинет, не означава, че сте загубили всичко — каза Никита. — Е, добре, момчета, разполагайте се тука, а аз ще вървя.

Нямаше работа при тях. Пък и те явно се дразнеха от него в момента. Много ясно — бе станал свидетел на позора им.

Четвърта глава

Следващия път, когато Никита отново посети „Феерия“, беше точно след две седмици. Не отиде толкова заради обеда, колкото да провери как са приятелчетата му. Все пак се бяха забъркали в доста неприятна история с този техен „покровител“.

Веселата примигваща реклама пред клуба караше минувачите да извръщат глави. Отлично настроение двадесет и четири часа… Но пред входа стояха двама набити охранители с кожени якета. На лицата им беше изписано презрение към всичко, в ръцете си държаха мобилни телефони. Беше много вероятно под якетата да имат и по един пищов.

— Къде отиваш? — спря го единият.

— Ами в ресторанта.

— Какъв ресторант? Ресторантът работи само вечер.

— Нали уж двадесет и четири часа…

— Това беше преди. Сега не е така.

Изведнъж отнякъде се появиха три красиви момичета. С делови вид показаха на охранителите някакви бележки и онези ги пуснаха да влязат. Никита забеляза как се спогледаха с подли и похотливи погледи.

— Аз влизам — заяви той.

— А, нее — препречи му пътя с ръка единият. — Ти не можеш да влезеш. Не си мадама.

— Трябва да отида при Антон и Елдар.

— Кои са пък тези?

— Ами собствениците на заведението.

— И какво от това? Слушай, писна ми от тебе! — изкриви устни в гнусна гримаса охранителят. — Казва ти се, че не може, значи не може. Ела довечера. Това е!

Никита разбра, че е безсмислено да спори с тях. Нямаше да го пуснат. Но точно по тази причина изгаряше от нетърпение да влезе в клуба.

Сети се за аварийната стълба. За целта трябваше да заобиколи сградата. Нямаше проблеми. Вярно, натъкна се на ограда. Но да я прескочи, беше от лесно по-лесно. Ето я и аварийната стълба. Никита се качи по нея на железния балкон. Погледна към вратата. Да! Отворена е!

Той влезе в коридора. Там вече имаше някакъв ред. Стените бяха леко белосани, подовете — боядисани грубо. Вратите също, но на тях нямаше никакви табелки. Отвори едната. Стаята беше празна.

Отвори втората и видя Антон и Елдар. Светлата и просторна стая беше ремонтирана евтино, обзавеждането също беше скромно. Видът на двамата вътре също не струваше, макар да бяха със скъпи костюми.

— Може ли? — попита гостът и влезе в стаята.

— Не трябва да се обръщаш към нас по този въпрос — с горчива ирония каза Антон. — Но влизай, след като си дошъл…

Никита с удоволствие би се отпуснал върху някое меко кожено кресло, но се наложи да се задоволи само с обикновен дървен стол. В кабинета нямаше нито диван, нито кресла. Самите собственици седяха на твърди столове зад евтини бюра.

— Как сте? — поинтересува се приятелят им.

— Подиграваш ли ни се? — попита Елдар, гледайки в краката си. — Не виждаш ли?

— Набутаха ни в кучи гъз — тежко въздъхна Антон. — В кучи гъз… Голямо говедо се оказа този Леонид Иванович…

Антон, изглежда, се изплаши от думите си и предпазливо погледна към вратата.

— Е, това веднага го разбрах — подсмихна се Никита. — Не откриваш Америка. Защо ви ядосва толкова много?

Държеше се самоуверено. Не се страхуваше от всемогъщия Леонид Иванович. Беше спокоен като слон. И това негово спокойствие се предаде на Антон.

— Прави се на много велик, ето защо! — едва не извика той и вече по-смело погледна към вратата.

— Можем да работим само през нощта. Това се отнася и за дискотеката, и за ресторанта, и за бара. А през деня той е абсолютен господар на клуба. Ние трябва да се свиваме като в миша дупка тука. Че той за хора не ни брои.

— Но нали през нощта работата върви?

— Уж върви — сви рамене Елдар.

— Ами поспивайте си през деня до по-късно, а през нощта работете. И без това денем ресторантът ви няма голям оборот, дискотеката пък съвсем не работи.

— Абе какво ти наспиване… Държи ни тука за организатори на масови забави, да му се не види…

— Не ви разбрах.

— Леонид Иванович провежда конкурси тук. Събира момичета от кол и въже от цяла Москва и прави строг подбор на кандидатките. Най-хубавите ще заминат за чужбина. Ще им се даде възможност да сключат изгодни договори с чуждестранни агенции за фотомодели. Е, и момичетата се стараят, драпат със зъби и нокти, за да спечелят.

— За какво му е това?

— Абе кой го знае… — сви рамене Антон. — Може пък да върти бизнес в чужбина. Може наистина да избира най-хубавите момичета, за да ги изпраща в агенциите за фотомодели зад граница и да взема комисиона за това.

— А може просто да ги разиграва — скептично изкриви устни Елдар. — Най-хубавите минават през леглото му. Нали от него зависи всичко. Може заради това да е организирал цялата лудница.

— И освен това не влага нито стотинка в цялата работа. Всичко е за наша сметка — тежко въздъхна Антон.

— Че нали ние водим програмата… — начумери се Елдар.

— Лично ли?

— Ами не, имаме си шоумени за това. Но един вид, ние организираме всичко. Освен това сме нещо като жури.

Антон погледна часовника си.

— Май е време да вървим.

Сякаш за да потвърди думите му, вратата на кабинета се отвори широко. На прага застана един бабаит с кожено яке. Гледа намръщено и надменно, а квадратните му челюсти мързеливо премляскват дъвка.

— Е, к’во става, к’во пра’им? — Думите му прозвучаха крайно високомерно и нагло.

— Да, да, Игор, сега идваме — затрепери гласът на Антон.

— Сега идваме…

— Хайде, по-живо. Момичетата нямат търпение вече. Оо, а кой е тоя тарикат тука?

Погледът на бабаита се премести към Никита и стана заплашителен, очите му се наляха с кръв.

— Един наш приятел… — неспокойно започна да се върти на стола си Елдар. — Учехме заедно в института.

— А как влезе тук? — попита бабаитът, снишавайки зловещо глас.

— Ами с краката, как иначе.

— Абе не ми се прави на много умен, тарикат с тарикат! Кой те пусна?

— Влязох през балкона — призна си Никита.

— През какъв балкон?

— Ами отвори си очите малко.

Никита стана от мястото си, приближи се до бабаита, избута го от вратата и му посочи към края на коридора.

— Там има аварийна стълба. Качих се по нея. Дай три долара сега.

— К’во казааа! — подвикна онзи, шокиран от наглостта му.

— Дължиш ми три долара — невъзмутимо повтори Никита. — За ценната информация. И още пет долара за съвета.

— Ти к’ви ги дрънкаш, бе! За к’ъв съвет?

— Ами трябва да сложите решетки на прозорците. Времената са лоши, може Батман да ви изненада.

— Абе к’ъв Батман, бе, мамка му!

— Това е един отмъстител с крила. На всичките говеда тука ще ви направи топките на кайма.

— Е, не, прекали вече!

Бабаитът изрева и го сграбчи за яката на якето.

Но сам се оказа в хватката на Никита. Той извъртя ръката му зад гърба, отблъсна го от себе си с ритник и го засили с втори шут.

Онзи полетя на три метра по коридора. След малко се надигна и се извърна рязко — кървясалите му от ярост и злоба очи се оцъклиха налудничаво. Той сви юмруци, вдигна ги на нивото на гърдите си и се юрна в атака.

Коридорът беше доста тесен за каквито и да било маневри. Затова Никита посрещна удара с удар. Той подскочи и изхвърли крак напред. Юмрукът на бабаита не улучи, Никита обаче го стигна и красиво му вряза една пета в челюстта. След което, без да му дава да се опомни, го засипа със серия крошета в главата.

Онзи се сгромоляса на пода почти в безсъзнание. Виеше от болка и тръскаше глава в опити да се съвземе.

Никита се приближи до него и мушна ръка под сакото му. Точно така, имаше пистолет. Мощно оръжие — израелски „Дезърт игл“, с калибър почти тринадесет милиметра.

Той извади пълнителя и го прибра в джоба си. Пушкалото даде на Антон, който наблюдаваше облещен цялата сцена.

— Върни му патлака на това говедо. Но после. Е, хайде, останете си със здраве, момчета!

Никита тръгна по коридора към вратата на балкона и я отвори. Антон и Елдар го изпратиха с недоумяващи и възхитени погледи.

— Да, между другото, ще се видим пак — каза им той и изчезна като дим.

Кубика седеше в мекото уютно кресло зад панорамното стъкло, от което се виждаше цялата зала. На сцената всеки момент трябваше да излязат момичетата. Трябваше да избере с коя да преспи днес. А може пък и с две наведнъж…

Хлебарката беше прав. Този клуб беше цяло съкровище. Собствениците бяха абсолютни балъци. Трепереха от страх пред него. Пълзяха в краката му като влечуги. Всяка негова дума беше закон за тях.

Вземаше им само петнадесет процента от печалбата. Само… Но за сметка на това през деня цялото им заведение беше на негово разположение. В залата на дискотеката се провеждаше конкурсът за красота, а в ресторанта момичетата чакаха да им дойде редът. Там им сервираха питиета и мезета, един вид шведска маса. Всичко беше за сметка на заведението, разбира се.

Бяха пуснали стандартна обява. Така и така, търсят се момичета за работа като фотомодели в чужбина. И се стекоха тълпи от желаещи. Имаше всякакви — красиви и грозни, развратни и не чак толкова. Всичко живо се юрна към „Феерия“ да си опита късмета. Ще извадят късмет те…

Преди три дни Кубика бе изпълнил първата поръчка. Първата партида „фотомодели“ бе заминала за чужбина съвсем легално — бяха само пет момичета. Всички бяха попаднали в ръцете на някакъв предприемач от Турция. Веднага ги закарали в планината. Уж в тайно киностудио. Щяха да станат едни порнозвезди, и още как!

Мадамите бяха много красиви. Затова предприемачът бе платил доста тлъста сума за тях — по тридесет хиляди долара за всяка. Чистата печалба от цялата работа беше около сто бона в зелено. Отлично.

Кубика бе получил първите си поръчки. Щеше да има и още. Търсенето на рускини на черния пазар за бели робини беше доста голямо. Щеше да направи милиони от тези глупачки, които драпаха със зъби и нокти да станат известни. И щяха да станат — едни щяха да станат известни порнозвезди, други — известни проститутки в някой нелегален бордей, а трети ще бъдат изядени за закуска от някой известен канибал от Африка…

Скоро щяха да изпратят зад граница още една партида момичета. Засега малка — десет-петнадесет мацки. В нея трябваше да влязат най-хубавите, най-достойните. Върху устните на Кубика заигра подла и самодоволна усмивчица.

Тази нощ беше спал с една такава, „достойна“. Много качествено си свърши работата момичето, какви ли не акробатични номера му показа. Беше много щастлива, когато Кубика я включи в списъка. И още много щеше да има да се радва…

В кабинета му влезе Хлебарката. След него се дотътри и Френския. Физиономията му — цялата в синини, едва се държи на краката и виновно избягва погледа му.

— Какво става? Защо не започваме? — попита Кубика.

— Ами… такова… попречиха ни — отговори Хлебарката.

— Кой?

— Ами ей тоя го питай — посочи той Френския.

— Е, казвай! — погледна го Кубика.

— Ами… такова… с една дума — започна Френския, престъпвайки от крак на крак, — отидох при тези, при нашите балъци. Хайде, казвам, идвайте да веселите народа. И гледам, някакво момче седи с тях. Уж били учили в един институт.

— Дай по-накратко.

— Ами накратко… започна да ми се отваря нещо…

— И напердашил Френския яката — подсмихна се Хлебарката. — Напердашил го и изчезнал по аварийната стълба.

— Разбрахте ли кой е?

— Ами… сега… такова… Търговеца се опитва да разбере от балъците.

— После ще разбере. Нека тези клоуни да отиват да веселят мадамите.

— Разбрано.

Хлебарката и Френския излязоха.

След малко балъците се появиха в дискотеката. Физиономиите им — едни кисели, гледат наплашено. На сцената вече бяха излезли двама дисководещи от техния екип. Четиримата щяха да се заемат с момичетата — да ги разделят на групи, да им дадат наставления, да ги накарат да вървят в кръг, съблечени по бикини. А Кубика беше просто един зрител. Той щеше да избере най-добрите. А най-хубавата сред най-хубавите щеше да нареди да доведат при него.

Със зарибяването на момичетата са занимаваха изцяло балъците. Те бяха и персонал. А зад граница групите бяха изпращани от туроператорите. Ако евентуално станеше някаква грешка, цялата вина щеше да падне върху тях, а Кубика щеше да излезе сух от водата. Точно по тази причина бойците му — елитът на организацията му — не се мяркаха пред момичетата. Само Кубика беше на топа на устата. И то тогава, когато някоя от красавиците се въртеше на шиша му.

Но нямаше от какво да се страхува. Толкова добре задоволяваше мадамите, че те за нищо на света нямаше да го посочат с пръст на ченгетата.

Между другото, беше принуден да прави големи жертви заради тях. Вместо с кожено яке, в момента беше облечен с червено сако за две хиляди долара. Момичетата обожаваха мъжете с червени сака.

Всичко вървеше добре. Инцидентът с Френския не му развали настроението. Но за всеки случай трябваше да намерят изрода, който се е осмелил да му посегне, и хубаво да го накажат. Че как иначе? Никой не можеше така безнаказано да се подиграва с хората му.

Никита нямаше никакво намерение да се крие от Льончик и верните му песове. Ако им трябваше за нещо, ето го, беше тук, в клуба.

Бе се върнал там вечерта, когато входът беше отворен за всички. Плащаш си и влизаш.

На входа стояха някакви горили — страшни, смръщени, — но не онези, които не го пуснаха през деня. Тях никъде не ги видя. В едната половина на фоайето работеше барът. От дискотеката ехтеше ритмична музика, а в ресторанта някакво трио свиреше лека и приятна мелодия.

Клубът се посещаваше основно от „златната младеж“ — стилно облечени момичета и момчета, сред които преобладаваха важни богаташки синчета с цветни сака и джиесеми. И мутри не липсваха — накъде без тях.

Беше пълно с хора — всички маси в ресторанта и в барчето бяха заети, и дискотеката не беше празна. Но онзи кретен Леонид Иванович с изродите му го нямаше никъде.

Никита си намери място на една маса във фоайето, до бара. Още не беше изпил и кутийка бира, когато някой го хвана за рамото. Обърна се с престорена небрежност, но вътрешно беше целият под напрежение.

Пред него стоеше Антон, блед като платно.

— Ей, братле, защо си толкова блед? — попита го Никита.

— Ами видях те и…

— Какво, да не ме вземаш за привидение вече?

— Ами не, не те вземам. Още не си станал привидение. Но може и да станеш.

— Ако ме види Леонид Иванович ли?

— Правилно, позна. Хайде, да се махаме оттук.

Антон го хвана нервно за ръката и го помъкна след себе си. Никита помисли, че ще го изведе навън. Но не, поведе го към кабинета си. Качиха се на втория етаж, тръгнаха по коридора. Той беше осветен и Никита забеляза, че върху прозореца и вратата на балкона са сложени решетки.

— Много сте бързи — посочи ги той.

— А ти как мислиш. Всичко е заради теб. За наша сметка.

— Къде е Елдар? — попита Никита.

— Вкъщи си е. Окото му е посинено, устната му е цъфнала. И ребрата го наболяват.

— Не те разбрах.

— Че какво толкова има за разбиране? — Леонид Иванович го разкраси така… Лично…

— Заради мен ли?

— Горе-долу…

— Какво значи „горе-долу“?

— Ами общо взето, започнаха да ни разпитват за теб — кой си, защо си толкова нагъл. После питаха къде живееш. Казахме, че не знаем. Наистина, откъде да знаем къде живееш. Накратко, Леонид Иванович ни се разкрещя. Е, и Елдар не се сдържа вече. Стига, казва, си ни крещял, да не сме ти някакви кучета тука. Ние сме, казва, собствениците на този клуб и имаме право да пускаме когото решим и когато решим. Онези помияри пощръкляха. Събориха го на земята и започнаха да го ритат с все сила. И на мен ми удариха някой и друг шамар.

— Естествено, знам, че има хора, които са си нахални по природа — каза Никита. — Но чак пък толкова…

— Де да бяха само нагли! — възмути се Антон и сниши глас. — Този Леонид Иванович ни използва…

— В смисъл?

— Не той ни пази гърба, а ние неговия. Много пъти съм се замислял защо организира това шоу за момичетата тук. Нито пресата, нито телевизията кани, няма даже зрители. Всичко се прави тайно. А на момичетата им обещава райски живот в чужбина. По-точно обещаваме им ние. Нали работим безплатно като организатори на масови забави при него. Като палячовци и циркаджии, да му се не види. А пък самият той и бойците му гледат да не им се мяркат много пред очите. Защо според теб?

— Защо?

— Ами защото най-хубавите момичета ги извеждат зад граница, а там според мен ги пласират в някой публичен дом. Сигурно вадят добри пари от това. И всичко е скрито-покрито. Момичето посмъртно не може да се измъкне от публичния дом, а дори и да извади късмет и да се прибере, никога няма да хукне в полицията, за да се оплаче. Но ако евентуално някоя от тях се окаже по-смела, ченгетата първо тук ще дойдат. И ще търсят нас с Елдар. Така и така, ще кажат, обяснявайте какво е ставало тук и защо. И какво ще им кажем?

— Е, все нещо ще им кажете. Но всички подозрения ще паднат върху вас. А многоуважаваният Леонид Иванович ще се измъкне сух от водата. Най-много да загуби този клуб.

— Заедно с нас.

— Е, да. Клубът ще бъде обявен на търг. А вас с Елдар ще ви пратят някъде в Сибир, ще организирате нощна шоупрограма в някой пандиз.

— Нали и аз това ти казвам.

Антон изглеждаше много отчаян, направо да ти стане жал да го гледаш.

— Трябва да се направи нещо — каза той с усилие.

— И какво по-точно?

— Не знам.

— Трябва да си смените закрилника, ето какво — подсказа му Никита.

— Де да можехме. Но как?

— Мога да ви посъветвам към кого да се обърнете. Но при всички случаи контрата ще остане у вас. Новите ви закрилници може и да притиснат този кретен Леонид Иванович, но после ще ви поискат такава сума за услугата, че свят ще ви се завие. Може пък да ви се паднат и нормални. Макар че, повярвай ми, добри мутри няма. Точни има, но не и добри.

— И какво да правим?

— По принцип мога да ви помогна — замислено каза Никита. — Трябва да ви помогна, преди тези говеда да си ви очистили.

— Какво говориш! И дотам ли може да се стигне?! — паникьоса се Антон.

— Елементарно, Уотсън. Ще ви очистят говедата, ще си измият ръцете и ще си приберат цялата печалба. За тях това няма да е никак сложно.

— Е, какъв е проблемът тогава? Никита, брат, помогни ни, ако можеш!

— Ами има един проблем.

Той се замисли по-сериозно и подхвана Антон по-отдалече:

— Не мога просто така да се бъркам във вашите работи. Не е редно.

— Защо?

— Подземният свят си има свои закони. Но ако вие с Елдар ме вземете като съдружник, ако ме направите съсобственик на клуба, е друго нещо. Тогава ще имам пълното право да пратя вашите „закрилници“ на онзи свят.

— Ти какво, искаш да ги… Искаш да ги такова… — Антон беше ужасен и не се реши да каже „убиеш“.

— Нямам особено желание, но мога да го очистя твоя Льончик — Никита го изгледа много убедително.

Самоувереният му поглед го поуспокои малко.

— Ама ти сериозно ли?

Вместо отговор, Никита измъкна скрития под якето си пистолет и небрежно го сложи на масата. Антон чак се ококори от учудване.

— Не се притеснявай, може и да не се стигне дотам — успокои го той и го прибра. — Е, какво, ще ме вземете ли за съдружник?

— Но трябва да внесеш задължителната първоначална вноска, няма как…

— Колко?

— Ами поне петдесет хиляди долара.

— Мога да ви дам седемдесет и пет.

Не беше забравил за стоте бона в зелено, дето му останаха от жената в черно на име Зоя. Не само че не ги беше забравил, но и редовно харчеше от тях, така че сумата с всеки изминал ден се стопяваше пред очите му.

— Ама ти сериозно ли?

— Съвсем сериозно.

— Трябва да го обсъдим с Елдар.

— Ами добре, да му отидем на гости.

— Сега веднага ли?

— Голям глупак си, да знаеш! Работата е много сериозна и всяка минута е безценна. Най-късно до утре сутринта трябва да ми дадете отговор вземате ли ме като съдружник, или не. И ако ме вземате, до обяд трябва да оформите всички необходими документи. Е, и да си вземете вноската, естествено.

— Хубаво, да вървим.

Антон му имаше доверие и осъзнаваше много добре колко сериозно са загазили. Затова след около час вече бяха пред блока на Елдар.

Тъкмо влизаха във входа, когато с крайчеца на окото си Никита забеляза в двора да влиза някаква кола. Беше тъмно, но фаровете й въпреки това не светеха. Явно, онези, които бяха в нея, нямаха особено желание да бъдат забелязани.

Веднага след входната врата имаше една към стълбището. Третата водеше към мазето. Никита я дръпна. Като по поръчка, не беше заключена и той я отвори.

— Влизай тук — нареди на Антон.

— Ама не сме насам — запротестира онзи.

— Не позна, точно насам сме. Килърите ще влязат всеки момент.

— Килърите ли?! — ужасен повтори Антон и без да го подканват, се шмугна вътре. Той влезе след него и го дръпна за ръкава, за да не избяга навътре в мазето. Не искаше да се отдалечава много от вратата.

Никита бе държал разговорът му с Антон да не стига до ушите на Льончик, но какво да се прави, явно не било писано да е на неговата… явно са му докладвали и оня си е направил съответните изводи.

Съвсем спокойно, той извади от джоба на якето си чифт тънки кожени ръкавици. После извади пистолета си, сложи му заглушител.

През процепа между вратата и касата видя как във входа нахълтаха двама. Единият бе пъхнал ръка под сакото.

Никита изчака, докато влязат навътре във входа и се качат по стълбите, и с тиха стъпка тръгна след тях. Антон изскочи след него от мазето като сянка. Макар да беше страхливец, поне можеше да се движи тихо и не му пречеше.

Двамата непознати стигнаха до третия етаж и се качиха малко по-нагоре — притаиха се на площадката преди четвъртия.

Елдар живееше етаж по-нагоре. Момчетата явно си мислеха, че Никита и Антон са вече при него, че ще поприказват малко и ще си тръгнат. И тъй като блокът беше пететажен и без асансьор, нямаше да могат да им се изплъзнат на слизане.

Никита обаче не беше балък и нямаше да чака да му теглят куршума.

На третия етаж нямаше лампа, за сметка на това на четвъртия светеше. Затова той бе в по-изгодна позиция. Излезе от тъмнината към осветената площадка. Подозрителните типове не успяха да го забележат веднага.

— Момчета, да не търсите мен случайно?

Той изскочи пред тях внезапно. Въпросът му също беше изненадващ. Но те не се паникьосаха. Единият веднага прецени, че търсят точно него. И нищо чудно, този тип беше същият, когото бе повалил в дълбок нокаут. Неслучайно бе сложил тъмни очила — прикриваше синините си.

Другият също не се стъписа и рязко извади пистолета от сакото си. Но Никита го изпревари. Спокойно насочи дулото към него и натисна спусъка. Куршумът го улучи в челото.

Полуидиотът с очилата замръзна на място като препариран. Беше се ококорил от страх, долната му челюст започна бавно да зейва. Дясната му ръка потрепваше нервно, сякаш се чудеше да хване ли пистолета, или не.

— Защо сте тук? — сякаш приятелски му подмигна Никита.

— Ами просто… — измънка дебилът.

— Просто искахте да ме гръмнете.

— Ами не…

— Просто да ме откарате със себе си.

— Да — хвана се за думите му онзи като удавник за сламка.

— Само двамата ли мислехте да се справите с нас? Я покажи белезниците!

— Какви белезници?

— Нямате белезници значи. А как щяхте да ни приберете тогава? Лъжеш, драги, искали сте да ни убиете. Или само него? — Никита кимна към Антон.

— Ами не…

— Значи само мен. Казвай! Истината ще те спаси.

— Да, теб.

— Льончик ли ви нареди?

— Да.

Никита въздъхна с голямо съжаление.

— Извинявай, братле! — Натисна спусъка.

Пистолетът направи два отката в ръката му. И двата куршума улучиха бабаита в сърцето и той падна покосен на пода.

— Не го излъгах — с потресаващо спокойствие каза Никита на Антон.

Блед като смъртта, той закима.

— Казах му, че истината ще го спаси. Току-виж, тя наистина спасила грешната му душа.

Никита остави внимателно пистолета на пода до труповете, мушна ръка под сакото на мъртвия полуидиот — от колана му се подаваше пистолет. Точно така, задачата им е била чистка на момчетата. Ето им сега една чистка.

Никита го взе и го мушна на кръста под якето си. Другият бабаит също държеше пистолет, но нямаше смисъл да го прибира. Първо, беше го стиснал много здраво, второ, нека ченгетата знаят, че е килър.

— Да се махаме! — каза той на Антон, тръгвайки надолу по стълбите.

В движение свали ръкавиците и ги прибра в джоба си. Антон вървеше след него. Но походката му вече не можеше да се нарече безшумна. И ръцете, и краката му трепереха от страх. На всяка крачка или се удряше в парапета, или се спъваше.

Най-после стигнаха до колата. Никита седна зад волана на беемвето. Антон не възрази, беше в такова състояние, че можеше да се блъсне в първия уличен стълб. Целият трепереше от напрежение, чак зъбите му тракаха.

Вече бяха излезли от двора, бяха свили по оживеното шосе, вляха се в потока от коли и Антон изведнъж избухна:

— Защо? Защо го направи? Защо ги уби? Защо! Защо! Защо! — Той изпадна в истерия.

Никита не намери по-добро решение на проблема, освен да му забие един шамар с опакото на ръката.

Това беше достатъчно — Антон се успокои.

— Защо си тръгнахме? Защо не отидохме при Елдар? — попита след малко.

— В момента нямаме време за него. Сега ни трябва онзи кретен Леонид Иванович. Вече нагазих до ушите в тази история и искате, или не, ще ме вземете за съдружник. А вие искате, нали така?

Погледна го съвсем равнодушно, без какъвто и да било опит за натиск или заплаха. Беше толкова спокоен и самоуверен, че това накара Антон да се предаде окончателно.

— Да, разбира се.

— Нали ми вярваш?

— Да, несъмнено.

— С мен ли си?

— Разбира се, иска ли питане.

— Внимавай само да не се изпуснеш пред някого, че аз съм убил приятелчетата.

— За какъв ме вземаш?

— Добро момче си ти, Антон, и си ми приятел. Но имай предвид, че ако се опиташ да ми подлееш вода, самият ти ще се подхлъзнеш много лошо. Имам връзки навсякъде. И при мутрите, и при ченгетата. Не те плаша, само те предупреждавам.

Антон закима бързо — да, да, всичко му е ясно и няма да прави глупости.

С крайчеца на окото си Никита мерна израза на лицето му — беше го зяпнал така, сякаш луд фен на екшъните вижда пред себе си самия Рамбо.

Никита нямаше никакъв специален план за действие. Просто щеше да забие спирачки пред клуба, да влезе през парадния вход и да се качи в кабинета на онзи кретен Леонид Иванович. По пътя щеше да убие телохранителите му, а после да поговори с него. С езика на силата, естествено. Едва ли биха се разбрали по друг начин.

Цялото му преимущество беше във внезапната атака, не трябваше да позволява на противника да се опомни.

Стана така, както искаше. Но с малки изненади.

Стигна безпрепятствено до „Феерия“, никой не го спря на входа. Мина през фоайето, качи се по стълбите до вратата на кабинета, зад която би трябвало да стоят на пост телохранителите на Леонод Иванович.

Извади пистолета си, скри го зад гърба си и почука. Никой не отговори. Натисна леко бравата и вратата се отвори. Напразно се готвеше да използва пистолета, вътре нямаше никого. В дъното имаше още един кабинет.

Но и той беше празен. Не, не — върху оправеното легло в далечния ъгъл на дългата стая бе седнало някакво момиче. Беше гола. Седеше със сведена глава. Ръцете и дългата й пусната коса прикриваха голотата й.

Никита затвори вратата след себе си. Огледа кабинета внимателно. Нямаше никой друг. През панорамното стъкло видя хора долу — в дискотеката и в ресторанта. Приближи до момичето и спря на две крачки от нея. Тя го гледаше ужасено. Вцепененият й поглед бе забит в пистолета. Сигурно мислеше, че е килър и е дошъл да я убие.

— Как се казваш? — попита Никита, прибирайки пистолета.

— Маша.

— Какво правиш тук, Маша?

— Не знам… Той ме доведе тук… Излъга ме… Той е мръсник и негодник…

— Кой?

— Леонид Иванович… Ох, извинете, не исках да го кажа, изпуснах се, без да искам…

Явно си мислеше, че е човек на Льончик.

— Хубава работа, защо се извиняваш?! Мръсник е той, този Леонид Иванович, знам го. Къде е той?

— Излезе някъде.

— Отдавна ли?

— Не, преди около десет минути. Обадиха му се…

— Кой?

— Откъде да знам. Но дълго се кара на някого по телефона, нарече го глупак. Ядосваше се, че не са успели да пречукат някакъв балък.

Никита веднага разбра, че този „балък“ е самият той и е ставало дума за провалената чистка на ония двамата типове, дето благополучно ги бе превърнал в покойници.

— После каза, че излиза.

— Къде?

— Не ми каза. Просто се облече и излезе. А мен ме остави тук. Каза, че скоро ще се върне и…

Изведнъж Маша млъкна. Закри лицето си с длани и се разплака.

— Какво „и“? — подкани я Никита да продължи.

— И пак ще ме изнасили…

— Той какво, да не те е изнасилил?

— Да… Дойдох за конкурса. Във вестника имаше много интригуваща обява, пишеше, че търсят момичета за курсове за фотомодели. А самите курсове се провеждали в Париж…

— И ти се хвана на въдицата?

— Да. Но всичко е истина! Аз победих в конкурса, казаха, че ще ме вземат… А после се появиха някакви горили с червени сака и ме доведоха при Леонид Иванович…

— И той ти каза, че ако не легнеш с него, ще видиш Париж на куково лято.

— Да — кимна Маша и го погледна учудено. — Откъде знаете?

— Интуиция — подсмихна се Никита.

— Но аз не исках, не исках… Казах му, че не искам да ходя в никакъв Париж. Тогава той ме удари. Удари ме през лицето няколко пъти. След това ме хвърли на леглото… Беше ужасно…

— Е, той си е тръгнал. Ти защо остана? Трябваше и ти да си тръгнеш.

— Взе всичките ми дрехи, как да си тръгна. А ме заплаши, че ако си тръгна, ще ме намери дори и в дън земя да се скрия… Каза, че ще ме убие.

Маша беше типична жертва, която лесно може да се манипулира. Почти всички момичета бяха такива. И този изрод Леонид Иванович се беше възползвал от това. Само да му паднеше в ръчичките…

— Значи, казваш, че скоро трябва да се върне.

— Ами поне така каза. Изобщо, беше много ядосан. И не толкова че не исках да спя с него…

— А защо?

— Страшно се ядоса, когато му се обадиха първия път. Доколкото разбрах, съобщиха му, че някой е подслушал някакъв разговор. А той му каза — искам да го вкарате в гроба този изрод… Да, да, точно така каза. След това нареди на някой си Френския да грабва пушката и да му види сметката. Така се беше ядосал, че даже не забелязваше, че съм в стаята.

Никита ни най-малко не се интересуваше от това как се е чувствал Льончик. Но пък искаше да получи потвърждение на подозрението си, че в кабинета на Антон и Елдар има скрит „бръмбар“, чрез който ги подслушват през цялото време. Така са чули разговора им, че Никита иска дял от бизнеса, за да ликвидира Леонид Иванович. Тогава са се обадили на онова говедо, че предлага услугите си за ликвидирането му, и копелето, разбира се, веднага е изпратило килърите по петите му. Но му излезе крива сметката. Поне засега.

Едно беше ясно със сигурност — Никита беше изправен пред доста сложна ситуация. Льончик знаеше за плановете им с Антон и сега нямаше да миряса, докато не го вкара в гроба. А Никита вече не можеше да тръгне в отстъпление. Разговорът с Антон бе прекъснал всичките му пътища назад.

— Виж какво, Маша, приготви се, ще те закарам вкъщи — каза Никита.

Защо ли този Льончик е офейкал? Едва ли се е изплашил от него. Може да е решил, че Никита няма повече да се появи в клуба, и затова трябва да го търси другаде.

Между другото, много логично решение. Клубът бе изцяло във владение на Льончик. И ако Никита се появеше в него, можеше да намери единствено смъртта си. Затова беше логично да не идва тук при каквито и да било обстоятелства.

Льончик обаче не беше познал. Никита дойде. И то неведнъж.

Той посъветва Маша да си наметне чаршаф вместо рокля. Нямаше никакво значение в какъв вид — гола или увита в нещо — ще си тръгне оттук, важното беше веднага да се прибере вкъщи. В противен случай Леонид Иванович можеше наистина да се върне и да се сети за телефонния разговор в нейно присъствие. И току-виж решил, че знае неща, които не трябва. Той не беше бизнесмен и покровител на бъдещи фотомодели, за какъвто се представяше, а безскрупулен престъпник, търговец на хора. Маша беше шокирана от това, което Никита й каза.

Тя стана и набързо се уви в чаршафа. Той свали коженото си яке и го наметна върху раменете й. Пистолета на кръста си прикри с тънкия пуловер, с който беше облечен.

— Супер! — повдигна палеца на дясната си ръка. — По-добре не може и да бъде. Хайде, да вървим. Тихо!

Изведнъж му се стори, че някой приближава насам. Спря. Никита кимна на Маша да замръзне на място. Самият той отиде на пръсти до вратата. Спря. В този момент се почука — някак неуверено и плахо.

— Никита, аз съм, Антон — чу той познат глас.

Антон по принцип беше много наплашен. Но сега страхът му беше някак особен — сякаш някой беше опрял пистолет в тила му.

Никита отиде до прозореца, от който се виждаше залата на ресторанта. Погледна надолу. Нищо подозрително. А това тежко кресло тук можеше да му послужи като отличен снаряд.

— Отвори де, Никита! — чукането по вратата се усили.

— Аха, ей сега…

Тъкмо каза това, и вратата беше надупчена с дълъг скорострелен картечен откос.

Изстрелите не се чуха — явно автоматът или картечният пистолет беше със заглушител. Чу се само как дървената врата изпука и как профучаха няколко куршума.

Но нито един от тях не улучи Никита. Добре направи, че отиде до прозореца.

— Маша! — викна той изведнъж.

Момичето не можеше да му отговори — бавно се свлече на пода. В оцъклените й очи се четеше ужас, ръцете й бяха протегнати безпомощно към него. Но той вече не можеше да й помогне. Две червени петна се разширяваха в областта на сърцето и корема й.

Никита никога нямаше да забрави ужаса в очите й.

— Помияри!!! — изтръгна се от него.

Но злобата не размъти разсъдъка му. Много добре осъзнаваше, че сега не му е нито времето, нито мястото да встъпва в конфликт с мръсниците от другата страна на вратата.

Той сграбчи креслото, метна го към прозореца, проби огромна дупка в него и скочи в залата на ресторанта. Приземи се меко на крака, като пружина отскочи нагоре и хукна към една врата, от която точно в този момент излизаше сервитьор с бавна и важна стъпка.

Както се беше засилил, го блъсна встрани заедно с таблата. Чу се трясък на счупени чинии и ругатни. Но му беше все едно.

Продължи да тича по коридора между помощните помещения на ресторанта. На изхода го пресрещна един бабаит. Но не беше от хората на Льончик — беше охранител от фирмата на Антон и Елдар.

— Стой! — опита се той да спре беглеца.

— Съжалявам! — отговори му Никита и му вкара едно кроше между веждите. Ударът беше доста силен и момчето падна в несвяст. А Никита изскочи на двора.

Портата беше затворена, а над нея имаше бодлива тел. Но можеше да се мине през нея. Дали щеше да успее?

Интуицията го накара да се скрие в една ниша в стената зад купчина с касетки. Пред вратата на задния двор имаше лампа, но светлината не достигаше насам. Никита стоеше в тъмнината. А тя, както е известно, е пръв приятел на хулиганите.

Не мина и минута и се чуха тежки стъпки. О изхода летяха двама бабаити, облечени с официални черни костюми. Физиономиите им — изкривени от злоба, в ръцете им — пушки-помпи „Узи“.

— Мислиш ли, че е офейкал? — попита единият.

— Че кой го знае, говедото!

— Може да е тук! — Бабаитът кимна точно към нишата, в която се беше скрил.

Всичко се случи за секунди. Никита трябваше да мисли много бързо какво да направи.

— Тук съм! — викна им той.

С това накара враговете си да се стъписат, спечели ценни секунди. И тутакси натисна спусъка.

Онези също бяха готови да стрелят, но Никита ги изпревари за части от секундата. Двамата коленичиха пред родната земя. Завинаги.

Никита хвърли пистолета, прекоси двора, обърна се към портата, затича се и със засилка прескочи оградата. Бодливата тел само го одраска по ръката. Добре че беше с ръкавици, иначе щеше да остави кръв върху нея.

Кубика беше извън себе си.

Невероятно, но факт — някакъв глупак беше убил за един ден четирима от най-добрите му бойци.

Предния ден се бе забавлявал с Маша. Охраняваха го трима от верните му телохранители. Льовата и Кучето стояха пред входа на кабинета му, а Дворянина обикаляше клуба. И съвсем случайно мернал отдалече онова същото момче, дето разкраси физиономията на Френския. Проследил го и видял Антон да го води в кабинета си. Станало му интересно. Спрял се пред вратата и подслушал разговора им. И неволно разбрал за заговора срещу Кубика. Нахаканото момче се заканвало да го ликвидира. Искало и дял от бизнеса на Антон, но Дворянина не обърнал внимание на това. Виж, за чистката обаче надал ухо.

А после тотално оплескал всичко. Вместо да види на място сметката на момчето заради приказките му — и на Антон можеше да му прочете присъда, загубата нямаше да е голяма, — той се обади на Кубика. Така и така, казва, появи се някакъв отракан тип тука, иска да отърве собствениците на клуба от нашата опека.

Докато Дворянина му се обади, докато му докладва, онези двамата си плюли на петите. Отишли при Елдар. Наложи се спешно да вдига на крак Френския. Той веднага разбра какво се иска от него и моментално тръгна с Моряка към посочения адрес.

Само че момчето вече ги причаквало там и набързо ги очистило и двамата. Явно беше професионалист, личеше си. Професионален убиец. Даже хвърлил пистолета върху труповете.

Щепсела беше закарал Френския и Моряка до мястото. Той веднага схванал каква е работата. Видял как момчето и Антон излизат от входа и се качват в някаква кола. Заминали си, а той веднага хукнал в блока. Видял двата трупа и моментално се обадил на Кубика. Да, весело си прекараха тази нощ.

Кубика не се бе паникьосал, не. Просто заряза Маша, взе телохранителите си и излязоха от клуба. Беше решил да вдигне всичките си момчета на крак, но по пътя научи, че онова нагло копеле пак се е върнало в клуба и се е затворило в кабинета му с Маша. Наложи се да се върнат обратно. Той остана с Кучето, а при момчето изпрати Льовата и Дворянина.

Свършиха си работата както трябва. Първо хванаха Антон, после се качиха с него в кабинета. Но момчето се усетило, че има нещо гнило, и не им отворило вратата. Дворянина я направил на решето с узито си, но, уви, куршумите пронизали Маша, а онова говедо се измъкнало.

Дворянина и Льовата хукнаха да го гонят. Но не успяха да го стигнат, само си изпросиха куршумите — по два на всеки. Момчето още веднъж доказа професионализма си.

Беше оставил якето си на Маша. Но в него нямаше нищо — нито паспорт, нито визитка. С една дума, не успяха да разберат къде живее това копеле.

Антон и Елдар също не знаеха. Но Кубика за всеки случай ги закачи на две куки с главата надолу.

Още тогава Антон му каза, че това момче — Никита се казвал — имало връзки и при ченгетата, и при мутрите. Всичко беше възможно… А Кубика, за съжаление, не можеше да се похвали със същото.

Може пък Никита да блъфира. Но за всеки случай Кубика реши да се махне от клуба и да се установи в дома си. Взе и бойците си.

Само че момчетата, които му бяха останали, вече се брояха на пръсти. Хлебарката, Търговеца, Пукотевицата и Секса бяха от старата гвардия, Кучето, Щепсела, Щурма дойдоха в групировката малко по-късно. Всички се бяха доказали на практика.

Но виж, Гената и Лопатата бяха от най-новите. Тепърва имаше да доказват, че са добри бойци. Затова Кубика не ги взе със себе си и ги остави да наглеждат клуба. Трябваше да довършат започнатото от него — да съберат онези двадесет момичета, които минаха конкурса, и да ги изпратят чрез туристическа агенция в чужбина. Там имаше кой да ги посрещне. В чужбина всичко беше уредено.

Не беше лесна задачата им, но Гената и Лопатата щяха да се справят с това. Ако разбира се, никой не им попречи… А единственият, който можеше да им попречи, беше онова копеле на име Никита. Прекалено нагло момче. Можеше пак да се появи в клуба. Но там стоеше на пост една скромна лада седмица с тъмни стъкла. В нея дежуреха Търговеца и Пукотевицата. Причакваха Никита. Имаха една снайперистка винтовка и веднага, щом се явеше, щяха да го очистят. И автомати имаха. Можеха да го направят на решето…

Имаше и друг вариант. Да научат къде живее и да му видят сметката там. Точно затова тези двамата — Антон и Елдар — сега висяха, окачени надолу с главата, в мазето на Кубика. Стига толкова са се правили на господари във „Феерия“. И без това само оплескаха нещата. Затова щеше да се наложи да ги премахнат. Но първо трябваше да изтръгнат от тях цялата истина.

Кубика седеше пред тях на обикновена табуретка. Беше страшно напушен — състояние, в което подобни неудобства изобщо не могат да му направят впечатление. Още по-малко го интересуваше как се чувстват Антон и Елдар в момента.

— Е, какво, сетихте ли се, дебили, къде можем да намерим вашето приятелче? — попита Секса.

Той стоеше пред пленниците с камшик в ръка. И от време на време ги шибваше с него по главата и гърба.

Антон и Елдар мълчаха. Лицата им бяха червени от прилива на кръв в главата. Може и езиците им да бяха отекли вече. Сигурно не можеха да говорят. А ако беше така, значи скоро щяха да хвърлят топа. Ами да вървят по дяволите тогава!

Но не, още можеха да говорят.

— Никита беше с кола — с голямо усилие каза Антон. — С нея ли ви избяга?

Честно казано, това говедо им избяга без кола. Поне не бяха забелязали да се е мяркал на паркинга пред клуба. Освен това от сутринта до паркинга стояха хората на Кубика. Ако се върне за колата си… Но засега нямаше никакви новини за него.

— Каква кола кара?

— Бяла лада осмица.

— С какъв номер е?

— Откъде да знам — започна да хрипти и да се дави Антон.

Кубика погледна Секса многозначително. Онзи веднага разбра какво иска да му каже и изтича по стълбите нагоре към първия етаж на къщата. Върна се след около пет минути.

— Вярно е, има една лада осмица на паркинга. Пукотевицата лично я е огледал.

— Нали знаеш какво да правиш?

— Изненада под двигателя?

— По принцип няма да е лошо.

Да, Секса беше прав, нямаше да е зле да заложат взрив под колата. Но това не беше най-важното сега.

— С една дума, прави каквото искаш, но проучи колата по номера, разбери на чие име е регистрирана.

— И адреса ще проуча.

— Виждаш ли, няма смисъл да те уча какво да правиш.

— Ясно, шефе, няма проблеми.

Секса вече се канеше да тръгва, но Кубика го спря.

— Ей, а тези покойници кой ще ги свали? — посочи той към Антон и Елдар.

— Как така покойници?

— А ти какво мислиш, че няма да станат ли?

— Аа… Разбира се, ще станат!

В очите на Антон и Елдар се появи див ужас, но Кубика само можеше да се радва на страданията им.

Към следващата част или към съдържанието

Владимир Количев Брат, отмъсти за любовта (12)

Метаданни

Данни

Брат, отмъсти за любовта

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (12)