Владимир Количев
Брат, отмъсти за любовта (8)

Седма глава

Зоя беше изнервена. И имаше защо.

Образно казано, бяха отсекли дясната й ръка. Първо провалът с ликвидирането на Никита. После изчезна Люба, след нея Анка… И всичко тръгна надолу.

Бяха влезли в следите на двама диспечери. После се добраха и до самия посредник. Но Леша бе успял да натисне копчето и да й даде сигнал за опасност. С това прекъсна всички нишки, водещи към нея. Мощното взривно устройство, монтирано в радиопредавателя, го прати на онзи свят, а в гроба заедно с него отиде и всичко, което знаеше.

Тогава на хоризонта се появиха ченгетата. Те откриха апартамента, от където в случай на необходимост Зоя се свързваше с посредника, но там ги чакаше изненада. Други полицейски групи сновяха из цялата столица, залавяйки килърите от първата бригада.

През това време хората на Витка, втория бригадир, откриха апартамента на Анка. Налучкаха паролата на компютъра й и извадиха списъка с килърите. Намериха и адреса на Марта. Добраха се също до телефоните на другите й хора.

За всеки случай Витка реши да позвъни на всички, но успя да предупреди само малка част от тях за опасността. Повечето вече бяха арестувани от ченгетата.

Зоя можеше да бъде спокойна. Ченгетата най-много да научат името и фамилията й. Тя обаче отдавна имаше друг паспорт. Съвсем истински, регистриран във всички необходими картотеки и ведомства. Името пак беше Зоя, но фамилията бе съвсем друга. Такива ми ти работи…

Неслучайно беше организирала такава система за взаимодействие. Образно казано, палецът на дясната й ръка беше получил инфекция, беше започнал да гангренясва. Но какво толкова? Отсякоха дясната ръка — и това е. А Зоя продължава да живее. И може да живее още дълго…

Тази сутрин обаче стана нещо непредвидено. Хората на Витка трябваше да заловят Марта, след като влязоха в следите й. Такъв беше първоначалният план. След като „ръката“ така или иначе беше ампутирана, Марта вече не й беше нужна. Затова Зоя даде заповед просто да я ликвидират. Знаеше със сигурност, че „гангрената“ е тръгнала точно от нея, че заради нея бе загубила бригадата на Анка.

Марта вече бе мъртва. Килърите веднага уведомиха Витка за това. После обаче някой очисти самите тях. Убийството им може би беше работа на онзи същия — Никита Брат…

Витка успя да понаучи нещичко за него. Оказа се, че е килър от висока класа. В актива му имаше десет убийства. А днес най-вероятно е добавил още две.

В момента го търсеха. Витка лично се бе заела с това. Веднага щом го ликвидират, Зоя щеше да научи това чрез посредника. Нямаше да се среща лично с Витка. Беше опасно.

Засега системата за автономно съществуване на бригадите се доказа като ефективна. Щеше да продължи да се придържа към нея. Така че връзката с бригадира можеше да стане само чрез посредника.

А посредника вече го държаха на мушка. Апартаментът му беше под наблюдение. Ако не успееше да се добере до радиопредавателя, щеше да бъде ликвидиран от снайперист. В краен случай под апартамента му щеше да избухне мощна бомба. Вярно, щеше да бъде срутен половината блок, щяха да загинат десетки невинни хора, но Зоя не се интересуваше от такива дреболии…

 

 

Никита спря пред вратата на апартамента на Марта. Беше отворена. Стори му се подозрително. Бутна я рязко и нахълта в апартамента полуприклекнал, стиснал здраво пистолета с две ръце. Само нещо да не е наред, и веднага щеше да стреля.

Но нямаше нищо опасно. Тогава видя Марта. Седеше на пода в хола. Беше като восъчна статуя, очите й — безжизнени и празни.

Някой лежеше на дивана. Анка… Възглавницата под нея беше прогизнала с кръв, а в главата й зееха две дупки от куршуми. Ама че работа…

Никита хвана Марта за раменете и я разтърси силно.

— Марта… Марта!… Марта!!!

Тя го погледна замаяно, сякаш се опитваше да си спомни нещо. После, с мъртъв глас, едва прошепна:

— Аа, това си ти…

— Какво е станало тук?

— Люба дойде — мрачно му каза тя.

Марта, изглежда, си бе загубила ума…

— А кой уби Анка? Пак ли Люба?

— Не…

— Ти ли?

— Не…

— Кой тогава?

— Килърите…

— Какви килъри?

— Люба ме предупреди… Каза, че всеки момент ще дойдат… двама… Аз излязох… застреляли са Анка и са си тръгнали… А след това аз ги убих…

Марта явно бълнуваше. Но кой знае защо, беше облечена с дънки и дебело яке, а на ръцете си имаше тънки кожени ръкавици. Никита пъхна ръка под якето й — намери пистолет със заглушител. По всичко личеше, че с него съвсем наскоро е стреляно…

— Не ми вярваш… Ами недей тогава… Но Люба беше тук…

— А къде са килърите?

— Убих ги… Лежат в края на алеята… Ако искаш, иди и виж. Отведи ме оттук…

Никита взе пистолета й, излезе в коридора, заключи тихичко външната врата. След това я вдигна на ръце и я пренесе в спалнята. Съблече я и я зави с одеяло.

— Искам да спя — тихо прошепна Марта. — Но не мога… Люба трябва да дойде…

— Няма да дойде, не се бой.

— Не се боя… Искам да дойде… Искам да ми прости…

Марта продължи да бълнува. При дадените обстоятелства това не беше никак странно. Все пак беше убила родната си сестра. Всеки нормален човек би загубил разсъдък. Добре поне, че лудостта й не беше буйна. Ами ако е буйна?

— Слушай, Анка защо е на дивана? — попита Никита. — Бях я оставил на пода.

— Беше премръзнала… Не й беше добре… Направих й инжекция… С приспивателно…

Спеше й се, но не можеше да заспи. Едно приспивателно точно сега нямаше да й дойде никак зле.

Никита отиде в кухнята. Не го беше излъгала — аптечката беше отворена. В нея намери кутия с ампули, една от които беше използвана, имаше и еднократни спринцовки.

Направи й инжекция и тя веднага заспа. Той отиде в хола, седна в креслото и погледна трупа на Анка.

Може пък да беше по-добре, че са я убили. Но кой ли го бе направил… Марта? Може би… А може наистина да са били килъри… Някъде в края на алеята…

Без да му мисли много, Никита се приготви и излезе. Мина под арката между блоковете и тръгна по алеята. В края й имаше полицейска кола, „Бърза помощ“, тълпа от хора, а на снега лежаха два трупа.

— Какво търсиш тук? — спря го един едър и набит сержант.

— Само минавам — равнодушно сви рамене Никита.

— Ами минавай тогава, какво стоиш!

Той мина край труповете и излезе на съседната улица. После се върна при Марта.

Двама мъже… Марта ги е убила… Била предупредена от Люба… Дали и той полудяваше вече?

Марта спеше. Спеше дълбоко, сънят й донесе жадуваното спокойствие. Беше толкова красива, миловидна, нежна… Беше трудно да се повярва, че това невинно същество преди малко е гръмнало двама килъри… А те са застреляли Анка…

Никита също имаше нужда от сън. С удоволствие би легнал до Марта, би я прегърнал, би я притиснал до себе си. Но уви — в хола имаше труп и трябваше да се отърве някак от него.

Естествено, нямаше намерение да вика полиция. Налагаше се да се погрижи сам за трупа.

Най-напред омота главата на убитата с найлон, после уви тялото й в чаршаф — получи се нещо като саван. Накрая изнесе трупа на балкона и го остави там да се вкочани.

След това се хвана да поразтреби малко. Извади куршумите от дивана, изчисти следите от кръв. Не успя да ги заличи добре и затова реши да се отърве от дивана. Трябваше да наеме товарачи, които да го закарат на някое бунище. Така и направи. Намери бурканче с малиново сладко, намаза пропитото с кръв място и го забърса отгоре-отгоре. Диванът изглеждаше просто зацапан.

Намери товарачи и уреди кола. Почти половин ден му отиде за цялата работа, но за сметка на това се отърва от проклетото нещо.

Нямаше да е лошо, ако товарачите бяха разкарали някъде и трупа. Е, не им повери тази отговорна задача, разбира се. Не беше чак толкова глупав.

Успя да поспи малко. След полунощ изнесе трупа, качи го в ладата и го закара на гробищата. Пазачите бяха същите. Както и предния път, мина с бутилка водка и хиляда долара. Затова пък погребаха Анка като човек…

Върна се в апартамента чак призори. Остави колата в двора и се качи на етажа. Отключи. В същия миг в гърдите му се опря дулото на пистолет.

„Край, няма мърдане — мина му през главата. — Сигурно е някой от килърите на Зоя“. Все пак се бяха добрали до него…

— Ръце зад главата! С лице към стената! — нареди му строг глас.

Никита въздъхна облекчено. Ченгета.

Обърнаха го с лице към стената, претърсиха го.

— Точно така! — Цивилното ченге намери ТТ-то. — Има пистолет.

— ТТ — потвърди друг. — При килърите винаги е на мода.

— Значи е той.

— Без всякакво съмнение. Ще се обадя на Светлов.

Това бе радост за ушите му.

— А Игор къде е? — попита той, без да променя неудобната поза с ръце на стената и разкрачени крака.

— Какъв Игор? — не разбра ченгето.

— Ами капитан Светлов.

— Сега ще дойде. Ти какво, познаваш ли го?

— Как да не го познавам. Заедно с него издирваме килърите. Аз съм Никита. Звъннете му и му кажете, че сте ме арестували.

— Абе ще му звъннем ние…

Телефонният разговор изясни ситуацията. Заведоха Никита в хола, накараха го да седне в едно кресло. Но за всеки случай му сложиха белезници. Току–виж не е същият Никита.

— Мислехме, че си килър — каза едно от ченгетата.

— Макар че на този адрес би трябвало да живее някаква си Марта — добави другият.

С огромно усилие на волята, Никита не издаде вълнението си. Марта… Марта… Какво ли ставаше с нея сега?

— Би трябвало. Аз също дойдох да я търся. Арестувахте ли я вече?

— Не открихме никого — сви рамене ченгето.

Никита си премълча. Въпреки че ужасно му се искаше да възрази. Не може в апартамента да е нямало никого…

— Никого нямаше, абсолютно никого. Леглото в спалнята беше прилежно оправено, идеална чистота навсякъде.

„Странно… Къде ли е изчезнала Марта?“

Никита беше в пълен шок. Как щеше да живее без Марта? В същото време обаче сякаш камък му падна от сърцето. Добре че беше избягала. Никак не му се искаше да я види в следствения арест.

Най-после Светлов се появи. Вершинин беше с него.

— Никита? Ти ли си!

— Както виждаш…

— Богдан, свали му белезниците — разпореди се Вершинин и посочи Никита на цивилния.

— И пистолета да си даде.

— И пистолета… Какъв пистолет?! Я стига…

Лев взе ТТ-то и го завъртя на пръста си.

— Пушкалото не е твое, ясно ли е? — каза след кратка пауза.

И го погледна убедително. Тоест, не си вземай грях на душата, откажи се от оръжието, докато още сме добри с теб.

— Какво пушкало? Аа, това ли… За пръв път го виждам.

— Чудесно. А сега ще ни разкажеш ли как се озова тук?

— Ами… този адрес бях забравил да ви го дам. Сетих за него по-късно. И реших да отскоча сам.

— Браво на тебе! Истински герой! — саркастично му се усмихна Светлов и погледна двамата си колеги.

— Благодаря ви, приятели. Свободни сте. Ще се оправим сами.

Ченгетата си тръгнаха.

— Значи си забравил да ни дадеш адресчето, така ли? — с насмешка каза Игор.

— Ами да!

— А как ще обясниш факта, че тук живее някоя си Марта, която е трябвало да те убие.

— Така ли… — Никита се почеса по тила. — Не знаех.

— Всичко си знаел, приятелю мой — каза Вершинин. — Влязъл си в следите на тази Марта, а чрез нея и на цялата организация. Между другото, тя къде е?

— Не знам.

— Да не би случайно да си я… — каза Лев и прекара ръка през гърлото си.

— Бе ти да не си луд! Как можа да си го помислиш изобщо!

— А защо се притесни като момченце? Слушай, да няма джиджи-биджи между вас, а?

— Големи всезнайковци се извъдихте, ей — измънка недоволно Никита. — Кажете по-добре как намерихте това място.

— Не беше лесно — каза Светлов.

— Ами! Беше много лесно — намеси се Вершинин. — Вчера постъпи сигнал за разбит апартамент. Отидохме на адреса и намерихме компютър. Включен. Започнахме да се ровим в него. Открихме доста ценна информация… Участъковият излезе свестен. Обади се, където трябва. На нас ни остана само да си поразмърдаме малко мозъците.

— Между другото, вчера тук са открили труповете на двама мъже. Вървели си хората, вървели и в един момент се превърнали в леш… Случайно да знаеш нещо по въпроса?

— Не съм в час с нещата.

— Аз пък съм. Намерихме отпечатъците им върху клавиатурата на компютъра. Свалили са адресите от него и са дошли тук. А тук — бам-бам, и хайде…

— А зайчето се е изплъзнало — заключи Вершинин.

— Какво зайче?

— Ами онова, дето е трябвало да го гръмнат. Не знам със сигурност кой от двама ви е „зайчето“ — ти или твоята Марта…

— А може и двамата — Светлов се вгледа внимателно в Никита. — Много бих искал да чуя какво ще кажеш. Направо изгарям от нетърпение. Хайде, разказвай всичко подред…

Никита въздъхна, сякаш имаше намерение да им разкаже подробно цялата история.

И наистина им разказа всичко — за Марта, за Люба и Анка, за любовта си към Марта… Описа я в ярки тонове.

Но някои моменти пропусна. За това, как с Марта изтребиха бандата на Посечения. За това, че Марта застреля сестра си. И за това, че Анка умря от свръхдоза олово в главата. Нека си мислят, че тези две дами са живи и здрави и се крият някъде.

— Къде е Марта сега? — попита Светлов. Историята го бе трогнала.

— Не знам.

— Е, щом не знаеш, не ни казвай.

— Наистина не знам.

— Нищо, някой ден ще узнаеш. Но може да не ни осведомяваш.

— Да, наистина — поклати глава Вершинин. — Може да не ни осведомяваш. Разбрах, че било свястно момичето. Само малко се е отклонила от правия път. Значи, казваш, само мутри убивала.

— Само тях, гадините.

— Страхотна двойка сте — засмя се Светлов.

— Идеална — ухили се до ушите Вершинин. — Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.

— Наистина ли няма да я закачате? — попита Никита.

— Е, поне ще се опитаме да я измъкнем от това опасно положение… Ще се по-ста-ра-ем… А после ще видим.

— Благодаря ви!

— Е, чак пък да ни благодариш. Освен това още е рано за благодарности. Първо трябва да хванем кака Зоя.

— Имате ли някакъв напредък?

— Не. В задънена улица сме — призна Светлов. — Но работим по въпроса…

— Нали знаеш, който търси, намира — добави Вершинин.

— Аз също ще търся.

— Ами търси… Но внимавай теб да не те намерят. Жената в черно сигурно няма да отмени гонката.

— Разбирам.

— Затова е по-добре да изчезнеш някъде.

— Къде?

— Ами където искаш. Само да не е на онзи свят.

— Абе то за там никога не е късно.

Светлов и Вершинин му стиснаха ръката и си тръгнаха.

Никита започна да си стяга багажа за път.

Не трябваше да остава повече тук. Апартаментът беше засечен. Килърите на Зоя можеха да се появят всеки момент.

Той слезе на двора. И като покосен. От ладата осмица нямаше и помен. Някой я беше откраднал. Дали я бе взел истинският й собственик… Марта? Но кога е успяла да го направи?

Може да е имала резервен ключ. Документите бяха в колата. Може да е имала ключ и от гаража.

Гаражът… Никита тръгна бързо към него. Не беше заключен. Точно така, някой скоро е бил тук. И нарочно е оставил вратите отворени. За да привлече внимание. А може пък Марта да го чакаше там…

Сърцето му се сви от радостно предчувствие. Но уви, вълнението му беше напразно.

Никита отвори тайника. Беше празен. Нямаше нито един пистолет, нито едно взривно устройство. Но имаше нещо друго — на дъното лежеше бележка.

„Московска област, село Куркино, номер 14.

Марта“

Беше послание. От нея. За него. Чакаше го в някакво село. Дори не село, а селце. Където улиците нямаха имена, а само номера. Сигурно беше някакво абсолютно затънтено място.

Като по пръчка, на стената висеше карта на Московска област. Откри селцето много трудно, но все пак го намери. Трябваше да пътува по Ленинградското шосе.

Марта е усетила опасността. Събудила се е, събрала си е багажа, взела е оръжието от гаража и му е оставила бележка. Знаела е, че той ще отиде до тайника.

Но с колата не й е провървяло. Затова се е наложило да се скрие някъде и да изчака Никита да се върне с нея. И го е дочакала. Сега трябваше да е на път. На него също му бе време да тръгва.

Все пак Марта беше професионален убиец. Имаше тайник с оръжие в случай на опасност. Застраховала се бе и с някакво убежище в това село Куркино. Може би разполагаше с къща там — дървена, купена на безценица. И за нея да знае само тя и никой друг. И Никита…

Но трябваше да стигне с нещо до това село. С колата явно имаше засечка. Макар че… Имаше и един мерцедес триста, който принадлежеше на Анка. Щеше да се възползва от него. Документите бяха в джоба му, ключовете също бяха налице. Както и шофьорската му книжка. Какъв бе проблемът тогава? Нямаше пълномощно. Ако ченгетата го спрат, трябваше да ги забаламоса нещо. Например, че е взел колата от жена си, а пълномощното е забравил вкъщи. Ще им даде двадесетачка на ръка — глоба за това, че му е изфирясал акълът, — и туй то, работата е уредена. Дано само колата да не се води за издирване. Но до това със сигурност не се е стигнало…

Никита отскочи до платения паркинг, показа квитанцията, взе колата и — пълен напред.

Съвсем скоро щеше стигне до мястото. Марта щеше да го чака в дървената къщурка. Милата, скъпата, любимата му Марта. Сигурно вече ще е запалила печката — вътре ще е топличко, приятно, уютно. А може и пирожки да му изпече. Ще пият чай, ще хапват сладко и ще се любуват един на друг… Ще бъде толкова хубаво…

Никита летеше като окрилен. Трудно му беше да сдържа вълнението си и да спазва правилата за движение. Стараеше се да забелязва навреме всички пътни знаци, да намалява скоростта.

Не обръщаше никакво внимание обаче на датчика за гориво. И беше много учуден, когато колата изведнъж заглъхна и спря.

Вече беше далеч от града, на около двадесет километра. Не намери никаква резервна туба в багажника. Но по шосето минаваха достатъчно коли. Профучаваха покрай него с висока скорост. Все пак някой може да благоволи да спре.

Първо го задмина някакъв стар москвич. Шофьорът не намали, но пък му показа заканително юмрук — демек, дръж се, господарю, скоро ще дойде нашата народна власт и тогава ще видиш ти как ще ти конфискуват мерджанчето. И ще се качиш на москве. Никита не беше богаташ, в момента обаче караше новичкото и шикозно западно возило. Затова шофьорът на един не по-малко луксозен джип „Чероки“ го взе за свой човек. Прояви, така да се каже, класова солидарност и спря.

Но зад волана не седеше мъж, а млада жена. При това доста симпатична. Имаше привлекателно лице, свеж вид, спортна фигура. Беше облечена строго официално — в скъп и удобен костюм с панталон.

А в очичките й горят дяволски искрици.

— А казват, че хубавите мъже не се срещат под път и над път — сладострастно измърка тя и съблазнително облиза горната си устна.

Сигурно беше някоя нимфоманка…

— Искам малко бензинче…

— А пък аз искам малко да ви…

Блондинката изгаряше от желание за секс.

— Откъде ще започнете? — подсмихна се Никита.

— Ами от там — каза тя и похотливо сведе поглед надолу да му посочи от къде ще започне.

При други обстоятелства Никита не би възразил, но вече си имаше Марта.

— Трябва ми бензин.

— Предлагам да направим бартер.

Тя се пресегна през седалката и най-нагло се опита да го хване за… Никита се дръпна.

С тази нимфоманка просто не можеше да се говори.

— Извинете… — Той тръгна да слиза от колата, но мадамата го спря.

— Добре де, малко попрекалих с шегите. — Изведнъж стана строга, като учителка на първолаци. — Извинете ме. Но понякога ми става нещо. Много обичам да разигравам мъжете.

— А пък аз обичам да разигравам жените.

— Много добре. Значи ви трябва бензин.

— Страшно.

— А туба имате ли?

— Да, празна.

— И празна да е, вземете я и се качвайте. Тук наблизо има бензиностанция. Ще ви закарам дотам и ще ви върна.

— Благодаря!

Никита взе тубата от багажника, заключи колата и се качи в джипа.

Вътре беше топло и уютно. Очарователната блондинка вече не играеше ролята на перверзна прелъстителка, а изглеждаше като недостъпна дама. Никита беше много заинтригуван от поведението й.

Вече бяха минали около километър, а бензиностанция все нямаше.

— Искате ли пепси? — попита го жената.

Сякаш прочете мислите му. Гърлото му беше пресъхнало и нямаше да е зле да се освежи малко.

— Честно казано, не бих ви отказал. Но първо да се запознаем. Как се казвате?

Беше твърдо решен да й плати и за пепсито, и за това, че му помага да реши проблема с бензина.

— Оля.

— Олга…

— Както искате, така ме наричайте.

Кутийката с пепси се появи в ръката й като с магическа пръчица. По същия невероятен начин фокусниците вадят от нищото монети, балони и кърпички.

— Благодаря.

Никита отвори кутийката и с удоволствие отпи няколко глътки.

— Странно, бензиностанция все няма и няма — каза той.

— Е, как да няма, ето я!

Той се вгледа в далечината, но не видя нищо. Изведнъж пред очите му падна черна пелена, главата му се замая. Сънят го повали с цялата си тежест, на която той нямаше сили да устои…

 

 

Сева Кварцов се беше върнал от затвора само преди няколко дни. Седем години беше на топло, излежа си целия срок, от първия до последния ден.

Родителите му не го проклеха нито тогава, нито сега. Посрещнаха го с хляб и сол, както се казва. Но, виж Пашка… Пашка изчезна някъде. Отиде на дискотека и не се върна повече. Заедно с приятеля си.

Полицаите започнаха да ги издирват. Но някак през пръсти ги търсеха, без да си дават много зор. Онзи ден Сева се отби при следователя. Искаше да му даде акъл как да ги търсят. Капитан Лодочников се казваше, говедото му с говедо. Замалко не го изхвърли от кабинета. Казва, махай се оттука, пандизчия шибан, да не те пратя пак да търкаш нара в затвора. Та такива ми ти работи.

Позволяваха си да му държат такъв тон, защото тогава беше господин Никой. А днес… Днес още си е господин Никой, но господин Никой с перспектива.

В града си имаха свой мафиотски бос. По-скоро босче. А за Сева си беше направо босченце. Казваше се Юра Грузд. Двамата със Сева някога бяха тартори на кварталните хулигани. Направиха си нещо като улична банда. Хубава банда беше. Даже си имаха устав, кодекс на честта. В мазето на един блок си бяха направили фитнес зала. По цял ден вдигаха тежести, раздаваха си крошета. Но това беше през осемдесет и пета, когато живееха, без да мислят за бъдещето.

А след това Сева попадна зад решетките. Заради Юрка го нападна някакво говедо. Един такъв здрав чичка, като че ли беше затворник. Сбиха се и нещата стигнаха дотам, че замалко щеше да изкорми Юрка. Даже тръгна да вади нож. Но Сева се оказа по-бърз. Извади бокса от джоба си и като му вкара един… — шиповете се забиха директно в слепоочието на чичката. Първо само беше загубил съзнание, а след няколко часа в болницата опънал краката.

Юрка стана герой за всички — че как, такава атака да отблъсне. А Севка — два пъти по-голям герой, но него го тикнаха зад решетките, а Юрка остана да си живурка на свобода…

И хубаво си поживя. През осемдесет и шеста отиде в казармата. Някъде в морската пехота беше служил. И накара всички момчета от бандата да минат казармата по същото време. Почти всички влязоха с него — кой в десантни войски, кой в морската пехота. А през осемдесет и осма вече се прибраха отслужили. Някои се уредиха на работа, други започнаха да учат. Но през деветдесета Юрка ги привика и събра отново цялата банда около себе си. Общо бяха около петнадесет здрави момчета. Развъртяха се малко из града и за няколко месеца направиха така, че всички частници бяха под тяхна „закрила“.

Сега Юрка не си знаеше парите и тънеше в разкош. Групировката му се състоеше от тридесет бойци. Самият той живееше не в къща, а в палат и караше не една западна кола, а няколко. Имаше си личен бизнес, опекъл си беше работата. С една дума, баровец и половина.

Но и Сева не беше вчерашен. В затвора се беше събрал с много сериозни хора. Доказа се като силен човек и заслужи уважението им. Бяха много авторитетни хора от подземния свят. Единият даже беше кръстник на мафията. Сега се подвизаваше някъде в столицата.

Момчетата, които работеха за Юрка, също уважаваха Сева. За тях Сева Кварцов беше жива легенда. Всички знаеха, че Юрка дължи изцяло на него днешното си високо положение.

С една дума, Юрка нямаше друг избор, освен да му отстъпи мястото си. Севка щеше да го направи свой бригадир. А самият той щеше да спретне още няколко бригади. Че нещо доста бяха изостанали тук момчетата. Превърнали се в някаква измислена мафия от местен тип, да му се не види!

Предния ден бе срещнал някои стари дружки от бандата. Всички имаха големи надежди за него.

А тази сутрин се срещна и със самия Юра и му каза:

— Ниско се целиш, братле.

Демек, отдавана трябваше да си на нивото на мафиотите в столицата. Че то Москва е на две крачки, няма и сто километра до там.

— На мен и тук ми е добре — сви рамене Юрка.

Едната му вежда потрепери нервно. Усещаше, че Сева е по-силен и имаше по-голям авторитет. Но не искаше да му стане подчинен. А щеше да се наложи…

— Ами стой си тука тогава. А аз ще дръпна към столицата. Там имам връзки с много сериозни хора.

— Това си е твой проблем.

— Мой е.

— Но ще ми дадеш десетина момчета и две коли.

— Това пък защо? — напрегна се Юрка.

— Какво, да не се стискаш?

Юрка замълча многозначително. Демек, мога и да съм стиснат, ако искам, имам пълно право на това.

— Я ми кажи сега кой лежа седем години на топло заради тебе?

Юрка стисна зъби. И прецеди:

— Това е минало…

— Да, но момчетата не мислят така.

Юрка беше готов всеки момент да избухне.

— Добре де, не се нерви. Момчетата ти ми трябват само за определено време — успокои го Сева. — Трябва да намеря брат си.

— Пашка ли? — малко се поотпусна Юрка.

— Него.

— Наистина чух, че е изчезнало някъде момчето.

— Ченгетата не си мърдат пръста.

— Мога да попитам тук-там.

— Няма нужда, сам ще го намеря. Но ще ми дадеш от твоите момчета. И две коли.

— Разбрахме се…

Свидеха му се момчетата на Юрка, не искаше да ги даде за постоянно. Не можеше да си даде хляба току-така. Но все пак Сева не беше кой да е. Беше един от основателите на бандата и момчетата много го уважаваха. Юрка също трябваше да го уважава — нали заради него му лепнаха седем годинки. Пък имаше и хора от пандиза, които щяха да застанат зад него. Познаваше се с авторитети от столицата. С една дума, групировката нямаше да позволи да го отреже.

Затова Юрка на драго сърце беше готов да му услужи с десетина момчета от бойците си за временно ползване.

Сева щеше ги вземе, но нямаше да му ги върне. Това щеше да бъде първата му бригада. А като потръгне работата, щеше да си направи още няколко бригади — в града имаше колкото щеш яки момчета. А Юрка ще го сложи в задния си джоб…

Но всичко това щеше да стане някъде в бъдещето. Сега трябваше да намери брат си. Трябваше да докаже на всички какво може Сева Кварцов. Нямаше търпение да прегърне Пашка. Разбира се, ако все още е жив…

Към обяд Сева оглеждаше две беемвета, съвсем прилични на вид. Строи и десетте момчета, които Юрка му пробута. Не бяха от старата гвардия — Сева не познаваше никого от тях. Явно старата му дружка го е направил нарочно.

Беше много глупав. Сева щеше да си ги присвои тези, а момчетата от старата банда сами щяха да се прехвърлят при него…

Следовател Лодочников излезе от къщи. Бързаше за работа след обедната почивка. Но не успя да стигне до колата си. Сева му препречи пътя. Изглеждаше доста внушително с новите си дрехи. Юрка му бе дал малко мангизи, та си купи някоя друга дрешка от пазара. Даваха му увереност и четиримата бабанки зад гърба му.

— Здрасти, шефе! — усмихна се през зъби Сева.

— Аа, ти ли си, Кварцов… — измърмори недоволно Лодочников. — Какво искаш?

— Имам едно-две въпросчета…

— За брат ти ли?

Капитанът вече не можеше да си позволи своеволието да изпрати Сева по дяволите. Но и не желаеше особено да говори с него. Но нямаше друг избор.

— Точно така.

— Добре, качвай се при мен в колата, ще поговорим.

Сева прие поканата и седна в шестицата.

— Напредвате ли с издирването на брат ми?

— Няма напредък.

— Абсолютно никакви версии ли? Няма ли за какво да се хванете?

— Ами как да ти кажа…

— Говори направо, бе, шефе, без да увърташ.

— Едно момиче ги видяло да се качват в някаква кола. Връщала се от студентска дискотека с приятелката си. Само че окъснели. Заради някаква свалка със студенти или нещо подобно, не знам точно. Но тъкмо отивали към спирката, и видели как брат ти и приятелят му се качили в една кола.

— Каква кола?

— Джип „Чероки“.

— Номера знаете ли?

— Ама и ти си един, Кварцов. Че нали, ако знаех номера, сега нямаше да разговарям с теб.

— Може пък момичетата да са запомнили номера, но да са се страхували да го кажат.

— Всичко е възможно. Знаеш, времената днес са смутни. Благодарение на такива като теб.

— Добре де, шефе, не се ядосвай. Кажи как да ги намеря тези момичета.

Не след дълго Сева вече пътуваше с две коли към посочения адрес.

Оксана си беше вкъщи. Не беше много сложно да я залъжат да се качи в колата при Сева. Изглежда, беше доволна, че има възможност да си поговори с него.

— Познаваш ли брат ми — попита той. — Паша Кварцов.

— Пашка ли? Той ви е брат?

Явно Сева й беше направил голямо впечатление. Все пак изглеждаше солиден мъж. И момчетата с него — от яки по-яки. Със западни коли…

— Роден брат. Е, какво, коте, можеш ли да ми кажеш нещо? Чух, че си го видяла да се качва в някакъв джип.

— Не в някакъв, а в „Чероки“. Съвсем новичък, черен, страхотен.

— А номера да си спомняш случайно?

— Не.

В това „не“ Сева чу „да“.

— Я си помисли по-добре!

Извади от джоба си автоматичен нож. Оголи острието и започна да си чисти ноктите с него, без да обръща каквото и да било внимание на Оксана. А тя, горката, замалко да се изпусне в гащите от страх.

— Е, какво, помисли ли си?

— Да… Виктор видя номера. Даже го каза… Само че аз не го запомних…

— Кой е този Виктор?

— Амиии… С една дума, бяхме гаджета.

— Студент ли е?

— Да.

— Хайде, отиваме при него.

Оксана тъкмо отвори уста да възрази, но Сева я погледна „много убедително“. Нямаше къде да ходи, трябваше да издаде приятелчето си.

 

 

Никита се събуди. Нещо тежко се стоварваше на тласъци върху него. Дали се е събудил наистина?

Замаяният му поглед видя като в мъгла изкривеното от екстаз лице на Олга. Беше чисто гола и го беше яхнала, подскачайки лудешки върху него. Огромните й гърди се движеха нагоре-надолу като криле на птица. Сякаш всеки момент щеше да литне…

Но не, прекалено много й харесваше да го язди. Трябваше да си признае, че и на него не му беше никак зле. Още малко, и щеше да изпразни оръдието.

Като се замисли обаче, няма на какво толкова да се радва. Най-отвратителното в цялата история беше, че това си бе живо изнасилване.

Лежеше гол на някакво твърдо ложе в непозната стая. Нещо повече, краката и ръцете му бяха разпънати и приковани с белезници, а на врата му бе закопчан метален обръч, като нашийник…

Изведнъж той се сети за всичко. За мерцедеса с празен резервоар, за джипа „Чероки“, за странната блондинка, за кутийката с пепси… Стоп! Всичко беше ясно. В напитката е било сипано нещо от сорта на клофелин.

Блондинката го беше упоила и го бе докарала в апартамента си. Явно беше нимфоманка и си падаше по садо-мазо. Това обясняваше и странното ложе, и белезниците, и металния обръч около врата му…

Даа, в много хубава история се беше забъркал, няма що…

Изнасилваха го най-нагло… Дали пък всичко това не беше просто сън?

Къде ти, такова нещо и в най-кошмарния си сън не беше сънувал. Жена да изнасилва мъж — това можеше да се случи само в реалния живот. Добре поне, че не го беше яхнал някой мъж…

Представи си подобно нещо и замалко да му се обърнат червата. Такаа, извадил беше късмет, че е жена. Пък и толкова симпатична. Не беше чак такава болка за умиране.

С удоволствие би й прошепнал няколко нежни думи. Но изведнъж откри, че устата му е залепена със скоч и вместо думи тя ще чуе само някакво безпомощно мучене. А той нямаше никакво желание да заприлича на крава или на племенен бик…

И ето, най-върховият миг дойде — Никита се освободи от излишната енергия. Но оръдието му остана все така твърдо и непоклатимо. Нито пада, нито се предава. А беше време вече… Олга продължи да подскача върху него и изобщо не й пукаше, че на него вече не му е хубаво…

„Ездачката“ все не можеше да се насити. С безконечните си подскоци накара Никита отново да свърши. Тогава се успокои и слезе от него.

„Уредът“ му обаче продължаваше да стърчи като флага на Кремълската кула. Сякаш в него имаше стоманено жило.

Олга изчезна. Нито му каза довиждане, нито му помаха с ръчичка. Сякаш той не беше човек, а машина за задоволяване на сексуални нужди. Впрочем, на Никита му беше все едно дали го смята за човек или не. Зарадва го самият факт, че го остави на мира. Сега можеше да събере мислите си и да намери изход от това крайно неприятно положение.

Но какво ставаше?

На нейно място пристигна някаква друга мадама. Не особено симпатична брюнетка с ястребов поглед. Гола. Имаше здрава спортна фигура, без капчица излишна мазнина, малки гърдички, плосък корем с мускулен релеф, яки крака и ръце.

— Хубаво момченце! — каза тя, разглеждайки го като стока.

Тя хвана напрегнатия му инструмент в дланите си, потри го, сякаш искаше да запали огън. Никита едва не извика от болка. Усещаше ужасно напрежение в слабините си, направо неестествено. Вероятно го бяха почерпили не само с клофелин… Имаше такива препарати, от които мъжкият член може да стърчи цяло денонощие. Брюнетката се качи върху него, наниза се на „шиша“ и започна да подскача като обезумяла. Никита обаче не изпитваше никакво удоволствие.

След това се появи още една мадама. След нея вече възприе съвсем сериозно факта, че го изнасилват.

Беше изтощен до крайност, пред очите му запрескачаха черни кръгове, напираше го да повърне… А тези кучки продължаваха да се гаврят с него. Една, втора, трета, четвърта… После се изредиха отново.

Жертвата им губи съзнание няколко пъти, но всеки път лисваха в лицето му кофа леденостудена вода и той се съвземаше. И отново търпеше, търпеше…

Вече беше загубил представа за времето. Можеше да е минал час, може два, а може би цяло денонощие… А освирепелите кучки продължаваха да се редуват и да се сменят…

Накрая се появи още една. Тя прогони Олга и пренебрежително погледна изнемощелия Никита.

Той помисли, че тя също ще го яхне. Но трябваше да се съблече, защото беше облечена, за разлика от другите. Строг костюм на бизнес дама. Грозно хищно лице и леден поглед на убийца. Убийца… Никита виждаше за първи път тази жена. Но изведнъж му се стори, че знае коя е. На нея също й се стори, че го познава.

— Откъде го намери? — попита тя Олга.

— Видях го случайно на магистралата и го качих. Хубаво момченце, нали?

— Не можа ли да се сдържиш?

— Не можах. Всички момичета са луди по него. На вас харесва ли ви?

— Не е зле.

— Да ви го пратим?

— След като вече сте го минали всички?!

Олга изплашено се сви, гласът й започна да трепери.

— Извинете, Зоя, не искахме да ви казваме…

Зоя? Дойде му като гръм от ясно небе. Той едва успя да скрие изненадата си.

— Защо?

— Ами… нали съвсем наскоро бяхме докарали едни момчета, но моментът не беше подходящ. А този… Ами не можах да се сдържа!

— Разгонена кучка си ти.

— Извинявайте, но…

— Трябва да те накажа. Но извади късмет. Угоди ми.

— Сега ще го изкъпем и веднага ви го изпращаме! — зарадва се Олга.

— Нека първо да си почине красавецът.

— Да, да, разбира се. Ние направо го измъчихме.

Жената продължи да го изучава внимателно, но не гледаше под кръста му, а в очите. Точно така, позна го. Или само така му се струва?

Никита се чувстваше като заек в мрежа, който всеки момент ще бъде схрускан от лисицата.

— На магистралата, казваш, си го качила — попита отново онази.

— Да, беше с мерцедес триста. Свършил му бензинът. И аз го качих.

— Мерцедес? Триста… Това е много интересно. Къде е колата?

— Остана на магистралата. За какво ни е?

— А документите й къде са?

— Като че ли са у него, в дрехите му трябва да са… Да ги донеса ли?

— Да.

Олга излезе. Онази продължаваше да го пронизва с поглед.

След минута донесоха документите. Тя ги взе, погледна ги.

— Значи шестото ми чувство не ме е излъгало — злорадо се усмихна тя.

— Какво има?

— Анка. Това е колата на Анка. Този знаеш ли кой е? — Тя посочи Никита.

— Кой? — погледна го Олга.

— Това е Никита Брат. Онзи същият, от когото започна всичко. Точно той ми трябва.

Какво е започнало от него и защо е нужен на тази жена, Никита знаеше много добре. Вече беше сто процента сигурен, че пред него стои Зоя Кречет.

С леко движение на ръката, тя даде знак на Олга да излезе и се приближи. Свали от устата му лентата със скоч.

— Ето значи какъв си бил, Никита Брат. Какво направи с Анка?

— Каква Анка? Аа, онази, дето с Чапаев…

Анка всъщност беше убита от хората на същата тази Зоя. Но защо тя не знаеше? Може би наистина вярваше, че килърите й са видели сметката на Марта. Какво пък, ако е така, нека да вярва в това си заблуждение.

— Не се прави на глупак. Не ти отива. А и не печелиш нищо. И без това вече си мъртвец.

Каза го с такъв делничен и спокоен тон, че Никита направо настръхна.

— Ти ли си Зоя Кречет? — попита той.

— Да, аз съм Зоя. И фамилията ми наистина някога беше Кречет. Ето, виждаш ли, знаеш коя съм. Много работи знаеш ти. Дори не се опитваш да го скриеш. Защото знаеш, че така или иначе, ще умреш.

— За теб смъртта е нещо обичайно.

— Много си прав. Ти уби Анка. Уби и Любка. Ти уби приятелките ми. Но не ти се сърдя за това. Смъртта е нещо съвсем естествено.

— Ами умри и ти тогава — подсмихна се Никита.

Зоя се вгледа съсредоточено в него и каза с насмешка:

— Харесваш ми. Но ти ще умреш преди мен.

Никита замълча. Намираше се в такова положение, че с приказки трудно ще оправиш нещата. Можеше да я наругае, да я обсипе със заплахи, но това щеше да е чиста проба фарс, а не изход от положението.

Не виждаше никакъв изход, беше в задънена улица. Завързан, прикован към някакво ложе. На непознато място. Нямаше никаква възможност да се освободи, нямаше и оръжие. А си имаше работа не просто с подивели жени, а с професионални убийци. Навсякъде удряше на камък…

Щяха да го убият, защото така бе поръчал Витал. Щяха да го убият, защото тези самки убиваха всеки, когото изнасилят. Никита със сигурност не беше първият мъж, попаднал при тези убийци амазонки.

Както и да го въртеше, както и да го сучеше, оставаше му само едно — да посрещне достойно смъртта.

Но как да го направи? Та нали може и да не умре от куршум в главата. Можеха просто да го насилват до смърт. А по всичко личеше, че натам вървят нещата… Ненаситни кучки!

— За друго исках да те попитам. — Гласът на Зоя беше безразличен. — Защо тръгна срещу мен. Заради Марта ли?

— Да. Тя не искаше да убива повече. А ти нямаше да я пуснеш.

— Така е. Нямаше да я пусна — кимна Зоя. — Но не съм лъжица за твоята уста. И милицията е безсилна срещу мен. Надявам се, че си се убедил в това.

— Не съм сигурен.

— А аз съм сигурна. Загубих много хора. Страшно много. Но това е дребна работа. Хора винаги можеш да си намериш. Важното е, че аз съм жива. И се чувствам в пълна безопасност. Скоро ще стана още по-силна и отпреди. — У нея не се усещаше каквото и да било чувство на величие. Говореше съвсем равнодушно и монотонно, сякаш всичко бе ясно от само себе си. — А ти какво постигна? Марта, така или иначе, я пратиха на онзи свят. Скоро сам ще я последваш. А може пък… — Гласът й изведнъж затрепери, очите й се изпълниха с похот. — Може пък да си измислил всичко това, за да дойдеш при мен. Може би си знаел колко обичам хубавите момченца…

— Мръсница — усмихна се жлъчно Никита. — Ти си просто една мръсница. Никой ли не ти го е казвал преди?

Вместо отговор, Зоя го стисна здраво за слабините със силната си ръка. Започна да губи съзнание от непоносимата болка и вече през мъглата на небитието чу някакъв далечен глас:

— Довиждане…

Болката утихна и въпреки всичко той потъна в спасителен унес.